Робърт Маккамън
Стингър (10)

9. Тик-так-тоу

Джеси видя хеликоптера да каца в Престън парк тъкмо когато Ксавиер Мендоза спря сервизната кола пред бензиностанцията си и изгаси двигателя. Докато той и помощникът му от дневната смяна — жилав и намусен млад апах на име Съни Крауфийлд — се мъчеха да откачат камионетката и да я вкарат в гаража-работилница, Стиви се отдели на няколко крачки с абаносовата сфера в ръце. Изобщо не я интересуваше хеликоптерът или това, което би могъл да означава.

Един буик, избелял от годините под силното слънце от яркочервено до бледорозово, зави откъм Рипъблика Роуд и спря до гаража.

— Здрасти, докторе — извика мъжът зад волана. След това слезе от колата и спортното сако на Додж Крийч на оранжево-зелени карета проблесна в очите на Джеси като избухнала бомба. Той тръгна наперено към нея, с усмивка на пълното си кръгло лице. Погледна камионетката и се закова на място. — Кофти работа! Тая кола не е потрошена, ами си е направо за боклука!

— Наистина лоша работа.

Крийч надникна в смазания двигател и подсвирна игриво.

— Почивай в мир — каза той и се изсмя. — Или вечна ти памет, бих казал. — Смехът му приличаше на задавено кудкудякане на кокошка, която се мъчи да снесе квадратно яйце. Видя, че на Джеси съвсем не й е до шеги и престана да се смее. — Извинявай, знам, че тая камионетка ти е служила, но е голям късмет, че никой не е пострадал… ти и Стиви сте добре, нали?

— Аз съм добре. — Джеси се огледа за дъщеря си. Тя беше намерила малка сянка в другия край на сградата и, изглежда, съсредоточено разглеждаше черната сфера. — Стиви… тя малко повече се изплаши, но е добре. Не е ранена, искам да кажа.

— Радвам се, наистина се радвам да чуя това.

Крийч извади от малкото джобче на сакото си лимоненожълта носна кърпичка от индийски плат и попи с нея влажното си лице. Панталоните му бяха почти в същия нюанс на жълтото, а обувките му бяха жълто-бели. Гардеробът му беше пълен с костюми все в ярки цветове от целия спектър на дъгата и макар да беше ревностен читател на „Ескуайър“ и „Джи Кю“, продължаваше да се облича така крещящо. Жена му Джинджър се беше заклела, че ще се разведе с него, ако си сложи връзката с всичките цветове на дъгата, когато ходят на църква. Той често й казваше — и не само на нея, но и на всеки, който би искал да го слуша, — че вярва във въздействието, което има външният вид на човека. Ако те е страх да накараш хората да те забележат, по-добре да не съществуваш. Крийч беше едър и пълен мъж в началото на четирийсетте, който винаги те посрещаше с усмивка и ти стискаше сърдечно ръката. Беше продал на почти всички жители на Пъкъл поне по една застраховка. Сините му очи изпъкваха на широкото му червендалесто лице като езера в пустиня. Беше плешив, като изключим малкото коса и червеното кичурче над челото му, които Крийч старателно вчесваше.

Той докосна зеещата дупка в двигателя.

— Изглежда, сякаш са те стреляли с оръдие, докторе. Искам да ми кажеш какво се случи?

Джеси започна да обяснява и само мислено отбеляза, че Стиви стои наблизо. След това отново се съсредоточи върху това, което разказваше на Додж Крийч.

Разположила се удобно под хладната сянка, Стиви гледаше чудесата, които ставаха с топката. Отпечатъците от пръстите й отново започнаха да се появяват, оцветени в ослепително синьо, което й напомняше цвета на океана или на плувния басейн в мотела в Далас, където бяха прекарали ваканцията миналото лято. Тя нарисува с нокът един кактус и загледа как синята картинка полека избледнява. Започна да рисува драскулки и кръгчета, които постепенно се изгубваха в тъмния център на топката. Това е още по-хубаво от рисуването с пръсти, помисли си. Няма нужда да бършеш нищо. И няма опасност да разлееш боята. Само дето имаше един-единствен цвят, но и така беше добре, защото цветът беше много хубав.

