Робърт Маккамън
Стингър (34)

33. Плътта

— Здрасти, Ной — каза Ърли Макнийл на Ной, когото Том въведе в клиничната лаборатория. — Затвори вратата след себе си, ако обичаш.

Туайли премигна няколко пъти на ярката светлина от аварийните лампи и се огледа. Очите му бяха свикнали с полумрака в параклиса за погребения, където палеха само свещи. В лабораторията бяха шерифът Ванс, Джеси Хамънд и някакъв тъмнокос мъж, подстриган много късо и с риза, оплескана в кръв. Тъмнокосият седеше на маса от неръждаема стомана и държеше лявата си китка. Не, разбра Туайли само след секунда; не, ръката върху китката му не беше негова. Това беше откъсната от лакътя ръка.

— Господи! — прошепна Туайли.

— Знаех си, че ще реагираш така — зловещо се усмихна Ърли. — Помолих Том да те доведе, защото сметнах, че щом като човешкото тяло няма тайни за теб, ще пожелаеш да погледнеш това нещо тук. Ела по-насам.

Туайли приближи до масата. Тъмнокосият мъж седеше на нея с наведена глава. Видя спринцовка близо до него и разбра, че са му инжектирали нещо успокоително. На масата имаше и малък пластмасов поднос, в който бяха наредени скалпели, сонди и един костен трион. Туайли хвърли поглед към сърцевината на лакътя и каза:

— Това не е кост.

— Дяволски си прав, не е.

Ърли взе една сонда и почука леко по това, което стърчеше от раната и, изглежда, беше стегната спирала от гъвкав синкав метал.

— Нито пък това е мускул. — Той посочи разкъсаната червена тъкан, от която се процеждаше сива течност и капеше на пода. — Но е много добра имитация. И наистина е органична материя, макар и да не съм виждал такава досега. — После кимна към микроскопа в ъгъла. Върху предметното му стъкло имаше проба от тъканта. — Хвърли един поглед, ако искаш.

Туайли го послуша. Тънките му бледи пръсти нагласиха лещите на фокус.

— Велики Боже! — каза той, а това беше най-цветистото възклицание в речника му. Беше видял онова, което всички вече знаеха — мускулната тъкан беше отчасти органична, отчасти съставена от метални нишки.

— За съжаление не сте му откъснали главата, полковник — каза Ърли. — Наистина бих желал да зърна мозъка му.

— Идете вие в онази дупка! — Гласът на Роудс беше рязък и дрезгав. — Може би ще имате по-добър късмет.

— Не, благодаря. — Ърли взе един форцепс и каза: — Доктор Джеси, бихте ли дали светлината малко по-насам, ако обичате?

Джеси щракна джобно фенерче-химикал и го насочи към мястото, където металните нокти се бяха забили в плътта на полковника. Един от пръстите беше смачкал циферблата на часовника му и той бе спрял на дванайсет и четири минути — преди около половин час. Ръката на Роудс беше започнала да посинява от притискането.

— Е, хайде да започваме с този — реши Ърли и се захвана да издърпва малкото трионче от плътта на полковника.

На светлината от фенерчето Джеси виждаше старческите петна по кожата на ръката-имитация. На едно от кокалчетата имаше малък белег. Може би от изгорено — помисли си тя. — Докосване до гореща тенджера. Онова, което бе създало този механизъм, бе постигнало отличен резултат по отношение качеството и цвета на тази старческа плът. На безименния пръст имаше тънка златна халка, но така враснала в псевдокожата, сякаш онова, което беше направило това копие, беше решило, че пръстенът е органична част от ръката.

— Не иска да излиза. — Пръстът се съпротивляваше на форцепса на Ърли. — Ще ви дръпнем малко от кожата, полковник. Не възразявате, надявам се.

— Действайте.

— Казах му да не слиза там долу. — Ванс се почувства замаян и седна на една табуретка, преди да му се огънат краката. По китката на Роудс се бяха стекли тънки струйки кръв. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Намери Дофин — каза Роудс. — Тя е единствената, която знае какво имаме насреща. — Той трепна и си пое дълбоко въздух. Ърли издърпа първия нокът. — Този тунел… вероятно продължава под реката. — Втренчи се във фенерчето, което Джеси стискаше. В мозъка му бавно изплува споменът, че съществото си пазеше очите от лъча на фенерчето. — Светлината, то не обича светлината.

— Какво? — попита Том и се приближи към масата.

— То… опита се да закрие очите си. Мисля, че светлината му причиняваше болка.

