Робърт Маккамън
Стингър (3)

2. Великата огнена пустош

Джеси Хамънд се пробуди, както винаги, само няколко секунди преди звъна на будилника, оставен на масичката до леглото й. Изчака го да почне да звъни, после протегна ръка и без да отваря очи, натисна с длан бутона му. Подуши с нос. Миришеше примамливо на бекон и току-що сварено кафе.

— Закуската, Джес! — извика Том от кухнята.

— Още две минутки. — Тя зарови глава във възглавницата.

— Две големи или две малки?

— Две малки, мънички минутки. — Джеси се претърколи на другата възглавница, за да се настани по-удобно и усети върху нея приятния мускусен мирис на Том.

— Миришеш на кутре — каза тя сънливо.

— Не чух! Какво каза?

— Какво? — Джеси отвори очи, но ярката слънчева светлина, която се промъкваше през щорите и огряваше отсрещната стена, я принуди веднага да ги затвори.

— Какво ще кажеш да хапнем яйца на очи за закуска? — попита Том.

Когато си легнаха снощи, минаваше един. Бяха разговаряли до късно и успяха да изпият цяла бутилка „Блу Нан“. Но Том си беше ранобуден по природа и освен това обичаше да приготвя закуската, а на Джеси винаги й трябваше малко повече време да превключи на бързи обороти и да стане, дори когато се чувстваше съвсем отпочинала.

— Моите ги направи рохки — отговори му тя и се опита отново да отвори очи.

Утринната светлина вече блестеше ярко и обещаваше още един жарък ден. Цялата минала седмица температурата не беше спадала под трийсет градуса, а метеорологът от радио Одеса по деветнайсети канал беше казал, че днес може да мине и над четирийсетте. За Джеси това определено означаваше неприятности. Животните не могат да се аклиматизират към такава горещина за кратко време. Конете ще се движат едва-едва и ще престанат да ядат, кучетата ще са раздразнителни и ще хапят без причина, а котките ще се дерат до смърт. Същото щеше да стане и с говедата, а биковете можеха да станат направо опасни. Освен това беше сезонът на беса и щеше да стане страшно, ако куче или котка, подгонило заразени зайци или мармоти, бъде ухапано и донесе заразата при другите животни. Всички домашни животни бяха наскоро имунизирани, но винаги се намираха хора, дето да се измъкнат от имунизация. „По-добре да ида с камионетката до някое от малките селца край Пъкъл — помисли си тя — и да ги агитирам да имунизират домашните си животни.“

— Добро утро! — Том се беше надвесил над нея, а в ръцете му димеше синя керамична чаша, пълна с горещо кафе. — Това ще те събуди окончателно.

Тя седна в леглото и пое чашата. Кафето на Том беше, както винаги, черно като абанос и страшно силно. Първата глътка я накара да се намръщи, вкусът на втората остана за известно време на езика й, а третата изпрати кофеина по жилите й. Нуждаеше се от него. Не беше ранно пиле, но като единствен ветеринарен лекар в радиус от осемдесет километра отдавна беше научила, че скотовъдците и фермерите стават още преди изгрев-слънце.

— Страхотно — успя да каже тя.

— Винаги е страхотно. — Том се усмихна леко, отиде до прозорците и помести щорите настрани. Червен огън заля лицето му и заблестя в лещите на очилата му. Погледна на изток по улица „Селесте“ и Рипъблика Роуд към Престънската гимназия. Наричаше я фурната, защото климатичната й инсталация се разваляше страшно често. Усмивката му започна да угасва.

Джеси знаеше за какво си мисли той. Бяха приказвали за това снощи, а и много други вечери. „Блу Нан“ облекчаваше, но не лекуваше.

— Ела тук — каза тя и го повика с ръка да седне до нея на леглото.

— Беконът ще изстине — каза Том. Провлачваше думите флегматично като всички от Източен Тексас, докато Джеси стържеше носово като западните тексасци.

— Остави го да изстине.

Том се обърна. Усещаше слънцето на горещи ленти върху голия си гръб и рамене. Беше обул на бос крак избелелите си, но удобни панталони от плат каки. Мина под лениво въртящия се вентилатор на тавана и отиде към Джеси. Тя беше облечена в бледосиня широка риза. Приведе се напред и му посочи ръба на леглото до себе си. Щом седна, тя започна да масажира раменете му със силните си, загорели от слънцето ръце. Мускулите му вече бяха обтегнати като струни на пиано.

