Робърт Маккамън
Стингър (36)

35. Отворената врата

Докато Рик и Зарра чакаха в кабинета на Макнийл, Коди Локет отвори очи на светлината от свещи, стресна се и седна на леглото. От рязкото движение блъскането в черепа му се поднови.

Вдигна часовника си до самата свещ, закрепена на масата до леглото му: дванайсет часът и петдесет и осем минути. Беше минал около час, откакто се бе върнал вкъщи и бе погълнал двата аспирина с останалия на дъното на една кутия севън-ъп. Веднага след това си беше легнал. Не беше сигурен дали действително беше спал, или само се бе носил по течението на някаква тягостна дрямка, но главата му бе им значително по-добре, а и мускулите му се бяха отпуснали.

Не знаеше къде е баща му. За последен път го видя да тича надолу по улицата, след като битката между хеликоптера и другото летящо нещо приключи. И Коди я беше наблюдавал, но след падането на хеликоптера на Коубър Роуд не си спомняше нищо и предполагаше, че беше намерил мотоциклета и се бе прибрал вкъщи като зомби.

Все още бе облечен в окървавените си дрипи. Стана от леглото и се хвана за металната му рамка, за да запази равновесие. Стените се приближаваха към него и бавно се въртяха. Когато се успокоиха, той разтвори пръсти и прекоси стаята. Дръпна горното чекмедже на скрина и извади чиста бяла фланелка. Хвърли старите парцали и мушна фланелката през главата си. Примижа от болка в ребрата. Коремът му изкъркори. Той дръпна свещта от малката локвичка изсъхнал восък и тръгна с нея към кухнята.

В хладилника имаше няколко мухлясали пакета полуготова храна, малко пържено месо, завито във фолио, парче сирене, което Коди не би предложил и на куче, и изобилие от купи и чаши с остатъци. Нищо не му вдъхна доверие, но на светлината от свещта забеляза някаква мазна хартиена кесия. Отвори я и видя вътре четири изсъхнали понички с глазура, плячкосани от фурната. Бяха корави като камък, но Коди изяде три от тях, преди стомахът му да помоли за милост.

В дъното на хладилника имаше бутилка гроздов сок. Посегна към нея и в този миг усети, че подът трепери. Замръзна, хванал гърлото на бутилката.

Къщата изскърца. Чиниите и чашите в бюфета издрънчаха. Дълбоко изпод земята се чу силен шум от счупване на водопроводна тръба.

Има нещо под къщата, осъзна той. Сърцето му учестено заби, но разсъдъкът му беше трезв и спокоен. През маратонките си усещаше как треперят дъските — както обичайно ставаше, когато минаваха бавни, претоварени влакови композиции по релсовите трасета на медодобивната компания.

Вибрациите заглъхнаха и спряха. Коди видя на светлината от свещта колко прах се беше вдигнал. Притаи дъх и чак когато дробовете го заболяха, отвори уста и пое въздух. В кухнята миришеше на изгоряла гума, вонята от гробището за коли на Кейд навлизаше през всички процепи. Коди извади гроздовия сок, отви капачката и преглътна с него последната хапка от поничката, която беше заседнала в гърлото му.

Откак този проклет негодник се беше приземил до реката, светът бе полудял. Коди не си направи труда да мисли какво би могло да е това, което мина под краката му. Каквото и да беше, дълбочината, на която премина, беше най-малко три метра. Нямаше намерение да чака, за да види дали ще мине и в обратна посока. Независимо къде се намира старецът — помисли си той, — този път ще се наложи сам да се грижи за себе си. Във всеки случай Бог винаги закриля глупаците и пияниците.

Коди духна свещта, сложи я на кухненската маса и излезе от къщата. Яхна мотоциклета, който стоеше долу до стълбите, и си сложи авиаторските очила. Улицата беше осветена във виолетово, пластове дим се стелеха ниско над паважа и придаваха на Пъкъл вида и миризмите на зона на военни действия. През тази димна завеса Коди успя да види блясъка на светлините горе в Крепостта. Ето къде трябваше да иде. Навсякъде другаде беше прекалено тъмно. Реши, преди да иде в блока с апартаменти, да мине покрай къщата на Танка на улица „Кръгова“ и да види дали той и техните си бяха вкъщи. Натисна няколко пъти стартера и накрая двигателят запали. Тръгна към улица „Селесте“.

Стъклото на фара му беше счупено — вероятно някоя бирена бутилка го бе улучила по време на боя, — но крушката все още работеше. Лъчът светлина прониза мръсната мъгла, но Коди караше бавно, защото улица „Бразос“ бе осеяна с пукнатини, а на някои места паважът се издуваше с около петнайсет сантиметра. Гумите подсказваха на гръбнака му, че онова, което бе минало под неговата къща, бе минало и оттук.

И тогава почти връхлетя върху нея.

