Робърт Маккамън
Стингър (18)

17. Бейзболният запалянко

— Знам, че линията не е кодирана — каза Роудс на дежурния офицер в базата на Военновъздушните сили в Уеб. — Нямам шифроващ апарат, нито пък време за него. Офицер съм от програмата „Синя книга“. Направете справка.

Изчакваше дежурния да провери кода му, без да остави слушалката. От кабинета се чу обичайният смях на публиката при комедийните сапунени опери — значи телевизионния канал отново беше сменен. Минаха около шест секунди и смехът секна. Чу се бейзболен коментатор, който се задържа малко по-дълго.

— Да, сър, слушам ви. — По гласа предположи, че дежурният беше млад и нервен. — Какво мога да направя за вас, сър?

— Нужен ми е транспортен самолет, който да ме чака, зареден с достатъчно гориво, за да се прекоси цялата страна, и да има осигурено предимство във въздушните коридори, защото ще определям курса във въздуха. Предупредете полковник Бъкнър, че пристигам с товар от мястото на инцидента. Искам и видеоапаратура на борда. Предполагаемото време на пристигането ми в Уеб е между два и три часа. Записахте ли?

— Да, сър.

— Прочетете ми го отново. — Чу, че каналът отново беше сменен — някакво предаване за заложници в Средния изток. Дежурният офицер прочете всичко съвсем точно и Роудс каза: — Отлично. Прекъсвам връзката. — Окачи телефона и отиде в кабинета.

Дофин седеше на пода, този път с кръстосани крака, сякаш беше разбрала, че клекналото положение натоварва човешките коленни стави. Беше доближила лице на около две педи от екрана и наблюдаваше новините за наводненията в Арканзас.

— Де да можехме да получим малко от този дъжд! — каза Гънистън и отпи от пепсито си.

Дофин посегна и докосна екрана. Цялата картина се разкриви и ЩРАК! — каналите се смениха. Този път даваха Уди Кълвача.

— Страхотно-о-о! — Рей седеше на пода, не твърде близо, но не и далеч от Дофин. — Тя има дистанционно управление в пръстите си.

— Вероятно нещо като електромагнитен пулс — каза му Роудс. — Може да използва електричеството в тялото на Стиви, а може и да произвежда свое.

ЩРАК! Последва уестърн — Стийв Маккуин във „Великолепната седморка“.

— Божичко, това е най-дивото нещо, което някога…

— Млъкни! — Самообладанието най-накрая беше напуснало Джеси и тя не можеше повече да издържа. — Затваряй си устата. — Очите й блестяха от гняв и сълзи и Рей я гледаше слисано. — Няма нищо „диво“ в това! Сестра ти ИЗЧЕЗНА! Разбираш ли?

— Аз… Не исках…

— Тя ИЗЧЕЗНА! — Джеси тръгна към Рей, но Том бързо стана от стола си и я хвана за ръката. Тя се дръпна да се освободи. Лицето й беше напрегнато и измъчено. — ИЗЧЕЗНА и остана само ТОВА! — Джеси посочи Дофин. Съществото все още се взираше в екрана, без да обръща внимание на думите й. — О, божичко… — Гласът на Джеси секна и тя скри лице в шепите си. — О, мили боже… Исусе Христе…

Ридания разтърсиха тялото й и Том не можеше да направи нищо друго, освен да я прегърне, докато рони горчиви сълзи.

ЩРАК! На екрана се появи състезание по сърф и очите на Дофин леко се разшириха, докато следваха движението на сините вълни.

Роудс се обърна към помощника си:

— Гъни, искам да отидеш до мястото на катастрофата и да ги накараш да побързат. Трябва да се махаме оттук колкото е възможно по-скоро.

— Добре. — Той допи пепсито, пусна кутията в боклука, сложи си кепето, докато излизаше от стаята, и се отправи към хеликоптера.

В този момент на Роудс му се прииска да е където и да е другаде, но не тук, на това място. Мислено се пренесе във фермата, близо до Чембърлейн, Южна Дакота, където живееше с жена си и двете си дъщери. Нощем при ясно време той изучаваше звездите в малката си обсерватория или нахвърляше бележки за книгата, която смяташе да пише за живота отвъд Земята. Ех, да можеше сега да прави поне едното от тези неща, но уви, нямаше друг изход, освен да вземе съществото и да го заведе за изследване, независимо от детското му личице.

