Робърт Маккамън
Стингър (27)

26. Къщата на Крийч

— Вървеше по средата на улицата, една пресечка южно от църквата — обясняваше Кърт Локет. — Без малко да я блъсна, но успях да ударя спирачки навреме.

Шерифът Ванс огледа отново Джинджър Крийч. Тя беше боса, а от вратата до мястото, където стоеше, водеха кървави стъпки. Сигурно си е нарязала краката на счупени стъкла, предположи той. Боже, та тя е готова за лудницата!

Джинджър гледаше втренчено право напред. В косата й висяха няколко ролки, а лицето й представляваше бледа маска от прах.

— Кълна се в Бога, уплаши ме до смърт — каза Кърт и погледна Дани Чафин. Заместникът направи още една обиколка около Джинджър. — Бях тръгнал към магазина за спиртни напитки. Знаете ли къде човек може да получи едно питие?

— Магазинът е затворен — каза му Ванс и стана от стола. — Това беше едно от първите неща, които направихме.

— И аз така предположих. — Кърт потърка уста и се усмихна нервно. Чувстваше се така, сякаш се разпадаше, а това, че налетя на разхождащата се като зомби Джинджър Крийч, не му се отрази особено добре. — Просто… нали знаете, имам нужда от нещо, за да прекарам нощта. — От разтворената яка на намачканата му бяла риза висеше новооткритата му вратовръзка.

— Джинджър? — Ванс помаха с ръка пред лицето й. Тя мигна, но не продума — Чуваш ли ме?

— Търся момчето си — каза Кърт. — Някой от вас виждал ли е Коди?

Ванс не се сдържа и се изсмя. Чувстваше се така, сякаш беше минал през десет кръга на ада, когато преди трийсетина минути отиде със Селесте Престън да вземе заместника си Чафин от къщата му на улица „Оукли“. Накрая се беше хванал да обяснява на Вик и Арлийн Чафин за космическия кораб, а Арлийн беше започнала да реве и да стене, че е дошъл краят на света. Ванс беше върнал Селесте до колата й и тя бе отпрашила на запад в големия жълт кадилак. Вероятно към хасиендата си, където щеше да се скрие под леглото. Още по-добре, и без това на никого не му се искаше тя да се мотае наоколо.

— Кърт, ако не проспиваше по двайсет часа от денонощието, щеше да представляваш обществена опасност. Около девет и половина момчето ти вдигна голяма дандания в Игралната зала, по-скоро започна един бой между бандите, който отведе доста от момчетата в клиниката. При всичките ранени работници на Мак Кейд, тези допълнителни пациенти май дойдоха прекалено множко на доктор Нийл.

— Коди… да се бие? — Кърт нямаше представа за времето. Погледна часовника си и видя, че беше спрял на десет и две минути. — Добре ли е? Искам да кажа…

— Да, добре е. Малко е понатупан обаче. Запъти се към клиниката.

Което означава сметка за плащане на доктора — помисли си Кърт. Проклетият хлапак!

— Джинджър? Аз съм Ед Ванс. Дани, подай ми онова фенерче на бюрото. — Той го грабна, щракна ключа и насочи лъча към невиждащите очи на жената. Тя трепна едва забележимо и ръцете й се вдървиха до тялото. — Джинджър! Какво се случи? Как така…

Мощен гърч премина по цялото й тяло и лицето й се напрегна така, сякаш мускулите щяха да пръснат кожата.

— Тя има пристъп! — изпищя Кърт и отстъпи назад към вратата, прескачайки кървавата диря, оставена от жената.

Сивите й устни затрепераха и се отвориха.

— Господ е… моят пастир — прошепна тя. — Той ме приспива сред зелени ливади. Той… ме води към… спокойни води. — От очите й се стичаха сълзи, докато си припомняше мъчително и рецитираше на пресекулки Двайсет и третия псалм.

Сърцето на Ванс блъскаше силно.

— Дани, по-добре да прескочим до къщата на Додж. Тази работа наистина не ми харесва.

— Да, сър. — Дани погледна към стъклената витрина на оръжейния шкаф. Ванс прочете мислите му, защото не се различаваха от неговите.

— Вземи една ловджийска пушка за мен — каза той, — а за себе си една винтовка. И ги зареди.

Дани пое връзката с ключовете и отключи шкафа.

— Аз… няма… да се плаша от… — Думите заседнаха в гърлото й. — Да се плаша от… не се плаша от… — Не можеше да се осмели да го каже и по лицето й рукна нов поток от сълзи.

