Робърт Маккамън
Стингър (15)

14. Желанието на Дофин

— Как така се е променила? Какво искате да кажете? — премигваше слисано Том. Погледна Джеси, която стоеше, облегната на рамката на вратата, кръстосала ръце и обхванала в шепи лактите си. Беше се втренчила в пода. Мътният й поглед блуждаеше. Вниманието й беше изолирало външния свят. — Джеси, за какво говори той?

— Нямам предвид, че дъщеря ви се е променила физически.

Мат Роудс се опитваше да говори спокойно, за да не предизвиква излишна тревога, но не беше сигурен дали се справя добре. Самият той се чувстваше така, сякаш червата му бяха оплетени на кълбо с много възли. Беше придърпал стола си точно срещу Том, само на около метър и половина-два от канапето, на което седеше той. Рей, не по-малко шокиран от баща си от факта, че се прибира вкъщи от училище и намира двама офицери от авиацията, седеше от лявата му страна. Слънчевата светлина шареше бели ленти по стените на всекидневната.

— Физически си е същата — наблегна Роудс. — Само че… ами… има някаква промяна в разсъдъка.

— Промяна в разсъдъка — повтори с усилие Том.

— Обектът, който пресече пътя на съпругата ви тази сутрин, би могъл да идва от където и да било в космоса. Всичко, което знаем за него, е, че е навлязъл в атмосферата, запалил се е и е катастрофирал. Сега другото нещо, което е излязло от него — черната сфера, трябва да бъде намерено. Двамата с капитан Гънистън проверихме щателно къщата, претърсихме всяко местенце, където предполагаме, че дъщеря ви е могла да достигне, но когато дойдохме тук, тя можеше само да пълзи, и то с неимоверни усилия, затова не можем да разберем какво е направила с него. Но то със сигурност е било у дъщеря ви, когато госпожа Хамънд позвънила тук в десет и трийсет.

Том затвори очи, защото стаята започна да се върти. Когато ги отвори, полковникът беше все още там.

— Тази черна сфера… какво представлява?

— И това не знаем. Както казах, дъщеря ви, изглежда, е чувала нещо от нея, което никой друг не е — пеене, така го обяснила. Би могло да бъде лъч от аура, настроен по някакъв начин към вълните на мозъка й или нещо подобно, но както казах, не знаем нищо. Обаче и двамата с капитан Гънистън сме на мнение, че… — Той спря, за да обмисли как да го каже. Нямаше друг начин, освен да говори направо. — И двамата смятаме, че е имало трансформация.

Том ги гледаше втренчено.

— Трансформация на интелекта. Вашата дъщеря… не е тази, която изглежда, че е. Все още на вид е като малко момиченце, но всъщност не е. Независимо какво точно е съществото във вашия кабинет, господин Хамънд, то не е от човешката раса.

— О-о — въздъхна тихо Том, сякаш някой му беше изкарал въздуха.

— Мислим, че трансформацията е причинена от черната сфера. Защо се е случило това или как — не знаем. Натъкваме се на неща, които са доста странни — което май е мотото на годината, а? — Той се усмихна напрегнато. Изражението на Том остана все така безизразно. — Аз не просто така съм тук. Когато обектът започнал да пада, а проследяващият компютър потвърдил, че това не е метеор или повреден сателит, ме повикаха на извънредно дежурство. Работя повече от шест години по проекта „Синя книга“, като разследвам наблюдения на НЛО, говоря със свидетели, посещавам обекти из цялата страна. С една дума имам опит с явленията, свързани с НЛО.

Том свали очилата си и започна да бърше стъклата с ризата си. Сякаш за него в този момент беше най-важно те да са безупречно чисти. Джеси все още беше вглъбена в себе си, но Рей изведнъж наруши унеса си и каза:

— Искате да кажете… виждали сте истинска летяща чиния? От друга планета?

— Да — отговори Роудс без колебание. Този инцидент щеше да отвори нова глава в „Синята книга“, затова реши, че може да каже истината. — Деветдесет процента от обажданията в действителност се отнасят за метеорни частици, кълбовидни мълнии, шеги и неща от тоя род. Но десетте процента са нещо съвсем различно. Едно ИТС — извънземно транспортно средство — катастрофира в щата Върмънт преди три години. Останаха парчета метал и части от чуждоземни тела. Друго някакво падна в Джорджия миналото лято, но беше съвсем различен модел, а и пилотът също представляваше различна форма на живот от тази при инцидента във Върмънт. — Разкривам държавни тайни пред хлапе с оранжеви връхчета на пънкарската си прическа! — усети се той. Но Рей го гледаше прехласнато, докато Том все още беше изключил и продължаваше да търка очилата си. — И така, след като разгледахме всички сведения за наблюдавани ИТС с различни форми, стигнахме до заключението, че Земята е почти на, ами на нещо като супермагистрала в космоса. Коридор от единия край на галактиката до другия може би. Някои от ИТС-тата, също като нашите коли, се развалят, всмукват се от земната атмосфера и катастрофират.