— Госпожо Хамънд, знам, че за вас е ужасно — каза той. — Искам да знаете, че…

— Да знам КАКВО? — По лицето й се виждаха струйките сълзи, гневът й още не бе уталожен. — Че дъщеря ни все пак е жива? Или че е мъртва? Да знам КАКВО?

ЩРАК! Повторение на „Морк и Минди“. ЩРАК! Обзорно финансово предаване. ЩРАК! Отново бейзболен мач.

— Че съжалявам — решително продължи той. — Може и да не ми вярвате, но и аз самият имам две дъщери. Мога да си представя какво изпитвате. Ако нещо се случи на някоя от тях… ами не знам как бихме постъпили с Кели. Кели е жена ми. Но поне разбирате сега, че тя… то… не е дъщеря ви. Когато екипът на мястото на катастрофата привърши работата си, ще тръгнем. Ще я заведа, имам предвид Дофин, до Уеб, а оттам до Вирджиния. Смятам да помоля Гъни да остане с вас.

— Да остане с нас? Защо? — попита Том.

— Само за малко. За интервю от мястото на събитието както, предполагам, ще го наречете. Ще искаме изявления от всички вас, ще проверим цялата къща с гайгеров брояч, ще се опитаме отново да открием черната сфера. Но не искаме да изтича информация. Искаме всичко да бъде под контрол…

— Не искате да изтича информация? — повтори невярващо Том и се изсмя дрезгаво. — Страхотно! Дъщеря ни е отвлечена от някакво проклето извънземно НЕЩО, а вие не искате да изтича информация. — Усети как кръвта нахлу в лицето му. — Какво очаквате да правим? Да продължим да си живеем, сякаш нищо не се е случило?

ЩРАК: този път не последва смяна на канала, а звукът бе произведен от удара на бухалката с бейзболната топка. Тълпата ревеше диво.

— Знам, че не можете, но ще положим усилия да облекчим положението ви с лекарски консултации, хипноза…

— Нямаме нужда от това! — троснато го прекъсна Джеси. — Онова, което ни трябва, е да знаем къде е Стиви! Мъртва ли е или…

— В безопас-ност — намеси се Дофин.

Гърлото на Джеси се стегна. Погледна съществото. Дофин се бе втренчила в бейзболната игра. Очите й следяха движенията на играчите и полета на топката с напрегнат интерес.

После главата на Дофин се завъртя към Джеси — бавно, на почивки, сякаш все още не беше сигурна дали костите си пасват и работят правилно.

— В безопас-ност — повтори тя. Погледът й срещна очите на жената: — Сти-ви е в безопас-ност, Дже-си.

— Какво? — едва чуто успя да въздъхне Джеси.

— В безопас-ност. Предпазена от нара-няване или риск, защитена от опас-ност или загуба. Това не е ли правил-на ин-тер… — Дофин спря, за да направи бърз обзор на страниците от речника в огромната, идеално подредена библиотека ма паметта си. — Ин-тер-пре-та-ция?

— Да — бързо отвърна Роудс. Сърцето му се беше преобърнало. Съществото бе мълчало повече от час след онази работа с „вибрирането на средното ухо“. Телевизионните канали бяха завладели съзнанието й и тя ги въртеше непрекъснато, отново и отново, като дете, получило нова играчка. — Правилна е. Как така е в безопасност? Къде е тя?

Дофин се изправи тромаво. Сложи ръка на гърдите си.

— Тук. — Докосна и главата си. — Още някъде.

Пръстите й затрептяха и тя направи някакъв знак към далечината.

Всички мълчаха. Джеси пристъпи крачка напред. Лицето на малкото й момиченце я наблюдаваше с блеснали очи.

— Къде? Моля те… трябва да знам.

— Не е далеч. Без-опас-но място. Вярваш ли ми?

— Как… бих могла?

— Не съм тук, за да при-чиня зло. — Гласът беше на Стиви, но същевременно беше ефирен като шепот, неосезаем като студен вятър, преминаващ през тръстиките. — Из-брах нея, но… не за лошо.

— Избра нея? — попита Роудс. — Как?

— Изви-ках я. И тя отвър-на.

— Какво имаш предвид с „извиках“?

По лицето й премина нещо като разочарование.

