Робърт Маккамън
Стингър (22)

21. Огненото кълбо

Писъкът на Пако все още отекваше във въздуха. Той самият се гърчеше на пода и стискаше кървящия си отново нос.

Падна ми — тъкмо си мислеше Рей, когато Хуан Диегас му прасна отстрани един юмрук в главата и го отхвърли назад с такава сила, че Рей се плъзна по пода като торба с пране.

Коди се опитваше да стане. Успя да коленичи, а Хуан го хвана за яката и го издърпа нагоре. После му заби един юмрук в устата и му разцепи долната устна. Краката на Коди омекнаха. Хуан го удари отново. Пръстенът му с монограм разцепи бузата на Коди под дясното око.

— Спрете! Спрете! — викаше Кенишо, все още твърде уплашен, за да помръдне от мястото си.

Хуан отново вдигна юмрук, готов да нанесе нов удар.

— Задръж така! — На вратата стоеше заместник-шерифът Нийлънд Тийл, човек на средна възраст, с шкембе и лице на уморена невестулка. Зад него се виждаше и другият дежурен от нощната смяна — Кийт Акселрод.

Хуан само се изсмя. Насочи отново юмрука, който щеше да счупи окончателно носа на Коди.

Фарове пронизаха стъклото на витрината в Игралната зала. Чу се свистене на гуми и вой от форсиран двигател. Хуан извика:

— О, madre!

Боядисана на маскировъчни сиво-зелени петна камионетка изрева на тротоара, мина на косъм от хондата на Коди, отнесе един брояч за паркинг и връхлетя през витрината. Разнесе се оглушителен шум и навсякъде се разхвърчаха блещукащи на отразената светлина стъкълца. Заместник-шерифите хукнаха да се спасяват, а камионетката раздроби няколко от игралните машини на парчета, преди да спре. Боби Клей Клемънс скочи на секундата върху Хуан Диегас, размахвайки верига. Танка скочи иззад кормилото, изрева като разярен звяр и срита Пако в ребрата. „Време за веселба“ — крещеше Джак Дос, докато слизаше от камионетката, въоръжен с бейзболна бухалка. Марихуаната си казваше думата и той се нахвърли върху машините като бесен. Гнуси също беше там и подстрекаваше към насилие. Дейви Съмърс стоеше отгоре на камионетката и се чудеше върху кого да се нахвърли, а Майк Фрекнър си допи бирата, смачка кутията и се прицели с нея в главата на Хуан.

 

 

В кухнята на семейство Хамънд Том си наливаше нова чаша кафе. Изведнъж му се стори, че Дофин помръдна. Съвсем незабележимо, може би беше трепнал само някакъв мускул. Джеси и Роудс бяха в кабинета и говореха за онова, което трябваше да се направи. Том си сложи лъжичка захар в кафето. Отново му се стори, че с крайчеца на окото си долови някакво движение. Приближи се до Дофин. Лицето й, по-точно лицето на Стиви, беше все още като замръзнало, а очите й бяха втренчени право напред. Но… да! Ето го!

Дясната й ръка, с която сочеше към прозореца, беше започнала да трепери.

— Джеси? — извика той. — Полковник Роудс? — Те се появиха веднага. — Погледнете това.

Кимна към дясната ръка. Треперенето видимо се беше увеличило през последните няколко секунди.

Гръдният кош на Дофин внезапно направи засечка. Джеси подскочи от уплаха.

— Какво е това? — разтревожен попита Том. — Не може ли да диша?

Джеси докосна гърдите й. Дишането беше повърхностно и учестено. Опита се да намери пулса на сънната артерия. Беше много ускорен.

— Пулсът се ускорява — напрегнато каза тя. Погледна й очите — зениците бяха разширени колкото десетцентова монета. — Със сигурност протича някаква реакция. — Гласът й беше спокоен, но стомахът й направо се преобръщаше. Протегнатата ръка продължаваше да трепери, но вече почти цялата, до рамото.

Въздухът изсвистя в дробовете на Дофин. Тя го издиша през устата и на Джеси й се стори, че произнесе някаква дума.