— Всичко ще се оправи — каза му със спокоен и решителен глас. — Светът няма да се свърши с това.

Той кимна неубедително с глава, но не каза нищо. Том Хамънд беше на трийсет и седем, минаваше метър и осемдесет, беше строен и в доста добра форма, ако изключим малкото коремче, което му пречеше да прикляква и да бяга. Светлокафявата му коса се отдръпваше назад и оголваше все повече от онова, което Джеси наричаше „благородно чело“, а дебелите рогови рамки на очилата му придаваха вид на интелигентен, макар и малко обезсърчен учител. Което си беше и истинското положение на нещата — единайсет години Том бе преподавал обществени науки в Престънската гимназия и сега, с приближаващата смърт на Пъкъл, краят на кариерата му се виждаше. Единайсет години във фурната. Единайсет години, през които да гледаш как се сменят лицата пред теб. Единайсет години, а той все още не бе надвил най-злия си враг. Все още стоеше там и винаги щеше да е там. Всеки ден, в продължение на единайсет години, той го бе наблюдавал как работи против него.

— Ти направи всичко, което е по силите ти — каза Джеси. — Знаеш това.

— Може и да съм направил. А може и да не съм. — На устните му се появи горчива усмивка, а очите му се присвиха от безсилие. След една седмица, щом свършеше учебната година, той и останалите учители щяха да останат без работа. Разпратените от него молби му бяха донесли само едно предложение за държавна работа в Тексас — да провежда изпити по грамотност на имигрантите, които идваха да берат дини. Знаеше, че повечето от другите учители бяха в същото положение, но от това не му ставаше по-добре. Беше получил любезно писмо с официалния печат на щата Тексас, с което му съобщаваха, че бюджетът за образованието отново бил орязан и в момента наемането на нови учители било замразено. Разбира се, тъй като той бил в образователната система от много отдавна, името му щяло да бъде включено в списъка на кандидатите, приемете нашите благодарности и запазете това писмо във вашия архив. Същото писмо бяха получили и повечето от колегите му и единственият архив, в който го запазваха, беше кошчето за боклук.

Надяваше се, че накрая все щеше да си намери някаква работа. Да провежда изпити на мигриращите работници не би било толкова лошо, но щеше да му отнема много време да пътува. Това, което го бе яло отвътре ден и нощ през изминалата година, бяха спомените му за всички ученици, минали през часовете му, а те бяха стотици — от червенокоси синове на американци до мексиканци с бронзова кожа и апахи с очички като дупки от куршум. Стотици обречени, които изминаваха един отдавна погрешен път. Беше изчислил, че в продължение на единайсет години от училището бяха завършвали по седемдесет-осемдесет деца на година, а от тях само триста и шест бяха влезли в държавно или техническо училище. Останалите или бяха заминали надалеч от Пъкъл, или пък се бяха установили в града и бяха работили в мината, бяха си изпивали заплатите и отглеждали по цяла къща с деца, които вероятно щяха да повторят същия цикъл. Само дето мината вече не съществуваше, а наркотиците и престъпността в големите градове привличаха все повече младежи. Така ставаше и тук, в Пъкъл. Единайсет години беше гледал лицата пред себе си да идват и да си отиват: момчета с белези от ножове и татуировки, които се смееха изкуствено, и момичета с изплашени очи и изядени нокти и с кореми, в които вече тайно растяха бебета.

Единайсет години, а утре бе последният му ден. Всичко щеше да свърши с последния час. Това, което непрекъснато тормозеше мисълта му, беше, че в паметта му бяха останали само петнайсетина деца, които бяха избегнали Великата огнена пустош. Така наричаха пустинята между Пъкъл и границата с Мексико, но Том знаеше, че това бе също и определено състояние на духа. Великата огнена пустош изсмукваше мозъците от детските черепи и ги заменяше с опиумни пари, пресушаваше амбициите им и прекършваше надеждите им. Том беше съкрушен, защото в продължение на единайсет години се беше борил, а Великата огнена пустош винаги излизаше победител.

