Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (33)

Дезинфекционни средства

Трескави сънища ме спохождаха тая нощ. Също както в дни за свиждане, когато идват приятелите ми. Нижеха се сън подир сън и си отиваха, след като ми разкажеха всичко забележително според тях: глупави истории, пълни с повторения, монолози, които за жалост не можеш да си спестиш, защото ти се натрапват с патоса и позата на слаби актьори. На закуска поисках да разкажа тия истории на Бруно, но не можах да се отърва от тях, тъй като всичко бях забравил; лишен съм от дарба да сънувам.

Докато Бруно раздигаше закуската, между другото попитах:

— Драги Бруно, всъщност колко съм висок?

Бруно сложи чинийката с мармалада върху кафената чаша и взе да се вайка:

— Господин Мацерат, но вие пак не сте накусили мармалада!

Е, знаем я вече тая песен. Повтаря се винаги след закуска. Но защо всяка сутрин Бруно ми носи тоя пльоснат мармалад от ягоди, за да го захлупя веднага с покривче от вестник ли? Не мога да гледам, камо ли да ям мармалад, ето защо отхвърлих Бруновия упрек спокойно и твърдо.

— Бруно, знаеш мнението ми за мармалада. По-добре ми кажи колко съм висок!

Бруно има очи на древен октопод. Този праисторически поглед забива той в тавана, щом трябва да си спомни нещо, най-често говори в тая посока, и днес заранта рече също към тавана:

— Но това е ягодов мармалад!

Едва след дълга пауза — защото с мълчание отстоявам въпроса за Оскаровия ръст — погледът на Бруно слезе от тавана, вкопчи се в пръчките на моята кошара и ми се каза, че съм метър двайсет и един.

— Драги Бруно, защо не ме премериш пак, както си му е редът?

Без да помести поглед, Бруно извади един сгъваем метър от задния джоб на панталона си, отметна едва ли не брутално завивката ми, покри с пижамата заголения ми корем, разгъна шафрановожълтия сантиметър, клъцнат на 178, опъна го по мен, наместваше, проверяваше, добре пипаше с ръцете, ала погледът му блуждаеше из ерата на динозаврите, накрая остави метъра на мира, все едно отчиташе резултата:

— Още сте метър двайсет и един!

Защо трябваше да вдига такъв шум, докато сгъваше метъра и прибираше закуската? Дали не му харесва ръстът ми?

Когато Бруно излезе с подноса, шафрановожълтия метър и ягодовия мармалад с възмутително натурален цвят, в коридора той още веднъж лепна око на шпионката — поглед, който ме караше да се чувствувам праисторичен, — преди да ме остави най-сетне сам с моите метър двайсет и един.

Значи Оскар бил толкова висок! Май доста висок за едно джудже, гном, лилипут. На каква височина вдигаше чело моята Розвита Рагуна? Какъв ръст бе успял да задържи Учителя Бебра, потомъкът на принц Ойген? Та дори Кити и Феликс можех да гледам днес от високо. А някога, до двайсет и първата година на Оскар, всички тук изброени благородно завиждаха на неговите деветдесет и четири сантиметра.

Едва когато на погребението на Мацерат ме перна камъкът по главата, започнах да раста.

Като рекох камък, защо да не допълня своя разказ за събитията на гробището.

След като с една игричка разреших въпроса „Бива ли — не бива ли?“, за мен вече съществуваше само „Бива, трябва, искам“. Свалих Барабанко и го хвърлих заедно с палките в гроба на Мацерат, реших да порасна и ушите ми тозчас запищяха, едва тогава ме цапна камъкът по тила — голям колкото орех, запратил го бе моят син Курт със своята четиригодишна сила. Макар ударът да не ме изненада — дали предчувствах, че тоя синковец ми готви сюрприз, — все пак се хвърлих подир Барабанко в Мацератовия гроб. Стария Хайланд ме сграбчи със суха старческа длан и ме изтегли от дупката, но Барабанко и палките остави долу, понеже кръвта от носа ми бликна забележимо, Стария положи главата ми върху хладното желязо на кирката. Както знаем, кръвта бързо спря, затова пък растежът ми бележеше напредък — е, наистина толкова минимален, че само Шугер Лео го забеляза и прогласи — крещейки и отпърхвайки лек като птица.

Стига това допълнение, всъщност съвсем излишно, тъй като растежът ми започна още преди удара с камъка и скока ми в Мацератовия гроб. Но за Мария и господин Файнголд от първия миг имаше само едно обяснение за моя растеж, който тутакси обявиха за болест: ударът по главата, скокът в дупката. Мария наплеска Бебо Курт още на гробищата. Дожаля ми за Курт — а може да е нарочил камъка за мен: да подпомогне и ускори растежа ми. Може и той да е искал най-сетне да има истински, възрастен баща или поне заместител на Мацерат; защото той никога не позна и не зачете бащата в мен.

