Робърт Маккамън
Стингър (45)

44. Вътрешното око

— Не се страхувайте — каза Дофин, — запечатайте визьорите си за външния свят.

— А? — попита Том.

— Затворете очи.

Той я послуша, но веднага ги отвори отново.

— Това… ще боли ли?

— Само мен, защото ще видя дома си.

— Какво ще правиш? — Ръката на Джеси беше стегната и готова веднага да се дръпне.

— Ще ви заведа на екскурзия назад, през вътрешното ми око. Искам да отговоря на въпроса ви защо съм обявена за престъпник. Тези неща не могат да се изкажат, те трябва се преживеят.

— Ау! — Гнуси пристъпи напред. — Не може ли… аз… иска ми се да дойда с вас.

— Съжалявам — каза Дофин. — Има място само за двама. — Забеляза, че Гнуси се натъжи. — Може би някой друг път. Затворете очи — повтори тя на Том и Джеси.

Коди се приближи, за да гледа по-отблизо. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение, но нямаше никакво понятие какво би могло да се случи пред очите му.

Дофин затвори очи. Почака, докато енергийните клетки на паметта й започнат да се зареждат като батерии.

Джеси се опасяваше, че телесната температура на Стиви става прекалено висока и би могла да повреди мозъка и органите й. Но Дофин бе казала, че Стиви е на безопасно място и тя или трябваше да се довери на това същество, или да полудее. Ръката, която държеше, продължаваше да се загрява. Тялото на Стиви едва ли би могло да издържи на такава треска повече от няколко минути, преди да рухне.

Том каза:

— Чувствам се, сякаш се готвим да играем на криеница… по дяволите!

Той подскочи. Нещо като светкавица мина по гръбначния му стълб. Отвори очи, но светлината му се видя шокиращо силна, със зеленикаво-жълти оттенъци, и ги затвори отново.

— Том? Какво има? — попита го Джеси. Гласът й му се стори като бавно подводно течение. Мозъкът ми стана на айрян — помисли си той.

— Тишина — прошепна Дофин и в гласа й отекнаха камбанки.

Джеси стискаше очи и чакаше, без да знае какво. Макар че, ръката, която държеше, да завираше от горещина, през нейната започнаха да навлизат студени течения и да се придвижват към раменете й. В тялото на Стиви се генерираше електрически ток, който бавно и постепенно набираше сила и напираше в Джеси.

Студеният пулс проникна и в костите на Том и той потръпна. Помисли си, че вече не усеща пода под краката си. Струваше му се, че се носи по някакво течение, а тялото му бавно се накланяше наляво или надясно.

— Какво ста… — Спря да говори, защото гласът му беше толкова дрезгав и странен, че му прозвуча като извънземен и го ужаси.

Джеси чу някакво дрезгаво ръмжене, което много слабо наподобяваше човешки глас. Студенината я обгърна от главата до петите като бриз от Ледената къща в зноен юлски ден. Връхлетя я някакво ново усещане: движение с огромна скорост. Мислеше си, че ако можеше да си наложи да отвори очи, щеше да види как се движат атомите в стената — също като шарките на телевизионния екран при картина със смущения, — както и собственото й тяло, което скоростно намира между тях пролука, през която да се плъзне. Не изпита паника, а само въодушевление. Приличаше на нощен скок в небето — свободно падане в мрака, с тази разлика, че нямаше горе и долу, а само пространство, отвъд познатото в досегашния й живот.

Нещо проблесна отляво, после отдясно, отгоре и отдолу. Неясни точици или гроздове от светлина отминаваха край тях с невероятна скорост. Но очите й бяха все още затворени. Звезди, досети се тя. Боже мой… намирам се насред цяла вселена.

Том също ги беше видял. Сред небесата се търкаляха съзвездия, далечни слънца огряваха разни светове с пръстени, повърхността на облаци от различни газове се вълнуваше като море.

И тогава се озоваха над него — един бял като перла свят, заобиколен от шест бели луни, които пресичаха орбитите си с непогрешима точност. Планетата изведнъж се издигна пред тях. Повърхността й беше забулена от дебел слой облаци, сред които се вихреха яростни бури.