Някой стоеше по средата на улицата.

Малко момиченце с кестенява коса. На светлината на фара очите й блестяха в червено.

— Пази се! — извика Коди, но момиченцето не помръдна. Той изви рязко наляво и удари спирачки. Ако беше минал по-близо до детето, щеше да му перне ухото. Хондата изсвистя край нея и предната гума се блъсна в една от издутините на паважа. Мотоциклетът се раздруса силно, а Коди стисна здраво кормилото, за да не се забие в един гъст кактус. Спря на половин метър от цял таралежов град и изви хондата в обратна посока сред вихрушка от пясък. Моторът се задави и изгасна.

— Ти луда ли си? — изкрещя Коди на детето, което стоеше неподвижно и държеше нещо в шепи. — Какво ти има?

Той свали с рязко движение очилата. Очите му пареха от стеклата се в тях пот.

Момиченцето не отговори. Изглежда, дори не проумяваше, че се бе разминало на косъм от гумите му.

— Без малко да те убия!

Коди пусна стоянката, слезе от мотоциклета и тръгна към нея, за да я махне от улицата.

Но когато стигна до момичето, то свали ръце и той видя какво държи в шепите си.

— Какво е това? — попита го тя.

Беше оранжево котенце на около месец или малко повече. Коди се огледа, за да се ориентира и видя, че стоят пред къщата на Котешката царица. На два-три метра от тях майката, с оранжеви тигрови шарки седеше на хълбоци и търпеливо чакаше завръщането на рожбата си.

— Знаеш какво е — озъби се той, все още напрегнат от случилото се. — Коте. Всеки знае какво представлява едно коте.

— Ко-те — повтори детето, сякаш никога не беше чувала тази дума. — Коте. — Този път беше по-лесно. Пръстите му галеха кожата. — Меко.

Има нещо странно в това дете, помисли си Коди. Много странно. Не говореше правилно, дори не стоеше правилно. Гърбът й беше прекалено вдървен, сякаш се напрягаше да удържа теглото на костите. Лицето и косата й бяха прашни, а сините джинси и фланелката изглеждаха така, сякаш се е търкаляла по земята. Лицето й обаче му беше познато. Беше го виждал преди. Спомни си къде — в училище през един априлски следобед. Съпругата на господин Хамънд и детето му бяха дошли да го вземат с колата. Името на момиченцето беше Санди или Стефи, или нещо подобно.

— Ти си детето на господин Хамънд. Как така се скиташ тук сама?

Вниманието й все още беше съсредоточено върху котето.

— Хубаво — каза тя.

Беше разбрала, че е по-младата форма на живот и принадлежеше на съществото, което стоеше недалеч от тях и чакаше. За човешките същества тя също представляваше млада форма от женски род. Погали го нежно.

— Това коте е крехка конструкция.

— А?

— Крехка — повтори тя и вдигна очи към него. — Терминът не е ли правилен?

Коди не отговори веднага. Не можеше. Беше си глътнал езика. Много, много странно, помисли си той и предпазливо отговори:

— Котетата са по-издръжливи, отколкото изглеждат.

— Също и дъщерите — каза Дофин преди всичко на себе си.

Тя внимателно се наведе и остави котето на земята, на същото място, където го беше намерила. По-възрастното четириного моментално го вдигна отзад за шията и го отнесе с големи скокове зад ъгъла на къщата.

— Ъ-ъ-ъ… как се казваш? — Сърцето на Коди отново беше започнало да бие силно, а струйка пот се стичаше по средата на гърба му. Под мишниците му се появиха мокри полукръгове. Нощта беше гореща и задушна. — Санди, нали?

— Дофин. — Тя го гледаше, без да трепне.

— Мисля, че съм готов за лудницата. — Прокара ръка през косата си. Може би му бяха нанесли по-тежки удари, отколкото предполагаше, и му бяха разхлопали дъските. — Ти си момиченцето на господин Хамънд, нали?

Тя обмисляше точния отговор. Това същество имаше странни оцветявания на „характерните черти“, но забеляза, че гневът му беше отстъпил пред смайването. Разбра, че за него беше толкова извънземна, колкото и той за нея. Какво беше това странно продължение, увиснало от чашката за слушане, наречена „ухо“? Защо едната зрителна орбита беше по-малка от другата? И какво беше онова вече притихнало чудовище, което беше изскочило от мрака и с рев я беше връхлетяло? Загадки, загадки. Въпреки всичко тя чувстваше, че съществото не беше ужасено, както другите в мястото за ритуали, откъдето беше избягала.

— Избрах да… — Какъв беше точният превод? — Да се облека в тази дъщеря.

И тя вдигна ръце, сякаш показваше прекрасна нова рокля.

— Да се облечеш. Ъ-хъ.

