Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stinger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
copycon(2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho(2015 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Стингър

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Преводач: Мая Керезова

Редактор: Виктория Петрова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ева Егинлиян

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 28

Предпечатна подготовка: ИК „Хермес“

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Велико Търново

 

Robert R. McCammon

Stinger

Copyright © 1988 by The McCammon Corporation

By arrangement with Peter Lampack Agency, Inc.

551 Fifth Avenue, Suite 2015 New York, NY 10176 — 0187 USA

© Мая Керезова, преводач, 1994 г.

© Борис Стоилов, художествено оформление, 1994 г.

с/о Литературна агенция „Права и преводи“ — Белград

ISBN: 954-459-164-8

История

  1. —Добавяне

12. Стимул в живота

Звънецът в три удари.

— Локет и Джурадо! — извика Том Хамънд. — Вие двамата останете в стаята. Останалите могат да отлитат.

— Ей, човече, ама аз нищо не съм направил! — Рик Джурадо вече бе сложил бялата си мека шапка и бе станал от масата в задния ляв ъгъл на задушната класна стая.

— Не съм казал, че си направил. Просто остани на място.

Другите деца си събираха учебниците и напускаха стаята. Коди Локет стана внезапно от масата в задния десен ъгъл на стаята.

— По дяволите! Аз си тръгвам!

— Сядай долу, Локет! — Том стана от бюрото си. — Просто искам да говоря с вас двамата и това е всичко.

— Можеш да говориш със сянката ми, когато вече съм си тръгнал — отговори Коди и групата ренегати, застанали в защитен кордон около него, се изсмяха. — Часът свърши и аз си отивам. — Той тръгна с широки крачки към вратата и другите го последваха.

Том застана на пътя му. Момчето продължи напред, без да спира, като че ли искаше да мине през него. Том остана на мястото си и се приготви за удара. Коди спря на по-малко от метър пред него. Непосредствено зад Коди застана едро деветдесеткилограмово момче, което винаги носеше очукан футболен шлем, боядисан в шарен камуфлажен цвят. Името му беше Джо Тейлър, но Том никога не беше чул някой да го нарича другояче освен Танка. И точно сега Танка го пронизваше с хлътналите си черни очи, разположени на ръбестото му лице, което само родната му майка можеше да харесва.

— Ще се махнеш ли или…

Том се поколеба. Рик Джурадо отново бе седнал на мястото си и се подсмихваше. Около него се бяха събрали няколко мексиканчета и индианци, все от бандата на кроталите. Останалите ученици, които не членуваха в нито един от „клубовете“, вече се бяха изнизали навън и Том бе останал сам с малките зверове. Аз започнах, помисли си той, аз трябва да свърша. Погледна право във високомерните сиви очи на Коди Локет и каза:

— Няма да се махна.

Коди прехапа долната си устна. По лицето на учителя не можеше да се разбере какво иска, но беше сигурен, че не е направил нищо лошо. Поне тия дни.

— Не можеш да ме скъсаш. Вече съм си взел годишните изпити.

— Просто седни и ме изслушай, хайде!

— Ей, аз ще те изслушам! — извика Рик. Издърпа един свободен чин, вдигна краката си отгоре, облегна се назад и кръстоса ръце. — Локет не чактисва ингилизкия език, господин Хамънд — каза той, като нарочно говореше със силен акцент.

— Затваряй си плювалника бе, мангал — изръмжа Танка.

Няколко кротала моментално скочиха на крака. Едно мършаво къдрокосо момче до Рик даже пристъпи напред. То носеше червена кърпа, вързана през челото, и пет-шест малки разпятия на верижка около шията.

— Ти що не се разкараш бе, шопар! — извика той с тънък писклив глас.

— Бегай да сучеш мляко, дребосък такъв. — Танка му показа среден пръст.

Мексиканчето, макар да тежеше около четирийсет кила по-малко от Танка, се хвърли напред към него, но Рик протегна ръка и го хвана за китката.

— Спокойно, спокойно — каза тихо той, все още с усмивка, с поглед, втренчен в Коди. — Стойте настрана, muchachos. Пекуин, успокой се, човече!

Пекуин, чието истинско име беше Педро Ескуимелас, трепереше от ярост, но се поукроти. Седна на масата, като мърмореше мръсотии на гърлен испански. Другите кротали — Крис Торес, Диего Монтана и Лен Редфедър — останаха прави и готови да се сбият. Том усещаше как бедствието витае около него — ако не успееше да ги овладее, класната стая щеше да се превърне в бойно поле. Поне Пекуин се бе успокоил. Том знаеше, че момчето беше със страшно избухлив характер. Не минаваше ден, без той да не се сбие. Прякорът му бе много сполучлив — Пекуин на испански означава малка лютива чушка, която може да изгори езика и на дявола.

