Робърт Маккамън
Стингър (57)

56. Работилницата

— Стой! — прошепна Коди. Миранда и Сардж веднага спряха зад него. — Виждам светлина пред нас.

Нарече го светлина, защото не можа да измисли нещо по-точно. Това по-скоро беше някаква бляскава виолетова мъгла в далечния край на коридора, по който вървяха през последните десет минути. Макар да бе загубил представа за разстоянието, Коди прецени, че до това място имаше около дванайсет метра. Откакто напуснаха помещението, в което бяха затворени, се движеха пипнешком на тъмно, по някакъв коридор, чиито стени и под приличаха на подгизнала кожа. На Коди му се струваше, че вървяха по наклон, който спираловидно се спускаше надолу. До този момент не бяха виждали никакви други входове, нито пък светлини.

Коди хвана Миранда за ръката и внимателно я поведе напред. Тя беше хванала ръката на Сардж и го дръпна след себе си. Стъпваха в някаква лепкава кал, дълбока пет-шест сантиметра, която се процеждаше от тавана на коридора и се събираше на пода му. Стигнаха до бляскавата мъгла. Точно пред нея коридорът завиваше надясно. Отпред се виждаше кръгъл отвор, който водеше в някакво голямо помещение, осветено с виолетово сияние.

— Хайде, Скутър — прошепна Сардж, — трябва да се движим с другите.

Влязоха вътре. Коди се спря, заслепен от светлината.

Над тях, вероятно на трийсет метра, висеше огромно кълбо от виолетова мъгла. От него се излъчваше силна светлина като от някакво неземно слънце. По вътрешните стени на помещението се виждаха още отвори и платформи — чак до самия му връх. Коди го оприличи на мравуняк, гледан отвътре, само дето не виждаше никакви белези за живот. На около двайсет метра над кълбото висеше черна пирамида, голяма колкото влекач на трактори, свързана със стените чрез две огромни метални подпори. От нея излизаха хиляди сребристи кабели, които влизаха в стените. Но това, което предизвика най-силно удивление у Коди, стоеше непосредствено пред тях.

На площ около петдесет на петдесет метра бяха разположени стотици устройства с форма на сфери, осмоъгълници или огромни плочи. Някои от тях бяха красиви и озадачаващи като скулптури. Всичките бяха черни като абанос и отвън изглеждаха като покрити с люспи. Бяха наредени в дълги редици и свързани със сребристосинкави пръти. Някои от тези предмети се извисяваха на около шест до десет метра.

— Какви са тия неща? — попита Миранда боязливо.

— Машини, предполагам. — Отначало Коди си бе помислил, че се намират в машинното отделение на кораба, но ритмичният бумтеж не идваше от това място, а отдолу. Една от стените — цялата черна, беше покрита с геометрични форми, които светеха със слаба виолетова светлина. Вероятно нещо, написано на езика на Стингър, предположи Коди. На друга стена имаше цяла редица триъгълни екрани, на които се появяваха картини, приличащи на рентгенови снимки на хора, или само на черепите и вътрешните им органи, гледани под различни ъгли. Картините се сменяха на две-три секунди. Това явно беше нещо като картинна енциклопедия на анатомията на човешкото тяло.

— Боже всемогъщи! — Сардж погледна нагоре. — Имат си и изкуствено слънце! — Но топката от бляскава мъгла излъчваше студена светлина и като гледаше към нея, той почувства, че вътре в главата му нещо започна да пулсира.

— Трябва да има изход оттук — каза Коди, хвана отново Миранда за ръката и тръгна да пресича помещението по черния, покрит с нещо като обработена кожа под. Навсякъде се виждаха локвички от слуз, сякаш преди малко оттук беше минал огромен охлюв. Коди предположи, че от другата страна на тази зала има още един отвор.

