Робърт Маккамън
Стингър (12)

11. Трансформацията

— Не знам какви глупости искате да ми пробутате — каза Джеси, — но това не беше метеор. Знаете го толкова добре, колкото и аз.

Мат Роудс се усмихна едва доловимо и запали цигара. Той седеше срещу Джеси в едно сепаре в „Дамгосващо желязо“ — малко, но спретнато кафене на улица „Селесте“, със съответните дамгосващи железа по стените, покривки на червени карета и столове от червена пластмаса. Специалитетът тук беше голям телешки хамбургер. Месната му плънка беше „дамгосана“ със знака на заведението — двойно хикс. Пред Роудс имаше чиния с остатъци от специалитета.

— Добре, доктор Хамънд — каза той, след като дръпна от цигарата, — кажете ми тогава какво е било?

— Откъде да знам! — вдигна рамене Джеси. — Да не съм от авиацията.

— Не сте, но, изглежда, сте видели обекта достатъчно ясно. Хайде, кажете ни какво мислите за него.

Сю Мълинакс, едра жена с голям ханш и по детски нежни кафяви очи, около които имаше излишества от грим, приближи до тях с кана кафе и доля в чашите им. Преди десет години Сю беше лидерка на мажоретките в Престънската гимназия. Тя се отдалечи от масата, оставяйки след себе си аромата на „Джорджио“.

— Беше машина — опита се да обясни Джеси, щом Сю се оттегли на достатъчно разстояние. — Нещо като секретен модел самолет. Като онзи бомбардировач „Стелт“…

Роудс се засмя и издиша дима през носа си.

— Госпожо, четете твърде много шпионски романи! Няма вече човек, който да не знае за него. Това не е никакъв секретен самолет.

— Ако не е бил „Стелт“, тогава е било нещо от не по-малка величина — продължи Джеси, без да се впечатли от думите на полковника. — Видях парче от него, цялото покрито със знаци. Приличаха на японски йероглифи. Или нещо средно между японски йероглифи и руски букви. Сигурна съм обаче, че не бяха английски. Да ми кажете нещо за това?

Лицето на мъжа помръкна. Той се обърна към прозореца и изложи пред нея орловия си профил. Недалеч оттук хеликоптерът все още стоеше в Престън парк и събираше любопитна тълпа. Капитан Гънистън пиеше кафе на бара и се мъчеше да не отговаря на въпросите на Сесил Торсби, шкембестия готвач и собственик на заведението.

— Мисля, че отново се връщаме на първоначалния ми въпрос — каза полковникът след малка пауза. — Какво повреди колата ви? Бихте ли ми отговорили?

— А вие бихте ли ми казали какво беше това, което падна? — Джеси реши да не споменава за черната сфера, докато не получи някакъв определен отговор. Не изглеждаше опасна за Стиви и нямаше защо да бърза да им я дава.

Мъжът въздъхна и я загледа втренчено с леко дръпнатите си строги очи.

— Госпожо, не знам за каква се мислите, но…

— Доктор — прекъсна го Джеси. — Аз съм доктор. И бих искала да престанете да ми говорите така покровителствено.

— Дадено, доктор — кимна с глава Роудс. Трябва да сменя подхода, помисли си той. Тази жена никак не бе глупава. Не бе като двамата дървеняци, шерифа и кмета. — Добре, ако предположим, че ви кажа какво е било, ще трябва да подпишете декларация за пазене на тайна, даже може да се наложи да дойдете с мен до базата в Уеб. Бюрокрацията там е способна да разплаче и голям мъжага и щом веднъж попаднете в компютъра, трябва да внимавате да не се наложи да ползвате безплатна стая и храна в някое от съответните заведения за неопределен период от време. — Той изчака, за да може Джеси да проумее казаното. — Това ли искате, доктор Хамънд?

— Искам да чуя истината, а не разни врели-некипели. Искам да я чуя и тогава ще ви кажа какво знам по въпроса.