— Онова дяволско изчадие с лицето на Додж нямаше нищо против светлината — каза Ванс. — На полилея бяха окачени газени фенери.

— Правилно. Газени фенери. — Силите на Роудс започваха да се възвръщат, но все още не можеше да понесе гледката на сивата ръка, вкопчена в китката му. Ърли се бореше с втория нокът. — Нямаше фенерче, нали?

— Не.

— Май само електрическата светлина му причинява болка. Светлините от огън и от електричество имат различен спектър, нали?

— Спектър? — Ванс се изправи. — Какво, по дяволите, е това?

— Извъртян начин за обозначаване въздействието на различните дължини на вълната при светлината — каза му Ърли — Сега не мърдай. — Той стисна клещите и дръпна рязко металното, назъбено като трионче острие. — Това без малко да ти разкъса артерията.

Останалите пръсти все още стискаха китката на Роудс като пипала на паяк.

— Вероятно дължината на вълните при светлината от електрически източник пречи по някакъв начин на зрението му — продължи Роудс. — То каза „горещо“ и трябваше да си прокопае тунел, за да стигне до мен, защото не му харесваше светлината. Ако се е изложило с копирането на костите и зъбите, може би не е доизкусурило и очите.

— Ами, светлината си е просто светлина — обади се Ванс. — Няма нищо в нея, което да причинява болка.

— Един прилеп не би се съгласил с теб, шерифе. — Ной Туайли се обърна към тях от стола пред микроскопа. — Както и цяла енциклопедия от пещерни гризачи, риби и насекоми. Нашите очи са привикнали към електрическата светлина, но тя заслепява доста от другите биологични видове.

— И какво искаш да кажеш? Че това нещо живее в пещера?

— Може би не в пещера, а просто в среда, където няма електричество. Може да е свят, пълен с тунели. Съдейки по скоростта, с която копае, явно Стингър е свикнал да пътува под земята.

— Но електрическите светлини не тревожат Дофин — напомни му Джеси. — Всички лампи вкъщи светеха, преди да се спусне пирамидата.

Той кимна.

— Което потвърждава едно мое предположение: че Дофин и Стингър са две различни форми на живот от различни околни среди. Едната се прехвърля от черна сфера в нещо друго и обратно, а другата пътува под земята и прави имитации като тази — той погледна с отвращение към фалшивата ръка, — за да може да се движи над земята. Може би копира формите на живот в зависимост от света, в който се приземи. Не мога да си представя самия процес, но сигурно ги прави дяволски бързо.

— И дяволски силни също. — Ърли полагаше неимоверни усилия, за да разхлаби пръстите с помощта на форцепса и една сонда. — Ной, пресегни се в онова чекмедже най-отдолу.

Той указа посоката с вдигане на брадичката и Ной го отвори.

— Тук има само бутилка водка.

— Точно така. Отвори я и подай насам. Ако не мога да пуша, то поне мога да си пийна.

Той взе бутилката и отпи. После я подаде на Роудс.

— Не много обаче. Не искаме да ви катурне. Доктор Джеси, подайте ми няколко тампона памук да попием тази кръв.

Наложи се Ърли да помоли Том да вземе друг форцепс и да му помага да изкривят и изтръгнат всеки пръст поотделно от плътта на Роудс. Двамата доста се поизпотиха, докато успеят. Пръстите се счупиха с остър металически звук и ръката-имитация най-сетне пльосна на масата. На китката на Роудс остана виолетовосин отпечатък от ръка и пръсти и той веднага поля ръката си с водка и започна да го търка с книжна салфетка, от което порезните рани се отвориха отново. Наля още водка отгоре, замижа от болка и продължи да търка, докато салфетката не се разпадна. Ърли стисна рамото му толкова силно, че дори и бик да беше, щеше да му обърне внимание.

— Успокой се, синко — тихо каза Ърли. Взе остатъците от салфетката и ги хвърли в кошчето за отпадъци. — Том, ако обичаш, заведи полковника в някоя стая долу. Смятам, че малко почивка ще му се отрази добре.

— Не. — Роудс махна с ръка да отпрати Том. — Добре съм.

— Не мисля така.

Ърли взе фенерчето от Джеси и провери зениците му. Реакцията им беше забавена и Ърли разбра, че Роудс беше на ръба на сериозен нервен шок.

— Бих казал, че сте прекарали доста бурна нощ, нали?

— Добре съм — повтори Роудс и отблъсна фенерчето.

