Робърт Маккамън
Стингър (16)

15. Черна карма

В момента, в който Дофин се опитваше да научи нюансите на думите в английския език, Коди Локет натискаше копчето на хидравличния кран в гаража-работилница на бензиностанцията на Ксавиер Мендоза. Трябваше да се заеме с някакъв форд, който се нуждаеше от нови спирачни барабани. Беше облечен в стари избелели джинси и маслиненозелена работна риза, на която под емблемата на бензиностанцията беше изписано името му. Ръцете му бяха изцапани със смазка, а по лицето му имаше мръсни петна и той отлично разбираше, че беше много далеч от образа на чистичките момчета, обслужващи бензиностанции от телевизионните реклами, но нямаше как — не се вършеше работа, без да се изцапа човек. През последния час беше сменил маслата на две коли и свещите и наконечниците на трета. Гаражът беше неговото царство. Инструментите блестяха в спретнати редички по стените като хирургически, подредените на един рафт гуми миришеха на пресен каучук, а от металните тръби над главата му висяха най-разнообразни кабели, ремъци, радиатори и маркучи. Вратата на гаража беше вдигната и въздухът се раздвижваше непрекъснато от голям вентилатор, но въпреки това беше много горещо, особено там, където хромираната повърхност отразяваше слънцето или имаше включени двигатели.

Коди вдигна форда на нужната височина и спря крана. Включи автоматичния гаечен ключ и разви болтовете, за да свали гумите. Работата тук му помагаше да забрави за своя старец. Но днес поръчките бяха повече от достатъчно, особено тази да извади двигателя на морскозелената камионетка в съседното хале, а му се щеше следобед да отдели малко време, за да почовърка карбуратора на мотоциклета си и да види дали може да сложи край на номерата му.

Някаква кола спря до помпите отвън. Чу се сигналния звънец, но той знаеше, че господин Мендоза поемаше клиентите, дошли за бензин. Смяната на Съни Крауфийлд беше свършила и той си бе тръгнал точно преди Коди да дойде на работа. Това беше добре дошло за Коди, който и без това не можеше да го понася. Според него Крауфийлд беше шантав метис и кротал до мозъка на костите си, но винаги говореше глупости за това как някой ден ще стъпче Джурадо и ще стане главатар. От това, което стигаше до ушите му, Коди разбираше, че дори кроталите нямаха много вземане-даване с Крауфийлд. Къщата му беше в единия край на сметището за коли и той живееше в нея съвсем сам, в компанията на колекционираните от него животински скелети. Никой не проумяваше откъде и как се сдобива с тях.

Чу се клаксон. Коди вдигна глава от работата си.

До помпите бе спрял сребристосин, излъскан до блясък мерцедес-кабриолет. Зад волана седеше мъж със слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. Той вдигна ръка и направи знак на Коди да излезе. Беше с кафяви шофьорски ръкавици от естествена кожа. На седалката до него имаше едър доберман, а на задната беше клекнал още един. Мендоза излезе от офиса си и заобиколи колата, за да говори с шофьора. Коди се залови отново с работата си, но клаксона на мерцедеса отново бибитна нетърпеливо.

Мак Кейд беше настойчив като кърлеж. Коди знаеше какво иска. Продължаваше да натиска клаксона, въпреки че Мендоза стоеше до него и се опитваше да му обясни, че Коди има работа. Мак Кейд не му обръщаше капка внимание. Коди изпсува под носа си, остави автоматичния гаечен ключ и без да бърза особено, започна да бърше ръце в един парцал. Най-накрая излезе на яркото слънце.

— Напълни я догоре, Коди! — каза Мак Кейд. — Ти знаеш какво пие.

— Имаш работа в гаража, Коди! — каза му Мендоза, като опитваше да го прикрие, защото и той самият познаваше номерата на Кейд. — Не е нужно да излизаш и да наливаш бензин. — Очите му бяха тъмни и гневни и с посребрената си коса и рошави сребристи мустаци приличаше на стара мечка гризли, готова за последната решителна схватка. Ако ги нямаше тези проклети кучета, сигурно би издърпал Кейд от префърцунената му кола и здравата би го набил.

— Хей, страшно държа да знам кой пипа колата ми. — Гласът на Кейд бе провлачен и лигав. Беше свикнал да му се подчиняват. Той се усмихна на Мендоза и показа ред малки зъби, блестящобели на фона на загорялото му лице. — Усещам лоши вибрации тук наоколо, човече. Наистина имаш доста тъмна карма.

