Робърт Маккамън
Стингър (39)

38. Улиците на Пъкъл

Бяха минали седем минути, откакто Дофин бе напуснала Коди Локет, но не беше видяла никакви други човешки същества по улиците на Пъкъл. Беше отишла в къщата на Том, Джеси и Рей, но въпреки че вратата не беше заключена, жилището беше празно. Опита вратите и на две други жилища. Първото се оказа заключено, а второто беше отново празно. Здрачът се сгъстяваше и Дофин откри, че човешките очи имаха много ограничен обсег на зрение. От кафявата мъгла те пареха и се пълнеха с влага, така че виждаше на по-малко от дванайсет метра във всички посоки. Продължи да върви по улица „Селесте“ и да търси помощ.

Два лъча светлина пробиха дима. Дофин спря и зачака да се приближат. Чуваше се някакъв мотор — грубото приспособление, основано на принципа на енергията, получена при горене, което се наричаше кола. Но тя намали и зави надясно, преди да стигне до нея. Червените петънца от задните й светлини бързо се отдалечиха. Дофин се затича след нея и прекоси песъчливото място, където се беше скрила, когато срещна съществото Сардж Денисън. Друг чифт светлини мина по улица „Селесте“ в източна посока, но превозното средство се движеше прекалено бързо, за да го настигне. Вече се беше озовала на Коубър Роуд. Продължи да тича след първата кола и след малко забеляза червените светлинки в горния край на улицата. Колата не се движеше, но моторът продължаваше да ръмжи. Дофин се приближи. Вратите бяха отворени, а не се виждаше никой. На малко правоъгълниче, прикрепено отзад на колата, имаше букви — Кейд I. Беше паркирана пред някаква постройка с разбити отвори за светлина — знаеше, че ги наричат „прозорци“, — чиято врата също зееше отворена. Квадратна табела над вратата уведомяваше, че постройката е „Железария“.

— Мястото е било обрано — каза Рик на Зарра.

Намираха се в задната част на магазина. Беше открил едно фенерче и батерии и беше насочил лъча му към счупена стъклена витрина, където стояха заключени пистолетите. От осем не бе останал нито един.

— Някой е поразчистил вместо господин Лътрел.

Насочи светлината към рафтовете, където преди имаше шест пушки. Бяха изчезнали. Катинарите им бяха отсечени с брадва или мачете. Липсваха също и кутии с амуниции. На светлината проблеснаха само няколко патрона.

— Толкова по въпроса с оръжието, човече — каза Зарра. — Хайде да се измитаме оттатък моста.

— Почакай. Господин Лътрел държеше пистолет в канцеларията си.

Рик тръгна през една летяща врата към склада и Зарра последва лъча светлина. Канцеларията се оказа заключена и Рик разби вратата с два ритника и отиде до отрупаното с хартии бюро. Чекмеджетата също бяха заключени. Той отиде отново в склада и се върна с кутия отвертки. Двамата със Зарра ги използваха като лостове и отвориха чекмеджетата. В най-долното, под купчина списания „Плейбой“, намериха зареден трийсет и осем калибров пистолет и допълнителна кутия патрони. В клиниката бяха чули полковник Роудс да говори за двата космически кораба и съществата, наречени Дофин и Стингър. Рик все още усещаше мазните люспи на опашката му около врата си и за нищо на света нямаше да се върне в Бордъртаун без оръжие. Божият гняв бледнееше пред мощния „Смит и Уесън“.

— Да вървим, човече! — подканяше го Зарра. — Получи това, за което дойде.

— Правилно.

Рик напусна канцеларията, следван от Зарра. Отново минаха през склада. Изведнъж някъде отпред в магазина нещо се блъсна шумно и издрънча и двамата подскочиха като ужилени. Зарра изстена от ужас, а Рик щракна предпазителя на пистолета. Огледа наоколо с фенерчето, като следваше лъча с дулото на пистолета.

Не можа да види никого. Някой е влязъл за оръжие също като нас, помисли си. Надяваше се да излезе прав.

— Кой е там? — попита.

Нещо мръдна от лявата му страна. Веднага насочи фенерчето към рафтовете, където стояха връзките навито въже или тел.

