Робърт Маккамън
Стингър (50)

49. Новата играчка на Стингър

Рик не можа да се сдържи и се изсмя. Цялото това бързане да евакуират хората и накрая какво излиза от мрака — един кон! Светлокафяв, едър и мускулест, но все пак просто кон. Той направи още една несигурна крачка напред, олюлявайки се, сякаш го бяха напоили с уиски.

— Някакъв пиян кон! Изкарахме си акълите заради един пиян кон!

Сигурно е избягал от нечие ранчо — помисли си Рик. Със сигурност не беше излязъл от онази дупка на улицата. Сега поне двамата с Миранда нямаше да вървят пеш към Пъкъл. Конят стоеше и ги гледаше. Може би беше в шок или просто изплашен. Тръгна към него с протегната ръка.

— Спокойно, моето момче, бъди спо…

— Недей! — Коди го стисна за ръката. Рик спря. Беше на по-малко от три метра от коня.

Ноздрите на животното се разшириха и то вдигна назад глава. Възлести мускули изпъкнаха на шията му и то издаде някакъв звук, който приличаше на остро конско цвилене, примесено със съскане на парна машина.

Рик видя онова, което и Коди вече беше видял — вместо копита, конят имаше сребърни нокти като на хищник.

Той се вкамени. Разположени в дълбоки орбити, очите на съществото се местеха от Коди към Рик и обратно. Изведнъж отвори уста и редици от игли блеснаха на слабата светлина. Чу се пукане и гръбначният му стълб започна да се удължава, а костите — да се пренареждат.

Коди отстъпи назад и се блъсна в Миранда. Тя се хвана уплашено за рамото му. Десетината останали накрая човека излязоха от църквата и като видяха съществото на улицата, се разбягаха във всички посоки. Последният от тях обаче застана на прага с изправена стойка и вдигната глава, пое си дълбоко дъх и бавно започна да слиза по стъпалата.

Тялото на онова продължаваше да се разтяга, мускулите се свиваха на буци под гърчещата се плът. През златистата кожа проникна черен пигмент, костите на черепа му започнаха да пращят и да променят формата си.

Рик отстъпи до бордюра. Сърцето му щеше да се пръсне, но не биваше да бяга. Още не. Онова, което се раждаше пред него, го омагьосваше с хипнотизираща сила, сякаш беше трескав и имаше халюцинации. Главата се сплеска, долната челюст увисна и започна да се издава напред, а от ъглите на устата закапаха сиви лиги. Цялото тяло се изгърби, чу се звук от раздиране на месо и в основата на превития гръбнак се разви дебела черна опашка на сегменти. На края й висеше страховита топка от петнайсетсантиметрови метални шипове.

Чудовището беше удвоило дължината си. Краката му се бяха изкривили настрани като на рак, а през кожата отстрани на корема му изскачаха някакви по-тънички крака с по три сребърни нокътя. Тялото се отпусна и коремът почти опря земята. Плътта продължаваше да се разпуква и да разкрива черна люспеста обвивка, същата като повърхността на пирамидата. Съществото се мяташе, сякаш искаше да се измъкне от пашкул. Парчета златиста кожа хвърчаха наоколо като есенни листа.

Коди стискаше пистолета в ръка. Мотоциклетът му беше до него и той знаеше, че трябва да се метне на него и да бяга като дявол от тамян, но зрелището, което представляваше тази трансформация, го приковаваше на място. Удължения и леко издут череп на съществото сега имаше черти и на конски череп, и на глава на насекомо. Шията беше къса и здрава, а мускулите му играеха и се издуваха, докато се мяташе и отхвърляше от себе си парчета мъртва плът. Мина му през ум, че такова нещо не беше виждал в нито един научнофантастичен или филм на ужасите по простата и ужасяваща причина — това нещо тук кипеше от живот. Щом старата кожа се разкъса изцяло, движенията му станаха бързи и точни като на скорпион, който светкавично изчезва под някой камък, уплашен от внезапно надвисналата сянка на облак. Главата му също се разпукна като някакъв странен плод и месото увисна на парцали. Под него се появи кошмарна гледка — издадени кости и черни люспи. Очите на коня бяха всмукани навътре и заменени от кехлибареножълти очи с вертикални черни зеници, над които надвисваха предпазни люспести гънки. На местата на ноздрите се подадоха още един чифт очи. Отстрани на тялото се появиха ромбовидни отвори, през които съществото вдишваше и издишваше като ковашки мях.