Все още усещаше тези проклети студени пръсти върху китката си и не знаеше кога ще спре да трепери вътрешно. Не трябваше да се издава обаче. Стана и извърна поглед от ръката-имитация.

— Трябва да намерим Дофин. Нямам време за почивка. — Усети миризмата на кръв и на киселата кехлибарена течност, с която го беше опръскало водното конче. — Бих искал да си сменя ризата. Тази вече за нищо не става.

Ърли изсумтя. Наблюдаваше по-младия мъж изпод вежди. Роудс не можа дори за секунда да го заблуди. Полковникът си придаваше бодър вид с неимоверни усилия.

— Мога да ви дам горнище от операционен екип. Какво ще кажете? — Той отиде до един шкаф, извади морскозелено горнище и го хвърли на Роудс. — Идват в два размера — твърде малки и твърде големи. Пробвайте го.

Беше малко голямо, но вършеше работа. Окървавената риза на Роудс се озова в кошчето за боклук.

— Оставих майка си сама — обясни Ной. — Трябва да се връщам.

— По-добре иди със старата Рут някъде, където има електрическо осветление, както тук — каза Ърли и махна към аварийните лампи. — Ако полковникът е прав, този проклет Стингър ще стои настрана от тях.

— Правилно. Ще ида да я взема и ще я доведа.

Той се поспря и реши да побутне ръката със сондата. Тя лежеше на масата с дланта нагоре и със свити като крачка на умрял рак пръсти. Сондата докосна центъра на дланта и пръстите се стегнаха в юмрук. Внезапното движение стресна всички и особено Роудс. Без малко да политне назад.

— Рефлекс — вяло се усмихна Ной и се опита да издърпа сондата, но пръстите се бяха вкопчили в нея. — Ще ида да доведа майка си — каза той и побърза да излезе от лабораторията.

— Само това ни трябва — тази откачена кресла тук — измърмори Ърли, щом Ной излезе.

Взе една кърпа и уви ръката заедно със сондата. Щом свърши, отново отпи от бутилката с водка.

Някой почука на вратата. Госпожа Сантос подаде глава, без да чака покана.

— Шерифе, търсят ви две момчета.

— Какво искат?

— Не знам, но мисля, че е по-добре да дойдете веднага. Нещо ужасно ги тревожи.

— Заведете ги в моя кабинет — каза Ърли. — Ед, можеш да поговориш с тях там.

Госпожа Сантос излезе да ги заведе, но Ванс се колебаеше, защото предчувстваше нови неприятности. Усещаше, че и Ърли надушва същото.

— Как да намерим Дофин? — попита той Роудс. — Има много места, където би могла да се крие.

— Не би могла да излезе извън силовото поле, но това все още означава окръжност с радиус десет километра. Не мисия, че е напуснала града. Тук поне знае къде може да се скрие, а за това, което е отвъд Пъкъл и Бордъртаун, не знае нищо.

— Има доста празни къщи наоколо — каза Том. — Би могла да бъде във всяка от тях.

— Едва ли ще се отдалечи много от сферата. — Джеси не си спомняше дали беше заключила външната врата. Тази подробност май й убегна в суматохата, когато бързаха да открият какво бе паднало в гробището за коли на Кейд. — Том или аз трябва да се върнем вкъщи и да чакаме. Може да се появи там.

— Правилно. Ще накарам Гъни да събере неколцина доброволци, които да започнат да претърсват улиците. — Нямаше да бъде лесно с тази мъгла и непрекъснато намаляващата видимост. — Ако питаме от врата на врата, може да попаднем на някого, който е виждал Дофин.

Той се опита да стопли лявата си китка с разтриване, но чувството, което оставиха у него студените пръсти, не изчезваше.

— Имам нужда от малко кафе без захар — реши. — Трябва да си върша работата.

— Може да е останало в „Дамгосващо желязо“ — каза Ванс. — Там държат по един пълен чайник чак докато персоналът си тръгне.

Джеси се вгледа в полковник Роудс. Все още беше бледен, по лицето му започваше полека да възвръща цвета си. В главата й се въртеше един въпрос. Беше сигурна, че и Том си го задаваше. Сега беше моментът да го поставят.

— Ако… когато… намерим Дофин, какво ще правим с нея?

Роудс вече знаеше какво имат предвид.

— Струва ми се, че Стингър е доста по-силен от нея, а също и от всички нас. Той сигурно знае, че е напуснала сферата си и е в тялото на някого, когото нарича „приемник“. Няма да махне силовото поле, докато не я хване. Ще избързам и ще отговоря на още незададения ваш въпрос. Не знам какво ще стане със Стиви.

