Робърт Маккамън
Стингър (32)

31. Там долу

— Фенерче — каза полковникът и Ванс му го подаде.

Роудс се наведе, коленичил върху напукания под на мазето насочи светлината в дупката. Тя беше дълбока около три метра и червената почва блестеше, сякаш по нея бе минал огромен охлюв.

— Той седеше в люлеещия се стол там горе — повтори за трети път Ванс и махна към дупката над главите им. — Искам да кажа ТО. Каквото и да беше… щото сто процента не беше Додж — шепнеше Ванс. Отвътре му кипеше, а кожата на тила му бе настръхнала. На светлината на фенерчето видяха, че нищо не се криеше в мазето на Крийч, като изключим малкото зелено гущерче зад пералната машина. — ТО знаеше АНГЛИЙСКИ. Говореше като тексасец. Откъде, по дяволите, би могло да научи как говорим?

Роудс огледа стените на дупката и видя една прекъсната тръба, намазана с нещо подобно на желе. Горчиво-сладка химическа миризма — подобно праскови, загнили на ярко лятно слънце — лъхна от дупката и подразни ноздрите му.

— Имам две теории, ако държиш да ги чуеш — каза той.

— Давай.

— Едната е, че съществото е контролирало земните сателити и е научило езика ни. Но това не обяснява тексаския му акцент. Според втората то по някакъв начин е проникнало в говорния център на човека.

— А?

— Може да се е добрало до мозъчния център на говора — обясни му Роудс. — Там, където е складиран речниковият запас на индивида. По този начин ще възприеме и акцента.

— Божичко! Искаш да кажеш… че сигурно е влязло в мозъка на Додж? Кат червей или нещо такова?

Ръката на Ванс стисна ловджийската пушка до него. Двамата с Роудс бяха минали през канцеларията да вземат фенерче и шерифът си беше сложил и кобура със заредения трийсет и осем милиметров „Снъбноуз“. На циментовия под, отдясно на Роудс и така, че да му е подръка, лежеше една от винтовките от оръжейния шкаф на шерифа.

— Може би. Не знам как точно би протекъл процесът, но вероятно разчита центъра на говора, както компютърът разчита програма. — Той наклони лъча на фенерчето под друг ъгъл, но отново видя само проблясваща червена пръст и тъмнина. — Каквото и да е това същество, очевидно е високоинтелигентно и работи бързо. И още нещо, в което съм почти сигурен — не е от същия вид като Дофин.

— Откъде разбра? — попита Ванс и подскочи. Онова проклето зелено гущерче отново припкаше наоколо.

— Дофин трябваше да научи езика от самото начало — от азбуката. Другото същество, което Дофин нарича Стингър, използва много по-агресивен процес. — Най-сдържаното изречение на годината, помисли си той. — Смятам, че е убило Додж Крийч или го е затворило някъде, а това, което си видял, е било негова имитация, също както онзи летящ негодник имитираше нашия хеликоптер.

— Имитация? Това мутант ли е или нещо друго?

— Като… точно копие — обясни Роудс. — Андроид, поради липса на по-подходяща дума, защото смятам, че част от онзи странен хеликоптер беше жива. Вероятно онова, което си видял, също е било живо, но в еднаква степен машина и живо същество. Както казах, не знам как работи, но едно нещо е особено интересно — ако Стингър наистина е създал това копие на Додж Крийч, то се е провалил по отношение на зъбите и ноктите.

— О, да, точно така — съгласи се Ванс и си спомни, че беше казал на Роудс за металните игли и сините, назъбени като трион нокти.

— Сигурно има и други, вътрешни различия. Не забравяй, че за него НИЕ сме извънземните. Ако някой ти покаже копие на същество, което не си виждал преди, и ти даде материалите за неговото създаване, съмнявам се дали крайния резултат ще прилича много на оригинала.

— Може и така да е — каза Ванс, — но ми се струва, че това копеле просто е измислило по-добър начин за убиване.

— Да, и това също. — След още едно завъртане на светлинния лъч из дупката вече знаеше какво трябва да се направи. — Ще сляза там долу.

