Робърт Маккамън
Стингър (33)

32. Картина на разруха

Рик Джурадо беше застанал пред пукнатия прозорец в предната стая на къщата си и се бе загледал в тлеещото гробище за коли. В стаята горяха свещи, а неговата Палома плачеше тихо.

Госпожа Гаракоун, която живееше през няколко къщи надолу, също плачеше, а синът й Джой я бе прегърнал през рамо и се опитваше да я утеши. Зарра беше в стаята, навил камшика около ръката си, а Миранда седеше на дивана до баба си и държеше ръцете й.

Отец Ортега чакаше за отговор на току-що поставения си въпрос. Госпожа Гаракоун бе отишла при него преди около двайсет минути. Бе ходила в клиниката и бе чакала напрегнато за сведения относно съпруга й Леон. Но Леон Гаракоун, който работеше в една от машинните работилници при Кейд, не бе открит.

— Знам, че е жив — повтори тя, говорейки на Рик. — Знам го. Джон Гомез излезе жив, а той работи точно до моя Леон Той каза, че е изпълзял навън и чул други хора вътре да викат за помощ. Зная, че моят Леон е още там. Може би е затиснат от нещо. Може краката му да са счупени. Но е жив, ЗНАМ ГО!

Рик погледна към отец Ортега и разбра, че и отчето мисли като него — шансовете да намерят Леон Гаракоун жив сред отломките в автогробището на Кейд бяха съвсем нищожни.

Но Доминго Ортега живееше на Форт Стрийт, през две врати от семейство Гаракоун, и винаги бе смятал Леон за добър приятел. Когато госпожа Гаракоун и Джой отидоха при него с молба за помощ, той не можеше да откаже. А сега се опитваше да намери и други доброволци, но никой не искаше да отиде в автомобилното гробище, при онази извънземна машина, кацнала там, и той не ги винеше за това.

— Не си длъжен да идваш — каза на Рик. — Но Леон беше… Леон е мой приятел. Ние ще идем и ще се опитаме да го намерим.

— Недей, Рик — молеше го Палома. — Моля те, недей.

— Помогни ни, човече — каза Джой Гаракоун. — Ние сме братя, нали?

— Стига толкова смърт! — Палома се опита да се изправи, но Миранда я възпря. — Цяло чудо е, че някой е излязъл от там жив! Моля ви, не искайте от моя син да влиза там!

Рик погледна Миранда. Тя поклати глава. Поддържаше мнението на Палома. Той се разкъсваше между това, което смяташе за разумно, и онова, което считаше за свой дълг като водач на кроталите. Законът на бандата гласеше, че ако някой от братята се нуждае от помощ, тя му се дава без колебание. Пое дълбоко от задимения въздух и въздъхна. Целият град миришеше на обгорен метал и горящи гуми.

— Госпожо Гаракоун — каза той, — ще заведете ли баба ми и сестра ми в църквата? Не искам да са сами.

— Не! — Този път Палома се изправи. — Не, за бога, не!

— Искам да идеш с госпожа Гаракоун — спокойно каза той. — Аз ще се оправя.

— Не! Умолявам те! — Гласът й секна и нови сълзи започнаха да се стичат по сбръчканите й страни.

Той отиде до нея и я прегърна.

— Чуй ме. Ако вярваше, че аз съм някъде там и съм още жив, щеше да поискаш някой да ме потърси, нали?

— Има други, които могат да го направят. Не ти!

— Трябва да ида. Знаеш го, защото ти ме научи да не обръщам никога гръб на приятелите си.

— Но те научих и да не бъдеш глупак също! — отвърна тя, но по гласа й Рик разбра, че макар и неохотно, беше приела решението му.

Задържа я в прегръдката си за миг, а после каза на Миранда: „Грижи се за нея“ — и я пусна. Палома сграбчи ръката му, стисна я силно и слепите й очи намериха лицето му:

— Бъди внимателен. Обещай ми.

— Обещавам — каза Рик и тя го пусна. Обърна се към отец Ортега. — Добре. Хайде да свършваме с това.

Госпожа Гаракоун тръгна с Палома и Миранда към Католическата църква на Първа улица. Въоръжен с фенерче, отец Ортега водеше Рик, Зарра и Джой Гаракоун в противоположна посока, по задимената Втора улица, към вдигнатата във въздуха ограда на автомобилното гробище и огньовете отвъд нея.

