Робърт Маккамън
Стингър (23)

22. Небесната решетка

Ванс се изправи. Около него се вихреха облаци прах и през тях видя как гърмяха крушките на неоновите светлини по улица „Селесте“. Повечето от електрическите лампи над гробището за коли на Кейд бяха изгърмели, а от някои все още хвърчаха искри. Каубойската му шапка беше изчезнала и той усети нещо мокро върху черепа си. Пипна си косата и видя, че пръстите му се оцветиха в алено. Сигурно от някое парче стъкло, помисли си, твърде зашеметен, за да усети каквато и да е болка. Порязването беше съвсем повърхностно, толкова, колкото да протече малко кръв. Чу как някакво момче виеше, а друго ридаеше, но останалите воюващи бяха като онемели.

Пламъците се извиха високо над автоработилницата на Кейд. Беше избухнал резервоарът с боя. Черни кълба дим се вихреха над пламнала купчина гуми, където бяха паднали и избухнали туби с бензин. Къде е пожарната? — питаше се той. Нямаше достатъчно време за доброволците дори да измъкнат маркучите. Сред огнените езици и червеното зарево Ват забеляза нещо, което беше окупирало територията на Мак Кейд.

Отстъпи ужасен назад и се подпря на патрулната кола. Лицето му беше бяло като чаршаф. Сирената на колата продължаваше да вие, но той изобщо не я чуваше. Тънка червена струйка пропълзя надолу по челото му.

Рик Джурадо стоеше с разкъсана на дрипи риза. По потните му гърди и лице беше полепнал прах. В косата му блещукаха дребни парченца стъкло. На няколко крачки от себе си видя Зарра да се движи, залитайки, все още притиснал с ръце ушите си. Кроталите и ренегатите около него водеха своите битки — но не един срещу друг, а срещу собствените си разбунтувани сетива.

Тогава и Рик го видя сред пламъците в гробището за коли. Ахна и прошепна: „Боже мой!“

Коди седеше на колене на около три-четири метра разстояние и се опитваше да не загуби съзнание. Бомбардират ни. Проклетите кротали са взривили динамит… — мислеше си той.

Сирената на патрулната кола най-сетне стигна до съзнанието на Ванс. Стори му се, че това надминава всякакви граници и че ще полудее, затова изкрещя: „Млъкни!“ и удари с юмрук по капака. Сирената продължи пресекливо още няколко секунди и спря.

Само след минута зави друга сирена — този път на пожарната, която приближаваше по Рипъблика Роуд. Тя мина по моста на Змийска река със запалени светлини. Май са необходими много повече маркучи, мислеше си Ванс, но в противопожарната охрана имаха само една кола. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не се сещаше какво. Възприемаше всичко като в транс. В следващия миг просто седна върху изкривения капак на колата в позата на Мислителя и се загледа в пламъците, които горяха около онова нещо в двора на Мак Кейд.

 

 

— Не знам какво беше, но падна оттатък реката. — Том стоеше до счупения прозорец и гледаше на юг. — Нещо там гори. Почакайте за миг. — Той свали очилата си и избърса стъклата им в ризата си. Едната леща имаше пукнатина по диагонала. Сложи отново очилата си и тогава го видя. — Какво пък е ТОВА?

Джеси надникна иззад рамото му. Косата й беше посивяла от прах. Тя също го видя и усети как косата й настръхва.

— Роудс, погледнете това!

Той се втренчи за миг и устата му увисна. Мозъкът му пулсираше така, че дори и зъбите го боляха.

— Божичко! — успя да продума. — Каквото и да е то, наистина е ГОЛЯМО.

Джеси погледна към Дофин — все още свита на кълбо и трепереща в ъгъла. Тя въртеше уплашено очи като хванат в капан заек.

— Какво се спусна върху нас? — попита Джеси. Дофин не отговори. — Знаеш ли какво е?

Дофин кимна бавно.

— Стин-гър. — Гласът й прозвуча по-скоро като писък.

— Стин-гър? Какво означава това?

Лицето й отразяваше вътрешния й смут. Опитваше се да формулира термините и да ги извади от паметта си, съхранила информацията от речници и справочници, но й беше трудно. Тези форми на живот, които се извисяваха пред нея, имаха толкова ограничени речници и технологии, че комуникацията с тях беше почти невъзможна. Архитектурата им беше направо безумна. Онова, което наричаха стени, с техните прави линии и ужасяващо гладки повърхности бяха достатъчни да докарат всяко цивилизовано същество до самоубийство.