Чудовището изтръска последните остатъци от конска плът по себе си. Тясното му тяло беше почти пет метра, всеки от осемте му крака беше по два метра и половина, а топката с шипове трептеше на около шест метра височина. Двата чифта очи се движеха независимо един от друг, а когато обърна глава да проследи бягството на един от жителите на Бордъртаун по Първа улица и оттам към реката, Рик видя и трети чифт — точно в основата на черепа му.

— Върни се — каза Коди на Миранда. Каза й го съвсем спокойно, сякаш виждаше такива същества всеки ден. Отвътре се чувстваше като смразен и знаеше, че или ще умре, или ще живее. Каквото му било писано.

Вдигна пистолета, но някой се озова пред мушката му. Облечен в черно, той държеше с две ръце жезъл, върху който имаше златно разпятие. Отец Лапрадо мина покрай Рик, който беше твърде зашеметен, за да се опита да го спре, но видя пепелявосивото му лице и разбра, че отчето вече беше погълнато от Голямата огнена пустош.

Отец Лапрадо започна да вика на испански:

— Всемогъщият Бог те отлъчва! Всемогъщият Бог и Светият Дух ще те върнат обратно в пъкъла.

Той продължи да върви напред и Рик направи две крачки след него, но всички чифтове очи на чудовището се фокусираха върху Лапрадо и то енергично тръгна напред като черен, дишащ локомотив. Свещеникът вдигна жезъла в безумно предизвикателство.

— Заповядвам ти, в името на Бога, да се върнеш обратно в пъкъла! — извика той. Рик посегна да го хване за сакото. — Заповядвам ти! Заповядвам…

Чу се предсмъртен писък. Нещо изплющя само на сантиметри пред Рик и създаденото въздушно течение изсвистя край ушите му. Цялата му ръка се обля в кръв, а отец Лапрадо изведнъж изчезна. Просто изчезна.

Има кръв и по ризата ми — осъзна Рик. Струваше му се, че сънува. Алени капки започнаха да валят отгоре му. Както и други неща или по-точно части от неща. Една обувка падна на паважа от лявата му страна, една ръка от дясната, на около два метра от него. Останките от тялото на отец Лапрадо, подхвърлено нагоре и разкъсано на парчета от опашката с шипове, започнаха да падат около Рик. Последното нещо беше жезълът, счупен на две.

Опашката, от която продължаваха да капят кръв и парченца плът, се вдигна отново във въздуха. Коди видя, че чудовището потръпна и се канеше да замахне, а Рик стоеше там като парализиран. Нямаше време да преценява шансовете — просто се затича към него, изстреля два куршума и видя, че привлече вниманието на единия чифт кехлибареножълти очи. Опашката застина във въздуха още три драгоценни секунди. Съществото се почуди коя от двете цели да избере, после замахна странично и въздухът изсвистя между шиповете.

Коди блъсна Рик с цялото си тяло и го просна на тротоара, а после се прилепи към окървавената настилка. Топката шипове мина на педя над него, после се върна, но той вече се беше превъртял като червей върху горещ котлон и опашката изкара само искри от паважа. Отдръпна се, готова за нов удар, а Коди видя, че Рик се беше изправил. Лицето му беше покрито с кръвта на Лапрадо.

— Бягай! — извика Коди. — Аз ще преведа Миранда оттатък реката.

Рик не отговори. Коди не можеше да му помогне с нищо повече. Миранда беше клекнала на стъпалата на църквата и викаше на брат си. Коди стана, прицели се в едно от очите и изстреля последните два куршума. При втория изстрел някаква сива течност бликна от горната част на черепа и чудовището изсъска остро и отстъпи назад.

Коди се затича към мотоциклета си на зигзаг, за да му попречи да го вземе на прицел. Пусна пистолета и яхна мотоциклета. Ключът беше на мястото си и той изкрещя: „Качвай се!“ на Миранда, като същевременно риташе стартера. Моторът изпърпори, изпука и не запали. Онова отново започна да приближава. Коди натисна с все сила стартера, но моторът даде аванс, запали и заглъхна, после отново заработи с глух тътнеж. Косата му настръхна. Инстинктивно усети, че опашката се бе вдигнала във въздуха. Погледна през рамо и видя, че черната глава с увисналите и пълни с игли челюсти се изпъваше напред към него. И тогава, неочаквано, отляво пробяга някаква фигура, която крещеше и размахваше ръце. Единият чифт очи се завъртя към Рик. Единият от предните крака се вдигна и сребърните нокти замахнаха така бързо, че Рик едва успя да реагира. Отскочи силно назад и те минаха на косъм пред лицето му.

