Робърт Маккамън
Стингър (4)

3. Кралицата на Пъкъл

— Мили боже! Каква дандания! — извика белокосата жена с розова мрежичка против комари на лицето и седна в балдахиненото си легло. Като че ли цялата къща подскачаше от силния грохот. Тя сърдито махна мрежичката и откри студените си като арктически лед очи. — Таня! Мигел! — извика хрипливо. Гласът й издаваше страстта й към цигари без филтър. — Елате тук! — Пресегна се към звънеца за прислугата и започна да дърпа ядно шнура му. Долу, в дълбините на голямата къща на Престън, звънецът вдигаше необходимия шум, за да привлече вниманието на прислугата.

Но ужасяващият рев вече беше спрял. Беше продължил само няколко секунди, но и те бяха достатъчни, за да се събуди. Тя отхвърли завивките, стана от леглото и се втурна към балконската врата като двуного торнадо. Когато я отвори, горещината почти изсмука въздуха от белите й дробове. Излезе навън и с присвити очи погледна към Коубър Роуд, вдигнала ръка срещу силната светлина. Беше на петдесет и три, но и без очила зрението й беше достатъчно силно да види какво беше минало опасно ниско над къщата й — три хеликоптера, които скоростно отлитаха на югозапад и вдигаха пушечна буря зад себе си. След няколко секунди вдигналият се прах ги скри от погледа й. Селесте Престън остана толкова ядосана, че би могла да убие човек.

Готова за атаката, кръглоликата Таня се приближи към балконската врата.

— Si, сеньора Престън?

— Къде беше? Помислих си, че ни бомбардират! Какво става, по дяволите?

— Не знам, сеньора. Мисля, че…

— О, добре, иди и ми донеси нещо за пиене! — прекъсна я троснато Селесте Престън. — Нервите ми са напълно разбити.

Таня се оттегли, за да донесе на своята сеньора първата напитка за деня. Селесте остана на високия балкон с под от мексикански глинени плочки. Хванала се беше здраво за перилата. От това място можеше да види конюшните на имението, оградения двор за животните и алеята за яздене, която беше съвсем ненужна, тъй като всички коне отдавна бяха продадени на разни търгове. Постлана с черна настилка, алеята за колите минаваше покрай голяма леха с някакви цветя, които напомняха на божури и маргаритки, но вече бяха изгорели на силното слънце, защото пръскачките не работеха. Лимоненожълтата нощница беше залепнала на гърба й. Обилната пот и горещината я влудиха още повече и тя се върна в по-хладната спалня, вдигна розовата телефонна слушалка и набра цифрите, като натискаше бутоните с острия си маникюр.

— Канцеларията на шерифа — отвърна й провлачен момчешки глас. — Заместник-шериф Чафин слуша…

— Дай ми Ванс — прекъсна го тя.

— Ъ-ъ… шерифът Ванс е на патрулна обиколка в момента. Да не би да се обаж…

— Селесте Престън. Искам да знам кой кара тия хеликоптери над моето имение в… — тя потърси с очи големия часовник до леглото — … в седем и двайсет сутринта! Копелетата почти ми събориха покрива!

— Хеликоптери ли?

— Я си изчисти памука от ушите, момче! Чу ме много добре! Три хеликоптера! Ако бяха минали малко по-ниско, можеха да ми задигнат чаршафите! Какво става?

— Ъ-ъ… Не знам, госпожо Престън. — Гласът на заместник-шерифа сега звучеше малко по-разтревожено и Селесте си го представи, изпънат в стойка „мирно“ край бюрото. — Ако желаете, мога да се свържа с шериф Ванс по радиовръзката.

— Желая. Кажи му веднага да идва при мен. — Тя сложи обратно слушалката, преди заместник-шерифът да успее да й отговори. Таня вече беше дошла с чаша водка с доматен сок, поставена на един от оцелелите сребърни подноси. Селесте пое чашата, разбърка сложените вътре лютив сос и парче керевиз и гаврътна от съдържанието. Този път Таня беше сложила малко повече от лютивото, но на Селесте даже не й мигна окото.