Джеси продължаваше да го масажира, но мускулите му бяха все още напрегнати. Тя беше наясно какво минаваше през ума му. Същото нещо, което бавно беше изпепелявало духа му.

Том гледаше втренчено слънчевите ленти по стената.

— Щеше ми се да имам поне още три месеца. Само три. — Внезапно си спомни деня, в който той и Джеси се бяха дипломирали от Тексаския щатски университет и излизаха навън, посрещнати от потоци слънчева светлина, готови да покорят света. Сега му се струваше, че оттогава бяха минали сто години. Напоследък много често си мислеше за Роберто Перез. Не можеше да изгони образа на момчето от съзнанието си. Много добре знаеше защо. — Роберто Перез — продължи той. — Спомняш ли си да съм ти говорил за него?

— Да, мисля, че си ми говорил.

— Завърши преди шест години. Живееше в Бордъртаун, бележките му не бяха много добри, но той непрекъснато питаше. Искаше да знае, но се въздържаше да прави тестовете много добре, защото това нямаше да направи добро впечатление сред момчетата. — На лицето му отново се появи горчивата усмивка. — Мак Кейд го чакаше още в деня, в който завърши. Видях го как се вмъкна в неговия мерцедес и потеглиха. Братът на Роберто ми каза по-късно, че Кейд му бил намерил работа в Хюстън. Получавал добри пари, но не му било много ясно каква точно била работата му. След това един ден дойде при мен и каза, че аз трябва да науча какво се е случило с Роберто — бил убит в един мотел в Хюстън. Провалила се някаква сделка с кокаин и напълнили корема му с куршуми. Но семейството на Роберто изобщо не обвини Кейд. Изобщо! Роберто бил изпращал вкъщи много пари. Кейд подари на господин Перез нов буик. Понякога след училище минавам с колата покрай къщата на Перез — буикът стои, вдигнат на трупчета в предния двор.

Той стана изведнъж, отиде до прозореца и отново дръпна щорите настрана. Чувстваше как отвън горещината набира сила и топлият въздух започва да трепти над пясъците и бетона.

— В последния ми клас имам двама, които ми напомнят Перез. Нито един от тях не е получил на тест повече от четири минус, но в лицата им можеш да видиш и нещо повече. Слушат внимателно, виждам ги как попиват нещата. Но правят само толкова, колкото е нужно, за да минат. За повече не си правят труд. Сигурно ги знаеш по име. Локет и Джурадо. — Той я погледна бързо.

Джеси го беше чувала преди да споменава тези имена и кимна утвърдително с глава.

— Нито един от тях не пожела да се яви на приемните изпити за колеж — продължи Том. — Джурадо направо ми се присмя, когато му споменах за колеж. А Локет ме изгледа така, сякаш бях паднал от небето. Утре е последният им ден. Ще се дипломират другата неделя и край. Кейд ще ги чака. Сигурен съм.

— Ти направи каквото можа — каза Джеси. — Сега всичко зависи от тях.

— Точно така. — Том стана и за миг се открои на фона на пурпурното сияние отвън, сякаш бе застанал пред отворена пещ. — Този град, този проклет, забравен от Бога град! Никой не може да израсне тук. Започвам да си мисля, че има по-голяма нужда от ветеринарен лекар, отколкото от учител.

Джеси направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ти се грижи за твоите зверове, аз ще имам грижата за моите.

— Да. — Том се усмихна с усилие. Отиде до леглото, зарови пръсти в късо подстриганата й тъмнокафява коса и я целуна по челото. — Обичам те, докторе. — Облегна за малко глава на нейната. — Благодаря ти, че ме слушаш.

— И аз те обичам — каза в отговор тя и го прегърна. Останаха така за малко. След това Джеси каза: — Значи — яйца на очи?

— Да. — Том се изправи. Лицето му беше малко по-отпуснато сега, но в очите му все още се таеше тревога. Джеси знаеше, че макар и да бе добър учител, Том се мислеше за неудачник в професията. — Предполагам, че отдавна са изстинали. Ела да ги хапнеш.

Джеси се измъкна от леглото и последва съпруга си по късото коридорче към кухнята. И тук имаше вентилатор на тавана, който се въртеше бавно. Том беше вдигнал щорите на западните прозорци. Светлината от тази посока все още беше примесена с виолетово, но небето над Шезлонга вече беше яркосиньо. Том беше напълнил четири чинии с бекон, яйца на очи и препечени филийки и ги беше поставил на малката кръгла масичка в ъгъла.