— Кърт, искам да заведеш Джинджър в клиниката. Намери Ърли и му кажи…

— Почакай! — възпротиви се Кърт. Не искаше да има нищо общо с това. — Не съм заместник-шериф!

— Вече си. Ще се закълнеш по-късно. А сега искам да направиш каквото ти казах — да заведеш Джинджър там и да кажеш на Ърли как си я намерил. — Той взе ловджийската пушка, подадена от Дани, и постави по няколко допълнителни патрона в джобовете си.

— Ъ-ъ-ъ… какво, мислиш, се е случило? — Гласът на Кърт трепереше. — Имам предвид с Додж?

— Не знам, но смятаме да разберем. Джинджър, искам да отидеш с Кърт. Окей? Чуваш ли ме?

— Не се плаша от… — Тя стисна очи, после отново ги отвори — Не се плаша от…

— Ед, не разбирам от това. Не ставам за заместник-шериф. Не можеш ли да накараш някого другиго да я заведе?

— О, Исусе Христе! — изкрещя Ванс, чиито опънати нерви бяха на ръба на скъсването. Джинджър подскочи и изхленчи, а после се отдръпна от него. — Ето, ще ти платя, за да го направиш. — Той бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. В него имаше само една банкнота от пет долара. — Хайде, вземай я. Размърдай си задника и върви си купи една проклета бутилка в Клуба на Боб Уайър!

Кърт облиза долната си устна. Ръката му се зарови в портфейла и излезе оттам, обогатена с пет долара.

Ванс нежно подхвана Джинджър за ръката и я поведе навън. Тя тръгна покорно, оставяйки кървави следи по пода. От напрегнатия й шепот „Не се плаша… не се плаша…“ го побиваха тръпки. Дани заключи след тях и Кърт поведе лудата към буика си, настани я вътре и подкара към клиниката. Ауспухът на колата се влачеше по паважа и хвърляше искри.

Ванс караше патрулната кола, а Дани стоеше мълчаливо до него и стискаше здраво винтовката. Къщата на Додж Крийч беше с червени шисти на покрива и жълтеникава декоративна мазилка и се намираше близо до ъгъла на „Селесте“ и „Бразос“. Входната врата беше широко отворена. Шерифът и заместникът му видяха слаба светлина от свещи или фенери, но Додж не се мяркаше никъде. Ванс спря колата до тротоара и двамата тръгнаха по настланата с дребен чакъл пътека.

На около два-три метра от вратата краката на Ванс изведнъж изтръпнаха. Беше видял един от чехлите на Джинджър на сухата морава. В стомаха му се надигаше някаква студенина. Вратата му заприлича на зейнала уста, готова да го схруска, щом влезе вътре. Някъде безкрайно отдалеко до него достигаха груби млади гласове, които го дразнеха: „Burro! Магаре! Burro!“

— Шерифе? — Дани беше спрял до вратата. — Добре ли си? — Лицето на Ванс лъщеше от пот на бледата виолетова светлина.

— Да. Отлично. — Той се наведе и разтри коленете си. — Просто стари болки от футбола. Понякога ме връхлитат изведнъж.

— Не знаех, че изобщо си играл футбол.

— Беше много отдавна. — Не само лицето, цялото му тяло беше плувнало в пот. Студена, мазна пот. Кариерата му като шериф беше включвала само разтърваване на биещи се, разследване на пътни злополуки и издирване на изгубени кучета. Никога не му се бе наложило да стреля като служебно лице и от самата мисъл, че трябваше да влезе в тази къща и да види какво беше накарало Джинджър Крийч да полудее, настръхваше, сякаш по гърба му лазеха паяци.

— Искаш ли да вляза аз? — попита Дани.

ДА — без малко да се изтърве. Но знаеше, че трябва той да отиде пръв. Гледаше втренчено вратата и си повтаряше, че трябва да влезе пръв, защото той именно е шериф и освен това има ловджийска пушка, а Дани — само винтовка. Каквото и да беше онова вътре, можеше да направи и него, и всичко останало на решето.

— Не — дрезгаво каза. — Аз съм първи.

Положи неимоверни усилия, за да тръгне отново. Влезе в къщата на Крийч и щом пристъпи прага, веднага се сви. Някаква разхлабена дъска изстена под десния му ботуш.

— Додж! — извика и гласът му секна. — Додж, къде си?

Тръгнаха към светлината. Прекосиха фоайето и влязоха във всекидневната, където два газени фенера хвърляха сенки, а от пода до тавана се стелеха облаци прах.

