Робърт Маккамън
Стингър (20)

19. Една нощ

Докато Коди разправяше измислиците си за Беззъбия, Рей Хамънд се взираше през прозореца на стаята си и мислени какво ли би се случило, ако изчезнеше без позволение.

Ще си изкарам боя, ето какво ще се случи — реши той, — и то напълно заслужено.

Но все пак…

Стоеше в стаята си от два часа, включил слушалките и касетофона си. Беше слушал Били Айдъл, Клаш, Джоан Джет и Хюмън Лийг, докато в същото време си правеше фигурки от пластелин. Майка му беше влязла преди двайсет минути и му беше донесла сандвич с шунка, малко чипс и едно пепси. Беше го осведомила, че Дофин все още стои вцепенена в кухнята. „Най-добре стой тук, за да не пречиш, докато военните не отведат съществото“ — бе му казала тя, а Рей беше забелязал как сърцето й се късаше при самата мисъл. Но нима имаше избор? Онова в кухнята вече не беше Стиви — фактът бе неоспорим.

Да си мисли, че сестра му е изчезнала, докато в същото време тялото й стоеше в кухнята, беше много гадно. Рей винаги я беше смятал за една малка маймуна, която ровеше в записите, моделите, нещата му. Веднъж беше открила дори скривалището на списанията „Пентхаус“ в дъното на килера му. Но, разбира се, той обичаше това дете, беше свикнал да се мотае край него вече шест години, а сега…

А сега — помисли си — нея я няма, а тялото й е тук. Какво ли имаше предвид Дофин, като каза, че Стиви е предпазена? Дали беше безвъзвратно загубена? Отвратително преживяване.

От прозореца си виждаше един син неонов надпис надолу по улица „Селесте“, между магазина за обувки и дрогерията на Рингуълд. Надписът гласеше: „Игрална зала“. Ето къде щяха да бъдат всички довечера. Щяха да играят на електронните игри и да обсъждат кацането на хеликоптера в Престън парк. Щяха да се перчат и да повтарят разни слухове, чути оттук-оттам, а мястото щеше да гъмжи от готини мацета. Но от всички там — ренегати, спортисти и леки мадами — само той щеше да знае истината.

Чудесно — каза си. — Сестра ми се изпари днес, а аз си мисля за момичета. Ей, Рентген, голямо си лайно, човече.

Преди около двайсет минути беше чул от майка си една доста позната фраза: ДА НЕ ПРЕЧИШ.

Това можеше да мине за презиме. Рей ДА ПРЕЧИШ НЕ СМЕЙ Хамънд. В училище му го повтаряха по-големите момчета, вкъщи — родителите. Даже Пако Легранде му каза днес да не се пречка. Рей знаеше, че не представляваше интерес за момичетата, външността му не бе впечатляваща, нямаше качества на спортист и единственото, което такива като него можеха да правят, беше да не се пречкат.

— По дяволите! — каза съвсем тихо той. Игралната зала го зовеше. Но от него се очакваше да стои тук и беше повече от сигурен, че полковник Роудс не желае той да излиза и да разправя на всички, че някакво извънземно е дошло да посети Пъкъл. Забрави за това! — мислеше си Рей. — Стой си тук и не се пречкай.

Но една нощ — поне една нощ — той можеше да се разхожда в Игралната зала и да бъде НЯКОЙ, дори и да не кажеше на никого.

Преди да осъзнае какво върши, пръстите му вдигнаха резето на прозореца.

Изчезването без позволение е сериозно провинение, мислеше си. От онези, дето карат татко да побеснее. И се наказва с домашен арест за неопределено време.

Една нощ.

Бутна прозореца три-четири пръста. Чу се едва доловимо скърцане.

Все още можеш да размислиш — каза си. Но, от друга страна, неговите хора едва ли щяха да се сетят за него известно време. Можеше да иде в Игралната зала и да се върне, преди да разберат, че го е нямало.

Бутна прозореца нагоре още няколко сантиметра.

— Рей? — извика го баща му и почука на вратата.

Замръзна. Знаеше, че баща му няма да влезе без покана.