— Хайде, сънльовци, ставайте! — извика той към спалнята на децата, откъдето се чу само вялият глас на Рей.

Джеси отиде до хладилника и щедро си сипа мляко в кафето. В това време Том пусна радиото за новините в шест и половина, предавани по радиостанцията във форт Стоктън. Стиви влезе със скок в кухнята.

— Днес е ден за езда, мамо! — каза тя вместо „добро утро“. — Трябва да идем да видим Суийтпи!

— Разбира се, че ще идем. — Джеси се удивляваше как е възможно рано сутринта човек да бъде изпълнен с толкова енергия, особено едно шестгодишно дете. Наля й чаша портокалов сок, а в това време малкото й момиченце, още в пижамата си с надпис „Тексаски университет“ отпред, се качи на столчето си. Седна на ръба му, залюля крака и задъвка препечена филийка. — Как спа?

— Добре. Мога ли да яздя Суийтпи днес?

— Може и да го яздиш. Ще видим какво ще каже господин Лукас. — Джеси беше планирала да отиде с колата до фермата на Лукас, на около десетина километра от Пъкъл, и да прегледа неговия светлокафяв жребец. Суийтпи беше един кротък кон, отгледан от Тайлър Лукас и жена му Бес от малко жребче, и Джеси знаеше с какво нетърпение Стиви очакваше това пътешествие.

— Изяж си закуската, каубойке — каза Том. — За да яздиш този мустанг, трябва да си силна.

От спалнята се чу включването на телевизора и превключването на каналите. Загърмя рок по MTV. Отзад на къщата имаха сателитна антена, която хващаше около триста канала, внасяйки в Пъкъл почти целия свят.

— Няма да гледаш телевизия! — извика Том, ядосан от шума. — Идвай на закуска.

— Само малко! — замоли се, както винаги, Рей. Той беше телеман, но особено го привличаха оскъдно облечените модели по видеофилмите на MTV.

— Не, идвай веднага!

Телевизорът млъкна и Рей Хамънд влезе в кухнята. Беше четиринайсетгодишен, слаб като върлина и доста непохватен. Изглежда точно като мен, когато бях на неговата възраст, помисли си Том. Момчето носеше очила, които уголемяваха очите му съвсем леко, но и това бе достатъчен повод, за да започнат да му викат Рентген в училище. Той копнееше да му поставят контактни лещи и да има фигурата на Арнолд Шварценегер. Бяха му обещали лещи, когато навърши шестнайсет, а второто беше само една трескава мечта, която момчето не можеше да осъществи дори и по цял ден да правеше лицеви опори. Светлокафявата му коса беше ниско подстригана, но няколко боядисани в оранжево кичура стърчаха отгоре и нито майка му, нито баща му успяха да го разубедят да ги махне. Гордееше се с пълен гардероб шарени индийски ризи и шарени джинси, които караха Том и Джеси да си мислят, че модата на шейсетте години се е върнала с пълна сила. Сега обаче носеше само долнището на червена пижама и хлътналият му гръден кош му придаваше нездрав вид.

— Привет, чуждоземецо! — поздрави го Джеси.

— Привет, чуждоземецо! — повтори като папагал Стиви.

— Здравейте! — Рей се тръшна в един от столовете и се прозя шумно. — Сок — каза той и протегна ръка.

— Казва се „моля“ и „благодаря“. — Джеси му наля сок в голяма чаша, подаде му я и го изгледа как я гаврътва наведнъж. За момче, което тежи само петдесет и три килограма, и то мокро, умееше да яде по-бързо от всички огладнели след мач защитници на „Каубоите“. След сока Рей веднага се нахвърли на порцията бекон с яйца.

За това си имаше причина. Беше сънувал русата Белинда Сониърс, която стоеше на съседната редица в часовете по английски. Подробностите от преживяното насън още се процеждаха в съзнанието му. Ако вземеше да се възбуди тук пред всички, щеше сериозно да се сконфузи. Затова се съсредоточи върху храната, която, изглежда, беше най-хубавото нещо след секса. Вече знаеше това, беше го опитал. Но тия пъпки, дето излизаха често по лицето му, май щяха да го принудят да забрави какво значи момиче през следващите хиляда години. Той натъпка в устата си цяла препечена филийка.