— Какво ще кажеш за това? — попита той Коди.

Момчето вдигна рамене. В шкафчето си беше оставил закачалката за вратовръзки, вече окончателно завършена. Искаше да я занесе вкъщи и да поработи няколко часа при господин Мендоза. Иначе не бързаше.

— Ако аз остана, остават и те. — Той посочи с глава своя антураж, шестима яки ренегати — Уил Латам, Майк Фракнър, Боби Клей Клемънс, Дейви Самърз и Танка.

— Добре, само седнете.

Коди се запъти нехайно към мястото си. Другите го последваха. Танка подпря стената с едрото си рамо и зачопли нокти с един разгънат кламер.

— Ще остарея от чакане, amigo — високо обяви Рик.

Том отиде до бюрото си и седна на ръба му. Отзад на дъската беше написан планът на разказа „Конан Варваринът“ от Робърт Е. Хауърд. Беше казал на момчетата да го прочетат, за да обсъдят законите в нецивилизованите страни. Бяха го прочели само двама или трима.

— Утре е последният ви ден в училище — започна той. — Исках да…

— О, майчице! — изпъшка Рик и смъкна шапката над очите си. Пекуин удари главата си върху масата и шумно захърка. Ренегатите наблюдаваха в гробно мълчание.

Ризата на Том беше мокра от пот и се бе залепила на гърба и раменете му. Вентилаторът духаше само горещ въздух. Танка внезапно се оригна и това прозвуча като гръм от гаубица. Всички ренегати избухнаха в смях. Кроталите посрещнаха изявата му с мълчание.

— Исках да ви кажа само, че… — опита се отново Том, но гласът му засече. Никой не го гледаше. Не даваха и пет пари за това, което щеше да каже. Вече се бяха скрили зад маската на отегчението. По дяволите! Все едно да мяташ ласо по луната, помисли си той. Но сега вече беше страшно ядосан от отегчените им пози, както и на онзи, който трябваше да оправи проклетия климатик. Ядосан беше и на себе си, задето постъпваше толкова глупаво. Почувства как стените се затварят около него и усети струйката пот по гърба си. Вълна от ярост го обхвана, заблъска се в гърдите му с все сила и накрая изригна навън.

Ръцете му реагираха първи. Той грабна дебелия том „Преходните правителства“ от бюрото си и го запрати с все сила напред.

Книгата се удари с трясък в отсрещната стена. Пекуин подскочи и изправи глава. Рик Джурадо бавно побутна шапката над очите си. Танка спря да си чисти ноктите, а Коди присви очи.

— Значи това ви накара да ми обърнете внимание, а? — извика Том с почервеняло лице. — Малко шум и разрушение, а? Това ли е вашият стимул в живота?

— Да — отговори Коди. — Трябваше да хвърлите книгата още първия учебен час.

— Корави момчета… и момичета — каза Том, поглеждайки към Мария Наваро, която седеше сред кроталите. — Страшно корави! Локет, ти и Рик Джурадо си приличате страшно много…

Рик изпръхтя подигравателно.

— Много си приличате — продължи Том. — И двамата надминахте себе си да се правите на корави и глупави, та да вземете акъла на тези, които сляпо ви следват и ви подражават. Видях вашите тестове. Мога да различа кога някой е глупав и кога се прави на такъв. И двамата можехте да постигнете много повече, ако…

— Човече, ти май имаш словесна диария! — прекъсна го Коди.

— Може и да имам. — Под мишниците на Том се стичаха ручейчета от пот. Трябваше да продължи. — Знам, че и двамата можехте да се представите много по-добре. Но вие се правите на тъпи и отегчени. Или просто на шибани. — С тази дума Том успя да задържи вниманието им. — За мен и двамата сте просто страхливци.

Последва дълга пауза. Лицата на Локет и Джурадо бяха напълно безизразни.

— Хайде де! — подтикна ги Том. — А? Не мога да повярвам, че две корави момчета като вас само ще мълчат и няма да кажат нещо остро за…

— Да, аз имам нещо да кажа — изправи се Коди, — часът свърши.

— Много добре! Давай! Излез! Джурадо поне има смелостта да остане и да слуша.

