Робърт Маккамън
Стингър (9)

8. Въпросът на Дани

Дани Чафин беше двайсет и две годишен младеж с навъсено лице, чийто баща притежаваше Ледената къща. Той току-що беше свършил с доклада пред шерифа Ванс относно безрезултатните си телефонни проучвания за въпросните хеликоптери, когато и двамата чуха металическото тракане на въртящи се лопати.

Изтичаха веднага навън, където ги посрещна прашна вихрушка.

— Боже всемогъщи! — извика Ванс, видял тъмната сянка на хеликоптер, който се приземява в Престън парк.

Ред Хинтън, който минаваше с пикапа си по улица „Селесте“, едва не се заби в предната витрина на Дома на красотата на Айда Янгър. Мейвис Локридж излезе от магазина „Царството на обувките“ и закри лице с шала си. От прозорците на банката започнаха да надничат хора и Ванс беше сигурен, че възрастните безделници, които седяха пред Ледената къща и се проветряваха на слабия ветрец, вече си бяха плюли на петите.

Той тръгна към парка, следван от Дани. Силният вятър и вихрушката от прах стихнаха след няколко секунди, но лопатите на хеликоптера продължиха да се въртят. От магазините наизлязоха още хора. Ванс предположи, че едва ли имаше някой в града, който да не бе чул този безбожен шум. Кучетата лаеха до скъсване. Като се уталожи прахът, Ванс видя сиво-зеленото туловище на хеликоптера и успя да различи написаното върху него: ВВБ-УЕБ.

— Мислех, че си се обаждал във военновъздушната база Уеб — троснато каза Ванс на Дани.

— Обадих се! Казаха ми, че в момента никакви техни хеликоптери не летят насам.

— Знача са те лъгали в очите! Чакай, идва някой.

Към тях се приближаваха две фигури — и двете високи и стройни. Ванс и Дани ги посрещнаха малко след статуята на мулето.

Единият от тях — млад мъж, който, изглежда, беше прекарал целия си живот на закрито — беше облечен в тъмносиня униформа на военновъздушните сили, а на главата си имаше шапка с отличителните знаци на капитан. Другият беше по-възрастен, с черна, ниско подстригана коса, която започваше да посивява по слепоочията. Имаше слънчев загар и спортна фигура и беше облечен в доста износени джинси и бежова фланелена риза. Един мъж — явно пилотът — беше останал в хеликоптера. Ванс каза на офицера:

— Какво мога да направя за…

— Трябва да поговорим — започна мъжът със сините джинси като човек, свикнал да поема управлението в свои ръце. Носеше слънчеви очила авиаторски модел и вече беше забелязал значката на Ванс. — Вие сте шерифът тук, нали?

— Точно така. Шериф Ед Ванс. — И той подаде ръка. — Приятно ми е да се…

— Шерифе, къде бихме могли да поговорим насаме? — попита по-младият офицер. Другият не пое ръката на Ванс, който премигна смутено и я отпусна надолу.

— Ами… в моята канцелария. Насам. — Той ги поведе през парка, като вече се потеше обилно и потта избиваше по гърба на ризата и под мишниците му.

Щом влязоха в канцеларията, младият военен извади от джоба си бележник и го отвори.

— Кметът тук се казва Джони Брет, така ли?

— Да. — Ванс видя и други имена в бележника, а между тях и своето. Разбра, че някой доста добре беше разучил Пъкъл. — Освен това е и началник на пожарната.

— Той трябва да присъства. Моля ви да го извикате.

— Извикай го — нареди Ванс на Дани и се разположи зад бюрото си. От тия мъже го побиваха тръпки — стояха изпънати, като направени от желязо. На човек му се струваше, че непрекъснато изпълняваха команда „мирно“. — Канцеларията на Брет е в банката — вметна Ванс. — Сигурно е чул цялата дандания. — Не последва никаква реакция. — Ще имате ли нещо против, господа, ако ви помоля да ми кажете за какво е всичко това?

По-възрастният отиде до вратата, която водеше към отделението с килиите, и надникна през стъкленото прозорче. Имаше само три килии, и трите празни.

— Нуждаем се от помощта ви, шерифе. — Акцентът му беше по-скоро тексаски, отколкото на човек от Централните западни щати. Той свали слънчевите си очила и откри хлътнали в орбитите и студени бледосиви очи. — Съжаляваме, че се появихме толкова театрално. — Усмихна се и сякаш тялото и лицето му се отпуснаха. — Понякога ние, военните, стигаме и дори прехвърляме допустимите граници.

— Разбирам ви. — Всъщност Ванс изобщо не разбираше. — Няма нищо.

— Кметът Брет ще дойде след малко — доложи Дани, като остави телефона.