Мъжът изпука кокалчетата на дясната си ръка и се опита да си придаде възможно най-мрачен вид.

— Преди няколко месеца успяхме да заловим един руски хеликоптер. Пилотът избягал с него в Япония. Машината е наблъскана до козирката с оръжие, инфрачервени устройства и сензори. Има също и насочваща лазерна система — нещо, на което отдавна бяхме хвърлили око. — Той смукна още веднъж от цигарата. В кафенето нямаше други хора освен Гънистън, Сесил и Сю Мълинакс, но полковникът почти шепнеше. — Техниците провеждаха изпитания с апаратурата в базата Холоман в Ню Мексико, но се случиха неприятности. Очевидно един от тях, който успял да се промъкне през охраната, е бил дълбоко законспириран агент. Той откраднал хеликоптера и отлетял с него. Базата в Холоман ни помоли за помощ, защото хеликоптерът, изглежда, се насочвал към проливите. Вероятно е щял да бъде посрещнат от руски изтребители от Куба. Както и да е, ние го свалихме. Нямахме друг избор. Хеликоптерът се разпадна точно когато минаваше над вас. Сега трябва да съберем парчетата и да се изнесем оттук, преди да са довтасали вестникарите. — Той изгаси цигарата си в пепелника на масата. — Това е. Можете да прочетете цялата история в „Тайм“ другата седмица, ако не успеем да прикрием нещата.

Джеси внимателно го наблюдаваше. Изглежда, беше решил да не остави и помен от фаса си.

— Не видях никакви перки на онова нещо.

— Господи! — Роудс повиши леко тон. Гънистън и Сесил погледнаха към тяхното сепаре. — Казах ви това, което знам, госп… доктор Хамънд. Ако искате, вярвайте, ако искате, недейте, но помнете едно: вие криете информация от правителството на Съединените щати и това може да докара на вас и на цялото ви семейство доста неприятности.

— Изобщо не ме интересуват заплахите ви.

— А пък мен не ме интересуват вашите игри. Затова: камионетката ви беше ли ударена от парче от машината? Какво точно се случи!

Джеси бавно допи кафето си, като премисляше казаното от полковника. Не беше видяла никакви перки. Как тогава ще е било хеликоптер? Но всичко бе станало толкова бързо. Може би не си спомняше добре или пък перките на хеликоптера са били вече паднали. Роудс я чакаше да говори и Джеси разбра, че трябва да му разкаже всичко.

— Да — каза най-после тя. — Камионетката беше ударена. Едно парче от онова мина точно през двигателя. Сами видяхте дупката. Парчето всъщност беше черна сфера, ей толкова голяма. — Разтвори ръце, за да покаже. — Тя се изстреля от онова нещо и дойде право към нас. А най-странното беше, че тази сфера, изглежда, тежи не повече от петдесет-шейсет грама и е от стъкло или пластмаса, но нямаше никаква драскотина след удара. Не знам нищо за руските технологии, но ако те могат да правят такива неща, ние наистина трябва да се доберем…

— Един момент, моля ви. — Роудс се наведе напред. — Намерили сте тази черна сфера? И сте я пипали? Не беше ли гореща?

— Не. Беше студена, което наистина беше странно, защото другите части още пушеха.

— Имаше ли някакви надписи върху тази сфера?

— Не, беше чиста — поклати глава Джеси.

— Много добре. — В гласа на полковника се чувстваше възбуда. — Значи сте я оставили на мястото, където беше удара й с вашата камионетка?

— Не. Донесохме я с нас.

Очите на полковник Роудс се разшириха.

— Сега е при дъщеря ми, у нас. — На Джеси не й хареса удивеното изражение на полковника, нито как пулсът биеше на слепоочията му. — Защо? Какво може да е това — някакъв компю…

— Гъни! — Роудс скочи на крака, а Гънистън веднага дойде при него. — Плати на човека. — После хвана Джеси за лакътя, но тя се дръпна. Той отново я хвана, този път много здраво. — Доктор Хамънд, ще ни придружите ли до вас, моля ви? Колкото се може по-бързо!