— Дрън-дрън — каза Коди със студена усмивка. — В час ще стоя и ще те слушам, господине, но когато удари звънецът, идва моето време. — Той тръсна глава и черепчето, закачено на ухото му, се залюля и проблесна на слънцето. — Ама ти за какъв се мислиш? Смяташ, че знаеш отговорите на всички въпроси и просто можеш да ги посочиш, така ли? Господине, та ти не знаеш нищо за мен!

— Знам, че слушаш в час, независимо дали другите разбират това или не. Знам също, че имаш много повече ум, отколкото пока…

— Я престани с тия приказки! Просто край! Можеш да ми проповядваш, ако си на мое място. А дотогава можеш да вървиш по дяволите!

Това бе посрещнато с одобрителни възгласи от останалите ренегати.

Чуха се аплодисменти. Том погледна към Рик Джурадо, който бавно пляскаше с ръце.

— Ей, Локет! — подигра се той. — Трябвало е да станеш артист. Щеше да спечелиш някоя и друга награда.

— Не ти ли харесва? — Гласът на Коди беше леденостуден, по очите му горяха. — Знаеш какво да правиш тогава, скапаняк такъв!

Рик спря да пляска с ръце. Тялото му се напрегна, беше готов да скочи от чина.

— Може и да знам, Локет. Може да дойда и да подпаля шибаната ти къща, както твоите хора правят с нашите.

— Престанете със заплахите — намеси се Том.

— Я не ме разсмивай! — Коди подигравателно се изсмя, без да обърне внимание на думите на учителя. — Не сме горили никакви къщи. Вие сами сте си ги подпалили, за да се разпищите после, че ние сме го направили.

— Пресечете ли моста през нощта, hombre — каза тихо Рик с дивашка усмивка, — ще ви устроим истинска гореща фиеста. Разбра ли, глупако?

— О, треперя! — Наистина никой от ренегатите, поне доколкото Коди знаеше, не беше подпалвал тия къщи в Бордъртаун.

— Я престанете вече — настоятелно се намеси Том. — Защо не забравите тази глупашка вражда?

И двамата го погледнаха свирепо, сякаш беше най-безполезното насекомо, изпълзявало някога от дупката си.

— Човече, ти май наистина не си в час. Нищо не разбираш от тия неща. Както и от нещата в училище — отегчено го погледна Рик. — Аз поне имах търпението да завърша. Познавам много, които и това не направиха.

— И какво стана с тях?

— Някои забогатяха от търговия с кокаин. Други умряха. — Той вдигна рамене. — А имаше и дето се захванаха с други неща.

— Като работа при Мак Кейд ли? Не е кой знае какво бъдеще, също както и затворът.

— Нито един от тях не се мъкне всяка сутрин на работа, която мрази, и не целува мръсни задници, за да си я запази. — На Рик му бе дошло до гуша. Той се изправи. — Хората в тоя град петдесет години целуваха задника на Престън. И докъде ги докара това?

Том понечи да отговори, но логичният въпрос на момчето го смрази. Не можеше да го обори.

— Нямаш отговори на всички въпроси, нали? — продължи Рик. — Виждаш ли, живееш в хубава къща, на хубава улица. Не трябва да слушаш всеки ден някой да ти нарежда къде може и къде не може да ходиш, като че ли си куче на къса каишка. Не знаеш какво значи да се биеш за всичко, което имаш, и никога няма да разбереш.

— Не става въпрос за това. Приказвах за вашето образо…

— Точно за това става въпрос, дявол да те вземе! — извика Рик и принуди Том да млъкне. Той трепна, стисна юмруци и изчака да се уталожи гневът на момчето. — Точно за това става въпрос — повтори Рик напрегнато. — Не за образование. Не за училище. Не за книги, написани от умрели. Не за целуване на задници, докато накрая се научиш да харесваш вкуса им. Става дума за това да се биеш всеки ден, за да получиш каквото искаш.

— Кажи ми тогава какво е това, което ти искаш?

— Какво искам ли? — Рик се усмихна горчиво. — Искам уважение. Искам да мога да ходя по всички улици, по които ми доставя удоволствие да ходя. И по вашата улица, господин Хамънд. Дори през нощта, без шерифът да ме блъска в колата си. Искам да имам бъдеще, без някой да ми се е качил на гърба от сутрин до вечер. Искам да знам, че утре ще е по-хубаво от днес. Можеш ли да ми дадеш тези неща, господин Хамънд?

— Аз не мога — отговори Том. — Ти можеш сам да си ги дадеш. Първото нещо е да не се предаваш. Ако направиш това, ще загубиш всичко, независимо за колко твърд се мислиш.