— Не искам нито да имам нещо общо с теб, нито да ти слушам глупостите! — извика Мендоза и Тифус, кучето на предната седалка, настръхна и изръмжа. Второто, чието име беше Тетанус, гледаше напрегнато от задната седалка, а ухото му лежеше отпуснато на черепа му. Това, че другото беше отрязано, както и малко по-широките плешки на Тифус, бяха единствените различия между двете животни.

— Сигурен ли си? Мога и сам да си докарам цистерни с гориво, ако искаш.

— Да, може би така ще бъде най…

— Спрете! — намеси се Коди. — Няма нужда да ми ставаш пазач — каза той на Мендоза. — Мога и сам да се грижа за себе си.

Отиде до дизеловата помпа, извади маркуча и изчака брояча да спре на нула.

— Хайде да не се караме, Мендоза — каза Кейд, докато Коди пълнеше резервоара му. — Съгласен ли си?

Мендоза изпръхтя сърдито и погледна към Коди. Момчето кимна, че всичко е наред.

— Ще бъда в офиса. И внимавай да не ти пробута нещо. — Обърна се и се отдалечи, а Кейд увеличи звука на касетофона в колата. Тина Търнър гърмеше с дрезгавия си глас: „Отнасяй се по-добре с мен!“

— Можеш да почистиш и предното стъкло — каза той на Коди веднага щом Мендоза влезе в офиса си.

Коди се захвана с гумената миячка. Виждаше изкривеното си отражение в огледалните стъкла на слънчевите очила на другия. Кожена каишка придържаше шапката на Кейд през брадичката. Беше облечен в копринена риза с къси ръкави с цвят на пунш и в тъмни джинси. На шията му висяха няколко златни верижки, на една от които имаше стар знак на мира и малки плочици с чужди думи на тях. На лявата китка носеше часовник „Ролекс“ с вградени в циферблата диаманти, а на дясната — златна гривна, на която беше гравирано „Мак“. И двата добермана наблюдаваха с особен интерес движенията на гумената миячка напред-назад по стъклото.

Кейд намали музиката.

— Предполагам, чул си за метеора? Бая далеч, а?

Коди не отговори. Разбира се, беше видял хеликоптера в Престън парк, но не знаеше какво става, докато Мендоза не му беше казал. Ако господин Хамънд беше чул, че камионетката на жена му е била ударена от метеор, мислеше си Коди, повече от сигурно беше, че едва ли щеше да се мотае из училище толкова дълго след удрянето на звънеца.

— Ъ-ъ-ъ, чух още, че метеорът бил горещ. Радиоактивен. Това се смята за тайна, но я чух от Опашката на Кита в „Дамгосващо желязо“, а тя я чула от помощник-шерифа. Струва ми се, че малко радиация би могла да накара този проклет град да лумне като факла, а?

Коди се зае най-съсредоточено да чисти остатъците от някаква сплескана върху предното стъкло мушица.

— Долавям още лоши вибрации, Коди. Около това място днес наистина се оформя пурпурен ореол.

— Ти купуваш гориво, а не приказки.

— О-о! Каменното лице можело да говори!

Кейд гледаше как работи момчето и галеше главата на Тифус. Беше на трийсет и три и имаше нежно ангелско лице, но зад очилата се криеха студени и коварни сини очи. Коди ги беше виждал преди. Напомняха му за стоманения блясък на капаните за зайци. Скритата под широкополата шапка коса на Кейд беше светлоруса и рядка, сресана назад, така че откриваше гладкото му чело. В лявата му ушна мида проблясваха два диаманта.

— Утре е последният ти ден в училище. — Шеговитите нотки бяха изчезнали от гласа му. — Голям ден за теб, човече. Важен ден. — Той чешеше Тифус под муцуната. — Предполагам, че мислиш за бъдещето си. А също и за пари.

„Не му отговаряй! — мислеше си Коди. — Не се хващай за думите му!“

— Как я кара баща ти? Не го видях последния път, когато се отбих за поничка.

Коди свърши със стъклото и погледна към дизеловата помпа. Цифрите все още се въртяха.

— Надявам се, че е добре. Нали знаеш, както е тръгнало в града всичко да фалира и да се затваря, няма да мине много време и същото ще се случи и на фурната. Какво ще прави той тогава, Коди?

Коди заобиколи и застана до помпата. Мак Кейд обърна глава към него с едва забележима усмивка.