Прекалено бързо! — мислеше си Джеси. Облаците се приближаваха и всеки момент щяха да я обгърнат. — Прекалено бързо! Ще се…

Проникнаха през облаците и се спуснаха надолу по спиралата на една вихрушка. Ноздрите на Джеси се изпълниха с миризма на амоняк. Последва нов шок, от който дъхът й секна — адски студ, последван от абсолютна тъмнина. Продължаваха да пътуват с шеметна скорост и да се носят косо надолу. Постепенно ги обгърна топлина и прогони студа. Тъмнината изсветля до кралско синьо, после отстъпи на морски синьо-зелено. Копринено мека течност се притисна до лицето на Том. Обхвана го пристъп на клаустрофобия. Ще се удавим! — помисли си и опита да се отскубне от ръката на Дофин, но тя го стисна още по-здраво и не искаше да го пусне. Той се замята, за да се освободи и стигне до повърхността, но осъзна, че все още диша без никакви затруднения. В действителност не се намираме в чуждопланетен океан — каза си, докато продължаваха надолу. — Това е сън… все още стоим в жилищния блок, там, в Пъкъл…

С известно усилие успя да извърне глава, за да погледне Дофин и да се увери, че бе така.

Вече не държеше ръката на малко момиченце.

Ръката беше призрачно сива, прозрачна като мъгла, с два тънки пръста и къс сплескан палец. Беше съвсем малка и изглеждаше крехка като току-що надуто стъкло. Към тази ръка беше прикрепено стъбълце, което се влачеше на четири-пет стъпки встрани до истинската същност на Дофин.

Точно до Том се намираше някакво тяло с форма на торпедо, дълго около два метра и половина, изпълнено със светлина, която блестеше с всички цветове на дъгата. Още повече стъбълца, прилични на пипалца, се носеха около тях така, както се движеше самата течност. Всяко от тях имаше подобна ръчица с два пръста и един палец. Тялото им завършваше с дебел, плосък като лопата мускул, който без никакви усилия ги изтласкваше напред. Почти на опашката на израстъка се намираше сребриста нишка, която свързваше тялото с малката му черна сфера.

През прозрачната плът на Дофин преминаваха електрически искри. Виждаха се органите, придържани от съвсем проста рамка от сив хрущял. Том погледна там, където предполагаше, че е главата на Дофин и видя нещо валчесто, със сърповидна уста и подобен на хобот израстък, дълъг около половин метър. Видя и едно от очите — жълта сфера с големината на бейзболна топка и зелена, вертикално разположена зеница. Окото се завъртя към него. В погледа му имаше спокойствие и скрита сила. Главата кимна и Том си пое рязко въздух при тази проява на внимание. Дробовете му се изпълниха с въздух, а не с течност. Призрачните, натоварени с електрически заряд пръсти стиснаха ръката му, а някаква друга ръка го докосна по рамото, за да го успокои.

Дофин ги поведе към още по-големи дълбини. Около телата им се плъзгаха топли течения, а светлината ставаше все по-силна. Струваше му се, че слънцето на тази планета се намира в ядрото й.

От дълбините се надигнаха още много същества от вида на Дофин. Джеси се сви уплашено, но усети здравата й ръка. Тогава се обърна и я видя такава, каквато беше я видял и Том. Първото й импулсивно желание беше да се отдръпне, но го сподави. Разбира се, че Дофин представляваше различна форма на живот, какво друго бе очаквала? Дофин бе същество, създадено за живот в океана, въпреки че „океанът“ й би могъл да бъде от амоняк и азот.

Другите същества се издигаха радостно нагоре със спираловидни движения, а капсулите им се увиваха на края на въжетата. Не обръщаха внимание на човешкото присъствие, но Том и Джеси знаеха, че това бяха спомени в паметта на Дофин — нейното вътрешно око — и те бяха само посетители тук, чуждоземни гости от бъдещето. Стотици от съществата обградиха Дофин, плавайки с точните движения на птици в безветрие. Джеси се досети, че Дофин сигурно беше някакъв водач, за да заслужава такъв ескорт.

Нови впечатления от света на Дофин, минали през филтъра на вътрешното й око, започнаха едно след друго да заливат Том и Джеси. Проблясващи очертания на високи като Хималаите планини и дълбоки долини между тях, големи градини с нещо като кафяви водорасли, дълбоки ледникови пукнатини с ослепително бял блясък — кратък поглед в огромния източник на енергия, който лежеше в сърцето на този свят. Червеобразните кули на някакъв град — полегати, издълбани и вкаменели форми, напомнящи сложни раковини и миди — се виждаха зад планините и хиляди от народа на Дофин се движеха на потоци над стените им.

Паметта на Дофин прескочи в други измерения. В една долина отдолу се виждаше дълга близо два километра пропаст, от която изригваше бял огън и изпращаше нагоре електрически светкавици. Приливите също се бяха променили. Вече не бяха нежни, а се завихряха с неизчерпаема енергия. Дофин започна да се върти безспирно, без да пуска Том и Джеси, а под онова, което би могло да се нарече гърло, вибрираха множество отвори, подобни на хриле. От тях излизаше нещо като звън, на който не можеше да се устои.

