Робърт Маккамън
Стингър (49)

48. Героят на Гнуси

Рей вървеше на изток по улица „Селесте“. Сянката му се появи пред краката му и той разбра, че отзад го осветяваше някакъв фар. Обърна се и махна с ръка да го вземат. Беше еднооката камионетка на Танка.

Самият той седеше зад волана, а на седалката до него Рей успя да различи Гнуси. Танка подаде главата си с неизменната каска през прозореца:

— В Крепостта ли отиваш?

— Не. Вкъщи.

— Твоите хора са в Крепостта. Както и много други. И сестра ти също.

— Стиви? Откриха ли я?

— Не точно Стиви — каза Гнуси. — Качвай се, ние сме за там.

Тя му отвори вратата и той седна до нея. Танка включи на първа и потегли. После зави по „Травис“. Гумите подскачаха и камионетката се тресеше по напукания паваж. Танка се взираше мрачно напред, опитвайки да се ориентира на светлината на единствения здрав фар. Бяха ходили с Гнуси до дома на родителите му на улица „Кръгова“, но бяха намерили къщата със зейнал под, а дупката беше толкова голяма, че през нея можеше да мине и трактор. От баща му и майка му нямаше и следа, а стените и килимът бяха изцапани с нещо като слуз.

— Сигурно са добре — повтаряше Гнуси за трети или четвърти път. — Може да са отишли у някои съседи.

Танка изсумтя. Бяха проверили и другите четири къщи на „Кръгова“. В три от тях никой не беше отворил, а в четвъртата старецът Шипли се бе появил на вратата с пушка в ръка.

— Може и да са отишли — каза той, но не вярваше да са излезли живи от къщата.

Рей се поразмърда. Топлото бедро на Гнуси направо го изгаряше. Няма що, страхотно подходящ момент да се възбуди и, разбира се, още щом си го помисли, това се случи. Гнуси го погледна. Лицето й беше на една педя от неговото и той си помисли, че чете мислите му. Може би защото се докосваха. Ако се отдръпнеше, Гнуси не би могла да разбере какво си мисли, но така или иначе в тясната кабина нямаше накъде да помръдне.

— Изглеждаш различен без очила — реши тя.

Рей сви рамене. Не можеше да не забележи как гърдите й повдигаха тънката памучна фланелка, а зърната изпъкваха през мократа от пот тъкан. Гледката никак не облекчаваше положението му.

— Не чак толкова — каза той.

— Наистина. Някак по-възрастен.

— Може би просто се чувствам по-възрастен.

— По дяволите, с всички ни е така — каза Танка. — Аз например се чувствам на деветдесет го…

Усети как камионетката се разтресе. Воланът вибрираше в ръцете му. Наведе се напред. Нещо му се мярна в мъглата. Не беше сигурен какво е, но сърцето му сякаш се бе качило чак в гърлото.

— Какво е това? — попита го Гнуси разтревожено.

Той поклати глава и започна да натиска педала на спирачките.

И в този момент видя как настилката на улица „Травис“ се издигна на четири метра височина като огромна вълна. Нещо грамадно се движеше под повърхността, сякаш плуваше под тексаската земя. То повдигна камионетката на Танка на гребена на вълната и я притисна между напуканата, трошаща се настилка.

Гнуси изпищя и се хвана за таблото, а пръстите на Рей стиснаха ръчката на вратата. Камионетката се наклони силно напред и се плъзна надолу, към морето от пукнатини. Нещо в него се мерна и проблесна на лъча на фара — змийска опашка, дебела колкото камионетката и покрита с шарени сиво-зелени люспи.

Тогава съществото се гмурна по-дълбоко и опашката изчезна, пръскайки пясък и червена пръст като фонтан на кит. Пикапът се обърна на една страна и Танка изпусна волана. Настилката под гумите продължаваше да се движи, да се пука и разделя. Танка отвори вратата си и се опита да скочи, но в този момент пикапът се удари в щръкналия ръб на паважа, наклони се наляво и се стовари отгоре му. Той не издаде звук, но Рей чу как каската му изпука и се строши. Камионетката продължи да се накланя напред, размазвайки тялото на Танка под себе си. Предницата се плъзна в някаква пукнатина, която се затвори отгоре й като захапка на акула. Металът изскърца и се нагъна, от краищата на капака изскочиха искри и от всичките му страни се показаха огнени езичета.