На края на двора те спряха да огледат картината на разрухата — части от коли бяха нахвърляни на разнородни купчини от метал, от струпаните на едно място гуми се издигаха вълни от черен дим, а някогашните дървени или тухлени постройки бяха или изравнени със земята, или превърнати в купчини отломъци и чакъл.

Всичко това бе в сянката на черната пирамида, чиято основа беше потънала в земята.

— Не бих направил това, което сте си наумили — предупреди ги някой. Мак Кейд седеше на капака на своя мерцедес, пушеше тънка пура и гледаше руините като свален император. Тифус беше клекнал в краката му, а Тетанус седеше на задната седалка. Кейд все още носеше панамената си шапка. Загорялото му лице, виненочервената му риза и панталоните бяха изцапани със сажди. — Нищо вътре не си струва труда.

— Баща ми е вътре! Ще го извадим — твърдо заяви Джой.

— Сигурно. — Кейд изпусна тънка струйка дим. — Момче, вътре няма нищо освен пепел и кости.

— Затваряй си мръсната уста!

Тифус стана и заръмжа, но Кейд сложи обутия си в ботуш крак върху гърба му.

— Само ти казвам как стоят нещата, момче. Има някои варели с боя и смазочно масло, дето не са гръмнали още. Това чакам. Щом искате да се убивате, вървете смело напред.

— Ти знаеш къде е работил Леон Гаракоун — каза Ортега — Защо поне веднъж в живота си не направиш нещо почтено и не ни помогнеш да го намерим?

— Гаракоун, Гаракоун… — Той се замисли, опитвайки се да свърже някакво лице с това име. Всички работници му изглеждаха еднакви. — О, да! Гаракоун винаги се заяждаше за повишение. Работеше в цеха за двигатели. Ето какво е останало от него. — Той посочи и през мъглата успяха да видят купчина натрошени тухли, около петдесет метра по-навътре.

— Джон Гомез е излязъл — каза Ортега неустрашимо. — Има рани и изгаряния, но е жив. Леон би могъл още да…

— Сигурно. Мечтай си, padre. Във всеки случай какъв ти е на теб Гаракоун? — Той махна пурата от устата си и я перна настрани. Златните верижки около врата му подрънкваха при всяко негово движение.

— Леон е мой приятел. А от приятелство, мисля, че не разбираш.

— Имам си нужните приятели, не ми трябват други. — Кейд имаше петима мексиканци-слуги, младо девойче за любовница — малка танцьорка-наркоманка от Сан Антонио — и шкембеста готвачка на име Лусинда, но истинските му приятели бяха винаги с него. Двете кучета никога не му даваха оценки, нито пък го притесняваха за нещо, нито му предаваха отрицателни вибрации. Винаги готови да разкъсат гърлата на враговете му, те му се подчиняваха безусловно. За него това беше истинско приятелство. — Джурадо, ти имаш повече разум. Кажи им колко са откачили, човече.

— Трябва сами да проверим.

— Проверете тогава. Човече, не зърнахте ли онзи летящ негодник? Има нещо ЖИВО тук! — Той махна с ръка към пирамидата. — Излезте ей там и ще накълца и вас.

— Да вървим — подкани Ортега. — Тази пиявица е безполезна.

— Майка ми не е отглеждала глупаци — отвърна Кейд, а те тръгнаха към двора, като внимаваха къде стъпват. — Ще кажа на Ной Туайли къде да намери телата ви.

Но те не му обърнаха повече внимание и започнаха да влизат навътре, покрай купчини остър като бръснач метал и тлеещи отломъци. Скоро от касетофона на Кейд гръмна стържеща музика, толкова шумна, че би могла да спука тъпанчетата и на Господ. Алис Купър виеше за някакви умрели бебета в кухненски бюфет.

