Робърт Маккамън
Стингър (51)

50. Високата позиция

В „Дамгосващо желязо“ Ед Ванс и Селесте Престън пиеха вече трета бутилка бира и чакаха свършека на света, когато чуха свистене на гуми и шум от коли, които завиваха по „Травис“. През последните петнайсет минути подът в заведението се бе разтрисал няколко пъти, а една купчина чинии в кухнята бе паднала с такъв трясък, че без малко да изкара акъла на Сю Мълинакс. Старците, които седяха в дъното, бяха побягнали, но Ванс не се помръдна от мястото си, защото знаеше, че няма къде да избяга.

Сега обаче му се стори, че цяла колона от коли се отправя на север по „Травис“. Дори му се счу, че се блъскаха от време на време — толкова много бързаха. Ванс слезе от табуретката пред бара и излезе на улицата. Виждаше фаровете и задните светлини на всякакви превозни средства, които бучаха по „Селесте“ и завиваха по „Травис“. Някои заобикаляха през дворовете и вдигаха още повече прах в и без това задимения въздух. Приличаше на масово изселване, но къде, по дяволите, се бяха запътили? Едва различаваше мъжделивата светлина на Крепостта на ренегатите. Предположи, че тя привличаше всички тези коли, които фучаха с максимална скорост, сякаш самият дявол щеше всеки момент да захапе броните им.

Разбра, че Селесте го беше последвала навън.

— Май ще трябва да ида там горе и да разбера какво става — каза й той. — Струва ми се, че там и ти ще бъдеш в безопасност.

— Аз се измитам оттук. — Селесте все още стискаше бутилката с останала на дъното бира. Бръкна в джоба си за ключовете на кадилака. — Най-доброто на голямата ми стара къща е, че има дяволски здраво мазе.

Тя заобиколи колата и отключи вратата на шофьора, но се поспря, преди да седне зад волана.

— Мазето е много голямо. Има място дори за такъв дебел негодник като теб.

Предложението звучеше примамливо. Може би от изпитата бира или пък благодарение на оскъдната светлина, но Ванс си помисли в този миг, че Селесте Престън беше… е… почти хубава.

Искаше му се да отиде. Страшно му се искаше. Но този път чудовищата от Кортес парк нямаше да спечелят.

— Смятам да остана тук.

— Твоя работа, но ми се струва, че си гледал „По пладне“ твърде много пъти.

— Може би. — Той отвори вратата на патрулната кола. — Пази се.

— Дадено, колега.

Селесте седна в кадилака и мушна ключа на запалването.

Ванс чу шум като при чупене на грънци. Улица „Селесте“ се надигна като бавна вълна и бетонът й се напука. Някои части от нея пропаднаха, а от дупките започнаха да се измъкват човешки фигури. Ванс преглътна шумно и без малко да се задави.

Нещо изскочи изпод кадилака на Селесте и тя се озова лице в лице със сбръчкана едра мексиканка. Жената посегна през отворения прозорец и хвана китката й. Тя се вгледа втрещена в кафявата ръка с метални назъбени нокти, които се впиваха в плътта й. Само за части от секундата трябваше да реши — дали да пищи, или да действа.

Грабна бирената бутилка и я разби в лицето на съществото. От разрязаната буза плисна някаква сива течност. После започна да пищи и се дръпна рязко. Парчета месо се откъснаха от ръката й. Онова отново посегна към нея, но Селесте вече се измъкваше от дясната врата. Ноктите раздраха облегалката на шофьорското място.

Селесте се строполи на тротоара. Съществото пъргаво скочи върху капака и тъкмо се канеше да се хвърли отгоре й, когато Ванс го простреля в главата от упор с уинчестъра от патрулната кола.