Всичко това преминаваше в съзнанието на Дофин мелодично като музика на вятърни камбанки и неуловимо като дим. Някои неща не можеха да бъдат предадени чрез гърлените крясъци, които излизаха от устата на тази дъщерна форма на живот, и нещо точно толкова непреводимо беше и това, което ставаше в момента.

— Моля — каза тя, — отве-де-те ме. Моля. Много на-далеч.

— Защо се страхуваш толкова? — упорстваше Джеси. — Заради това ли? — И тя посочи към нещото в гробището за стари коли на Кейд.

— Да — отвърна Дофин. — Се страхувам, много. Живот поврежда Стин-гър.

Словоредът не беше правилен, но посланието беше повече от ясно. Каквото и да беше онова, което се беше приземило отвъд реката, то караше Дофин да се тресе от ужас.

— Трябва да го погледна по-отблизо — каза Роудс. — Боже мой… Мисля, че е друг пришълец от космоса. — Огледа небето. Гънистън сигурно бе видял това нещо да се приземява и сега бързаше да дойде с хеликоптера. — Радарите в Уеб трябва да са го засекли, освен ако не се е плъзнало в някоя пукнатина между техните обхвати — мислеше си гласно той. — Голямо натискане пада в базата сега. Две НЛО за един ден! Уошингтън ще ги скапе от работа.

— Рей — внезапно каза Том. — Къде е Рей?

Джеси го последва до стаята на Рей. Почукаха. Не последва отговор. И двамата знаеха, че едва ли слушалките му, колкото и силно да беше надута музиката, биха могли да заглушат трясъка от приземяването на онова нещо. Том отвори вратата, видя празното легло и отиде направо към прозореца. Под краката му хрущеше стъкло. Докосна вдигнатото резенце на прозореца. Беше настръхнал от гняв, но беше и уплашен, че Рей може да е бил изложен на опасност, когато…

По дяволите, помисли си, след като видя по-добре картината на огъня и дима. НАВСЯКЪДЕ си изложен на опасност.

— Да вървим да го намерим! — каза той.

 

 

Спирачките на една яркочервена открита кола изскърцаха на улица „Селесте“.

— Размърдай си задника, Ванс! — изкрещя мъжът, който скочи от нея. — Какво, за бога, става тук?

— Не знам — каза едва чуто Ванс. — Нещо се приземи.

— Това и сам мога да видя! Какво е то? — Лицето на доктор Ърли Макнийл беше почти толкова червено, колкото и колата му. Бялата му коса стигаше до раменете, но темето му беше плешиво и нашарено от старчески петна. Брадата му също беше бяла, а яркосините му очи пронизваха шерифа като хирургически лазери. Беше доста едър и с голямо шкембе и беше облечен в по-голяма от неговия номер зелена риза от операционен екип, както и в джинси с кръпки на коленете.

— И това не ми е съвсем ясно. — Ванс наблюдаваше извитата като дъга водна струя, насочена без никакъв резултат в центъра на пламъците. Ще помогне колкото и едно изпикаване — мислеше си.

Хората излизаха от къщите си. По-младите тичаха напряко през парка, а по-старите куцукаха възможно най-бързо. Повечето от ренегатите и кроталите се бяха възстановили, но боят вече беше приключил. Стояха и само гледаха. Потните им и насинени лица се къпеха в заревото на пожара.

Коди успя да се изправи на крака. Главата му все още не беше прояснена, а едното му око беше толкова подуто, че почти се бе затворило. Но със здравото виждаше предмета като всички останали.

Насред гробището за коли на Мак Кейд се издигаше черна пирамида. Коди предположи, че е висока около четирийсет метра, а може би и повече. Повърхността й отразяваше пожара, но въпреки това не изглеждаше да е от метал. По-скоро приличаше на грапава, люспеста като на змия кожа или като броня от малки сегменти, скрепени стегнато с прихлупване. Коди забеляза, че щом водата от пожарния кран се докоснеше до нея, веднага се превръщаше в пара.

Някой го докосна по рамото. Заболя го. Примижа и разпозна Танка до себе си. Каската го беше предпазила от повечето удари, но от ноздрите му се стичаха струйки кръв — резултат от някое сполучливо попадение.

— Добре ли си, човече?

— Мисля, че да.

— Изглеждаш ужасно.