Песъчливата земя беше осеяна с части от двигатели и коли, обгорели дъски, тухли и други боклуци. Зарра изостана, за да порови в деформираното шаси на нещо, което приличаше на порше, обърнато наопаки при удара. Отец Ортега видя някаква окървавена мъжка риза, но не й обърна внимание. Димът от тлеещите гуми се стелеше ниско над земята. Не полъхваше никакъв ветрец. В средата на купчините отломки и боклуци грееха яркочервени въглени. Черната пирамида извисяваше ръст застрашително близо. Рик се поколеба, погледна към стълба светлина, който излизаше от върха й и се усукваше около оста си с хипнотизиращо въздействие, после пак тръгна.

Не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават. Това чувство беше добре развито у него поради необходимостта в училище да се пази от ренегати, които биха могли да го нападнат в гръб и повалят с един удар в бъбреците. Косата на тила му настръхна и той продължи да се озърта, но не виждаше нищо, което да се движи сред дима. Това е нещо повече от наблюдение — реши той. Сякаш усещаше как го разчленяват, измерват, разглеждат — като при дисекция на жаба в час по биология.

— Доста е зловещо тук — измънка Зарра, който вървеше от дясната му страна. Разбра, че и той изпитваше същото.

Пресякоха двора и стигнаха до купчината от натрошени тухли и метални подпори, която Кейд им беше посочил. Недалеч от нея имаше могила от коли и пикапи, сплескани заедно. Приличаха на чудновата скулптура. Джой Гаракоун коленичи, започна да разчиства строшени тухли от купчината и да вика баща си.

— Вие със Зарра започнете от другата страна — предложи Ортега.

Те заобиколиха срутената сграда и се натъкнаха на изгорен труп, проснат близо до смачкан небесносин корвет. Главата на трупа бе премазана и счупените зъби блестяха в зейналата уста. Който и да беше мъжът, имаше червеникаворуса коса и беше бял. Не беше бащата на Джой. Тежката мазно-сладникава миризма на горено месо ги удари в носа и Зарра взе да се задушава.

— Ще изригна като вулкан, човече!

Обърна се и побягна на няколко метра, навел глава към земята. Рик стисна зъби, отмина мъртвеца и се поспря, за да изчака гаденето да премине. Оправи се, слава богу. Беше готов за работа. Зарра се върна с прежълтяло лице.

Започнаха да търсят сред руините на отделението за двигатели, като разчистваха планини от тухли. След десет минути Ортега откри още един мъртвец. Беше Карлос Хермоса бащата на Рубен. От начина, по който беше изкривено тялото, Ортега разбра, че вратът и гръбнакът му бяха счупени. Прашен и запотен, Джой се вгледа за миг в трупа и мълчаливо продължи да работи. Ортега направи кръст над трупа и пак се зае да разчиства тухли.

Работата беше тежка. На Рик му се струваше, че цялата сграда — една дванайсетметрова постройка с плосък покрив — беше хлътнала върху себе си. Премести едно парче тръба и веднага се търкулнаха няколко парчета от тухли заедно с обгоряла гуменка. Отначало си помисли, че в нея има крак, но беше празна. Собственикът й или беше затрупан, или хвръкнал във въздуха.

Попадна на метална греда и Зарра му помогна да я премести. След като я положиха настрана, Зарра го погледна и каза тихо:

— Чуваш ли това?

— Кое?

— Слушай!

Рик се напрегна, но чуваше единствено касетофона на Кейд.

— Остави. Вече не го чувам. — Зарра влезе сред руините и се заослушва да разбере откъде беше дошъл звукът. Наведе се, разчисти още тухли и отломки. И изведнъж: — Ето! Чу ли това, човече? Ела оттук!

— Не чух нищо.

Рик отиде при Зарра и зачака. Минаха няколко секунди и тогава… приглушен и неясен звън от удар на метал в метал. Чуваше се равномерно отнякъде дълбоко под руините. Разбра, че някой праща сигнали.

— Хей, отче! — извика. — Насам!

Ортега и Джой притичаха бързо. Дрехите и кожата им бяха покрити с тънък слой прах. Зарра вдигна парче тръба и с него удари една тухла няколко пъти. Всички чуха как в отговор отдолу се почука. Ортега застана на колене и насочи фенерчето сред тухлите, търсейки празно пространство. Зарра продължи да сигнализира и непрекъснато му отговаряха.

— Аз съм Доминго Ортега — извика свещеникът. — Можете ли да ме чуете?

Изчакаха, но не чуха отговор.

— Помогнете ми — каза Ортега.