Излязоха от „Дамгосващо желязо“. Отвън Джеси се дръпна сърдито и се освободи от полковника. Роудс не се опита да хване втори път ръката й, но остана да върви редом с нея, на няколко крачки отзад ги следваше Гънистън. Заобиколиха Престън парк, за да избегнат зяпачите, които досаждаха на Джим Тагарт, пилота на хеликоптера. Сърцето на Джеси биеше до пръсване. Тя ускори крачка, даже почти се затича. Двамата мъже я следваха, без да изостават.

— Какво има вътре в тази сфера? — попита тя Роудс, но той не й отговори. Може би сам не знаеше. — Няма да избухне, нали?

Отново не получи никакъв отговор.

Когато стигнаха до дома й, Джеси с радост забеляза, че Стиви не беше забравила да заключи вратата — ставаше вече отговорна за действията си, — но пък трябваше да загуби няколко ценни минути, за да отвори със своя ключ. Мина доста време, докато успее да го намери и отключи. Роудс и Гънистън я последваха вътре. Капитанът здраво затвори вратата след себе си.

— Стиви! — извика Джеси. — Къде си?

Стиви не отговори.

През щорите на прозореца бликаше слънчева светлина, която беше нашарила отсрещните стени на ленти.

— Стиви!

Джеси влезе в кухнята. Часовникът с котешко лице цъкаше, климатикът съскаше и пъхтеше. Близо до масата беше поставен стол, бюфетът беше отворен, на мивката имаше празна чаша. Била е жадна от бягането, помисли си Джеси. Но не е възможно да е излязла отново навън! Ако отново… о-о-о, нима пак щеше да бъде в опасност! Джеси надникна в кабинета — там всичко беше спокойно. След това мина по коридора, който водеше към спалните. Роудс и Гънистън я следваха неотлъчно.

— Стиви! — извика Джеси отново, вече сериозно разтревожена. Къде ли е отишла?

Почти беше стигнала до вратата на стаята й, когато две ръце се показаха на пода. Пръстите се опитваха да се вкопчат в бежовия килим.

Джеси спря изведнъж и Роудс се блъсна в нея.

Това бяха ръцете на Стиви. Джеси виждаше как се мърдат жилите по тях, докато детето й се мъчеше да се хване за килима и да се примъкне напред, след това видя и главата на Стиви — кестенявата й коса беше мокра от пот, лицето й бе подпухнало и по бузите й просветваха капчици пот. Ръцете примъкнаха тялото навън, в коридора. Мускулите им бяха в непрекъснато движение. Стиви продължи напред, сантиметър по сантиметър. Джеси притисна с ръка устата си. Краката на Стиви се влачеха зад нея, лявата й гуменка я нямаше, детето изглеждаше парализирано от кръста надолу.

— Сти… — едва можа да каже Джеси с дрезгав глас.

Тя спря да пълзи. Повдигна много бавно глава и Джеси видя очите й — безжизнени като нарисувани очи на кукла.

Стиви потрепера, сви единия крак под себе си и с видимо болезнени усилия започна да се опитва да стане.

— Дръпнете се назад! — чу се гласът на Роудс. Джеси не помръдна и той я хвана за ръката и я дръпна назад.

Стиви сви и другия крак под себе си. Олюля се. От брадичката й падна капка пот. Лицето й не показваше никакви емоции, беше спокойно и отнесено. Очите й бяха като на кукла, но сега Джеси видя в тях искрица, подобна на светкавица, някаква ожесточеност и огромна решимост, каквито не беше забелязвала преди. Мина й налудничавата мисъл, че това не беше Стиви.

Момичето бавно се изправяше на крака. Лицето запази отнесеното си изражение, но когато тялото най-после се изправи в цял ръст, по него пробяга нещо като лека усмивка на задоволство от постигнатото.

