Робърт Маккамън
Стингър (46)

45. Повече смелост за истината

Ванс паркира патрулната кола пред „Дамгосващо желязо“, отлепи потната си риза от гърба на седалката и влезе вътре. Армираното стъкло на прозореца беше счупено, но отгоре беше закрепено с пирони едно парче обикновено стъкло, колкото да не влиза дим. Няколко керосинени лампи хвърляха колеблива светлина, а заведението беше почти празно. Само в едно от задните сепарета трима старци си говореха тихо. Ванс избегна втренчените им погледи и седна на бара. Сю Мълинакс, все още в златистата си униформа на сервитьорка и с тежък, горе-долу запазен грим, се приближи с полупразна чаша студено кафе.

— Това е последното — каза тя и му го подаде, а Ванс кимна и го гаврътна.

После изви ръка към светлината на близката лампа и провери колко е часът. Два и двайсет и три. Семейство Хамънд закъсняваха, Роудс и Гънистън също. Не е чак толкова важно, помисли си той. Едва ли някой щеше да намери онова малко същество, поне не за времето, което им оставаше. В този дим навън нищо не можеше да се види. Двамата с Дани бяха проверили къщите по „Аурора“ и „Бауден“ и една трета от тези по „Оукли“. Никой не беше виждал момиченцето, няколко от къщите нямаха под, само тъмни дупки. Дани отново беше започнал да откача и се наложи Ванс да го върне в канцеларията. Пъкъл винаги беше изглеждал малко местенце, но сега улиците се бяха удължили, а къщите се бяха превърнали в призрачни имения. При целия този прах и дим нямаше каквато и да било надежда да откриеш някого, който и без това не искаше да бъде открит.

— Ужасна нощ — каза Сю.

— И още как. Сесил отиде ли си?

— Да, изчезна преди малко.

— Защо не затвориш и не се ометеш и ти? Няма кой знае каква сметка да стоиш, нали?

— Обичам да имам с какво да се занимавам. По-добре да стоя тук, отколкото да се прибера в тъмна къща.

— Така си е.

Слабата светлина работеше в нейна полза. Той си помисли, че ако не носеше грим, с който можеше да се боядиса цяла къща, щеше да бъде наистина хубава. Разбира се, Опашката на Кита беше като пожарен кран, но кой беше той, дето ще придиря за размери при всичките тези автомобилни гуми, дето сам друсаше на кръста си. Може и да беше вярно, че Сю носи матрак на гърба си, но вероятно си имаше причини за това.

— Как стана тъй, че никога не си напускала Пъкъл? — реши да попита той, за да не мисли за неумолимия ход на времето. — Чух, че си се справяла наистина добре в гимназията.

— Не знам — сви мощните си рамене тя. — Нищо добро не се появи.

— По дяволите! Не бива да чакаш нещата да се появят. Трябва сам да ги търсиш. Струва ми се, че си могла да си намериш добра работа някъде, да се задомиш и да народиш една къща дечурлига досега.

Той обърна чашата за последната горчива капка кафе.

— Само дето не стана… Както и да е. — Тя се усмихна тъжно. — Мъжете, с които ходех, не искаха да се женят и да имат деца. Е, може и да не ставам за тези работи.

— Та ти си още дете! На колко си, двайсет и осем-двайсет и девет? — Видя, че Сю се намръщи. — Та да не би да си стара! Ей, все още имаш… — Гласът му почти секна, но той продължи: — … много време.

Тя не отговори. Ванс отново погледна часовника си. Беше изтекла още една минута.

— Дани е хлътнал по теб. Знаеш това, нали?

— Той ми харесва. О, не искам да кажа за женитба. Нито пък за… сещаш се. — На бузите й изби руменина.

— Аз пък си мислех, че с Дани сте… ъ-ъ-ъ… съвсем близки.

— Така е. Искам да кажа, че сме приятели. Дани е КАВАЛЕР — каза Сю с достойнство. — Идва у дома и си говорим, това е всичко. Рядко се намира човек, с когото да можеш да си поприказваш. Изглежда, на мъжете и жените им е трудно само да си говорят, нали?

— Ами така е.

Стана му съвестно, че й се беше подигравал и дори му мина през ума, че Дани беше по-свестен мъж, отколкото бе предполагал.