Всички започнаха да работят трескаво и да проправят път надолу. Разчистиха около метър висока купчина натрошена зидария. Само след няколко минути ръцете им бяха ожулени до кръв, а порязванията по ръцете на Рик направо кървяха.

— Стойте! — каза Ортега и се наведе напред. Ослуша се. Отново последва дрънкане на метал. Някой удряше с чук върху тръба. — Чувате ли ме там долу?

До тях достигна слаб, дрезгав шепот:

— Да! О, божичко, да! Измъкнете ни оттук!

— Кои сте? Колко сте?

— Трима! Аз съм Грег Фрекнър! Уил Барнет и Леон Гаракоун също са тук, долу.

— Тате! — изкрещя Джой и по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Тате, аз съм, Джой!

— Ние сме долу в работната шахта, а върху нас са се вклинили всякакви боклуци — продължи Фрекнър. — Но виждам фенерчето ви.

— Ранен ли си?

— Мисля, че ръката ми е счупена. И ребрата ми нещо не са наред. Уил храчи кръв, а Леон отново припадна. Мисля, че краката му са смазани. Какво ни удари, бомба ли?

Ортега им спести отговора.

— Можете ли изобщо да се движите?

— Малко, доста е тясно тук. С дишането всичко е нормално.

— Добре. — На Ортега му стана ясно, че ще е необходима повече мускулна сила, за да ги изтеглят. — Сега се успокойте. Ще трябва да се върнем за кирки и лопати.

— Правете каквото трябва, човече! Слушай… можете ли да оставите фенерчето така, че да го виждам. Непрекъснато ми се струва, че нещо копае отдолу. Сякаш е точно под нас. Страх ме е от плъхове. Става ли?

— Става. — Ортега вклини фенерчето между две тухли, така че лъчът му да свети долу в празното пространство. — Ще се върнем! — обеща той, хвана Джой за раменете и го изправи на крака.

Тръгнаха назад през двора под виолетовото сияние и неподвижните черни облаци и Рик отново изпита същото неприятно усещане, че е наблюдаван. Обърна се към пирамидата.

Някакъв мъж стоеше на пет-шест метра от тях. Беше висок и слаб, с широки рамене. Стоеше леко прегърбен и ръцете му висяха сковано отстрани на тялото. Не можеше да види добре лицето му, но забеляза, че беше мокро. Мъжът носеше тъмни панталони и раирана риза с къси ръкави. Дрехите му бяха изцапани с пръст. Той просто стоеше и ги наблюдаваше, наклонил леко глава на една страна.

— Отче? — каза Рик.

Ортега долови тревогата в гласа му. Спря и се обърна назад. Тогава всички видяха прегърбения мъж, застанал неподвижно като статуя.

Първата мисъл, която хрумна на Ортега, беше, че това е някой от работниците на Кейд, който току-що се е измъкнал от развалините. Той пристъпи към него.

— Добре ли си?

— Кой е Приемникът? — попита мъжът ниско и провлачено. В гласа му се долавяше нещо като свистене на пара от чайник.

Свещеникът се поколеба. Не можеше да види добре лицето на мъжа — само някаква прилизана сива коса и влажно и лъскаво чело, — но му се стори, че разпознава гласа. Само дето този глас обикновено казваше: „С какво мога да ви услужа, отче?“ Това беше Джил Локридж, досети се Ортега. Джил и жена му Мейвис притежаваха магазина „Царството на обувките“ в продължение на повече от десет години. Обаче Джил не е толкова висок — помисли си Ортега. — Нито пък толкова широкоплещест, нито пък така прегърбен като този мъж. Но… гласът бе негов. Или пък не беше?

— Зададох ти въпрос — каза мъжът. — Кой е Приемникът?

— Приемник? — Ортега поклати глава. — Приемник на какво?

Мъжът си пое дълбоко въздух и после продължително го издиша.

— Не обичам да ме… — поколеба се, сякаш търсеше вярната фраза — … да се шегуват с мен. Изобщо не ми харесва.

Направи две крачки напред, а Ортега се отдръпна назад. Мъжът спря и той успя да види как някаква слуз се стича по изпитото му лице. Очите на Джил бяха черни, хлътнали, ужасяващи.

