Робърт Маккамън
Стингър (2)

1. Утрото

Слънцето изгря и прииждащите талази горещина започнаха да гонят нощните животни обратно в дупките им.

Пурпурната светлина придоби оранжеви оттенъци. Бледосивото и тъмнокафявото отстъпиха място на тъмночервеното и кехлибареното. От храстите на пелина и кактусите се източиха виолетови сенки, а големите речни камъни грейнаха в аленото от бойните шарки на апахите. Багрите на утрото се смесиха и бързо оцветиха деретата и разломите в скалистата земя и заблестяха в бронзово и червеникаво по тънката криволичеща струйка на Змийска река.

Когато просветля още повече и соленият мирис на пустинята започна да се издига нагоре, момчето, прекарало нощта под открито небе, отвори очи. Беше се схванало. Полежа една-две минути, гледайки как безоблачното небе се налива в златисто. Струваше му се, че бе сънувало баща си да крещи непрекъснато името му, като всеки път го изменяше, докато накрая то зазвуча като ругатня. Сънищата му обикновено не бяха приятни, особено онези, в които подскачаше и се хилеше неговият старец.

Момчето седна и сви колене до гърдите си. Подпря на тях острата си брадичка и се загледа в слънцето, изгряващо зад назъбените хребети, разположени на изток, отвъд Пъкъл и Бордъртаун. Винаги свързваше изгрева на слънцето с някаква музика и днес в главата му забушува с вой и трясък солото на китариста от „Айрън Мейдън“. Харесваше му да преспива тук, на открито, макар след това да му трябваше доста време, за да се раздвижи. Обичаше да бъде сам и му доставяше удоволствие да наблюдава багрите на пустинята на зазоряване след някой и друг час, когато слънцето наистина напечеше, пустинята щеше да придобие пепеляв цвят и можеше направо да се чуе как въздухът цвърти, сякаш се пържи на горещината. Ако към пладне човек не се скриеше на сянка, Великата огнена пустош можеше да изпепели мозъка му.

Но в този час тук бе хубаво. Въздухът беше все още лек и приятен и всичко наоколо, макар и за кратко време, носеше белезите на някаква илюзорна красота. В минути като тази момчето винаги си представяше, че е далеч, много далеч от Пъкъл.

Седеше на една от многото безразборно струпани от природата грамадни скали — гладък и огромен като пикап речен камък, наречен от местните хора Шезлонга заради заоблената му форма. Шезлонгът беше белязан с изобилие от надписи, недодялани клетви и закани, като „Кроталите ще го духат на Джурадо“, написани със спрей върху индианските пиктограми, издълбани върху камъка преди повече от триста години. Намираше се на върха на един обрасъл с кактуси, мескит и пелин хребет, издигащ се трийсетина метра над пустинята. Това беше обичайното легло на момчето, когато прекарваше нощта на открито. От тази наблюдателница можеше да вижда всички краища на своя свят.

На запад се беше изтеглила черната и права като струна линия на шосе номер 67. То идваше от Тексаските равнини, прекосяваше покрайнините на Пъкъл и в продължение на две мили се наричаше Рипъблика Роуд, пресичаше моста на Змийска река и минаваше покрай бедняшкия Бордъртаун. След това отново се превръщаше в шосе номер 67 и се загубваше на юг към планината Чинати и Великата огнена пустош. Докъдето можеше да стигне погледът — на изток и на юг — момчето не забелязваше по него никакво движение. Виждаха се само няколко лешояда, които вероятно кръжаха над някое умряло покрай пътя животно — броненосец, заек или змия. Когато те се спуснаха на земята да пируват, то им пожела добър апетит на закуска.

На изток от Шезлонга лежаха равните, пресичащи се улици на Пъкъл. Приличните на блокове сгради на централния „търговски“ квартал бяха разположени около малкия правоъгълник на парка Престън, в който можеше да се видят една бяла беседка за оркестър, колекция от кактуси, засадени от градския комитет по озеленяването, и една мраморна статуя на магаре в естествена големина. Момчето поклати глава, извади пакет „Уинстън“ от вътрешния джоб на избелялото си дънково яке и запали първата за деня цигара. Такъв гаден късмет имаше — да прекара толкова години от живота си в град, наречен на името на магаре. Но пък вероятно статуята много приличаше на майката на шерифа Ванс.

