Робърт Маккамън
Стингър (48)

47. Огнева мощ

— Имаме седем минути — каза Том в отговор на въпроса на полковника колко време им остава до крайния срок, даден от Стингър.

Роудс отново насочи вниманието си към Дофин.

— Знаеш, че Стингър може да разруши този град. Знаеш, че ще го направи, ако не те предадем.

— Ако наистина я предадем — каза Джеси, — тогава не става въпрос само за тялото на нашето дете. Щом Стингър се върне при господарите си и им разкаже за нас, те ще нахлуят тук с цяла флотилия.

— Не мога да мисля за това сега! — Роудс избърса лице с ръката си. Апартаментът беше страшно задушен, а през открехнатия прозорец нахлуваше дим. — Всичко, което зная, е, че Стингър иска Дофин. Ако не му я предадем, преди да са изтекли седем минути, ще умрат много хора!

— А още повече ще умрат, след като го направим! — Джеси долови някакъв слаб полъх и вдигна глава, за да го усети по шията си.

Дофин стоеше до прозореца и гледаше мъглата навън. Ето, отново го почувства. Студено и силно течение. Знаеше какво беше — разузнавателен лъч от кораба на Стингър, който търсеше капсулата й. Той отмина, продължавайки бавните си кръгове над Пъкъл. Кожата на приемника й настръхна. Капсулата имаше своя естествена защитна система, която отразяваше лъча за известно време, но Дофин беше научила достатъчно за техниката, с която разполагаше Стингър, и знаеше, че рано или късно той щеше да попадне в целта.

— Какво ще направи Стингър? Знаеш ли? — попита я Роудс.

Тя поклати глава. В мозъка й гъмжеше от смърт и разрушения. Видя тази капсула, наречена Пъкъл, запалена и разрушена — ако не от Стингър, то тогава от Юмруците. Зърна част от силовото поле, което проблесна през облаците дим, носле отново изчезна. Знаеше, че ще умрат много невинни, а и доста бяха загинали вече — все заради нея. В гърдите й забушува старият гняв. Видя как се сриваха стените на нейния град, видя осакатени тела да се мятат сред отломките. Същата жестокост щеше да помете и този град.

— Трябва да напусна този свят — каза Дофин. — ТРЯБВА да се прибера.

— Няма как! — напомни й Роудс. — Казахме ти, на Земята няма междузвездни летателни тела!

— Не отговаря на истината — тихо каза Дофин, загледана на югозапад, към гробището за коли на Мак Кейд.

— Да не би да знаеш нещо, което не ми е известно?

— На Земята ИМА междузвездно летателно тяло. — Очите и горяха като трескави. — Корабът на Стингър.

— Какво ще ти помогне той?

— Ще взема кораба на Стингър — отвърна тя. — Ето как ще се върна вкъщи.

 

 

Докато малкото момиче говореше като истински воин, Коди насочваше мотоциклета към тротоара, следвайки указанията на Рик. Съни Крауфийлд живееше сам в дъсчена барака, почти до оградата на автомобилното гробище на Кейд. Озоваха се в един осеян с отпадъци двор и Коди спря с насочен към входната врата фар. Верандата отпред беше изкривена и хлътнала, стъклата на прозорците бяха потрошени, мястото изглеждаше необитаемо, но… всъщност това важеше за всички къщи на Трета улица. Коди загаси двигателя, но остави фара запален. Рик слезе, извади пистолета и се приближи до трите стъпала от сгуробетон пред верандата. Чак тогава осъзна, че Коди не го беше последвал.

— Казах, че ще дойда с теб — каза му Коди. — Не съм казал, че ще влизам вътре.

— Muchas gracias. — Рик свали предпазителя, изкачи стъпалата и почука на вратата с дулото на пистолета. — Ей, Крауфийлд! Тук е Рик Джурадо!

Никой не дойде да отвори. Коди се огледа неспокойно. Пирамидата се издигаше от дясната му страна — забелязваше неясните й очертания, окъпани в бледа виолетова светлина.

— Съни, обади се! — извика Рик. Той почука с юмрук, но вратата изведнъж се отвори с трясък и увисна само на едната си панта. Рик отскочи назад, а Коди посегна към бейзболната бухалка.

— Май не си е вкъщи — каза Коди.

Рик надникна, но вътре не се виждаше нищо.

— Имаш ли огънче?

