Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (36)

„Фортуна Север“

В ония години паметници можеха да си позволят само хора, оставили нещо ценно върху земната кора. Е, не непременно брилянт или дълъг до лакът перлен наниз. Срещу пет чувала картофи човек можеше да си купи гърбичат камък от Гренцхаймски мушелкалк. А от един паметник за семеен гроб — белгийски гранит върху тристъпален постамент — изкарахме плат за два костюма с жилетки. Срещу бордюр от доломит, вдовицата на шивача, освен плата ни предложи да го ушие, понеже държала и калфа.

И така, една вечер след работа Корнев и аз хванахме десетката за Щокум и отидохме у вдовицата Ленерт да ни вземе мерки. Тогава Оскар носеше от смешна по-смешна артилерийска униформа, уж Мария я бе преправила и преместила копчетата, но куртката не можеше да се закопчае заради причудливите ми форми.

Калфата, когото вдовицата Ленерт наричаше Антон, успя да ми издокара костюм по мярка: нежно райе върху тъмносиньо, еднореден; с пепелявосива подплата и подплънки — солидни, ала без да създават илюзии, о, не, не скриваха гърбицата, а дискретно я изтъкваха — панталонът с параменти и не много широк. Като особено шик модел все още ми служеше Учителя Бебра. Затова вместо гайки за колан, имах копчета за тиранти, жилетката отзад лъскава, а отпред в убит цвят, и хастар — тъмносинкава роза. За целия майсторлък бяха нужни пет проби.

Докато калфата Антон залягаше над Корневия двуреден и моя еднореден костюм, един обущар мина да избере камък за жена си, загинала при бомбардировка през четирийсет и трета. Тоя шмекер първо искаше да ни пробута някакви купони, но ние като рекохме — стока, та стока. За силезийския мрамор с лят бордюр и поставянето Корнев получи чифт тъмнокафяви половинки и пантофи с естествен гьон. А аз закачих чифт черни ботуши с връзки — е, малко демоде, но иначе хубави и меки. Трийсет и пети номер, с тях слабите ми крачка пристъпяха по-твърдо и елегантно.

За ризите се погрижи Мария, след като й оставих пачка пари върху везните за мед.

— Би ли ми купила две бели ризи — едната фино райе и две вратовръзки — светлосива и цвят кестен. А останалото е за вас двамата с Бебо Курт. Скъпа Мария, все за другите мислиш, а себе си забравяш.

Веднъж в изблик на дарителска щедрост донесох на Густе чадър с дръжка от истински рог и почти непипнати карти за скат, Густе обичаше да реди пасианси, ала не обичаше да иска тестето на съседите, щом решеше да си гледа за Кьостер.

Мария побърза да изпълни поръчката ми, с тлъстия остатък си купи дъждобран, а на Бебо Курт — ученическа чанта от мушама — грозна колкото щеш, но за първо време ставаше. Към ризите и връзките бе притурила три чифта сиви чорапи, макар че бях забравил да поръчам.

Когато Корнев и Оскар отидоха да приберат костюмите си от шивачницата, те застанаха пред огледалото хем смутени, хем приятно удивени един от друг. Корнев не смееше да помръдне разоран от циреите врат. Провеси ръце отпред из падналите рамене, опита се да поизопне и омекнало коляно. А на мен новата одежда ми придаде малко демонично — интелектуален вид, особено щом скръстих ръце пред гърди и по тоя начин увеличих гръдната си обиколка, използувах десния си хилав крак за опора, а левия небрежно отпуснах. Драго ми беше да гледам Корнев как се диви и усмихнат пристъпих към огледалото, изпълнил рамката от край до край, почти се сблъсках сам със себе си — насмалко да се цункам, ала само дъхнах насреща си и рекох мимоходом:

— Здрасти, Оскар! Липсва ти само игла на вратовръзката!

Когато седмица по-късно един неделен следобед наминах през Градската болница да видя своите медсестрици и — чисто нов, суетен и наконтен — се изфуках с всичките си хубави страни, вече имах сребърна карфица с перла на вратовръзката.

