Робърт Маккамън
Стингър (29)

28. Движещата се сянка

Джеси работеше под светлината на аварийната лампа, закачена на стената. Тя направи последния от шестте шева под дясното око на Коди Локет и стегна конеца. Момчето присви очи само за части от секундата.

— Ако бях кон — провлечено каза той, — досега да съм те ритнал.

— Ако беше кон, досега да съм те застреляла. — Тя отново затегна малко конеца, завърза го и отряза излишъка. После почисти с нов тампон раната. — Е, хайде, това е.

Коди стана от кушетката и отиде пред едно малко овално огледало на стената. В него видя лице с посиняло, подуто и почти затворено ляво око, разцепена долна устна и една около два сантиметра дълга релсичка шевове под дясното око. Ризата му беше съдрана и изцапана с кървави петна — от неговата и на кроталите кръв. Обаче главата му беше престанала да бучи и всичките му зъби си бяха на мястото. Помисли си, че е извадил късмет.

— Можеш да се възхищаваш на себе си някъде другаде — троснато каза Джеси. — Извикай следващия, като излизаш.

В чакалнята имаше още четирима младежи, за които трябваше да се погрижи. Тя отиде до мивката да си измие ръцете. Като завъртя крана, от него едва-едва потече струйка песъчлива вода.

— Добре свършена работа, докторе. Как е Рентгена? Ще се оправи ли?

— Да.

Слава богу, помисли тя. Три от ребрата му бяха лошо натъртени, лявата му ръка беше почти изместена и без малко да прехапе парче от езика си. Другите синини и нарези бяха дребна работа. В момента почиваше в една от стаите надолу по коридора. Някои от другите деца бяха загубили зъби и бяха доста нарязани, но нямаше счупени кости, като изключим Пако Легранде, чийто нос беше разнебитен.

— Можеше да се случи и най-лошото. — Тя подсуши ръцете си със салфетка и усети песъчинки по пръстите си. — Това ли се опитваше да направиш?

— Не. Опитвах се да му помогна. — Той огледа ожулените си кокалчета. — Кроталите започнаха първи. Ренегатите само защитаваха територията си.

— Синът ми не е член на бандата ти.

— Това е клуб — поправи я Коди. — Няма значение, Рентгена живее от тази страна на моста. Това го прави един от нашите.

— Клуб, банда, каквото и да го наричате, то си е чиста гадост. — Джеси смачка хартията и я хвърли в кошчето. — И името на сина ми е Рей, а не Рентген. Кога вие и кроталите ще спрете да разкъсвате този град на парчета?

— Не ренегатите са тези, които правят това! Не сме ги молили да се нахвърлят върху Рентгена и да потрошат Игралната зала. Освен това — той махна към прозореца и черната пирамида — това копеле само за две секунди нанесе повече щети, отколкото ние бихме могли да нанесем дори и за две години.

Джеси не можеше да оспорва този факт. Изсумтя, но вече съзнаваше, че беше се нахвърлила прекалено строго върху момчето. Не знаеше много за Коди Локет — само това, което Том й беше казвал, както и че баща му работи във фурната. Спомни си, че й беше лъхнал на алкохол веднъж, когато отиде да си купи сладки кифлички.

— По дяволите, наистина е голямо.

Коди отиде до прозореца. Гласът му вече не звучеше толкова грубо, по-скоро се долавяше нотка на страхопочитание. В гробището за коли на Мак Кейд все още догаряха няколко пожара, които спираловидно изпращаха искри нагоре към небето. Горе, под върха на виолетовата решетка, имаше огромен облак от дим и прах. Той висеше над Пъкъл и скриваше луната. Коди никога не беше обръщал особено внимание на приказките за НЛО, макар Танка да се кълнеше, че когато бил на девет години, видял в небето да кръжи някакви светлина и така се изплашил, че напълнил гащите. Никой не беше се замислял дали има живот на други планети, защото животът на тази беше достатъчно труден. Всички тези приказки за НЛО и извънземни изглеждаха твърде отвлечени, за да се загрижи човек за тях, но сега… вече беше друга работа.

— Откъде мислите, че е дошло? — тихо попита той.

— Не знам. Някъде много отдалеч, в това съм сигурна.

