Робърт Маккамън
Стингър (30)

29. Двубоят

От черната пирамида се беше появил хеликоптер, но той не приличаше на никоя създадена на земята машина. Вместо перки, триъгълни метални крила като тези на огромно водно конче пърхаха бързо покрай хлъзгавото черно тяло. Кабината по форма беше точно копие на отделението, в което седяха Тагарт, Роудс и Гънистън, но беше направена от нещо като синьо-зелено матово стъкло, многофасетно като око на насекомо. Най-слисваща от всичко беше опашката. Тя бе накарала Тагарт да даде газ и смени посоката така бързо. Беше направена от черни възлести и преплетени мускули, а на края си имаше кокалеста топка с шипове, подобна на рицарски боздуган. Опашката се мяташе яростно напред-назад и мускулите ту се стягаха, ту се отпускаха.

— Двойник — каза Роудс.

Тагарт се концентрираше върху лоста за управление в дясната ръка и лоста за ускорение в лявата. Искаше да отстъпи назад, без да се блъсне в банката или в решетката. Пред кабината се вихреше дим. „Водното конче“ висеше на едно място, но бавно се изви под ъгъл, сякаш следеше с многофасетното си око движенията на земното творение. Гънистън попита:

— Какво?

— Двойник — повтори Роудс по-високо. — Огледален образ. Поне… може би така изглеждаме на едно извънземно. — Дойде му нещо друго на ум. — Боже мой… там вътре трябва да има цяла фабрика. — Но машина ли беше това или жив организъм? Несъмнено беше двойник на техния хеликоптер, но начинът, по който работеха тези крила и мускули, навеждаше на мисълта, че би могло да бъде и живо същество или още по-странно — комбинация между машина и живо същество. Каквото и да беше, гледката държеше Роудс в плен на това ужасяващо чудо.

Трансът му бе прекъснат внезапно, когато водното конче се спусна напред, съвсем безшумно и с убийствена грация.

— Давай! — извика Роудс, но Тагарт вече бе дръпнал лоста за ускорение така, че двигателят изсвистя. Хеликоптерът се стрелна назад и нагоре и за щастие мина на около два метра от надвисналия корниз на покрива на банката. Лицето на Гънистън беше побеляло от ужас, а ръцете му стискаха облегалките на стола. Беше като котка в увеселително влакче. Водното конче направи бърза поправка в курса, изви нагоре и се спусна след тях.

Хеликоптерът се издигаше сред облаци от дим и прах. Тагарт пилотираше слепешката. Отпусна малко лоста за ускорение и завъртя машината в малък кръг. Двигателят съскаше сред мръсния въздух. Докато Тагарт правеше втори кръг Гънистън изкрещя:

— На щирборда!

Водното конче се спусна през мрака от дясната им страна, завъртя се буйно по подобие на тяхната маневра и опашката с шиповете се озова пред тях. Тагарт дръпна хеликоптера наляво. Машината се килна, а опашката на водното конче проблесна толкова близо, че Роудс и Гънистън можаха да видят острите като бръсначи ръбове на шиповете. После облаците го скриха, а хеликоптерът започна да се снишава. Роудс разбра, че няколко удара от тази проклета опашка можеха да направят машината им на салата. Не искаше дори да си помисли какво можеше да стане с плътта. Тагарт остави хеликоптера да пада отвесно, докато му се доповръща. Излязоха от облаците и като изравни, видя къщите на Бордъртаун на около двайсет метра под тях, хората по улиците и светлината на свещите в прозорците. Направи още един рязък завой, набра скорост над автоработилницата на Мак Кейд и ето го водното конче — появява се от облаците, набира скорост и се носи като стрела към тях.

— Към пустинята! — нареди Роудс.

Тагарт кимна и дръпна лоста за ускорение. Лицето му блестеше от пот. Веднага щом хеликоптерът набра скорост, водното конче смени посоката и направи такава маневра, че застана на пътя им.

— По дяволите! — каза Тагарт и смени курса. Водното конче ги последва. — Копелето си играе с нас!

— Свали ни на земята — молеше Гънистън. — Исусе Христе, свали ни долу!

Водното конче пикира, после се издигна с ужасяваща скорост и се озова под корема на хеликоптера. Тагарт имаше време само да изправи машината на опашната перка и да се моли.

В следващата секунда последва удар. Дъхът им секна, загубиха ума и дума. Чу се свистене на разпран метал, по-високо и от писъка на Гънистън. Всичко в кабината, което не беше закрепено за пода — бордовият дневник, моливи, допълнителни шлемове, летателни якета — се разхвърча около главите им като ято прилепи. Стъклото на кабината се разтърси като разноцветен юрган, но беше армирано с метална нишка и не се пръсна в лицата им. Действайки инстинктивно, Тагарт отново дръпна машината наляво. Водното конче се изстреля нагоре и започна да се върти в смъртоносен пирует. Парчета от металната обвивка на хеликоптера падаха от опашката му като миниатюрни комети.