— Аз… — изминаха няколко секунди, докато намери подходящата дума. — Аз пе-ях.

Роудс чувстваше, че всеки момент може да се изпусне в гащите. Едно извънземно в тялото на малко момиченце стоеше пред него и двамата водеха разговор. Боже мой! — мислеше си той. — Какви ли тайни знае!

— Аз съм полковник Мат Роудс от американските Военновъздушни сили. — Усети, че гласът му трепери. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. — Вътрешно сърцето му се сви — беше дяволски сантиментално, но изглеждаше като най-подходящо за случая.

— Пла-нета Земя — внимателно повтори тя и премигна. — Форми на жи-вот с нисш ра-зум, про-сте-те опре-де-ле-ние-то — Махна с ръка към телевизионния екран, където някакъв бейзболен мениджър бе заврял лицето си в това на съдията и го обиждаше цветисто. — Въп-рос: Защо тези съще-ства са тол-кова мал-ки?

Том разбра какво имаше предвид.

— Това са само картинки. По телевизията. Те идват по въздух. И отдалече.

— От дру-ги све-тове?

— Не. От този. Но от други места.

Очите й сякаш го пронизваха.

— Картин-ките не са ли ис-тински?

— Някои са — каза Роудс, — като тази игра на бейзбол. Други са просто… актьорска игра. Знаеш ли какво означава това?

Тя се замисли.

— Пре-струване. Не-искрена игра.

— Правилно. — Като всички останали, и Роудс бе прозрял колко странно сигурно изглеждаше всичко на Дофин. Телевизията, която хората приемаха като даденост, изискваше обяснение, но покрай него щеше да се наложи да разясни какво е електричество, сателитни трансмисии, телевизионно студио, обзорно информационно предаване, спорт, актьори. Темата можеше да отнеме дни и да не изчерпи всички въпроси.

— Вие нямате ли телевизия? — попита Рей. — Или нещо подобно?

— Не. — Дофин го гледа в продължение на няколко секунди, после се обърна към Том и очерта кръгове пред очите си. — Какви са тези неща? Ин-стру-менти?

— Очила. — Том ги свали и почука по стъклата. — Помагат на човек да вижда.

— Да вижда. Очила. Да. — Тя кимна, явно свързала отделните представи в едно. — Някои тук не виждат ли? — И махна към Роудс и Джеси.

— Ние нямаме нужда от очила. — Роудс отново осъзна, че представата за очила също беше доста измамна и можеше да повлече след себе си разяснения за увеличителните свойства на лещите, тяхната обработка, оптометрията и визуалното усещане — което означаваше още един целодневен разговор. — Някои хора могат да виждат и без тях.

Тя се намръщи и лицето й доби изражението на обидена стара дама. Разбираше само от абсолютни категории, а тук май нямаше такива. Нещо хем беше, хем не беше.

— Това е свят на из-мамни игри — заключи Дофин и вниманието й отново се насочи към телевизора. — Бейз-болна игра — каза тя, търсейки определението в мозъка си. — Иг-рае се с бухалка и топка от два от-бора на поле с че-тири бази, наре-дени под фор-мата на ромб.

— Хей! — възкликна Рей. — Сигурно имат бейзбол в космоса.

— Просто повтаря дефиницията от речника — каза му Роудс. — Паметта й прилича на сюнгер.

Дофин наблюдаваше играта и не можеше да разбере целта й. Струваше й се като състезание, използващо ъгли и скорости на основание физиката на планетата. Повдигна нагоре дясната си ръка, по подобие на питчера, и усети странното подръпване и тежестта на чуждоземното анатомическо устройство и реши, че това, което изглеждаше само едно просто движение, всъщност беше много по-сложно, отколкото й се струваше на пръв поглед. Но очевидните математически принципи на играта я заинтригуваха. Реши, че си струва да й отдели известно внимание по-късно.

Започна да обикаля стаята, като докосваше от време на време стените или предметите, сякаш да се увери, че са истински, а не елементи от някаква „измамна игра“.

Нервите на Джеси все още бяха опънати като струни, които можеха да се скъсат всеки момент. Наблюдаваше как едно същество с тялото, косата и лицето на Стиви се разхожда из кабинета като на неделно посещение в музей и чувстваше как мозъкът й трескаво гори.

