Робърт Маккамън
Стингър (55)

54. Клетката

Коди чу как Миранда простена — идваше в съзнание. Примъкна се до нея по кожения под.

— Главата ми… ох, главата ми — едва чуто прошепна тя като натискаше с ръка синкавото натъртено място и подутината на челото над лявото си око. Клепачите й трепнаха, тя се опита да ги отвори, но не успя.

— Ще се оправи ли?

Коди погледна към Сардж, който седеше на два метра от него, прегърнал с ръце коленете си. Лицето му бе придобило тебеширен цвят на виолетовата светлина, идваща от решетките на клетката.

— Не знам — отвърна Коди. — Ударът беше доста силен за нея.

Миранда продължи да стене с отслабващ глас и след малко отново се унесе. Коди беше плюл малко кръв и когато го пронижеше болката от счупеното ребро, дъхът му секваше. Иначе се чувстваше добре, беше повече ядосан, отколкото уплашен. Мускулите му бяха напомпани с адреналин. Миранда все още лежеше неподвижна. Коди за шести или седми път провери пулса й. Струваше му се много бавен, но поне беше силен. Беше много по-издръжлива, отколкото изглеждаше.

Като притискаше с ръка ребрата си, Коди стана и отново обиколи клетката. Тя представляваше конус с приблизително петметрова обиколка на основата, а решетките бяха лъчи с виолетов цвят. Вече беше опитвал да ги ритне и подметката на ботуша му беше напълно изгоряла. От бързо топящата се гума бяха отхвръкнали малки парченца, които избухнаха, щом попаднаха под лъчите. Не поиска да разбере какво щяха да направят тези лъчи на човешката плът. Цялата клетка висеше на около метър от пода, направен от препокриващи се черни люспи.

Коди не знаеше какво точно бе очаквал да види във вътрешността на един космически кораб. Може би в представите му той трябваше да е натъпкан със сложни апаратури и полирани повърхности и трябваше тайнствено да бръмчи. Това място обаче миришеше на препълнена помийна яма, а на пода можеха да се видят лъскави локвички от мръсна слуз. От тавана висяха тръби, направени сякаш от костите на умрял динозавър. Те се виеха покрай стените като змии, а от тях се разнасяше шум от някаква течност. Въздухът беше толкова студен и влажен, че Коди можеше да види облачетата пара, които издишваше. Вътрешността на космическия кораб не впечатли Коди. Той едва ли би минал за някакво чуждоземно технологическо чудо. Оприличи го по-скоро на вътрешността на средновековен замък, в който беше студено, мръсно и нямаше електричество. От кокалените тръби се провесваше слуз като гирлянди — при падането си на пода тя издаваше съскащ звук. Сега си спомни, че беше видял нещо, но не беше много сигурен — люспите на пода не само попиваха падащата слуз, но от време на време даже се издуваха нагоре и след това се отпускаха, съвсем като живи същества.

Коди спря да обикаля. Застана много близо до лъчевите решетки, но не усети топлина. Те горяха със студена светлина. Оттук Коди можеше да види на пода на стаята една черна пирамидка с големината на кутия за обувки. Беше видял Стингър да я натиска с ботуша си още докато висеше с главата надолу в готовата да го смачка ръка на съществото. Пирамидката се беше осветила отвътре със слаба виолетова светлина. Беше се разнесло бръмчене и в следващия момент той и Миранда бяха хвърлени в нещо като черна чиния, която се оказа подът на клетката. Решетките светнаха и едновременно с това клетката се издигна.

По-късно — а Коди не знаеше колко време след това, защото мозъкът му беше изключил — едно същество с лицето на Мак Кейд и с кучешка глава и плешки, излизащи от гърдите му, влезе в стаята, носейки друго тяло. Коди бе видял как това същество бе докоснало пирамидката с ботуша си. Тя отново светна във виолетово и клетката се спусна. Когато опря в пода, лъчите изгаснаха. Съществото хвърли Сардж Денисън вътре при тях, след това докосна пирамидката още веднъж и лъчите отново светнаха, а клетката се издигна нагоре. Стингър погледна към Сардж и го попита за името, точно както беше питал и Коди за името на момичето. На Сардж му трябваха няколко секунди, за да разбере въпроса, но накрая бе казал със заекване името си и Стингър бе излязъл. Преди това Коди видя черната сфера в устата на кучето.