Тя извърна глава към вратата. Ванс видя очите й — сякаш гледаха нещо много далечно.

— Вероятно съм могла да замина. Бях най-добра по машинопис в класа. Предполагам, че съм могла да стана секретарка. Но не исках да напусна. Искам да кажа… Пъкъл не е най-доброто място в света, но е моят дом. Това го прави по-специален, независимо колко е разорен. Имам наистина добри спомени от Пъкъл. Например като бях капитан на клакьорките в гимназията и една вечер играехме срещу роялистите от Сийдъртаун. — Очите й заблестяха като отпреди десет години. — Тогава валеше направо като из ведро, но ние с момичетата бяхме там. И точно когато Лари Парди хвърли онзи четирийсетметров тъчдаун, момичетата ме повдигнаха и направих предно салто. Всички на игрището нададоха такива викове, каквито не бях чувала дотогава. Както и досега. Някои дойдоха по-късно при мен и се чудеха как съм могла да направя такова салто в дъжда, без да си счупя врата. Казаха ми, че съм се приземила като перце. Просто така, магията се развали. Е, тук все пак съм някоя, а там някъде… — Тя махна с ръка към останалия свят. — Не желая да съм никоя. — Очите й срещнаха неговите и го погледнаха сериозно. — Тук е моят дом. А също и твоят. Трябва да се борим, за да го запазим.

На Ванс му загорча в устата.

— Ще се борим — каза той, но думите му прозвучаха съвсем вяло.

В прозореца светнаха фарове и някаква кола спря до тази на Ванс. Фаровете угаснаха и една самотна фигура се приближи до вратата. Не беше нито Роудс, нито Гънистън. Те бяха тръгнали пеш. Селесте Престън влезе с нехайна походка, сякаш всичко — дори пукнатините в плочките — й принадлежеше. Седна на другия край на бара.

— Дай ми една бира с яйце.

— Да, мадам.

Сю извади една хладка бира от разтопения вече лед и отиде до хладилника за яйцето.

Погледът на Селесте обходи бара и накрая тя кимна към Ванс.

— Май си изпуснал времето си за лягане, а?

— Така е. — Беше твърде уморен, за да се заяжда с нея. — Все едно, нямаше да спя добре.

— Аз също. — Тя взе яйцето от Сю, счупи го в ръба на бара и го изпи наведнъж. После го прокара с продължително отпиване от бирата. — Дадох кръв преди няколко часа — обясни тя и избърса уста с опакото на ръката си. — Уинт казваше, че едно сурово яйце с бира е най-бързият начин да си възстановиш витамините.

— Както и да повърнеш — каза Ванс.

Тя гаврътна още бира, а Сю отиде да види старците отзад.

— Как така не си навън да защитаваш града, Ванс? Може би трябва да измъкнеш онова копеле от кораба му и да му стъпиш на врата?

Ванс извади пакета с цигарите от предния си джоб и запали една. Замисли се над въпросите й. Изпусна шумно малко дим, погледна я и каза:

— А ти защо не вземеш да си затвориш плювалника? — Бутилката спря, преди да стигне до устата й, и тя втренчи студените си очи в него. — Значи си една всемогъща кучка, която може да седи тук и да ми казва какво трябва да направя, така ли? И смяташ, че аз пет пари не давам за този град, а? Може да съм изпортил нещо — или пък много неща, — но винаги съм правил онова, което съм смятал за най-добро. Дори когато взимах пари от Кейд. По дяволите, какво друго би могло да задържи Пъкъл на повърхността, освен бизнеса на този малък негодник? — Усети, че кръвта беше нахлула в лицето му и сърцето блъскаше силно в гърдите му. — Жена ми мразеше всяка педя от този град и избяга с някакъв шофьор на камион, но аз останах. Имам двама сина, които тръгнаха с нея и ме познават дотолкова, колкото да ме напсуват по телефона, но аз останах. Всеки ден гълтам праха и ме псуват на два езика, но останах. Платил съм си БОРЧОВЕТЕ, благородна госпожо! — Той посочи с цигарата към нея. — За това не ми стой там в костюма си за езда, окичена с диамантени пръстени, и престани да дрънкаш, че не се грижа за този град!

