Робърт Маккамън
Стингър (25)

24. Природно бедствие

— Божичко, имай милост! — Додж Крийч надничаше от един счупен прозорец и гледаше пирамидата. Все още беше с жълтото сако на сини карета, а рядката му червеникава коса беше мокра от пот и залепнала за лъскавия му череп. — Казвам ти, Джинджър, ако това нещо бе паднало двеста метра по̀ на север, сега щяхме да лежим в гробовете си. Как, по дяволите, ще обясня всичко това на господин Брасуел?

Джинджър Крийч седеше в люлеещия се стол във всекидневната, облечена в син пеньоар и обута в пухкави чехли. Посивяващата й коса беше навита на розови ролки. Тя се замисли, смръщи чело и реши:

— Природно бедствие. Ето какво ще му кажеш.

— Природно бедствие — повтори той, сякаш да провери дали звучи убедително. — Не, няма да мине. Ако беше метеор или нещо, което е паднало без умисъл, тогава щеше да бъде Божа работа. Но щом е нещо, което притежава разум, не може да го наречем природно бедствие.

Харв Брасуел беше надзорникът на Крийч от кантората в Далас. Почти никаква сила не можеше да разтвори стиснатия му юмрук, когато станеше въпрос за изплащане на имуществени щети.

— Да не би да казваш, че Бог няма разум? — попита го тя и спря да се люлее.

— Не, разбира се, че не! Имам предвид, че едно природно бедствие трябва да е нещо като буря или суша — нещо, което само Бог може да причини. — Това не звучеше много убедително, но не му се искаше да притеснява Джинджър, която беше религиозна фанатичка. — Не мисля, че Бог има нещо общо с това.

Скърцането на стола й се поднови. Стаята бе осветена от три фенера с газ, окачени на полилея, наподобяващ колело на каруца. Няколко свещи горяха върху телевизора. Етажерките бяха претъпкани със съкратени издания на „Рийдърс Дайджест“, купчини от „Нашънъл Джиографикс“, книги по застрахователно право, наръчници на търговския посредник, както и богата колекция от религиозните томове на Джинджър.

— Обзалагам се, че това нещо е разклатило основите на всяка къща в града — ядосваше се Додж. — Кълна се, че деветдесет процента от прозорците сигурно са счупени. Всички улици са се напукали. Никога досега не съм вярвал в космически кораби, но ако това нещо не е такова, тогава не зная какво би могло да бъде.

— Не искам да мисля за него — каза Джинджър и се засмя по-силно. — Няма такива неща като космически кораби.

— Е, със сигурност не е Голямата бонбонена планина. Божичко, какъв хаос! — Додж допря хладната чаша на чая с лед до челото си. Хладилникът беше изключил още със спирането на тока, разбира се, но в камерата все още имаше няколко формички с лед. В тази жега съвсем скоро щяха да се разтопят. — Онзи полковник Роудс има среща с шерифа и кмета Брет. Обаче мен не ме покани. Не ме смята за достатъчно важен. Мога да продам застраховка и да изпълнявам прищевките на всеки в града, но накрая не съм достатъчно важен. Това се казва благодарност.

— Смирените ще наследят земното царство — каза Джинджър и той се намръщи. Не му стана ясно за какво говори, а му се струваше, че и тя самата не беше наясно.

— Аз не съм смирен — каза й той. Тя продължи да се люлее. Чу се ниският ритмичен звън на камбаната в Католическата църква отвъд реката, която призоваваше енориашите. — Май Лапрадо отваря по поръчка. Предполагам, че и преподобният Дженингс ще го последва. Ще бъдат нужни не само църковни камбани, за да се спрат хората…

Чу се шум, който го накара да спре по средата на изречението. Беше остър, придружен е пукот — като при изтръгване на тухли.

Под краката ми е — помисли си Додж Крийч. — Сякаш мазето се разцепва…

— Какъв е този шум? — извика Джинджър и се изправи. Люлеещият се стол продължи да скърца празен.

Дървеният под потрепера.

Додж погледна жена си. Очите й бяха разширени и изцъклени, устата й бе замръзнала в едно тревожно „О“. Полилея над главите им се разтресе и фенерите започнаха да се люлеят.