Куршумът премина през черепа и натроши предното стъкло. Ванс бе предизвикал интереса на съществото и изцяло бе приковал вниманието му върху себе си. Вторият куршум попадна точно между очите, третият откачи долната му челюст и пръсна счупени игли наоколо. Съществото издаде нещо подобно на писък, скочи от капака и се приведе. Гърбът му се пръсна и освободи опашката на скорпион. Краката и ръцете се удължиха и покриха с черни люспи и преди Ванс да успее да стреля отново, онова нещо започна да рови и драска и потъна в една от дупките на улицата.

Някакво друго изгърбено и неудачно човешко подобие се втурна през дима към Ванс. Преди да почне да стреля, той успя да види само, че мокрото от слуз лице беше на Джил Локридж. Един куршум рикошира в паважа, но следващият се заби в тялото и съществото се олюля. Тогава Ванс го простреля в челото. Опашката на онова се стовари върху предницата на кадилака и изкриви решетката на радиатора, но то отстъпи назад и се оттегли.

Във въздуха се носеше неприятно остра сладникава миризма. Ванс видя и други фигури в мъглата и изтича до колата да зареди пушката отново. Останалите два пълнителя с по шест патрона натъпка в джоба си. Пред него се изправи трето човешко подобие. Ванс стреля два пъти. Не разбра дали го улучи и къде, но странното съчетание между скорпион и тъмнокос мъж изсъска и се отдалечи.

— Хайде де! — изкрещя Ванс, шарейки с очи. Сърцето му щеше да се пръсне. — Това е ТЕКСАС, копелета такива! Ще ви надупчим задниците!

Повече никое от съществата не го нападна. Имаше поне пет-шест, които наизскачаха от дупките като скорпиони от разровено гнездо. Всички се втурнаха към улица „Травис“.

О, боже, Стингър е разбрал къде е Дофин — помисли си Ванс.

Последва оглушителен трясък от падащи тухли. Погледна надясно и видя облаци прах и дим, които се завихряха около някаква дълга като локомотив фигура, минаваща по „Селесте“. Зърна някаква огромна опашка с шипове, която замахна наляво-надясно и магазините по улицата се сринаха като ударени от топуза на някой кран за разрушаване на стари сгради. Чудовището помете с опашка металната ограда на автомобилното гробище на Мак Кейд, удари една кола и я катурна на една страна. После започна да се катери по колите като хлебарка, която пълзи по трохи, а опашката продължи да ги мачка с удари, от които хвърчаха искри. Някаква камионетка хлътна в една пукнатина и потъна под улицата. Чудовището се озова сред колите и продължи бясно да размахва опашка. Чу се глух звук и огнените езици на запален резервоар с бензин позволиха на Ванс и Селесте да видят тялото с осем крака и главата, която странно съчетаваше черти на кон и скорпион. Онова нахвърли коли във всички посоки и от спуканите им бензинови резервоари избухнаха нови пожари. После продължи напред, през сърцето на Пъкъл.

Ванс хвана Селесте за кървящата ръка и я издърпа навън. Сю Мълинакс стоеше на вратата на заведението с пребледняло лице и наблюдаваше действията на приближаващото се чудовище. Ванс видя, че то щеше да връхлети върху им само след секунди, а опашката му сриваше до основи всичко от двете страни на улицата.

— Влез вътре! — изкрещя й той.

Сю отстъпи назад, а Ванс успя да дръпне и Селесте вътре. Сю се изкатери по бара и се сви на пода до хладилника. Откъм улицата се чу срутването на някаква стена. Ванс пусна пушката, повдигна Селесте и я бутна зад бара. Тъкмо беше прекрачил плота, когато предната стена на „Дамгосващо желязо“ избухна и наоколо се разхвърчаха камъни и мазилка. Патрулната кола влетя вътре, мачкайки маси и столове по пътя си. Три големи като юмрук камъка цапардосаха Ванс в рамото и ребрата и той се катурна зад бара като кегла при боулинг.

Покривът хлътна. Въздухът побеля от прах. Локвичките газ около счупените лампи пламнаха. „Дамгосващо желязо“ зейна отпред като пещера. Вън чудовището зави надясно и помете с опашка предната фасада на Дома за красота. После запълзя на север през руините на „Травис“. Поне пет от по-дребните същества изскочиха от дупките си и го последваха като хиени.