В отговор на този властен зов себеподобните на Дофин се стекоха отвсякъде, борейки се да преодолеят теченията. Те се въртяха като нея, а от долната страна на телата им се появиха кръгли розови пъпки. Същества с други форми, също призовани от песента на Дофин, се издигнаха от пропастта. Те имаха формата на диск, а по ръбовете прескачаха силни електрически импулси. В центъра им се виждаше възелче от пулсиращ огън. Дофин не спираше да пее, а новите същества се прилепваха към розовите пъпки и изпръскваха някаква тъмна течност, която блестеше с цветовете на дъгата. Цели пръстени от съществата танцуваха, издигаха се и падаха във водовъртежите. Три от тях се прилепиха за пъпки на корема на Дофин, сгърчиха се и се завъртяха встрани като мъртви листа. Това беше масов ритуал на оплождане, досети се Джеси, балет на живота и смъртта.

Ново измерение на времето. Нещо приближаваше някъде отвън. Нещо чуждоземно и ужасно студено.

То прониза морето със серия електрически заряди, изстреля един черен харпун и профуча надолу към долината на огъня. След него дойдоха още. Новодошлите бяха свързани с повърхността с дълги прозрачни маркучи. Започнаха да стържат машини и да съскат помпи. Стотици от дископодобни същества, които живееха в сърцето на този свят, бяха всмукани в тези маркучи.

Спускаха се все повече черни копия и лакоми маркучи. Бруталната жътва продължаваше. Изсмукваха семепроизвеждащите същества, по-стари от самото време, които бяха от жизненоважно значение за планетния източник на енергия. Когато дивите течения повикаха Дофин и тя отново запя, вече нямаше достатъчно семена дори за половината от народа й. Бяха събрани от нашествениците за по-кратко време, отколкото бе нужно за възпроизвеждането им от незнайните съзидателни процеси на планетата.

Вътрешното око на Дофин разкри първите прояви на страх, които съпровождаха разкритието, че екологичното равновесие е нарушено. После и явните признаци на криза — отслабването на огньовете в сърцето на планетата, износването на голямата машина за светлина и топлина, която се опитваше да възпроизведе повече носители на семе, за да компенсира загубите. Том и Джеси видяха и една мирна делегация — четири от съществата като Дофин преплуваха дългото разстояние до повърхността, за да се свържат с чуждите форми на живот там и да им обяснят защо жътвата трябва да спре. Времето минаваше, а те не се завръщаха.

Беше дошла смъртта. Дофин плуваше с новото си малко сред гора от маркучи. Познанията й по математика, използвани при построяването на градове за народа й, сега й позволяваха да изчисли времето, което оставаше на нейния свят, имайки предвид броя на дисковите форми, всмуквани от един маркуч. Но това беше статистика, която не искаше да узнава. Градините, градовете, целият й народ — всички бяха осъдени на смърт от един студен екзекутор. Малкото й си играеше невинно между маркучите, несъзнаващо ужасната истина. Гледката на неговата невинност сред цялата тази гибел пречупи нещо в Дофин, накара я да се мята и вие от болка. Агресията беше зло, погребано в старите легенди за някаква война, в резултат на която се появила нуждата от защитни средства — връвта и капсулата. Воят на Дофин се превърна в песен на яростта и гнева, в трескав звън на камбани. Тялото й се хвърли напред и пръстите й сграбчиха първия попаднал на пътя й маркуч. Беше твърде здрав, за да го скъса и това я разгневи още повече. Сърповидната уста се отвори и плоските зъби на вегетарианец се забиха в маркуча. Предсмъртна болка и срам преминаха по тялото й, но песента на гнева й даваше сила. Маркучът бе раздран и от него се изсипаха семепроизвеждащи дисковидни същества, които са завъртяха около нея и отплаваха обратно надолу, към долината. Следващият маркуч се оказа по-лесен, а всеки следващ — още по-лесен. От разкъсаните места изтичаха обратно рояци семепроизвеждащи същества.

През тях Дофин видя две себеподобни форми, които кръжаха около нея и наблюдаваха действията й със смесица от ужас и събудено за някаква цел съзнание. Поколебаха се дали това не е светотатство, но песента на Дофин зазвуча още по-силно. Те се изстреляха напред и се присъединиха към нейните действия.