— Ау! — прошепна Рей с разширени от любопитство очи.

Роудс знаеше, че за разкриване на тази информация без позволение би могъл да получи доживотна присъда, но обстоятелствата изискваха обяснение, а и без това вече никой не вярваше на тези истории, докато лично не преживееше някаква среща с НЛО. Той отново се обърна към Том.

— Екипът ми почиства мястото на катастрофата. Ще бъдем готови за тръгване около полунощ. И… ще се наложи да взема съществото с мен.

— Тя е моя дъщеря. — Гласът на Джеси беше немощен, но постепенно набираше сила. — Тя не е СЪЩЕСТВО.

Роудс въздъхна — вече няколко пъти повтаряха все това.

— Нямаме друг избор, освен да вземем съществото до Уеб, а оттам да го прехвърлим в някоя изследователска лаборатория във Вирджиния. Няма начин да оставим такова нещо да се движи на свобода. Не знаем какви са намеренията му, нито каквото и да било относно биологията, химичните му процеси или…

— Психологията му — довърши вместо него Том и сложи с треперещи пръсти очилата си. Умът му отново щракаше по старому, макар всичко все още да му се струваше мъгляво като в сън.

— Правилно. И това също. Досега тя — искам да кажа ТО — не се държи заплашително, но човек никога не знае какво може да го предизвика.

— Много подло, човече! — каза Рей. — Сестра ми извънземна — как не!

— Рей! — скастри го Джеси и усмивката на момчето помръкна. — Полковник Роудс, няма да ви позволим да вземете Стиви. — Гласът й трепна. — Тя все още е наша дъщеря.

— Все още ИЗГЛЕЖДА като вашата дъщеря.

— Така да бъде! Но каквото и да е това в нея, то може и да се махне. Щом тялото й е добре, тогава и разумът й би могъл да се върне…

— Полковник! — Гънистън се появи на вратата между всекидневната и кабинета. Луничавото му лице беше пребледняло още повече и той изглеждаше точно такъв, какъвто си беше всъщност — едно изплашено двайсет и три годишно хлапе в авиаторска униформа. — Тя е на последния том.

— Ще говорим за това по-късно — каза Роудс на Джеси и се изправи. Изтича в кабинета, следван от Рей. Том прегърна Джеси и двамата също се отправиха натам.

Щом прекрачи прага, Том спря като закован. Рей стоеше втренчен, с отворена уста.

Томовете на тяхната енциклопедия бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Речниците на Уебстър и Роже, Световният атлас и други подобни справочници лежаха на пода, а сред цялата тая бъркотия Стиви седеше и държеше в ръце последния том от енциклопедия „Британика“. Беше приклекнала, по-точно кацнала като птица. Докато Том я наблюдаваше, дъщеря му отвори книгата и започна да прелиства страниците, като за всяка отделяше около две секунди.

— Вече е прегледала Уебстър и Роже — каза Роудс. Независимо дали щеше да я нарече извънземно или същество, припомни си той, тя изглеждаше като момиченце в сини джинси и тениска и тези студени названия не й подхождаха. Очите й вече не бяха безжизнени. Те блестяха и гледаха страниците напрегнато и с всепоглъщаща съсредоточеност. — Нужни й бяха около трийсет минути, за да разгадае нашата азбука. След това дойде ред на библиотеката ви.

— Боже мой… тази сутрин тя едва можеше да чете — каза Том — Искам да кажа… тя дори не ходи на училище.

— Това е било тази сутрин. Мисля, че вече е почти готова за колежа.

Прелистването на страниците продължаваше. Чу се специфичен звук и Том видя как килимът под дъщеря му подгизна.

— Очевидно тялото продължава да функционира нормално — отбеляза Роудс. — Така знаем, че поне една част от човешкия мозък работи, макар и несъзнателно.