Хрумна й нещо. Нарисува мрежа на квадратчета и започна да ги изпълва с кръстчета и кръгчета. Играта се наричаше тик-так-тоу. Баща й беше много добър на нея. Учеше я как да играе. Стиви напълни всичките квадратчета с кръстчета и кръгчета и видя, че кръгчетата на най-долния ред се съединяват. Мрежата избледня и Стиви нарисува нова. Този път победиха кръстчетата по диагонала. Време е за още една мрежа, защото и тази се стопи. Отново победиха кръстчетата. Спомни си, че баща й беше казал, че средното квадратче е най-важното и затова нарисува кръгче най-напред там. И ето — кръгчетата спечелиха.

— Какво имаш тук, момиченце?

Стиви се сепна и погледна нагоре. Съни Крауфийлд я гледаше втренчено. Черната му коса стигаше до раменете, а черните му очи блестяха под гъсти черни вежди.

— Какво е това? — попита я той, като изтриваше омаслената си ръка в един парцал. — Играчка ли е?

Тя кимна мълчаливо.

— На мен ми изглежда истински боклук — подразни я Съни, но Мендоза го извика и той се върна в гаража.

— Ти си боклук — каза Стиви след него, но не високо, защото знаеше, че думата „боклук“ не беше от хубавите. Когато погледна отново към черната сфера, дъхът й секна.

Още една мрежа от квадратчета се беше появила на повърхността. Квадратчетата бяха пълни с кръстчета и кръгчета и кръстчетата бяха спечелили играта по най-горния ред.

Мрежата полека избледня и се скри в дълбините на сферата.

Тя не беше рисувала тази мрежа. Не нарисува и следващата, която започна да се появява на повърхността на черната топка, с акуратно и точно изтеглени тънки линии, сякаш направени с бръснач. Почувства как пръстите й омекват. Без малко да я изпусне, но си спомни, че майка й беше казала да я държи здраво. Мрежата беше готова за секунди и кръстчетата и кръгчетата започнаха да се появяват отново. Стиви извика майка си, но тя продължаваше да приказва с Додж Крийч. Детето гледаше как се запълват квадратчетата и тогава, съвсем импулсивно, направи кръстче в едно от тях веднага след като невидимият пръст на сферата завърши своето кръгче.

Не последва никаква реакция. Мрежата постепенно избледня и изчезна.

Изминаха няколко секунди, но топката оставаше непроницаемо черна.

Счупих я, натъжи се Стиви. Не иска да играе повече!

Нещо дълбоко в сферата се раздвижи — кратка синя светлинка, която бързо изчезна. Тънките като резки от бръснач линии на друга мрежа започнаха да се издигат нагоре и Стиви видя как едно кръгче се появи в централното квадратче. Последва пауза. Сърцето на Стиви подскочи. Разбра, че това, което беше вътре в черната топка, я подканяше да играе. Тя си избра едно квадратче в долния ред и нарисува кръстче. В горния ляв ъгъл се появи кръгче, след което последва пауза, за да може Стиви да реши къде да играе.

Играта бързо свърши със запълнен с кръгчета диагонал.

Веднага щом тази мрежа изчезна, се появи друга и отново кръгче зае централното квадратче. Стиви се намръщи. Каквото и да беше това нещо, то вече знаеше да играе много добре. Но тя смело направи ход и загуби още по-бързо от предния път.

— Стиви? Покажи на господин Крийч какво ни удари.

Тя подскочи. Майка й и Додж Крийч стояха наблизо, но не бяха видели какво правеше.

— Може ли да хвърля едно око, сладурче? — попита той с усмивка и протегна ръка към Стиви.

Стиви се поколеба. Сферата отново беше хладна и абсолютно черна. От повърхността й бяха изчезнали всички квадратчета. Не й се искаше да я даде в ръцете на този голям и странен човек. Но майка й я гледаше и очакваше да се подчини, а Стиви знаеше, че днес вече доста се беше провинила. Подаде черната топка и веднага щом пръстите й я пуснаха и господин Крийч я пое, Стиви отново чу звъна на вятърните камбанки.

— Това ли е направило дупката? — Крийч премигна леко, като претегляше предмета в ръката си. — Сигурна ли си, докторе?

— По-сигурна не мога и да бъда! Знам, че е леко, но е съвсем същият размер. Нали ти казах, че се беше заклещило в колелото, след като беше минало през двигателя.

— Просто не мога да си представя, че това нещо може да мине през метал. На пипане е като стъкло. Или като намокрена пластмаса.