— Знам, че този, когото търся, е тук. Знам, че има и приемник. Може би си ти? — Очите се спряха за секунда на Зарра. — Или пък ти? — Погледна и Рик. — А може би си ти?

Отново насочи вниманието си към отец Ортега.

— Слушай… Джил… как си дошъл тук? Искам да кажа… не разбирам какво…

— Този, когото търся, е подмолен престъпник — продължи мъжът. — Враг на колективния разум. Не знам как постъпвате с престъпниците на този… — Огледа се със змиеподобно извиване на шията и каза презрително: — СВЯТ, но съм сигурен, че разбирате какво представляват законът и редът. Възнамерявам да изправя съществото пред съд.

— Какво същество? — Нещо му просветна — онова, което полковник Роудс беше казал за Стиви Хамънд. — Малкото момиченце? — попита той, преди да се усети какво говори.

— Малкото момиченце — повтори гласът. Очите бяха притаили особен блясък. — Обясни!

Ортега стоеше като вдървен, но вътре в него всичко се беше свило на бучки. Прокле езика си. Влажното восъчно лице на човекоподобното същество пред него изразяваше ужасно нетърпение. Това не беше Джил Локридж, а някаква подигравка с човешкия род.

— Обясни! — заповяда съществото и плавно направи крачка напред.

— Бягайте! — извика Ортега на момчетата, но те бяха замръзнали от ужас и не помръдваха. — Изчезвайте! — изкрещя той и докато отстъпваше, видя парче тръба и го вдигна заплашително над главата си. Онова почти връхлетя отгоре му и той нямаше избор. Запрати тръбата в лицето на Джил Локридж с придобита от страха сила.

Парчето тръба се заби в мокрото лице с шум, напомнящ удар на чук върху диня. Дясната буза се разцепи от окото до ъгъла на устата и от нея прокапа сива течност. По лицето не се изписа никаква реакция, никаква болка. Но на изкривената уста се появи едва забележима усмивка и отвътре проблеснаха игли вместо зъби. Хъхрещият глас каза с явно задоволство:

— Виждам, че говорите МОЯ език.

Чу се шум от раздиране на плат, после кратки пукания, сякаш се чупеха и пренареждаха стотици кости. Всичко стана за секунди. Джой Гаракоун изпищя и побягна, но Рик и Зарра не помръдваха, вцепенени от ужас. Гърбицата на мъжа се подуваше, а гръбнакът му се привеждаше надолу. Очите му бяха приковани в Ортега, който изстена и започна да отстъпва с разтреперани крака.

Ризата на онзи се разцепи, а на края на гръбнака му изникна голяма бучка. Бледата имитация на кожа се разкъса и откри черни люспи, подобни на тези върху пирамидата. От долния му край се разви мокра опашка на сегменти, дълга около метър и половина и три пъти по-дебела от камшика на Зарра. Тя се вдигна във въздуха с подобен на щракане звук. На върха й имаше бучка метални шипове, голяма колкото футболна топка.

— НЕ! — чу се да изграчва Рик и ухиленото разцепено лице се обърна към него.

Отец Ортега се обърна и побягна. Направи само две крачки и чудовището скочи след него. Опашката с шипове изсвистя светкавично напред, подхвана главата на свещеника отстрани и направи мозък и череп на пихтия. Ортега падна на колене с алена дупка вместо лице и бавно, с изключителна грация се строполи на пясъка.

Чудовището се завъртя, приведено и готово за скок. Опашката му се мяташе напред-назад със залепнали по шиповете остатъци от главата на Ортега.

Зарра изпищя сподавено, отстъпи и се спъна в купчина отломки. Той падна тежко на опашната си кост и остана в това положение, зяпнал съществото, което пристъпваше към него.

Рик видя автомобилните части, пръснати наоколо. Нямаше време да преценява дали да бяга или не, защото само след секунди Зарра щеше да бъде в обсега на бодливата опашка. Вдигна един изкривен капак на джанта и го запрати, но докато той летеше към главата на чудовището, опашката замахна бавно, почти мързеливо и перна металното парче настрани.

Сега Рик привлече цялото внимание на съществото върху себе си и докато то се промъкваше към него, той вдигна една врата от кола и я сложи пред себе си като щит.