— Как да разбера, че дъщеря ми е в безопасност? Кажи ми!

Дофин докосна една семейна снимка в рамка, която стоеше на етажерката.

— За-щото аз пред-пазвам.

— Предпазваш я? Но как?

— Аз пред-пазвам — повтори Дофин. — Това е всичко за каз-ване.

Вниманието й не се задържа задълго върху телевизора. Тя напусна кабинета и отиде в кухнята.

Роудс я последва, но Джеси беше на предела на силите си. Тя се отпусна в един стол, изтощена от умственото напрежение. Опитваше се да сдържи сълзите си, които отново напираха в очите й. Том стоеше до нея и разтриваше раменете й. Същевременно полагаше усилие да събере мислите си. Рей обаче побърза да последва полковника и Дофин.

Съществото стоеше и наблюдаваше как очичките от циферблата на котката-часовник тиктакаха наляво-надясно. Роудс видя, че то се усмихна, а после издаде някакъв звук, напомнящ висок и ясен звън на часовник. Вероятно смях.

— Мисля, че имаме да говорим за доста неща — каза той. Гласът му все още трепереше. — Предполагам, че едва ли искаш да научиш много за нас, искам да кажа — за нашата цивилизация. Но, разбира се, ние бихме искали да научим всичко за твоята. След няколко часа ще предприемем пътуване. Ще те отведем…

Дофин се обърна. Усмивката беше изчезнала. Лицето й отново беше сериозно.

— Же-лая вашата по-мощ. Же-лая да на-пусна тази пла-не-та възмож-но по-ско-ро. Ще се нуж-дая от… — Тя внимателно обмисли избора си на думи. — … пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не тази пла-нета. Да бъде уре-де-но, може ли?

— Превозно средство? Искаш да кажеш… космически кораб?

— Ау! — въздъхна Рей, застанал на вратата.

— Кос-ми-чески ко-раб? — Терминът беше непознат и не присъстваше в нейната памет. — Пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не…

— Да, знам какво искаш да кажеш. Междузвезден летателен апарат като този, на който пристигна. — Нещо го накара да я попита: — Как излезе от него преди катастрофата?

— Аз… — Отново последва пауза за обмисляне на думата. — Аз се из-хвърлих.

— В черната сфера?

— Моята кап-сула — обясни тя с нотка на примиренческо нетърпение. — Мога ли да очак-вам да на-пусна? Кога?

О, страхотно! — мислеше си Роудс. Виждаше накъде отива разговорът.

— Съжалявам, но не е възможно да напуснеш… искам да кажа, да си тръгнеш.

Тя не отговори. Само гледаше с празен поглед през него.

— Нямаме междузвездни летателни апарати. Нито тук, нито другаде на планетата. Най-близкото по същността си устройство, което имаме, се нарича космическа совалка, но тя само обикаля в орбитата на планетата, преди да се наложи да се върне.

— Же-лая да на-пусна — повтори тя.

— Няма начин. Не притежаваме технологията за такъв вид превозно средство.

Тя премига объркано.

— Няма… начин?

— Никакъв. Съжалявам.

Изражението й моментално се промени — лицето се изкриви от болка и отчаяние.

— Не мога да остана! Не мога да остана! — с категоричен тон заяви тя. — Не мога да остана! — После започна да обикаля неспокойно стаята с разширени от ужас очи, като поспираше колебливо. — Не мога! Не мога! Не мога!

— Ще се погрижим за теб. Ще те накараме да се чувстваш удобно. Моля те, няма причина да…

— Не мога! Не мога! Не мога! — повтори тя, като клатеше глава напред-назад. Ръцете й висяха отстрани до тялото и потръпваха.

— Моля те, чуй ме… ще намерим място, където да живееш. Ще… — Роудс докосна рамото й и видя как главата й се извърна рязко към него, а очите й светнаха като лазери. Успя само да си помисли: „О, по дяволите…“

После нещо го блъсна и той се плъзна на пети назад по линолеума. Някакъв заряд премина като пулс през ръката му, после обгори нервите му и накара мускулите му да танцуват. Мозъкът му бучеше, клетките му се нагряваха и накрая стана свидетел на избухването на нова звезда зад очните си ябълки. Строполи се назад върху кухненската маса, при което пръсна навсякъде плодовете от фруктиерата. Масата се счупи под тежестта му. Клепачите му трепкаха. Следващият съзнателно възприет от него образ беше на Том Хамънд, наведен над него.