— Да, и аз смятам така. Но защо дойде в Пъкъл? Искам да кажа… онова, което е вътре, би могло да се приземи където и да е по света. Защо е избрало Пъкъл?

Джеси не отговори. Мислеше за Дофин и къде ли беше момиченцето — не, поправи се тя — съществото сега. Погледна през прозореца към пирамидата и в съзнанието й дойде една-единствена дума: СТИНГЪР. Каквото и да беше то, Дофин се ужасяваше от него, а и самата Джеси не се чувствани особено приятно.

— По-добре кажи на следващия да влиза.

— Окей. — Коди се откъсна от прозореца. На вратата се поспря. — Чуйте… мислете каквото искате, но съжалявам, че Рентгена пострада.

Тя кимна.

— Аз също, но ще се оправи. Май ще излезе по-жилав, отколкото съм го смятала. — Въздържа се да му благодари, задето е помогнал на сина й, защото подробностите още не бяха изяснени. Струваше й се, че Коди и Рик Джурадо бяха подстрекателите на боя между бандите, а той би могъл да свърши и с убийството на някое момче. — Вероятно ще ти потрябва нещо против главоболие — каза Джеси. — Ако помолиш госпожа Сантос от приемната, ще ти даде малко аспирин.

— Добре, благодаря. Ей, може би ще ми остане една малка релсичка за спомен от тази нощ, а?

— Може би — съгласи се тя, макар да знаеше, че белегът едва ли щеше да се забелязва. — Има ли някой, който да те отведе у дома?

— Мога да вървя. И без това трябва да си взема мотора. Благодаря за бродерията.

— Опитай да не се забъркваш в неприятности, а?

Канеше се да й отвърне нещо духовито, но видя, че тя говори искрено и изостави надутата си поза.

— Ще опитам.

Като излезе в осветения от аварийни лампи коридор, Коди каза на следващото момче, което чакаше на пейката, да влиза. Беше от кроталите. Очите му бяха подути, а долната му устна изглеждаше така, сякаш беше имала работа в мелачка за месо. Тръгна по коридора. От двете му страни имаше стаи. От една от тях се чуха стенанията на агонизиращ мъж. Миришеше на изгоряло месо. Хората се бутаха и хвърляха дълги сенки на слабата светлина. Някаква испанка, чиято рокля беше изцапана отпред с кръв, изприпка край него. Мъж с патерици и с огромна превръзка на лицето стоеше на входа, гледаше безизразно и мънкаше нещо. Коди видя доктор Макнийл, който идваше насам, подхванал някаква жена с прашна сива коса, в която висяха розови ролки. Беше облечена в син пеньоар, лицето й беше мъртвешки бледо, а очите — разширени така, сякаш си бе мушнала пръста в електрическия контакт. Макнийл я въведе в стаята отляво и Коди, без да иска, забеляза кървавите стъпки по килима.

Коридорът на страданията свърши и Коди се озова пред бюрото в приемната. Попита кръглоликата госпожа Сантос за аспирин. Тя му даде няколко таблетки в малко пластмасово шишенце, увери се, че е записала името и адреса му в журнала и му каза, че може да си върви. Чакалнята също бе пълна с хора, повечето от тях жители на Бордъртаун, стреснати от ударната вълна или чакащи да разберат нещо за ранените си роднини.

Когато прекосяваше чакалнята, баща му се изправи от един стол в ъгъла и каза:

— Момче! Почакай за минута.

Той зърна крещящата вратовръзка и едва се сдържа да не се изсмее. Нищо чудно, че старецът не носеше връзки — те подчертаваха жилестия му врат и му придаваха вид на откачен. Коди се беше наситил на болничните миризми и тревожните звуци, затова продължи да крачи навън, без да чака баща си. Мотоциклетът му все още стоеше паркиран пред Игралната зала и смяташе да си го потърси. Баща му извика след него:

— Коди, де отиваш?

Не разбра дали беше забавил крачка или не, но баща му вече го настигаше с дългите си крака. Кърт вървеше на разстояние от него.

— На теб говоря. Не разбираш ли вече английски?

— Просто се махай. — Гласът на Коди беше рязък и сдържан. — Остави ме на мира.