Той се взря в черната пирамидка, която сега не светеше. Бутон за включване и изключване — предположи Коди. Като я докоснеш, клетката се спускаше и се изключваха лъчите на решетките. Но тя беше на метър под тях и на поне още метър от ръба на клетката. Малко далечко, даже да пресегнеше с ръка през решетките и да я изгореше до лакътя. И все пак… това бе единственият начин да се излезе оттук. Той не знаеше какво им готви Стингър, но определено смяташе, че няма да е приятно.

Бръкна в джоба си и изкара оттам монета от десет цента, четири монети от един цент и запалката си. Колко силно трябваше да се натисне пирамидката, за да се задейства? Теглото на запалката може би беше достатъчно — но той бързо се отказа от тази идея. Ако се пробиеше, запалката можеше да експлодира. Той я прибра обратно. Легна по корем и протегна ръка с разтворена длан и опънати напред пръсти, като палецът му придържаше най-отгоре монетите. Разстоянието между лъчите беше достатъчно широко и той продължи да промъква напред китката си. Болката в ребрата отново го парна и той отвори уста да поеме дъх. Движението го накара да трепне и ръката му се мръдна съвсем малко надясно.

Космите на ръката му се сбръчкаха и прегоряха с леко пукане. Коди се постара да застине колкото може по-неподвижно, но от усилието ръката му започна да трепери. После пък дланта му започна да се поти. Той започна да премества монетите така, че да може да ги подхвърли към пирамидата, но веднага изпусна десетте цента и едната монета от един цент, които паднаха право надолу. Ръката му започна да се схваща и той не можа да се премери добре. Хвърли и двете монети с рязко движение на китката. Видя едната да пада зад пирамидката, а другата от лявата й страна.

— По дяволите! — процеди Коди и изтегли обратно ръката си. Космите до китката бяха опърлени, но кожата беше невредима. Ако бе мръднал още малко, в клетката щеше да замирише на изгоряло месо. Цялата му ръка трепереше и Коди разбра, че беше почти безнадеждно да се мъчи да достигне пирамидката. Той изпълзя обратно и легна на една страна, като разтъркваше рамото си. Погледна нагоре. Виолетовите лъчи се съединяваха на около два метра и половина над тях, а механизмът, който повдигаше клетката, беше някъде над тях. Той отново обърна поглед към малката пирамида на пода.

— Трябва да има начин да я стигна — помисли на глас Коди.

— Какво да стигнеш? — попита го Сардж.

— Ей онова нещо там — посочи Коди. Сардж разбра за какво ставаше въпрос и кимна. — Мисля, че то управлява клетката. Ако можех да го докосна с нещо, може би ще мога да…

— Коди? — прошепна Миранда с ужас в гласа. Тя се опитваше да стане. Очите й бяха широко отворени и кръвясали. — Коди?

Той отиде до нея.

— Спокойно. Хайде, лежи спокойно.

— Какво се е случило? Къде сме? — Тя се огледа, видя виолетовите решетки, които ги заобикаляха. — Рик… къде е Рик?

— Рик е добре — излъга я Коди. — Той успя да мине през моста.

— Ние… ние ударихме нещо, нали? О, главата ми… — Ръката й напипа натъртеното място и подутината. Тя присви очи и от ъглите им се отделиха едри сълзи. Смътно си спомняше за случилото се — фигурата пред тях на моста, силния удар, падането. За щастие след това вече не помнеше нищо. — Ти добре ли си?

— Бил съм и по-добре. — Коди приглади влажните й кичури и ги махна от челото й. Мозъчно сътресение може би. — Чувстваш ли това? — Той потърка ръката й и тя отговори утвърдително. След това потърка глезените й. Да, отново каза Миранда и Коди донякъде се успокои. На ръцете си имаше ожулени места, долната й устна бе разцепена и подута, но можеше да бъде и по-зле, помисли си той. Можеше да е със счупен гръбнак, ръка или крак и със сигурност счупен врат, ако Стингър не бе спрян навреме.