Тръгнаха между редиците от машини. Коди чу нещо като издишване — машините дишаха. По гърба му полазиха тръпки. Те не са живи, просто не можеше да са живи същества! Но техните люспести повърхности се надигаха и отпускаха и всяка от машините правеше това със собствен ритъм. Коди имаше чувство, че ръката на Миранда щеше да смачка неговата от стискане.

От един огромен блок, набоден с игли като някаква чуждоземна шевна машина, висяха парчета, които много приличаха на човешка плът или на добра имитация на човешко месо. Друга машина поддържаше едно огромно вретено с бобина от фино навити жици, което влизаше в следващата машина, а там на нещо като улей бяха нахвърляни безпорядъчно като парчета боклук дрехи, коси и нещо, което страшно приличаше на човешки кости. Коди с ужас осъзна, че това бяха машините, които произвеждаха двойниците на Стингър. Ремонтна работилница, някакво зловещо подобие на работилницата на Мак Кейд.

Точно зад машините се виждаше още един отвор. Коди тръгна към него, но внезапно спря.

— Какво има? — попита Миранда, която почти се сблъска с него.

— Виж онези неща там. — И Коди посочи с ръка към пода на помещението. По него се влачеха трийсетина кабела, опънати като разтеглени червени мускули. Коди се обърна и погледна назад — кабелите влизаха в най-голямата дишаща машина. Но въпросът беше към какво бяха съединени от другия си край?

Нямаха друг избор, освен да излязат в коридора.

— Да тръгваме — каза Коди, подканяйки повече себе си, отколкото другите двама. Едва бяха направили няколко крачки по слузестата повърхност, когато Коди чу нещо, което прозвуча като навиването на рибарска корда върху макара.

Кабелите на пода започнаха да вибрират. Те се прибираха бързо в дишащата машина и Коди разбра, че нещо идваше по коридора пред тях. Чу шум от драскащи по пода на коридора нокти. Изглежда, маршируваше цяла армия от Стингъри.

— Назад! — извика той на Миранда и Сардж. — Връщайте се! По-бързо!

Шумът от движението на нещо много голямо почти ги застигна. Коди се насочи към една от машините, която приличаше на гигантска ковашка наковалня, и тримата се скриха зад нея. Той приклекна и започна да наблюдава отвора. По гърба му лазеха тръпки. Кабелите продължаваха да се навиват в дълбините на дишащата машина.

И ето — това, което идваше към тях, изпълзя през отвора на помещението. Пъстрата му кожа беше влажна и блестеше на виолетовото слънце. Онова, което му се бе сторило като цяла армия, се оказа едно-единствено същество, но видът на тази безбожна твар изпълни Коди с неописуем ужас. Той почувства как вътрешностите му се свиват като опърлени от силен огън. Разбра, че в момента вижда не някой от двойниците, а съществото, пресякло огромните дълбини на космоса, за да търси Дофин — извънземното, което беше приземило този космически кораб, беше дълбало тунели под Пъкъл и беше изскачало от подовете на къщите да търси човешки тела. Сега то стоеше пред него.

 

 

Долу, в тунела, Дофин продължаваше да се движи напред като малък танк. Зад нея Джеси и останалите едва успяваха да не изостават. Кърт се подхлъзна в слузта и стана, като ругаеше и чистеше мръсотията по себе си. Дофин се вслушваше в пулса на кораба. Не знаеше дали силовото поле беше изключено, но щом това станеше, към двигателите на кораба щеше да се подаде огромно количество енергия.

Най-отзад вървеше Рик.

Изведнъж от пръстта под краката му изригнаха две ръце. Едната от тях го хвана като в челюсти за подутия глезен, а ноктите й пробиха кожата му. Той извика силно, след това насочи пушката си към главата на съществото и започна да стреля. От лицето на чудовището се разхвърчаха парченца месо.