По улиците на Пъкъл къщите от дърво и камък хвърляха тъмночервени сенки върху пясъчните си дворове и пропукания от горещината бетон. Гробището за стари коли на Мак Кейд на улица „Селесте“ беше обкичено с многоцветни знаменца и оградено с двуметрова мрежа, която отгоре завършваше с бодлива тел. Имаше също и една огромна табела, чиито червени букви се набиваха на очи: „Търгувайте с Кейд, приятеля на всички работещи“. Ако питаха момчето, най-добрата от колите, предлагани там, едва ли можеше да премине и петстотин мили, но Кейд успяваше да ги пробута на мексиканците. Продажбата на стари коли обаче беше за Кейд само дребен бизнес, голямата му пара идваше от другаде.

По̀ на изток, там, където улиците „Селесте“ и „Бразос“ се пресичаха на ъгъла на парка Престън, се виждаха грейналите от отразеното в тях оранжево слънце прозорци на Първа тексаска банка в Пъкъл. Трите й етажа я правеха най-високото здание в града, ако не се смяташе извисяващият се малко на североизток огромен сив екран на лятното кино за коли „Звездно небе“. Някога можеше да стоиш тук, на Шезлонга, и да гледаш безплатно кино, като си измисляш диалога и крещиш за собствено удоволствие. Но времената наистина се променят, мислеше си момчето. То всмукна дълбоко от цигарата и направи няколко кръгчета дим. Киното за коли беше затворено миналото лято и сега на мястото се въдеха само змии и скорпиони. На около миля на север от „Звездно небе“ се виждаше малка сграда от сгуробетонови блокчета. Покривът й приличаше на кафява коричка от струпей. Момчето можеше да види, че поне засега насипаният с чакъл паркинг беше празен, но около обяд щеше да започне да се пълни. Това беше Клубът на Боб Уайър, единственото място в града, за което можеше да се каже, че прави някакви пари. Бирата и уискито бяха доста ефикасно лекарство за всякакви болки.

Електронният часовник на стената на банката показваше пет часа и петдесет и седем минути. Цифрите се смениха и часовникът отчете и температурата — двайсет и пет градуса. Четирите светофара в Пъкъл мигаха с предупредително жълто, но нито един от тях не беше в синхрон с останалите.

Момчето не можеше да реши дали днес му се ходи на училище, или му се прави нещо друго. Може би просто ще се поразходи с мотоциклета в пустинята, докато стигне края на пътя, или пък щеше да иде до Игралната зала, за да опита да подобри рекорда си на „Галактически боец“ или „Воинът“. Погледна на изток отвъд Рипъблика Роуд към гимназията „У. Т. Престън“ и общинското начално училище — две продълговати тухлени здания, чийто външен вид извикваше в съзнанието му сцени от затворнически филми. Бяха разположени една срещу друга през общ паркинг, а зад гимназията имаше футболно игрище. Оскъдната му есенна тревица отдавна беше прегоряла от слънцето. Нова нямаше да засадят и на това игрище повече нямаше да се играе футбол. И без това „Патриотите“ от гимназията Престън бяха спечелили само два пъти през сезона и бяха загубили безславно като гости в Президио, така че кой го беше еня за футбола?

Той не беше ходил на училище и вчера, а утре — петък, двайсет и пети май — беше последният ден на гимназистите от най-горния курс. Вече бяха минали всички мъчителни изпити и той щеше да завърши с останалите от класа, но само ако свършеше навреме с проекта си по художествена практика. Значи днес би трябвало да е послушен като църковен хорист, да отиде на училище, както беше редно, или поне да се мерне там, за да види как се развиват нещата. Може би Танка, Боби Клей Клемънс или някой друг щяха да запрашат с него нанякъде и да се повеселят, а може би заедно щяха да дадат някой и друг урок на мексиканските копелета. Ако беше за това, той с удоволствие щеше да иде на училище.

Бледосивите му очи се присвиха от дима на цигарата. Като гледаше Пъкъл така отгоре, нещо започваше да го безпокои, да го нервира, като че ли го сърбеше на място, където не можеше да се почеше. Беше решил, че това е заради многото задънени улици в градчето. Коубър Роуд, която пресичаше Рипъблика Роуд, вървеше покрай коритото на Змийска река, след това продължаваше още осем мили, и то все покрай изоставени и пропаднали места: медната мина и Престънското ранчо, както и покрай още няколко други стари ферми, които едва съществуваха. Дневната светлина ставаше все по-ярка, но не правеше Пъкъл по-красив, а само подчертаваше още повече белезите му. Градът беше съсипан, прашен и западащ. Коди Локет знаеше със сигурност, че по това време догодина нямаше да е останал никой в града. Пъкъл щеше да изсъхне като цвете и вятърът щеше да го отвее в забвение. Много от къщите бяха вече празни. Хората, които бяха живели в тях, си бяха събрали багажа и бяха тръгнали да търсят по-приятни места.