— Сигурно. — Огледа се и видя Гнуси, Боби Клей, Дейви Съмърс… всички ренегати бяха на крака, слава богу, макар някои да изглеждаха така ужасно, както и той самият се досещаше, че изглежда. Погледът му попадна и на Рик Джурадо, който стоеше на не повече от три метра от него и наблюдаваше пламъците. Тая потна гърбина май нямаше нито една драскотина. Отгоре на всичко и той, и повечето кротали се намираха на територията на Пъкъл след мръкнало. Във всяка друга ситуация Коди би налетял яростно върху него. Но изведнъж всичко това му се стори просто пропиляна на вятъра енергия, нещо като бой с призраци. Джурадо обърна глава и погледите им се срещнаха.

Коди все още стискаше гаечния ключ. Не отместваше очи от Рик Джурадо.

— Какво ще правим, Коди? — попита Танка. — Какъв е резултатът, човече?

— Равен — отвърна Коди. — Да го оставим така. — И понеже захвърли напосоки гаечния ключ, изби още малко от потрошената витрина на Игралната зала.

Рик кимна и отвърна глава. Битката приключи окончателно.

— Рентгена — спомни си Коди.

Тръгна към Игралната зала. Видя потрошената си хонда, която все пак имаше шансове да оцелее, и влезе в развалините. Рей Хамънд седеше, опрял гръб на стената. Устните му представляваха моравочервена пихтиеста маса. Цялата му риза беше изпоцапана с кръв.

— Ще издържиш ли? — попита го Коди.

— Може би — едва продума Рей. Беше си прехапал езика по време на боя и сега го усещаше подут като диня. — Какво гори?

— Проклет да съм, ако знам. Нещо падна точно в двора на Мак Кейд. Хайде, опитай да се изправиш. — По-малкото момче пое подадената му ръка. Коди го повдигна, но краката на Рей веднага се огънаха. — Само не повръщай, защото трябва сам да си пера дрехите.

Почти бяха успели, когато Джеси видя сина си и издаде нещо, подобно на писък. Зад нея Том преглътна шумно буцата, заседнала на гърлото му. Полковник Роудс си пробиваше път сред зяпачите, с поглед, вперен в черната пирамида, а съществото с лицето на Стиви стоеше близо до черния сивик, с който бяха пристигнали.

— Рей, о, божичко! — изстена Джеси, щом стигна до него. Не знаеше дали да го прегърне, или да го напердаши, но, изглежда, вече бе изял достатъчно бой, затова го прегърна.

— Оу, мамо — възпротиви се той и се освободи от нея. — Не прави сцени.

Том видя насиненото лице на Коди, огледа и другите ренегати и кротали и веднага му стана ясно какво се бе случило. Гневът му се беше стопил. Сега изпитваше само страхопочитание пред извисяващата се, обгърната в пламъци пирамида и не откъсваше очи от нея.

— Това не може да се изгаси с маркуч, сър! — Беше Додж Крийч, облечен в жълто сако на сини карета, панталони в малко по-различен нюанс на синьото и перленосива риза с отворена яка. Не беше имал време да подбере връзка от огромната си, шокираща окото колекция. Ударната вълна бе връхлетяла къщата му и бе изхвърлила и него, и жена му Джинджър от леглата. Главата му се тресеше, а долната му челюст трепереше. — Ще трябва да стоя на телефона цял месец и да се опитвам да изяснявам тази бъркотия пред централната служба. Том, какво, по дяволите, е това нещо?

— Мисля, че е… космически кораб — отвърна Том и очите на Крийч се разшириха за секунда.

— Прости моята глухота — опита Крийч отново, — но май каза…

— Точно това казах. Космически кораб.

— КАКВО? — Ванс стоеше достатъчно близо, за да чуе. — Том, да не си полудял?

— Попитай полковник Роудс какво е. — Том кимна към офицера от военновъздушните сили. — Той ще ти каже.

Роудс огледа небето и изведнъж видя онова, което търсеше — един реактивен Фантом F-4E от Военновъздушната база в Уеб летеше светкавично от изток на запад над Пъкъл. Светлините на опашката му блещукаха. Роудс го проследи, забеляза, че прави завой, за да мине отново над черната пирамида. Пилотът му в този момент вероятно изпращаше съобщения по радиото за онова, което виждаше, и след малко небето над Пъкъл щеше да гъмжи от реактивни самолети. Погледна назад към Дофин. Тя все още стоеше до колата, а очите й следваха самолета. Може би се питаше дали това нещо би могло да я изведе извън орбитата на планетата. На вид беше само едно малко и уплашено момиченце с кестенява коса, страхливо като малко жребче.

Мина му през ум, че тя току-що се беше научила да ходи. И вероятно все още не знаеше да бяга, иначе щеше вече да е офейкала.

