Робърт Маккамън
Стингър (56)

55. Царството на Стингър

Мат Роудс се спусна първи по въжето в дупката под къщата на Съни Крауфийлд. Фенерът с увеличителното стъкло беше вързан за кръста му, а на рамото му висеше заредена автоматична пушка, взета от арсенала на Крауфийлд. Веднага щом обувките му шляпнаха в рядката слузеста тиня на дъното, той откачи фенера и го насочи напред към тунела. Не забеляза никакво движение, само капки сива слуз се процеждаха бавно от стените. Погледна нагоре и на около шест метра над себе си видя светлината от фенерчето на Рик Джурадо. Подръпна въжето и Рик започна да слиза.

Рик носеше втората пушка на Крауфийлд и едно от фенерчетата, които бяха взели от хората в блока. Когато и той стигна до дъното, отгоре издърпаха въжето и след няколко секунди го пуснаха отново, завързано около приспособлението, което Дофин беше предложила да направят: четири от силните акумулаторни лампи, пристегнати с тел и с телена дръжка отгоре, като кошница, пълна със светлина. То освети тунела със силния си блясък и Роудс въздъхна облекчено.

Следващата, която слезе по въжето, беше Джеси, с фенерче и уинчестъра, преметнат през рамо. След нея слезе Том с Дофин, която го бе прегърнала през врата. Последен се спусна Кърт Локет. На гърдите му се люлееше една раница, която беше взел от железарския магазин. В нея бе сложил петте пръчки динамит и колта.

Том пусна Дофин на земята. Тунелът пред тях беше около метър и двайсет висок и приблизително толкова широк. В мръсната кал по земята се виждаха парчета от пода на къщата, дюшек и едно счупено легло. Вероятно Крауфийлд е лежал на него, когато се е продънил подът, помисли си Рик. Той отвърза пушката, подпря я на хълбок и освети с фенерчето напред. Роудс подаде големия фенер на Том и взе от него вързаните лампи.

— Така — тихо започна да се разпорежда той, но гласът му отекваше в тунела, — аз ще вървя напред, Дофин зад мен, след това Джеси, Том, Локет и накрая Рик. Локет, не искам да хвърляш тези неща без мое нареждане. Ясно ли е?

Проблесна пламъче. Кърт си запали цигара със запалката.

— Ясно, шефе.

— Рик, пази ни откъм гърба. Всички да се движат колкото може по-тихо. — Роудс преглътна с усилие. Въздухът долу беше влажен и тежък, а миризмата на изгнили праскови, която сивата слуз под краката им излъчваше, пареше ноздрите му. Слузта образуваше гротескни сталактити, провесени от тавана и стените на тунела, и се събираше на локвички на пода.

— Каква е тая мокра гнусотия, дето покрива всичко тук? — попита Кърт. Беше дълбока около пет сантиметра, мазна като машинна грес.

— Тези тунели са издълбани от Стингър — отговори му Дофин. — Пръска ги с тази смазка, за да се движи по-бързо.

— Смазка ли? — изсумтя Кърт. Стомахът му се присвиваше от страх. — Това са си направо сополи!

— Искам да ми кажеш нещо, Дофин — каза Роудс. — Откъде идва енергията, с която се захранват двойниците: от Стингър или от кораба?

— Стингър ги захранва. — Дофин се взираше напред, готова да реагира на всякакво движение. — Двойниците са за временна употреба, унищожават се, след като изпълнят предназначението си.

Процесът на дублиране трябва да е страшно бърз, мислеше си Джеси. Създаването на жива тъкан, свързана с метални нишки, на вътрешните органи и синтетичните кости — всичко това беше твърде много за един земен разум. Но какъв беше Стингър, как изглеждаше или как създаваше двойници от човешките тела — тези въпроси трябваше да почакат. Сега трябваше да се върши друго.

— Готови ли сте всички? — Роудс изчака да чуе отговор от всеки и тръгна напред. Съзнаваше, че гази в слуз и се стараеше да не мисли за големината на чудовището, което беше дълбало в тексаската земя.