Беше станало само за пет-шест секунди. Замириса му на изгоряло масло и боя. Гнуси започна да стене. Лежеше под него — наполовина под седалката, наполовина отгоре. Земята още се тресеше от движението на чудовището, а металът скърцаше и камионетката постепенно потъваше в бездната. Нещо изпука в двигателя — изненадващо тих звук — и тънки огнени струйки плъзнаха към предното стъкло. Усети, че страхотна жега облива лицето му и разбра, че ако остане още малко така, щяха живи да се опекат. Камионетката потъна с още десетина сантиметра. Рей се повдигна към дясната врата и се напъна да я отвори със сила, породена от инстинкта за самосъхранение. После увисна на нея и подаде ръка на Гнуси.

— Хвани се за мен! Хайде!

Тя вдигна лице. Рей видя, че от ноздрите й се стичаха тънки струйки кръв. Предположи, че си е тряснала главата в таблото, когато се бяха обърнали. Беше обхванала волана с ръце. Камионетката продължи да потъва. Ставаше адски горещо и Рей извика:

— Сграбчвай ръката ми!

Гнуси разтвори пръсти и отлепи дясната си ръка от волана, избърса носа си и се втренчи в кръвта. Чу се нещо средно между кикотене и стон. Рей се напрегна, посегна надолу и я сграбчи за китката. Започна да я дърпа с всичка сила.

— Трябва да се измъкнем!

Гнуси изгуби няколко секунди от безценното им време, докато проумее, че през предното стъкло нахлуваха огнени талази и че Рей се опитваше да й помогне. Тя пусна волана и се изтласка нагоре. Беше се ударила челно и сега главата й болезнено пулсираше. Рей я издърпа от смачканата кабина и двамата се строполиха върху напукания асфалт. Тя се отпусна, но той скочи на крака и започна да я дърпа да стане.

— Хайде! Не можем да останем тук!

— Танка — каза Гнуси провлечено и неясно. — Къде е Танка? Беше тук преди малко.

— Офейка. Хайде! Ставай!

Успя да й помогне да се изправи на крака и макар че беше с десетина сантиметра по-висока, тя се облегна на рамото му. Рей се огледа. Очите му пареха от дима, но успя да види, че улица „Травис“ — поне тази малка част от нея, която успяваше да види — приличаше на разорано от бомби бойно поле.

Камионетката беше обхваната от пламъци. На Рей не му харесваше да стои в такава близост до нея. Можеше да избухне или пък светлината да привлече онова, което беше минало под улицата. Копнееше да се скрие в някакво убежище. Задърпа Гнуси към другата страна на улицата, като внимаваше за пукнатините. Някои от тях бяха почти метър широки.

— Къде отиде Танка? — попита тя. — Нали той шофираше?

— Да. Продължи напред — беше всичко, което можа да измисли да й каже. В тъмнината пред тях се оформиха очертанията на някаква къща и Рей поведе Гнуси към нея. Не знаеше на какво разстояние от Крепостта се намираха, нито пък дали бяха преминали кръстовището на „Сомбра“ и „Травис“, а то беше на повече от сто метра от паркинга на жилищния блок. Тъкмо преди да стигне до стъпалата на верандата, Рей усети, че земята трепери. Чудовището минаваше някъде наблизо. От съседната улица се чу трясък. Рухна някаква къща, повдигната изпод основите.

Двамата изкачиха стъпалата. Вратата беше заключена, но близкият прозорец беше с изпотрошени стъкла и Рей се пресегна вътре, махна страничното резе и го отвори. Първо се мушна той, а после помогна и на Гнуси. Тя се препъна, олюля се и политна напред и двамата се строполиха на твърдия дъсчен под.

Устата й беше точно до ухото му и тя дишаше тежко. Във всеки друг момент това щеше да бъде повече от сбъднат сън, помисли си той, но сега изобщо не можеше да мисли за секс, въпреки че тялото й се беше сляло с неговото и гърдите й притискаха гръдния му кош. Бог има много порочно чувство за хумор — реши Рей.

