Робърт Маккамън
Стингър (47)

46. Цъкането на часовника

Един човек вървеше в мъглата, куцайки с десния крак, който беше препънат в колянната става.

— Хайде, Скутър! — каза той и поспря, за да може кучето да го настигне. После продължи чак до къщата на семейство Хамънд на улица „Селесте“. Почука на вратата, почака, почука отново. — Няма никой! — каза той на Скутър. — Да си ходим ли вкъщи или да лагеруваме тук?

Скутър също се колебаеше.

— Би могла да се появи отнякъде. Тя живее на това място. — Сардж опита бравата. Не беше заключено и вратата се отвори. — Има ли някой вкъщи? — извика, но отвътре не последна никакъв отговор.

Скутър подуши прага и направи първата стъпка.

— Да не си посмял да влизаш! Не са ни поканили! — възнегодува Сардж.

Обаче Скутър вече си бе наумил нещо и изприпка навътре.

Така или иначе решението бе взето. Щяха да почакат тук, докато се появеше някой — момиченцето или родителите му. Сардж влезе, затвори вратата и отиде до някаква стая, в която имаше много разпилени по пода книги. Не си падаше много по четенето, но си спомни една книга, която майка му обичаше да му чете: нещо за някакво момиченце, което влязло в някаква дупка след един заек. Болното му коляно се удари в един стол и той си позволи да се отпусне на него. Скутър скочи в скута му и двамата заедно зачакаха в мрака.

 

 

На около петстотин метра от къщата на Хамънд Кърт Локет тъкмо влизаше в своята. Лявата страна на лицето му беше покрита с марля, а лентички лейкопласт придържаха превръзката с йод върху ожулените му ребра. Беше припаднал в каросерията на пикапа и се бе съвзел чак в клиниката, където усети, че мексиканецът го носи на рамо като чувал. Една сестра му беше ударила няколко обезболяващи инжекции и се беше погрижила за раните му, докато той непрекъснато бръщолевеше като луд за клането в Клуба на Боб Уайър. Сестрата беше извикала Ърли Макнийл да слуша и Кърт им разказа за полицаите и военните на шосе №67. Макнийл бе обещал да уведоми полковника и поиска да остави Кърт в някоя от стаите, но той не се съгласи. Силната миризма на дезинфекционни средства и спирт му напомняше много на „Кентъки Джент“ и на това как мозъкът на Хал Маккъчинс блестеше на светлината на лампата. От всичко това му се обръщаха червата.

Вече беше забелязал, че мотоциклета на Коди го няма. Момчето сигурно беше горе в жилищния блок. Тъмнината не му пречеше, но с усилие прекоси външната стая, защото непрекъснато му се привиждаше някакво черно и овъглено нещо с плющяща опашка. Успя да стигне до кухнята и започна да рови в едно чекмедже за свещи и кибрит. Намери едно парче от свещ и запали фитила. Пламъкът се усили и той видя, че на кутийката кибрит имаше реклама на Клуба на Боб Уайър.

Познаваше се, че Коди си беше идвал — една свещ бе сложена в чинийка на кухненския плот. Кърт отвори хладилника, извади бутилка гроздов сок и гаврътна няколкото глътки, които бяха останали на дъното. Още усещаше вкус на кръв в устата си, а двете празни ямки на избитите му зъби пулсираха в ритъма на сърцето му.

Той запали свещта в чинийката и тръгна с нея към спалнята.

Най-хубавата — червената му каубойска риза — лежеше на пода и той внимателно се намъкна в нея. Седна на леглото с обляно в пот лице.

Забеляза, че малката снимка на Трежър се бе захлупила върху нощното шкафче. Вдигна я и на бледата светлина се вгледа в лицето й. Много отдавна — помисли си той. — Много отдавна.

Леглото го зовеше да скочи във влажните чаршафи и притиснал снимката на Трежър до гърди, да се свие на кълбо и да заспи. Защото сънят беше най-близък до смъртта, а той осъзна, че вече чака само нея. Трежър беше някъде, където не можеше да я достигне, и все още имаше златиста коса и слънчева усмивка и щеше да остане вечно млада, докато той се износваше и уморяваше с всеки ден.

