Робърт Маккамън
Стингър (35)

34. Месо за червеите

— Тифус! Тук, момчето ми! — Гласът на Мак Кейд беше предразнял от викане. Тетанус виеше и скачаше нервно до него, като от време на време спираше, за да излае по посока на пирамидата. Кейд го оставяше да лае с надеждата, че този звук ще привлече Тифус.

От добермана му нямаше и следа. Около него бавно се стелеше дим. Вървеше като в някаква страна на разрушението от приказките. Трийсет и осем милиметровият пистолет в дясната му ръка беше зареден и готов за всичко, което би могло да му се изпречи на пътя.

С всяка крачка навлизаше все по-навътре в гробището за коли. Познаваше всяка педя от това място, а сега се страхуваше от всичките. Но трябваше да открие Тифус, иначе никакво количество кокаин нямаше да успее да успокои съвестта му довечера. Кучетата бяха неговите приятели, неговите талисмани, неговите пазачи, неговата сила в животински вид. Майната им на хората — мислеше си той. — Никой човек не струва и петак. Само кучетата имаха значение за него.

Черната пирамида с влажните плочки, облени от виолетова светлина, изведнъж се извиси ужасяващо близо и той зави рязко встрани от нея. Лъснатите му италиански ботуши се заравяха в пепел и прах. Когато погледна назад, не можа да види никоя от къщите на Бордъртаун, само мрак.

Познатите постройки на работилниците и складовете бяха сплескани или вдигнати във въздуха. Лъскавите обновени поршета, БМВ-та, корвети, ягуари и мерцедеси, които бяха наредени в редица, готови за натоварване и доставка, сега бяха обгорели, смачкани и разхвърляни наоколо като играчки.

Накрая щяха да дойдат танкистите, а след тях репортерите. Всичко беше загубено. Неочакваният обрат на съдбата още повече допринасяше за душевния му смут. Винаги бе смятал, че ако настъпи краят, той щеше да се дължи на подмолен удар от страна на федералните власти, на някой беловлас адвокат, недоволен от размера на сумата, или на някоя от дребните риби, която е пропяла, за да си спаси кожата. Никой от сценариите му за нещастие не предвиждаше черна пирамида от космоса и Кейд смяташе, че наистина щеше да бъде забавно, ако сега се намираше на някой остров в Карибско море, където няма споразумения за екстрадиране на престъпници.

— Тифус! Хайде, момчето ми! Моля те… върни се! — крещеше той.

Тетанус изскимтя, побутна с муцуна крака му, изтича няколко метра напред и после се спусна обратно към него.

Кейд спря.

— Само двамата сме, приятел. Само двамата срещу целия свят.

Тетанус излая плахо.

— Какво има? — Кейд познаваше този звук — означаваше тревога. — Какво чу…

Тетанус изръмжа приглушено и присви уши назад.

Под земята се чу звук като от разцепване на скала. Пясъкът се завихри около ботушите му като при водовъртеж и Кейд бе повлечен от бурно спираловидно движение. Земята под него пропадна и краката му потънаха до коленете.

Той си пое дълбоко въздух и усети горчивината на дима в гърлото си. Нещо мокро и подмолно беше хванало краката му и го теглеше надолу. Само след секунди се озова в земята до кръста. Мяташе се и пищеше, но краката му бяха заклещени здраво. Тетанус лаеше яростно и тичаше в кръг около него. Кейд стреля в земята, но куршумът само разпръска пясък наоколо. Онова, което го държеше, продължи да го дърпа надолу, а той стреля до последния куршум.

Вече беше потънал в земята до гърди. Тетанус се спусна напред и Кейд размаха ръце и го сграбчи. Придърпа добермана към себе си и се опита да използва тежестта му, за да се измъкне. Тетанус дращеше яростно назад с лапи, но пясъкът започна да поглъща и неговото тяло заедно с това на господаря му. Когато Кейд отново отвори уста да изпищи, тя се напълни с пясък и пепел, които задръстиха гърлото му.

Мъжът и кучето изчезнаха заедно. Панамената шапка на Мак Кейд се завихри във водовъртежа от пясък, но остана полузаровена, тъй като кръговото вакуумно движение постепенно замря.