— С кого трябва да се видя днес? — попита тя и прокара студения ръб на чашата по високото си, прорязано от бръчки чело.

— С никого. Нищо не е записано в програмата ви.

— Слава богу! Бандата кръвопийци май ще ме остави да си почина малко, а?

— Имате уговорена среща с господин Уайт и господин О’Конър в понеделник сутринта — припомни й Таня.

— Това е чак за понеделник. Дотогава може да съм хвърлила топа.

Тя допи напитката и тресна чашата обратно на сребърния поднос. Помисли, че може пак да си легне, но вече се бе разсънила окончателно. Последните шест месеца й бяха донесли само юридически главоболия, да не говорим за опустошенията в душата й. Понякога се чувстваше като боксов чувал на Господа. Знаеше, че през живота си беше сторила купища мръсотии и си плащаше греховете, без да се оплаква.

— Ще ви трябва ли нещо друго? — попита Таня с немигащ и безстрастен поглед.

— Не, това е всичко. — Но преди Таня да стигне до масивната врата от полирано червено дърво, Селесте промени решението си: — Чакай малко!

— Да, сеньора?

— Не исках да се нахвърлям така върху теб преди малко. Просто… нали знаеш, времената са такива, че…

— Разбирам, сеньора.

— Добре. Слушай, ако ви се прииска нещо от барчето, с Мигел можете и сами да се обслужите. — Вдигна рамене. — Защо да оставям алкохола да се разваля и да отива на вятъра.

— Благодаря, сеньора, ще го направим.

Селесте знаеше, че това няма да стане. Таня и мъжът й не пиеха. Е, нали все някой трябваше да е с трезва глава в къщата, за да държи лешоядите надалеч.

— Знаеш ли — студеният й поглед се закова върху очите на Таня, — от трийсет и четири години си тук и винаги си ме наричала госпожа Престън или сеньора Престън. Не си ли искала да ми кажеш поне веднъж Селесте?

Таня се поколеба. След това поклати глава:

— Нито веднъж, сеньора.

Селесте се засмя. Смехът й беше сърдечен и издаваше в нея жената, която някога бе водила тежък живот и не се беше срамувала от калта под ноктите, жена, която знаеше, че победата и загубата са двете страни на една и съща монета.

— Голям чешит си, Таня. Знам, че никога не си ме харесвала, но си страхотна. — Усмивката й угасна. — Благодаря ти, че остана с мен през последните няколко месеца. Не беше длъжна.

— Господин Престън винаги беше добър с нас. Искахме да отвърнем на доброто с добро.

— И го направихте. — Селесте леко присви очи. — Искам да ми кажеш нещо, ама няма да лъжеш. Щеше ли първата госпожа Престън да се справи по-добре с тая свинска бъркотия?

Лицето на Таня остана безизразно.

— Не — отсече тя. — Първата госпожа Престън беше красива и милостива, но нямаше вашия кураж.

— Аха — изсумтя Селесте, — освен това не беше луда и още преди четирийсет години изчезна яко дим от тази адска дупка.

Таня рязко се върна на по-безопасна тема:

— Ще искате ли нещо друго, сеньора?

— Нищо. Но очаквам шерифа да дойде всеки момент, така че се ослушвай.

Таня излезе от стаята с вдървена походка. Стъпките й се отдалечиха по дъбовия под в дългия коридор.

Селесте се заслуша в тях, осъзнавайки колко пусто кънти всичко в къща без мебели. Е, разбира се, бяха й останали няколко, като например леглото и тоалетката, а също и масата долу в трапезарията, но не бяха много. Тя прекоси стаята и си избра една черна пура от обкованата със сребърен филигран кутия, френската кристална запалка вече беше заминала за търга и Селесте си запали пурата с кибрит, на който имаше реклама на Клуба на Боб Уайър на шосе 67. Излезе на балкона, издиша миризливия пушек и вдигна лице към безмилостното слънце.