— Остави тая работа, човече! Крауфийлд е изчезнал!

— Имаш ли или не? — попита Рик и зачака.

Коди изсумтя, бръкна в джоба си и извади запалката и я подхвърли я на Рик. Той я щракна и прекрачи прага.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди го Коди. — Не ми се ще да те вадя с въже.

— Предната стая има под — каза Рик и влезе.

Вътре миришеше на гробища. На светлината от запалката Рик разбра на какво се дължеше това — по напуканите стени бяха окачени скелети на лешояди, броненосци, койоти и змии. Пристъпи в един коридор, където на тел висяха скелети на прилепи и бухали. Беше чул от Пекуин за „колекцията“ на Крауфийлд, но никога не я беше виждал и не съжаляваше за това. Приближи до една стая встрани от коридора и насочи запалката напред.

— По дяволите! — прошепна. По-голямата част от пода на стаята беше пропаднал в мрака.

Предпазливо пристъпи до ръба на строшените дъски и погледна надолу. Не видя дъно, но нещо проблесна на няколко педи от него, точно до перваза на дюшемето. Посегна да го вземе. Оказа се куршум с медна обвивка. Още десетина се търкаляха по пода от другата страна на дупката. Щом Крауфийлд имаше куршуми, сигурно имаше и оръжие някъде тук, помисли си Рик. Посегна и отвори шкафа пред себе си.

Запалката започна да пари в ръката му, но на светлината на пламъка й пред очите му се разкри още една от колекциите на Крауфийлд. Сред разни скелети и найлонови торби, пълни с подбрани кости, се виждаха две пушки, четири кутии с патрони, ръждясал четирийсет и пет милиметров пистолет, каса с празни кутии от кока-кола и две червени тенекии. Замириса му на бензин. Копелето има цял арсенал — каза си той. Имаше и други неща — един байонет, два ловджийски ножа, няколко остриета от онези, дето ги хвърлят каратистите, и брезент в защитна окраска. Рик го побутна настрана и видя под него малка дървена кутия. Клекна и прочете поизбелелия надпис с червени букви: ОПАСНО! СИЛНИ ЕКСПЛОЗИВИ! СОБСТВЕНОСТ НА МЕДОДОБИВНА КОМПАНИЯ „ПРЕСТЪН“.

Повдигна капака и светкавично отдръпна ръката, в която пържеше запалката.

Върху восъчна хартия вътре бяха наредени пет жълто-зелени пръчки, дълги към двайсет и пет сантиметра. Имаше пръчки динамит с различна дължина — от десет до трийсет сантиметра. Две от пръчките бяха сбръчкани като престояли на грил кренвирши и Рик предположи, че не са успели да се възпламенят от първия път. Не знаеше как бяха попаднали тук, но явно Съни Крауфийлд се беше готвил да води война — или срещу ренегатите, или срещу кроталите, за да поеме водачеството им. Погледна отново към кутиите от кока-кола и тенекиите с бензин. Лесно е да се направят запалителни бомбички — помисли си той. Още по-лесно е да подпалиш една-две къщи и да обвиниш ренегатите за това, да се започне война и да се използва цялата тази огнева мощ.

— Негодник! — каза Рик.

Той пусна капака на кутията и се изправи. Една найлонова торбичка падна и от нея се изсипаха кости от плъхове.

Отвън Коди усети как косата му настръхва и веднага разбра, че има някой зад гърба му. Погледна през рамо.

Съни Крауфийлд стоеше до бордюра. В черните му очи нямаше живот, лицето му бе влажно и бледо.

— Познавам те. — Думите прозвучаха като долнокачествен запис на бавни обороти на гласа на истинския Крауфийлд. — Ти ми причини болка, човече.

Фигурата пристъпи крачка напред и се ухили. Коди видя наредените вместо зъби игли.

— Искам да ти покажа нещо наистина хубаво. Ще ти хареса.

Ръката с метални нокти се протегна напред.

Коди ритна лоста за запалването. Моторът изхърка, даде аванс, но не запали.

Ръката се плъзна към него.

— Ей, ти, хайде! Нека ти покажа какво съм направил.

Коди направи нов опит да запали и ритна лоста с всичка сила. Този път успя и тъкмо когато пръстите понечиха да се забият в рамото му, той даде газ, насочи мотора по стълбите и влетя с него в къщата на Крауфийлд.