— Върнете се! — изрева Кърт и като сложи колта върху черепа на съществото, покрит с черна коса, натисна спусъка. Главата се разчупи и избълва вътрешностите си, но съществото продължи да държи здраво Рик за глезена с едната ръка, а с другата удряше краката на Кърт. Той подскачаше като нестинар. Рик падна, но успя да насочи фенерчето към лицето на чудовището и видя как очите му потънаха навътре в големи гънки от плът. Те започнаха да пушат и след секунда изригнаха като малки гейзери, а лицето се изкриви в страхотна гримаса на болка или може би на гняв. Ноктите разхлабиха хватката си, съществото се заби в земята и изчезна.

— Добре ли са всички? — Дофин беше спряла на около десет метра напред. Джеси обърна лампите назад, за да освети мястото.

Кърт помогна на Рик да стане. И двамата трепереха.

— Можеш ли да ходиш? — попита Кърт. Рик се опита да стъпи на крака си. Раните от ноктите всъщност бяха облекчили напрежението в крака му, но сега пък глезенът му кървеше. Той кимна в отговор:

— Да. Мога да се оправя.

— Чакайте. — Том бе видял нещо и бе насочил светлината от фенерчето си по посоката, от която бяха дошли. Очите му се разшириха зад стъклата на очилата. — О, боже мили!

Като удряха с шипестите си опашки, към тях се приближаваха четири скорпиона в човешки образ. Светлината ги сепна малко, те поспряха, но след това отново продължиха да напредват към групичката от хора.

Том вдигна пушката си и започна да стреля. Кърт го спря:

— Не си хаби патроните, човече. — Той щракна запалката и я доближи до фитила на една от шашките, фитилът засъска и припламна. — Всички да легнат! — Изчака няколко секунди, докато фитилът се разгори, хвърли го към приближаващите същества и се просна по корем на земята.

Минаха няколко секунди. Нямаше експлозия.

— Исусе! — Кърт вдигна глава. Скорпионите бяха точно върху динамита. Все още нямаше никакъв взрив. — Тази трябва да е била браку…

Динамитът избухна. Взривната вълна повдигна четирите същества във въздуха и ги хвърли върху стените на тунела. Кърт и другите я усетиха като изгаряш пустинен вятър. Дофин също беше легнала по корем и въздушното течение от взрива разроши косата й.

Джеси повдигна лампите и насочи светлината към съществата. Две от тях се мъчеха да се заровят в пръстта. На земята се гърчеше един, а последният не мърдаше.

— Бинго — подхвърли Кърт.

Дофин се изправи.

И точно тогава нещо зад нея я хвана за врата и я вдигна във въздуха. Два остри нокътя се забиха в кожата й и тя извика от болка. Онова я държеше на една ръка разстояние. Краката й се люлееха.

— Всичко свърши — прошепна Стингър с гласа на Мак Кейд.

Джеси чу вика на Дофин и понечи да се обърне и да насочи лампите пред себе си, но гласът на Мак Кейд прозвуча властно:

— Хвърлете оръжията! Иначе ще й строша вратлето!

Джеси се поколеба. Погледна към Том. Той също се взря в нея, стиснал пушката до гърдите си.

— Хвърлете оръжията! — повтори Стингър. Двойникът държеше детето между себе си и светлината. На гърдите му се гърчеше главата на кучето. — Хвърлете ги в коридора, колкото се може по-надалеч. Хайде!

— О, боже! — Кърт се свлече на колене в мръсотията и започна да се клати назад-напред. — Не ме убивай! Моля те… умолявам те, не ме убивай. — Очите му бяха диви от ужас. — Моля те, не ме убивай!

— Големите храбреци! — Стингър разтърси Дофин. От раната на врата й закапа кръв. — Виж ги! Това са твоите защитници!

Кърт продължаваше да се клати, като хленчеше силно.

— Стани бе — каза Рик. — Стани бе, човек. Не се моли на тая фъшкия.

— Не искам да умирам… не искам…

— Всички ние ще направим едно хубаво дълго пътешествие — каза Стингър. — Няма да ви убия, ако изпълнявате това, което ви кажа. Хвърлете оръжията си! Веднага!