— Имам пистолет! — предупреди Рик. — Ще надупча прокле… — Той млъкна, щом лъчът попадна на нея.

Тя стоеше и държеше в ръце някакво въже. От рафта беше паднала връзка медна тел и беше бутнала едно бурканче с пирони. Беше облечена точно така, както я беше описал полковник Роудс — прашна тениска и сини джинси, — а лицето й беше на момичето на господин Хамънд. Само че зад това лице, според Роудс, се намираше извънземно, наречено Дофин и то беше малкото момиченце, което онова нещо в двора на Кейд търсеше.

— Не мърдай! — Нещо приседна в гърлото му. Сърцето му биеше толкова силно, че чуваше как кръвта бучи в ушите му. — Имам пистолет — повтори, а ръката, с която го държеше се разтрепера.

— Коди Локет се нуждае от помощ — каза Дофин спокойно, примижавайки на силната светлина. Порови се в паметта си и откри, че терминът „пистолет“ означаваше примитивно оръжие с ударни капсули. От гласа на човека разбираше, че е страшно изплашен, затова стоеше съвсем неподвижно.

— Това е ТЯ — прошепна Зарра и краката му се подкосиха. — О, господи, това е тя!

— Какво правиш тук? — попита Рик, без да маха пръст от спусъка.

— Видях вашето превозно средство. Последвах ви — обясни Дофин. — Коди Локет се нуждае от помощ. Ще дойдете ли с мен?

Нужни му бяха няколко секунди, за да осмисли казаното от нея.

— Какво е станало с него?

— Падна. Отдолу.

— Къде отдолу?

Тя си спомни името, което Коди Локет беше викал пред къщата, и се опита да го произнесе:

— Госпожа Сте-лен-берг. Под нейното жилище. Ще ви заведа дотам.

— Няма да стане! — каза Зарра. — Ние се връщаме в Бордъртаун. Нали, Рик?

Другото момче не отговори. Не беше съвсем сигурен къде точно се намираше Коди Локет, но съществото май казваше, че е паднал под някаква къща.

— Знаеш ли на каква дълбочина е паднал?

— На четири цяло и пет стотни метра. Приблизително изчисление, плюс-минус пет сантиметра.

— О!

— Визуално пресмятам, че това въже възлиза на четири метра и половина. — Тя се опита да повдигне тежката връзка, която беше смъкнала от рафта. Мускулите й се напрегнаха от усилието. — Ще ми помогнеш ли?

— Забрави Локет, човече! — възрази Зарра. — Хайде да се връщаме при нашите хора!

Дофин не разбра отказа му.

— Коди Локет не е ли от вашите хора?

— Не — каза Рик. — Той е ренегат, а ние сме кротали… — Спря, защото осъзна колко безсмислено би прозвучало това на някого от друга планета. — Той е различен.

— Коди Локет е човешко същество. Вие сте човешки същества. Каква е разликата?

— Тези като нас живеят отвъд реката — каза Зарра. — Ето там отиваме.

Той тръгна към вратата, но спря на прага, щом разбра, че Рик не го последва.

— Хайде, човече!

Рик не отместваше лъча от лицето на малкото момиче. Тя го гледаше втренчено и очакваше отговора му. Коди Локет не означаваше нищо за него, но все пак… май всички еднакво бяха загазили и виолетовата небесна решетка беше затворила в клетка както ренегатите, така и кроталите.

— Моля те — каза Дофин умолително.

Рик въздъхна и сведе дулото на пистолета.

— Ти се върни в църквата и кажи на Палома, че съм добре — обърна се той към Зарра.

— Ти си превъртял! Локет не би си мръднал пръста за теб!

— Може и да си прав, но аз не съм Локет. Върви, вземи колата. Ще се прибера, когато мога.

Зарра се опита да протестира отново, но знаеше, че веднъж щом реши нещо, Рик не може да бъде разубеден.

— Дяволски глупаво! — измърмори Зарра под носа си, а после извика: — И си отваряй очите! Запомни ли?

— Запомних! — отвърна Рик.

Зарра се качи в мерцедеса на Кейд и подкара към моста.

Когато колата изчезна и вече нямаше връщане назад, Рик се обърна към Дофин:

— Добре. Води ме при него.