На светлината на свещта Кърт забеляза нещо, което беше пропуснал досега. Лицето на Трежър беше отчасти и лице на Коди. Гъстата къдрава коса беше същата като на Коди, така беше, но имаше и други неща — издадената челюст, гъсти и вежди, ъгловатото лице. И най-вече очите — дори когато беше усмихната, в очите на Трежър винаги имаше стоманен блясък, също както в тези на Коди. Трежър сигурно е била много силна, за да ме зареже, помисли си Кърт. Много силна.

Коди беше в Трежър. Точно там, на снимката. Беше стоял там през цялото време, но Кърт не го беше забелязал до този момент.

А и Трежър беше в Коди. Беше ясно като бял ден.

Той притисна уста с ръка. Беше замаян, сякаш току-що беше получил юмрук в зъбите. Трежър беше в Коди. Беше му оставила част от себе си, а той беше отхвърлил подаръка като сополива кърпа.

— О, господи! — прошепна. — О, господи!

Погледна окачената на стената закачалка за вратовръзки и изстена.

Трябваше да открие Коди. Трябваше да накара момчето да разбере, че е бил заслепен и е страдал. Това нямаше да поправи стореното или да му опрости греховете, но все трябваше да се започне отнякъде, нали? Той внимателно извади от рамката снимката на Трежър. Искаше Коди да се види в нея. Сгъна я нежно и я сложи в задния си джоб.

Стъпките му отекнаха по изкривените дъски на пода. Вървеше с твърдата крачка на човек, който има някаква цел пред себе си. Затръшна мрежестата врата и тръгна по улица „Сомбра“, след което зави на север по „Травис“.

 

 

В клиниката на Пъкъл Рей Хамънд привърши с обличането на опръсканата си с кръв риза и всичко останало и излезе от стаята. Очилата му ги нямаше и всичко беше с неясни очертания, но виждаше достатъчно добре, за да не се блъска в стените. Почти беше стигнал до сестринската стая, когато една сестра изскочи неочаквано от вратата вдясно и каза:

— Къде си мислиш, че отиваш, младежо?

— У дома. — Езикът му все още беше подут и челюстта го болеше, когато говореше.

— Не и преди доктор Макнийл да е разрешил — властно заяви тя.

— Аз си разрешавам сам. Не мога да спя и нямам намерение да лежа и да гледам в тавана.

— Хайде. — Тя го хвана за ръка. — Лягаш си обратно в леглото.

Още една, която се опитва да ме отстрани от пътя си, помисли си той и го напуши гняв.

— КАЗАХ, че си отивам у дома. — Рей дръпна ръката си. — И не съм казал, че можеш да ме докосваш. — Дори и без очила забеляза как тя се нацупи възмутено. — Може да съм дете, но си имам ПРАВА. Като например да се прибера вкъщи, когато пожелая. Благодаря за кърпежа и adios.

Той мина край нея с леко накуцване. Очакваше да го хване за рамото, но чак когато се отдалечи на три крачки, я чу да вика доктор Макнийл. Мина край първото гише, каза довиждане на госпожа Сантос и продължи навън. Доктор Макнийл не се втурна да го гони. Предположи, че го чакаха по-важни неща от неговото преследване. Рей едва виждаше на три метра пред себе си. Пречеха му и мъглата, и лошото му зрение. Във въздуха се носеше воня като след бомбичка в кабинета по химия. Той продължи да се влачи по „Селесте“, слушайки как под краката му хрущят стъкла от потрошените прозорци наоколо.

 

 

Докато Рей се прибираше към къщи, Коди Локет спря мотоциклета си пред стъпалата на Католическата църква в Бордъртаун. Вдигна очилата си назад и постоя известно време така, без да гаси двигателя. През цветното стъкло на прозорците на църквата се процеждаше светлина и се мяркаха сенки на хора. Преди едва ли би се осмелил да дойде тук, но през тази нощ правилата бяха други. Той изгаси мотора и фара и слезе. Точно в този миг видя фигурата в един двор от другата страна на Първа улица, на по-малко от пет метра от него. Ръката му стисна бухалката с гвоздеи, прикрепена към кормилото на мотоциклета.

Коди не можеше да различи лицето, но видя, че черната й коса се спуска до раменете на мазни кичури.

— Крауфийлд? — каза той. Повтори по-високо: — Ти ли си, Крауфийлд?

Съни Крауфийлд не помръдваше. Изглежда, се усмихваше или по-скоро се хилеше подигравателно. Очите му бяха влажни и блестяха на светлината от църквата.