Милите, глътнаха си езика, като ме видяха седнал в сестринската стая. Беше краят на лятото четирийсет и седма. Стилно скръстих костюмирани ръце и заиграх с кожени ръкавици. Вече година, откак бях помощник — каменоделец и майстор-гравьор на жлебове. Метнах внимателно крачол връз крачол да не измачкам ръбовете. Добрата Густе, тъй къташе това шиваческо произведение, сякаш бе ушито за Кьостер, който щеше да се върне и всичко да преобрази. Сестра Хелмтруд поиска да пипне плата и го пипна. През пролетта на четирийсет и седма купих за седмия рожден ден на Бебо Курт палто от сив лоден — отпразнувахме го с домашен айерликьор и кейк по специална рецепта: Взема се това и това! Почерпих с бонбони медсестрите, към които се присламчи и сестра Гертруд — бяхме ги получили за една плоча диабаз с още десет кила кафява захар. Според мен Бебо Курт се вманиачваше в училището. Учителката му, запазена и — слава богу — не Шполенхауерка, го хвалеше, че бил буден, но прекалено сериозен. Колко се радват медсестриците, предложиш ли им бонбони! Издебнах един момент, когато останах насаме със сестра Гертруд и я попитах коя неделя почива.

— Днес например след пет съм свободна. Но в тоя град няма къде да се иде! — усукваше тя.

Нека опитат. Какво ще опитват, по-добре веднъж хубаво да се наспи. Тогава станах по-конкретен, поканих я, но тъй като тя продължаваше да се колебае, тайнствено додадох:

— Повечко смелост, сестрице! Човек веднъж е млад. Пък и някой купон за тортичка може да се намери!

В синхрон с думите си потупах символично джобчето с надничащата кърпичка, черпих сестрата с още един бонбон и странно защо, изпитах ужас, когато тая смотана вестфалка — направо мой антитип — рече към стъкления шкаф с мехлемите:

— Е, щом толкоз искате. Да кажем — в шест, ама не тук, да кажем — на площад „Корнелий“.

И през ум не ми бе минавало да определям среща на сестра Гертруд пред регистратурата или входа на болницата. Ето защо в шест я чаках на площад „Корнелий“ под часовника — инвалид от войната, който тогава още не работеше. Беше точна, както успях да отчета по джобния си часовник — е, не беше безбожно скъп, пък и го имах от няколко седмици. Насмалко да не я позная: защото ако я бях видял навреме, да кажем, когато слиза от трамвая, на петдесетина крачки отсреща, щях да се измъкна, преди да ме забележи и разочарован да си отида; защото дойде не сестра Гертруд, бялата сестричка с червения кръст, а някаква си госпожица Гертруд Вилмс, повлекана в сиромашки цивилни дрехи; родом от Хам или Дортмунд или някъде между Дортмунд и Хам.

Тя не забеляза разваленото ми настроение и заразправя как едва не закъсняла, защото старшата, само за да й направи мръсно, малко преди пет й измислила някаква работа.

— Е, госпожице Гертруд, разрешете да ви предложа нещо? Да се отбием първо в някоя сладкарница, а после — както вие предпочитате: кино, за театър едва ли ще намерим билети, или какво ще кажете за малко танци?

— Охо, хайде да потанцуваме! — въодушеви се тя, ала едва успя да скрие ужаса си, защото твърде късно се сети, че кавалерът й за танци е наистина елегантен, но неописуем пигмей.

С леко злорадство — защо не беше облякла бялата престилка, пред която благоговеех? — подкрепих благословения вече от нея план, докато тя поради липса на въображение бързо преглътна ужаса си, похапна с мен — аз една, тя три пастички, които сто на сто бяха замесени с цимент, а щом платих с купони и в брой, взехме трамвая за Гересхайм, защото по сведения на Корнев някъде след Графенберг имало танцувален локал.