— Какво беше това? — Роудс продължаваше да стои на разстояние от съществото. — Какво каза?

— Не съм сигурна. — Джеси я погледна в лицето и с ужас забеляза как зениците й ставаха колкото главички на топлийки и после отново се разширяваха. — О, боже, мисля, че има пристъп.

Устните на Дофин помръднаха едва забележимо. Този път Джеси беше достатъчно близо, за да чуе думата, произнесена с пресекливо и отслабващо придихание. Или може би само й се беше сторило, че я чува, защото нямаше никакъв смисъл.

— Мисля… мисля, че каза СТИНГЪР — предаде им тя.

Лицето на Стиви — или на Дофин — беше започнало да губи щита си и да придобива восъчен, сивкав оттенък. Краката на малкото момиченце бяха започнали да треперят и тя отново прошепна: СТИН-ГЪР.

И в този шепот прозвучаха нотките на абсолютен, краен ужас.

 

 

Докато Хуан Диегас молеше Боби Клей Клемънс за милост, а Танка помагаше на Джак Дос да довърши машините, Коди изпълзя до Рей Хамънд. Момчето стоеше на колене и длани и тръскаше глава, за да я проясни. Кръвта от носа и разцепените му устни капеше на пода.

— Добре ли си? — попита го Коди. — Ей, Рентген? Чуваш ли ме, човече?

Рей го погледна. Успя да го познае и без очила.

— Ъ-хъ — изграчи той. — Май че… трябваше… да не се пречкам.

— Не — каза Коди и го стисна за рамото. — Мисля, че си бил точно там, където е трябвало, братле.

Кървавата уста на Рей се ухили.

На улицата започнаха да вият сирени и да проблясват фарове.

— Имаме си компания — извика Гнуси и посегна в каросерията за едно дърво. Стисна го здраво, така че ноктите й се забиха в него. — Още кротали! Цял полк!

Коди се изправи на крака. Потрошената игрална зала се завъртя пред очите му, но Танка го подхвана да не се строполи отново.

— Излезте навън, дрисльовци такива! — дойде първото предизвикателство. Клаксоните не замлъкваха. — Елате да си го получите!

Двамата заместник-шерифи отстъпиха назад. Разбираха, че това не влизаше в пазарлъка им. Нищожните им заплати не представляваха достатъчен стимул, за да се залавят с такъв бунт. Пред Игралната зала се изсипаха четири коли, две камионетки и няколко мотоциклета, натоварени с кротали. Заместник-шерифът Тийл се беше обадил на шерифа в дома му, преди да напуснат канцеларията, но Ванс все още не беше пристигнал. Тийл реши да не рискува собствената си кожа. Кроталите, някои от които бяха въоръжени със счупени бутилки и вериги, започнаха да слизат от колите. Заместникът Акселрод извика:

— Ей, момчета, оставете тая работа…

Една бутилка се разби в стената зад главата му и сложи край на опитите му да въдвори ред. Той се сниши и побягна.

— Помогнете ми! — пищеше Хуан. — Измъкнете ме от тук.

Боби Клей го накара да млъкне с един ритник в корема.

— Хайде! — викаше Рамон Торес на останалите кротали и размахваше верига. — Давайте да ги нападнем!

— Напред! Смачкайте им фасона! — енергично махаше и ги подканяше Съни, но самият той седеше зад прикритието на една кола. В този момент камарото на Рик спря и Зарра изскочи от него.

— ТИ ми трябваш, кучко! — Животното сочеше към Гнуси, а в другата й ръка стърчеше отрязана с трион бухалка за бейзбол. Разменяха се най-различни предизвикателства и от двете страни.

На Коди му беше повече от ясно, че трябва да си проправя път навън с бой. Танка дишаше тежко като ковашки мях. Лицето му бе обляно в кръв въпреки прикритието на каската.

— Скапани потни гърбини! Искате ли още? Нека се повеселим! — И като ревеше с пълно гърло, той се втурна навън и връхлетя право в центъра на вражеската тълпа.