— По-добре се махни от улицата, човече! — каза му Коди. Крауфийлд отново не отговори нищо. — Да не си оглушал или…

Някой го хвана за ръката. Той извика и се обърна.

На стъпалата стоеше Зарра Алхамбра.

— Какво правиш тук, Коди Локет? Да не си превъртял? — Рик го беше оставил да пази на вратата и той беше чул мотоциклета на Коди, както и че говореше на някого.

Коди дръпна ръката си.

— Дойдох да видя Джурадо. — Не уточни точно кого от фамилията. — Опитвах се да кажа на Крауфийлд да се скрие някъде. — Той махна с ръка към другата страна на улицата.

Зарра погледа нататък.

— Крауфийлд? Къде?

— ЕЙ там, човече! — каза Коди, но разбра, че пръстът му сочеше празно пространство, фигурата беше изчезнала. — Стоеше ей там, в онзи двор. — Огледа се надолу-нагоре по улицата, но Съни Крауфийлд беше потънал в димната мъгла. — Кълна се, че беше той! Искам да кажа… приличаше на него.

И на двамата им мина една и съща мисъл. Зарра отстъпи нагоре по стъпалата, въртейки опулено очи.

— Хайде — каза той и Коди бързо го последва в църквата.

Мястото гъмжеше от хора, седнали на редиците столове и на земята между тях. Отец Лапрадо и шестима-седмина доброволци се опитваха да ги успокояват, но хората изплашено бърбореха, бебетата ревяха и се вдигаше врява като в лудница. Коди прецени, че вътре в светилището има около двеста жители на Бордъртаун, но вероятно имаше и други в останалите части на църквата. Пред олтара беше наредена маса с пластмасови чашки и бутилки вода, сандвичи, понички и друга храна от кухнята на църквата. Дузини свещи хвърляха кафеникаво-жълта светлина, а някои хора бяха донесли керосинени лампи и фенерчета.

Коди не беше направил и четири крачки, когато някой опря длан в натъртените му гърди и го блъсна назад. Лен Редфедър, индианче от племето апахи, едро почти колкото Танка, изръмжа:

— Измитай се оттук! ВЕДНАГА!

Още някой застана до Коди и също го забута. Щом усетиха, че става нещо, още трима кротали си проправиха път към вратата на църквата. Следващият удар на Редфедър отпрати Коди на стената.

— Бой! Бой! — започна да крещи Пекуин и да подскача от възбуда.

— Ей! Не искам да създаваме неприятности тук! — запротестира Коди, но Редфедър продължи да го блъска в стената.

— Престанете! Няма да се биете тук!

Отец Лапрадо бързаше, доколкото му беше възможно, по пътеката между редовете, а Ксавиер Мендоза се изправи от мястото си между съпругата и чичо си и се опита да се притече на помощ на Коди.

Лица на кротали обградиха Коди отвсякъде. Те го дразнеха и крещяха подигравателно и злобно. Редфедър го сграбчи за фланелката и започна да я къса, но той замахна към лакътя на индианчето и отблъсна ръката му.

— Никакъв бой в църквата ми! — викаше свещеникът, но обръчът от кротали се затягаше около Коди и нито Лапрадо, нито Мендоза можеха да го пробият.

Редфедър отново го сграбчи за фланелката и Коди видя покрития с белези юмрук да се вдига пред него. Разбра, че онзи щеше да му изкара въздуха и се стегна, за да посрещне удара и да забие коляно в слабините на индианчето.

— СПРЕТЕ!

Не беше крясък, а най-авторитетна заповед. Юмрукът на Редфедър застина във въздуха и големите му черни очи се завъртяха наляво. Рик Джурадо избута Пекуин и Диего Монтана, втренчи се напрегнато в Коди и каза:

— Пуснете го.

Редфедър блъсна Коди по-силно, да му е за урок, и го пусна.

Рик застана точно пред него, така че да няма накъде да мърда.

— Ей, ти наистина прекали. Какво правиш тук?

Коди се опита да огледа светилището, но не можа да види Миранда сред хората, а и Рик се измести, за да му попречи да вижда.

— Мислех, че е редно да дойда и да ти благодаря, че ми спаси кожата. Не е противозаконно, нали?

— Окей. Благодарностите са приети. Сега изчезвай.

— Рик, той казва, че видял Съни Крауфийлд да стои отвън, оттатък улицата. — Зарра си проправи път до Рик. — Аз не съм го видял, но си помислих… нали разбираш… че може да не е вече Съни.