Той прокара пръст по гладката повърхност. Стиви видя, че не останаха никакви следи. Музиката от вятърните камбанки беше настоятелна, копнееща и Стиви се помисли: „То се нуждае от мен.“

— Значи това изскочи от нещото, което мина над вас, а? — Додж Крийч вдигна сферата нагоре и я погледна на слънцето. Не различи нищо. — Никога не съм виждал подобно нещо. Имаш ли някаква представа какво е?

— Изобщо никаква — каза Джеси. — Мисля, че тия, дето слязоха с хеликоптера, сигурно знаят. Бяха трима.

— Не знам какво да пиша в доклада си — призна Крийч. — Искам да кажа, застраховката ти покрива катастрофа, наранявания и всичко друго, но се съмнявам дали горе в компанията ще повярват, че една детска пластмасова топка за боулинг може да пробие такава дупка в мотора на камионетката. Какво мислиш да правиш с нея?

— Да я предам на Ванс веднага щом можем да идем при него.

— Знаеш ли, ще ми бъде много приятно да те закарам. Не мисля, че камионетката ти ще тръгне.

— Мамо — обади си Стиви, — какво ще прави шерифът с нея?

— Не знам. Може би ще я пратят някъде, където могат да разберат какво представлява. Вероятно ще опитат да я отворят.

Музиката от черната сфера притегляше Стиви към себе си. Стори й се, че й се моли да я вземе. Не разбираше защо господин Крийч и майка й не можеха да чуят вятърните камбанки или по-точно онова, което пееше. Музиката й звучеше като вик на приятел, който иска да играе с нея. Да се опитат да я отворят, помисли си Стиви и вътрешно изтръпна. О, не! О, не, това няма да е справедливо. Онова, което беше вътре в черната сфера, каквото и да бе то, щеше да бъде наранено, ако се опитаха да я отворят, точно както и костенурката ще бъде наранена, ако й счупят черупката. О, не, не! Стиви погледна умолително към майка си.

— Трябва ли да я дадем? Не може ли просто да си я занесем вкъщи?

— Страхувам се, миличко, че не можем да направим това. — Джеси погали детето по бузата. — Съжалявам, но трябва да я предадем на шерифа.

Стиви не отговори. Господин Крийч държеше топката, без да я стиска здраво.

— Ами хайде да отиваме направо към Ванс. — И той се обърна, за да тръгне към колата си.

Музиката вече излъчваше болка, която вдъхна смелост на Стиви. Тя никога не беше правила това, което сега й мина през ум. Подобна постъпка щеше да бъде наказана с хубав пердах, но тя знаеше, че има само една възможност. По-късно щеше да обяснява защо го е направила, а за Стиви „по-късно“ означаваше след много, много време.

Господин Крийч направи една крачка към колата си. Точно тогава Стиви се втурна напред, мина покрай майка си и грабна черната топка от ръката му. Щом обхвана с ръчичката си сферата, вятърните камбанки замлъкнаха и тя разбра, че беше постъпила правилно.

— Стиви! — Джеси беше шокирана. — Върни това на…

Но момиченцето продължи да бяга, стискайки в ръка черната топка. Сви зад бензиностанцията на Мендоза и едва не връхлетя в казана за боклук, но не спря, а продължи да тича между два реда кактуси, високи колкото господин Крийч.

— Стиви! — Джеси отиде до ъгъла и видя, че дъщеря й преминава през задния двор на някаква къща, в посока към улица „Бразос“. — Върни се веднага! — извика Джеси, но разбра, че Стиви няма да спре. Тя потича край една телена ограда, зави зад ъгъла и стигна до „Бразос“. След това изчезна от погледа й. — Стиви! — опита отново Джеси, но без никаква полза.

— Струва ми се, че много й се иска да задържи този предмет, не мислиш ли? — попита Крийч, застанал зад Джеси.

— Просто не знам какво й стана! Започна да се държи странно още щом това нещо ни удари! Додж, съжалявам за случилото се. Не съм и…

— Няма нищо — изсумтя той и поклати глава. — Ама малката госпожичка може и да хвърчи, когато поиска.

— Вероятно се е запътила към къщи. — Джеси едва говореше, толкова беше изумена. — Ще ме закараш ли?

— Разбира се. Заповядай в колата.

Двамата почти тичешком се запътиха към буика на Крийч. Като завиха зад ъгъла, видяха до колата двама мъже. Единият беше в униформата на офицер от авиацията.

— Доктор Хамънд? — каза другият, който беше късо подстриган. — Трябва да поговорим.