— Тя направо го срази! — развълнувано говореше Рей. — Само я докосна и прелетя през стаята! Мъртъв ли е?

— Не, идва в съзнание. — Том вдигна поглед към Джеси, която стоеше и наблюдаваше съществото. Дофин беше застанала насред стаята с полуотворена уста и изцъклени очи, сякаш животът й беше секнал.

— Блъсна го направо по задник — бърбореше Рей. — Помете го като фурия.

Струйка урина тръгна по краката на Стиви и направи локва на линолеума.

— Какво си ти? — изкрещя Джеси на съществото, но то остана неподвижно и безчувствено.

— Гъни, искам да отидеш до мястото на катастрофата — каза Роудс, като се опитваше да седне. Лицето му беше изгубило цвета си, а от долната му устна се стичаше слюнка. Том видя, че очите му бяха кръвясали. — И аз самият имам две дъщери. Интервю от мястото на събитието, както, предполагам, ще го наречете. Избра я? Как? — Мозъкът му прехвърляше пистите с бясна скорост. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. Ние нямаме нужда от очи… ъх? — Той се отърси като мокро куче, но мускулите му продължаваха да се свиват и гърчат като червеи. Едва успя да овладее силния пристъп на гадене. — Какво е това? Какво стана? — Имаше главоболие, от което черепът му всеки момент щеше да се пръсне, а краката му трепереха и не му се подчиняваха.

Джеси видя, че Дофин се връщаше оттам, където се бе пренесла през последните минути. Лицето й се оживи и придоби изражение на искрена загриженост.

— Аз нара-них. Аз нара-них. — Думите бяха казани с такова терзание, че ако беше човешко същество, сигурно би ги придружила с кършене на ръце. — Все още прия-тели? Да?

— Да — каза Роудс с изкривена усмивка на изпотеното си и леко подуто лице. — Все още сме приятели.

Успя да коленичи и това бе всичко, за което му стигнаха силите. Том му помогна да се изправи.

— Не мога да остана — каза Дофин. — Тряб-ва да напус-на тази пла-нета. Трябва пре-воз-но сред-ство. Не же-лая да по-след-ва бол-ка.

— Да последва болка? — Джеси се беше овладяла вече. За добро или за зло, трябваше да се довери на това същество. Да последва откъде? От теб?

— Не. От… — Тя поклати глава, неспособна да открие точните думи. — Ако аз не мога да напус-на, ще има голя-ма болка.

— Как? Кой ще пострада?

— Том. Рей. Роудс. Джеси. Стиви. Всички тук. — Разпери ръце и направи жест, с който искаше да обхване целия град. — И Дофин също.

Отиде до кухненския прозорец, посегна за шнура на щорите, както бе видяла да прави Джеси, и го дръпна полека. После нави щорите догоре. Примижа срещу светлината и се загледа в небето, което започваше да се обагря в червено.

— Скоро бол-ката ще дойде. Ако аз не мога да на-пусна, вие тряб-ва. И-дете нада-леч. Мно-го далеч. Сега.

Освободи шнура и щорите се върнаха на мястото си с шум, наподобяващ тракането на сухи кости.

— Ние… не можем — каза Джеси, изгубила смелост след безпристрастното предупреждение на Дофин. — Ние живеем тук. Не можем да заминем.

— Тогава отве-дете мен. Сега. — И тя погледна Роудс с надежда.

— Точно това смятаме да направим. Но както казах, след като екипът свърши работата си на мястото на катастрофата.

— СЕГА — силно повтори Дофин. — Ако не сега… — Гласът й заглъхна, защото не можеше да предаде с думи онова, което искаше.

— Не мога. Не мога, преди да се върне хеликоптерът. Моето летателно средство. Тогава ще те отведем във военновъздушната база. — Той все още се чувстваше така, сякаш по нервите му преминаваше електричество. Каквото и да беше онова, което го беше ударило, явно представляваше дяволски концентриран енергиен удар, вероятно много по-мощен от варианта, използван от нея за смяна на телевизионните канали.

— Тряб-ва да стане сега! — Дофин почти изкрещя, а лицето й се беше оцветило на ленти от червената светлина, която проникваше през щорите. — Не раз-бира-те ли… — Тя се спря да потърси в паметта си подходящата дума и я намери: — … анг-лий-ски?