— Дойдох да те видя. Чух, че си се замесил в някакъв бой. Боже, изглежда, понатупали са те.

— Не са.

— Тогава външността лъже. — Кърт гледаше хеликоптера, който бавно кръжеше над гробището за коли на Кейд и правеше плахи опити да се приближи до черната пирамида, след което завиваше рязко встрани. — Казвам ти, адът е слязъл в Пъкъл. Това не е ли най-странното копеле, което си виждал досега?

— Така е.

— Сигурно е пълно с призраци. Такова нещо не би трябвало да го има. Знайш ли, без малко да сгазя Джинджър Крийч преди малко. Разхождаше се по улиците по пеньоар. Бог знае какво се е случило с Додж. Какво ли е видяла Джинджър, та е превъртяла?

Жената в синия халат, помисли си Коди. Госпожа Крийч. Разбира се, трябваше да я познае. Но пък никога преди не беше я виждал в този вид.

— Знайш ли к’во? — попита Кърт, след като направиха още няколко крачки. — Аз съм заместник-шериф. Не е ли страхотно? Шериф Ванс каза, че ако доведа Джинджър до клиниката, ще ме направи заместник. Сигурно шъ ми даде и значка. Лъскава сребърна значка.

Хеликоптерът избръмча над главите им и вдигна облак прах от улицата. Отново се насочи към пирамидата. Кърт вдигна очи към небесната решетка. Не знаеше какво представлява, но беше още нещо, което не трябваше да го има. Напомняше му решетки на затвор и по тила му започваха да пълзят първите признаци на клаустрофобия. Без светлини Пъкъл приличаше на призрачен град. Вихрушките от прах и изсъхнали бурени подсилваха чувството на изоставеност и самота. Жаждата на Кърт се усилваше. Помисли си, че точно когато му се гласуваше някаква отговорна работа, Пъкъл взе да се разпада. Погледна Коди, който вървеше до него, и видя колко близо до окото беше ранен. Утре сутрин щеше да се чувства, сякаш е удрял главата си в легирана стомана.

— Добре ли си? — попита Кърт.

— Какво, по дяволите, те интересува? — изпусна се, преди да се усети, Коди.

Кърт изсумтя.

— Ей, не казах, чи мъ интересува. Просто попитах, това е всичко. — Замълча за малко, после опита отново: — Виднъш и мен мъ удариха така. Някакъв мексиканец в един бар. Наистина беше бърз негодникът. Човече, не можех да виждам нормално цяла седмица.

— Нищо ми няма — сърдито каза Коди.

— Да-а-а, ти си корава кратуна, нали? Ризата ти обаче е за боклука. Предполагам, че старият Мендоза ще вдигне олелия, а?

— Не, господин Мендоза няма да го направи.

Кърт реши да се направи, че не е чул това „господин“. Какъв беше смисълът? Учудваше се обаче, че Коди все още можеше да говори за тази потна гърбина с уважение, след като точно мексиканец го беше подредил така. Е, Коди имаше да научи още много неща за мексиканците.

— Намерих една вратовръзка. Видя ли я?

— Да. Изглежда ужасно.

Първото желание на Кърт беше да изръмжи и да го прасне отзад по черепа, но предположи, че момчето беше изтърпяло достатъчно за днес. Забележката на Коди го накара да се усмихне едва забележимо.

— Сигурно — призна той. — Никога не съм казвал, че имам добър вкус, не е ли така? — Коди го погледна, а Кърт извърна глава, за да прикрие усмивката си. Реши, че няма да е добре да я забележи. Време беше да иде да си вземе бутилка „Кентъки Джент“. Петте долара направо го пареха в джоба. Надяваше се, че Клубът на Боб Уайър беше все още отворен. Ако ли не, щеше сам да отвори вратата с ритници…

Мислите му бяха прекъснати от нисък тътен, от който костите му започнаха да пулсират като болни зъби. Кърт спря насред крачка. Коди го последва, защото и той беше чул и почувствал вибрациите. Шумът продължаваше. Напомняше търкане на два тежки воденични камъка.

— Чу ли? — попита Кърт. — Какво е това?

Шумът прекоси Пъкъл и отново разлая кучетата.