— Пак думи — подигравателно каза Рик. — Тия думи са вятър работа. Чети си твоите книги от умрели. Преподавай ги, ако искаш, но не се преструвай, че значат нещо, защото значение има единствено това. — Той вдигна стиснатия си юмрук, по чиито кокалчета личаха белези от много битки. След това се обърна към Коди Локет. — Ей, ти! Слушай какво ще ти кажа. Една от твоите пачаври удари един от моите. Много лошо го удари. А тази сутрин имах посещение от оная другата пачавра, със значката. Да нямаш договор с Ванс, Локет? Да не му плащаш да не ви пречи да ни палите къщите?

— Ти направо си мръднал. — Коди би могъл да има вземане-даване с шерифа Ванс, колкото с папата от Рим.

— Имам да ти връщам малко, Локет. За Пако Легранде — продължи Рик. — И те предупреждавам: който и от моите да пресече моста, по-добре не го закачайте.

— Минат ли през нощта, значи си търсят белята. Ще ни бъде приятно да ги посрещнем.

— Ей, ти да не си някакъв крал тук! — извика Рик и преди Том да разбере какво става, момчето хвана чина пред себе си и го бутна настрана. Моментално кротали и ренегати скочиха на крака. Разделяше ги само въображаемата линия, разполовяваща стаята. — Ще ходим, където си искаме!

— Не и нощем отсам моста — предупреди го Коди. — Не и в територията на ренегатите.

— Добре де, успокойте се. — Том пристъпи напред между двете групи. Чувстваше се като пълен глупак, който си въобразяваше, че това може да помогне. — Боят няма да…

— Млъкни и стой настрана, човече — отряза го Рик. После се обърна към Коди: — Искаш война, така ли? Не преставаш да се молиш за това!

— Хей! — Мили боже, помисли си Том. — Да не чувам такива работи…

Танка тръгна към Рик Джурадо, но Коди сграбчи ръката му. Предполагаше, че кроталите носят ножове, както обикновено правеха всички потни гърбини от Мексико. И без това ренегатите бяха по-малко, а и тук не му беше мястото и времето за такива битки.

— Голям човек — каза Коди, — големи думи.

— Ще оставя ботуша ми да си поприказва със задника ти! — заплаши Рик. Изражението му остана същото, но вътрешно не му се искаше да започва. Обстоятелствата бяха против тях. Ренегатите сигурно носеха ножовете си. Неговият беше в шкафчето му, а не позволяваше на другите от бандата да носят ножове в училище.

— Хайде да започваме, веднага! — изкрещя Пекуин. Рик едва се въздържа да не го прасне през устата. Пекуин обичаше да започва побоищата, но рядко ги довършваше.

— Ти започни, Джурадо — предизвика го Коди и почти премигна, като чу как Танка започна да кудкудяка, за да ядоса кроталите.

— Няма да се биете — започна да вика Том, но знаеше, че никой не го слуша. — Чувате ли! Ако видя, че правите нещо на паркинга отпред, ще се обадя на канцеларията на шерифа! Разбрахте ли!

— Майната му на шерифа! — изрева Боби Клей Клемънс. — Ще нашарим и неговия задник.

Този миг се проточи цяла вечност. Коди беше готов да посрещне нападението на кроталите и вече се мереше в слънчевия сплит на Джурадо, но Рик стоеше и не помръдваше, в очакване на атаката на ренегатите, която според него нямаше дълго да се забави.

Някой закуцука в коридора, а после рязко спря пред вратата и каза:

— О, червено! Означава „Спри!“

Коди погледна през рамо, но вече знаеше кой е това. Позна го по високия детски глас. Мъжът на вратата носеше избеляла сива униформа, държеше парцал в ръце и буташе пред себе си кофа и изстисквачка. Беше близо шейсет и пет годишен. Кръглото му лице бе набраздено от дълбоки бръчки и нашарено с кафяви петна от възрастта, а косата му бе подстригана толкова късо, че кожата му отдолу изглеждаше като посипана със ситен слой пясък. На лявото слепоочие имаше вдлъбнат белег. Надписът на значката върху униформата му гласеше: „Сардж“.

— Извинявайте, господин Хамънд. Не знаех, че има някой вътре. Зелено! Тръгвай.

Обърна се и тръгна към вратата. Накуцваше с десния крак, който се сгъваше в коляното като акордеон.

— Не, почакай! — извика Том. — Ние тъкмо излизахме. Нали? — попита той Рик и Коди.

