Робърт Маккамън
Стингър (19)

18. Ново момиченце в града

Небето започна да притъмнява. Електронният часовник на Първа тексаска банка отчиташе трийсет и един градуса в осем и двайсет и две.

В гаража-работилница Коди бе привършил работата си за деня и събираше инструменти, с които да поправи мотоциклета си. Господин Мендоза затваряше бензиностанцията около девет, а след това на Коди щеше да се наложи да направи обичайния си избор — да спи у дома и да се срещне със своя старец по някое време през нощта; да иде в Крепостта, която беше пълна с хулигани и вонеше на марихуана, сякаш беше общежитие в ада; или да спи на Шезлонга — не особено удобно гнезденце, но със сигурност най-спокойното от изброените възможности.

Наведе се напред да извади няколко чисти парцала от една мукавена кутия, при което малкото шишенце падна от джоба на ризата му и издрънча весело на циментовия под. Не се счупи и Коди го вдигна бързо, въпреки че господин Мендоза беше в офиса си, където четеше вестник и чакаше да се появи автобусът на пътната компания „Трейлуейс“.

Коди вдигна стъкълцето и погледна кристалите. Веднъж беше опитал кокаин по покана на Боби Клей Клемънс и това се оказа достатъчно. Този боклук не му харесваше, защото беше разбрал как хората могат да се пристрастят към него и да се чувстват така, сякаш не могат да живеят без него. Беше видял как няколко ренегати загазват здравата заради него. Например Мич — по-старият брат на Танка — преди четири години беше шофирал мустанга си по железопътните релси и се бе блъснал в насрещния влак със сто километра в час, убивайки не само себе си, а още две момичета и сина на кмета Брет. Коди не обичаше и да пие. Най-многото, което си позволяваше, беше да изпуши една-две цигари марихуана, но не и когато нечий живот зависеше от неговите решения. Беше абсолютна глупост да оставиш мисълта си във властта на наркотиците.

Но познаваше хора, които биха дали дясната си ръка само за да всмукнат малко от изпаренията на тези кристали. Би било лесно да иде горе в Крепостта, да ги приготви на пламък и да смърка, докато мозъкът му посинее. Но знаеше, че това няма да му помогне да разбере света по-добре, а само да го накара да мисли, че Мак Кейд е единственият изход от Пъкъл и че трябва да скача на крака всеки път, щом чуе гласа на господаря.

Остави ампулата върху работната маса и докато я гледаше в главата му прозвучаха думите на господин Мендоза за отговорността, която човек поема за своите действия. Може би това беше изтъркана глупост, а може и да имаше истина в нея.

Но той вече беше наясно с решението си.

Вдигна шлосерския чук в дясната си ръка и го стовари върху стъкълцето. То се раздроби на парченца, а жълтите кристали се смачкаха. После замахна с ръка и ги помете в кофата за отпадъци и те се изгубиха сред омаслените парцали и празните кутии от машинно масло.

Душата му не можеше да бъде купена за шестстотин долара на месец.

Коди остави чука настрана и продължи да събира гаечните ключове и втулките, които му трябваха за неговата хонда.

Чу се клаксон, басов и плътен. Автобусът на компанията „Трейлуейс“ пристигаше от Одеса. Коди не вдигна глава и продължи да си върши работата, а господин Мендоза излезе да говори с шофьора, който беше от съседен на неговия град в Централно Мексико.

Пътниците, повечето възрастни хора, се изнизваха един по един от автобуса, за да използват тоалетната или автоматите за бонбони и безалкохолни напитки. Сред тях имаше и едно младо момиче със смачкан кафяв куфар, за което това беше крайната цел на пътуването. То хвърли поглед към шофьора и видя, че говори с някакъв едър среброкос мъж. После погледът му попадна на русото момче, което работеше в гаража. Тръгна към него, тътрейки куфара след себе си.

Коди вече беше събрал нужните инструменти и беше приготвил новите свещи. Наведе се и тъкмо се канеше да се захване с тях, когато чу зад себе си момичешки глас:

— Извинете…

— За тоалетната се отива през вратата на офиса. — Той посочи с движение на главата, свикнал да бъде обезпокояван от пътниците в автобуса.

— Gracias, но ми е нужно известно упътване.

Той се обърна и я погледна. Моментално се изправи и избърса омаслените си ръце във вече мръсната си риза.