Единият крак се премести напред, като че ли балансираше върху опъната жица. Вторият, без гуменката, го последва, но внезапно Стиви потрепера и политна напред. Джеси не можа да хване дъщеря си. Стиви падна по лице върху килима и размаха ръце, като че ли не знаеше какво да ги прави.

— Тя да не е… със забавено развитие? — попита Гънистън.

Джеси се отскубна от полковник Роудс и коленичи до дъщеря си. Телцето се тресеше, мускулите на раменете и гърба й спазматично потръпваха. Джеси докосна рамото й — почувства удар, който премина през ръката й, и нервите й се изопнаха, като че ли внезапно се бяха възпалили. Тя веднага дръпна ръката си. Кожата на Стиви беше влажна и неестествено хладна — като повърхността на черната сфера. Главата на детето се вдигна и очите се втренчиха в нейните, без да я разпознаят. Джеси видя, че от ноздрите на Стиви се процеждаше кръв — последица от удара в пода.

Почувства, че ще припадне. Коридорът изведнъж стана много дълъг и извит като в зала с изкривени огледала. След това някой й помогна да стане. Беше Роудс. Лъхна я миризма на цигари. Този път тя не се възпротиви.

— Къде е сферата?

Джеси поклати глава.

— Тя се съвзе, полковник — каза Гънистън. — Боже мили, какво му е на детето?

— Провери стаята й. Може сферата да е там. Но, за бога, бъди предпазлив.

— Слушам. — Гънистън прекрачи тялото на Стиви и влезе в стаята й.

Краката на Джеси омекнаха.

— Извикайте линейка… обадете се на доктор Макнийл.

— Ще го направим. Успокойте се сега. Хайде. — Той й помогна да отиде до кабинета, където я настани на един стол. Тя се отпусна замаяна. Повръщаше й се.

— Чуйте ме, доктор Хамънд. — Гласът на Роудс беше тих и спокоен. — Донесохте ли нещо друго от мястото на инцидента освен черната сфера?

— Не.

— Има ли нещо, което не сте ми казали? Видяхте ли нещо вътре в тази сфера?

— Не. Нищо. О, божичко… трябва да се обадя на мъжа си.

— Постойте така за малко. — Полковникът й попречи да стане. Усилието и без това беше непосилно за нея, защото краката й бяха като от памук. — Кой намери сферата и как?

— Намери я Тайлър Лукас. Той живее там. Чакайте, чакайте. — Сети се, че имаше още нещо, което беше пропуснала. — Стиви каза… каза, че е чула сферата да пее.

— Да пее?

— Да. Само че аз не можех да чуя нищо. Мислех си… нали знаете, че катастрофата може да е разстроила детето. — Джеси прокара ръка по челото си. Беше като трескава, не можеше да се владее. Обърна очи към Роудс и видя, че и той беше пребледнял. — Какво става тук? Онова не е било руски хеликоптер, нали? — Роудс се поколеба за момент и Джеси добави: — Искам да ми кажете истината, дявол да ви вземе!

— Не — веднага отговори той, — не беше руски хеликоптер.

За момент Джеси си помисли, че ще повърне. Продължи да притиска чело с ръка, сякаш очакваше нов удар.

— Сферата. Какво представлява?

— Не знам. — Той вдигна ръка, преди Джеси да започне да протестира. — Кълна се, че не знам. Но… — лицето му се изпъна. Опита се да се пребори със себе си, да се въздържи да не й каже всичко, но… по дяволите всички разпоредби! Тя трябваше да знае. — … Мисля, че сте донесли със себе си част от космически кораб. Един извънземен космически кораб. Това падна на земята днес сутринта. Него преследвахме.

Тя се втренчи в него.