— Знаете ли нещо за това, полковник?

Роудс отклони вниманието си от Дофин. Шерифът и някакъв мъж, облечен в отвратително спортно сако на жълти и сини карета, се бяха приближили до него.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита Ванс с лице, белязано от струйка кръв. — Откъде дойде?

— Не знам повече от вас самите.

— Но Том Хамънд току-що каза нещо друго, господине — възрази Додж Крийч. — Погледнете тази бъркотия! Половината град е разрушен. И знаете ли кой ще плаща? МОЯТА застрахователна компания! И сега какво ще им кажа?

— Този път със сигурност не е метеор. — Ванс надушваше някаква измама. — Ей, чуйте! Да не е същото нещо като онова, дето падна в пустинята?

— Не, не е. — Роудс беше повече от сигурен в това. Цветът беше различен, а и извънземното летателно тяло, което беше катастрофирало там, беше пет пъти по-малко от това. Видя, че Фантомът се върна за нов кръг ниско над пирамидата. Роудс беше обучен в умението „да прикрива фактите“, както се казваше в наръчника към проекта „Синя книга“, но как би могъл да скрие нещо толкова голямо като това…

Последва нисък отекващ звук, който се извиси над шума от пожара. Приличаше на мощно хрипливо пъшкане.

В следващия миг от върха на пирамидата се изстреля тънък ярковиолетов светлинен лъч и се издигна на повече от шейсет метра нагоре.

— Какво прави то? — изкрещя Ванс и отстъпи една крачка.

Дофин знаеше отговора и стисна юмруци така силно, че ноктите са врязаха в дланите й.

Светлинният лъч започна да се върти като статичен циклон. Пожарникарите избягаха и струите вода секнаха. Отделни снопове светлина се завиваха спираловидно в бързия въртеж на основния лъч и даже започнаха да се преплитат. Виолетови линии тръгнаха в четирите посоки по небето, образувайки решетка над Пъкъл. Те пулсираха с тиха, постоянна сила.

— Прилича на мрежа против буболечки. — Коди чу думите на Танка, а после видя как реактивният самолет се издига под голям ъгъл право нагоре, с намерението да прониже виолетовата мрежа.

Носът на Фантома докосна решетката и се нагъна навътре. Самолетът избухна и се превърна в оранжево кълбо. Роудс извика: „Не!“ Разхвърчаха се парчета от самолета и всяко от тях, което се докоснеше до решетката, избухваше в пламъци. Горящите отломъци се завихряха и падаха надолу, в пустинята, на около четиристотин метра южно от Бордъртаун.

Решетката продължаваше да расте и да обгръща небето с бледа виолетова светлина.

В радиус от около десетина километра от Пъкъл и Бордъртаун решетката се изви надолу и се спусна към земята. Проряза телефонните и електрическите кабели, които вървяха успоредно на шосе №67. Един шофьор на камион не успя да реагира навреме и да удари спирачки. Заби се в решетката със стотина километра в час и камионът се нагъна като акордеон, гумите се спукаха, а двигателят проби купето и излезе отзад. Камионът отскочи от решетката, сякаш се беше блъснал в каменна стена, и избухна. Някакъв заек от другата страна на решетката се паникьоса и реши да мине през нея, за да се скрие в дупката си, но се изпържи с цвърчене, преди мозъкът му да успее да регистрира болка.

Отделните линии, които образуваха мрежата, потънаха в земята, и то доста надълбоко, и прорязаха водопровода, който пълзеше на юг. Чу се подземният рев на парата.

Светлините по улица „Селесте“ угаснаха изведнъж, без никакво потрепване. Къщите потънаха в тъмнина. Телевизорите замлъкнаха, електрическите часовници спряха да тиктакат. Хладилните помпи в Ледената къща изстенаха и спряха. Жълтите предупредителни светофари изгаснаха, както и трите все още здрави глобуса на моста на Змийска река.

Джеси го чу, а също и Том, Роудс и Ванс, Коди и Рик — воя на огромната всекидневна мрежа от съоръжения, които поддържаха живота в Пъкъл и Бордъртаун и които сега изведнъж замлъкваха. Всичко — от климатичната инсталация в стаята за балсамиране в параклиса до електронните ключалки в банката, — всичко изживяваше последните си секунди.

И после настъпи тишина.

Пъкъл и Бордъртаун лежаха под виолетовата светлина на небесната решетка. Чуваше се само пращенето на пожара.