Последната отсечка от пътя изкачихме бавно пешком, защото трамваят закъса на стръмното. Септемврийска вечер — за чудо и приказ. Дървените безкупонни сандали на Гертруд, които можеха да се купят свободно, тракаха като мелница край поток. Това ме развесели. Хората, които слизаха надолу, извръщаха глави подир нас. Госпожица Гертруд страшно се притесняваше. А аз бях свикнал да ме оглеждат и не й обръщах внимание: нали намаза от моите купони три циментови пастички от сладкаря Кюртен.

Танц-локалът се казваше „Ведиг“ с подзаглавие „Лъвската дупка“. Още на касата захихикаха, а щом влязохме, вратовете си изкривиха да ни оглеждат. Сестра Гертруд й премаляваше в цивилните дрехи, насмалко да се претрепе в един сгъваем стол, ако не я бяхме хванали с келнера. Той ни заведе на една маса до дансинга, поръчах две разхладителни и му пошушнах:

— Но коктейлче, моля ви!

„Лъвската дупка“ представляваше голям салон, който преди комай бе служил за езда. Силно увреденият таван беше окичен със серпентини и гирлянди от последния карнавал. Дискретни цветни светлинки се въртяха и хвърляха отблясъци върху зализаните назад перчеми на младите, повечето шикозни черноборсаджии и тафтените блузки на момичетата, които явно се познаваха помежду си.

Когато келнерът ни донесе студения коктейл, купих десет цигари „американки“, предложих една на сестра Гертруд, една на келнера, който я втъкна зад ухо, поднесох огънче на дамата и извадих кехлибарено цигаре, за да изпуша своята „Кемъл“ до средата. Съседните маси мирясаха. Сестра Гертруд най-сетне посмя да вдигне поглед. А когато угасих и оставих в пепелника внушителния фас, тя с делови жест прибра угарката и я мушна в джоба на мушаменото си чанте.

— За годеника ми от Дортмунд — рече, — пуши като луд.

Бях доволен, че не се налага да й бъда годеник и че музиката започна. Петчленният бенд засвири „Don’t fence me in“^[1] През дансинга препуснаха мъже с груби каучукови подметки и без да се блъскат, си улавяха по едно момиче, което на ставане подаваше дамската си чантичка на някоя приятелка да я пази.

Имаше двойки, които танцуваха много пластично — дори школувано. А що дъвка се джвакаше, сегиз-тогиз някои кавалери, прихванали под мишница нетърпеливо подрусващи се дами, прекъсваха танца за такт — два, за да си кажат нещо — тук-таме английска дума се промъкваше за маица в рейнския диалект. Преди двойките да се свържат отново в танца, те си разменяха дребни предмети: истинският черноборсаджия не знае почивка.

Тоя танц го пропуснахме, фокстрота — също. Оскар хвърляше по око в краката на мъжете, а щом оркестърът подкара „Розамунде“, той покани ошашавената сестра Гертруд на танц.

Спомних си танцувалните способности на Ян Бронски и рискувах с един уанстеп — нищо че бях две глави по-нисък от сестра Гертруд и не само съзнавах гротеската на нашата прегръдка, но исках и да я изтъкна. Обърнал длан върху Гертрудиното дупе и понапипал малко козинка, притисках буза в женска пазва и водех мощната сестра Гертруд — отпусната безволно в моите обятия, — с чупка назад, уанстепках помежду чатала й, навирили ръце отляво, проправяхме си път и тегелирахме от край до край по дансинга. Получи се по-добре, отколкото очаквах. Измишльотвах си фигури, кършех снага, горе пазех пазвата, а долу ту наляво, ту надясно, опрян о силните й ханшове — кръжах край нея, но не изпусках класическата стойка, която заблуждава: дамата аха — аха — назад ще падне, а кавалерът, който иска да я повали, ще връхлети отгоре й, ала не падат, защото чудесно танцуват уанстеп. Скоро ни наобиколиха и завикаха:

— Скив, скив, същински Джими Кво ти разправях! Страшен звяр! Hallo, Джими! Come on, Джими! Let’s go Джими!^[2]

За жалост не можех да виждам лицето на сестра Гертруд и само се надявах, че тя посреща горда и невъзмутима овациите на младежта и преодолява аплодисментите, както дебелашките ласкателства на пациентите в болницата.