— Къде гори? — попита го Том.

Рей почти се задави, но успя да преглътне филийката и стръвно нападна яйцата, защото порносънят отново започваше да му въздейства. След седмица щеше да забрави и за Белинда Сониърс, и за всички други сладки лисички, които маршируваха по коридорите на Престънската гимназия. Ученето щеше да свърши, вратите на училището щяха да се затворят и само нажежен до червено пустинен прах щеше да изпълва сънищата му. Хубавото беше, че е лято. Но като се има предвид, че целият град щеше да се превърне в едно мъртвило, лятото щеше да бъде толкова хубаво, колкото, да речем почистването на таванското помещение.

Джеси и Том седнаха да закусят и Рей отново укроти фантазиите си. Кестенявата коса на Стиви проблясваше с червеникави оттенъци на слънчевата светлина. Тя усърдно се бе заела със закуската, напълно убедена, че за да яздят жребци, каубойките наистина трябва да са здрави. Ама Суийтпи беше добър кон, на който даже и наум нямаше да му дойде да подскача и да я хвърля от седлото. Джеси погледна към стенния часовник — една от онези глупави вещи, оформени като котешка глава, чиито очи се затваряха и отваряха в такт със секундите — беше седем без четвърт, а тя знаеше, че Тайлър Лукас беше ранобудник и сигурно вече я чакаше. Разбира се, беше сигурна, че на Суийтпи му няма нищо, но конят беше в доста напреднала възраст, а семейство Лукас открай време се грижеха за него като за любимо домашно животно.

След закуска Том и Рей започнаха да мият чиниите, а Джеси помогна на Стиви да облече джинсите си и бяла памучна ризка с нарисуван Флинтстоун на гърдите. След това Джеси се върна в спалнята и съблече пижамата си. Под нея се откри стегнато и гъвкаво тяло на жена, която обича да работи на открито. Кожата й беше загоряла по тексаски — ръцете й бяха почернели до раменете, лицето й бе придобило наситен тъмнобронзов цвят, а останалата част от тялото беше бяла като слонова кост. Чу щракване от другата стая — Рей се опитваше да погледа още малко телевизия, преди да тръгне с баща си за училище. Джеси не намираше нищо лошо в това — Рей освен това беше и страстен читател и попиваше като сюнгер всякаква информация. Не се притесняваше нито от прическата му, нито пък от това, че имаше такъв скандален вкус по отношение на облеклото. Рей беше добро и послушно момче, много по-свенливо, отколкото се представяше. С две думи — правеше всичко, за да прилича на връстниците си. Тя знаеше как го наричаха в училище и си помисли, че понякога е много трудно да си млад.

Силното слънце на пустинята беше набраздило леко лицето й, но красотата на Джеси беше истинска, естествена и нямаше нужда от никакви мазила и козметика. Тя знаеше, че от ветеринарните лекари не се очаква да печелят конкурси за красота. От тях се искаше да бъдат винаги подръка и да работят здравата — и в това отношение Джеси никога не разочароваше хората. Ръцете й бяха силни и загорели, а нещата, които беше хващала с тях през тринайсетте си години като ветеринар, сигурно щяха да накарат повечето жени да припаднат. Беше правила какво ли не — беше скопявала злобни жребци, беше изваждала мъртвородено теленце, заседнало в родилния канал на кравата, беше изваждала пирон от трахеята на огромен двеста и петдесет килограмов нерез — и всичките й операции бяха завършвали успешно. Удаваше й се тази работа, не беше мечтала да прави друго нещо. Това й се искаше да прави още от дете, когато носеше вкъщи всяко бездомно куче или котка, което намереше по улиците на махалата си във форт Уорт. Открай време си беше мъжкарана. Бе израснала с трима братя и се бе научила добре да понася удари, но и отвръщаше на удари не по-зле. Още беше жив споменът как изби преден зъб на брат си с ритнатата от нея топка. Тогава беше на девет години. Сега брат й си спомняше със смях за това преживяване, когато си приказваха с Джеси по телефона. Шегуваше се, като казваше, че ако зъбът му не се бил изпречил на пътя на топката, тя щяла да прелети чак до океана.