Устата на Роудс беше пресъхнала. На изток лумна нов огън от вътрешната страна на решетката — вероятно втори реактивен самолет се беше опитал да избяга и беше експлодирал. Роудс разбра, че пред себе си вижда едно силово поле, чийто генератор беше вътре в пирамидата.

— О, божичко… — стенеше Додж Крийч.

Звук от лопати накара Роудс да се обърне на югозапад. От там се задаваше военен хеликоптер, който летеше на около двайсет метра над земята. Той заобиколи отдалеч черната пирамида, бавно направи кръг над Пъкъл и кацна отново в Престън парк. Полковникът изтича натам и видя Гънистън да излиза приведен. Джим Тагарт, длъгнестият червенокос пилот, загаси двигателя и перките спряха с вой.

— Видяхме пожара — каза Гънистън, когато Роудс стигна до него. — Както си летяхме и небето изведнъж се освети от това… каквото и да е то. Какво стана със светлините?

— Токът спря. Това е силово поле, Гъни. Току-що видях как два Фантома се превърнаха на пепел, щом се докоснаха до него. Проклетото нещо сигурно обхваща безкрайна площ.

Гънистън гледаше втренчено пирамидата. Страните му горяха от вълнение, както и от червените отблясъци от пожара в автомобилното гробище.

— Още едно извънземно летателно тяло — каза той.

— Точно така. Другите хеликоптери тръгнаха ли?

— Не, сър. Ние единствени се издигнахме. Сандърс и О’Банън са все още на мястото на произшествието.

— Бих казал, че току-що то стана от първостепенна важност за нас, нали? Последвай ме. — Той тръгна към шериф Ванс, следван от Гънистън. — Трябва да поговорим. — Очите на Ванс все още молеха за обяснение, което и без това не би разбрал. — Изпратете някого да намери кмета. По-добре съберете и църковните си пастори, както и всеки, който може да помогне за овладяване на тълпата. Ще се срещнем в канцеларията ви след петнайсет минути. Ще ни бъдат нужни прожектори, свещи, всичко, което можете да намерите.

— Петнайсет минути — повтори Ванс, после кимна мълчаливо. — Да, добре. — Загледа се нагоре към решетката и адамовата му ябълка подскочи, като преглътна. — Хванати сме… в клетка, нали? Видях как избухна самолетът. Тази проклета клетка стига чак до хори…

— Чуйте ме внимателно — каза тихо и сдържано Роудс, приближил лице до това на шерифа. Усети киселата миризма на потта му. — Очаквам от вас да бъдете разумен и да вземате правилни решения. След мен и капитан Гънистън, вие сте най-отговорният човек тук. Разбирате ли това?

Очите на Ванс щяха да изхвръкнат от орбитите си. Никога, и в най-страшните си кошмари, не беше мислил, че ще си наложи да овладява кризисно положение в Пъкъл. Най-тревожния проблем, с който се беше сблъсквал, беше да възпира ренегатите и кроталите да не се избият. А сега, само за някакви секунди, целият му живот се промени.

— Д-д-да, сър — отвърна той.

— Вървете! — заповяда Роудс и Ванс бързо се отдалечи.

Сега да подбере Том и Джеси и да ги заведе на срещата. Трябва да провери телефоните, макар че вече предполагаше, че са замлъкнали, благодарение на същата онази сила, която беше прекъснала захранването с ток. Можеше да опита радиото на шерифа, което се захранваше от акумулатор. Имаше шанс да се свърже с базата в Уеб, но все пак нямаше точна представа какви могат да бъдат ограниченията на полето и дали имаше такива. „Хванати в клетка“ — беше казал Ванс.

— Съвсем точно казано — измърмори Роудс под носа си.

Хвърли поглед към черния сивик на Том и получи нов шок.

Дофин не беше там. Нито се виждаше някъде наоколо.

И Джеси го беше забелязала едновременно с него и първият й вик беше:

— Сти… — но се поправи: — Том, Дофин е изчезнала!

Том видя празното място, където Дофин беше стояла преди една-две минути. Започнаха да търсят сред тълпата наблюдаващи, а Рей седна на бордюра и започна да брои зъбите си. Всички се оказаха на мястото си, но чувстваше, че всеки момент ще припадне.

След малко Том и Джеси откриха, че Дофин вече не се намираше на улица „Селесте“.

Пламъците на пожара обгърнаха шумно запасите от боя и смазочно масло в двора на Кейд. От горящите гуми и масла започнаха да се издигат черни кълба дим, който се събираше високо горе под купола на решетката като черни гръмотевични облаци. Луната над тях придоби абаносов цвят.