Момичето беше на шестнайсет или може би на седемнайсет години, с гарвановочерна коса, отрязана до раменете. Светлокафявите й очи и овалното й лице с високи скули го накараха да потръпне. Имаше стройна фигура, висока около метър и шейсет и пет. Съгласно жаргона на Коди беше готино маце, въпреки че беше мексиканка. Кожата й имаше цвета на кафе със сметана и като изключим бледия гланц за устни, не носеше грим. Очите й определено нямаха нужда от изкуствено подчертаване, мислеше си Коди. Бяха одухотворени и спокойни, макар и да бяха леко зачервени от дългото пътуване с автобуса. Носеше червена карирана блуза, панталони от плат каки и черни маратонки. Малко сърчице на сребърна верижка лежеше в ямката на шията й.

— Упътване — повтори Коди. В устата му, изглежда, имаше твърде много слюнка. Страхуваше се да не му потекат лигите — тогава какво щеше да си помисли това готино маце за него? — Ъ-ъ-ъ… разбира се. — Представи си, че сигурно мирише на нещо средно между смазочно масло и обор. — Упътване за къде?

— Търся една къща. Знаете ли къде живее Рик Джурадо?

Сякаш плиснаха кофа с ледена вода в лицето му.

— Ъ-хъ… да. Защо?

— Той ми е брат — каза готиното маце.

Едва успя да продума:

— О-о…

Русото момче не каза нищо повече. Беше видяла лекото присвиване на очите му, когато спомена името на Рик. На какво ли се дължеше? Проблесна лъч светлина, отразен от обицата му с формата на череп. Беше грубоват, но посвоему красив, реши тя. Все пак изглеждаше опасен и нещо дълбоко в очите му те караше да бъдеш нащрек, нещо, което можеше да изскочи моментално срещу теб, ако не внимаваш. Имаше чувството, че я разглобява напълно и после я сглобява отново, част по част.

— Е — подкани го тя, — как да стигна дотам?

— Оттук. — Коди посочи на юг. — През моста, който води в Бордъртаун. Живее на Втора улица.

— Gracias. — Тя знаеше адреса от писмата му. Тръгна нататък с куфара, съдържащ всичко, което притежаваше на този свят.

Коди я остави да се отдалечи на няколко крачки, загледан и стегнатото й задниче. Готино маце, мислеше си той. Нищо, че е сестра на Джурадо. По дяволите, каква изненада! Даже не беше подозирал, че Джурадо има някакви братя и сестри. Сигурно се е метнала на майка им, прецени той, защото не приличаше ни най-малко на оная потна гърбина — баща му. Познаваше и други хубави момичета, но досега не беше виждал такова красиво мексиканско маце. Това, че беше Джурадо й придаваше допълнителна пикантност.

— Хей! — извика той след нея и тя спря. — Малко е далеч оттук.

— Няма значение.

— Може и да няма, но е малко страшничко нататък. — Коди излезе от гаража, все още бършейки ръцете си. — Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да му се случи.

— Мога да се грижа за себе си. — И тя отново тръгна.

Добре, помисли си той. Чакай тогава да те изнасилят някои от ония шантави копелдаци. Вдигна очи. Видя, че по небето започваха да изгряват звезди. Някаква тъмночервена черта прорязваше хоризонта на запад, а пълната луна беше започнала своя възход нагоре. От Баптистката църква в Пъкъл се чуваха колебливи акорди на пиано — акомпанимент на няколко гласа, упражняващи се да постигнат хармонията на църковен хор. Светлините на Пъкъл вече бяха запалени, червеният неонов надпис на „Дамгосващо желязо“, белите светлини около покрива на банката, ярките многоцветни крушки над гробището за коли на Кейд. През прозорците на къщите се виждаха квадрати в жълто или бледосините отблясъци на телевизорите. Градът беше изключил захранването на жилищния блок — Крепостта на ренегатите, — но те бяха използвали пари от резерва си, за да си купят от железарията портативни неонови лампи, с които осветяваха коридорите. Коди забеляза синя пулсираща светлина и спирала от искри в гробището за коли и разбра, че нощната дейност там беше започнала и някой режеше метал с горелка.