Додж каза:

— Мисля… че има земетре…

Подът се издигна нагоре, сякаш нещо огромно го напъваше отдолу. Изхвръкналите гвоздеи заблестяха на светлината от фенерите. Джинджър се олюля назад и падна с писък, а Додж се свлече на колене.

Тя видя как подът се разцепи под съпруга й и тялото му се озова до шията в процепа. Около него се вдигнаха облаци прах и изпълниха стаята, но и през тях тя виждаше лицето му — тебеширенобяло, с очи, превърнали се в празни дупки от ужас. Той я гледаше умолително как се тътри заднишком, възможно по-далеч от пропадащия под.

— Нещо ме дърпа — каза Додж с тънко, ужасяващо скимтене. — Помогни ми, Джинджър. Моля те…

Той успя да извади ръка от дупката и я протегна към нея. Нещо подобно на сиви сополи се точеше от пръстите му.

Джинджър се разрида. Ролките се люлееха, увиснали на косата й.

После Додж изчезна там долу, в дупката насред всекидневната. Къщата се разтърси отново, стените сякаш изстенаха от болка, че са предали господаря си. През процепите на дървената ламперия като въздишка на призрак нахлу прах от гипсовата мазилка… и отново настана тишина, нарушавана само от скърцането на люлеещия се стол и полилея. Един от фенерите беше паднал, без да се счупи върху кръглото червено чердже.

Джинджър Крийч прошепна:

— Додж? — Цяла трепереше, сълзите се стичаха по лицето й, а мехурът й щеше да се пукне всеки момент. После изкрещя: — ДОДЖ?

Не последва отговор. Някъде отдолу се чуваше само кикотене на вода, изтичаща от спукана тръба. Скоро водата свърши и кикотенето спря.

Джинджър се примъкна напред към дупката, но мускулите й бяха като гумени. Трябваше да погледне там долу — не искаше, не можеше, но трябваше — защото там беше изчезнал съпругът й. Стигна до назъбения ръб и стомахът й застрашително се надигна, така че трябваше да стисне очи и да преодолее гаденето. Щом й мина, надникна в дупката.

Само тъмнина.

Посегна към фенера и увеличи фитила. Пламъкът се надигна и заприлича на оранжево острие на нож. Мушна лампата в дупката, а с другата ръка стисна раздробения на трески ръб на пода. Кокалчетата на пръстите й побеляха.

Посипа се жълт прах и се завихри като малък циклон. Тя надникна в мазето, което беше на два и половина метра дълбочина. Но в неговия под имаше друга дупка, която изглеждаше — о, велики Боже! — като изгризана през циментовите тухли. Отвъд пода на мазето цареше още по-голяма тъмнина.

— Додж? — прошепна тя и думата отекна: ДОДЖ? ДОДЖ? ДОДЖ? Пръстите й се сгърчиха и изпуснаха фенера. Той падна през дупката на пода в мазето и продължи надолу, може би още пет-шест метра. Накрая се удари в червената тексаска пръст и избухна при запалването на цялото количество газ. Долу, в този отвор, Джинджър успя да види отблясъците от тинята, където незнайно какво беше завлякло съпруга й.

Нервите й не издържаха и тя се сви на кълбо, разтърсвана от силни конвулсии. Реши да си каже Двайсет и третия псалм седем пъти, защото седем й се струваше свещено число и ако рецитираше достатъчно високо и вложеше истински желанието си, щеше да вдигне глава и да види Додж, седнал в креслото си в другия край на стаята да чете някоя от своите книги-наръчници за търговския посредник, телевизорът щеше да си работи, а онова нещо, което не би могло да бъде космически кораб, щеше да е изчезнало. Започна да рецитира, но почти се задави от ужас — беше забравила думите.

Навън се чуваше църковна камбана.

Сигурно е неделя, помисли си тя. Неделя сутрин, нова и светла. Изправи гръб, заслушана в камбаната. Какво беше това виолетово сияние, което нахлуваше през прозореца? Къде беше Додж и защо имаше такава дупка…

Винаги беше обичала звъна на църковната камбана, призоваваща я на поклонение. Време беше да върви, а Додж можеше да дойде и по-късно. И ако днес се облечеше в онзи червен костюм, щеше да го одере жив. Изправи се. Погледът й беше празен, а по покритото й с прах лице блестяха мокри улейчета. Тя излезе от къщата, събу пухкавите си чехли и продължи боса по „Бразос“.