Том си пое дълбоко дъх, наведе глава и хвърли пушката настрани. Когато пушката пльосна в калта, той затвори очи. Кърт хвърли колта, последва го пушката на Рик.

— Хвърлете и лампите! — извика Стингър. — Не ме правете на глупак!

Кърт първи хвърли фенера си. След това Рик и Том. Джеси ги последва, като хвърли свързаните лампи към разкъсаното от динамита същество.

— Имате и още нещо — продължи Стингър с тих глас. — Оръжието, което бумти и изгаря. Как го наричате?

— Динамит — отговори му Джеси.

— Ди-на-мит. Динамит. Къде е динамитът?

Никой не отговори. Кърт продължи да се присвива на земята, но не издаде звук.

— Къде е? — настоятелно повтори Стингър и разтърси Дофин така силно, че тя изпъшка.

— Дай им го, Кърт — каза Том.

Кърт изправи гръб и бавно свали раницата.

— Динамитът е тук — каза той и я хвърли към Стингър. Раницата падна в краката на Джеси.

— Извади динамита и ми го покажи.

Джеси вдигна раницата и бръкна вътре. Ръката й хвана не двете пръчки динамит, а пакетчето с цигари.

— Покажи ми го! — заповяда Стингър.

— Хайде де — каза Кърт нервно. — Нека да види това, което иска.

— Но… то…

— Покажи му го — прекъсна я Кърт.

В този момент Джеси проумя какво искаше Кърт от нея. Или поне си помисли, че разбра. Тя изкара пакета цигари и го показа на дланта си. Очите на Стингър я наблюдаваха зад рамото на Дофин.

— Ето — каза Джеси с пресъхнало гърло. — Динамит. Виждаш ли?

Стингър не каза нищо. Сините очи на Мак Кейд гледаха втренчено към пакета „Лъки Страйк“ в ръката на Джеси. После премигнаха веднъж. След малко още веднъж. Обработва информацията, помисли си Джеси. Може би претърсва в езиковите центрове на всичките мозъци, които беше откраднал. Знаеше ли какво е динамит, как изглежда? Откъм Стингър се чу съскащ звук.

— Това е пакет — каза внезапно той. — Отвори го и ми покажи динамита.

Ръката на Джеси трепереше. Тя отвори пакета, изкара трите останали цигари и ги вдигна нагоре, за да може Стингър да ги види.

В дългата пауза, която последва, Джеси едва се удържаше да не закрещи. Ако Стингър имаше някаква информация за динамита, то тя сигурно щеше да е със същото определение, което знаеше и Дофин: взривно вещество обикновено с цилиндрична форма, което се пали с фитил. Цигарите бяха цилиндри, а откъде Стингър можеше да разбере разликата? Тя виждаше как мозъкът на Стингър бавно смила информацията.

След малко той каза:

— Постави динамита на земята. Стъпчи го с крак.

Джеси пусна цигарите на земята и ги натисна дълбоко в калта под себе си.

Устата на Стингър се изкриви в бегла усмивка. Той пусна Дофин да стъпи на краката си, като продължаваше да я държи за врата.

— Сега се чувствам по-добре! Ха, отново чувствам добри вибрации. Сега всички да вървят пред мен. Тръгвайте!

Джеси въздъхна шумно. Кърт Локет беше блъфирал, защото Стингър никога не бе виждал динамит. Но къде се бяха дянали последните две шашки от динамита?

Кърт стана на крака. Червената му каубойска риза бе закопчана догоре. Той последва Рик, като държеше ръцете си близко до тялото, леко прегърбен, като куче, което се страхува да не го ударят.

Стингър завря Дофин в калта. След това я вдигна грубо и я блъсна напред. Тя вече беше видяла какво държи кучето между зъбите си: нейната капсула. Стингър я хвана за косите.

— Знаех си, че хлебарките ще те изкарат напред. О, сега ни чака едно дълго и приятно пътуване. Ти, аз и хлебарките.