Рик осветяваше с фенерчето назад. Чисто. Преди да тръгнат от Крепостта на ренегатите, той беше коленичил до Палома и беше й казал какво ще прави и защо трябва да го направи. Тя го бе изслушала мълчаливо, навела глава. След това му бе казала да се помоли с нея и Рик бе сложил бузата си върху челото й, докато тя молеше милост от Бога за внука и внучката си. Накрая му беше целунала ръката, гледайки го с невиждащите си очи, които винаги бяха прониквали до дъното на душата му. „Господ помага на смелите“ — бе прошепнала и го бе пуснала да върви.

Откакто бяха напуснали блока с апартаментите, не видяха нито съществото, което се беше видоизменило от кон, нито някой друг Стингър, наподобяващ човек. В железарията намериха две парчета въже по четири метра, след това прекосиха моста. При вида на смачканите и още димящи останки от мотоциклета на Коди сърцето на Рик замря. Не беше сигурен дали бащата на Коди разпозна машината на сина си — Кърт не каза нищо, когато минаваха покрай нея.

Тунелът правеше завой надясно. На светлината на лампите видяха нещо като разклонение в три посоки. Роудс избра централния тунел, по който според него се отиваше до черната пирамида. Дофин кимна, когато я погледна за потвърждение. Навлязоха в него. Влажните стени отразяваха светлината от лампите. След малко чуха някакво бумтене отпред — като туптене на гигантско сърце.

— Корабът на Стингър — прошепна Дофин. — Системите му са задействани.

Рик държеше лъча на фенерчето си насочен назад. Това, което се случи, стана толкова бързо, че нямаше време дори да се уплаши: една гърбава фигура прекоси лъча на около шест метра зад тях, вдигна ръце пред лицето си и бързо се оттегли в тъмнината.

Рик спря. Коленете му омекнаха. Успя да зърне опашката на съществото. То му заприлича на пъстър осмокрак скорпион с човешка глава.

— Полковник? — После повтори по-високо: — Полковник!

Вече бяха се отдалечили на няколко крачки, но Роудс спря и погледна назад.

— Какво има?

— Онова знае, че сме тук — извика Рик.

От тунела пред тях се чу женски глас с провлачен тексаски акцент:

— На ваше място нямаше да мръдна и крачка напред.

Роудс се обърна и вдигна лампите нагоре. На три-четири метра пред него тунелът завиваше наляво. Разбра, че точно там, зад завоя, стоеше съществото, което сега говореше.

— Ама вие, хлебарки такива, наистина обичате да живеете опасно — каза Стингър. — Приемникът с вас ли е?

— Аз съм тук. — Дофин пристъпи напред предизвикателно. — Искам да освободиш трите човешки същества.

— Мили боже, ама това заповед ли беше? Сладурче, сега си на моя територия, в моя свят. Ако дойдеш при мен и се предадеш, мога да си помисля върху това.

— Или ще ги освободиш, или ние ще го направим — продължи Дофин.

— Я се огледай, муци. Не можеш да ме видиш, но аз съм тук. Аз съм в стените, в земята под теб и в тавана над теб. Аз съм навсякъде бе. — В гласа на Стингър се долавяха гневни нотки. — В мен е капсулата ти, кукло. Тя ми стига да получа добри парички. Да не говорим, че открих цяла планета с нищожни хлебарки, които изобщо не могат да се бият. Трябва да ти благодаря, че ме доведе тук.

— Това няма значение, защото ти никъде няма да отидеш.

— А, така ли? Че кой ще ме спре?

— Аз ще те спра.

Последва тишина. Дофин знаеше, че Стингър няма да се втурне напред към светлината. След това Стингър изсъска:

— Хайде де, ела, чакам те. Да те видя колко струваш!

— Залегни — каза тихо Кърт и допря фитила на динамитната шашка до червения край на цигарата, фитилът започна да пуши и да пуска искри, разгоря се.

— Нали ти казах да не… — успя да извика Роудс.

— Майната ти — каза Кърт и хвърли пръчката към завоя.