— Шерифе, кажете ни колко хора живеят тук? — попита младият офицер и свали шапката си. Светлокафявата му коса беше ниско подстригана. Имаше същия цвят очи, а носът и бузите му бяха напръскани с лунички. Според Ванс той нямаше повече от двайсет и пет, а другият сигурно бе в началото на четирийсетте.

— Близо две хиляди, мисля — отговори Ванс. — И още петстотин или шестстотин в Бордъртаун. Отвъд реката.

— Така, излиза ли тук някакъв вестник?

— Излизаше, но фалира преди около две години.

Ванс се изви под ъгъл заедно със стола си, за да наблюдава възрастния. Той се приближи до остъкления шкаф с оръжието, в който имаше две пушки, чифт автоматични уинчестъри, един четирийсет и пет калибров колт в кобур от телешка кожа, един трийсет и осем калибров пистолет „Снъбноуз“, сложен в раменна препаска, както и много кутии с подходящи патрони.

— Тук имате цял арсенал — каза възрастният. — Налага ли ви се да използвате всичко това?

— Никога не се знае в кой момент ще дотрябва. Едната от пушките стреля с газови патрони. — Гласът на Ванс се изпълни с бащинска гордост. Беше се борил със зъби и нокти за средствата за закупуването им. — Когато живееш толкова близо до мексиканци, трябва да бъдеш готов за всичко.

— Разбирам — каза мъжът.

Влезе Джони Брет, задъхан от бързане. Той беше едър мъжага, работил преди години като старши на каменотрошачка в медната мина, но вече имаше тревожно уморен вид. Очите му бяха като на куче, което често подритват. Беше наясно, че областта е под властта на Мак Кейд, който му плащаше заплата, както плащаше и на Ванс. Той кимна нервно към двамата от военновъздушните сили и почувствал се неудобно в такава компания, зачака те да заговорят първи.

— Аз съм полковник Мат Роудс — каза му по-възрастният мъж, — а това е моят помощник, капитан Дейвид Гънистън. Извиняваме се за начина, по който се озовахме при вас, но работата не търпи отлагане. — Той погледна часовника си и продължи: — Преди около три часа един седемтонен метеор навлезе в земната атмосфера и се приземи на около двайсет и пет километра оттук, в югозападна посока. Проследихме го на радара, като мислехме, че ще изгори в земната атмосфера. Но той не изгоря. — Роудс погледна поред към шерифа и кмета. — Така че недалеч оттук в момента имаме гост от космоса, което означава, че са налице проблеми с безопасността.

— Метеор! — Ванс се ухили възбудено. — Майтапите се!

Полковник Роудс го прониза с продължителен спокоен поглед.

— Аз никога не се майтапя — невъзмутимо каза той. — Работата се състои в следното: това приятелче е малко горещо. Излъчването от него е радиоактивно и…

— Господи! — ахна Брет.

— … и радиацията вероятно ще се разпространи по този район — продължи Роудс. — С което не искам да кажа, че тя представлява непосредствена опасност за когото и да е било, но ще е най-добре хората да останат по домовете си колкото с възможно по-дълго време.

— В горещи дни като този повечето от хората и без това си стоят вкъщи — каза Ванс и се намръщи. — Ъ-ъ-ъ… това нещо може ли да предизвика рак?

— Не мисля, че нивото на радиация в областта ще е критично високо. Нашите метеоролози казват, че вятърът ще отнесе по-голямата част от радиацията на юг, към планината Чинати. Но искаме помощ от вас за нещо друго, господа. Военновъздушните сили трябва да изведат нашия посетител от този район до някое безопасно място. Аз съм отговорен за прехвърлянето. — Той стрелна бърз поглед към стенния часовник. — В четиринайсет часа, тоест след два часа, очакваме да дойдат два трактора-влекача. Единият ще влачи и кран, а другият ще има надпис „Обединени камионни превози“. Те ще трябва да минат през града ви, за да стигнат до падналия метеор. На самото място моят екип ще започне да разчупва метеора на части, за да го натовари и изнесе от района, ако всичко върви по план, ще свършим работа и ще си отидем до нула часа.

— Дванайсет през нощта. — Дани знаеше как се отчита времето при военни операции. Беше пожелал да служи в армията, но баща му го бе разубедил.

— Точно така. Онова, което искаме от вас, господа, е да осигурите мерки по безопасността — продължи Роудс. — В базата в Уеб се получиха всякакви обаждания от хора, които са видели метеора да минава над Лубок, Одеса и Форт Стоктън. Разбира се, бил твърде високо, за да се различи какво точно е било това, и всички докладват за НЛО. — Той се усмихна отново, което накара шерифа, заместника му и кмета да се усмихнат нервно. — Типично за случая, нали?

— Разбира се! — съгласи се Ванс. — Мога да се обзаложа, че сега всички ненормални на тема „летящи чинии“ ще започнат да се проявяват.