Червената лампичка за повреда в механизма на кацането започна да мига върху командното табло и Роудс разбра, че спирачките са или нарязани, или откъснати.

— Отряза ни спирачките! — извика Тагарт. Гласът му издаваше обзелата го паника. — Копелето ни отряза.

— Ето го, идва! — Гънистън го беше видял през здравото стъкло от своята страна. — Под прав ъгъл! — изкрещя.

Тагарт усети, че перките реагираха на лоста за ускорение и машината се завъртя, щом натисна педалите за опашния винт. Хеликоптерът спря да се люлее и той даде газ и се насочи право към пустинята от източната страна на Пъкъл.

— Приближава! — предупреди Гънистън, осмелил се да погледне през задното наблюдателно прозорче.

Роудс видя, че светна предупредителната лампичка за привършване на горивото. Спидометърът сочеше сто и двайсет — осветената във виолетово пустиня проблясваше на трийсетина метра под тях, а отпред се виждаше източната граница на решетката. Гънистън едва сподави ужаса си, като видя, че водното конче ги настигна и застана успоредно отдясно, на седем-осем метра разстояние. Триъгълните му крила трептяха толкава бързо, че отдалеч изглеждаха като облак без определени контури. То се задържа само за няколко секунди, после се спусна напред и бързо набра такава височина, че изчезна в мъглата под върха на решетката.

Тагарт не можеше вече да го види през счупеното стъкло. Пришпори хеликоптера в спираловиден завой, от който Роудс и Гънистън потънаха отново в седалките, и се спусна пет-шест метра по-ниско, бързайки обратно в посока към Пъкъл.

— Къде е? Къде отиде копелето? — избърбори той. — Виждате ли го, полковник?

— Не. А ти, Гъни?

Гънистън не можеше да продума. Едва измънка:

— Не, сър.

Тагарт трябваше да намали скоростта, преди горивото да свърши. Спидометърът трептеше на шейсет.

— Влачи се като трактор — каза той. — Сигурно отдолу му висят червата. Проклетото копеле изчезна така бързо, сякаш ние стоим на едно място. — През пролуките в кабината нахлуваше въздух, лостът за управление започна да отказва, а под тях се издигаше гореща пара. — Трябва да го приземя! — реши Тагарт. — Трябва да кацнем по корем, полковник!

Бяха стигнали почти над Пъкъл.

— Първо избегни града! — каза Роудс. — Плъзни го на другата стра…

— БОЖИЧКО! — изпищя Тагарт.

Водното конче се спускаше право надолу, почти върху тях и за миг той си помисли, че вижда изкривения си образ — някакъв извънземен образ — отразен в многофасетното стъкло. Наклони хеликоптера на дясната му страна, опитвайки се да се измъкне, но онова беше твърде близо и размахваше опашка към тях. Пое си дълбоко въздух.

Опашката разби стъклото и хиляди стъкълца изпълниха кабината като жилещи стършели. Някои се забиха в страни те и челото на Роудс, но понеже вдигна ръце, запази очите си. И видя какво стана с Тагарт.

Шиповете на края на опашката се забиха в гърдите му. Главата, лявата му ръка и по-голяма част от гръдния му кош изчезнаха сред фонтан от кръв, искри от метал и хвърчащо стъкло. Опашката продължи да реже кабината като отварачка за консерви и Гънистън видя стегнатите черни мускули и топката с шипове да профучават край него със скоростта на товарен влак, преди да разкъсат другата страна на хеликоптера и да излязат навън. Той изпадна в истеричен смях. Лицето му беше обляно в кръвта на Тагарт.

Невъзвратимо повреден, хеликоптерът започна да се люшка и пада. Направи един широк и бърз кръг и през счупеното стъкло Роудс, замаян, наблюдаваше как северната страна на банката се приближава светкавично.

Не можеше да мръдне, не можеше да мисли. Всичко беше оплискано с кръв. На пилотското място имаше някаква купчина, която нямаше работа там, но една посивяла ръка, която би трябвало да принадлежи на някого, продължаваше да стиска лоста за управление. По цялото командно табло светеха червени контролни лампички и бръмчаха алармени инсталации. Покривите на Пъкъл се приближаваха бързо и Роудс имаше зловещото чувство, че стои неподвижно, докато светът около него извършваше ужасяващи движения. Сградата на банката изправи застрашително ръст. Ще се разбием — спокойно си каза той. Чу смях и неговата абсурдност сред цялото това клане намести раздрънканите чаркове в мозъка му. Само след секунди щяха да се разбият върху сградата на банката.