— Бягай! — изкрещя на Зарра, който трескаво започна да пълзи на четири крака. — Давай!

Опашката замахна към Рик. Той се опита да отскочи от пътя й, но онова удари импровизирания му щит и от него се разхвърчаха искри. Ударът го вдигна от земята и го отхвърли назад. Рик падна по гръб, стиснал здраво вратата, която лежеше върху него. Докато се опитваше да се изправи, с бучаща от сътресението глава, чудовището приведено приближи и отново замахна с опашка.

Този път то изтръгна вратата от него и я запрати във въздуха. Рик се извъртя и побърза към едно небоядисано купе на ягуар-лимузина без врати и прозорци, кацнало върху купчина метал на два метра от него. Хвърли се в колата и чу тракането на опашката точно зад гърба си. Дръпна краката си секунда преди топката с шипове да тресне странично ягуара, който потрепера и издрънча като погребална камбана. Излезе пълзешком през другата врата, изправи се и побягна.

Не знаеше къде беше Зарра, нито пък накъде отива — дали навън от двора или към вътрешността му. Надвисналите пластове черен дим го обгърнаха и само тук-там в мрака проблясваха колебливи огньове. От всички страни се издигаха купчини от отделни части, купета или цели БМВ-та, мерцедеси, корвети и други скъпи возила, очакващи някаква трансформация. Мястото беше като лабиринт със стени от метал и Рик не знаеше накъде да бяга. Погледна през рамо. Не видя онова зад себе си, но това не означаваше, че то не беше там. Продължи да бяга. Дробовете му се напрягаха от липсата на кислород в дима, който вдишваше. След миг разбра, че пътят му е преграден от стръмен хребет метални отпадъци. Обърна се и побягна покрай една срутена постройка. Сред тухлите лежеше проснат мъртвец със синя риза.

Рик спря задъхан в подножието на планина от сплескани шасита и се опита да се ориентира. Никога не беше идвал тук, димът смъдеше в очите му, не можеше да мисли нормално. Това, което се случи с отец Ортега, изглеждаше нередно — като халюцинация след превишена доза марихуана. Целият се тресеше. Не можеше да контролира тялото си. Трябваше отново да хукне, но се страхуваше от онова, което вероятно го дебнеше сред мъглата на дима. Мушна ръка в джоба с Божия гняв.

Преди пръстите му да стиснат автоматичното ножче, нещо тъмно се спусна върху му като примка и се стегна около гърлото му.

Разбра какво е, защото чу тракането на сегментите на опашката. Чудовището беше над него, седнало на една от сплесканите коли. Сърцето му спря за миг, почувства как кръвта и напуска лицето му и то замръзва. После краката му се озоваха във въздуха, почти се задушаваше и започна да се мята, докато една ръка не го хвана за косата.

— Малкото момиченце. — Страховитият съскащ глас се чу точно зад ухото му. — Обясни.

— Не… Не… знам. Кълна се… — Краката му бяха на педя от земята. Не знаеше нищо за приемник или малко момиченце. Чувстваше, че механизмите в мозъка му започваха да пушат и буксуват.

Опашката се стегна. Рик стисна очи.

Минаха може би пет секунди. За него бяха цяла вечност, която никога нямаше да забрави. После гласът каза:

— Имам съобщение за онзи на име Ед Ванс. Искам да се срещна с него. Той знае къде. Предай му.

Опашката се отпусна — щрак-щрак-щрак — и Рик падна на колене.

Отначало само лежеше, свит на кълбо, и чакаше опашката да му смачка главата. Не можеше да се движи, да мисли или да вика за помощ. Постепенно осъзна, че онова нещо смяташе да го остави жив. Изпълзя настрани, все още очаквайки всеки момент някой удар да се стовари върху него. Накрая се помъчи да седне. Усещаше, че онова го наблюдава от високото си място и не смееше да се обърне и да го погледне. Имаше чувството, че мазната кокалеста опашка е оставила отпечатъци върху шията му и искаше да остърже кожата си до кръв.

Рик почти се затича, но се опасяваше, че краката му бяха твърде слаби и ще падне по лице. Започна да ходи, като се мъчеше да следва пътя, по който беше дошъл. Димът се разтваряше пред него и се затваряше зад гърба му. Смътно съзнаваше, че върви напосоки, но не можеше да се отърси от ужаса при спомена за това как чудовището беше убило отец Ортега и беше преследвало самия него.