— Съжалявам. Не можем да тръгнем оттук, преди да се е върнал моят помощник.

Дофин трепереше от гняв, а може би и от разочарование. Джеси си мислеше, че съществото щеше да получи припадък, също както правят децата или някои възрастни жени. Но в следващата секунда лицето й отново замръзна и тялото й се вдърви. Едната й ръка остана стисната в юмрук, а другата протегната към прозореца. Минаха пет секунди. Десет. Тя не помръдваше. След трийсет секунди тя все още не излизаше от транса си.

И остана така.

Може би това бе нейната форма на припадък в края на краищата, мислеше си Джеси. Или просто беше изчезнала за малко, за да обмисли нещо сериозно. Във всеки случай май отсъстваше доста време.

— Мога ли да я докосна, за да проверя дали ще падне? — попита Рей.

— Върви в стаята си — каза Джеси. — Веднага. Стой там, докато не те повикат.

— Хайде, мамо! Просто се пошегувах! Наистина не бих…

— Върви в стаята си — нареди му Том и протестите на Рей секнаха. Момчето знаеше, че когато баща му кажеше нещо, по-добре да побърза да го изпълни.

— Добре, добре. Не смятам, че ще вечеряме тази вечер, нали така? — Взе си ябълка и портокал от пода и тръгна към стаята си.

— Измий ги, преди да ги ядеш! — каза Джеси и той послушно отиде в банята да пусне малко вода върху плодовете, преди да изчезне — изгнаник, осъден на изолация в отделна килия.

Дофин също остана в изолация.

— Мисля, че трябва да поседна. — Роудс взе един стол и се отпусна в него. Дори гръбнакът го болеше.

Том се приближи към съществото и бавно размаха ръка пред очите му. Те не мигнаха. Забеляза повдигането на гръдния кош и посегна да напипа пулса, но се сети как Роудс бе прелетял през цялата стая и се отказа. Беше все още жива, разбира се, а тялото на Стиви поне видимо продължаваше да функционира нормално. На страните и челото й блестяха ситни капчици пот.

— Какво искаше да каже? За каква болка говореше?

— Не знам — поклати глава Роудс. — Ушите ми още бучат. Тя така ме запрати, че без малко да пробия стената.

Джеси трябваше да мине пред Дофин, за да стигне до прозореца, но тя не се помръдваше. Джеси вдигна щорите, за да погледне небето. Слънцето залязваше, а на запад небето беше станало огненочервено. Нямаше облаци.

Но Джеси долови някакво движение. И тогава ги видя и преброи. Поне дузина лешояди, напомнящи развети черни знамена, кръжаха над Пъкъл. Вероятно търсят мърша в пустинята, предположи тя. Можеха да надушат предстоящата смърт на разстояние от десетина километра. Гледката не й хареса и тя отново пусна щорите. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат — или Дофин да се върне от своята изолация, или Гънистън да се върне с хеликоптера.

Тя нежно погали кестенявата коса на дъщеря си.

— Внимателно — предупреди я Том.

Не последва нито шок, нито пък раздрусващ мозъка енергиен удар. Само усещането за косата, която беше ресала хиляди пъти. Очите на Дофин — на Стиви — гледаха втренчено и невиждащо.

Джеси докосна страната й. Хладна плът. Сложи показалец на сънната й артерия. Бавен, необичайно бавен, но равномерен пулс. Нямаше избор. Трябваше да вярва, че някъде, някак си истинската Стиви беше жива и в безопасност. Всяка друга възможност би я накарала да полудее.

Тогава реши, че тя ще бъде добре. Каквото и да се случеше, двамата с Том щяха да издържат докрай.

— Е — каза и махна ръката си от шията на Стиви, — ще направя една кана кафе. — Изненада се, че може да говори толкова спокойно, когато стомахът й се бе свил на топка. — Какво ще кажете?

— Направете го силно, ако обичате — помоли Роудс. — Колкото по-силно, по-добре.

— Готово.

Джеси започна да шета из кухнята. Вцепененото извънземно продължаваше да сочи към прозореца, часовникът с котешко лице отброяваше секундите, а лешоядите мълчаливо се събираха над Пъкъл.