По време на моя, кажи-речи, едногодишен растеж се намериха достатъчно лекари и лекарки, които виждаха причината за болестта в хвърления камък, в злополучния скок, тоест констатираха и вписваха в анамнезата: Оскар Мацерат — недъгав, защото го удари камък в тила и прочие, и прочие.

Нека тук си припомним третия ми рожден ден. Какво ли можеха да кажат възрастните за действителната ми анамнеза? На тригодишна възраст Оскар Мацерат падна от стълбата в мазето. Вследствие на това спря да расте и прочие, и прочие…

В тия обяснения прозира понятната мания на човека да намира оправдание за всяко чудо. Откровено казано, Оскар също проучваше всяка мистерия, преди да я отхвърли като неправдоподобна измислица.

Като се върнахме от Заспе, заварихме нови наематели в апартамента на мама Тручински. Осемчленно семейство поляци населяваше кухнята и двете стаи. Хората бяха мили, предложиха ни да останем при тях, докато си намерим нещо подходящо, но господин Файнголд възрази против това общежитие, щял да ни даде спалнята, а на него засега кухнята му стигала. Но сега пък Мария се опъна. Не било прилично, току овдовяла — да си живее интимничко със сам господин. Файнголд, който на моменти изключваше, че няма вече ни семейство, ни госпожа Люба и твърде често чувствуваше енергичното присъствие на съпругата си, сега имаше случай да проумее доводите на Мария. От благоприличие, пък и заради госпожа Люба не бивало, но мазето можел да ни отстъпи. Дори помогна при обзавеждането на склада, но нямало да позволи и аз да сляза в мазето, тъй като бях болен, нещастно болен, временно ми стъкмиха постеля до пианото на клетата маминка.

Трудно беше да се намери лекар. Повечето лекари своевременно бяха напуснали града с военните ешелони, защото Западнопруската болнична каса още през януари се бе евакуирала на Запад и по тоя начин понятието „пациент“ загуби реален смисъл за много лекари. След дълго търсене господин Файнголд изрови някаква лекарка от Елбинг, която ампутирала крайници в училище „Хелене Ланге“, където лежаха редом ранени от вермахта и от Червената армия. Обещала да намине и след четири дни дойде, седна край леглото ми, докато ме преглеждаше, изпуши три-четири цигари, а на четвъртата заспа.

Господин Файнголд не посмя да я събуди. Мария плахо я побутна. Но лекарката се опомни едва когато угарката парна левия й показалец. Тозчас скочи, стъпка фаса върху килима и каза нервно и лаконично:

— Простете. Три седмици не съм мигнала. Бях на сала в Кеземарк с източнопруски деца. Но не стигнаха отвъд. Минаха само войниците. Към четири хиляди деца. Всичките загинаха.

Сетне също тъй лаконично, както бе разказала за загиналите дечица, ме потупа по растящата детска буза, бодна нова цигара в лицето си, запретна ляв ръкав, изрови от куфарчето си една ампула и докато си биеше тонизираща инжекция, рече на Мария:

— Не мога да кажа какво му е на момчето. За болница е. Но не тук. Заминете на Запад. Коленните, раменните стави и китките са отекли. Навярно ще обхване и главата. Правете студени компреси. Ето ви малко успокоителни, за болки и сън.

Хареса ми тая лаконична докторка, която не знаеше какво ми има и си го призна. Следващите седмици Мария и господин Файнголд ми наложиха стотици студени компреси, които облекчаваха, но не лекуваха болката ми, коленете, китките, раменните стави, пък и главата продължаваха да се подуват и болят. Най-голям ужас у Мария и господин Файнголд извикваше наедряващата ми глава. Мария редовно ми даваше от успокоителните таблетки, които бързо свършиха. Той пък с линийка и молив започна да чертае температурни криви, но се увличаше в експерименти, нанасяше температурата върху смели построения, мереше я пет пъти на ден с един термометър, трампен на черно срещу кутия синтетичен мед. В резултат на това върху таблиците на господин Файнголд се получи ужасно нащърбен планински масив — представях си Алпите или снежната верига на Андите, — а всъщност температурата ми не бе забулена в мистерия: сутрин обикновено имах 38,1°; до вечерта вдигах 39°, а най-високата температура през периода ми на растеж бе 39,4°. Какво ли не виждах и не чувах в треската — ето ме въртя се на въртележка, исках да сляза, но не ми даваха. С много дечица седях аз — в пожарникарски коли, изкорубени лебеди, върху кучета, котки, прасета, елени, и пътувах, пътувах, пътувах, исках да сляза, но не ми даваха. Тогава писнаха всички деца, и те искаха да слязат — от пожарникарски коли, от изкорубени лебеди; от котки, кучета, елени, прасета, не щяха вече да се возят на въртележка, но не им даваха. Защото небесният татко стоеше до собственика на въртележката и плащаше още една и още една обиколка… А ние се молехме:

