Робърт Маккамън
Стингър (11)

10. Синият вакуум

Стиви стигна до дома си, стиснала здраво в ръце черната топка. Поспря, за да намери подвижния бял камък под еркерния прозорец. Там криеха резервния ключ за входната врата. Беше запъхтяна и все още трепереше от уплаха — един голям доберман на улица „Бразос“ връхлетя с ръмжене върху нея и дори я подгони, но веригата, с която беше завързан за един кол, спаси Стиви. Тя даже не се обърна да му се изплези, защото знаеше, че майка й и господин Крийч идват след нея.

Намери белия камък и ключа и влезе вкъщи. Хладният въздух от климатика изстуди потта по кожата й. Отиде в кухнята, издърпа един стол, качи се на него и взе от бюфета чашата с нарисуван на нея Флинтстоун. Напълни я със студена вода от каната в хладилника. Черната сфера все още беше хладна и Стиви я потърка по страните и челото си.

Ослуша се за шума от колата на господин Крийч. Не се чуваше нищо, но сигурно той скоро щеше да пристигне.

— Искат да те строшат — каза тя на приятеля си вътре в топката. — Не мисля, че това ще е много приятно, нали?

Естествено приятелчето не отговори нищо. Може и да знаеше как се играе на тик-так-тоу, но нямаше глас да говори, а само да пее.

Стиви занесе топката в стаята си. Дали да не я скрие някъде? Майка й сигурно нямаше да я кара да предаде топката, след като Стиви й разкажеше за музиката и за приятеля, с когото си играеше. Започна да мисли къде да я скрие: под леглото, в гардероба, в чекмеджетата или в скрина й с играчки. Не, нито едно от тези места не й изглеждаше достатъчно сигурно. Колата на господин Крийч още не бе дошла, имаше време да намери хубаво скривалище.

Стиви продължаваше да се чуди къде да сложи топката, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, но накрая реши, че щом е сама вкъщи, трябва да отговори. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Малка госпожице, плачеш за един голям пердах! — Джеси беше престорено разгневена. Всъщност тя изпита истинско облекчение, щом чу гласа на Стиви. — Можеше да стане нещастие с теб, да те сгази кола или нещо друго!

— Добре съм. — Няма да й казва нищо за кучето, реши Стиви.

— Искам да знам какво точно мислиш, че правиш! Твоето държане днес започва истински да ме ядосва!

— Съжалявам — кротко отвърна Стиви, — но чух музиката отново и трябваше да взема топката от господин Крийч, защото не искам да я счупят.

— Не сме тези, които ще решават това, Стиви. Страшно съм изненадана от теб. Никога досега не си правила подобно нещо!

Очите на Стиви се напълниха със сълзи. Това, че майка й говореше така, беше по-лошо и от бой. Тя не можеше да чуе музиката и нямаше да разбере обясненията на Стиви за нейния приятел вътре в топката.

— Няма повече да правя така, мамо — обеща тя.

— Много съм разочарована от теб. Мислех си, че съм те възпитала да се държиш по-добре. Сега ме чуй. Аз съм още при господин Мендоза, но ще се върна скоро. Искам да стоиш вкъщи. Разбра ли?

— Да, мамо.

— Много добре. — Джеси замълча. Беше страшно ядосана, но не чак толкова, че да тресне слушалката и да остави нещата така. — Уплаши ме днес. Можеше да пострадаш. Разбираш ли защо съм разстроена?

— Да. Защото бях лоша.

— Защото постъпи неправилно — поправи я Джеси. — Но за това ще говорим, като се върна вкъщи. Обичам те много, Стиви, и затова толкова се ядосах. Разбираш ли?

— Да, мамо. И аз те обичам, мамо. Съжалявам, че се държах така.

— Добре. Просто не излизай никъде. Ще се видим след малко. Довиждане.

— Довиждане.

Двете едновременно затвориха телефона. Джеси се обърна към полковник Роудс и каза:

— Метеор, друг път!

Стиви изтри сълзите си и отиде в своята стая с черната топка в ръка. По повърхността й се бяха появили сини петна. Безпокоеше се къде да я скрие и не искаше никой да я счупи. Днес наистина се държа доста лошо — не, неправилно. Но какво можеше да направи? Тя прекоси стаята и погледна през прозореца към обляната в слънчева светлина улица. Опитваше се да реши как да постъпи: да скрие топката, като не се подчини на майка си, или да се откаже и да остави да я счупят. Мислите й стигнаха до задънена улица, от която мозъкът й не можеше да излезе, и в следващия момент Стиви реши да позабавлява приятеля си, преди да е дошъл господин Крийч.

Тя се поколеба пред колекцията си от стъклени фигурки. Във вътрешността на топката се беше появила синя линия, сякаш се беше отворило някакво око.

— Балерина — каза Стиви и посочи към танцуващата фигурка, любимата й балерина. След това продължи: — Кон. Този е като Суийтпи, само че Суийтпи е истински кон, а пък този с направен от стъкло. Суийтпи е… — Стиви все още имаше трудности с някои думи и не можеше да изкаже породата на Суийтпи — … жребец — завърши накрая тя. След това посочи към друга фигурка. — Мишка. Знаеш ли какво е мишка? Тя яде сирене и не обича котките.