Излезе от гробището за коли на десетина метра северно от мястото, където бяха влезли. Нямаше представа колко време му беше отнело това. Продължи да върви на юг покрай падналата ограда и накрая видя мерцедеса на Мак Кейд пред себе си.

Тетанус започна бясно да лае и да се изправя на задните си крака върху седалката. Зарра седеше на паважа и трепереше. Беше свил колене под брадичката си и притискаше с две ръце камшика към гърдите си. Той вдигна глава и видя Рик. Изсумтя изненадано и с мъка се изправи на крака.

Мак Кейд стоеше в края на двора и така стискаше трийсет и осем милиметровия си пистолет, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Той се извърна рязко и насочи пистолета към фигурата, която току-що бе изникнала от дима. Преди около петнайсет минути Джой Гаракоун бе профучал край него с такъв писък, че бе надвикал дори касетофона му. Скоро след това се беше появил Зарра и беше избърборил нещо за опашато чудовище, което убило Доминго Ортега.

— Стой! — извика Кейд с разширени от уплаха очи. — Спри на място!

Рик го послуша. Залитна, без малко да падне.

— Аз съм — каза той.

— Къде е Ортега? — Привидното хладнокръвие на Кейд се беше изпарило. В гласа му се долавяше страхът на малко момче. — Какво стана със свещеника, човече? — Той не махаше пръста си от спусъка.

— Мъртъв е. Там някъде. — Рик махна с тежка като олово ръка.

— Казах ви да не ходите там! — изкрещя Кейд. — Нали? Казах ви да не го правите, глупаци такива! — Той се взря в тъмнината да търси Тифус. Преди няколко минути кучето с лай и ръмжене се беше втурнало натам и не се бе върнало. — Тифус! — викаше го. — Върни се, момчето ми!

— Трябва да предадем нещо на Ванс — каза Рик. — ТО иска да ГО види.

— Тифус! — Кейд направи три крачки, но не се осмели да продължи. Бодлива тел се закачи за панталона му и по лицето му избиха едри капки пот. — Тифус! Хайде, ела!

Тетанус продължаваше да лае. Кейд обикаляше покрай телта, викайки Тифус. Гласът му започна да трепери от напрежение.

— Казах, че трябва да потърсим Ванс! — повтори Рик. — Веднага!

— Трябва да намеря кучето си! — извика Кейд. Лицето му беше посърнало. — Нещо се е случило с Тифус!

— Остави кучето! Отец Ортега е мъртъв. Трябва да кажем на шерифа.

— Казах ви да не влизате там! Казах ви, че всички сте откачили! — Кейд усети, че го обзема слабост. Чувстваше се като слънце при слънчево затъмнение. Богатството му от коли се беше превърнало в боклук и този дим му намирисваше на изгорели синдикални пари и кожа — неговата. — Тифус! — изкрещя с прегракнал глас. — Върни се!

Гласът му отекна над развалините. От добермана нямаше и следа.

— Ще ни закараш ли до Ванс или не? — попита го Рик.

— Не мога… да изоставя приятеля си — Нещо, което дълго беше потискал, се отприщи в него. — Тифус е там някъде. Не мога да го оставя.

Той се вгледа в момчето, за да се увери, че го е разбрало, после каза задавено:

— Можеш да вземеш колата. Хич не ми пука.

Кейд тръгна навътре в двора, а Тетанус, като видя господаря си да отива, скочи от мерцедеса и го последва.

— Не! — изкрещя Рик. — Недей!

Кейд продължи. Погледна назад. Потното му лице се беше изкривило в ужасяваща усмивка.

— Трябва да знаеш кои са приятелите ти, момче. Трябва да държиш на тях. Помисли върху тези неща.

Той свирна на Тетанус и доберманът се появи до него. После отново започна да вика Тифус. Двете фигури изчезнаха в мрака и гласът на Кейд постепенно заглъхна.

— Качвай се в колата — каза Рик на Зарра и момчето замаяно се запрепъва към нея. Рик се отпусна зад волана, завъртя ключа на запалването и включи на заден ход.