— Шерифе, погледни това! — Дани я беше видял първи и сочеше към нащърбения под, в който насред стаята зееше дупка. Ванс и Дани се приближиха до ръба и надникнаха надолу в мрака.

Скръц-скръц. Скръц-скръц.

Двамата едновременно вдигнаха глава.

Някаква фигура седеше в люлеещия се стол в далечния край на стаята и бавно се поклащаше напред-назад, назад-напред. На пода до стола лежаха пръснати списания „Нешънъл Джиографикс“.

Скръц-скръц. Скръц-скръц.

— Додж? — прошепна Ванс.

— Здрасти — каза Додж Крийч. Лицето му беше в сянка, но той още носеше жълтото сако на сини карета, тъмносините панталони, перленосивата риза и обувките в два цвята. Червеникавата му коса беше прилизана на темето, а ръцете му лежаха, скръстени в скута.

— Какво… какво става? — попита Ванс. — Джинджър е почти полу…

— Здрасти — каза другият отново, без да престава да се люлее. Лицето му беше безжизненобледо, а очите му блестяха хладно на светлината на двата фенера, които все още висяха на изкривения полилей.

Скръц-скръц — продължаваше да скърца столът.

Гласът му — помисли си Ванс, гласът му е странен. Стържещ — като въздух, преминаващ през басовите тръби на църковен орган. Звучеше като гласа на Додж, но… беше по-различен.

Блесналите очи го наблюдаваха внимателно.

— Ти си човек на властта, нали? — попита го гласът носово.

— Аз съм Ед Ванс. Ти ме познаваш. Хайде, Додж, за какво е всичко това? — Коленете му отново се вдървиха. Нещо не беше наред с устата на Додж.

— Ед Ванс. — Главата на Додж се килна леко на една страна. — Ед Ванс — повтори той, сякаш никога не беше чувал това име и се стараеше да го запомни. — Да, сър, знаех, че ще изпратят човек на властта. А това щеше да си ти, нали?

Ванс погледна към Дани. Момчето стискаше пушката пред гърдите си, готово всеки момент да си плюе на петите. Модулациите в гласа на Додж Крийч, липсата на интонация, провлеченият изговор — всичко си беше същото и все пак се долавяше онзи басов полутон като от църковен орган и някакво хъхрене на храчки в гърлото.

— Нека ти поставя един въпрос, колега — каза фигурата в люлеещия стол. — Кой е Приемникът?

— При… емникът?

— Аз не заеквах. Кой е Приемникът?

— Додж… за какво говориш? Не знам нищо за никакъв Приемник.

Люлеенето спря. Дъхът на Дани секна и той направи крачка назад и без малко да падне в дупката, ако не се бе усетил навреме.

— Може би не знаеш — отвърна мъжът, — а може би знаеш и се опитваш да ме будалкаш, Ед Ванс.

— Не, кълна се! Не знам за какво говориш! — Прозрението го връхлетя като куршум между веждите: Това вече не беше Додж.

Фигурата се изправи. Дрехите й сухо изпращяха. Додж Крийч изглеждаше с няколко сантиметра по-висок, отколкото го помнеше Ванс, а и доста по-широкоплещест. Имаше нещо странно в начина, по който движеше главата си — нещо, подобно на резките движения на кукла на конци, направлявана от невидима ръка. Фигурата тръгна към него със същата странна походка на кукла на конци и Ванс отстъпи назад. Онзи спря, премести поглед към Дани и после отново се извърна към Ванс. Накрая бялото лице със сиви устни се усмихна със стиснати зъби.

— Приемникът — повтори той и светлината се отрази в онова, което вече не бяха зъби, а хиляди гъсто разположени метални игли. — Кой е той?

Ванс не можеше да си поеме въздух.

— Кълна се… не знам…

— Да, сър, може би ти вярвам. — Фигурата в яркото спортно сако бавно потриваше ръце. Ванс видя, че ноктите бяха дълги около три сантиметра и бяха от същия синкав метал като зъбите. Завършваха със зъбци като на трион. — Ти си човек на властта и трябва да ти вярвам, нали? — попита онова в тялото на Додж.

Ванс беше онемял.

Гърбът на Дани се удари в стената и на пода изтрака някаква снимка в рамка, на която Додж получаваше награда на конгреса на застрахователните агенти.