Единственият звук в отговор бе щракането на ножа на Пекуин.

— Ако искаш пердах, знаеш къде да ме потърсиш. По всяко време и на всяко място. Но след стъмване стойте далеч от територията на ренегатите — пое инициативата Коди и преди другото момче да може да отговори, той се обърна и закрачи бавно към вратата. Танка стоеше като охрана, докато напуснат всички ренегати, а накрая излезе и той.

Рик понечи да извика мръсотии след тях, но се овладя. Моментът не беше подходящ. Ще му дойде времето, но не сега.

— Да ви го начукам! — изкрещя вместо него Пекуин.

— Хей! — намръщи се Сардж Денисън. — Мама ще ти измие мръсната устичка! — Той погледна Пекуин с гневен поглед, след това натопи парцала в кофата и се залови за работа.

— Беше много набързо, господин Хамънд — каза Рик. — Може би следващия път ще можем да си поговорим у вас на мляко и бисквити.

Пулсът на Том все още беше ускорен, но той направи усилие да изглежда спокоен.

— Просто помни какво ти казах. Твърде умен си, за да си опропастиш живота…

Рик събра слюнка и се изплю на линолеума. Сардж спря да мие. На лицето му се изписаха гняв и смущение.

— Само почакай! — каза той. — Скутър ще ти отхапе краката.

— Няма що, изплаши ме.

Всички знаеха, че Сардж беше луд, но Рик го харесваше. Изпита известно възхищение от господин Хамънд за това, което току-що се бе опитал да направи, но нямаше да му даде да разбере. Просто защото не беше прието.

— Хайде да вдигаме чуковете — каза той на останалите кротали и те напуснаха стаята, като бъбреха на испански, смееха се и удряха по шкафчетата в изблик на нервно напрежение. В коридора Рик перна Пекуин по тила малко по-силно от обичайното за приятелска шега, но Пекуин все пак се усмихна, показвайки сребърния си преден зъб.

Том остана заслушан в заглъхващия по коридора шум. Напомняше му вълна, която се разбива в далечен бряг. Той не принадлежеше към техния свят и се чувстваше невероятно глупав. Нещо по-лошо — чувстваше се стар. Дявол да го вземе, какъв провал! Едва не предизвиках битка между бандите, помисли си той.

— Спокойно, момчето ми. Отидоха си вече — каза Сардж, докато миеше пода.

— Какво?

— Говоря на Скутър. — Сардж посочи към един празен ъгъл — Много се ядосва на тия момчетии.

Том кимна. Сардж се върна към работата си. Набръчканото му лице беше образец на концентрация. Том беше чул, че на младини сержант Денисън бил ранен в последните месеци на Втората световна война и от раняването мозъкът му останал като на дете. Вече петнайсет години Сардж работеше като чистач, а живееше в малка къщичка на края на улица „Бразос“, точно срещу Баптистката църква на Пъкъл. Госпожите от Сестринския клуб се грижеха за него и му носеха домашно сготвена храна, а също го наблюдаваха да не се разхожда по улиците по пижама. Иначе беше напълно самостоятелен. Работата със Скутър обаче беше съвсем друга. Сардж те гледаше така, сякаш си луд, ако не се съгласиш, че някакво куче с неустановена порода се е свило в ъгъла на стаята или пък лежи на стола, или седи в краката му. „Ама ето го, това е Скутър“ — казваше Сардж, изтъквайки факта, че Скутър с много бърз и много срамежлив и често не иска да го видят, но че храна, оставена на верандата на къщата му вечерта, на сутринта я няма. Госпожите от Клуба вече бяха престанали да повтарят на Сардж, че няма никакъв Скутър, защото много лесно се разплакваше.

— Не са чак толкова корави — каза Сардж, като бършеше наплютото от Рик. — Тия момчетии, имам предвид. Просто се преструват.

— Може би — каза Том, но това не беше особена утеха. Чувстваше се като разнебитен. Беше три и петнайсет и Рей сигурно го чакаше при колата. Отвори горното чекмедже на бюрото си и взе ключовете на колата. Кой знае защо, сети се за ключовете, които се подмятаха нейде из къщата на семейство Перез, и се запита дали господин Перез смята, че тежат колкото живота на сина му. Чувстваше как времето лети и знаеше, че в този момент над Великата огнена пустош кръжаха лешояди. Затвори чекмеджето.

— Довиждане до утре, Сардж.

— Зелено! Тръгвай! — отговори Сардж и Том излезе от обляната в слънце стая.