— Ами! Господине, главата ти сигурно е завинтена с ръждиви винтове!

— Това не подлежи на обсъждане. — Роудс огледа мазето с помощта на фенерчето. На една кука в стената висеше навит градински маркуч. — Това ще свърши работа вместо въже. — Лъчът светлина потърси водопроводните тръби. Бяха на близката стена. — Помогни ми да го закрепя около онова там.

Завързаха маркуча със здрав възел и Роудс хвърли свободния край в дупката. Дръпна го няколко пъти, за да се увери, че ще удържи теглото му. После изчака на ръба на дупката докато сърцето му се успокои. Хвърли фенерчето на Ванс.

— Пусни ми това и пушката, когато стигна до дъното.

Разбра, че куражът го напуска. Все още усещаше миризмата от кръвта на Тагарт в ноздрите си и беше целият в кафяви съсиреци и „пикня от скакалец“.

— Аз не бих го направил — мрачно го посъветва Ванс. — Не си струва да те убият.

Роудс изсумтя. Самият той би нарекъл всичко това едно жалко и нещастно приключение, но беше повече от сигурно, че Ванс нямаше да го направи. Тогава не оставаше място за избор и трябваше да тръгне, преди смелостта му да се изпари до капка.

— Хайде сега — каза и увисна с цялата си тежест над дупката. Тръбата изскърца зловещо, но остана закрепена за стената. Роудс се спусна в мрака и след няколко секунди обувките му цопнаха тихо. Беше стигнал дъното. — Окей! — Гласът му отекна два пъти по-силен. — Пусни фенерчето.

Ванс го пусна неохотно. Роудс успя да го хване, въпреки че ръцете му бяха хлъзгави от пот. Бързо направи един кръг със светлината. Около двусантиметров слой бледосива слуз покриваше червената пръст. Беше доста прясна и се стичаше по стените на струйки. Отдясно на Роудс се виждаше тунел, който продължаваше извън обсега на светлината. Устата му пресъхна, като си представи размерите на онова, което беше копало. Тунелът беше почти метър и осемдесет висок и около метър и половина широк.

— Пушката — каза той и след малко я улови.

— Вижда ли се нещо?

— Да. Пред мен има тунел. Влизам в него.

— Боже Господи! — каза Ванс под носа си. Без фенерчето се чувстваше беззащитен като одран броненосец, но очевидно на полковника то беше по-необходимо. — Ако нещо се размърда долу, стреляй и ще те изтегля.

— Разбрано.

Роудс се поколеба, погледна часовника си на светлината. Беше почти осемнайсет минути преди полунощ. Часът на вещиците — помисли си. Направи първата стъпка в тунела, леко приведен. Втората не беше по-лесна, но продължи напред с фенерчето в лявата ръка и опрян в дясното рамо приклад. Пръстът му стоеше на спусъка.

Веднага щом светлината изчезна, Ванс чу шумоленето на гущерчето в ъгъла и без малко да се подмокри.

Бавно, стъпка по стъпка полковникът се придвижи извън обсега на къщата. Около три метра навътре в тунела се спря да разгледа веществото по стените, пода и тавана на тунела. Предпазливо го докосна и дръпна рязко ръката си — беше мазно и топло като пресен сопол. Нещо като естествена смазка, реши той. Може би извънземен еквивалент на слюнка или лиги. Би било добре да вземе проба, но не можеше да издържи да носи нещо такова със себе си. Както и да е, имаше достатъчно от тази гадост, полепнала по обувките му. Продължи напред. Тунелът правеше широк завой надясно. Стените капеха бавно, пръстта беше кървавочервена. Имаше странното чувство, че влиза все по-навътре в някаква ноздра и всеки момент очакваше да види влажни косми и кръвоносни съдове.

Тунелът продължаваше направо още седем-осем метра, но след това извиваше наляво. Дали Стингър не е някаква полумашина, полухибрид като водното конче? — питаше се Роудс. — Или пък е термин на Дофин, обозначаващ не едно, а някаква група същества?