— Имам свободно място за механик. Добър, чевръст механик. Едва ли ще е свободно за повече от седмица. Започва с шестстотин на месец. Знаеш ли някой, който да се възползва от тези пари?

Коди мълчеше и гледаше как се въртят цифрите. Но в главата му непрекъснато кънтеше „шестстотин на месец“, все по-силно и по-силно. Велики боже! Какво ли не би направил с тези пари!

— И не само от парите — притискаше го Кейд, надушил кръв в мълчанието на момчето. — Ще има и други облаги, приятел. Мога да ти взема кола като тази. Или порше, ако искаш. Какъвто и да било цвят. Какво ще кажеш за червено порше с пет скорости? Вдига двеста километра в час. Оборудвано по твое желание.

Цифрите спряха. Резервоарът на Кейд бе пълен. Коди извади струйника и го върна на мястото му в дизеловата колонка. Шестстотин на месец, мислеше си той. Червено порше… максимална скорост двеста километра…

— Работата е през нощта — каза Кейд. — Часовете зависят от това, което чака в двора, но ще очаквам да работиш и по шестнайсет часа без прекъсване, ако е нещо спешно. Моите хора плащат скъпо и в брой за качествена работа, Коди, а аз смятам, че ти можеш да я дадеш.

Коди примижа към Пъкъл. Слънцето бе започнало бавния си залез и макар че едва ли щеше да се стъмни преди осем, той вече усещаше как сенките започват да пълзят зад него.

— Може да мога, а може и да не мога.

— Виждал съм работата ти тук. Страшно те бива. Ти си роден механик и не трябва да хабиш тази природна дарба за стари бракми, не е ли така?

— Не зная.

— Какво има да знаеш? — Кейд извади клечка за зъби от чисто злато от джоба на ризата си и зачопли един от долните си кътници. — Ако те плаши законът… ами всичко е под контрол. Това е бизнес, Коди. Всеки разбира езика му.

Момчето не отговори. То си мислеше какво можеше да си купи с шестстотин долара на месец и колко далеч от Пъкъл би отишло с едно червено порше. По дяволите неговия старец, можеше да се разложи и да се превърне в личинка, на Коди хич не му пукаше за него. Разбира се, че знаеше с какво се занимава Мак Кейд. Беше виждал големите камиони-влекачи да завиват от шосе №67 и да спират в работилницата на Кейд посреднощ и знаеше, че карат откраднати коли. Знаеше също, че когато големите камиони се отправеха отново на север, вече караха коли без история. След намесата на работниците на Кейд двигателите, радиаторите, отделителните системи, повечето от частите, дори капаците на джантите и боята бяха сменени или разменени. Колите изглеждаха като току-що излезли от магазин. Къде отиваше тази специална стока — Коди не знаеше, но предполагаше, че се препродаваха от изпечени мошеници или се използваха от организирани банди. Който и да ги купуваше, плащаше много пари на Кейд, а в Пъкъл той беше открил идеалното местенце, където да ги трупа чрез тази си дейност.

— Не искаш да свършиш като твоя старец, нали, Коди? — Момчето видя лицето си, отразено в очилата на Кейд. — Искаш да направиш нещо от живота си, нали?

Коди се колебаеше. Не знаеше какво искаше. Макар че не даваше пет пари за закона, досега не беше вършил нещо криминално. Може да бе счупил няколко прозореца или да бе вдигал малко врява, но това, което Кейд предлагаше, беше различно. Съвсем различно. Беше като да прекрачиш някаква граница, по която Коди беше вървял дълго време — но все пак самото й пресичане означаваше, че няма връщане назад. Никога.

— Предложението важи една седмица. Знаеш къде да ме намериш. — Усмивката на Кейд отново беше разцъфтяла на лицето му. — Колко ти дължа?

Коди провери цифрите.

— Дванайсет и седемдесет и три.

Онзи отвори преградката на таблото и Тифус облиза ръката му. Вътре имаше четирийсет и пет калибров автоматичен пистолет и един резервен пълнител. Ръката му извади навита на руло двайсетачка и той рязко затвори преградката.

— Ето, приятел. Задръж рестото. Вътре има и нещо допълнително за теб. — Той запали мотора и мерцедесът задавено изръмжа. Възбуден, Тетанус стоеше неподвижно на задната седалка, но излая в лицето на Коди. Беше подушил миризмата на сурово месо. — Помисли си за тези неща — каза Кейд и натисна газта. Напусна бензиностанцията със свистене на гуми.