Улица „Травис“ вървеше в посока север-юг и разделяше Пъкъл на източна и западна част. В източната част къщите бяха предимно от дърво, върху което боя не се задържаше за дълго. В средата на лятото те се превръщаха в истински пещи. Западната част, в която живееха собствениците на магазини и „висшата класа“, беше пълна с къщи предимно от бял камък и кирпич, а в дворовете им можеше да се види по някой и друг храст диворастящи цветя. Но и тук жителите се изнасяха бързо. Всяка седмица се затваряха заведения и магазини и сред дивите цветя поникваха табели с надписи „Продава се“. В северния край на улица „Травис“, отвъд паркинг, обрасъл с бурени, се намираше един двуетажен, облицован с червени тухли блок. Прозорците на първия му етаж бяха блиндирани с ламарина. Сградата беше построена през петдесетте, в годините на разцвет на града, но сега представляваше само празни помещения и коридори, които ренегатите — бандата, на която Коди беше вожд — бяха превзели и превърнали в тяхна крепост. Всеки член на el Cuelbra de Cascabel — Гърмящите змии или кроталите, бандата на мексиканските хлапета от Бордъртаун — представляваше жертва за ренегатите, ако бъде хванат на територията на ренегатите след здрачаване. А тя обхващаше всичко на север от моста на Змийска река.

Така трябваше и да бъде. Коди знаеше, че мексиканците не прощаваха, ако им паднеш. Взимаха ти парите, взимаха ти работата и накрая дори ти се изплюваха в лицето. Затова трябваше да бъдат държани на мястото им и да бъдат връщани обратно, щом пресекат линията. Това му беше втълпил неговият старец, беше му го набивал в главата ден след ден, година след година. „Потните гърбини“ бяха като кучетата, казваше баща му, долни псета, които трябва честичко да сритваш, за да не забравят, че господарят им е наоколо.

Но понякога, като се замислеше, Коди не виждаше какво лошо имаше в мексиканците. И те като всички други нямаха работа. А пък баща му казваше, че медната мина я били съсипали мексиканците. Казваше, че те опропастяват всичко, до което се докоснат. Казваше, че те били съсипали целия Тексас и че нямало да спрат, докато не съсипят и цялата страна. Скоро ще почнат да изнасилват белите жени на улиците, предупреждаваше старият Локет. Трябва да ги изритаме и да ги накараме да ядат праха от земята.

Понякога Коди вярваше, че е така, понякога — не. Зависеше от настроението му. В Пъкъл нещата не вървяха, а и с него самия нещо не беше съвсем както трябва. Сигурно е по-лесно да риташ мексикански задници, отколкото да мислиш много, разсъждаваше Коди. Както и да е, всичко се заключаваше в това да държи мексиканците далеч от Пъкъл след залез-слънце — отговорност, която Коди, на свой ред, беше поел от шестимата предишни шефове на бандата.

Стана и се протегна. Слънцето се отрази в къдравата му пясъчноруса коса, подстригана високо отстрани и оставена по-дълга отгоре. Лявото му ухо беше пробито и от дупката висеше миниатюрно сребърно черепче. Коди хвърляше дълга тънка сянка. Беше метър и осемдесет, дългокрак и бърз, изглеждаше жесток като ръждясала бодлива тел. Лицето му беше ъгловато и нищо не смекчаваше чертите му. Имаше остра брадичка и остър нос. Даже веждите му, гъсти и руси, изглеждаха настръхнали и сърдити. Можеше да устои на погледа и на силноотровната змия-пясъчница, като нищо можеше да бяга наравно със заек, а когато ходеше, правеше големи крачки, сякаш искаше да си протегне краката и да излезе извън границите на Пъкъл.

Беше навършил осемнайсет на пети март и нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Обикновено избягваше да мисли за бъдещето. Светът — седмица след неделята, в която щеше да завърши заедно с още шейсет и трима от училището — представляваше само сбор от неясни сенки. Успехът му не беше достатъчно добър, за да опита да учи в колеж, а за техническо училище нямаше пари. Старият изпиваше всичко, което изработеше във фурната, и повечето от онова, което Коди припечелваше от работата си в бензиностанцията на Тексако. Поне беше сигурен, че ще може да продължава да помпи бензин и да поправя коли, докогато иска. Господин Мендоза, притежателят на мястото, беше единственият добър мексиканец, когото познаваше. Или си беше направил труда да познава.