— Запали се при навлизане в атмосферата — продължи Роудс. — Радарите ни го прихванаха и ние успяхме да изчислим къде ще падне. Само че изви към Пъкъл… сякаш пилотът се мъчеше да бъде по-близо до града, преди да се разбие. Започна да се разпада. Много малко от него е достигнало земята, само една купчина, засега твърде гореща, за да можем да се приближим до нея. Но сферата е част от кораба и аз искам да разбера точно какво е и защо не е изгоряла заедно с него.

Джеси откри, че не може да продума. Но това беше истината. Трябваше да я приеме.

— Не отговорихте на въпроса на Гъни — каза Роудс. — Дъщеря ви умствено изостанала ли е? Да не би да има епилепсия? Или някакво друго умствено разстройство?

Разстройство, помисли си Джеси. Какъв дипломатичен начин да се запита дали Стиви не е ненормална.

— Не! Никога не е имала… — Джеси млъкна, защото Стиви се появи в коридора, клатейки се на омекналите си крака. Ръцете й висяха отпуснати отстрани на тялото. Главата й се въртеше бавно отляво надясно и обратно. Тя влезе в стаята, без да говори. Джеси стана, готова да подхване детето, ако то отново падне, но този път Стиви се държеше на краката си по-добре. Въпреки това походката й беше странна — тя пристъпваше, като слагаше крак точно пред другия, сякаш ходеше по ръба на небостъргач. При ставането на Джеси Стиви спря с единия крак във въздуха.

— Къде е черната топка, миличка? Какво направи с нея?

Стиви втренчи поглед в нея, леко наклонила глава на една страна. След това с бавно и грациозно движение другият й крак докосна пода и тя продължи напред. Не ходеше, а по-скоро се плъзгаше. Тя се приближи до стената и застана пред нея, явно заинтригувана от слънчевите шарки.

— Няма я тук, полковник. — Гънистън влезе в кабинета. — Проверих в скрина, гардероба, под леглото, в кутията с играчки — навсякъде. — Той хвърли неспокоен поглед към малкото момиче. — Какво да правим сега?

Стиви се обърна с точно премерено движение, като при танц. Погледът й се спря върху Гънистън и остана там, след това се отмести към Роудс, най-после се закова върху Джеси. Сърцето на Джеси почти спря. В изражението на дъщеря й се четеше само любопитство. Липсваше всякакво чувство или признак, че е познала майка си. Точно така би гледал един ветеринарен лекар някое непознато животно. Стиви отново започна странното плъзгане и отиде към фотографиите в рамки, сложени на един рафт от библиотеката. Тя разгледа всички поред: една на Джеси и Том; друга на цялото семейство по време на ваканция в Галвстън преди няколко години; още една на Рей и самата Стиви, качени на кон, направена на щатския панаир; още две на родителите на Том и Джеси. Пръстите на Стиви мърдаха, но тя не използва ръцете си. Мина покрай библиотеката и телевизора, спря още веднъж, преди да погледне картината на пустинята, нарисувана от Бес Лукас — картина, която беше виждала стотици пъти, — и след това направи още няколко крачки към вратата, която водеше към кухнята. Спря, вдигна едва-едва дясната си ръка, сякаш с усилие преодоляваше земното привличане, и с лакътя докосна рамката на вратата.

— Не знам — каза накрая Роудс. Гласът му звучеше така, като че беше останал без дъх. — Честна дума, изобщо не знам.

— Аз знам! — изкрещя Джеси. — Дъщеря ми се нуждае от лекар. — Тя тръгна към телефона. Здравната клиника на Пъкъл беше една малка сграда от бял камък на няколко улици от къщата на Джеси. Лекарят, доктор Ърл Лий — Ърли — Макнийл, беше приятел на Джеси и работеше в Пъкъл вече почти четирийсет години. Беше раздразнителен кавгаджия, пушеше черни пури, караше червена открита кола, пиеше текилата си чиста в Клуба на Боб Уайър, но си разбираше от работата и щеше да проумее какво й има на Стиви. Джеси вдигна слушалката и започна да набира номера на клиниката.