В къщата на Хамънд Скутър щеше да се пръсне от лай. Сардж лежеше на пода на кабинета, скрил с ръце главата си. Цялото му тяло се тресеше. Преди минута нещо беше ударило стената откъм улица „Селесте“ и къщата се беше разтърсила из основи. Бяха се разхвърчали стъкла и мазилка. Сардж седна на пода. Ноздрите му бяха задръстени от прах. Очите му бяха разширени и безжизнени при спомена за връхлитащия артилерийски обстрел. Скутър седеше до него и продължаваше да лае яростно.

— Шт! — дрезгаво изхриптя Сардж. — Шт, Скутър!

Добрият му приятел се подчини.

Сардж се изправи. Подът беше хлътнал. Преди десет минути беше ходил в кухнята да потърси нещо за ядене в хладилника и беше намерил кутийка кибрит. Сега запали една клечка и тръгна след светлината й към предната врата.

Такава вече нямаше. По-голямата част от предната стена също беше изчезнала. Противотанково оръдие, помисли Сардж. Видя пожарите в двора на Кейд. Както и нещо друго, което се придвижваше през дима и пламъците. Танк „Тигър“ — помисли си той. — Не, не. Два или три тигъра. А може би повече. Не чуваше обаче грохот от вериги и това нещо не се движеше тежко като машина. Излъчваше някаква страховита жизненост.

Улица „Селесте“ беше като изтърбушена. Сардж видя и други фигури, на ръст човешки, но изгърбени и забързани като мравки, които събират храна.

Клечката го опари по пръстите. Той я изгаси и я пусна, после отстъпи назад. Запали нова, защото мракът имаше хищни нокти. Скутър се въртеше в краката му и скимтеше нервно. Къщата вече не беше безопасно място — лежеше като отворена рана и всеки миг тези същества от улицата можеха да нахълтат вътре. Сардж не смееше да я напусне. Знаеше също, че двамата със Скутър не бива да стоят така на открито, затова отстъпи назад към коридора. От лявата му страна имаше врата. Отвори я и видя, че беше на килер, пълен с кутии, прахосмукачка и разни други вехтории. Беше прекалено тясно за него и Скутър. Клечката угасна и той запали трета. Обхващаше го паника. Спомни си лицето на един капитан, който казваше: „Винаги заемай висока позиция.“ Той погледна нагоре, вдигна клечката и намери онова, което търсеше.

На тавана в коридора имаше малък вдлъбнат квадрат и връв, която висеше около една педя. Сардж се пресегна, стигна връвта и я дръпна. Квадратът се отвори и от него се спусна сгъваема метална стълбичка. Малко таванско помещение, също като в неговата къща. Висока позиция — помисли си Сардж.

— Хайде, Скутър! — каза и кучето изприпка по стълбата.

Сардж го последва. Горе беше малко по-широко, отколкото на тавана на неговата къща, но все пак мястото стигаше само колкото да легне по корем. Успя да се обърне и да издърпа стълбичката. Вратичката на тавана щракна.

Клечката угасна и той остана да лежи в мрака. Миришеше на дим и прах, но се дишаше, общо взето, нормално. Скутър се сгуши до него.

— Никой няма да ни намери тук — прошепна Сардж. — Никой.

Той драсна още една клечка кибрит и я вдигна да огледа мястото.

Беше легнал на някакво парче розов стиропор, а наоколо бяха натъпкани множество картонени кутии. На края на стиропора се виждаше счупена лампа, а съвсем близо до него се беше търкулнало нещо, което приличаше на спален чувал. Стиропорът вече бе започнал да му убива и той хвана спалния чувал и го придърпа към себе си, за да легне на него. Разпъна го, но вътре имаше някаква бучка. Нещо кръгло като бейзболна топка.

Бръкна вътре и напипа хладно топче.

Клечката кибрит угасна.