Къщата изпращя. Подът под тях се надигна като бавна вълна и по стените се стрелнаха пукнатини. Къщите по улица „Травис“ стенеха. Рей чу скърцането и трясъка на гредите на някаква постройка през две или три къщи от тази, в която бяха те.

Коравата Гнуси, на която окото не трепваше пред нищо, сега потръпваше. Рей я прегърна.

— Ще се оправиш — каза той. Гласът му почти не трепереше, което наистина го изненада. — Аз ще те пазя.

Тя повдигна глава и го погледна в лицето. В очите й се четеше страх, но на устните й се появи мрачно подобие на усмивка.

— Моят герой — каза тя и отпусна глава на рамото му.

Двамата останаха да лежат така в мрака, докато Пъкъл се раздираше по шевовете.

 

 

От другата страна на моста Коди натисна спирачката пред Католическата църква и Рик скочи от мотоциклета. Той се огледа назад към Първа улица, но не видя нищо през мъглата. Онова сигурно се беше измъкнало вече от земята и се отправяше насам. Зарра, Пекуин и Диего Монтана чакаха на вратата Рик да се върне и сега се спуснаха надолу по стълбите. Коди слезе от хондата и погледна към църквата. Хората, натъпкани в нея, нямаха никакъв шанс. Ако светлината от електрически източник наистина нараняваше Стингър — съдейки по реакцията му в къщата на Крауфийлд, Дофин беше права, — тогава се досещаше само за едно място, което би могло да мине за безопасно.

— Ще трябва да преместим тези хора оттук, преди да пристигне онова — каза Коди на Рик. — Няма да имаме много време.

— Да ги преместим ли! КЪДЕ?

— Оттатък моста. В Крепостта. — Всички го зяпнаха, сякаш беше луд. — Забравете тази глупава война между бандите! — каза той и се почувства като змия, която сменя старата си кожа и се измъква от нея.

Около църквата, от двете страни на улицата, бяха паркирани доста коли и пикапи. Видя, че повечето бяха стари купчини желязо, но всяка от тях можеше да вози по пет-шест души, а пикапите — дори повече.

— Ще натоварим тези коли и ще се изнесем възможно най-бързо. Крепостта е единственото място, където Стингър няма да се опитва да копае заради светлината.

Рик не беше съвсем сигурен дали да му вярва, но жилищният блок беше доста по-устойчив от църквата и той бързо взе решение.

— Диего, къде е колата ти?

Момчето посочи една ръждясала кафява импала от другата страна на пътя.

— Искам да я закараш на петдесет метра нагоре по улицата. — Той посочи на запад. — Пекуин, ти отиваш с него. Дръжте фаровете запалени. Ако видите нещо или някой да приближава, веднага изчезвайте.

Диего изтича до колата, а Пекуин се накани да протестира, но в крайна сметка се подчини като добър войник.

— Зарра, ти събери кроталите. Кажи им къде отиваме и че са ни нужни всички коли, които могат да се намерят. Искам всички коли на кротали да поемат максимален брой хора. Вървете!

Зарра изтича по стъпалата в църквата. Рик се обърна към Коди:

— Искам ти да… — Поколеба се, осъзнавайки, че говори на врага си така, сякаш беше кротал. — Ще намеря отец Лапрадо и ще започнем да извеждаме хората — поправи се. — Бих могъл да използвам и друг скаут.

Коди кимна.

— Правилно. Но аз пък бих могъл да използвам този пистолет на кръста ти.

Рик му го подаде с дръжката напред и Коди го затъкна в колана си.

— Останаха четири куршума — каза му Рик. — Не се прави на Джон Уейн, ако го видиш да приближава. Направо се връщай тук.

— Ей, на теб май ти харесва да издаваш заповеди, а? — Коди ритна лоста за запалването и горещата машина веднага заработи. Той се усмихна лукаво. — И да се грижиш за малката си сестричка! Аз ще се върна.

Направи остър завой с хондата и запраши на запад по Първа улица, а Рик изтича по стъпалата и влезе в църквата.