Един пръст натисна бутона за прекъсване.

— Нека изчакаме само за малко, доктор Хамънд — каза й Роудс. — Съгласна ли сте? Да поговорим за…

— Махнете ръката си от телефона. Веднага, дявол ви взел!

— Полковник? — каза Гънистън.

— Моля ви. — Роудс сграбчи слушалката. — Нека не бързаме да замесваме други, преди да сме се опитали да разберем с какво си имаме работа…

— Казах, че ще се обадя на доктор Макнийл, чувате ли! — Джеси беше вбесена, съвсем малко й трябваше да се разплаче или да го удари през лицето.

— Тя отново се движи, полковник — каза още веднъж Гънистън и този път Роудс и Джеси спряха да спорят.

Стиви отново започна да пристъпва, приплъзвайки крака, този път към другата нашарена от слънчевата светлина стена. Спря пред нея и се втренчи. Вдигна дясната си ръка и започна да я обръща от двете страни, като че ли никога не беше виждала ръка преди. След това докосна с палец кървавия си нос, гледа кръвта няколко секунди, после отново вдигна очи към стената. Ръката й се придвижи напред и кървавия й палец начерта вертикална линия върху бежовата стена. Върна палеца си за още кръв и изписа втора вертикална линия на няколко сантиметра отдясно на първата.

Още кръв. Една хоризонтална линия пресече двете вертикални.

— Какво е?… — измърмори под носа си Роудс и пристъпи напред.

Втора хоризонтална линия оформи правилна мрежа на стената. Оцапаният с кръв палец на Стиви се приближи до централното квадратче и нарисува едно правилно О в него. Главата й се завъртя. Тя погледна към Роудс и отстъпи плавно от стената, слагайки единия си крак точно зад другия.

— Химикалката — каза Роудс на Гънистън. — Дай ми химикалката си. Побързай!

Капитанът му я подаде. Роудс я щракна и отиде до стената и нарисува кръстче в долното дясно квадратче.

Стиви си пъхна палеца в носа и нарисува с кръвта едно червено кръгче в пространството от лявата страна.

Джеси измъчено наблюдаваше играта на тик-так-тоу. Вътре в нея всичко кипеше и тя едва се сдържаше да не изкрещи. Съществото с кървящия нос беше в тялото на Стиви, но не беше Стиви. Къде беше мозъкът на детето й, къде беше гласът му, душата му? Ръцете на Джеси бяха свити в юмрук и за момент тя си помисли, че ако изкрещи, злата магия ще се развали. Трепереше и се молеше всичко да свърши бързо, както преминава прилошаването от горещина, и да се окаже, че е било просто кошмар, а тя се събужда в леглото и Том вика от кухнята, че закуската е готова. Господи, господи, господи…

Стиви — или съществото, което се беше маскирало като Стиви — попречи на полковника да направи редица от кръстчета, а с другия си ход полковникът пък попречи на Стиви да направи същото.

Тя погледна Роудс, после мрежата, след това отново се обърна към Роудс. Лицето й се набърчи, под кожата му заиграха непознати мускули. На устата й се появи нещо като усмивка, но устните не реагираха. Тя се засмя — силна въздишка насила си проби път през гласните струни. Усмивката стана широка, избутвайки устните настрана и показвайки зъбите на Стиви. Лицето засия и стана отново почти като детско.

Роудс предпазливо върна усмивката и кимна. Същото направи и Стиви, но с известно усилие. Като продължаваше да се усмихва, тя се обърна и с приплъзваща походка на въжеиграч излезе в коридора.

Дланите на Роудс се бяха изпотили.

— Така — каза той дрезгаво, с напрегнат глас, — ама че положение! Какво ще кажеш, Гъни?

— Наистина, полковник.