Коди погледна на юг, отвъд реката, към малките мексикански къщи на Бордъртаун. Там четирите тесни и прашни улици нямаха имена, а само номера. Всички, с изключение на Четвърта улица, бяха без изход. Най-високата му част беше камбанарията на католическата църква „Христово жертвоприношение“, увенчана с огромен кръст, в който се отразяваше оранжевата слънчева светлина.

Четвърта улица водеше на запад към автомобилното гробище на Мак Кейд — два акра лабиринт от каросерии на коли, купчини от части и гуми, разположени в кръг около работилниците и бетонните ремонтни канали. Всичко това беше заградено с почти триметрова ограда от ламаринени листове, над която стърчеше още половин метър нагъната като хармоника бодлива тел. През прозорците на работилницата Коди виждаше проблясванията на искрите при заваряване. Чуваше и свистенето на пневматичния ключ за гайки. В двора бяха паркирани три тракторни влекача, които чакаха да бъдат натоварени. В работилницата на Кейд се работеше без прекъсване през цялото денонощие, от което бе напечелил за огромната модернистична къща с плувен басейн и тенискорт, разположена на около две мили на юг от Бордъртаун, много близко до границата с Мексико. Кейд беше предложил на Коди да го вземе в автоработилницата, но Коди знаеше с какво се занимава Кейд и отказа. Още не беше готов за такъв вид работа.

Той се обърна на запад и сянката му се просна пред него. Проследи с поглед тъмната линия на Коубър Роуд. На около три мили оттук се намираше огромният червен кратер на Престънската медодобивна компания, заобиколен със сиво по ръба като стара язва. Около кратера се виждаха празните помещения на администрацията, складовите навеси, покритата с алуминий сграда на рафинерията и много изоставени машини. Коди ги сравни със скелети на динозаври, чиято кожа е била разтопена от палещото слънце на пустинята. Следвайки електрическите стълбове на запад, шосето продължаваше покрай кратера в посока към Престънското ранчо.

 

 

Коди отново погледна към тихото градче — население от хиляда и деветстотин човека, което бързо намаляваше — и си представи как тиктакат будилниците в къщите. Слънчевата светлина полека надничаше зад завеси и щори и озаряваше стените им със своя огън. Съвсем скоро тези будилници щяха да зазвънят и да шокират спящите с появата на още един ден. Тези, които имаха работа, щяха да се облекат и да излязат от къщите си, тичайки пред електрическия остен на времето към своите служби или магазини в Пъкъл, или нагоре, на север — във форт Стоктън и Пекос. А в края на деня, мислеше си Коди, те всички щяха да се върнат в малките си къщички, щяха да се взират в трепкащата кутия на телевизора и да си запълват времето кой както може, докато тези проклети будилници не обявят, че е дошло време за сън. И така ден след ден — до деня, в който се затръшне последната врата и от града излезе последната кола. Тогава тук ще остане да живее единствено пустинята, която ще расте и ще завзема улиците.

— И какво ме интересува това? — каза Коди и изпусна цигарен дим от носа си. Знаеше, че за него тук не съществува нищо. Никога не бе съществувало. Този град, мислеше той, е сякаш на хиляди мили от цивилизацията, ако изключим телефонните стълбове, глупавите американски и даже още по-глупавите мексикански телевизионни предавания и бръщолевенето на двуезичните гласове по радиото. Погледът му се зарея на изток над „Бразос“, над къщите и изградената от бял камък Баптистка църква в Пъкъл. Точно преди края на улица „Бразос“ се виждаше една голяма порта от ковано желязо с орнаменти и ограда — гробището на Пъкъл. То бе едно съвсем леко възвишение с юкови дървета, които хвърляха шарена сянка. Погледна за миг към надгробните камъни и старите паметници, след това отново към къщите. Не намираше голяма разлика.

— Хей, проклети зомбита! — закрещя той импулсивно. — Събудете се! — Гласът му се понесе над Пъкъл, надвикал далечния лай на кучетата. — Няма да бъда като вас — каза той, закрепил цигарата в ъгъла на устата си. — Кълна се, няма да бъда.

Знаеше към кого отправя тези думи, защото когато ги изговаряше, гледаше към сивата дървена къща, близо до мястото, където Коубър Роуд пресичаше „Бразос“. Предполагаше, че старият даже и не знае, че той не се е прибрал снощи вкъщи, а дори и да знаеше, това изобщо нямаше да го притесни. Баща му се интересуваше само от това да има до себе си бутилка и да бъде на място, където да заспи, след като се напие.