На около четиридесет метра от църквата Коди профуча край колата на Диего Монтана, която едва пъплеше. Зави и се вмести между лъчите на двата фара, но трябваше доста да намали скоростта, тъй като импалата спря и той излезе извън обсега на фаровете й. Мракът с виолетови оттенъци го обгърна отвсякъде и Коди спря до бордюра, за да може зрението му да се адаптира към тъмнината.

В църквата Рик беше убедил отец Лапрадо, че имаха все пак малко време, през което можеха да евакуират тези близо триста души. Проблемът беше как да го направят, без да предизвикат паника, но нямаше време за размишления. Отец Лапрадо се изправи пред паството и обясни с твърд като осолена кожа глас, че трябва да напуснат църквата възможно най-бързо и че всичко, което са донесли — дрехи, възглавници, храна, лични вещи — ще трябва да бъде оставено. Първо щяха да излизат хората по пътеките, после тези от редиците столове, започвайки от последния. Всеки, който имаше кола или камионетка, трябваше да отиде при нея и да не тръгва, преди да бъдат заети всички места. Щяха да се отправят оттатък моста, обясни им той, за да се подслонят в жилищния блок в края на улица „Травис“.

Евакуирането започна и колите с жители на Бордъртаун започнаха да преминават по моста над Змийска река.

Стотина метра на запад Коди насочи мотоциклета си по една мръсна алея и излезе през нея на Втора улица. Той загаси мотора и се ослуша. Чу шума от колите, които се точеха в колона по пътя към Пъкъл. Къщите стърчаха като черни сенки в мрака. Никъде не се мяркаше запалена свещ. Откъм Трета улица се чу вой на кучета. Коди качи хондата на тротоара и я закара между две къщи, където отново спря и се ослуша. Пулсът кънтеше в ушите му. Той слезе от мотоциклета и започна да го бута. Когато се показа от другата страна на тунела между къщите, замръзна. Нещо безформено стоеше неподвижно на три метра пред него. Коди се страхуваше да си поеме дъх. Той бавно извади пистолета и опипа с палец предпазителя. Щракна го. После вдигна пистолета и подпря ръката си. Онова не помръдваше. Направи още една крачка с пръст върху спусъка и чак тогава разбра, че се целеше и изхвърлена в нечий заден двор перална машина.

Без малко да се изсмее. Страхотен Джон Уейн! Радваше се, че наблизо нямаше ренегати, иначе репутацията му щеше да бъде по-жалка и от мравчена пикня.

Тъкмо щеше да прибере пистолета, чу бавно стържене.

Настръхна и замръзна на мястото си. Шумът се повтори — приличаше на стържене на метал по бетон, — но откъде идваше, не беше сигурен. Дали беше пред него, на Трета улици, или пък зад него, на Втора? Той легна по корем в праха между двете къщи и се опита да определи посоката на звука. Мракът и мъглата си правеха шеги с него. Стърженето отначало се чуваше отпред, после отзад. Дали се приближаваше към него, или отиваше в обратна посока? Не можеше да се ориентира и от тази несигурност започна да го присвива стомахът. Каквото и да беше това, май сега се учеше да ходи и си влачеше краката или по-скоро ноктите. Хубавото беше, че се движеше бавно и тромаво. Лошото — че, изглежда, беше доста тежко.

Коди долови някакво движение през мъглата — нещо отмина с тежка стъпка скривалището му. Този път не беше перална машина. Негодникът беше жив и огромен. При движението си произвеждаше звук като от бръснарски ножчета, които стържат по дъска, и мъглата се завихряше около нето. Каквото и да беше, неумолимо се отправяше към църквата.

Коди му даде още десет секунди преднина, после скочи на крака, метна се на мотоциклета и запали двигателя. Той оглушително изрева в тясното пространство между двете къщи и Коди го пришпори към Трета улица. Добре че видя дрехите, които се подмятаха на едно въже, и се наведе тъкмо навреме, за да не се обеси. Зави наляво по Трета със свистене на гумите и се понесе като стрела на изток по Рипъблика Роуд. Продължи направо до кръстовището с Първа улица, където колите завиваха към моста. Направи ляв завой, избегна ловко един пълен с хора камион и се провря между бегълците чак до стъпалата на църквата.