И след като седнахме, продължаваха да ръкопляскат. Оркестърът засвири туш — соло на джазбандиста — първи туш, втори туш, трети туш.

— Джими, Джими — подвикваха оттук и там. — Не ги ли видя тия двамата? Върховни са!

В тоя момент сестра Гертруд стана, измънка нещо, че й се ходело по нужда, гушна чантето с фаса за дортмундския годеник и пламнала до уши, се запровира уж към тоалетната, като непрестанно се блъскаше я в стол, я в маса, а накрая драсна край касата.

Не се върна повече. Преди да тръгне, изпи на един дъх студения коктейл, трябваше да се досетя, че с тоя екс иска да ми каже сбогом. Сестра Гертруд просто ме заряза.

Оскар ли? С „американка“ в кехлибареното цигаре, Оскар поръча едно чисто на сервитьора, който дискретно бе прибрал опразнената до дъно чаша на медсестрата. Да струва колкото ще! Оскар се усмихна. С болка, по се усмихна и кръстоса: горе — ръце пред гърди, долу — крак връз крак, полюляваше изящна черна ботушка трийсет и пети номер и се наслаждаваше на превъзходството на зарязания.

Младежите — постоянни клиенти на „Лъвската дупка“ — бяха симпатяги, намигаха ми от дансинга, понесени в суинг. „Hallo“ — подвикваха момчетата, „Take it easy“^[3] — тешаха ме момичетата. Благодарях на представителите на чистия хуманизъм, леко кимайки с цигаре, и снизходително се подсмихнах, когато джазбандистът енергично забарабани и със солото си на барабана, тимпаните, чинелите и триъгълника ми напомни за добрите стари времена под трибуните, а сетне обяви „Дами канят“.

Оркестърът се развихри — засвири „Джими Тигъра“. Навярно в моя чест, макар че никой в „Лъвската дупка“ не можеше да знае за барабанческата ми кариера под трибуните. За всеки случай подвижното като живак създание с къносана чорлава глава, което ме избра за кавалер, ми пошушна, млящейки дъвка и с дрезгав глас на пушач: „Джими Тигъра“. Докато танцувахме Джими, призовавайки джунглата с нейните опасности, десетина минути тигърът се носеше върху тигърски лапи. Отново туш, аплодисменти, втори туш, защото имах шикозно облечена гърбица, чевръсти крака и не изглеждах зле като Джими Тигъра. Поканих своята почитателка на масата, а Хелма — така се казваше тя — ме помоли да повика приятелката си Ханелоре. Ханелоре мълчеше, седеше и се наливаше с алкохол. Хелма предпочиташе американски цигари, затова се наложи да поръчам още няколко.

Хубава вечер! Танцувах „Хебабериба“, „In the mood“^[4], „Shoeshine boy“^[5], в паузите си бъбрехме, кавалерствувах на две непретенциозни дами, които ми разказваха, че били телефонистки на площад „Граф Адолф“ и че много други момичета от тяхната поща в събота и неделя идвали в „Лъвската дупка“ на Ведиг. Всеки случай били тук всеки уикенд, когато нямали дежурство, и аз обещах да идвам по-често, защото Хелма и Ханелоре са тъй мили момичета, че човек може да се разбере с телефонистки — тук подметнах един каламбур — дори без телефон.

Доста време не стъпих в болницата. А когато пак започнах да наминавам понякога, бяха преместили сестра Гертруд в гинекологията. Повече не я видях, впрочем мернах я само веднъж, но я поздравих отдалеч. Станах желан гост на „Лъвската дупка“. Момичетата здравата ме използуваха; но не прекаляваха. Запознаха ме с няколко британски войника от окупационните войски, клъвнах оттук-оттам стотина английски думи, сближих се, дори се сприятелих с двама-трима от музикантите, но що се отнася до барабаните, въздържах се и не седнах нито веднъж зад тях, а се задоволих с дребното щастие да гравирам надгробен камък в работилничката на Корнев.