И този ден обещава да бъде страшно горещ, помисли си тя. Беше виждала и по-лоши дни. И занапред щеше да ги вижда. Цялата тази бъркотия с адвокатите, с щатските власти на Тексас и данъчното бюро щеше да отмине като облаче, подгонено от силен вятър, и животът й отново щеше да продължи.

— Животът ми — каза тя и бръчките около устата й се вдълбаха. Беше изминала дълъг път от порутената къща край морския бряг в Галвстън, замисли се. А сега стоеше на балкона на къща в испански стил с трийсет и шест стаи, разположена в имение от сто акра. Какво от това, че къщата беше празна, а земята наоколо — камениста пустиня! В гаража я очакваше канареножълт кадилак — последната от шестте й коли. По стените на голямата къща се виждаха празни петна, където бяха висели картини на Миро, Рокуел и Дали. Те първи бяха продадени на търг, заедно с френските антични мебели и колекцията на Уинт, съдържаща над хиляда препарирани гърмящи змии.

Банковата й сметка беше пресъхнала като локва на слънце, но цял полк адвокати от Далас работеше върху проблема и тя беше сигурна, че утре или вдругиден щяха да й се обадят от адвокатската кантора със седемте имена и щяха да й кажат: „Госпожо Престън? Имаме добри новини за вас! Намерихме липсващите пари и данъчната служба се съгласи да си получи данъците със задна дата на месечни вноски. Трудното е вече назад! Да, госпожо, все пак старият Уинт се е погрижил за вас!“

А старият Уинт беше неуловим като змиорка. Селесте знаеше това. Беше се въртял около правителствените разпореждания за данъчно облагане, фирмените закони и банковите директори като тексаска вихрушка и ударът, който бе получил на осемдесет и седем годишна възраст, го отнесе в гроба и остави Селесте да плаща сметките.

Погледна на изток към Пъкъл и мината. Преди около шейсет години Уинтър Тедфорд Престън потеглил на юг от Одеса с мулето си, което наричал Пъкъл. Тръгнал да търси злато в шубраците. Златото му се изплъзнало, но намерил една червена планина, за която мексиканските индианци говорели, че е пълна със свещен целебен прах. Уинт разбирал от металургия, макар учението му да завършило със седми клас. Това, което открил, не било свещен прах, а богата на мед руда. Започнал да разработва медната мина само с една дъсчена барака, около петдесетина мексиканци и индианци, два камиона и много лопати. Първия ден изровили дузини скелети и едва тогава Уинт разбрал, че мексиканците са погребвали мъртвите си в тази планина от около стотина години.

След това един мексиканец разровил с кирката си искряща жила от руда със страшно високо съдържание на мед — първата от многото жили, открити на това място. Новите тексаски компании, които прекарвали телефонни кабели, електричество и водопроводи, започнали да чукат на вратата на Престън. Точно зад планината от руда израснали няколко палатки, после дъсчени бараки и къщи от кирпичени тухли, след това църкви и училища. Калните пътища били покрити първо е чакъл, а после настлани и с плочи. Селесте си спомни разказа на Уинт за това как един ден се обърнал да погледне назад и видял цял град, израснал на мястото на бурените. Жителите на града, повечето от които миньори, го избрали за кмет и един ден, замаян от изпитата текила, Уинт кръстил града Пъкъл и се заклел, че ще издигне статуя на старото си вярно муле точно в центъра му.