Вътре Мендоза подкрепяше Палома Джурадо по пътеката между редовете. Повече от сто човека вече бяха изведени и колите тръгваха веднага щом се напълнеха. Бяха останали само две коли и пикапът на Мендоза. Беше ясно, че доста хора трябваше да се евакуират пеш.

— Вземи баба ми с теб — каза му Рик. Огледа се и видя още двайсетина възрастни мъже и жени, които не биха се справили с пътя. Неговото камаро все още се намираше пред дома му на Втора улица, но нямаше време да ходи да го взима. — Върви с тях — каза той на Миранда и махна към Мендоза.

Тя вече бе схванала какво с положението.

— Няма достатъчно място и за мен.

— Ще си намериш! Върви!

— Ами ти?

— Ще се оправя някак. Отивай, грижи се за Палома!

Тя тъкмо се канеше да последва Мендоза и баба си, когато Коди Локет се появи на пътеката между редовете. Лицето му бе посивяло от прах, с изключение на местата, където са били очилата му. Погледна я, но веднага насочи вниманието си към Рик. Миранда видя, че от неговата самоувереност и перчене няма и следа.

— Отправя се насам. Видях го на Втора улица. Не можах да го разгледам, но е наистина ОГРОМНО.

Рик видя, че на вратата Мендоза извеждаше един по един Палома и неколцина други старци. Само за две минути пикапът му щеше да е пълен.

— Казах ти „ВЪРВИ!“ — извика грубо на Миранда той.

— Оставам с теб — каза момичето.

— Как не! Хайде! — Той я хвана за ръката, но тя упорито се отскубна от него.

— Ето че пак започна да раздаваш заповеди — каза Коди.

— Ти си затваряй устата!

Рик се огледа да види някой кротал, който да му помогне, но всички бяха заминали вече. Отец Лапрадо извеждаше останалите трийсетина души навън като пастир стадото си. В далечината се чу воят на автомобилен клаксон, който ставаше все по-силен. Разбра какво означава това — Диего и Пекуин бяха видели нещо и се връщаха с максималната възможна скорост. Той си проправи път между хората на вратата и заслиза по стъпалата. Коди и Миранда го последваха.

Импалата бе спряла до бордюра и хората вече се блъскаха да се качат в нея. Някои, които бяха решили да вървят пеш, се бяха отправили на север към брега на реката. Пекуин излезе от колата веднага щом Рик се появи на улицата.

— Видяхме нещо, човече! — Пекуин сочеше на запад и ръката му трепереше. — Ей там, може би на трийсет-четирийсет метра.

— Как изглеждаше?

Пекуин поклати глава.

— Не знам! Видяхме само, че нещо се движи и веднага се изпарихме. То идва насам!

— Рик, готов съм да тръгвам. — Мендоза бе седнал зад волана на пикапа си, а до него в кабината бяха жена му и Палома. Отзад имаше още осем човека. — Доведи сестра си.

— Когато ти тръгнеш, тогава и аз — каза тя на Рик, преди той да успее да проговори. Рик погледна на запад, а после към Мендоза. Времето летеше и чудовището приближаваше.

— Тръгвай! Сам ще доведа Миранда!

Мендоза кимна, махна с ръка и подкара към моста. Колата на Диего беше така препълнена, че стържеше по паважа. Последната кола бе също така претоварена. Повече от осемдесет човека се бяха отправили на север пеш. Диего включи на задна скорост и даде газ. От ауспуха му изскочиха искри.

— Почакай, негодник такъв! — крещеше Пекуин и тичаше след него.

— Хей, Джурадо — тихо каза Коди. — Май си имаме компания.

Димната мъгла се завихряше пред настъпващото същество. Чуваше се стържене на метал в бетон. Последната кола със седем или осем човека и още двама, увиснали на вратите, даде газ и изчезна.

Фигурата изникна от дима и тромаво пристъпи напред, на слабата светлина от свещи, която струеше от прозорците на църквата.