Откъм града се зададе тъмен облак. Носени от течението във вътрешното око на Дофин, Том и Джеси го възприеха с нейните сетива — хиляди от нейния вид, откликващи на тази полузабравена песен. Доста от тях видяха резултата от яростта й и се отдръпнаха, неспособни да проявят агресия, но и много други се нахвърлиха стремително върху маркучите.

Промяна във времето. Още повече машини на повърхността и още повече маркучи, пронизващи сърцето на планетата. Множества от вида на Дофин, откликващи на нейната песен. Размирици и гняв.

Накрая бойното поле утихна, а по течението се носеха разкъсани маркучи.

Спокойствието беше краткотрайно. Кошмарът едва сега започваше. Едно мигване на вътрешното око и дори с костите си Том и Джеси усетиха някаква силна вибрация. От тъмната повърхност се спуснаха четири въртящи се метални сфери. Те се понесоха над града и започнаха да нанасят звукови удари — многократно по-силни от земни гръмотевици. Стените и кулите потреперваха и се сгромолясваха, ударни вълни рушаха кулите, градът се сви, а сред развалините се мятаха мъртви и ранени тела. Малкото на Дофин бе откъснато от нея. Тя посегна, не успя да го хване и видя как то инстинктивно се отдръпна в капсулката си и тя отплува, тласкана от жестоките приливи и смесвайки се със стотици други капсули. Парче назъбена стена изникна от мрака и полетя право към Дофин. Последва пукот от електрически заряд, свиване на плът и вътрешности, органи, слети в топка от електрически импулси, и в следващия миг нямаше нищо освен една черна сфера, която се удари в парчето стена и рикошира встрани.

Понесе ги някакво течение — Дофин, Том и Джеси, безплътни в някакъв пашкул — и ги обгърна тъмнина. Последва бързо изкачване, сякаш ги беше вдигнало някакво земно торнадо. Нещо проблесна пред тях: синя мрежа, пълна с хванати в капана й същества от по-горните слоеве, които напомняха флуоресциращи морски звезди, плоски дишащи мембрани с очи като златни лампички. Сферата се удари в мрежата и се заплете в нея. Увисна там като другите безпомощни форми на живот. Отгоре се чу грохот на машини. Издърпваха мрежата. Сферата излезе на повърхността като парче черно стъкло. Зловещи, сякаш излезли от някакъв кошмар паякообразни фигури бяха наклякали в това царство между океана и белите облаци. Една от тях посегна с хищен нокът и сграбчи капсулата.

Вътрешното око на Дофин се сви. Силата на паметта й не беше достатъчна, за да я задържи и тя побягна.

Край Джеси и Том започнаха светкавично да преминават звезди — вече се връщаха от света на Дофин. Всеки от тях получи някакви халюцинации: огромни тътрещи се същества с гласове като тромпети; космически машини, натъпкани с оръжие; грамадна пирамида с пъстра жълта кожа; две алени слънца, огрели някаква измъчена природа; плаваща по водите клетка и кехлибарени игли, които се забиват в зениците на Дофин.

Тя изстена и разтвори длани.

Том и Джеси усетиха рязко забавяне на скоростта, сякаш се спускаха в скоростен асансьор на небостъргач и вече пристигаха на приземния етаж. Вътрешностите им се компресираха, а костите им се огънаха под желязната тежест на гравитацията. И ето че спряха — не с трясък, а съвсем безшумно.

Том отвори очи. Пред него стояха три чудовища с кокалести крайници и смешно големи глави. Едно от тях отвори паст, пълна с малки изкосени израстъци, и измърмори:

— Дубри лъсти, гусин Амънд?

Джеси чу гърленото ръмжене и също отвори очи. Светлината беше крещящо силна и враждебна. Някой я подкрепи и тя тръгна върху някакви хилави стъбълца, но всеки момент щеше да се катурне. Извика. Звукът се заби като кама в мозъка й. Едно от чуждоземните същества, онова с ужасното ъгловато лице и бледите навити клонки на главата, от един отвор на която висеше някакъв тотем, приближи и я хвана със студени и тънки като змии ръце.

Джеси премигна няколко пъти. Беше зашеметена. Лицето на чудовището се променяше и ставаше все по-приемливо. Чертите му ставаха все по-познати и накрая успя да разпознае Коди Локет. По тялото й се разля усещане за облекчение, а краката й се подгънаха.

— Държа ви — каза Коди. Този път тя разбра думите му.

Том пристъпваше колебливо, притиснал с длани очните си ябълки.

— Добре ли сте, господин Хамънд? — отново го попита Танка. Болка пронизваше мозъка на Том. Едва успя да кимне. — Ако ще повръщате, по-добре го направете през прозореца — посъветва го момчето.