Коди погледна към Престънската гимназия. Ако не завършеше предмета си днес, Одиал можеше да му развали настроението, даже да провали и дипломирането му. Не понасяше някое копеле с папийонка да наднича зад гърба му и да му казва какво да прави, затова нарочно беше понамалил темпото на работа до скоростта на охлюв. Днес обаче знаеше, че трябва да го свърши. Сигурен беше, че би могъл да направи цяла стая мебели за шестте седмици, през които правеше една гадна закачалка за вратовръзки.

Слънцето вече напичаше страховито. Свежите нюанси на пустинята започнаха да избеляват. По шосе 67 се виждаше камионът, все още със запалени фарове, който донасяше сутрешната преса от Одеса. От една алея на улица „Боуден“ излезе на заден ход тъмносин шевролет и жена в пеньоар помаха на мъжа си от предната веранда. Някой отвори задната врата на къщата си и пусна навън жълта котка, която веднага подгони някакъв заек в кактусовите храсти. Към Рипъблика Роуд се виждаше как мишеловите разкъсват сутрешната си закуска, а над тях кръжаха и други хищни птици.

Коди дръпна за последен път от цигарата и след това я перна далеч от Шезлонга. Помисли си, че ще е добре да хапне нещо, преди да отиде на училище. Вкъщи обикновено имаше стари понички и можеше да се залъже с тях.

Обърна се с гръб към Пъкъл и внимателно заслиза от камъните надолу по хребета. Беше оставил наблизо двеста и петдесет кубиковия си мотоциклет „Хонда“. Направил го беше преди две години от стари части, купени от гробището на Кейд. Беше се спазарил изгодно и беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси, фабричните номера на двигателя бяха заличени — нещо обичайно за двигателите, продавани от Мак Кейд.

Като се приближаваше до мотоциклета, нещо леко помръдна до десния му каубойски ботуш и привлече вниманието му. Той се спря.

Сянката му падаше върху малък кафяв скорпион, застанал на един плосък камък. Коди видя как сегментираната опашка с жило се изви над тялото на скорпиона и замахна в празното пространство над него. Скорпионът защитаваше територията си и Коди повдигна крак, за да смаже противното животно.

Спря точно преди ботушът му да се стовари върху скорпиона. Беше дълъг не повече от шест сантиметра от главата до жилото и Коди знаеше, че можеше да го смачка за секунда, но се възхити на смелостта му. Ето го — в битка с гигантска сянка за част от скала в една прежуряща пустиня. Нямаше много смисъл в действията му, мислеше си Коди, но кураж имаше в изобилие. И тъй като и без това днес във въздуха витаеше твърде много смърт, Коди реши да не подсилва повече това неприятно чувство.

— Оставям го целия за теб, приятелче — каза той и подмина. Зад него скорпионът замахна с жилото си към отдалечаващата се сянка.

Коди яхна мотоциклета и се настани удобно върху закърпеното кожено седло. Двойните тръби на ауспуха му дрънчаха, червената боя се беше олющила и избеляла, двигателят понякога гореше много масло и правеше каквото си иска, но машината можеше да закара Коди, където пожелае. Ако изкачеше на шосето, оставил зад себе си Пъкъл, той можеше да прилъже мотора да вдигне сто и двайсет и тогава нямаше нищо по-хубаво от приглушеното му ръмжене и свистенето на вятъра в ушите. Точно в такива моменти, когато беше сам и разчиташе само на себе си, Коди се чувстваше най-свободен. Защото знаеше, че да разчиташ на другите беше лудост. В живота човек е самотен и по-добре беше да се научи да харесва това.

Той взе кожените авиаторски очила от кормилото и ги нахлузи, сложи ключа в контакта и натисна с цялото си тяло педала за запалване. Машината отвърна със струя омаслен дим и завибрира, сякаш не й се искаше да се събуди. След това оживя под него и понесе Коди надолу по стръмния склон на хребета като верен, макар и понякога своенравен мустанг. Отправи се към улица „Аврора“, оставяйки зад себе си опашка от жълт прах. Може би щеше да успее да се вмъкне в къщата и после да излезе от нея, без старият да разбере.

Момчето погледна правата линия на шосето и се закле, че много скоро, може би веднага щом им раздадат дипломите, щеше да тръгне по този проклет път и да кара по него покрай телефонните стълбове на север, без да се обръща назад, без да поглежда това, което напуска.

— Няма да съм като вас — закле се той.

Но вътрешно изпитваше страх, че когато се погледне в огледалото, ще види как лицето му заприличва все повече на това на стария.

Даде газ и задната гума започна да оставя черна диря по улицата.

Червеният диск на слънцето грееше сърдито от изток и обявяваше, че в Пъкъл започва нов ден.