Външното хладнокръвие на Гънистън започваше да се пропуква. Сърцето му биеше до пръсване, колената му трепереха. Помисли си същото, което мислеше и полковник Роудс: малкото момиче или беше съвсем откачило, или съвсем не беше малко момиче. А защо или как може да се получи нещо такова — изобщо не можеше да се побере в логичния му, добре подреден ум.

Чуха глас. По-точно беше звук като от издишване, странен звук, напомнящ вятър, минаващ през тръстики:

— А-а-а-а. А-а-а-а. А-а-а-а.

Джеси първа стигна до стаята на Стиви. Стиви-не-Стиви стоеше пред дъската. Нейната… неговата дясна ръка беше протегната, пръстът сочеше към буквите от азбуката на дъската.

— А-а-а-а. А-а-а-а — продължи гласът, опитвайки се да схване произнесения звук. Лицето се гърчеше от усилията при произнасянето.

— А-а-а. А. А.

Посочи към другата буква.

— Бе-е-е. Ве-е-е. Ге-е-е. Де-е-е. Е-е-е.

На другата буква последва объркване.

— Же — каза тихо Джеси.

— Же. 3, И. — Главата се обърна с питащи очи.

Боже мили! — помисли си Джеси. Тя се хвана за вратата, за да не падне. Едно извънземно същество с тексаски акцент в тялото на дъщеря й, с нейната коса и дрехи. Сподави писъка си.

— Къде е дъщеря ми? — каза тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Върни ми я обратно.

Това, което по външност напомняше малко момиченце, сочеше към следващата буква.

— Върни ми я — повтори Джеси. Тя се хвърли напред, преди Роудс да може да я спре. — Върни ми я! — закрещя. В следващия момент хвана хладната ръка на фигурата пред себе си и започна да я извива, като гледаше лицето, което някога беше на нейното дете. — Върни ми я! — Джеси вдигна ръка и я зашлеви.

Съществото-Стиви се олюля и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха. Успя да задържи прав гръбнака си, но главата му продължи да се мята наляво-надясно за известно време, също като на онези глупави човечета, които ни кимат с глава от задните стъкла на колите. То мигна, вероятно отбелязвайки, че го боли, а Джеси се ужаси още повече, като видя как плесникът й се отпечата върху кожата на Стиви.

Това все още беше плътта на дъщеря й, макар нещо друго да се беше промъкнало вътре в нея. Все още беше лицето на дъщеря й, нейната коса, нейното тяло. Съществото докосна червения отпечатък и се обърна отново към азбуката. Посочи настоятелно към следващата буква.

— Й — подсказа полковник Роудс.

— Й-ъ-ъ — каза съществото. Пръстът му показа друга буква.

— К — каза Роудс и погледна бързо към Гънистън, а междувременно звукът беше повторен с усилие. — Мисля, че е разбрало, че звуците са в основата на езика ни. Мили боже! Какво е това тук?

— Даже не смея да предположа, полковник — поклати глава капитанът.

Джеси се вгледа в косата на Стиви. Беше си същата, само дето беше мокра от пот. В нея имаше някакви зрънца от… от какво бяха те? С ръката си допря косата на Стиви и взе нещо мъничко и розово. Зрънца от стиропор, разпозна ги тя. Какво правеха в косата на Стиви? Тя пусна зрънцата на пода. Умът й блокира, мислите й станаха несвързани. Лицето й доби сив оттенък от шока, който изживяваше.

— Изкарай я навън, Гъни — заповяда Роудс и капитанът изведе Джеси от спалнята, преди да припадне.

— Л — продължи Роудс, като реагираше на движещия се пръст.

— Л-ъ-ъ — едва успя да каже съществото.

В това време два камиона отвън — единият, теглещ кран, а другият с надпис „Обединени камионни превози“ — завиха от Рипъблика Роуд покрай Престън парк и излязоха на Коубър Роуд. Оттам се насочиха към онова място в пустинята, където някаква машина беше изгоряла и се беше превърнала в синьо-зелена кал.