— Да, сър?

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Слушай… съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Нали разбираш колко е мъчително за всички. Не знаем какво прави Дофин, а… си искаме Стиви обратно, ако изобщо е възможно. Може и да не е. Но все пак се надяваме, нали? — Том замълча и в паузата Рей почти успя да пусне прозореца обратно, но синята неонова светлина на Игралната зала се отразяваше в стъклата на очилата му. — Ако искаш, можеш да излезеш.

— Аз… — О, господи! — мислеше си. — Ще послушам малко музика, татко. Със слушалките. Ще си стоя тук, да не преча.

Последва мълчание, а след това:

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, сър. Сигурен съм.

— Окей. Ами тогава… излез, когато пожелаеш.

Рей чу как стъпките на баща му се отдалечиха към кабинета, а после родителите му заговориха приглушено.

Време беше, ако смяташе да тръгва. Вдигна изцяло прозореца нагоре, измъкна се навън с разтуптяно сърце, пусна прозореца от външната страна и хукна по „Селесте“ към Игралната зала. Ако имаше нещо, което наистина умееше, то бе да тича.

Игралната зала обаче се оказа не толкова претъпкана, колкото беше очаквал. Всъщност вътре имаше само седем-осем хлапета, които се въртяха около игрите с топки. Стените на залата бяха боядисани в тъмновиолетово и тук-там имаше по някоя искряща звезда. От тавана висяха нарисувани планети, които се въртяха в малките си орбити под струята на вентилатори. Електронните игри — Галактически боец, Неутрон, Космически ловец, Воинът и около десетина други издаваха пресекливите си сигнали и чакаха някой да им обърне внимание. От време на време говорителят от машината на Космическия ловец избоботваше с метален глас своето предизвикателство: „Внимание, земляни! Смеете ли да се сражавате срещу Космическия ловец? Готови за действие! Готови за поражение!“

В дъното собственикът на залата, възрастен човек на име Кенишо, седеше на сгъваем метален стол и четеше списание „Тексаски планинар“. До него беше машината за жетони, а един надпис на стената зад него гласеше: „Забранено псуването, обзалагането и боят.“

— Рентген! Как вървят работите?

Рей видя Роби Фокнър и Майк Ледбетър до Галактическия боец. И двамата бяха първокурсници, и двамата членуваха в Нърд Клъб и бяха на почит там.

— Ей, Рей! — извика Майк с глас, който все още звучеше по детски пискливо.

Рей отиде при тях, радостен да види някой познат. Забеляза някакъв ренегат да играе отзад на машините с топките. Наричаха го Светофар, защото косата му беше боядисана в червено отгоре и в зелено отстрани.

— Как върви? — Роби и Рей срещнаха високо длани за поздрав, докато Майк се концентрираше, за да спечели още някоя точка срещу Галактическия боец.

— Добре. А при теб?

— Справям се. Ей, човече, това с хеликоптера беше страхотно, нали? Видях го как излита. Страхотна работа!

— И аз го видях — обади се Майк. — Знаеш ли какво чух? Това изобщо не бил паднал метеор, а пуснат от руснаците сателит. От онези смъртоносните, затова е радиоактивен.

— Да, а знаеш ли какво чул Били Телман? — Роби се наведе по-близо и принуди и тримата да се скупчат, за да сподели тайната. — Не било нито метеор, нито сателит.

— Тогава какво? — Рей успяваше да говори хладнокръвно.

— Реактивен самолет. Суперсекретен реактивен самолет, който катастрофирал. Били Телеман каза, че познава човек, който отишъл да го види, но военните блокирали Коубър Роуд. Нашият човек продължил пеш и доста повървял, докато накрая попаднал на крана, дето събирал парчета от земята, а всички наоколо били в защитни костюми. Във всеки случай го спрели отдалеч и му взели името, адреса и отпечатъците върху малка бяла картичка. Казали му, че могат да го пратят в затвора, задето се бил промъкнал тайно дотам.

— Гадно — каза Майк.

— Точно така. Питали го какво бил видял и той им казал и чак тогава му открили тайната. Били казва, че това било F-911 и че бил единственият, който въздушните войски имали.