Влезе в банята, за да си сложи малко бебешка пудра и да измие от устата си вкуса на кафето и на „Блу Нан“. Набързо прокара ръка през късата си тъмнокестенява коса. Точно зад слепоочията се виждаха няколко посивели кичурчета. Времето си върви, помисли си Джеси. Е, това с косите не беше толкова шокиращо, колкото да гледаш как растат децата пред очите ти. Струваше й се, че сякаш вчера Стиви беше бебе, а Рей в трети клас. Годините си летяха, това беше сигурно. Отиде до шкафа и извади оттам чифт износени и много удобни джинси и една тенис фланелка, облече ги, след това си обу чорапи и маратонки. Взе си слънчевите очила и бейзболната шапка, а на връщане мина през кухнята да налее две манерки с вода за всеки случай — в пустинята всичко можеше да се случи. Накрая от горния рафт в коридорчето си взе и ветеринарната чанта. Стиви, нетърпелива да тръгнат колкото се може по-бързо, подскачаше около нея като пуканка в нагорещена тенджера.

— Тръгваме — каза Джеси на Том. — Ще се видим някъде към четири. — Наведе се и го целуна, а той пък залепи целувка на бузата на Стиви.

— Внимавай, каубойче! — каза й Том. — Грижи се за мама.

— Добре, тати! — И Стиви хвана майка си за ръката.

На излизане Джеси се спря в коридора, взе една малка бейзболна шапчица от етажерката до вратата и я сложи на главата на Стиви.

— Довиждане, Рей! — извика тя от вратата, а от стаята на Рей чу в отговор:

— Чао до скив!

„Чао до скив“ — повтори си Джеси, когато излязоха навън под вече палещите лъчи на слънцето. Какво, по дяволите, бе станало с простичкото „Довиждане, мамо“? Нищо друго не я караше по-силно да се чувства стара като изкопаемо — едва трийсет и четири, — както това, че не разбираше езика, на който приказваше собственият й син.

Те тръгнаха по павираната пътечка, която минаваше покрай ниска постройка, построена от груб бял камък. Пред нея, обърната към улицата, беше поставена малка табелка с надпис „Ветеринарна лечебница, Пъкъл“, а под него: „Джесика Хамънд, доктор на ветеринарните науки“. До тротоара, зад бялата хонда сивик на Том, беше паркирана морскозелената й камионетка. Вътре в кабината, пред задното стъкло, където всички обикновено си държаха пушките, Джеси беше поставила усмирително ласо, което за щастие досега се беше наложило да използва само веднъж.

Качиха се и потеглиха на запад по улица „Селесте“. Стиви беше пристегната с предпазния колан, но едва устояваше на това ограничаване на свободата й. На външен вид изглеждаше крехка, с лице като на порцеланова кукличка. Джеси обаче знаеше много добре, че Стиви бе страшно любопитна и изобщо не се свенеше да си потърси това, което й се прииска. Момиченцето вече разбираше от животни и много обичаше да пътува с майка си по ферми и стопанства. Дългите пътешествия изобщо не я плашеха. Стиви — Стефани Мари, кръстена на бабата на Том, също както Рей беше кръстен на дядото на Джеси — беше едно спокойно дете, което като че ли попиваше света със зелените си очи, малко по-светли от тези на Джеси. На Джеси й беше приятно дъщеря й да се върти около нея в лечебницата и да й помага, но през септември Стиви трябваше да започне училище. На новото място, където и да е то. Защото затварянето на училищата в Пъкъл и масовото напускане на града щяха да принудят и останалите магазини да затворят, щяха да унищожат и малкото оцелели ферми и за Джеси нямаше да има повече работа. Същото се отнасяше и за Том. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да си съберат багажа и да тръгнат по широкия свят.

Пътят минаваше покрай Престън парк отляво, след това покрай аптеката на Рингуълд, бакалницата и Ледената къща отдясно. Джеси пресече улица „Травис“, като едва не сгази един от грамадните котараци на госпожа Стеленберг, който се стрелна пред камионетката. Зави по тясната „Кръгова“, която обикаляше около Шезлонга и след това, вярна на даденото й име, завиваше обратно и се съединяваше с Коубър Роуд. Спря пред мигащите жълти светлини на светофара, след това зави на запад и натисна докрай педала на газта.