В центъра на топката се появи слаба синя светлина, сякаш предстояха фойерверки.

Стиви взе дрипавата Ани от леглото.

— Това е Ани Ларедо. Кажи „здравей“, Ани. Кажи, че се радваме, че той ни е дошъл на гости днес. Ани е ездачка на родео — обясни тя на черната топка. След това, като обикаляше из стаята, стигна до дъската си за обяви. На нея бяха залепени изрезки от хартия, които беше наредила с помощта на баща си. Стиви посочи първата и каза: — А… Б… В… Г… Д… Е… Ж… — това е азбуката. Знаеш ли какво е азбука? — Сети се за нещо, което й се стори много важно. — Ама ти не ми знаеш още името! — възкликна и постави топката пред лицето си. Загледа се в смесващите се цветове в центъра й. Приличаха на красиви риби, които плуват в аквариум. — Името ми е Стиви. Знам как се пише буква по буква. С-Т-И-В-И. Стиви. Това съм аз.

На дъската бяха залепени и различни животни и насекоми, изрязани от списания. Стиви вдигна топката така, че приятелят й вътре да може да вижда, и започна да пипа с пръст всяка картинка и да произнася името на животното:

— Лъв… той живее в джунглата. Щр… Щраус. Това е голяма птица. Делфин — тя го произнасяше „дофин“, — той плува в океана. Орел… може да лети мно-о-го високо. Скакалец. Този пък все подскача. — Стигна до последната картинка. — Ско… скор… Това така жили, че е направо стингър — каза Стиви и докосна с отвращение скорпиона. Баща й го беше поставил на дъската само за да й напомня да не ходи боса навън.

Миниатюрни светкавици се завихриха в центъра на кълбото и затанцуваха по повърхността отвътре. За момент докоснаха пръстите на Стиви и тя усети студено изтръпване в ръката си, което стигна до лакътя й и после затихна. Усещането я сепна, но не беше болезнено. Тя гледаше как светкавиците вътре се извиват и пулсират, а яркото синьо петно в центъра продължава да расте.

Стиви хвана черната топка в ръце. Не беше изплашена, а по-скоро замаяна. Светкавиците се извиха нагоре и докоснаха ръцете й. За миг дори й се стори, че чува как косата й пращи — също като хрускане на оризон.

Помисли си, че може би трябва да остави топката някъде. Вътре в нея бушуваше буря, която се усилваше все повече и повече. Мина й през ум, че може би другарчето й вътре не харесва някое от нещата, които му беше показала на дъската.

Стиви направи две крачки към леглото си, където възнамеряваше да остави топката и да изчака идването на майка си.

Не можа да пристъпи повече.

Черната сфера неочаквано избухна с ярка, ослепителносиня светлина. Стиви понечи да отвори ръце, за да я пусне, но вече беше късно.

Миниатюрните светкавици се изстреляха нагоре и се увиха около пръстите й, запълзяха по ръцете чак до раменете й, обгърнаха като дим гърлото и прескочиха в ноздрите й, след това в широко отворените й очи. Накрая обвиха главата й като в пашкул и пронизаха черепа й. Стиви не чувстваше болка, но в ушите й отекваше далечен тътен, а може и да беше някакъв мощен глас, какъвто не бе чувала досега. В косите й подскачаха искри, главата й се мяташе, отпусната назад, а от отворената й уста се отрони едно тихо и замаяно издихание: „Оо-ох!“

Замириса й на изгоряло. „Косата ми гори“ — ужаси се Стиви и се опита да я изгаси с ръце, но те вече не й се подчиняваха. Искаше й се да закрещи, от очите й бликнаха сълзи, но гръмотевичният глас в главата й се усили и потисна всичко, което чувстваше. Някакви вълни я издигнаха нагоре, след това я запратиха надолу в един син водовъртеж, в който нямаше нито горе, нито долу. Мястото беше хладно и тихо, далеч от разбушувалата се буря. Синият вакуум се затвори около нея, обгърна я здраво и продължи да я тегли по-надълбоко. Вече не беше в собствената си кожа, струваше й се, че бе направена от светлина и бе лека като перце, духнато от вятъра. Това не беше страшно и Стиви се удивляваше, че дори не плаче. Тя не се съпротивляваше, защото й се струваше, че не бива. Беше приятно да се носи в това огромно синьо пространство и да си почива. Да си почива и да сънува, защото Стиви беше убедена, че това беше царството на сънищата. Ако не се опитваше да се съпротивлява, те щяха да дойдат при нея.

Стиви заспа. Сините потоци продължаваха да я обгръщат и първият сън дойде в образа на Суийтпи. Майка й и баща й вече бяха възседнали златистия кон и я подканяха да се качи при тях, за да прекарат един дълъг ден, в който нямаше тъга, а само синьо небе и слънце.

Тялото на Стиви се строполи на пода и дясното й рамо пое удара. Синя и пулсираща, сферата падна от схванатите й ръце и се търкулна под леглото, където бавно възвърна абаносовочерния си цвят.