Робърт Маккамън
Стингър (26)

25. Най-добрият приятел на Сардж

— Не се плаши, Скутър. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — Сардж Денисън потупа Скутър по главата и невидимото животно се сви до крака му. — Не се тревожи. Старият Сардж ще те пази.

Той седеше на ръба на естрадата по средата на Престън парк. Току-що беше наблюдавал как хеликоптерът излита с двама мъже на борда освен пилота. Машината се издигна на двайсетина метра и се отправи на изток. Шумът от лопатите бързо заглъхваше с отдалечаването й.

Сардж я проследи с поглед, докато мигащите й светлини съвсем се изгубиха. Камбаната на Католическата църква отвъд реката биеше, а няколко души на „Селесте“ и Коубър Роуд гледаха черната пирамида и разговаряха. Повечето хора се бяха прибрали по домовете си. Сардж наблюдаваше и лъча виолетова светлина, който не преставаше да се върти. Куполът на решетката се губеше в неподвижни облаци от абаносовочерен дим. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. Тя не му харесваше, защото караше някои тъмни неща в мозъка му да се раздвижват.

Скутър изхленчи.

— Ей, не плачи! — Гласът на Сардж беше успокоителен, пръстите му нежно галеха козината. — Няма да те оставя сам.

Усети някакво движение и изведнъж видя пред себе си лицето на малко момиченце, обляно във виолетова светлина. Косата му беше посипана с прах. Беше подало глава изпод естрадата и го гледаше слисано.

— Здрасти — каза Сардж. Беше познал детето. — Ти си дъщерята на господин Хамънд — Стиви.

Тя не каза нищо.

— Познаваш ме, нали? Сардж Денисън? Майка ти те доведе в училище един следобед. Помниш ли?

— Не — отвърна предпазливо Дофин, готова да се дръпне обратно под заслона, в който беше намерила прикритие.

— Аз пък добре си спомням. Мисля, че беше миналата година. Колко голяма си сега?

Дофин се замисли.

— Голяма — каза тя.

Има странен глас, помисли си той. Някак дрезгав, прегракнал или нещо такова. Май малко сироп за кашлица ще й дойде добре.

— Какво правиш там отдолу? — Не последва отговор. — Защо не излезеш и не кажеш здрасти на Скутър? Спомням си, че той те хареса.

Тя се поколеба. Това същество не изглеждаше застрашително и освен това имаше приятна… как се наричаше? Приятна усмивка на процепа си. Това май означаваше липса на агресивност. Освен това беше и любопитна. Беше го видяла да приближава и беше чула, че сяда над главата й. Беше сам. Защо тогава общуваше с някаква единица, която непрекъснато наричаше Скутър?

Дофин изпълзя навън. Сардж видя, че дрехите й бяха покрити с прах, ръцете й бяха мръсни, връзките на маратонките — развързани и омотани.

— Майка ти ще ти нашляпа дупето — каза й той. — Ти си подвижна торбичка от прахосмукачка.

— Мислех, че съм дъще-ря — каза Дофин още по-объркана.

— Е… да, такава си. Просто исках да кажа… о, забрави го. — Той докосна варосаната дъска до себе си. — Защо не седнеш?

Дофин не разбра съвсем какво имаше предвид, защото не видя стол, пейка или табуретка, предназначени за отпускане и почивка на човешкото тяло, затова просто реши, че я кани да имитира неговото положение. Тъкмо се накани да седне, той извика:

— Чакай! Не сядай върху Скутър!

— Ску-тър? — попита тя.

— Правилно. Той е точно тук. Скутър, отмести се и направи място на малкото момиченце. Помниш я, нали? Стиви Хамънд?

Дофин проследи линията на погледа му и видя, че говори на нещо, което тя възприемаше като празно пространство.

— Ето, отмести се.

— Аз пред-почитам да… — Какъв беше терминът? — Да заема изпра-вено поло-же-ние.

— А? — Сардж се намръщи. — Какви са тия приказки?

— Уеб-стър — беше отговорът.

Сардж се засмя и се почеса по главата. Пръстите му направо стържеха в стърнището на косата му.

— Ти си шегаджийка, Стиви!