Роудс грабна Дофин и заедно с нея се хвърли долу в мръсотията. Другите успяха да залегнат и две секунди след това се чу взрив, сякаш едновременно бяха гръмнали дузина пушки. Подът на тунела се разтресе и навсякъде се разхвърча пръст и се посипа над тях. Роудс седна. Ушите му звънтяха. Дофин се надигна с мъка и се изправи на крака. Обърна се назад към Кърт, който вече беше станал и си дръпваше от цигарата, и го погледна удивено.

— Ето това значи беше динамит — каза той доволно.

Откъм мястото, откъдето се чу гласът на Стингър, нямаше отговор, но се разнесе ужасен звук, като че ли някой с болни бели дробове се мъчеше да си поеме въздух. Роудс стана, зареди пушката и продължи, като я държеше насочена напред, колкото може по-стабилно. Пред завоя той клекна и после изскочи, готов да открие огън.

Нещо се гърчеше на пода, като се опитваше да излази по-надалеч в слузестата тиня. То имаше една ръка, а другата беше почерняла и лежеше на няколко метра от него. Главата му представляваше безформена маса. Пълна със счупени игли, устата се отваряше като хрилете на някаква чудновата риба. Единственото му оцеляло око трепна на светлината. Опашката с шипове се беше развила от гръбнака и биеше наляво-надясно с последни сили. Ръката му започна да копае трескаво в пръстта. Съществото се опитваше да се зарови.

Роудс насочи към него вързаните в сноп лампи, като се целеше в лицето и се мъчеше да избегне биещата опашка. Ужасната разкъсана уста се отвори широко, от нея изтече сива течност, а окото му започна да пуши и гори в орбитата си. Въздухът се изпълни с парлив мирис на въглен. Окото изскочи от орбитата, стопи се и се превърна в слуз, а тялото потръпна и застина. Опашката удари конвулсивно още веднъж и падна като сухо листо.

Електрическата светлина изгаря очите на съществото, помисли си Роудс. А слепи, двойниците вече не бяха нужни на Стингър — те всъщност бяха ходещи и говорещи камери, затова захранващият ги източник на енергия просто ги изключваше. Но щом всички двойници по някакъв странен начин бяха части от Стингър, задвижвани вероятно от мозъчните му вълни, значи и самият Стингър чувстваше болка. Болка от куршум или от експлозия на динамит. „Ти ме нарани“ — той си спомни какво му беше казало съществото в къщата на Додж Крийч. Всички двойници бяха Стингър и чрез тях Стингър беше чувствителен към болка.

Роудс отново поведе другите и те минаха забързано покрай изгорялата маса на земята. Дофин хвърли безразличен поглед към лежащото същество, но Джеси не се осмели. Кърт тръсна пепелта от цигарата си върху обезобразената глава и отмина бързо напред.

Бяха само на два-три метра от мъртвия двойник, когато пръстта в стената отдясно на Роудс изригна. Някакво гърбаво същество се хвърли към лампите. Опашката му излезе от стената и започна да бие по тавана на тунела. Роудс се извърна, но съществото вече беше върху него, преди той да успее да стреля. Чу изстрели. Рик и Том стреляха почти от упор в чудовището. Тогава Роудс почувства, че рамото му бе ударено от нещо като моторна резачка, останала без контрол. Нещо го вдигна от земята и го удари в отсрещната стена с такава сила, че едва не му счупи гръбнака. Джеси изпищя, последваха още изстрели. Коленете на Роудс омекнаха. Нещо влажно и горещо обля ръката му и той падна долу.

Рик видя лицето на съществото — тъмни очи и сива коса. То беше на господин Диас, притежателя на обущарницата на Втора улица. Тялото беше на скорпион. Рик мушна цевта на пушката в това лице и пръсна долната му челюст. Съществото отстъпи назад, като закриваше с една ръка очите си от светлината. Кърт изстреля един от четирите останали патрона, който откърти парче от главата му. От раната започнаха да изскачат някакви неща, напомнящи червеи във вряща вода. Опашката се завъртя и за малко да отнесе главата на Том. След това двойникът се обърна и се мушна в дупката, откъдето се беше появил и за секунди изчезна.