Горчиво-сладкият вятър на пустинята нахлу през отворените прозорци на кабината. Косата на Стиви танцуваше върху раменете й, развята от вятъра. Сега е най-хладната част на деня, прецени Джеси и остави прозореца отворен, за да се насладят на хладината. Коубър Роуд минаваше покрай оградата и железните порти на Престънската медна мина. Те бяха заключени с огромен катинар, но оградата беше толкова занемарена, че можеше да бъде прескочена и от стар, болен от артрит човек. На табелата отпред беше написано с големи неравни букви: „Опасност! Забранено влизането!“ Отвъд вратите се виждаше огромната дупка, изкопана на мястото на червената планина от медна руда. През последните няколко месеца на съществуването на мината бяха взривявали динамит почти през минута. Джеси знаеше от шерифа Ванс, че вътре все още има неизбухнали заряди, но никой не беше толкова луд, че да влезе в мината, за да ги обезвреди. Рано или късно медните залежи щяха да привършат, но никой не беше очаквал това да стане така изведнъж. В момента, в който булдозерите започнаха да стържат безплодния камък на мината, Пъкъл беше обречен да загине.

Камионетката подскочи и се раздруса — преминаваха през железопътните линии, прокарани на север и на юг от мината. Стиви се наклони към прозореца, защото гърбът й беше вече влажен. Зърна група мармоти около тяхното гнездо, изправени на задните си крака. От един кактус изскочи заек и профуча през пътя, а високо горе бавно кръжеше лешояд.

— Как е, Стиви? — попита я Джеси.

— Добре съм — отговори Стиви, като опъваше предпазния колан. Небето беше синьо като смърф и като че ли продължаваше до безкрай — може би чак на сто мили разстояние. Дойде й нещо наум, нещо, за което отдавна й се искаше да пита майка си: — Мамо, защо тате е толкова тъжен?

И Стиви го е почувствала, помисли си Джеси. Нямаше как да не го разбере.

— Не точно тъжен. Заради затварянето на училището е. Помниш, нали, вече говорихме за това.

— Да, но те го затварят всяка година.

— Ами вече няма да го отворят. И затова ще се изнесат още хора от града.

— Като Джени ли?

— Точно така. — Джени Калвин беше малко момиченце, което живееше през няколко къщи от тяхната. Бяха напуснали града точно след Коледа. — Господин Бонер ще затвори бакалницата през август. Дотогава повечето хора ще са се изнесли.

— О-о! — Стиви се поразмисли за момент. Бакалницата беше магазинът, в който всички пазаруваха. — И ние ще си отидем скоро — каза тя накрая.

— Да, и ние.

Това значеше, че господин и госпожа Лукас също щяха да напуснат града, заключи Стиви. Ами Суийтпи? Какво щеше да стане със Суийтпи? Щяха ли да го пуснат да се скита свободен или щяха да го качат в конски вагон и да го пренесат на друго място? Или просто щяха да се качат на него и да го яздят? Струваше си да се помисли върху това, но тя разбра, че нещо свършва и се натъжи — обхвана я може би същата тъга, която изпитваше и баща й.

Местността беше пресечена от дерета и обрасла с пелинови храсти и високи кактуси. От Коубър Роуд се отклоняваше шосе на около две мили от медната мина и вървеше право на северозапад, минавайки под гранитна арка с надпис от почернели медни букви: „Престън“. Джеси погледна надясно и видя високата хасиенда на края на това шосе, която сега трептеше през маранята. И на теб ти пожелавам добър път, помисли си Джеси и си представи жената, която в момента вероятно спеше в тази къща на хладни копринени чаршафи. Чаршафите и къщата бяха може би единствените неща, останали на Селесте Престън, но не за дълго.

Продължиха по пътя, който минаваше през пустинята. Стиви гледаше през прозореца, лицето й бе спокойно и замислено под козирката на шапката. Джеси се размърда, за да отлепи влажната тениска от гърба си. До разклонението за фермата на Лукас оставаше около половин километър.

Стиви чу силно бръмчене и си помисли, че в кабината е влязъл комар. Запуши ушите си с ръце, но бръмченето продължи и даже се усили. След няколко секунди стана направо болезнено. В ушите й сякаш се забождаха иглички.