— Точно така — каза Коди. — Може да е от онези неща като Котешката царица. Беше точно срещу църквата, може би наблюдава мястото.

На Рик това не му хареса.

— Някой да е виждал Съни Крауфийлд? — попита той останалите.

— Да! — обади се Пекуин. — Видях го преди около час, човече. Каза, че си отива вкъщи.

Рик се замисли за миг. Крауфийлд живееше в една барака на края на Трета улица. Не беше сред любимците му, но беше кротал, а това го правеше също и брат. Всички други кротали бяха налице, с изключение на петимата, останали да лежат в клиниката. Камарото на Рик все още се намираше пред къщата му на Втора улица.

— Моторът ти отвън ли е? — попита той Коди.

— Да. Защо?

— Двамата ще идем до къщата на Крауфийлд да проверим нещата.

— В никакъв случай. Тъкмо си тръгвах. — Времето за забавления свърши и Коди се опита да тръгне към вратата, но кроталите му преградиха пътя отвсякъде.

— Дойде, за да покажеш колко си смел, нали? — попита го Рик. — А може би и по друга причина. — Беше видял как Коди върти глава и разбра кого търсеше. Миранда седеше с Палома в една редица столове на половината разстояние до олтара. — Длъжник си ми. Искам да ми се издължиш веднага.

Той извади заредения пистолет от колана си и завъртя барабана на една педя от лицето на Коди.

— Съгласен ли си, мъжкар?

Коди видя високомерното предизвикателство в очите на Рик и се усмихна мрачно.

— Имам ли избор?

— Отдръпнете се — каза Рик на останалите. — Оставете го да върви, ако иска.

Те се отдръпнаха и му направиха пътека до вратата.

На Коди хич не му пукаше за Съни Крауфийлд. Нито пък му се искаше да се среща отново със Стингър. Тъкмо се канеше да тръгне към вратата, когато… тя се появи, застанала точно зад брат си. Потното й лице блестеше, обградено от мокри къдрици, под очите й се бяха образували тъмни сенки, но въпреки всичко си оставаше готино маце. Кимна й, но тя не отговори. Рик видя кимването и се обърна. Миранда каза:

— Палома се страхува. Иска да знае какво става тук.

— Ще изхвърляме един боклук на улицата. Всичко е наред.

Погледът й се върна към Коди. Беше най-мръсното и окаяно създание, което беше виждала.

— Здрасти! — каза той. — Помниш ли ме?

Тогава Рик опря дулото на пистолета в бузата му и се наклони напред.

— Не говори със сестра ми — предупреди го той, пронизвайки го с поглед. — Нито дума. Чуваш ли ме?

Коди не му обърна внимание.

— Брат ти и аз ще си направим едно кръгче на мотора ми.

Рик притисна дулото на пистолета още по-силно, но Коди само се ухили. Какво можеше да му направи Джурадо — да го застреля тук, пред свещеника, сестра си, Бога и всички останали?

— Няма да се забавим много.

— Остави го на мира, Рик — каза Миранда. — Свали този пистолет.

Дори и в най-страшните си кошмари Рик не беше виждал такова нещо — Коди Локет на територията на кроталите и на всичко отгоре в църквата! И да говори на Миранда като на стара позната! Вътрешно кипеше от гняв, а не можеше да размаже с юмрук ухиленото лице на Коди.

— Рик! — Сега пък беше резкият глас на Мендоза, който разбута хората и излезе напред. — Остави Коди на мира!

— Няма нищо. Тъкмо излизаме — каза Коди.

Той посегна, хвана пистолета на Рик и го насочи настрани. Усмихна се бегло на Миранда, мина по пътеката между кроталите и се спря на вратата.

— Идваш ли или не?

— Идвам — отвърна Рик.

Коди си сложи очилата и тръгна надолу по стълбите към мотоциклета.

След няколко секунди Рик го последва, мушнал отново пистолета в колана си. Коди се качи на хондата и запали двигателя, а Рик седна зад него. Надвиквайки шума на мотора, той му каза:

— Когато всичко това приключи, ще те набия така, че да съжалиш, задето не съм те оставил там долу, в онази ду…

Коди даде газ, мотоциклетът изрева и се изправи на задната си гума като кон. Рик се уплаши за кожата си и се хвана здраво, а мотоциклетът се понесе напред като стрела.