В това време Миранда се метна зад Коди и го хвана през кръста. Изпищя: „Бягай!“ на Рик, а Коди даде газ. Мотоциклетът се понесе към Рипъблика Роуд.

Рик стигна до тротоара на четири крака. Чу как онова се затътри към него, стържейки с нокти по бетоновата настилка. Изправи се и хукна на север, през един двор между две къщи. В тясното пространство между тях настъпа някакъв камък и левият му крак се подхлъзна, а глезенът се изви рязко и остра болка прониза костта му чак до ябълката. Той извика, стисна глезена си и падна по лице сред пясъка и бурените.

И двете къщи се разтресоха и заскърцаха. Дъските пращяха, от падащата мазилка се вдигаха облаци прах. Рик се обърна и видя тъмната сянка, която се опитваше да провре тяло в тясното пространство зад него. Напъните й разклащаха и събаряха двете къщи из основи.

На осемдесет метра от него Коди и Миранда почти бяха прекосили моста, когато изведнъж от мрака пред тях изскочи някаква човешка фигура. Коди инстинктивно натисна спирачки и се опита да извие машината настрани, но нямаше достатъчно време. Мотоциклетът се заби във фигурата, Коди изгуби контрол над управлението му и двамата с Миранда излетяха от седалката. После мотоциклетът се трясна в страничната преграда на моста, рамката му се огъна с глух звук като при скъсване на струна на китара и предната гума изхвърча във въздуха. Коди падна върху натъртените си ребра с такава сила, че се хързулна на няколко метра и се ожули до кръв.

Остана да лежи, превит на две, като се мъчеше да си поеме дъх. Този път съдбата ми показа среден пръст — помисли си. О, не, сигурно е бил Беззъбия — реши той. Проклетият индианец… просто се е качил на моста, за да ни понашляпа.

Миранда. Какво се бе случило с Миранда?

Опита се да седне. Не му достигнаха силите. Лявата ръка ужасно го болеше и си помисли, че може да е счупена. Но все пак можеше да движи пръстите, което беше добър признак. Ребрата му сякаш бяха бръснарски ножчета — едно или две бяха счупени, в това беше сигурен. Искаше му се да заспи, просто да затвори очи и да зареже всичко, но Миранда беше някъде наблизо, а също и онова, в което се бяха сблъскали. Голям покровител и защитник се оказах, няма що — помисли си. Не струвам и пукната пара. Май старецът ще се окаже прав в края на краищата.

Замириса му на бензин. Резервоарът сигурно беше спукан. След около две секунди се чу лек взрив и се появи трепкащо оранжево сияние. Парчета от хондата започнаха да се търкалят край него и надолу към дерето на реката. Той се изправи на колене. Едва дишаше от болка. Миранда лежеше по гръб на около два метра от него, с разперени като на счупена кукла ръце и крака. Довлече се до нея пълзешком. От сцепената й долна устна течеше кръв и отстрани на лицето имаше синина, но дишаше и когато произнесе името й, клепачите й трепнаха. Опита се да подхване главата й, но пръстите му напипаха някаква подутина на черепа и реши, че ще е по-добре да не я мести.

Коди чу стъпки — два ботуша, единият тропаше, другият се тътрузеше.

Видя, че над тях, откъм страната на Бордъртаун, надвисна някаква тъмна сянка. Струйки бензин се стичаха от смачкания мотоциклет и горяха върху моста, но фигурата продължаваше да върви и през огъня. Беше прегърбена, имаше опашка с шипове и като дойде по-наблизо, Коди видя иглите в злобно ухилената уста.

Половината от главата на Съни Крауфийлд беше хлътнала навътре. Нещо подобно на гной бе изтекло през празната очна ябълка и на бузата имаше ален отпечатък от мотоциклетна гума. Тялото се тресеше и провлачваше единия крак. Съни прекоси огнените потоци и краищата на джинсите му запушиха и се подпалиха. Злобната усмивка не слизаше от лицето му.