Коди го гледаше как се отправя на юг и увеличава скоростта. Разгъна двайсетачката. Вътре имаше миниатюрно шишенце с три жълтеникави кристала. Макар да не беше приготвял такъв наркотик досега, Коди знаеше как изглежда.

— Добре ли си?

Коди се стресна и плъзна кристалите кокаин в горния си джоб, точно зад емблемата на бензиностанцията. Мендоза стоеше на около два метра зад него.

— Ъ-хъ. — Коди му подаде двайсетачката. — Каза да задържа рестото.

— Друго какво каза?

— Празни приказки. — Коди мина край Мендоза и се отправи към работилницата, като се опитваше да подреди мислите си. Усещаше как шестстотинте долара на месец го притегляха като хладна ръка, излязла от огнена пещ. Какъв е проблемът? — питаше се той. — По няколко часа работа на нощ, при положение че на ченгетата вече е платено, възможност да се включа в операциите на Кейд, ако желая. Защо не приех веднага?

— Знаеш къде отиват колите му, нали? — Мендоза беше последвал Коди и стоеше, облегнат на стената на гаража.

— Не.

— Не може да не знаеш. Преди две-три години областният съдия там горе, във форт Уърт, бил намерен в багажника на една кола с прерязано гърло и куршум между очите. Колата била паркирана пред Градския съвет. Разбира се, номерата й липсвали. Откъде, мислиш, се е взела?

Коди сви рамене, но знаеше.

— Преди това — продължи Мендоза, скръстил едрите си ръце пред гърдите си — в една камионетка в Хюстън избухнала бомба. Ченгетата предполагат, че е била предназначена за някакъв адвокат, който подготвял обвинение за арест за притежаване на наркотици, но вместо него бомбата разкъсала една жена и детенцето й на парчета. Откъде, смяташ, е дошла онази камионетка?

Коди взе автоматичния гаечен ключ.

— Не е нужно да ми изнасяш лекции.

— Не исках да прозвучи така. Но не вярвай нито за миг, че Кейд не знае за какво се използват колите му. И това е само в Тексас, а той ги праща из цялата страна.

— Просто говорих с него. Няма нищо незаконно в това.

— Знам какво иска от теб — категорично заяви Мендоза. — Сега си вече мъж и можеш да постъпваш както ти харесва. Но трябва да ти кажа нещо, което ми каза моят баща преди много години: Човек е отговорен за постъпките си.

— Ти не си ми баща.

— Не, не съм. Но те наблюдавам как растеш, Коди. Знам всичко за онази глупава история с ренегатите, но тя е почти нищо в сравнение с онова, в което може да те въвлече Кейд.

Коди натисна спусъка на автоматичната машинка в ръцете си и воят й прозвуча като писък между стените. Обърна гръб на Мендоза и се зае с работата си.

Мендоза изсумтя, свъсил мрачно вежди. Обичаше Коди и знаеше, че е умен младеж и БИ МОГЪЛ да стане нещо, ако си го поставеше за цел. Но проклетият му баща го спъваше и момчето беше допуснало злобата на стареца да се просмуче във вените му. Мендоза не знаеше какво очаква Коди занапред, но се страхуваше за него. Беше видял твърде много съдби, проиграни заради златото на Кейд по най-глупав начин.

Той се върна в офиса си и включи радиото на музикалната програма от Ел Пасо. Около девет щеше да се появи автобусът на компанията „Трейлуейс“, който пътуваше по маршрута Одеса — Чайнъхо. Шофьорът винаги спираше на бензиностанцията на Мендоза, за да могат пътниците да си вземат безалкохолни напитки и бонбони от автоматите. После, като изключим някой случайно минаващ камион, шосе №67 опустяваше, проснало асфалтовата си снага да изстива под звездите, и Мендоза затваряше. Прибираше се у дома на Първа улица в Бордъртаун за късна вечеря с жена си и чичо си Лазаро, който живееше при тях. След това двамата играеха на дама, докато най-сетне часовникът не ги подканеше да си лягат. Довечера можеше да се сънува като автомобилен състезател, който профучава по мръсните писти на своята младост. Но най-вероятно нямаше изобщо да сънува.

Щеше да отмине още една нощ и да настъпи нов ден, а Мендоза разбираше, че също така неусетно се изнизваше и човешкият живот.

Той увеличи звука на радиото и се заслуша в пронизителните тромпети на някакъв мексикански уличен състав. Съзнателно се стараеше да не мисли за момчето в гаража, което бе изправено пред кръстопът и никой на този свят не можеше да му помогне да реши кой път да избере.