Гледаше как сестрата на Джурадо се отдалечаваше и вече почти излизаше извън осветената площ на бензиностанцията. Май куфарът всеки момент щеше да наклони везните срещу непреклонността й. Усмихна се леко на идеята, която го осени. Джурадо щеше така да се разпищи, че мръсотията щеше да се разхвърчи от главата му, стига Коди да стореше онова, което замисляше. Защо пък не? Защо трябваше да губи? Освен това щеше да бъде забавно…

Реши се. Яхна мотора и го запали.

— Коди! — извика господин Мендоза от мястото, където си говореше с шофьора на автобуса. — Къде отиваш?

— Да свърша едно добро дело — отговори той и преди Мендоза да проговори отново, профуча край него. Зави и спря хондата точно пред сестрата на Джурадо, в края на осветената част. В погледа й, освен изненада, се забелязваха и гневни проблясъци. — Качвай се! — предложи той.

— Не, ще вървя. — Тя заобиколи хондата и продължи. Тежкият куфар здравата опъваше ръката й.

Той подкара до нея. Моторът пърпореше и Коди седеше върху него, но всъщност почти изцяло придвижваше машата с крака.

— Няма да те ухапя.

Никакъв отговор. Опита се да ускори крачка, но куфарът я задържаше.

— Дори не знам името ти. Моето е Коди Локет.

— Досаждаш ми.

— Опитвам се да ти помогна. — Този път поне беше отговорила, което все пак беше някакъв напредък. — Ако качиш този куфар между нас и се държиш здраво, ще те закарам до улицата на брат ти за около две минути.

Беше стигнала чак дотук сама, в един издъхващ стар автобус, където някой хъркаше зад гърба й на две места от нея, и знаеше, че може да се справи и с останалата част от пътя. Освен това не познаваше това момче, а не приемаше да я возят непознати. Погледна назад и с тревога отбеляза, че няма никакво осветление чак докато се стигне до стъклените глобуси, които осветяваха моста. Но къщите бяха наблизо и тя не се чувстваше особено застрашена. Ако той се опиташе да й направи нещо, можеше или да го перне с куфара, или да остави куфара и да одере очите му.

— Е, как ти е името? — направи нов опит Коди.

— Джурадо — отвърна тя.

— Това го знам. Как е малкото ти име?

Тя се поколеба. Все пак отрони едно:

— Миранда.

Коди го повтори.

— Хубаво име. Хайде, Миранда, качвай се и ще те закарам през моста.

— Казах НЕ.

Той вдигна рамене.

— Добре тогава. Да не кажеш после, че не съм те предупредил за Беззъбия. — Хрумна му изведнъж, просто така. — Пожелавам ти късмет при пресичането на моста. — Форсира мотора, сякаш беше готов да изфучи всеки момент.

Тя продължи непоколебимо, но само след две крачки решителността й се изпари. Куфарът никога не й се бе струвал толкова тежък. Спря, остави го на земята и потърка рамо.

— Какво има?

— Нищо.

— О, като те видях как спря, помислих, че има нещо. — Прочете го в очите й. — Не се притеснявай за Беззъбия. Обикновено не се вестява наоколо преди осем и половина.

Тя протегна ръка, така че фарът на хондата да освети китката й.

— Но вече минава осем и половина — каза момичето, гледайки часовника си.

— О, да, вярно. Е, той става истински активен чак след девет.

— За кого по-точно говориш?

— За Беззъбия. — „Мисли по-бързо!“ — каза си той. — Не си оттук, затова не би могла да знаеш. Беззъбия си е изкопал пещера някъде край Змийска река, поне така мисли шерифът. Както и да е, Беззъбия излиза от нея през нощта и се крие под моста. Шерифът смята, че може да е един голям, почти двуметров индианец, който полудял преди няколко години. Убил няколко души и… — „Мисли бързо!!“ — каза си Коди — … си хвърлил киселина в лицето. Шерифът се опитва да го хване, но Беззъбия е бърз като светкавица. Ето защо никой не прекосява моста пеша след залез — Беззъбия може да е под него. Ако не преминеш достатъчно бързо, той изниква изневиделица и те завлича под моста. Просто така. — Поспря за малко. Тя продължаваше да го слуша. — Ще направиш по-добре, ако преминеш тичешком. Куфарът ти май наистина е доста тежичък. Ако го оставиш на моста и спреш да си починеш, Беззъбия вероятно ще чуе тъпия звук. Номерът е да се озовеш на другата страна, преди да е разбрал, че някой минава по моста. — Загледа се за малко нататък и каза: — Изглежда по-дълъг, отколкото е в действителност.