— Ау! — възкликна Рей.

— Човече, погледни я! — прошепна Майк и тайно направи знак към едно слабо русо момиче, което висеше на рамото на момчето пред Воинът. — Това е Лори Рейни. Чувам, че можела да изсмуче дори хрома от някоя броня.

— Готино маце — отбеляза Роби. — Краката й обаче са много кльощави.

— Човече, нямаше да ги смяташ за кльощави, ако обгръщаха твоя задник! По дяволите! — Майк удари с юмрук по машината, защото играта беше свършила и не беше постигнал най-добрия си резултат.

Старият Кенишо — Орловия поглед — видя това и се развика:

— Хей, момче! Не удряй машините! — И като изпусна пара гневът му се уталожи и той отново се зае със списанието си.

Момчетата минаха покрай Лори Рейни, за да я зърнат по-отблизо. Като възнаграждение за усилието успяха да вдъхнат и полъх от парфюма й. Тя се държеше за колана на гаджето си, което, както Майк шепнешком отбеляза, беше сигурен знак, че да легнеш с това момиче беше по-лесно, отколкото да пуснеш фойерверк.

— Какво си се омърлушил? Защо си толкова тих? — Роби му зададе въпроса, когато се отдалечиха към редицата игри с топки.

— Аз? Не съм омърлушен.

— Как да не си! Човече, та устата ти обикновено не стои затворена. Заради случая с вашите ли?

— Не.

— Какво има тогава? — Роби се облегна на една от машините и започна да чисти ноктите си с клечка кибрит.

— Нищо. — Отвътре го напушваше, но знаеше, че не трябва да изплюва камъчето.

Майк го ръгна в ребрата.

— Струва ми се, че криеш нещо.

— Ами, няма нищо, наистина. — Рей мушна ръце в джобовете си и се втренчи в избелелия линолеум. Без малко да се изсмее, като чу онази глупост за F-911. Все още сдържаше усмивката си. — Забравете за това.

— КОЕ да забравим? — попита Роби, възбуден от мисълта, че се пази някаква тайна. — Хайде, Рентген! Нека го чуем!

Толкова близо беше до издайничеството. Само след минутка можеше да стане най-търсеното момче в Пъкъл. Всички най-готини мацета щяха да се тълпят край него, за да чуят тайната. Не, не можеше да го направи. Не беше честно! Въпреки това устата му се отвори, а какво щеше да излезе от нея — и той самият още не знаеше. Започна да обмисля думите в ума си: Да кажем просто, че знам, че това не е било никакъв F-9…

— Гледай тук, гледай тук! Къде ти е гаджето бе, копеле?

Рей познаваше този провлачен мрачен глас. Завъртя се кръгом.

На входната врата стояха трима: Пако Легранде с пластмасова скоба на носа, прикрепена с марли и лепенки към страните и челото му; Рубен Хермоса, потен и ухилен, с кръвясали от марихуаната очи; и Хуан Диегас, още един от здравеняците на кроталите.

Пако пристъпи две крачки напред с леко накуцване. Войнишките му ботуши изчаткаха по пода. Разговорите в Игралната зала секнаха и вниманието на всички се насочи към нашествениците.

— Попитах къде ти е гаджето — повтори Пако, изкривил подутото си лице с червени кръгове под очите в нещо като усмивка. Той изпука кокалчетата на пръстите си. — Не е тук наоколо да те спасява, нали?

— Внимание, земляни! — изгърмя говорителят на Космическия ловец. — Смеете ли да се сражавате срещу Космическия ловец? Готови за действие! Готови за поражение!

— О, божичко! — прошепна Майк Ледбетър и бързо отстъпи назад. Роби се задържа няколко секунди до Рей, преди и той да го изостави на произвола на съдбата.

— По-добре се махай, човече! — Това беше Светофара. — Намираш се на територията на ренегатите.

— Не говоря с теб. Затваряй си плювалника!

Светофара не беше толкова едър, колкото момчетата, които стояха на входа, и отлично знаеше, че няма никакъв шанс срещу тях.