— Мамо? — започна Стиви, премигвайки. — Ушите ме болят!

Джеси също беше почувствала остра, пронизваща болка в ушите. Освен това и пломбите на задните й зъби започнаха да я болят. Тя отвори уста, за да раздвижи долната си челюст.

— О-о! — чу тя Стиви. — Какво е това, мамо!

— Не зная, милич…

Моторът на камионетката неочаквано загасна. Ей така загасна, без даже да се задави. Движеха се по инерция. Джеси натисна педала за газта още по-силно. Моторът не запали. Вчера беше напълнила резервоара, днес просто не можеше да е празен. Тъпанчетата на ушите й пулсираха болезнено. Долавяше някакво пищене, подобно на далечно стенание. Очите на Стиви бяха пълни с едри сълзи и тя притискаше с ръце ушите си.

— Какво е това, мамо? — Джеси почувства паниката в гласа й. — Какво е това?

Джеси поклати глава. Шумът в ушите й се усилваше. Тя завъртя ключа и напомпи няколко пъти газта. Двигателят се запали. Чу пукането на искри от статично електричество в косата си. Погледна часовника си — циферблатът беше полудял. Цифрите се превъртаха с лудешка бързина. Ще има да разказвам на Том, помисли си тя и се сви на кълбо от силната пронизваща болка в ушите. Протегна се да хване ръката на Стиви.

Момиченцето беше отметнало глава надясно. Очите й бяха широко отворени и тя закрещя:

— Мамо!

Беше видяла онова, което летеше към тях. Сега вече и Джеси го виждаше. Натисна спирачките, като се мъчеше да държи здраво волана.

Нещо, което приличаше на горящ локомотив, се носеше във въздуха. От него се разхвърчаха горящи части. То мина над Коубър Роуд, на около петнайсет метра над пустинята и може би на около дванайсет пред колата на Джеси. Тя успя да различи предмет с цилиндрична форма, нагорещен до червено и обгърнат от пламъци. Камионетката излизаше от пътя, когато това нещо прелетя над тях с толкова силен шум, че Джеси оглуша и не можа да чуе дори собствения си писък. Задната част на предмета избухна в жълти и виолетови пламъци и от него във всички посоки се разхвърчаха парчета. Нещо се насочи към тяхната кола, последва звук от удар в метал и камионетката се разтресе. Една от предните гуми изгърмя. Камионетката продължи още малко да подскача по камъните и кактусовите храсти отстрани на пътя, преди да спре окончателно. Ръцете на Джеси бяха залепнали от пот на кормилото. Пищенето в ушите продължаваше да й пречи да чува, но можеше да види ужасеното, обляно в сълзи лице на Стиви.

— Тихо, тихо, всичко свърши, няма повече. Успокой се — каза тя, като се стараеше гласът й да прозвучи спокойно.

От изкривения капак на камионетката започна със свистене да излиза пара. Джеси погледна наляво и видя горящия предмет да минава над едно възвишение и да изчезва зад него. „Боже, какво беше това? — помисли си Джеси замаяна. — Какво беше това?“

В следващия момент се чу бумтене, което успя да проникне даже и през оглушелите й уши. Кабината на камионетката се изпълни с прах. Джеси грабна ръката на Стиви и почувства как ноктите на малкото момиченце се забиха в ръката й.

Устата и очите на Джеси се напълниха с прах. Шапката й хвръкна през прозореца. Когато зрението й се проясни, видя три хеликоптера, които летяха в клин след горящия обект на югозапад, на десетина-петнайсет метра над пустинята. Минаха над възвишението и изчезнаха от погледа й. Горе, високо в небето, се виждаха следи от реактивни самолети, които също водеха на югозапад.

Прахът улегна. Слухът на Джеси започна да се възвръща. Стиви хлипаше и стискаше ръката на майка си с всичка сила.

— Свърши се — каза Джеси и чу собствения си хриплив глас. — Край.

Плачеше й се, но майките не биваше да правят такива неща. Двигателят на камионетката цъкаше като ръждясало сърце. Джеси осъзна, че гледа втренчено гейзера пара, който се издигаше от една малка кръгла дупка точно по средата на капака отпред.