През суровата зима на четирийсет и седма — и осма аз поддържах връзка с телефонистките, получавах по малко топлинка на прилична цена от мълчаливо уседналата Ханелоре, защото — макар и близо — спазвахме дистанция и се ограничавахме само с необвързващи действия.

Зиме каменоделецът стяга инструментите си. Клепа длетата, излъсква залежалия камък, изкосява окъртените ръбове, шлифова фаски, гравира жлебове. Двамата с Корнев заредихме поопразнения през есента склад, изляхме няколко изкуствени камъка от изветрял мушелкалк. Освен това се опитвах да изработвам по-прости скулптури на пунктирмашината, изчуквах релефи — ангелски главички, главата на Христа с трънен венец и гълъба на Свети дух. Паднеше, ли сняг, ринех сняг, не паднеше ли сняг, размразявах водопровода към шлайфмашината.

В края на февруари четирийсет и осма — по време на карнавала, бях страшно отслабнал, изглежда, понаприличвах на интелектуалец, защото някои момичета в „Лъвската дупка“ ми викаха Доктора — в чиста сряда след Заговезни от левия бряг на Рейн пристигнаха първите селяни да разгледат надгробния камък. Корнев отсъствуваше. Както всяка година, бе заминал за Дуисбург да цери ревматизма си, главил се бе огняр на доменна пещ, а когато след две седмици се върна кожа и кости и без циреи, вече бях успял да пласирам изгодно три плочи, едната за триместен гроб. Корнев продаде още две плочи от кирххаймски мушелкалк, а към средата на март започнахме да ги поставяме. Силезийският мрамор замина в Гревенбройх; два кирххаймски камъка се намират в едно селско гробище край Нойс, а червеният пясъчник с ангелската глава — мое производство — в Щомелското гробище. Диабазеният триптих с увенчания Христос вдигнахме в края на март и понеже триколката се претовари, поехме бавно към Капесхам, за да прехвърлим Рейн при Нойс. Минахме през Нойс, Гревенбройх и Ромерскирхен, сетне свърнахме вдясно по шосето за Бергхайм Ерфт, оставяйки зад нас Рейд и Нидераусем, закарахме тежкия блок и пиедестала без авария на Обераусемското гробище, попъплило по полегатия склон към селото.

Каква гледка! В нозете ни — Ерфтският каменовъглен басейн. Осемте комина на централа „Фортуна“, бълващи пушек навъзбог. Новата съскаща електроцентрала „Фортуна Север“, всеки момент готова аха-аха да гръмне. Средновисоки хълмове шлака, а над тях — въжена линия с вагонетки. На три минути — електровлакче: веднъж с кокс, веднъж без. Отива, връща се, мъничко като играчка, виж и друга играчка — за великани, в трилинеен строй — жужащ, и високо напрегнат — електропроводът прехвърля левия ъгъл на гробището на път за Кьолн. И още три колони, забързани към хоризонта, към Белгия и Холандия: пъпа на света — вдигахме плоча от диабаз за семейство Флис — електричество се създава, когато… Пристига гробокопачът с помощник — явно тукашният Шугер Лео, — носят инструменти, стоим в полето на високо напрежение — да, тук по жиците изтичат военни репарации — през три реда под нас гробарят отваря гроб, вятърът довява специфичните миризми от преждевременна ексхумация — е, не чак гнусна смрад, все пак беше март. Мартенски поля между купища кокс. Гробарят носи очила, овързани с връв, и полугласно гълчи своя Шугер Лео, докато сирената на „Фортуна“ издиша в продължение на цяла минута, замираме бездиханни, да не говорим за ексхумираната покойница, само високото напрежение се държи, сирената минава във фалцет, килва се извън борд, цопва и се дави — докато над шистовосивите шисти на селските къщи се кълби пладнешки дим, следван от черковни камбани: Живей в труд и молитва! — индустрия и религия — ръка за ръка.

Във „Фортуна“ застъпва новата смяна, ние похапваме хляб и сланинка, но ексхумацията не търпи отлагане, а токът бърза ли, бърза към държавите-победителки, озарявайки Холандия, нищо че тук сме на режим за икономия — но я виж, мъртвата излезе на бял свят!