Тя наблюдаваше как пръстите му се движат по черепа му. После отскубна малко от своята коса и я разгледа. От каквото и да се състояха тези форми на живот, наречени човешки същества, те със сигурност имаха много малко общи черти.

— Кажи сега, защо се криеш под естрадата? — попита Сардж, докато с дясната си ръка търкаше муцуната на Скутър. Дофин проследи движенията на ръката му. Той прие мълчанието й за цупене. — О, да не си избягала от къщи?

Никакъв отговор.

Той продължи:

— Човек няма кой знае къде да отиде, когато бяга от къщи, нали? Сигурно вашите са се притеснили за теб. Особено когато оня голям черньо стои ей там?

Дофин хвърли само бегъл поглед към високата пирамида и по тялото на нейния приемник премина тръпка.

— Така ли го наричате? — попита тя. — Голям… — Този термин го нямаше в речника на Уебстър. — … черньо?

— Ами не е ли такъв? — Той изсумтя и поклати глава. — Никога не съм виждал такова нещо. И Скутър също. Би могло да сложиш целия град вътре и пак да ти остане място отгоре, обзалагам се.

— А защо? — попита го тя.

— Защо какво?

Тя проявяваше търпение, защото усещаше, че има работа с форма на живот с минимални способности.

— Защо би поискал да сложиш целия град вът-ре в този голям чер-ньо?

— Не исках да кажа в действителност. Просто… нали разбираш — например. — Той погледна към решетката. — Видях един самолет да се удря там и да избухва — бу-у-ум — просто така. Видях го, както си стоях на верандата. Малко преди това говорих с преподобния отец. Той казва, че е като стъклена купа, захлупена върху Пъкъл. Казва, че нищо не може и влезе и да излезе изпод нея. Казва, че е нещо от… — Той махна с ръка към тъмнината. — Ей там, навън, от много далече. — Ръката му отново се върна върху Скутър. — Но ние със Скутър се разбираме отлично. От доста време сме заедно. Ще се оправим.

За-блуж-дение — помисли си тя. Постоянна вяра в нещо фалшиво (обратното на истинско), типична за някои ментални (свързани с ума) разстройства.

— Какво е Скутър? — попита тя.

Той я погледна така, сякаш се стресна от въпроса. Остана с отворена уста и в продължение на няколко секунди лицето му изглеждаше безжизнено, а очите — изцъклени. Накрая каза:

— Моят приятел. Моят най-добър приятел.

Последва нещо като ръмжене, шум, непознат на Дофин. Той като че ли набираше все повече сила — усещаше, че това стържене и преплитане на звуци идва от самия център на тялото й.

— Сигурно си гладна. — Погледът на Сардж се бе прояснил и той отново се усмихваше. — Стомахът ти говори.

— Моят… сто-мах? — Това беше ново и впечатляващо откритие. — И как-во каз-ва?

— Че ти е нужна храна, ето какво. Наистина говориш странно. Не е ли така, Скутър? — Той се изправи. — По-добре си върви у дома. Вашите сигурно те търсят.

— У дома — повтори Дофин. Това понятие беше ясно. — Моят дом е… — Тя огледа небето. Решетката и димът закриваха отправните й точки и не можеше да види звездния коридор. — Хей там, навън, много далеч. — И повтори жеста му, защото й се стори доста подходящ за обозначаване на голямо разстояние.

— А, вече ме будалкаш — смъмри я Сардж. — Къщата ви е нагоре по улицата. Хайде, ще те изпратя.

Дофин разбра, че намерението му беше да я ескортира до кутията, която обитаваха Стиви, Джеси, Том и Рей. Нямаше защо да се крие повече, нямаше как да напусне тази планета. Сега друг беше наред за своя ход в играта. Изправи се на подпорите, които все още й се струваха тромави и несигурни, и последва това същество. Нищо дори и в най-смелите й сънища не я беше подготвило за гледките, които се откриваха пред нея сега: редици от неразумно построени кутии се мъдреха от двете страни на неприятно груба и твърда повърхност; извисяваха се грозни растения, в които бяха забити ужасяващи ками; като средство за придвижване служеха по-малки кутии, които вибрираха по твърдите повърхности с отвратително гравитационно налягане и произвеждаха шумове, сякаш унищожаваха цели светове. Знаеше термините — къщи, кактуси, автомобили — от онази кошмарна колекция, наречена „Британика“, но възприемането на писмените описания и двумерните образи беше далеч по-необезпокояващо от действителните обекти. Докато вървяха и Дофин се бореше с гравитацията, чу съществото Сардж Денисън да говори:

— Хайде, Скутър! Не гледай да избягаш, за да се изпоцапаш! Не, няма да ти хвърля пръчка!