Роудс посегна към лоста за управление, но посивялата ръка беше сключила пръсти и мускулите се бяха стегнали. Лостът беше неподвижен. Изведнъж съзря лоста на втория пилот пред седалката си. Отдясно имаше и лост за ускорение. Дръпна го. Не последва реакция от страна на перките. Всичко е извън строя — помисли си. Не, не… щифтът за прехвърляне.

Пресегна се през трупа на Тагарт и удари щифта за прехвърляне на управлението върху командното табло. Контролните лампи светнаха от неговата страна. Не беше карал хеликоптер повече от две години, но нямаше време за опреснителен курс. Плъзна крака върху педалите за задния винт, наклони лоста за управление с лявата ръка, а в същото време отне газта с дясната. Сградата се издигаше пред него като планина. Макар хеликоптерът да се справяше с острия завой, Роудс знаеше, че пак няма да има достатъчно място.

— Дръж се! — извика на Гъни.

При завъртането си хеликоптерът разби с опашката си един от малкото останали прозорци на втория етаж и направи бюрото вътре на трески. Горните перки застъргаха в тухли. Последва фонтан от искри. Когато задната перка се тресна в стената, някакви тръби със смазочни масла се скъсаха и течността се възпламени. Хеликоптерът продължаваше завоя — неуправляем и подскачащ като подивял мустанг.

Роудс видя водното конче да се спуска светкавично към тях, с плътно прибрани до тялото криле. Бодливата му опашка плющеше отзад. Той изви лоста за ускорение на пълна мощност — хеликоптерът се разтърси силно, увиснал в очакване да бъде сплескан върху сградата.

Чу се шум като от силно всмукване на въздух, машината падна с още пет метра и се килна напред.

Водното конче профуча над главата на Роудс и се заби в сградата на банката. Сплеска се като насекомо върху палка за мухи. Чу се звук от плискане, а по тухлите се разхвърчаха черни парчета. Роудс се озова сред вихрушка от кехлибарена течност, хеликоптерът припукваше под чуждоземния дъжд, а Коубър Роуд се надигна да ги приеме.

Машината падна по корем на паважа, отскочи и отново се трясна, а след това се плъзна по Коубър Роуд, мина покрай Престън парк, блъсна се в паркиран кафяв пикап и продължи още двайсетина метра. Двигателят беше замлъкнал, но пречупените перки продължиха да се въртят и спряха точно пред витрината на „Елегантният долар“, където надпис с червени букви гласеше: „Приключено с продажбите“.

— Добре — чу се да казва Роудс само за да се увери, че все още е жив. Не можеше да мисли за нищо друго, затова отново каза: — Добре.

Долови миризмата на горящ бензин и чу пращенето на пламъците в опашката. Резервоарът с горивото се беше пробил. Трябваше да се махнат веднага. Извърна се да се увери, че Гънистън е добре. Младежът беше напръскан с кръв и кехлибарена течност, очите му бяха широко отворени и вече не се смееше. Роудс каза:

— Да вървим! — И разкопча предпазния му колан. Гъни не реагира. Роудс го хвана за ръката и го разтърси силно. — Да вървим!

Изпълзяха навън. Видя четири фигури да тичат към тях и изкрещя:

— Не приближавай!

Те се подчиниха. Роудс и Гънистън се довлякоха на безопасно място. Около осем секунди по-късно опашната част на хеликоптера експлодира. Парче метал, голямо колкото тиган, проби витрината на „Елегантният долар“.

Три секунди след първата експлозия хеликоптерът хвръкна в огнена вихрушка и нови кълба черен дим започнаха да се присъединяват към облаците под купола на решетката.

Гънистън падна на тротоара пред „Книжният замък“ и се сви на кълбо. Целият се тресеше. Роудс остана прав да наблюдава как гори хеликоптерът. Смъртта на Тагарт му се струваше нереална, нещо, което се бе случило твърде бързо, за да го проумее. Погледна банката. Лъскавата слуз на водното конче се стичаше по тухлите. Когато се обърна към черната пирамида, видя, че отворът отново се бе запечатал.

— Ти, копеле — прошепна той и си помисли, че някой вътре в пирамидата — същество или същества — може би си казваше същото за него на своя чуждопланетен език.

— Видях го! — дърдореше право в лицето на полковника някакъв жилест старец с побеляла коса и златен зъб. — Видях го да излита оттам, да, сър!

Обемиста жена в работен гащеризон побутваше Гънистън в ребрата с върха на обувката си за тенис.

— Мъртъв ли е? — попита тя. Гънистън изведнъж се изправи и жената отскочи пъргаво назад.