Но въпреки че имал периоди на възход и падение, Пъкъл никога не се разраснал до нещо повече от града на мулето. Бил твърде горещ и прашен, далеч от големите градове и когато се пукнел водопроводът, хората ожаднявали страшно бързо. Медната мина си останала единствената му индустрия. Въпреки това непрекъснато прииждали нови и нови заселници, фабриката за лед се включила към водопровода и започнала да прави лед на блокчета, църковните камбани биели за проповед в неделните утрини, магазинерите правели пари, телефонната компания прокарала кабели и обучила телефонистки, гимназията направила футболен и баскетболен отбор и паянтовият дървен мост над Змийска река бил заменен с бетонен. Забили и първите пирони в Бордъртаун. Уолт Травис бил избран за шериф и след три месеца бил застрелян на улицата, която по-късно нарекли на него. Следващият шериф се задържал на работата, докато го пребили почти до смърт, след което веднага се метнал на един от влаковете, заминаващи на север. Постепенно, година след година, Пъкъл хващал дълбоки корени. Но също така постепенно Престънската медодобивна компания изгризвала червената планина, в която някога погребвали мъртвите индианци.

Улица „Селесте“ някога се наричала „Пърл“ — на името на първата жена на Уинт. По времето, когато бил разведен, преди да се ожени отново, всички наричали улицата „Безименна“ толкова силно било влиянието на Уинт Престън в града.

Селесте дръпна от пурата за последен път, угаси я в перилата и я перна напред.

— Страшно добре си прекарвахме тогава, а? — тихо каза тя, но освен това се караха като куче и котка и бяха започнали още при първата им среща в една малка кръчма в Галвстън, където Селесте пееше с някакъв каубойски оркестър. Тя не бе имала нищо против скандалите. Можеше да вика като йерихонска тръба и надвиваше дори дявола по ругаене. Истината беше, че с времето се бе влюбила в Уинт, въпреки похожденията и пиенето му, въпреки пагубната му любов към комарджийството и въпреки че повече от трийсет години той не сподели с нея нищо за бизнеса си. А когато машините започнаха да изгребват дъното на мината и започна ожесточеното взривяване, което така и не откри никаква нова жила, Уинт Престън видя как умира мечтата му. Чак сега Селесте си даваше сметка, че Уинт просто бе полудял. Беше започнал трескаво да тегли пари от сметките си, да разпродава акции и да събира пари в брой. Какво обаче беше направил с почти осемте милиона долара — не можа да се разбере. Може би си беше открил нови сметки под фалшиви имена, може би бе сложил парите в тенекиени кутии и ги бе заровил в пустинята? Каквото и да бе направил с тях, стана ясно, че парите, събирани през целия му живот, бяха изчезнали. Сега данъчните власти се бяха нахвърлили върху нея, за да си искат всички данъци, такси и глоби със задна дата, но тя нямаше с какво да ги плати.

С тази бъркотия се занимаваха адвокатите. Селесте ясно съзнаваше, че в момента беше просто временен пазач на къщата и че отново я очакваха долнопробните кръчми в Галвстън.

Видя сиво-синята патрулна кола на шерифа да завива от Коубър Роуд по черната алея, която водеше към къщата. Хвана с две ръце перилата и зачака — една жилава петдесеткилограмова фигура, подпряна отзад от къща, тежаща около три хиляди тона. Стоеше неподвижно и наблюдаваше как колата се движи нагоре по алеята, завива пред къщата и спира.

Вратата на колата се отвори и от нея бавно, с пестеливи движения, за да не се поти, излезе мъж, който сигурно тежеше двойно повече от Селесте. Гърбът на бледосинята му риза, както и околожката на бежовата му каубойска шапка бяха целите мокри от пот. Коремът му бе увиснал над панталоните, носеше кобур и обуща от гущерова кожа.

— Най-сетне се появи! — остро извика Селесте. — Ако къщата се беше запалила, сега вече щях да стоя в пепелта.

Шерифът Ванс се спря, погледна нагоре и видя Селесте на балкона. Той носеше слънчеви очила с огледални стъкла, като любимия си герой от филма „Хладнокръвният Люк“. Снощната енчилада и пърженият боб закъркориха в издутия му корем. Усмихна се със стиснати устни.