— Да. — Усмивката на полковника почти изчезна, но никой не обърна внимание. — Точно така. Както и да е, не искаме цивилни да се месят в нашата работа, да не говорим за пресата. Военновъздушните сили не желаят да отговарят на въпроси за облъчването пред някоя журналистическа хрътка. Шерифе, можете ли вие и хората ви да ни помогнете да овладеем положението и да го запазим в тайна?

— Да, господине! — отговори Ванс с охота. — Само ни кажете какво трябва да правим!

— Първо, искам да не допускате никакви туристи. Разбира се, ние ще организираме собствена охрана на мястото, но не искам разни хора да идват там и да зяпат. Второ, трябва да изтъкнете опасността от радиация. Не че се налага, но няма да е лошо хората да се поизплашат малко. Това ще ги предпази от излишни рискове, нали?

— Точно така — съгласи се Ванс.

— Трето, не искам да се допускат никакви журналисти до мястото, където ще работим. — Очите на полковника отново станаха студени. — Нашите хеликоптери ще патрулират, но ако ви се обадят по телефона за информация от вестници или телевизия, искам да се занимаете с тях и да ги спрете. Базата в Уеб не дава никаква информация. Искам и от вас да не излиза нищо навън. Както вече казах, не искаме цивилни да се мотаят в този район. Ясно ли е?

— По-ясно не може да бъде.

— Много добре. В такъв случай това е всичко. Гъни, ти имаш ли някакви въпроси?

— Само един. — Гънистън обърна на друга страница в бележника си. — Шериф Ванс, кой е притежателят на светлозелена камионетка с надпис „Ветеринарна лечебница на Пъкъл“? Тексаски номер шейсет и две…

— Доктор Джеси — прекъсна го Ванс. — Джесика Хамънд. Тя е ветеринарна лекарка. — Гънистън изкара писалка и записа името. — Защо питате?

— Видяхме да теглят камионетката на буксир близо до мястото на падането — отговори полковник Роудс. — После я закараха до една бензиностанция през няколко улици оттук. Доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да преминава над нея и ни се иска да я разпитаме.

— Тя е наистина много добра. Много умна жена. Уверявам ви, не се страхува от нищо, което и мъж-ветеринар би напра…

— Благодаря — каза Гънистън и прибра бележника и писалката. — Ще започнем от нея.

— Разбира се. Ако имате нужда от още помощ, само кажете.

Роудс и Гънистън вече отиваха към вратата, очевидно приключили работата си тук.

— Няма да пропуснем — каза Роудс. — Още веднъж — извинения за бъркотията.

— Не се притеснявайте. Просто дадохте на много хора повод да си поприказват на вечеря.

— Надяваме се приказките да не бъдат много.

— Охо! Добре. Нека нищо не ви тревожи. Можете да разчитате на Ед Ванс!

— Знаем, че на вас може да се разчита. Благодаря, шерифе.

Роудс разтърси ръката на Ванс и за момент шерифът помисли, че ще я сплеска. Когато я пусна, Ванс остана с изкривена усмивка, а двамата офицери излязоха от сградата и закрачиха в горещината.

— Ей — Ванс започна да си масажира пръстите, — този приятел нямаше вид на толкова силен.

— Боже, като кажа на Дорис за всичко това! — Гласът на кмета Брет трепереше от възбуда. — Срещнах се с истински полковник! Божичко, ами тя няма да повярва дори на една думичка.

Дани отиде до прозореца и се загледа навън през щорите. Двамата мъже се отдалечаваха в посока към Рипъблика Роуд. Той се замисли, намръщи се и зачекна една кожичка на нокътя си.

— Обекта — каза той.

— Какво? Каза ли нещо, Дани?

— Обекта — повтори Дани и се обърна към Ванс и Брет. Беше разбрал какво го безпокоеше. — Полковникът каза, че доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да минава над нея. Защо не каза „метеора“?

Ванс се замисли. Лицето му бе безизразно.

— Не е ли едно и също нещо? — каза той накрая.

— Едно и също е, предполагам, но просто се чудя защо той се изрази така.

— Е, не ти се плаща да се чудиш, Дани. Получихме нареждания от Военновъздушните сили на Съединените щати и ще направим точно това, което ни каза полковник Роудс.

Дани кимна и се върна на бюрото си.

— Видях истински полковник от военновъздушните сили — каза кметът Брет. — Божичко, по-добре веднага да тръгвам към канцеларията, в случай че започнат да се обаждат и да искат да разберат за какво е целият този шум. Не мислиш ли, че съм прав?

Ванс се съгласи с него и Джони Брет забърза към вратата. Той почти пробяга разстоянието до банката. Часовникът на сградата й показваше десет и деветнайсет минути, а температурата беше трийсет градуса по Целзий.