Коди се приведе над Миранда. Потърси бухалката си с пирони, но тя беше изчезнала. Стъпките секнаха. Силуетът на прегърбеното тяло с бодливата опашка се очертаваше на светлината от пламналия мотоциклет. Коди понечи да се надигне. Свършено беше с него, това му бе съвсем ясно, но може би щеше да успее да забие пръсти в единственото му око и да го изтръгне. Остра болка го прониза в ребрата. Дъхът му секна и хъхрейки, той се строполи на една страна.

Стингър стигна до Миранда. Надвеси се над нея и се втренчи. Посегна с метални нокти към лицето й.

Коди нямаше сили и не можеше да измисли как да действа. Очите му се напълниха със сълзи. Знаеше, че онова всеки момент ще смачка главата на Миранда и че има само един начин да я спаси. Думите се отрониха от устата му, преди да има време да размисли:

— Знам, кого търсиш.

Онова извърна глава, но ръката остана върху лицето ни Миранда. Тя изстена, но добре поне, че все още беше в безсъзнание. Стингър сграбчи косата й с другата си ръка.

— Приемникът? — В гърлото му хъхреше някаква течност — Къде е тя?

— Аз… не мога… — Коди усети, че ще припадне. Не искаше да каже и сълзите пареха в очите му, но видя как пръстите се стегнаха върху лицето на Миранда.

— Ще ми кажеш, иначе ще откъсна главата на тази хлебарка.

 

 

Проснат на земята между двете къщи на Първа улица, Рик се напрегна и започна да пълзи. Чудовището не можеше да провре тяло, нито пък да го достигне с някой от крайниците си. Чу се трясък като при земетръс. Разхвърчаха се дъски и той разбра, че онова правеше къщите на трески с опашката си. Изправи се с мъка и закуцука на здравия си крак. Плочи от покривите и цели греди хвърчаха наоколо като снаряди. Пред него се изправяше висока до гърди телена мрежа, а от другата страна беше дерето на реката. Видя пожара на моста, но нямаше време да се замисли какво гори. Покатери се през оградата, плъзна се по червената пръст на брега и се озова в калната и плитка вода. Откъм Бордъртаун се чуваше как къщите трещят и се разпадат. След още две минути чудовището щеше да си проправи път и да връхлети към реката. Рик се надигна и пренебрегвайки болката в подутия си глезен, започна да се катери по отсрещния бряг, където се виждаха задните дворове на сградите по Коубър Роуд.

 

 

На моста, едва на петдесет метра от Рик, Коди Локет разбра, че неговият късмет — а вероятно и този на Дофин — беше проигран. Стингър щеше да разруши града и всичко в него, започвайки с Миранда. Но Крепостта беше защитена от Стингър не само защото основите й бяха на здрава скала и имаше блиндирани прозорци, а заради електрическата светлина. Даже и да знаеше къде е Дофин, нямаше как да я достигне. Коди седна и се усмихна мрачно.

— Тя е там, горе — каза той и посочи към светлото петно. Видя, че сянка на ужас премина по обезобразеното лице. — Светличко е, нали? По-добре си вземи слънчевите очила, гаднярче.

Стингър пусна Миранда. Стисна с две ръце гърлото на Коди, а опашката му се извиси над главата на момчето.

— Няма да ми трябват слънчеви очила — изхъхри той и долепи лице до неговото. — Ще си изкарам печалбата, като взема някоя и друга жива хлебарка на едно малко пътешествие. Всеки момент ще открия капсулата й. Ако не иска да дойде с мен, няма нищо, нека си изгние в тази дупка. ЯСНО?

Коди не отговори. Дъхът на онова вонеше на изгоряла пластмаса. После то го пусна, хвана го с една ръка през кръста и го повдигна във въздуха като перце. Болката в гръдния му кош беше толкова ужасна, че Коди се обля в студена пот. Стингър повдигна Миранда с другата си ръка. Коди опита да се освободи, но болката и усилието му дойдоха твърде много и той изпадна в несвяст.

Стингър хвана двете тела под мишници и продължи по моста към Пъкъл, влачейки повредения си крак. После влезе в една небесносиня къща близо до кръстовището на Рипъблика Роуд и Коубър Роуд. Всекидневната нямаше под и Стингър скочи с товара си в тъмната бездна.