Фарът заслепи Рик, който в този момент излизаше от коридора. Той се залепи до стената и събори един скелет от койот на пода.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Рик на Коди, който спря тъкмо навреме.

— Качвай се! — изкрещя Коди. — Бързо!

— Да се качвам! Защо? — Помисли си, че Коди полудява и тогава някаква фигура изпълни рамката на вратата.

— Времето изтече — каза Стингър с възпроизведения глас на Крауфийлд.

Рик се прицели и стреля два пъти. Изстрелите бяха оглушителни. И двата куршума уцелиха съществото в гърдите и то изсумтя и залитна назад, но веднага се овладя и стремително прекрачи прага.

— Качвай се! — заповяда Коди и Рик се настани зад него.

Коди насочи мотора по коридора и форсира. Над главите им висяха окачени скелети на летящи същества. Хондата се озова в тясна кухня с мръсен жълт линолеум. Коди спря и завъртя кормилото наляво-надясно, търсейки изход.

— Къде е задната врата? — изкрещя, но и двамата виждаха, че такава няма. На единствения прозорец в кухнята бяха заковани дъски.

— Времето изтече! Не направиха това, което им казах! — беснееше Стингър в мрака, някъде между кухнята и единствената врата на къщата. — Ще помачкам хлебарки. — Тропането на тежките военни ботуши отекваше в коридора. — Ще ви покажа какво съм направил! И то съвсем скоро!

Коди загаси фара. Тъмнината стана непрогледна.

— Да не си полудял? Дръж фара запален! — запротестира Рик, но Коди вече правеше остър завой и отново се насочваше към коридора.

— Дръж се — отвърна му той и форсира двигателя. — Искам да му връхлетя, без да разбере какво става. Ако паднеш, свършено е с теб. Ясно?

— Ясно. — Рик обхвана с едната си ръка кръста на Коди, а с другата стискаше пистолета, с пръст на спусъка.

Тропането на ботушите вече отекваше някъде по средата на коридора. Чуваше се и слабо трополене — от висящите скелети, които Стингър буташе и отместваше с главата и раменете си.

Още три стъпки, помисли си Коди. Трябва да го блъсна и да продължа напред. Дланите му бяха потни, а сърцето му биеше като барабан. Още една стъпка.

Чудовището почти стигна до кухнята. Коди форсира двигателя до последно и отпусна спирачките.

От триенето на задната гума по линолеума веднага замириса на изгоряла пластмаса. В следващия миг мотоциклетът се изправи на задната си гума и връхлетя напред. Рик се стисна здраво, а Коди щракна копчето на фара.

Стингър изпълваше коридора пред тях. Щом светлината попадна на него, влажното сиво лице се сви и двамата видяха как очните ябълки започнаха да пушат и да се отдръпват в орбитите си. Той нададе такъв рев, че стените се разтресоха, и вдигна ръце да скрие очите си. Вече бе започнал да се накланя напред, а гръбначният му стълб се издуваше отзад под натиска на опашката с шипове.

Предната гума го удари в лицето. Машината продължи да се издига по тялото му, сякаш искаше да се изкатери по него. Стингър падна на пода. Мотоциклетът се разтресе, наклони се на една страна и рикошира в стената, а крушката на фара изгърмя. Рик така подскочи от сътресението, че без малко да изпусне Коди. Под тях нещо с нечовешки форми се мяташе диво и размахваше крайници.

Но ето че го преодоляха и Коди даде газ. Хондата профуча през коридора и надолу по стъпалата на верандата. Пресякоха двора сред дъжд от пясък, тъй като Коди се бе опитал да завие. И тогава, пред очите им, паважът на Трета улица точно до автомобилното гробище на Кейд започна да се напуква и издига. Нещо огромно се опитваше да излезе на улицата. Коди овладя мотоциклета и успя да спре на три метра от появяващото се създание.

— Ето го! — Нещо прегърбено размаха опашка и се плъзна със стържене по стъпалата на къщата. — Шъ смачка сии-и-ички хлебарки-и-и!

— Карай! — извика Рик.

Коди нямаше нужда от втора покана. Не можеше да каже какво се измъкваше с ровене от земята, но хич и не искаше да го вижда отблизо. Даде газ и мотоциклетът се понесе на изток. Зад тях Трета улица се напука и разтвори и новото творение на Стингър изпълзя отгоре.