Докато Корнев копаеше дупки за фундамента, дълбоки метър и половина, тя излезе отгоре на свеж въздух, не бе лежала дълго в мрака, едва от есенес, а вече бе напреднала с тлението, в крак с повсеместния напредък, тъй както напредваше и демонтажът на заводите по Рейн и Рур. Цяла зима — докато аз бях бохемствувал в „Лъвската дупка“ — тая жена здравата се бе разчепкала под замръзналата твърд на каменовъгления басейн и сега, докато наливахме бетон, за да вдигнем пиедестала, трябваше да я увещават къс по къс за ексхумация. Нали тъкмо затова бе цинковата касетка, да скътат всичко до шушка — както малчуганите тичаха подир претоварените камиони във „Фортуна“ и събираха изпопадалите брикети, защото кардинал Фрингс проповядваше от амвона: Чуйте глас праведен: Да откраднеш въглища не е грях. Ала ней не трябваше никой да я сгрява. Едва ли зъзнеше на приказно свежия мартенски въздух, още повече че имаше достатъчно кожа, макар протрита тук-таме и с по някоя бримчица, но тая липса се компенсираше с парцалчета плат и кичурчета коса, трайно накъдрени — затуй се казват и така, — струваше си да преместят и металния обков на ковчега, дори някои ситни тресчици напираха за другото гробище, където нямаше ни селяни, ни миньори от „Фортуна“, в големия град искаше да се върне тази жена, където имаше интересни неща и цели деветнайсет кина; да се прибере у дома искала, защото била евакуирана тук, не била тукашна — вещо разправи гробарят:

— Била родом от Кьолн, па ся я местят в Мюлхайм, отвъд Рейн. — И още щеше да разправя, ако сирената пак не беше завила, още цяла минута, възползувах се от сирената и се присламчих към зиналия гроб, лавирах според сирената по околни пътища, исках да погледам ексхумацията отблизо и повлякох нещо подире си, което впоследствие, вече до цинковата касетка, се оказа моята лопата; да не помислите, че я взех да помогне, взех я просто ей така, защото лопатата се случи в ръцете ми и тозчас я употребих, гребнах нещичко, отърколило се до нея. Тази лопата бе наследство от бившата Трудова повинност на райха. А онова, което гребнах с лопатата на Трудовата повинност, бяха бившите или може би настоящите средни пръсти и — струва ми се — безименният пръст на евакуираната покойница, и двата пръста не бяха окапали, а навярно бяха клъцнати с бела, защото бе лишен от чувства. Колко хубави и изкусни ми се виждаха тия пръсти! И тая женска глава, положена вече в касетката, бе спасила донякъде своята съразмерност благодарение на незапомнено суровата зима на четирийсет и седма, четирийсет и осма — така че пак можеше да се говори за хубост, макар и тленна.

Нещо повече, тази глава и тия пръсти ми бяха много по-близки и по-човешки, отколкото красотите на „Фортуна Север“. Е, да, може да се възхищавах от патоса на промишления пейзаж, както някога се възхищавах на Густав Грюндгенс в театъра, ала винаги съм се съмнявал в тия външни, изящно сътворени хубости, докато евакуираната оставяше впечатление за неподправена естественост. Откровено казано, ако токът с високо напрежение подобно Гьоте пораждаше у мен космополитно чувство, то пръстите на тази жена досягаха струните на сърцето ми, макар да си представях евакуираната като мъж, защото така изнасяше на моите велемъдрия и на сравнението, че аз съм Йорик, а покойницата — наполовина долу, наполовина в касетката — е Хамлет, ако Хамлет изобщо може да се смята за мъж. А аз за Йорик, пето действие, първа сцена, кралският шут: „Аз го познавах, Хорацио!“