— Ако се беше запалила къщата ви, госпожо Престън — каза, като провлачваше думите така, сякаш разтягаше дъвка, — мисля, че щяхте да извикате пожарната.

Селесте не отговори нещо, само го изгледа злобно, като че ли искаше да пробие дупка в него.

— Заместник-шерифът Чафин ми се обади — продължи той след малко. — Каза ми, че са ви събудили хеликоптери. — Нарочно спря и театрално огледа безоблачното небе. — Май не виждам нито един.

— Бяха три и прелетяха над имението ми. През живота си не бях чувала по-голям шум. Искам да знам откъде идват и какво изобщо става.

— Ако мен питате, нищо не става — повдигна рамене шерифът. — Денят изглежда доста спокоен. — Той се усмихна, но на лицето му всъщност се появи гримаса. — Поне до този момент.

— Отидоха натам. — Селесте посочи на югозапад.

— Аха, значи ако побързам, може и да ги видя да минават през прохода. Но какво точно искате от мен, госпожо Престън?

— Искам да си заработваш заплатата, шериф Ванс! — смрази го тя. — Това означава винаги да знаеш какво става наоколо! Казвам ти: три хеликоптера без малко да съборят къщата и да ме свалят от леглото. Искам да знам откъде са се взели! Сега вече ясно ли ти е какво искам?

— Горе-долу да, ясно ми е. — Гримасата не слезе от ръбестото му лице. — Е, разбира се, те май са вече в Мексико.

— Това не ме интересува, може да са и в Тамбукту! Тия проклетници можеха да ми гътнат къщата!

Мудността на шерифа и инатът му я вбесяваха. Ако питаха нея, Ванс никога нямаше да бъде преизбран за шериф, но навремето беше спечелил благоразположението на Уинт и с това лесно измести другия кандидат, който беше испанец. Поне й беше съвсем ясен. Тя знаеше, че Мак Кейд му дърпа конците и независимо от нейните предпочитания, сега той представляваше закона в Пъкъл.

— Добре ще е да се успокоите. Вземете си някакво хапче, така правеше и бившата ми жена, когато…

— Когато те гледаше ли? — прекъсна го Селесте.

Той се изсмя, но смехът му прозвуча някак глухо.

— Не ви отива да ставате гадна в приказките си, госпожо Престън. — Показа си зъбите, кучко, мислеше си в това време Ванс. — Значи какво казвахте? — продължи да я дразни той. — Искате да подадете оплакване срещу неизвестни нарушители на спокойствието ви в три хеликоптера, но не знаете от къде са дошли и накъде са отишли?

— Точно така. Толкова ли е сложно за теб!

Ванс изсумтя. С нетърпение чакаше да изхвърлят тая жена от къщата. След това щеше да започне да копае и да търси милионите, които старият Уинт сигурно беше скрил някъде тук.

— Мисля, че не. Ще оправя нещата.

— Надявам се. Нали за това ти плащат.

Не си ти тази, която ми се разписва на заплатата, помисли си той.

— Госпожо Престън — започна бавно, сякаш говореше на недоразвито дете, — по-добре си влезте вътре, далеч от това слънце. Нали не искате да ви се изпържи мозъкът? Не бих искал точно сега да получите удар. — Той й хвърли широка невинна усмивка.

— Просто направи каквото ти казах, Ванс — отсече тя, обърна се и влезе в стаята.

— Слушам, госпожо. — Ванс подигравателно отдаде чест и се намъкна обратно зад волана. Ризата моментално се залепи за седалката. Запали мотора и се отдалечи от голямата къща обратно по Коубър Роуд. Кокалчетата на големите му космати ръце бяха побелели от стискане на кормилото. Зави наляво към Пъкъл и като набра скорост, подаде глава и извика към отворения прозорец:

— Не съм ти маймуна да ме разиграваш!