— И така, ще ти повярвам поради липса на доказателства. Виж какво, дошъл съм отдалеч и вече загубих много време и усилия. — Ръцете с металните нокти не спираха да се потъркват и Ванс осъзна, че само едно замахване бе достатъчно, за да му одере лицето така, че черепът му да лъсне. — Мога и сам да намеря Приемника, ако се наложи. — Главата изведнъж се обърна рязко наляво и погледът проследи хеликоптера, кръжащ над пирамидата. — Това нещо не ми харесва. Никак даже. Не искам да лети над моята собственост. — Вниманието му се върна към Ванс и шерифът видя, че очите на Додж бяха безжизнени. Изглеждаха влажни и мъртви, като изкуствени очи, прикрепени върху една ухилена маска. — Но ще ти кажа истината, Ед Ванс: Ако не открия скоро кой е Приемникът, ще се наложи да раздавам правосъдие. МОЕТО правосъдие.

— Кой… какво си ти? — изграчи Ванс.

— Аз съм… — фигурата замълча за миг. — … унищожител. А ти си една голяма и тлъста хлебарка. Ще се навъртам наоколо и искам да ме запомниш. Окей?

Ванс кимна. От носа му висеше капка пот.

— Оке…

Едната от ръцете на Додж се вдигна. Пръстите опипаха лявото око и го извадиха от орбитата му. Нямаше кръв, само струйки слуз. Окото попадна в пълната с игли уста и се пръсна като твърдосварено яйце, щом челюстите се затвориха.

Дани изстена, като се насилваше да не припадне, а Ванс почувства как започва да го обзема лудост.

— Когато ми потрябваш, ще те намеря — каза съществото. — Не се опитвай да се скриеш. Няма да можеш. Разбрано, нали, колега?

— Р-р-разбрано — задавено отвърна Ванс.

— Добра хлебарка.

Фигурата му обърна гръб, направи две големи крачки и скочи в дупката по средата на всекидневната.

След доста продължително падане се чу глухо тупване, после кратко бълбукане. Накрая настъпи тишина.

Дани изпищя. Скочи до ръба на дупката и започна да стреля вътре с изкривено от ужас лице. Замириса на барут. Захвърчаха празни пълнители. Патроните му свършиха, но той трескаво се опитваше да зарежда патронника.

— Спри — каза Ванс или така поне му се стори. — Спри, Дани. СПРИ!

Заместникът му потръпна и го погледна. Пръстът му продължаваше конвулсивно да натиска спусъка. Носът му течеше. Въздухът свистеше в гърдите му.

— Отиде си — каза му Ванс. — Каквото и да беше това… отиде си.

— Видях го, видях, че изглежда като Додж, но не беше, не беше, по никакъв начин не беше До…

Ванс го стисна за яката и здравата го разтърси.

— ЧУЙ МЕ, МОМЧЕ! — изрева той в лицето му. — Не искам да полудяваш като Джинджър Крийч, чуваш ли? — Усети влага в чатала си и разбра, че се бе напикал, но точно в този момент трябваше да се опита да спаси Дани от полудяване. Ако момчето откачеше, той сигурно щеше да бъде следващият. — Чуваш ли ме? — Разтърси го още веднъж и така се опита да разхлаби паяжините на шока и в собствения си мозък.

— Не беше Додж. Не беше — измънка Дани, после си пое шумно въздух: — Да, сър. Чувам ви.

— Отивай в колата. — Момчето мигаше замаяно и продължаваше да гледа втренчено в дупката. — Върви, ти казвам!

Дани тръгна с олюляване.

Ванс насочи ловджийската пушка към дупката. Ръцете му трепереха така силно, че едва ли би улучил вратата на хамбара посред бял ден, камо ли едно извънземно, което ядеше очи и имаше хиляди игли вместо зъби. Защото всъщност беше видял точно това — извънземно, прокопало тунел от пирамидата отвъд реката чак под къщата на Додж Крийч. „МОЯТА СОБСТВЕНОСТ“ — беше казало то. И какви бяха тези глупости за някакъв Приемник, и как така можеше да говори английски с тексаски акцент?

Отстъпи назад от дупката. Нервите му изневеряваха. Около него се носеха облаци прах и барутен дим. Чувстваше се като посмешище, хванато в бетонен капан. Тогава се закле, че ако се измъкне от цялата тази работа невредим, ще свали двайсетина килограма до Коледа.

Направи първата крачка навън и веднага се обърна и хукна към патрулната кола. Вътре Дани Чафин седеше с посивяло лице, втренчил невиждащ поглед в празното пространство.