Джеси увисна на ръката на мъжа си и здраво го стисна. Беше го видяла как се поколеба и се уплаши да не би да замахне към лицето на полковника. Стиви все още беше изцяло погълната от книгата и прелистването на страниците ставаше все по-бързо, докато накрая се превърна в еднообразен шум.

— Тя препуска с бясна скорост. Вижте я само! — Рей пристъпи напред, но полковникът го хвана за ризата и му попречи да се приближи повече. — Хей, Стиви! Това съм аз, Рей!

Детето вдигна глава. Завъртя я към него. Във втренчения пронизващ поглед се четеше любопитство.

— Рей! — повтори той и се тупна в гърдите.

Тя изпъна шия и премигна. После гласът каза „Рей“ и тя също се тупна в гърдите, след което се върна към четенето.

— Е — отчете Роудс, — може би все още не е готова за колеж, но продължава да се учи.

Том погледна разпилените наоколо книги.

— Ако… тя наистина не е вече Стиви… ако е нещо различно, тогава как е разбрала за книгите?

Джеси отвърна:

— Намерила ги е и сигурно е предположила какво представляват. След като свърши с азбуката, се разходи из къщата, оглеждайки някои неща. Една лампа, изглежда, наистина я очарова. Както и едно огледало — непрекъснато се опитваше да бръкне в него. — Тя се вслуша в гласа си и разбра колко безстрастно звучеше, също като на Роудс. — Това е НАШАТА ДЪЩЕРЯ. Така е.

Но докато наблюдаваше прелистването на страниците, тя разбираше, че където и да беше Стиви — Кое всъщност олицетворяваше Стиви? Нейният разум? Нейната душа?, — тя в никакъв случай не беше в тялото, което поглъщаше информация, клекнало над локва урина.

Стигна до последната страница. Затвори внимателно книгата и я остави внимателно, сякаш почтително настрани. Том вече наистина знаеше, че това не беше Стиви; тяхната дъщеря просто захвърляше нещата, вместо внимателно да ги оставя.

Съществото се изправи с плавни и контролирани движения. Вече се чувстваше стабилно на краката си. Изглежда, беше привикнало със земното притегляне. Обърна се към петимата, които го гледаха втренчено, и внимателно започна да изучава лицата им. Вдигна ръце и ги заразглежда, сравнявайки ги с тези на другите. Особено го заинтригуваха очилата на Том и Рей, затова докосна лицето си, сякаш очакваше и на него да има такива.

— В главата си вече има азбуката, два големи речника, един световен атлас и няколко енциклопедии — тихо каза Роудс. — Мисля, че се опитва да научи за нас колкото е възможно повече. — Съществото наблюдаваше движенията на устните му и докосна своите. — Мисля, че е излишно да чакаме по-удачен момент, а?

Той направи крачка към нея и спря на достатъчно разстояние, за да не я изплаши.

— Името ти? — попита той, като се стараеше да артикулира възможно най-отчетливо. Сърцето му пърхаше като птица в клетка. — Как ти е името?

— Името ти — отвърна тя. — Как ти е името?

— ТВОЕТО име. — Той посочи към нея. — Кажи ни твоето.

Тя, изглежда, се замисли, без да откъсва очи от него. Погледна към Рей и го посочи:

— Рей.

— Хей! — извика момчето. — Едно извънземно, което знае името ми!

— Шт! — Джеси го ощипа така силно, че почти откъсна месо от ръката му.

Роудс кимна.

— Правилно. Това е Рей. Какво е ТВОЕТО име?

Съществото се завъртя и тръгна с плавна, приплъзваща се походка към коридора. Спря и се обърна отново към тях.

— Име — каза тя и излезе в коридора.

Сърцето на Джеси блъскаше в гърдите й.

— Мисля, че иска да я последваме.

Така и направиха. Съществото ги чакаше в стаята на Стиви, беше вдигнало ръка и сочеше нещо с показалец.

— Името ти — повтори Роудс, тъй като не я разбираше. — Кажи ни как можем да те наричаме.

Тя отвърна:

— До-фин.

Тогава всички осъзнаха, че пръстът й сочеше към картината на делфина върху дъската на Стиви.

— Страхотно! — възкликна Рей. — Тя е перко.

— До-фин. — Произнесе го съвсем по детски. Протегна ръка нагоре и пръстите й докоснаха картинката, погладиха морскосинята вода. — До-фин.

Роудс не беше сигурен дали имаше предвид делфина или океана. Във всеки случай беше сигурен, че съществото пред тях беше много повече от делфин в човешка кожа, много-много повече. Очите й го питаха дали разбира и той кимна. Пръстите й се забавиха няколко секунди върху картинката, после се преместиха върху друга и Роудс я видя как се сви уплашено.

