Робърт Маккамън
Стингър (40)

39. Шосе №67

Съществото блъскаше върху покрива на буика като върху наковалня. Металът над главата на Кърт Локет се назъби и хлътна като смачкана бирена кутия. Колата се тресеше и всеки момент щеше да стане неуправляема. Стрелката на спидометъра трептеше зад червената чертичка на стоте.

Кърт пищеше: „Махай се!“ и завиваше рязко ту наляво, ту надясно. Буикът изрева на един завой, изскочи от пътя и вдигна облаци прах и чакъл. Когато качи отново гумите на шосето, видя на светлината на фаровете нещо пред себе си. Някакъв пикап се движеше с трийсетина километра в час. В каросерията му бяха натоварени матрак и стари мебели, а едно тъмнокосо мексиканче се беше настанило най-отгоре върху купчина щайги. Очите на детето се бяха разширили от ужас, но Кърт овладя волана и буикът мина на косъм край пикапа и го остави сред вихрушка от прах.

Пътят криволичеше между големи червени камъни, високи колкото къщи. Въпреки пронизителния вой на мотора, Кърт чуваше как пръстите с метални нокти усърдно се трудеха и откъртваха покрива. Изскочиха още винтове, а юмрукът не преставаше да блъска отгоре. Кърт отново започна да върти рязко волана наляво и надясно, но чудовището се беше вкопчило здраво като кърлеж.

Покривът се откърти откъм предното стъкло и по него се появиха нови пукнатини. Ръката на онова се пресегна и опипа слепешката за него, но той залегна на седалката, преди да е успяло да го сграбчи за косата. Колата зави надясно, излезе от пътя и заподскача по стърнището. Главата на Кърт се блъскаше в издутините на покрива. Изведнъж съществото се изпусна и се плъзна по задното стъкло, дерейки с металните си нокти в напразни опити да се задържи за нещо. Кърт видя в огледалото как то се плъзна по багажника и червеният отблясък на задните светлини се отрази върху полуобезобразеното-полукрасиво лице. То изчезна зад издутата част на багажника и Кърт подскочи от радост.

— Върви по дяволите! — извика дрезгаво и изви колата отново на шосето. — И друг път да не се закачаш с каубой.

Шосе №67 продължаваше по съвсем права линия към пустинята. В далечината, на около три километра, виолетовата решетка се забиваше в земята по продължение на целия хоризонт. Тя блокираше шосето, а отвъд нея се виждаше море от сини и червени светлини — коли на щатската полиция.

„Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво — спомни си думите на Харлан. — Не е възможно.“

Кърт погледна спидометъра. Сто и петнайсет. Мога да я пробия — каза си. Сякаш е направена от стъкло. А ако не мога… е, няма никога да разбера, нали?

Ръцете му стиснаха волана, за да удържат тресящата се кола. Кърт не отпускаше педала на газта и усещаше как горещината от мотора струи през стените на парното в краката му.

И тогава нещо избумтя глухо като бомба и изпод капака започна да излиза пара. От ауспуха излизаше черен дим. Буикът направи засечка и в мотора нещо започна да дрънчи като китайски гонгове. С колата е свършено — помисли си Кърт. Нещо се бе счупило. Спидометърът веднага започна да пада — сто… деветдесет и пет… деветдесет…

Решетката обаче се приближаваше застрашително бързо. „Ще се справя — реши той. — Разбира се, мога да се мушна през това чудо, защото «не мой таквоз нещо да е толкоз здраво»…“

Изоставям момчето си. — От това прозрение дъхът му секна. — Измъквам се като насран дрисльо и оставям момчето си там отзад. Моят син.

Спидометърът беше паднал на седемдесет и пет. Решетката беше на по-малко от осемстотин метра. Все още мога да го направя — помисли си.

Но левият му крак застина над педала на спирачките. Колебаеше се, а метрите се въртяха.

Проклетото хлапе не може да се грижи за себе си. Всеки го знае.

Блъсна силно с крак. Педалът на спирачките изпука и изскочи от мястото си. От накладките хвърчаха искри. В колата силно замириса на изгоряло и спирачките отказаха напълно.

Той дръпна ръчната спирачка и мина от четвърта на втора предавка. Чу се стържене и тракане като при картечен откос. Колата се разтърси и продължи да лети с шейсет километра в час. Оставаха последните двеста метра. Кърт изви волана, но меките гуми имаха свое собствено мнение и въпреки че поеха завоя, знаеше, че няма да избегне решетката.

Изведнъж през отворения прозорец на мястото до шофьора се подаде една ръка. Показаха се главата и раменете на чудовището и Кърт разбра, че то беше висяло отстрани на буика като пиявица. Здравото око се втренчи в него със сдържана ярост, а ръката се протегна към лицето му.

Той изпищя и пусна волана. Буикът излезе от шосето и се отправи към решетката на петнайсетина метра встрани. Успя да види само, че спидометърът сочеше малко повече от четирийсет и пет километра. Русото същество вече наполовина се бе намъкнало вътре.