 

 

Дофин излезе от транса си. Лицето й отново придоби цвят. Тя трепереше неудържимо и се свлече на колене, повтаряйки:

— Стин-гър. Стин-гър. Стин-гър…

Въпреки шума от автомобилните сирени, Джеси чу как чашите задрънчаха в бюфета.

 

 

Една бутилка от бира се разби в каската на Танка. Той размаза лицето на Джой Гаракоун с юмрук, но получи удар с верига през гърба и се олюля. Някой скочи отгоре му от една кола. Други двама се нахвърлиха върху него и го събориха на земята, все още размахвайки юмруци.

— Дръжте ги! — Очите на Боби Клей светеха с убийствена ярост. Той изскочи през разбитата витрина, а Джак Дос, Гнуси и другите ренегати, които бяха вкарали камионетката вътре, ги последваха. Размахаха се юмруци и вериги. Из въздуха захвърчаха бутилки. Рик се втурна в мелето, придружаван неотклонно от Зарра. Коди извади друг гаечен ключ от колана за инструменти на кръста си и тръгна със залитане навън. Мускулите го боляха, но кръвта му кипеше за мъст.

На около двайсет метра от тях Ед Ванс седеше в патрулната си кола и стискаше волана с потни длани. В мозъка му, на онова място, където все още живееше уплашеното дебело момче, непрекъснато като някакъв припев звънтеше „Burro! Burro! Burro!“

Усети как колата потрепера. Не, след секунда разбра. Това не беше колата — беше самата земя.

 

 

— Стин-гър. Стин-гър. Стин-гър — повтаряше Дофин с разширени от ужас очи. Тя припълзя по пода, сви се в ъгъла под часовника-котка и започна да се мъчи да прегъне тялото си като йога.

Чашите в бюфета направо подскачаха. Сега вече и Джеси, и Том, и Роудс усещаха как подът беше започнал да вибрира. Едно от долапчетата се отвори и от него започнаха да се изсипват чаши за кафе. Стените на къщата скърцаха и пукаха, издаваха същите звуци като при фойерверки.

— О… мили… боже… — прошепна Роудс.

Джеси се наведе над Дофин, която беше заела такава поза, че като нищо би могла да повреди ставите на Стиви.

— Какво е това? — Вибрациите на пода ставаха все по-ужасни. — Дофин, какво е това?

— Стин-гър — повтори съществото, с изпъкнали и втренчени, нищо невиждащи очи. — Стин-гър. Стин-гър…

Полилеите се люшкаха напред-назад.

 

 

Сирената на патрулната кола започна да свири шумно, без да е била докосвана от Ванс. Велики боже! — мислеше си той, докато се измъкваше навън. Усещаше треперенето на земята през подметките на ботушите си. Освен това се чуваше глух тътен, който приличаше на търкането на два воденични камъка.

Танка се биеше на живот и смърт. Животното замахна с бухалка към Гнуси. Тя избегна удара, като отскочи назад и започна да сипе проклятия. Рик видя, че всички около него се биеха и ръката му инстинктивно посегна към Божия гняв. Чу свистене на гуми и като погледна през рамо, видя още две коли, пълни с ренегати. Още преди колите да спрат, пътниците в тях скочиха и се вляха в бойните редици. Някаква бутилка случайно го удари по рамото и той се препъна в две тела и падна. Тъкмо се канеше да се изправи на крака, когато усети, че бетонът трепери. Помисли си: „Какво, по дяволите?…“ Ушите започнаха да го болят, сякаш тъпанчетата му щяха да се спукат, костите му пулсираха в ритъма на някакъв басов звук, идващ от незнайни дълбини. Погледна нагоре и дъхът му секна.

В небето имаше някакво огнено кълбо, което се спускаше над Пъкъл.

Рик се изправи на крака. Огненото кълбо ставаше все по-голямо. Някой — ренегат естествено — го хвана за ризата и се приготви да му нанесе удар, но Рик отхвърли момчето с гневно презрение. Улицата потрепера и Рик извика:

— Спрете! Спрете! — Но боят около него кипеше с пълна сила и никой не го чуваше.

Отново вдигна очи нагоре. Някакъв кротал с окървавено лице се блъсна, олюлявайки се, в него. Оранжевото сияние на огненото кълбо близна улицата.