Тя се питаше дали нямаше някакво измерение, което не можеше да осъзнае още — някакъв друг свят, скрит отвъд този, който виждаше. О, тук имаше много неща за изучаване и за размисъл, но нямаше време за тях.

Главата й се завъртя на рамото. Болката от някакви неподдаващи структури спря главата й от пълно завъртане. Знаеше, че ги наричат кости. Тези на ръцете и краката от тялото на нейната приемница все още пулсираха от болката, причинена от нейните кълчения. Разбра, че костите бяха рамките на тези същества и призна, че бяха истинско инженерно чудо, което издържа на такава гравитация и поема зашеметяващото наказание на „ходенето“. Тези същества, мислеше си тя, сигурно имаха дълбока родствена връзка с болката, защото при тях тя присъстваше неизменно. Явно бяха корави същества, щом издържаха на такива мъчения, като „автомобили“, „улици“ и „маратонки“.

Вгледа се за миг в „големия черньо“ и виолетовата решетка и ако Сардж Денисън беше видял ъгъла, под който беше извила врат, с право би помислил, че е решила да го счупи. Капанът е сложен, помисли си тя на своя музикален език. Вече имаше болка и страдание. Скоро пружината щеше да щракне и тук, в тази капсулка живот, наречена Пъкъл, щеше да последва измиране на биологичния вид. Масово измиране.

Усети някакво притискане в гърдите си, много по-болезнено от гравитацията. Тези човешки същества бяха примитивни и невинни и не знаеха какво ги чака.

Дофин се поспря. И това ще се случи заради мен, мислеше си тя. Защото дойдох тук, на тази малка планета в края на звездния коридор, в една млада цивилизация, която бе далеч от технологиите, способни да я изведат дълбоко в космоса, а там милиони светове и култури копнееха за свобода.

Беше се надявала да научи езика им, да остане по-дълго, за да им разкаже за себе си и да обясни защо беше препускала по звездния коридор. Смяташе да си тръгне много преди да се случи това. Никога не й беше минавало през ум, че нямат междузвездни летателни апарати, тъй като повечето от цивилизациите, с които беше запозната, имаха. Пружината на капана всеки момент щеше да щракне, но тя нямаше да се хвърли в него. Все още не, щеше да изчака, докато настъпи пълната безизходица. Беше обещала, че тази дъщеря ще бъде в безопасност и винаги държеше на обещанията си.

Извърна глава от небесната решетка и черната пирамида, но те останаха като грозни отворени рани в съзнанието й.

Стигнаха къщата на Хамънд. Сардж почука на вратата, почака, почука отново и като не последва отговор, каза:

— Няма никой. Май са излезли да те търсят.

— Аз съм тук — отвърна тя, без да разбира. Това същество Сардж беше истински нарушител на езиковите правила.

— Знам, че си тук, и Скутър знае, че си тук, но… малка госпожице, ти сигурно знаеш как се хвърля финтова топка, нали?

— Финтова топка?

— Да-а. Знаеш. Силна топка под ъгъл, финтова топка, мокра топка — бейзбол.

— А-а. — По устните й пробяга усмивка. Спомни си зрелището по „телевизора“. — Вярно.

— Добре. — Сардж опита бравата и вратата се отвори. — Да надникнем тук! Сигурно много са бързали. — Той мушна глава. — Ей, аз съм Сардж Денисън. Има ли някой у дома? — Не очакваше отговор и се оказа прав. Затвори вратата и огледа улицата и в двете посоки. В няколко от прозорците блещукаха свещи. Не можеше да се разбере къде са семейство Хамънд, особено при целия този хаос от последния час. — Искаш ли да потърсиш вашите? — попита я той. — Може би ще можем да ги открием…

Гласът му бе заглушен от лопатите на хеликоптера, който профуча над главите им на височина двайсет-двайсет и пет метра, отивайки на запад. Шумът накара Дофин да се спусне светкавично напред. Тя хвана с две ръце ръката на Сардж и се притисна до него. Цялото й тяло трепереше.