Имаше само един изход. Кърт дръпна рязко ръчката на вратата и скочи. Приземи се на мек пясък, но ударът беше достатъчно силен, за да му се привидят цели съзвездия и да остане без въздух в дробовете. Слава богу, не загуби здравия си разум, претърколи се встрани от колата и продължи да се търкаля.

Буикът измина още пет метра и се удари в решетката. На мястото, където се блъсна, виолетовата решетка стана огненочервена. Капакът хлътна навътре, двигателят проби ръждясалата преградна стена като нажежен червен юмрук и се озова в купето. Метални отломъци се забиха като ками в лицето на чудовището с лице на Лори Рейни и то бе притиснато под огънатия калник.

Колата отскочи назад. Смачканият капак беше аленочервен. Изглежда, бе абсорбирал топлината от решетката. Гумите се топяха, бензинът се подпали и започна да изригва черни облаци дим и сред оранжеви проблясъци буикът експлодира и части от него се разхвърчаха във въздуха. От сблъсъка до оглушителната експлозия не бяха минали повече от три секунди.

Парчета от колата започнаха да падат около Кърт, а той лежеше по корем и повръщаше „Кентъки Джент“. От миризмата му се догади още повече и той продължи да се присвива, докато в него не остана нищо друго освен въздух.

Изправи се на колене. Носът му така кървеше, че сигурно беше счупен. Обаче не го болеше много. Предположи, че това щеше да стане по-късно. Погледна лявата си ръка — тази, която беше поела удара от приземяването — и видя, че по нея висят парчета кожа. От рамото до лакътя беше ожулена до кръв. Ребрата от тази страна — също. Той усети вкус на кръв в устата си и изплю един зъб, после се втренчи в онова, което преди бе представлявало неговата кола.

Останките от буика горяха. Приличаха на прегорял карамел. Ужасна горещина лъхаше в лицето Кърт. Нажежената до червено решетка постепенно избледняваше и възвръщаше студения си виолетов цвят.

Кърт се изправи. Краката му малко трепереха, но иначе бяха в ред. Езикът му попадна на още един зъб от лявата страна, който се държеше само на косъм. Бръкна в устата си и го дръпна.

Нещо се измъкна тичешком от останките на буика. Насочваше се право към Кърт, но той беше твърде шокиран, за да се помръдне.

Нещото беше като черен въглен, прегърбено и изкривено. Изглежда, беше без глава, само изгорял труп с една ръка, гърчеща се до него като настъпана змия. В основата на гръбнака имаше още нещо, дълго около метър и половина и обгоряло, което се мяташе диво напред-назад.

Въпреки това Кърт не помръдваше. Знаеше, че трябва, но мозъкът му не можеше да изпрати сигнал към краката му.

Страшилището мина, залитайки, на около три метра пред него. Той долови гадна сладникава воня, вероятно от горящата пластмаса, и чу силно, всяващо ужас съскане. Онова се препъна, продължи още шест крачки, падна на колене и започна трескаво да рови с единствената си ръка. Разхвърча се пясък, то заби безглавата шия и раменете си в дупката, а краката му изритваха пясъчни фонтани. След няколко секунди се беше заровило вече до кръста. Тогава започна да се гърчи неудържимо, а краката му затрепераха в последни немощни конвулсии.

Накрая замръзна неподвижно, изцяло скрито под пясъка, с изключение на почернелите крака.

Каквото и да беше, Кърт не би се приближил до него дори да му даваха милион долара и цял камион с „Кентъки Джент“. Всъщност уискито беше последното нещо, което искаше в този момент. Копнееше за глътка вода, която да измие гадостта в устата му. Започна да отстъпва от овъгленото същество. То не помръдна повече, не се изправи от пясъка и той започна да се моли на Бога дано да беше мъртво.

Обърна се замаян към решетката. Всичко му се струваше мъгляво като в сън.

Отвъд нея имаше не само щатски полицейски коли, но и няколко тъмносини коли, камиони без номера и две бели камионетки. А също и много хора — в полицейски униформи, а също и в тъмносини, с фуражки. Правителствени органи — реши Кърт. — Прилича на синята униформа на военновъздушните сили.

Приближи се до решетката, за да погледне по-отблизо. От нея се чу слабо бръмчене и той веднага усети остра болка в тъпанчетата си. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

До колите се приземи хеликоптер. Кърт виждаше как перките се въртят, но не чуваше никакъв звук. Зад него, вдясно, имаше два големи камиона с ремаркета, както и разни други камиони. В далечината по шосе №67 приближаваха множество светлини. Има задръстване, предположи Кърт. Издуха кръв и сополи от носа си и се избърса в одраната си ръка.

От другата страна на решетката настъпи оживление. Събра се група от седем-осем мъже. Някои от тях замахаха към Кърт да приближи. От напрегнатите им лица можеше да се досети, че викаха, но не чуваше никакъв звук.

Приближи на около два метра от решетката и спря. На земята отляво на него имаше нещо, което приличаше на полуизгорял койот.