И тогава каза нещо, което винаги бе знаел, но никога не се бе осмелил да признае:

— Той е всичко, което имам!

Селесте остана неподвижна известно време. После отпи от бирата и тихо остави бутилката на бара. Вдигна ръце и свали пръстените си.

— Фалшиви са. Продадох истинските. — Колеблива усмивка се появи на устните й. — Мисля, че си го заслужих, Ед. Повече смелост за истината ни е нужна тук, в това гробище. Какво ще кажеш да запаля от твоите?

Тя си взе бирата и се премести на две места от него.

Ед — помисли си той. За пръв път го наричаше на малко име. Плъзна пакета „Кемъл“ и запалката си към нея и тя ги хвана в шепи. После си запали цигара и всмукна от дима с истинско удоволствие.

— Ако ще умирам, поне да съм щастлива — каза Селесте.

— Няма да умираме. Ще се измъкнем от цялата тази работа.

— Ед, повече ми харесваш, когато говориш истината. — Тя завъртя пакета и запалката обратно към него.

Отвън се чу шум от мотор. Коди Локет изникна от дима и повдигна авиаторските си очила.

— Търся полковник Роудс — каза Коди на шерифа. — Той трябва да е тук.

— Да, и аз го чакам. Закъснява с десетина минути. — Не искаше да поглежда отново часовника си. — За какво ти е?

— Момиченцето е горе в Крепостта на ренегатите. Знаеш кого имам предвид — Дофин.

Ванс почти подскочи от стола.

— Сега ли? Тя е там сега, така ли?

— Да, господин Хамънд и жена му са с нея. Но къде е полковникът?

— Отиде с капитан Гънистън оттатък моста, в Бордъртаун. Предполагам, че още са там.

— Окей. Ще ида да ги потърся. Ако се появят тук, кажете им новината.

Коди отново сложи очилата и изтича навън при хондата. Качи се, запали и се отправи на изток по улица „Селесте“. Две неща му направиха впечатление: че шерифът безропотно беше приел заповед от него и че Селесте Престън седеше там. Той зави към моста и даде газ. Мотоциклетът изрева задавено и изчезна в дима.

Беше стигнал средата на моста, когато два фара пронизаха мъглата. Някаква кола идваше с бясна скорост от Бордъртаун и се движеше по средата на осевата линия. Коди и другият шофьор удариха спирачки едновременно и двете превозни средства завиха със скърцане и застанаха почти едно до друго. Двигателят на колата изхъхри и угасна.

Коди видя, че това беше сребристият мерцедес на Мак Кейд. В него имаше двама мъже. Този зад волана беше раздърпан, с тъмна, късо подстригана коса и черта от засъхнала кръв на лицето.

— Вие ли сте полковник Роудс? — попита Коди и мъжът кимна. — Изпращат ме господин Хамънд и жена му. Момиченцето им е горе в жилищния блок. — Той махна с ръка нататък, но светлините не се виждаха от такова разстояние на края на улица „Травис“.

— Вече знаем. — Роудс отново запали двигателя. — Едно момче в църквата ни каза.

Двамата с Гънистън бяха влезли в Католическата църква на Първа улица и бяха попитали отец Лапрадо дали могат да направят обръщение към хората, които бяха дошли да потърсят закрила. Заедно с информацията Рик Джурадо им беше дал и ключовете за мерцедеса.

— Нямаме много време — каза Роудс, включи на задна, после изправи колата и даде газ.

Коди се досети от кого бяха научили. Джурадо беше единственият, който би могъл да им каже. Тъкмо щеше да обръща мотоциклета си в обратна посока, когато разбра, че се намира само на трийсетина метра от Бордъртаун. Църквата беше на още петдесет-шейсет метра надолу по Първа улица. Щом Джурадо беше там, значи и сестра му щеше да е с него. Реши дори да влезе вътре. Какво можеха да направят кроталите? Да му се нахвърлят точно в църква? Струваше си да види каква физиономия щеше да направи Джурадо, а и нямаше нищо против да зърне Миранда отново.

И без това всичко отиваше по дяволите. Сега беше най-подходящият момент за предизвикване на съдбата. Той даде газ и се отправи на юг. След няколко секунди гумите му стъпиха на паважа в Бордъртаун.