Прииждаха и други хора, привлечени от горящия хеликоптер. Роудс прокара ръка през косата си. После се озова седнал, подпрял гръб на грубата каменна стена на „Книжният замък“, без да си спомня как е подгънал колене. Усещаше миризмата на кръвта на Тагарт по себе си, но имаше и друга миризма — на някаква киселина. Тя го върна назад в младостта му, сред зелените хълмове на Южна Дакота, където през един слънчев следобед ловеше скакалци. Спомни си острата миризма на тютюневокафявата течност, която скакалците пръскаха върху ръцете му. Нарече я скакалецова пикня. Е, сега беше покрит целият с нея и самата мисъл предизвика мрачна усмивка, която бързо изчезна, щом си спомни как бе разкъсано тялото на Тагарт.

— С твоята птица е свършено — мъдро отбеляза старият глупак. Нова вълна пламъци се издигна от обгорялата машина.

— Оставете ги на мира, по дяволите! Отдръпнете се, веднага! — Ед Ванс си проправяше път през тълпата зяпачи. Беше изприпкал от улица „Селесте“ и дори това късо разстояние го бе накарало да се задъха и почервенее. Като видя облените в кръв Роудс и Гънистън, спря като закован. — Велики боже! — Огледа се за двама здрави мъже. — Ханк! Ти и Били елате да ми помогнете да ги отнесем до клиниката!

— Добре сме — каза Роудс. — Само малко сме нарязани, това е всичко. — Видя малки късчета стъкло да блестят, забити по ръцете му, и си представи дългата манипулация по ваденето им с пинсета. Имаше дълбока рана на брадичката и още една на челото, която наистина го болеше, но щеше да се наложи да почакат. — Пилотът ни не оцеля. — Обърна се към Гънистън: — Добре ли си?

— Да, струва ми се.

Гъни беше предпазен от повечето стъклени късове, защото седеше отзад, но беше порязан на няколко места по ръцете и един отломък, дълъг около пет сантиметра, се бе забил в лявото му рамо. Той го хвана, издърпа го и го хвърли настрана.

Роудс се опита да стане, но краката му изневериха. Едни по-млад мъж му помогна да се изправи.

— Вече съм стар за тези работи — каза Роудс.

— Да, и остарявам с всяка проклета минута! — Ванс беше наблюдавал въздушния двубой и беше сигурен, че хеликоптерът ще се разбие или в къщите на Пъкъл, или в Първа тексаска банка. Погледна към мястото, където се беше забило летящото чудовище. Видя лигавата течност да се стича надолу и си спомни как съществото в кожата на Додж Крийч бе погледнало през прозореца с думите „Не ми харесва това нещо.“ — Слушайте, полковник. Трябва да поговорим. Още сега.

Роудс внимателно раздвижваше схванатите си ръце.

— Надявам се да проявите разбиране и да оставим разговора за по-късно.

— Не, сър. Веднага.

В гласа на шерифа се долавяше тревога, която не убягна от вниманието му.

— Какво има?

— По-добре да повървим надолу по улицата. — Ванс му махна да го последва и Роудс закуцука вдървено след него по Коубър Роуд.

От хеликоптера все още изригваха черен дим и огнени езици. Помисли си, че усеща мириса на горящото тяло на Тагарт. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува тълпата, Ванс каза:

— Мисля, че ми се случи нещо, което наричат близък контакт. Преди около двайсет минути срещнах някого, който приличаше на Додж Крийч… само че не съвсем, и съм сигурен, че не беше той.

Роудс го изслуша, без да го прекъсва, като същевременно се опитваше да се отърси от шока, в който непрекъснато изпадаше при спомена за посивялата ръка и обезобразеното тяло. Сега живите имаха значение и ако онова нещо в черната пирамида можеше да прокопава тунели под реката и къщите на Пъкъл, значи можеше да се появи където си поиска. Каквото и да беше то, явно беше решило да превърне това парче тексаска пустош в бойно поле.

— Какво, по дяволите, ще правим? — попита Ванс накрая.

— Със сигурност не можем да избягаме — каза тихо Роудс. — Няма къде. — Спомни си думите на Дофин „АЗ ЖЕ-ЛАЯ ДА НА-ПУСНА“ и какъв панически ужас я бе обзел, щом разбра, че нямат междузвездни кораби. Беше ги умолявала да я отведат. Сигурно е знаела, че другият космически кораб е по петите й. Но по каква причина? И кой — или какво беше онова, което Дофин наричаше Стингър?

Докосна брадичката си и погледна кръвта по пръстите си. Бежовата му фланелена риза бе напоена с кръв — предимно с тази на Тагарт. Чувстваше се добре, може би само малко замаян. Но нищо, налагаше се да действа, а почивката и шевовете щяха да почакат. Обърна се към Ванс:

— Заведи ме в къщата на Крийч.