Коди кимна. Едното му око беше широко отворено, а другото трепкаше. Човече, ти наистина си превъртял, каза си той. Това пред него приличаше на детето на господин Хамънд, но повече от ясно беше, че не използва детски думи. Освен ако тя не беше откачената, в което вече не се съмняваше. Поне единият от тях трябваше да е.

— Защо не си вкъщи? Не бива да се разхождаш сама, особено когато онова нещо стои ей там.

— Да. Големият черньо — каза тя.

— Точно така. — Последва още по-забавено кимане. — Искаш ли да те заведа у дома?

— О! — Беше като бързо вдишване. — О, стига да можеш — прошепна тя и вдигна очи към небето. Тъмнината заличаваше всички ориентири.

— Живееш на улица „Селесте“ — напомни й Коди. Посочи й ветеринарния кабинет през две пресечки от тях. — Ей там.

— Моят дом. Моят дом. — Дофин протегна длани към небето. — Моят дом е много далеч оттук и не мога да видя пътя дотам.

Тялото на приемницата й трепереше. Почувства топлина зад собствените си „характерни черти“. Беше нещо като от повишаване притока на онази жизненоважна течност през чудноватата мрежа от артерии, повече от биенето на онази мускул-помпа. Беше по-дълбоко — копнеж, който гореше в центъра на нейното същество. Този копнеж извика спомените й за дома. Те се появяваха на нейния език, но се преработваха от човешкия мозък и излизаха в човешка реч.

— Виждам приливите. Чувствам ги — издигат се и спадат. Чувствам живот в приливите. Чувствам се цяла.

Коди видя, че тялото й започна да прави вълнообразни движения, сякаш в ритъма на теченията на някакъв призрачен океан.

— Има големи градове и спокойни горички. Приливи заливат планини, долини и градини, където всеки труд е любов. Чувствам ги, те ме галят, дори тук. Викат ме у дома.

Движенията на тялото й внезапно секнаха. Тя се вгледа в ръцете си, в ужасяващите израстъци от чуждоземна плът, и спомените избягаха, уплашени от ужасната действителност.

— Не — каза тя. — Не. Такъв БЕШЕ моят свят. Но вече не е. Сега приливите носят болка, а градините лежат в руини. Вече няма песни. Вече няма спокойствие и моят свят страда в сянката на омразата. ОНАЗИ сянка.

Дофин посочи към пирамидата и Коди видя пръстите й свити като нокти на граблива птица. Ръката й трепереше и затвори очи, неспособна да издържа на виденията зад тях. Когато ги отвори отново, бяха замъглени и пареха. Около тях беше мокро и тя пипна бузата си, за да изследва този нов недостатък.

Някаква капка се стече по „характерните й черти“ чак до ъгъла на устата. В нея вкуси приливите на своя свят.

— Ти няма да победиш — прошепна тя, втренчена в пирамидата. Коди усети, че нещо в него се свива. Очите й горяха така, че той се уплаши да не би да избухне в пламъци, ако се насочат към него. — Няма да ти позволя да победиш.

Коди не беше помръднал. Отначало беше сигурен, че или той, или малкото момиченце бяха скочили с главата напред в Голямата огнена пустош, но сега… сега не беше съвсем сигурен. Черната пирамида сигурно имаше пилот или някакъв екипаж. Може би това дете беше един от тях и се беше направил така, че да прилича на дъщерята на господин Хамънд. През тази знойна, влудяваща нощ, изглежда, всичко бе възможно. Той избръщолеви един въпрос, който по всяко друго време щеше да му подпечата документите за постоянно пребиваване в Голямата огнена пустош:

— Ти не си… тукашна, нали? Искам да кажа… не… като… от тази ПЛАНЕТА?

Тя примижа, за да отстрани остатъците от горещата влага и плавно извърна глава към него.

— Не. Не съм.

— Ау-у!

В гърлото му заседна бучка, голяма като баскетболна топка. Не знаеше какво още да каже. Сега вече разбра защо тя скиташе наоколо и не знаеше какво беше котето. Но защо едно същество, което беше толкова внимателно с котето, би унищожило хеликоптера? Ако това беше извънземно от пирамидата, какво беше онова, което дълбаеше под улиците?

— Това твое ли е? — посочи пирамидата той.

— Не. То принадлежи на… Стингър.

Коди повтори името.

— Това да не е… като… капитан или нещо такова?

Тя не го разбра и каза:

— Стингър е… — Поколеба се. Паметта й прерови томовете на енциклопедия „Британика“ и речника. След няколко секунди намери фраза, която съответстваше по-точно според земния език. — Ловец на престъпници, за които е обявена награда.

— И кого преследва?

— Мен.