„Смили се, отче наш, знаем, че имаш много парички, знаем, че искаш да ни повозиш на въртележка и да ни докажеш, че Земята е кръгла. Молим те, прибери си портфейла и кажи стоп, спри, стига, слизай, затворено, баста, стой — вече свят ни се вие, о, ние, горките деца, доведоха ни четири хиляди в Кеземарк на Висла, но не можем да минем отвъд, защото Твоята въртележка, Твоята въртележка…“

Но милозливият Бог, отчето наше, собственикът на въртележката, се усмихваше с най-невъобразимата усмивка и от кесията му се изтъркулваха петаче подир петаче, за да завърти четирите хиляди дечица и Оскар между тях: в пожарникарски коли и изкорубени лебеди, върху котки, кучета, прасета, елени, а когато моят елен — и до днес мисля, че върху елен седях — минеше край отеца наш и собственик на въртележка, все в друг образ се явяваше; ту Распутин ухилен, стиснал петаче за поредната обиколка между здрави баячески зъби, ту кралят на поезията Гьоте, който измъкваше от изящно везана торбичка монети, изсечени с профила на отчето наше, и пак Распутин — опияняващ, господин Фон Гьоте — по-сдържан. Кръгче — безумство с Распутин, кръгче — велемъдрие с Гьоте. Екстремистите край Распутин, с Гьоте силите на реда. Разбунени маси край Распутин, мъдри мисли от Гьоте… накрая над мен се сведе — и не защото треската отмина, а защото в треската все някой ще сведе благато лице — господин Файнголд и спря въртележката. Пожарникарски коли, лебеди и елени спря той, обезцени петачетата на Распутин, смъкна Гьоте на земята при майките, и четири хиляди замаени дечица се възнесоха към Кеземарк над Висла в небесното царство — и вдигна Оскар от трескавото ложе, и го сложи върху облак лизол, което ще рече — той ме дезинфекцираше.

Първо се мажехме заради въшките, а сетне ни стана навик. Най-напред откри въшки у Бебо Курт, сетне у мен, у Мария и у себе си. Навярно ни ги бе завещал оня калмик, който завинаги бе лишил Мария от Мацерат. Що вайкане беше, когато господин Файнголд намери въшките! Като се развика, жена, деца, всички насъбра, съмняваше се, че цялата му рода е бъкана с гадини, що синтетичен мед и овесени ядки изтъргува, само и само да се сдобие с всевъзможни дезинфекционни препарати, и започна всеки божи ден да дезинфекцира себе си, цялата си челяд, Бебо Курт, Мария и мен, а и болничната ми постеля. Търкаше ни, пръскаше ни, пудреше ни. И докато пръскаше, пудреше и търкаше, треската ми пламваше, приказките му рукваха, и узнавах за товарни вагони, пълни с карбол, хлор и лизол, с които пръскал, посипвал и ръсел, докато бил дезинфектор в Треблинка, и как всекидневно в два по пладне дезинфекторът Мариуш Файнголд пръскал с лизолов разтвор лагерни пътеки, бараки, газови камери, крематориуми, вързопи с дрехи, всички чакащи да минат под душа, всички лежащи, излезли изпод душа, всичко, що излизало от пещите, всичко, що влизало в пещите. И ми редеше имената им, защото помнеше всички имена. За Билауер разправи как един горещ августовски ден посъветвал дезинфектора да напръска пътеките на Треблинка с газ вместо с лизол. Как господин Файнголд го послушал. Как Билауер драснал клечката кибрит. Как старият Зев Курланд накарал всички да се закълнат. Как инженер Галевски разбил вратата на арсенала. Как Билауер застрелял господин хауптщурмфюрера Кутнер. А Щулбах и Варински хванали за гушата Цизенис. Едни нападнали охраната от лагера Травники. Други токът ги убил, докато режели телената мрежа. А унтерфюрерът Шьопке, дето като подкарал хората към душовете, все шегички обичал да пуска, тъкмо тогава се случил на пост. Стрелял, но нищо не му помогнало, защото лагерниците се навалили отгоре му: Адек Каве, Мотел Левит и Хенох Лерер, също Херш Ротблат, Летек Жагел и Тозяш Баран с неговата Дебора. И как Лолек Бегелман се разкрещял:

— Къде е Файнголд? Да побърза, докато не са дошли самолетите!