Зад него Ванс също беше видял кълбото. Той примигваше на ярката светлина, а сърцето му се бе качило в гърлото му и бе заседнало там, сякаш беше глътнал лимон. Това е краят на света — мислеше си той, неспособен да бяга или да извика. Изглежда, огненото кълбо щеше да падне точно отгоре му.

— Чуйте! — крещеше Рик. Той се хвърли в най-ожесточеното място на боя, опитвайки се да раздели биещите се.

Изведнъж се озова лице в лице с Коди Локет.

Костите на Коди пулсираха, тъпанчетата му напъваха до пръсване, но той си мислеше, че всичко това е от раните му. И той беше забелязал някакво оранжево сияние, но преди да успее да вдигне нагоре глава, беше налетял на Рик Джурадо. Първата му мисъл беше, че Джурадо ще носи нож и той трябва да предотврати удара му, като го нападне пръв. Вдигна гаечния ключ, за да го джасне по черепа.

Рик го хвана за китката.

— Не! — крещеше той с див поглед. — Не, чуй…

Коди заби коляно в стомаха на Рик и му изкара въздуха после освободи китката си, за да стовари оръжието си в тила му.

 

 

Дофин пищеше.

 

 

Огненото кълбо с диаметър около шейсет метра се стовари с гръм и трясък в гробището за коли на Мак Кейд, вдигайки облаци прах и части от коли във въздуха. От ударната вълна земята се надигна, по улиците на Пъкъл и Бордъртаун плъзнаха цепнатини, изхвърчаха прозорци, а Коди Локет отхвръкна назад, преди да успее да стовари ключа върху Рик. Металната ограда около автогробището на Кейд се сплеска, а някои парчета от нея литнаха нагоре като смъртоносни хвърчила. Западните прозорци на Първа тексаска банка се пръснаха, последвани след по-малко от секунда и от източните, през които на свой ред премина ударната вълна. Електронният надпис изгърмя, докато отчиташе двайсет и девет градуса в девет часа и четирийсет и девет минути.

Къщата на Хамънд потрепера, а подът подскочи. Сглобките изскърцаха от напрежението. Джеси и Том се озоваха на земята, а Роудс бе отхвърлен и залепен за стената, когато южните прозорци се пръснаха навътре и ударната вълна го връхлетя като огромна гореща тенджера.

Палома и Миранда бяха вътре в къщата и се прегърнаха здраво, когато дойде вихрушката и дъските по пода затанцуваха, а от стените започна да се вдига прах като от брашнени чували. Край тях хвърчаха стъкла, полицата на Палома с керамичните птички се счупи, а когато ударната вълна премина с тътен, и двете се озоваха на пода.

Някои от избелелите на слънцето покриви в Бордъртаун се откъснаха от къщите и се понесоха във въздуха. Кръстът на върха на Католическата църква беше грозно изкривен.

Изхвърлена от леглото си, Рут Туайли крещеше: „Но-о-о-о-ой!“, а синът й си пазеше лицето от летящите в кабинета стъкла. В параклиса ковчезите се люшкаха като люлки.

На верандата си Сардж Денисън извика: „Пощата пристига“ и изведнъж се опомни и видя, че седи сред облаци прах, тъпанчетата му звънтят и в мозъка му кънти наковалнята на Дявола. Скутър трепереше, сгушен в скута му, и Сардж нервно поглаждаше невидимата му козина на черни и бели петна.

По продължение на Коубър Роуд, както и на улица „Селесте“, пронизително пищяха алармени инсталации. Кучетата виеха, а три от светофарите на Пъкъл висяха на жиците си; четвъртият, на кръстовището на „Селесте“ с „Оукли“, се беше откъснал и разбил в паважа.

Кепенците на къщата на Кърт Локет се бяха отворили с трясък, а той лежеше в тъмнината в мокрото си от пот легло и с разширени от ужас очи слушаше как хленчат стените.

Преминаха още няколко невидими ударни вълни с все по-отслабваща сила. Всички нощни твари се изпокриха в дупките си.