По тунела се носеше пушек от изстрелите. Джеси вече бе коленичила до полковника. Стори й се, че отдолу в раната се белее костта. Течеше страшно много кръв. Лицето на Роудс бе станало пепелявосиво. Той все още стискаше пушката и дръжката на лампите.

— Проклетникът ме разкъса с ноктите си — опита се да каже Роудс. — Искаше да счупи лампите.

— Не говорете! — Джеси скъса ризата му и оголи раната. Тя беше дълбока и ужасна за гледане. Разкъсаните мускули се свиваха и разпускаха.

Студена пот изби по челото на Роудс. Той едва-едва се усмихна на загрижеността на Джеси.

— Госпожо, това е единственото нещо, което мога да правя сега. Загазих, нали?

— Трябва да го изведем оттук — каза Джеси.

— Не! Докато ме спасявате, Стингър ще излети. — За радост на Роудс, ръката му беше изтръпнала. Той я хвана над раната и я стисна силно, като че ли искаше да задържи болката, преди тя да го връхлети. — Слушайте! Ако искате да си върнете Стиви… и другите… трябва да го направите сами. Аз дойдох, докъдето можах. — Той потърси с поглед Дофин, която беше застанала до Рик и го наблюдаваше напрегнато. — Дофин… ти каза, че можеш да ги водиш. Направи го.

— Какво е състоянието му? — попита Дофин.

— Главната артерия не е засегната. Раните са предимно мускулни. Но това, което ме тревожи, е шокът. Тази вечер му се събра твърде много.

— На кого му е било лесно? — Роудс почувства, че му става студено. Още малко и щеше да загуби съзнание. — Оставете ме тук и вървете! Стигнахме чак дотук, дявол да го вземе!

— Той има право — каза Рик. — Трябва да продължим.

— Аз ще измъкна момчето си оттук — добави Кърт, макар стомахът му да бе свит на топка от страх. — Нищо не може да ми попречи.

— Ние трябва да продължим — съгласи се Дофин. Ритмичното бумтене на системите, които се зареждаха с енергия от резервоарите, се усилваше. Тя коленичи до полковник Роудс. — Стингър може да се върне за вас. Знаете това, нали?

— Да. Дръжте — отговори Роудс и бутна лампите към тях. — Някой да ми даде фенерче. — Том му подаде своето и Роудс облегна пушката до себе си, като сложи кървавия си пръст на спусъка.

— Дайте му и динамит — предложи Дофин. Кърт му даде една шашка, запали цигара и я сложи в сивите устни на полковника.

— Благодаря. Сега съм зареден като за лов на мечки. — Той погледна Дофин в лицето. Нямаше го вече малкото момиче. Пред себе си виждаше едно същество, обхванато от силна страст и гордост. Очите й излъчваха нещо древно, говореха за силна болка, но в тях имаше и смелост. — Ти си много добра — каза й той с отслабващ глас. — Надявам се да се върнеш при твоите… — как го беше казала: при своя народ — спомни си той. — Надявам се да ги научиш, че за живота си струва да се бориш.

— Ще го направя! Непременно! — Дофин нежно сложи ръка върху посивялата му буза и Роудс почувства лекото убождане на електрически заряд в пръстите й. — Ти няма да умреш. — Прозвуча като заповед.

— Винаги съм искал да умра в Южна Дакота. В легло и когато съм на сто и една години. — Болката започваше да го обхваща, но лицето му с нищо не издаде това. — Добре е да тръгвате.

— Ще се върнем за теб — увери го Рик.

— Май наистина ще трябва да се върнете. — Той сложи пръчката динамит на гърдите си за всеки случай.

Очите на Дофин шареха бързо от стена на стена. Ослушваше се и за драскане на нокти в пръстта. Разбра, че Стингър беше прав — това място бе неговият свят, той бе навсякъде.

Движейки краката си като бутала, древният воин в детското телце навлизаше дълбоко в царството на Стингър.