— Ударихме се в Беззъбия, нали? — погледна го тя въпросително.

— Наистина него ударихме — Коди се усмихна леко. — И го метнахме по задник.

— Струва ми се, ти каза, че можеш да управляваш мотоциклет.

— Аз пък мисля, че се справихме много добре. Както виждаш, живи и здрави сме.

— Още не съм сигурна в това. — Тя, на свой ред, му се усмихна, макар очите й да бяха още замъглени. — Трябваше да си остана във форт Уорт.

— Да, но тогава никога нямаше да срещнеш мен.

— Калпав късмет — отвърна тя и Коди разбра по гласа й, че щеше да се оправи.

Стана му ясно, че Миранда няма да загуби отново съзнание. Трябваше да й разкаже какво се бе случило и къде се намираха.

— Ние сме вътре в космическия кораб. В нещо, което според мен е тъмница. Висим в това, което за Стингър е затворническа килия. — Той изчака за отговор, но такъв не последва. — Стингър можеше да ни убие. Но не го направи. Иска ни живи. Ако питаш мен, нямам нищо против това.

— И аз нямам — намеси се Сардж и Миранда вдигна глава, за да види кой говори. — Аз съм, Сардж — каза й той. — А това там — и той посочи с ръка към празното пространство — е Скутър.

— Скутър е кучето му — побърза да обясни Коди. — А… Сардж не ходи никъде без Скутър, ако разбираш какво искам да кажа.

Миранда се надигна и седна. Главата й все още бучеше, но поне виждаше ясно. Не разбираше обаче кой беше луд в случая. Едва когато Сардж започна да гали невидимото куче и да му говори: „Не се безпокой, Скутър. Аз ще се погрижа за теб“, тя разбра, че неговият свят завинаги се бе пренесъл отвъд зоната на здрача.

— Съжалявам, че те замесих в това — заговори Коди. — Трябва да внимаваш с кого се возиш.

— Следващия път непременно. — Тя се опита да стане, но се почувства толкова слаба, че се отказа и облегна глава на коленете си. — За какво ни държи това същество?

— Не знам. Даже не искам да гадая. — Коди забеляза, че шумът от течащата през тръбите течност се бе усилил. Появи се и още един шум: далечен бумтеж, нещо като приглушено биене на барабан или тупкане на сърце. Проклетият кораб се е задействал, помисли си. — Трябва да се измъкнем оттук. — Пропълзя до края на клетката, спря на съвсем малко разстояние пред решетките и загледа втренчено към малката пирамидка. Трябва да натисне онзи ключ долу, но как? — Случайно да носиш прашка със себе си? — попита полушеговито и, разбира се, тя поклати отрицателно глава. Коди легна по корем, облегна брадичка в шепи и продължи да гледа пирамидката. Токата на колана му убиваше и той се помръдна да се намести.

Токата на колана — помисли Коди. Стана рязко, разкопча си колана и го изниза от гайките на панталона.

— Хей — подвикна му Сардж, — не бива да правиш това пред момичета!

— Колко далеч е според теб онова нещо? — попита той Миранда и посочи към пирамидката.

— Не знам. Може би около метър и двайсет.

— Според мен е на около метър. Моят колан е около седемдесет сантиметра и… — Той погледна към Сардж и видя протрития черен колан на работния му комбинезон — Сардж, подай ми твоя колан.

— Колана ми! Момче, какво ти става?

— Сваляй го, Сардж! И по-бързо!

Сардж неохотно свали колана и го подаде на Коди.

— Кой номер ти е коланът? — попита го Коди.

— Не знам. Госпожите от църквата се занимават с това, аз не ги купувам.

— Изглежда към четирийсет сантиметра. — Коди вече връзваше двата колана заедно, като остави токите от двата края. — Може би е достатъчно дълго за нуждите ни. Сега ще проверим. — Той опъна възела, за да бъде сигурен, че няма да се развърже.

— Какво си намислил? — попита го Миранда.

— Сигурен съм, че онова нещо долу е управляващият бутон. Като се натисне, клетката се сваля. Така ще можем да се измъкнем оттук.