Спря. Ослуша се. От тавана се проточи слуз и капна на рамото му.

Чу се далечен тътен и по пода на тунела премина лека вибрация. Спря за няколко секунди, после се повтори — грохот от подземна железница, някъде отвъд стените. Или пък от подземен булдозер — мрачно си помисли той. Стомахът му започна да се свива от страх. Шумът, изглежда, идваше някъде отляво. Може да беше шум от нещо огромно, което копае или се движи през вече прокопания тунел. Накъде се бе отправило и защо? Ако Стингър копаеше такива тунели под целия град, то или си изразходваше енергията, или се готвеше за решително нападение. Нямаше как да разбере какви бяха намеренията и способностите му, докато Дофин не обяснеше защо я преследва. И преди всичко, първо трябваше да бъде открита — надяваше се от него, а не от Стингър.

Шумът отслабна. Не се знаеше колко продължава този тунел. Може би минаваше под реката и стигаше чак до черната пирамида. Беше видял и чул достатъчно. Усещаше слузестата секреция по косата си, дори някаква струйка бавно се спускаше по шията му. Време беше да се маха.

Започна да отстъпва, като лъчът от фенерчето продължаваше да пробожда мрака пред него.

Долови нещо. Някаква фигура ту изчезваше, ту се появя ваше в светлината на фенерчето, някъде долу, в далечния край на тунела.

Краката му се вдървиха. Дъхът замръзна в дробовете му.

Беше тихо. Чуваше се само бавен капещ звук.

Има нещо долу — мислеше си той. — Наблюдава ме. Усещам го. Точно отвъд светлината. Дебне.

Не можеше да помръдне. Освен това се страхуваше, че ако краката му се оправеха от шока и започнеше да тича, онова долу щеше да го настигне, преди да успее да измине двайсетте метра обратно до мястото, където го чакаше Ванс.

Продължаваше да цари тишина.

Изведнъж се разнесе глас. Някаква старица пееше.

— И-и-исус обича малките де-е-еца, вси-и-ички де-е-е-еца на све-е-е-е-та…

— Кой е там? — извика Роудс. Гласът му трепереше. Много умно! — каза си. — Сякаш наистина ще вземе да ми отговори.

В песента звучаха металически полутонове. След няколко секунди тя секна на средата на фразата и отново се възцари тишина.

Лъчът на фенерчето трепна. Той се прицели с пушката надолу в тунела.

— Слава на Господа! — извика гласът на старицата.

— Ела на светлината — каза Роудс. — Нека те видя.

— Ти си много непослушно момче и ще бъдеш нашибан с пръчка.

Мина му през ум, че може наистина да е някоя стара жена, паднала долу и откачила в тъмното.

— Аз съм полковник Мат Роудс от Военновъздушните сини на Съединените щати — каза. — Ти коя си?

Тишината се проточи. Усещаше, че фигурата стои точно отвъд светлината.

— Бог не обича непослушните момчета — отговори гласът на старицата. — Не обича и лъжците. Кой е Приемникът?

Според разказа на Ванс това беше въпросът, който задаваше съществото, наподобяващо Додж Крийч. Сега със сигурност знаеше, че онова там в тъмното не беше никаква откачена старица.

— Какъв Приемник? — попита Роудс.

— ГОСПОД ДЪВЧЕ ЛЪЖЦИТЕ И ПОСЛЕ ГИ ИЗПЛЮВА — изкрещя гласът. — Знаеш какъв Приемник! Кой е той?

— Не знам — отговори и отново започна да отстъпва. Краката му шляпаха в слузта.

— Полковник? — Беше гласът на Ванс, отекващ в тунела зад него. — Добре ли си?

— Добре ли си? — изимитира го ужасният глас отпред. — Къде отиваш, полковник Мат Роудс от Военновъздушните сили на Съединените щати? Обичай ближния си като себе си. Изгаси този горещ дяволски жезъл и нека си направим чаено парти.

Фенерчето — досети се Роудс. — Страхува се от фенерчето.