— Не искаме никакви неприят…

— Млъкни! — изрева Хуан Диегас. — Ще ти спукам задника!

Кенишо скочи на крака.

— Ей, чуйте! Няма да позволя да се говори така…

С рязко и яростно движение Пако се обърна и хвана една от машините. Мускулите на ръцете му заиграха и той я катурна на една страна. Задрънчаха звънчета и стъкло, от вътрешностите й започнаха да изскачат искри.

Другите момчета трепереха като електрически жици, разлюлени от силен вятър. Лицето на Кенишо почервеня и като посегна към телефона на стената, той мушна ръка в джоба си да потърси монета.

— Искаш ли да запазиш тази ръка, а, кучи сине? — попита го най-спокойно Пако, без да повишава глас.

Кенишо видя яростта в очите на момчето и го обзе страх, започна да мига с отворена уста, а устните му мърдаха, но не произнасяха никакъв звук. Извади празна ръката си от джоба.

— Muchas gracias — презрително се изсмя Пако. Погледът му се върна на Рей Хамънд. — Днес добре се посмя с мен, нали така?

Рей поклати глава. Очите на Пако бяха зачервени и той разбра, че и тримата кротали сигурно бяха яко надрусани с марихуана, иначе не биха се осмелили да дойдат в Игралната зала.

— Наричаш ме лъжец, така ли, сладурче? — След още две крачки Пако беше достатъчно близо до него, за да го удари.

— Не.

Хуан и Рубен се изсмяха. Рубен скочи, грабна едно папие маше на Сатурн и го изскубна от жиците му. Хуан се хвърли върху машината Аква Марин като побеснял бик и я събори на пода.

— Моля ви… недейте… — молеше се Кенишо, залепен за стената като пеперуда.

— Аз пък казвам, че ме наричаш — продължаваше да се заяжда Пако, — казвам, че те чух да ми се присмиваш днес, а сега пък ме наричаш лъжец.

Ако сърцето му можеше да бие по-силно от това, Рей смяташе, че би минало за жив барабан. Без малко да отстъпи от Пако, но имаше ли смисъл? Нямаше къде да избяга. Трябваше да остане и да се оправя някак с положението, с надеждата, че някои ренегати ще се появят на вратата, и то много скоро.

— Никой не иска да се бие, човече! — каза Светофара. — Защо не се махате?

Пако се ухили.

— АЗ искам да се бия. — Последваха трясък и нова серия съскащи искри. Хуан беше преобърнал още една машина. Пако се втренчи в Рей. — Казах ти, нали? Казах ти да не ми се пречкаш.

Рей преглътна. Лори Рейни го наблюдаваше, Роби и Майк също, както и всички останали. Знаеше, че ще го набият, това беше безспорно. Но имаше и по-лоши неща, а едно от тях беше раболепието. Усети как по устните му се плъзна лека усмивка и как за миг Пако се смути. Пристъпи напред и го напсува.

Ударът беше така светкавичен, че дори не видя откъде му дойде. Уцели го в челюстта, повдигна го от земята и го запрати в играта Неутрон. Рей се свлече на колене, с увиснали на едното ухо очила, и усети вкус на кръв в устата си. Пако го стисна за ризата и започна да го дърпа и изправя на крака.

Светофара се втурна към вратата, но Хуан Диегас беше по-бърз. Уцели го с ритник в рамото и го накара да извика от болка. Светофара падна и Хуан веднага се нахвърли върху него с юмруци.

Рей видя злобното лице на Пако над себе си. Вдигна юмрук да замахне, но ръката му беше хваната и прикована. Зад Пако Рубен подскачаше и викаше всеки път, щом отскубнеше кабелите на някоя планета.

Юмрукът на Пако се вдигна. Изглеждаше гигантски, с груби кокалчета, нашарени от белези. Рей се замята да се отскубне, но само върховете на маратонките му докосваха земята и нямаше опора. Юмрукът се отдръпна назад, поколеба се за миг и… бам!

С кървяща уста Рей политна назад, подхлъзна се и се озова под една от игралните машини.