Детето е уплашено до смърт, помисли си Сардж. И кожата му е студена… Боже, колко здраво стиска за едно дете! Усещаше как пръстите му започват да го боцкат, сякаш ръката му беше оплетена в кабел с нисък волтаж. Усещането не беше неприятно, просто странно. Видя, че Скутър обикаля в кръг, очевидно също разтревожен от минаването на хеликоптера.

— Няма защо да се страхуваш. Това е само една машина — каза той. — Вашите сигурно ще се върнат много скоро.

Дофин не се пускаше от него. Електрическото боцкане се придвижваше нагоре по ръката му. Чу стомахът й отново да къркори и попита:

— Вечеряла ли си? — Детето бе още много наплашено, за да му отговори. — Не живея далеч оттук. Малко по-нагоре по улица „Бразос“. Имам свинско с боб и чипс. — Боцкането беше стигнало до лакътя му. Но тя не го пускаше. — Искаш ли една купа свинско с боб? После ще те доведа обратно и ще почакаме вашите. Какво ще кажеш?

Не знаеше дали беше съгласна, но направи една крачка и тя пристъпи едновременно с него.

— Казвал ли ти е някой, че ходиш много смешно? — попита я Сардж.

Продължиха към „Бразос“, като тя го държеше и с двете си ръце. Постоянната пулсираща енергия, която излъчваше, напредна по нервен път през рамото, шията, гръбначния стълб, чак до мозъчната му кора. Почувства леко главоболие.

Скутър припкаше до него. Сардж се обърна към животното:

— Ти си много игрив…

Проряза го остра болка. Само за миг и някаква запалителна свещ хвърли искра.

Скутър изчезна.

— Ъ-ъ-ъ… — мънкаше като на себе си Сардж. Свещта даде на късо.

Ето Скутър отново се появи. Много игрив.

Лицето на Сардж се обливаше в пот. Нещо се бе случило, не знаеше какво, но НЕЩО се бе случило. Ръката на детето го стискаше здраво и главата го болеше. Провесил розовото си езиче, Скутър изтича напред да го изчака на верандата.

Вратата, както винаги, не беше заключена. Сардж остави Скутър да влезе пръв, а момиченцето най-сетне го пусна и той взе да търси газената лампа и кибрит. Но в мозъка му продължаваха да хвърчат искри и едната страна на тялото му — тази, от която беше стояла Дофин — цялата гореше. Сардж запали лампата и светлината й прогони някои от сенките, но те бяха измамни сенки и понякога Скутър беше там, а в следващия миг изчезваше.

— Малка госпожице — каза той и се отпусна на един от столовете в безупречно подредената и почистена стая, — аз… не се чувствам съвсем добре. — Скутър скочи в скута му и го близна по лицето, а Сардж го прегърна. Малкото момиче го наблюдаваше, застанало точно на края на осветеното от лампата петно. — Боже… главата ми. Наистина ще надмине оркестъра в… — Той премига няколко пъти.

В прегръдката му нямаше никой.

Мозъкът му пращеше. Студена пот се стичаше по лицето му.

— Скутър? — прошепна той. Гласът му секна, лицето му се изкриви. — Скутър? О, Исусе… о, Исусе… недей носи пръчката. — Клепачите му затрептяха. — Недей носи пръчката. НЕДЕЙ НОСИ ПРЪЧКАТА!

Дофин застана до него. Разбра, че той виждаше в онова измерение, в което тя не можеше, и го помоли много тихо:

— Кажи ми какво е Ску-тър?

Сардж изстена. Искрата ту припламваше, ту угасваше. В скута му се появяваха и изчезваха на мигаща светлина призрачни видения на Скутър. Ръцете му стискаха празното пространство.

— О, мили боже… недей… недей носи пръчката — умоляваше той.

— Кажи ми — повтори тя.

Сардж извърна глава. Видя я. Скутър. Къде беше Скутър? Тъмните неща в мозъка му се промъкваха към светлината. В очите му пареха сълзи.

— Скутър… донесе пръчката — каза той и започна да й разказва останалото.