Том свали ръце, примижа на светлината и изгледа тримата ренегати — лицата им отново бяха човешки, или поне донякъде, що се отнасяше до Танка.

— Мога да стоя сама — каза Джеси, но когато Коди я пусна, тя уморено се свлече на колене. Дали цялото й същество се беше върнало вече от вакуума? Може би това изобщо нямаше да стане. Коди се опита да й помогне да се изправи, но тя отказа с махване на ръката си. — Добре съм. Просто ме оставете за малко на мира.

Погледна встрани към лицето на малкото си момиченце. По страните му се стичаха сълзи. Очите му бяха измъчени.

— Сега вече ме познавате — каза Дофин.

Том вдигна лявата си ръка. В първите секунди изпита известно затруднение при разчитането на цифрите, сякаш никога досега не беше виждал такива символи. Беше два и деветнайсет. „Пътуването“ им беше отнело по-малко от три минути.

— Вие и двамата изглеждате болни — отбеляза Гнуси. — Какво се случи?

— Образовахме се. — Джеси се опита да стане, но още не беше готова. — Химическото вещество — каза тя на Дофин — всъщност е репродуктивна течност, нали?

— Да. — Погледът на Дофин беше безизразен. Последна сълза се търкулна по лявата й буза. — Онова, което Юмруците наричат „отрова“, е същото химическо вещество, което дава живот на съществата от моя вид.

Джеси си спомни изхвърлянето на тъмната течност при ритуала на оплождането. Веществото, което беше жизненоважно за размножителния процес в света на Дофин, за Юмруците представляваше смъртоносно оръжие.

— Трябва да се прибера у дома — решително каза Дофин. — Не знам колко са оцелели. Не знам нищо и за собственото си дете. Но аз бях тази, която ги поведе. Без мен те няма да се борят. Ще се оставят само на мечтите за мир и спокойствие — Тя си пое дълбоко въздух и в продължение на няколко секунди се отпусна, за да почувства милувката на приливите. — Това беше сън, който продължи твърде дълго, но беше наистина прекрасен.

— Дори да можеш да се върнеш, как ще се бориш с тях? Те просто ще продължат да идват, не е ли така?

— Да, ще продължат, но нашият свят е доста далеч от техния. Трябва да разрушим всичко тяхно, което можем, и да им попречим да си построят постоянна база. Богатството им не е море без дъно, те харчат всичко, което имат, за оръжие. Значи трябва да има някаква граница, която няма да може да преминат.

— Това ми звучи като самозалъгване — каза Том.

— Така е, освен ако не се върна у дома, за да действам за изпълнението му. Ние познаваме планетата си, а те не. Можем да нападнем и да се скрием на места, които не могат да достигнат. — Очите й отново блестяха студено. — Юмруците ме подложиха на изследвания, за да разберат защо тялото ми устоява на „отровата“. Бягала съм от „Скала седем“ и преди. Този път ще ме убият. Не мога да се предам на Стингър — все още не. Разбирате ли това?

— Ние — да. Но полковник Роудс може и да не разбере. — Том отново хвърли поглед към часовника. — Джеси, той вече ни чака в „Дамгосващо желязо“.

— Слушайте, не разбирам всичко това — каза Коди, — но и едно нещо наистина вярвам: ако позволим на Стингър да вземе Дофин и да си тръгне, това няма да е краят на неприятностите ни. Както каза тя, онези Юмруци ще изпратят някои копелета и този път не само в Пъкъл. Човече, ще загази целият СВЯТ!

— Може и така да е, но все пак трябва да уведомим Роудс, че сме я намерили.

— Том е прав — съгласи се Джеси. Макар и все още замаяна, тя се изправи и се протегна, но се наложи да се подпре на масата. — Ще идем да вземем полковника и да го доведем тук — каза тя на Дофин. — Той може да ни помогне да решим какво да правим.

— По-добре вие двамата останете тук с нея. — Коди бръкна в джоба си за ключовете на хондата. — Аз ще отида да го доведа.

— А аз трябва да намеря нашите — каза Танка. Неговата боядисана в камуфлажна окраска камионетка беше на паркинга, без един фар и решетка на радиатора, строшени при грубото влизане в Игралната зала. — Не съм ги виждал, откак излязох от клиниката.

— Просто стойте тук и внимавайте — каза Коди на Том и Джеси.

Той излезе, а Гнуси последва Танка. На вратата тя спря, погледна Дофин с нещо като възхищение и каза: „Фантастично!“ После затвори вратата след себе си.