— Не му обръщай внимание — прошепна Сардж на Скутър. — Той просто е луд.

— Сега слушайте внимателно и двамата. — Настоятелността в гласа на Коди накара Сардж да спре шепненето. — Ще промуша ръката си през решетките колкото мога по-навън. Ако не стоя неподвижен, лъчите могат да я изгорят. Сардж, искам да ме държиш здраво за краката. Ако ръката ми се запали, искам да ме изтеглиш обратно колкото се може по-бързо. Разбра ли ме?

— Аз ли? Защо аз?

— Защото си много по-силен от Миранда, а освен това тя трябва да внимава да не дойде Стингър, ясно?

— Ясно — отвърна Сардж тихо.

Коди промуши колана през решетките пред себе си и го спусна от края на клетката. След това Сардж го хвана здраво за краката и той се плъзна колкото се може по-близо до лъчите. Спря, когато лицето му бе само на няколко сантиметра от тях. Съвсем бавно прокара длан, след това ръката до лакътя дотам, докъдето косъмчетата върху нея бяха опърлени от лъчите. Токата на колана лежеше на пода под тях. Трябваше с китката да закара токата върху командния ключ.

Лицето му бе толкова близко до лъчите, че чуваше смъртоносното им бръмчене. Сега беше моментът да се опита да направи каквото бе намислил. Той рязко замахна с китката нагоре. Токата на колана се придвижи с търкане и спря само на пет-шест сантиметра от пирамидката. Издърпа колана назад и опита отново. И този път не достигна пирамидката.

Коди се напрегна и изкара ръката си още няколко сантиметра напред. Между нея и лъчите имаше място колкото за една клечка за зъби. Няколко косъмчета се запалиха и се сгърчиха изгорени. От тупането на сърцето тялото му потрепваше. Стой неподвижно… неподвижно! — повтаряше си. Отново се опита да хвърли колана напред. Не стигна. Една капчица пот влезе в дясното му око и го заслепи. Първото нещо, което импулсивно поиска да направи, беше да я изтрие, но ако направеше необмислено движение, или ръката му, или лицето му щеше да се опре в лъчите.

— Изтегли ме, бавно! — каза на Сардж.

Сардж го изтегли назад. Коди държеше ръката си изпъната, докато не прибра докрай пръстите си. След това потърка окото си с другата ръка, застана на колене и изтегли колана обратно.

— Не стига — каза на глас. — Трябват ни още няколко сантиметра. — Не знаеше какво да използва. Беше готов да захвърли колана отчаян, когато Миранда каза:

— Обицата ти.

Коди опипа обицата си. Черепчето висеше на верижка, дълга приблизително пет сантиметра. Той я извади, завърза я към една от токите, като й остави достатъчно място да се движи, след това хвана колана за другата тока и каза:

— Сардж, хайде да опитаме отново.

Започна да бута ръката си напред бавно, милиметър по милиметър. Челото му беше осеяно с капки пот, една от тях изчезна с пращене в лъча. Още малко, още съвсем малко. Космите на ръката му се запалиха. Още малко. Сега вече между кожата на ръката му и лъчите нямаше почти никакво място. Още съвсем мъничко, трябваше му съвсем…

Чу се леко изпращяване и един кичур от косата му се докосна до лъча и се запали. Пламъчета полазиха назад по главата му. Миранда не издържа и извика:

— Дръпни го назад!

Коди почувства как Сардж стисна по-силно глезените му и в този момент подхвърли колана само с рязко движение на китката.

Чу се металното, почти мелодично чукване на сребърното черепче върху командния бутон, но не разбра дали то беше достатъчно, за да го задейства, защото в този момент Сардж го издърпваше назад, а Миранда гасеше пламналата му коса. Мускулите му се бяха стегнали в спазъм и ръката му остана вдървена и изпъната напред. Токата докосна единия от лъчите, докато Коди теглеше колана обратно, и беше прерязана на две като от лазер. Легна по гръб и започна да разтърква схванатата си ръка. Тогава разбра, че клетката се спускаше.

Коди седна. Над лявото му око пушеше изгорелият кичур коса. Пирамидката долу светна във виолетово. Клетката се спусна на пода и лъчите потъмняха.