Коди погледна към пирамидата и я посочи:

— Натам!

Тънка отвесна пукнатина, през която се процеждаше мътна виолетова светлина, се беше появила на десетина метра под върха й. Стърженето не спираше, а пукнатината ставаше все по-широка.

В клиниката Джеси също чу шума и отиде до прозореца. Рик Джурадо излезе от къщата си и застана заедно с Миранда на предната веранда. Мак Кейд стоеше до мерцедеса си на Трета улица и наблюдаваше безплодните опити на доброволците-пожарникари да предизвикат налягане в маркуча. Първата му мисъл, като чу тътена, беше, че се отваря някакво огромно подземие. Тифус и Тетанус обикаляха в кръг и джавкаха.

Някои хора надничаха от прозорците си, а седемдесетте и осем души, които се бяха събрали в Католическата църква, излязоха на стълбите отпред да видят какво става. Шериф Ванс, който само преди няколко минути се бе върнал от къщата на Додж Крийч, изскочи от канцеларията си на улици „Селесте“, докато Дани седеше вътре и трепереше.

Отвесната цепнатина беше дълга около пет метра и се отваряше като циклопско око. Капитан Тагарт спусна хеликоптера покрай нея. Роудс, който заемаше мястото на втория пилот, и Гънистън, който седеше на наблюдателското място точно зад него, се залепиха за облегалките си, принудени от силите на земното притегляне. Видяха, че люспите, наподобяващи кожа на влечуго, се плъзгаха настрани от отвора, а светлината, която нахлуваше навън, приличаше по-скоро на яркоосветена мъгла, отколкото на земна светлина. Краищата на отвора изглеждаха влажни, поръбени със сиво като болни венци.

— Стой настрана от решетката — предупреди Роудс, защото Тагарт отново издигаше хеликоптера, но знаеше, че и той беше наясно какви ще бъдат последствията от такава грешка. Стържещият тътен продължаваше. Плочите се откачаха и отместваха една от друга. Отворът вече беше широк около дванайсет метра. Тагарт изравни хеликоптера с него и използва двата контролни лоста, за да застане под такъв ъгъл, че машината да зависне. По краищата и ръбовете на отвора се процеждаше някаква течност и се оттичаше по плочите надолу. Роудс се наведе напред, доколкото му позволяваше предпазният колан. Не виждаше нищо освен мрак. Все едно да се опитваш да гледаш през тиня.

— Искате ли да се приближа? — попита Тагарт.

— За бога, не! — изкрещя Гънистън, стиснал здраво облегалките.

— Остани в тази позиция — каза Роудс.

Още няколко плочи се отместиха и след това шумът внезапно спря. От отвора се стелеше мъгла. Лопатите на подемния винт я разкъсваха. Тагарт провери уредите — горивото намаляваше. Бяха проследили решетката от изток на запад и от север на юг и откриха, че се простира на повече от десет километра във всички посоки. Най-високата й точка беше на около сто и осемдесет метра точно над върха на пирамидата. Оттам се спускаше полегато и пробождаше земята в кръг. Под хеликоптера се виждаха затихващите пожари сред остатъците в двора на Мак Кейд. Машината потреперваше от горещите талази, които се издигаха нагоре.

— Това нещо сякаш има кожа — каза Гънистън, гледайки с отвращение хлъзгавите абаносови плочи.

Роудс наблюдаваше отвора. За миг гледката се скри зад облаци черен дим. Когато се разсеяха, видя, че нещо във вътрешността на пирамидата се размърда — една движеща се сянка се приближаваше през мъглата. Не знаеше какво беше това, но осъзна, че бяха твърде близо до пирамидата, за да се чувстват спокойни.

— Отдръпни се! — кратко нареди той.

Тагарт промени наклона на лопатите и започна да спуска хеликоптера наляво.

Докато правеше това, сянката, видяна от Роудс, проби мъглата. Гънистън ахна: „О, боже!“, а Тагарт форсира двигателя и зави с такава скорост, че мъжете отскочиха от седалките. Никога, дори в най-страховитите си кошмари, не беше виждал нещо подобно на това, което се появи от отвора на пирамидата и се понесе във въздуха.