— Стин-гър — каза тя, сякаш беше опитала нещо гнусно. Докосна скорпиона и веднага отдръпна пръсти, сякаш се страхуваше да не я ужили.

— Това е само картинка. — И Роудс я потупа с ръка. — Не е истински.

Тя го изучава още малко, после махна малките цветни топлийки, които прикрепваха картинката към корка, и я погледна отблизо. Пръстът й проследи сегментите на опашката по цялата й дължина. Накрая ръцете й започнаха да мачкат хартията, всъщност да я сгъват, разбра Роудс. Придаваха й нова форма.

Джеси стисна ръката на Том. Наблюдаваше как Стиви или Дофин, или каквото и да бе то — сгъваше отново и отново хартията с вече бързи и ловки пръсти. Нужни му бяха само няколко секунди, за да направи от нея пирамида. После я захвърли и тя прекоси стаята и се удари в стената.

Гънистън я вдигна. Това беше най-странният хартиен самолет, който някога бе виждал.

Съществото се обърна към тях. В погледа му се четеше очакване, а също и въпрос, но никой не разбираше какъв е той.

Тя направи крачка към Джеси, която, от своя страна, отстъпи назад. Рей се облегна на стената.

Дофин вдигна ръка и я сложи на гърдите на Стиви.

— Твоето — каза тя.

Джеси разбра какво я питаше съществото.

— Да. Моя дъщеря. НАША дъщеря. — Така силно стискаше ръката на Том, че щеше да му счупи пръстите.

— Дъ-ще-ря — внимателно повтори Дофин. — Жен-ски по-то-мък на чо-веш-ки съ-ще-ства.

— Направо от речника на Уебстър — промърмори Гънистън. — Мислите ли, че разбира какво означава?

— Тихо! — каза му Роудс.

Дофин отиде с плавна стъпка и вирната брадичка към прозореца. Остана там неподвижно повече от минута и Джеси разбра, че беше омагьосана от тънката лента синьо небе, което се виждаше през спуснатите щори. Джеси си наложи да излезе от вцепенението и отиде до прозореца да вдигне щорите. Следобедното слънце нахлу в стаята със златни отблясъци. Безоблачното небе беше лазурносиньо.

Дофин не откъсваше очи от него. Протегна ръце и се изправи на пръсти, напрегнала цялото си тяло към небето. Джеси видя някаква промяна в лицето й — то вече не беше безизразна, безчувствена маска. От него се излъчваше копнеж, смесица от радост и тъга, която беше неразбираема за нея. Лицето беше едновременно на Стиви — с нейната невинност и детско любопитство, и в същото време беше лице на много преживял човек, вероятно на някаква старица, измъчена от грижи, уморена от несбъднати копнежи.

Малките ръчички се протягаха към стъклото, но тялото на Стиви беше твърде ниско, за да го достигнат. Дофин изпръхтя нетърпеливо, мина с плавната си походка край Джеси и придърпа стола от бюрото на Стиви. Качи се на него, наведе се напред и веднага плесна челото си в стъклото. Пръстите й опипваха невидимата бариера и пърхаха като молци, които се опитват да преминат през някакъв екран. Накрая отпусна безжизнено ръце и те увиснаха отстрани на тялото й.

— Аз… — каза Дофин. — Аз… же-лая…

— Какво каза тя? — попита Гънистън, но Роудс вдигна пръст пред устните си.

— Аз же-лая. Да… — Дофин обърна глава и очите й — с онова древно излъчване и с някаква крещяща нужда — срещнаха очите на Джеси. — Аз же-лая да ора-тор-ствам.

Всички мълчаха. Дофин премигваше в очакване на отговор.

— Мисля, че иска да я заведем при нашия водач — каза Рей и Том го сръга с лакът в рамото.

Дофин опита отново:

— Да виб-ри-ра сред-но-то у-хо.

Джеси помисли, че се досеща.

— Искаш да кажеш… да говориш с нас?

Дофин се намръщи, явно премисляйки чутото. Издаде някакъв звук, напомнящ леко, но особено музикално цвъртене, слезе от стола, мина край Джеси и излезе от стаята. Роудс и Гънистън побързаха да я последват.

И докато Джеси, Том и Рей стигнат до кабинета, Дофин беше клекнала на пода и съсредоточено се беше заела да препрочита тълковния речник от кора до кора.