Тя се изсмя. Докато говореше, невъзмутимата физиономия на момчето се беше оживила и вече изразяваше пресилен ужас.

— Да не съм някое глупаво дете! — каза тя.

— Това е самата истина! — вдигна дясната си ръка той — Честна дума!

Това отново я разсмя. Осъзна, че харесваше смеха й — беше така чист и звънлив, какъвто си представяше, че е звукът на планински поток по гладките камъни някъде високо в планината, където снегът правеше всичко да изглежда бяло и ново.

Миранда вдигна куфара, но рамото й се противеше.

— Чувала съм много опашати лъжи, но тая бие всички рекорди.

— Е, тръгвай тогава — направи се на обиден Коди. — Но щом веднъж стъпиш на моста, не спирай. Продължавай да вървиш, независимо какво виждаш или чуваш.

Тя огледа моста. Нямаше нищо особено — само сив бетон, по който се редуваха осветени и тъмни участъци. Един от — глобусите беше изгорял, затова последният тъмен участък беше малко по-голям и свършваше около три метра преди края. Улови се да мисли, че ако наистина Беззъбия съществуваше, това би било мястото, където би нападнал. Не беше пропътувала цялото това разстояние от форт Уърт с две смени на автобуса в Абилийн и в Одеса, за да я убие някакъв грамаден обезобразен индианец. Не, това беше измислица, която целеше да я изплаши. Нали така?

— Пълнолуние — каза Коди. — Той обича пълнолунието.

— Само да посмееш да ме докоснеш — каза му тя, — ще ти изкривя физиономията.

И като вдигна куфара пред гърдите си, седна зад Коди.

Успях! — помисли си той.

— Хвани ме през кръста. — Тя внимателно стисна мръсната му риза. — Ще дам малко повечко газ, за да минем моста, преди Беззъбия да усети, че сме тук. Дръж се здраво! — предупреди той и форсира двигателя, докато започна да вие. Включи на първа.

Мотоциклетът потрепера и се вдигна назад. За момент Коди усети сърцето си в гърлото и помисли, че допълнителната тежест ще ги преобърне. Наведе се напред, борейки се с гравитацията. Миранда стисна зъби да не изпищи. В следващия миг хондата препусна по Рипъблика Роуд и те се отправиха към моста. Вятърът свистеше в косите им. Миранда стискаше Коди така силно, сякаш искаше да откъсне месо от ребрата му.

Озоваха се на моста, обвити като в пашкул от рева на мотоциклета. Пищните стълбове на фенерите с техните глобуси от опушено стъкло светкавично профучаваха край тях. Наближаваше най-тъмното място. На Миранда й се струваше, че е котел с катран от ада.

Тогава на Коди му хрумна щура идея. Трябваше да я осъществи на всяка цена. Той изкрещя силно:

— Ето го Беззъбия! — Едновременно с това изви рязко хондата в лявото платно, сякаш за да избегне нещо, което се плъзгаше от дясната страна на моста.

Миранда изпищя. Ръцете й се вкопчиха в гърдите му, а куфарът помежду им щеше да изкара въздуха от дробовете и на двамата. Косата й беше развята и в един мъчителен миг тя си представи, че някаква хлъзгава ръка я скубе и се опитва да я свали от мотоциклета. Писъкът й разцепи нощта. Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. Неочаквано писъкът й секна и се превърна в гърлен смях, защото тя разбираше добре, че няма никакъв луд индианец и никога не бе имало. Тъмнината и мостът останаха зад гърба им и Коди вече намаляваше скоростта по улиците на Бордъртаун.

Не можеше да спре да се смее, макар да не познаваше този младеж, този гринго, а и не вярваше, че няма да й пусне ръка. Но той наистина не го направи. Тя разхлаби прегръдката си и отново се хвана само за ризата му. Коди също се отпусна, защото така го беше стискала, че без малко да му свали кожата. Разсмя се заедно с нея, но беше нащрек и непрекъснато въртеше очи насам-натам. Беше влязъл в царството на кроталите и трябваше да внимава. Поне за момента смяташе, че има доста добра осигурителна полица, кацнала зад гърба му.

Зави по Втора улица, избегна няколко бездомни кучета и натисна газта към къщата на Джурадо.