Аз, който по всички световни сцени заемах черепа си на Хамлет — „Бедни ми Йорик“! — за да може някой Грюндгенс или сър Лорънс Оливие да се повайка: „Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания?“ — А аз държах Хамлетовите пръсти на Грюндгенс върху лопатата на Трудовата повинност, бях стъпил върху здравата твърд на долнорейнския каменовъглен басейн, сред гробовете на миньори, селяни и техни роднини, зареял поглед към шистовите покриви на Обераусем, виждах в селското гробище центъра на света, а в електростанцията „Фортуна Север“ моята полубожествена насрещна гледка, тия поля бяха полята на Дания, Ерфт бе моят Белт, онова, що гниеше тук, гниеше и в царството датско, а аз бях Йорик. Над мен наелектризирани и екзалтирани, пукащи и пеещи — не, не ангели — и все пак пееха силнотоковите ангели, разперили криле по три, по три на път за хоризонта, където лежаха Кьолн и баснословното готическо чудо досами гарата и — божествено извисени над цвекловите ниви — захранваха с ток католическата митрополия, а земята изхвърляше брикети и трупа на Хамлет, не на Йорик. А другите, които нямаха роли в пиесата, лежаха завинаги погребани — „… които ме караха… останалото е мълчание“ — и бяха затиснати с надгробни камъни, тъй както обременихме семейство Флис с трикрилна тежка плоча диабаз. За мен обаче, Оскар Мацерат, Бронски или Йорик, настъпваше нова ера и още несъзнал тази нова ера, преди да е отминала, бързо огледах разложените пръсти на принц Хамлет върху моята лопата. „Та той е дебел и се задъхва“ — оставих в трето действие, първа сцена, Грюндгенс спокойно да се запита „Да бъде или не“, отхвърлих тоя глупав въпрос и съпоставих по-конкретни неща: Синът ми и кремъкът на сина ми, моите небесни и земни лъжеотци, четирите бабини фусти, обезсмъртената на снимки хубост на клетата маминка, лабиринтът от белези върху гърба на Херберт Тручински, напоените с кръв кошове в Полската поща, Америка — ех, какво е Америка пред пътуващия за Брьозен трамвай деветка! — обвеях с все още доловимия ванилов дъх на Мария умопомрачително навирената муцунка на Луци Ренванд, помолих господин Файнголд, дезинфектор на смъртта, да потърси партийната значка, изчезнала в кривото гърло на Мацерат. И казах на Корнев или по-скоро на електрическите стълбове казах, тъй като лека — полека стигах до своето решение, ала преди това трябваше да задам един театрален въпрос, който поставяше Хамлет под съмнение, а мен, Йорик, узаконяваше като свободен гражданин — и рекох на Корнев, щом ме повика да фугираме плочата, рекох тихичко и воден от желание и аз да стана най-сетне гражданин, рекох — подражавайки на Грюндгенс, макар че той надали можеше да изиграе един Йорик, — рекох над лопатата:

— Да се венчаеш или не? Туй е въпросът.

След оня поврат на гробището, с лице към „Фортуна Север“, завинаги се простих с „Лъвската дупка“ на Ведиг, прекъснах всички връзки с момичетата от пощата, чийто най-голям плюс бе да установяват бързи, задоволителни връзки.

През май купих билети и поканих Мария на кино. След филма отидохме на ресторант, похапнахме що — годе прилично и поговорихме за едно — друго, Мария се кахъреше, че кремъчното изворче на Курт пресъхнало, че търговията с меда закъсала, а аз — тъй се изрази тя — с пилешката си сила от няколко седмици съм носел на гръб цялото семейство. Утеших Мария, уверих я, че за Оскар това е истинско удоволствие и с радост поема голямата отговорност, направих й комплименти колко хубаво изглежда, а накрая се реших да й поискам ръката.

Тя ме помоли да размисли. Няколко седмици Мария или не отговаряше, или усукваше моя въпрос ала Йорик, накрая паричната реформа все пак го разреши.

Мария ми изтъкна куп доводи, същевременно галеше ръкава ми, наричаше ме „Скъпи Оскар“, каза също, че съм бил прекалено добър за тоя свят, дано я разбера и да не разваляме дружбата си, пожела ми най-най-хубави неща за моето бъдеще като каменоделец и въобще, ала на повторното ми предложение отказа.

Ето защо от Йорик не излезе почтен гражданин, а само Хамлет, тоест шут.