— Непослушно, непослушно момче! Ще те нашибам хубавичко. — Звучеше като някаква побъркана бабичка на бързи обороти.

Роудс продължи да отстъпва, но вече доста по-бързо. Онова нещо не проговори отново. Всичко, което му се искаше в този момент, беше да се измъкне от този тунел, но не смееше да се обърне и да тича. Фенерчето държеше онова на разстояние, може би нещо, свързано с дължината на вълните на светлината, излъчвана от електрически източник. Ако очите на извънземното не бяха излагани на такава светлина досега, тогава…

Роудс спря. Защо онова не продължаваше да го дразни? Къде, по дяволите, беше то? Погледна през рамо и бързо светна натам. Нямаше нищо. Капка пот се стече в окото му и започна да го смъди.

В следващия миг се чу шум от разпукване на земята. Той се завъртя светкавично и видя две мършави дълги ръце с назъбени като трион нокти да излизат от пода. Онова изпълзяваше нагоре като хлебарка. Бялата коса беше червена от тексаската пръст, шарената рокля висеше на олигавени дрипи, лицето на старата жена бе мазно и лъскаво. Зъби като игли просветнаха като син огън в устата му, щом Роудс насочи фенерчето в мъртвите изцъклени очи.

— Непослушно момче! — изпищя пронизително онова и прикри с едната ръка лицето си, а с другата замахна злобно към Роудс.

Той отстъпи назад и натисна спусъка. Откатът беше толкова силен, че без малко да го събори. Куршумът раздра сивата буза. Роудс стреля отново, но пропусна, а след това съществото се спусна след него, като прикриваше с една ръка очите си и мяташе глава, незнайно дали от гняв или от болка.

Другата ръка стисна лявата му китка. Два метални нокътя се забиха в месото му. Знаеше, че ако изгубеше фенерчето, с него беше свършено. Чу се да пищи. Ръката притежаваше съкрушителна сила и китката му всеки момент щеше да се счупи.

Роудс тикна дулото на пушката в свивката на лакътя на съществото и дръпна спусъка. После още веднъж. И още веднъж — този път успя да издърпа ръката си. От устата на онова се разнесе рев, подобен на свистенето на въздух, който излиза през пукнат паропровод.

Онова рязко се обърна и закрило очи, изприпка с приведен гръб надолу по тунела. Просна се на пода и започна трескаво да копае с ръце и крака, хвърляйки влажна пръст върху Роудс. След пет секунди се беше заровило наполовина в земята.

Роудс не можеше да гледа повече. Нервите му не издържа и той хукна назад.

Ванс беше чул крясъците на някаква старица, изстрелите на пушката, а също и един писък, от който косите му настръхнаха. Сега чуваше, че някой долу тича и стъпките му шляпат в онези лайна в тунела. А ето и задавеното: „Издърпай ме!“

Ванс започна да тегли маркуча, а Роудс се закатери по него, сякаш го гонеха дяволи. Успя да се справи и с последния метър, стисна строшения бетон и се измъкна от дупката на четири крака. Изпусна фенерчето, което беше мушнал под мишница, и то се търкулна на пода.

— Какво стана? Велики Боже, какво стана? — Ванс посегна за фенерчето и го насочи към лицето на полковника. То представляваше тебеширена маска с две горящи огънчета от цигара вместо очи.

— Добре съм. Добре. Добре съм — каза Роудс, но беше замръзнал и лепкав и от него се стичаше такава пот, че знаеше, че е на косъм от полудяването. — Светлината. Не я харесва. Никак! Прострелях го. Наистина го прострелях!

— Чух изстрелите. По какво стре… — Гласът му се задръсти и секна. Беше видял нещо на светлината на фенерчето. Започна да му се повдига.

Роудс вдигна лявата си ръка. На китката му висеше сива ръка, откъсната до лакътната свивка, и два от пръстите й бяха забили металните си нокти, а останалите го стискаха здраво. От краищата на разкъсаната тъкан се точеше бледосива течност.

— Прострелях го! — каза Роудс и по устните му пробягна ужасяваща усмивка. — Наистина го прострелях!