— Ако изобщо все още има Стиви — тихо каза Том.

И Джеси си беше мислила същото. Усети как някаква силна болка сграбчи сърцето й. Но Дофин беше казала, че Стиви е в безопасност и Джеси осъзна, че се беше хванала за думите на едно същество, за което преди двайсет и четири часа дори не беше сънувала.

— Ще ида да видя Рей — каза им тя и откъсна мислите си от извънземното същество, което живееше в тялото на момиченцето й. Излезе от лабораторията и тръгна по коридора към стаята на Рей.

— По-добре да разбера какво искат тези момчета.

Ванс тръгна към вратата, уплашен от новините, които го очакваха в кабинета на Ърли. Едно зло никога не идва само, мислеше си той. Преди да отвори вратата, спря и попита стеснително:

— Том, ще дойдеш ли с мен?

Том се съгласи и двамата напуснаха лабораторията.

Претрупаният кабинет на Макнийл беше украсен с плакати от кориди по стените и гъста кактусова растителност в саксии по перваза на прозореца. Ванс хвърли поглед на измъчените физиономии на Рик Джурадо и Зарра Алхамбра и разбра, че положението беше станало още по-сериозно.

— Какво има? — попита той Рик, който непрекъснато трепереше и търкаше шията си.

Рик му разказваше на пресекулки и с гробовен глас. Двамата със Зарра бяха отишли в канцеларията на шерифа, а там Дани Чафин им беше казал къде да го намерят. Бяха заварили заместника пред едно радио с батерии да вика за помощ сред море от смущения, заобиколен от заредени пушки, извадени от оръжейния шкаф.

Когато стигна до мястото, където тялото на онова се пръсна и от него се спуска опашката с шипове, Ванс издаде тих, задавен стон и потърси стол.

— То уби отец Ортега — продължи Рик. — Удари го в главата. Просто ей тъй. — Той спря, пое въздух и го издиша. — Подгони и мен. Хвана ме с тази… тази опашка. Искаше да научи нещо за малкото момиченце.

— О, господи! — изстена Том.

— Смятах, че ще ме убие. Но то каза… — Очите на Рик срещнаха тези на шерифа. — Каза ми да ти предам съобщение. Иска да те види. Каза, че знаеш къде.

Ванс не отговори. Стаята се въртеше около него, а аварийните лампи хвърляха фантастични сенки по стените.

— Къде? — попита го Том.

— Къщата на Крийч — най-сетне отвърна Ванс. — Не мога да се върна там. О, господи, не мога.

Гласът му секна. Някакво ехо достигна до него: Burro! Burro! Магаре! Около него се сменяха картини и лица от Кортес парк и той стисна юмруци.

Беше шериф на Пъкъл. Смешна работа. Търсеше изгубени кучета и шофьори-нарушители. Протягаше едната ръка към Мак Кейд, а другата си слагаше на очите. Малкото дебело момче в него трепереше от ужас. Представи си вратата на къщата на Крийч, зейнала да го погълне.

Една ръка докосна рамото му. Вдигна влажните си мигли и видя лицето на Том Хамънд.

— Нуждаем се от теб — каза Том.

Никой не му беше казвал това досега. НУЖДАЕМ СЕ ОТ ТЕБ. Звучеше изненадващо просто и въпреки това беше достатъчно силно, за да разкъса старите подигравки като тънки паяжини, изложени на пустинния вятър. Сведе глава, все още със свито сърце. Не изглеждаше толкова страшно, колкото преди няколко секунди. Беше живял сам прекалено дълго. Време беше страхливият дебеланко, който носеше бейзболна бухалка по улиците на Бордъртаун, да порасне. Може би нямаше да може да си наложи да влезе в къщата на Крийч отново. Може би щеше да стигне до вратата, да побегне с нисък и да тича, докато се строполи на земята или докато някакво чудовище е покрита с шипове опашка не се изправи пред него.

Може би. А може би не. Той беше шериф на Пъкъл и те се нуждаеха от него.

При самата мисъл, че това е така, подигравките избледняха и изчезнаха — като хулигани, осъзнали, че сянката на малкия дебеланко, който пресича Кортес парк, всъщност е сянка на голям мъж.

Ванс вдигна глава и избърса очи с опакото на пухкавата си ръка.

— Добре — каза. Никакви обещания. Все още не беше се справил с вратата. Стана и отново повтори: — Добре.

Том излезе да повика полковник Роудс.