Това беше прекалено. Възприемчивостта на Коди си имаше граници. Да срещнеш малко момиченце от космоса насред улица „Бразос“ беше повече от странно, но галактически ловец на престъпници в черна пирамида беше твърде много за човешкия мозък. Долови движение с крайчеца на окото си, погледна нататък и видя две котки да душат около клюмналите храсти в двора на госпожа Стеленберг. На стълбите на верандата стоеше още една котка, която виеше отчаяно. От храстите изприпкаха котенца и взеха да си гонят опашките. Минаваше един часът през нощта. Защо котките на госпожа Стеленберг бяха навън?

Той отиде до хондата и изви фара така, че да свети към къщата на Котешката царица. Външната врата беше широко отворена. Котката на стълбите изви гръб и засъска срещу светлината на фара.

— Госпожо Стеленберг! — извика Коди. — Добре ли сте!

Около фара се виеха кълба дим.

— Госпожо Стеленберг! — отново опита той, но отново не получи отговор.

Коди чакаше. Отворената врата едновременно го викаше и отблъскваше. Ами ако беше паднала в тъмното и беше изгубила съзнание? Ами ако си беше счупила крак или дори врата? Не беше светец, но не можеше да се преструва, че не го е грижа за другите. Отиде до началото на стълбите.

— Госпожо Стеленберг! Аз съм Коди Локет!

Никакъв отговор. Котката на стълбите нервно изсъска и се стрелна край краката му към храстите.

Тръгна. Беше изкачил две стъпала, когато усети, че някой го подръпва за лакътя.

— Внимавай, Коди Локет — предупреди Дофин, застанала до него. Стингър беше минал оттук и тя усещаше вонята му във въздуха.

— Да. — Нямаше нужда да му го повтаря. Той продължи нагоре и спря пред тъмния правоъгълник на вратата. — Госпожо Стеленберг! — извика към вътрешността на къщата. — Добре ли сте?

Тишина. Ако Котешката царица беше там вътре, то тя не можеше да отговори. Коди си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Кракът му така и не намери пода. Той се преметна през глава, пропадайки в мрака. Възпиращата го ръка на Дофин закъсня само с половин секунда. Коди нададе вик на ужас. Мина му през ум, че предната стая на Котешката царица нямаше под и той щеше да продължи да пада надолу и накрай да връхлети през покрива направо в ада.

Нещо го перна под дясната ръка и му изкара въздуха, но той съобрази и веднага го сграбчи. Стисна с две ръце нещо люлеещо се, което приличаше на тръба. В мрака под него се изтърколиха камъни и пръст. После люлеенето на тръбата спря и той остана да виси във въздуха.

Дробовете му се напрягаха, мозъкът му пулсираше като претоварена електрическа система. Стисна тръбата по-здраво и ритна настрани, но не докосна нищо. Тръбата започна отново да се люлее, затова спря да се мята.

— Коди Локет! Жив ли си? — чу се гласът на Дофин горе.

— Да — дрезгаво каза той. Знаеше, че не го е чула, затова извика по-силно: — Да! Мисля… че не внимавах достатъчно, нали?

— Можеш ли… — Докато мозъкът й прехвърляше бързо записите в паметта й, тя се наведе над зейналата дупка, но не можа да го види. — … да се изкатериш?

— Май не. Хванах се за една тръба.

Той ритна отново встрани, но отново не докосна никакви стени. Тръбата изскърца зловещо и нови бучки пръст изсвистяха надолу. Не знам какво има под мен! Ноктите на паниката го сграбчиха здраво. Ръцете му станаха хлъзгави от пот. Опита се да се вдигне на мускули и да преметне крак върху тръбата, но остра болка прониза натъртените му ребра. Не можеше да вдигне крак и след три безуспешни опита спря да се опитва и се съсредоточи върху това как да запази силите си.

— Не мога да изляза — извика той.

Дофин прецени силата на звука и пресметна, в земни измерения, че той се намира на около четири метра дълбочина, макар ехото да даваше разлика от десетина сантиметра в повече или в по-малко. Тя остана на рамката на вратата и огледа бездънната стая. Търсеше нещо, което би могла да използва, за да го достигне. Единствените останали неща бяха картините по напуканите стени.

— Слушай! — извика Коди. — Трябва да намериш някого, който да помогне. Разбра ли?

— Да.

Мускулът в гърдите й работеше с бясна скорост. Сега разбра действията на Стингър — търсеше я, като нападаше човешките жилища и хващаше когото намери в тях.

— Ще намеря помощ!

Тя се извърна и се затича надолу по стълбите. После хукна по улицата към центъра на града, борейки се с оловнотежката гравитация на планетата и собствените си неудобни израстъци.

Коди стисна очи, за да попречи на капките пот да се стичат в тях. Ако си отпуснеше пръстите само за секунда, щеше да се плъзне от тръбата и да се забие още бог знае колко надолу. Не знаеше докога ще издържи.

— Бързай! — извика той нагоре, но Дофин беше заминала.

Коди зачака, увиснал в мрака.