Някакъв мъж в панталони от маскировъчен плат и сива фланелена риза размаха ръце да привлече вниманието му. Той нагласи ръцете си като фуния и очевидно започна да крещи нещо. Кърт поклати глава и посочи ушите си. Последва бързо съвещание между мъжете и един от тях изтича до едната камионетка.

Друг мъж в униформа на военновъздушните сили и кепе с козирка излезе от групата и се втренчи в Кърт с тъмните си, хлътнали около ястребов нос очи. Кърт виждаше името на персоналната му значка — „Полк. Бъкнър“. Не знаеше какво да прави, затова му козирува весело. Бъкнър му кимна мрачно.

Онзи, който беше изтичал до камионетката, се върна с дъска за писане и маркер. Бъкнър го взе от него и надраска нещо, после го вдигна към Кърт: „Жив ли е полковник Роудс?“

Кърт си спомни чутото в Клуба на Боб Уайър за някакъв офицер от военновъздушните сили и извика:

— Мисля, че да. — Но разбра, че и те не го чуваха, затова кимна в отговор.

Бъкнър откъсна първия лист от дъската и написа нов въпрос: „Можете ли да откриете Роудс и да го доведете тук?“

Кърт произнесе само с движение на устните си „Как?“ и махна към останките от буика си. Мъжът посочи нещо зад него и Кърт се обърна да погледне.

Пълната със стари мебели камионетка тъкмо изскърца и спря. Шофираше едър мексиканец, който излезе от нея и зяпна решетката. На седалката до него седеше жена с бебе на ръце, а малкото момче в каросерията се изкачи най-отгоре, за да вижда по-добре. Мъжът се приближи, говорейки бързо на испански.

— Остави тая работа, amigo — каза Кърт, след като долови същността на казаното. — Няма изход.

Обърна се към офицерите. Бъкнър беше написал ново изречение на дъската: „От жизнено значение е да бъде намерен Роудс. Трябва да разберем какво е положението.“

— Положението е направо шибано — отговори Кърт и се изсмя пресилено.

— Опитваме се да се измъкнем — каза шофьорът на камионетката. В гласа му се прокрадваше паника. — Жена ми и децата. Трябва да се измъкнем.

— Не и по това шосе. — Кърт разпери ръце в посока изток-запад. Решетката беше плътна и в двете посоки. — Май е по-добре да се отправите обратно към града.

— Не! Трябва да се измъкнем!

— Това беше моята кола. — Кърт посочи с палец горящите останки. — Удари се в проклетата решетка.

Наведе се, вдигна голям колкото юмрук камък и го хвърли в решетката. Чу се бързо пукане и камъкът избухна и се пръсна на огнени парченца.

— Не мисля, че искаш от семейството ти да остане само едно мазно петно, нали така?

Човекът се поколеба. Сбръчканото му лице излъчваше покруса. Погледна назад към жена си и сина си, после отново към решетката.

— Не — каза най-сетне. — Не искам това.

Кърт погледна към офицерите от военновъздушните сили. Бъкнър все още държеше високо дъската и Кърт му направи знак „Окей“ с ръка.

— Много ще ти бъда благодарен, ако ме закараш до града — каза той на мексиканеца. — Никой няма да се измъкне по това шосе тази нощ.

— Si. — Мъжът остана за миг, неспособен да вземе решение, после отиде да каже на жена си, че в края на краищата нямаше да заминат за Одеса.

Кърт отиде до мястото, където изгорялото същество се беше заровило в пясъка. Все още не беше помръднало. Той събра слюнка и се изплю. Тя започна да цвърчи веднага щом попадна на краката на онова нещо. Кърт се оттегли заднишком и се качи в каросерията на камионетката. Намести се между щайгите и една бамбукова маса. Малкото момче с големи и черни като маслини очи седеше с кръстосани крака от другата страна и го изучаваше внимателно. В една клетка писукаха и се щураха уплашено четири пилета, а камионетката се разтресе, сякаш всеки миг щеше да рухне. Мексиканецът беше включил на задна и се отдръпваше от решетката. После направи завой и се насочи към Пъкъл. Кърт наблюдаваше светлините на военните прожектори, докато един завой не ги скри от погледа му. После отпусна брадичка върху ожулените си колене и се опита да не мисли за Клуба на Боб Уайър, където петима мъже лежаха мъртви и осакатени. Беше невъзможно. Изведнъж се разтрепера целият и очите му се напълниха със сълзи. Усети, че се разпада на парчета. Трябва да намеря Коди. Трябва да намеря момчето си.

Нещо го дърпаше за маншета на панталона. Малкото момче се беше спуснало долу при него и му говореше:

— Ще се оправи, господин. Ще се оправи.

Детето бръкна в джоба на мръсните си джинси и извади полупразно пакетче ментови „Животворни бонбони“. Предложи следващия на Кърт, а той видя закачалка за вратовръзки в ръката на своя син и сърцето му без малко да се пръсне.

Наведе глава, а момченцето извади един от „Животворните бонбони“ и го остави до него.