А господин Файнголд все още чакал своята госпожа Люба. И дълго я викал, но тя все не идвала и не идвала. Тогава го сграбчили под мишници. Отляво Якуб Гелернтер, отдясно — Мордехай Шваркбард. А пред него тичал дребничкият д-р Атлас, който все го съветвал да пръска старателно с лизол, първо — в лагера Треблинка, а сетне — в горите край Вилно и все повтарял: „Лизолът е по-важен от живота!“ А господин Файнголд можел само да потвърди това; нали бил пръскал трупове, не един, много трупове, безчет трупове бил пръскал с лизол. Колко имена знаеше само, просто да те отегчи, а аз целият плувнал в лизол не се вълнувах толкова от живота и смъртта на тия стотици хиляди имена, колкото от въпроса — дали животът, а ако не животът, то смъртта, може, своевременно и обилно да се дезинфекцира с препаратите на господин Файнголд.

Сетне температурата ми спадна и дойде април. Но после пак се покачи, въртележката се завъртя, а господин Файнголд пръскаше с лизол живи и мъртви. Сетне температурата ми пак спадна и април си бе отишъл. В първите дни на май вратът ми се скъси, гръдният кош разшири, тъй се напомпа, че без да навеждам глава, потривах с брадичка ключицата си. И пак малко температура и малко лизол. И долавях думите на Мария, плуващи в лизол:

— Ох, дано не стане някой кривандел! Дано не му поникне гърбица! Дано не му се налее черепът с вода!

А господин Файнголд тешеше Мария, разправяше й за разни познати, прокопсали напук на гърбица и воднянка. Някой си Роман Фридрих се изселил вкупом с гърбицата си в Аржентина и там си отворил дюкян за шевни машини, който с времето се разраснал и прочул.

Разказът за преуспелия гърбушко Фридрих не успокои Мария, затова пък въодушеви разказвача господин Файнголд така, че той реши да смени облика на бакалията. Към средата на май магазинът вече се видя с нови стоки. Пристигнаха първите шевни машини и резервни части за тях, но за да се улесни преходът, още някое време задържаха продуктите. Райски времена! Почти не плащаха в брой. Разменяха стока срещу стока, а тая стока за нова стока и така синтетичният мед, овесените ядки, последните пакетчета с бакпулвера на д-р Йоткер, захарта, брашното и маргаринът се превърнаха във велосипеди, велосипедите и резервните части в електромотори, те пък — в инструменти, инструментите станаха на кожуси, а кожусите господин Файнголд като с магическа пръчица превърна в шевни машини. И Бебо Курт се притече на помощ в тая стоково-пазарна игричка, водеше клиенти, посредничеше при сделки и много по-бързо от Мария навлезе в новия бранш. Също както по времето на Мацерат. Мария стоеше зад тезгяха, обслужваше старите клиенти, които не се бяха изселили, и се мъчеше с нескопосания си полски да разгадава желанията на новодошлата клиентела. Бебо Курт имаше витийски дар. Бебо Курт бе и тук, и там. Господин Файнголд можеше да се осланя на Бебо Курт. Макар да нямаше още пет години, Бебо Курт бе станал експерт по шевни машини, той тутакси откриваше най-съвършените сингери и пфафове измежду стотината кои сносни, кои калпави модела, изложени на битпазар по Банхофщрасе, пък и господин Файнголд ценеше вещината на Бебо Курт. Когато към края на май от Бисау в Лангфур пешком пристигна баба Анна Коляйчек и запъхтяна се хвърли върху кушетката, господин Файнголд не можеше да нахвали Бебо Курт, а и за Мария намери ласкави думи. След като разказа на бабчето историята на болестта ми от игла до конец, като постоянно изтъкваше полезността на дезинфекционните средства, той намери и Оскар с какво да похвали, бил толкова кротък и послушен, докато боледувал, и никак не плакал.

Бабчето помоли за газ, защото в Бисау нямало ток. Файнголд й разказа за патилата си с газта в лагера Треблинка, както и за многобройните си задължения като лагерен дезинфектор, прати Мария да напълни две еднолитрови шишета газ, притури пакетче синтетичен мед и набор от препарати, сетне, кимайки разсеяно, се заслуша в разказа на бабчето какво било изгоряло в Бисау и Бисау — Аббау при бойните операции. И за щетите във Фирек, на който пак възвърнали старото име Фирога, ни информира най-вещо тя. А Бисау преименували на Бисево — както му викали преди войната. Елерс пък, селският фюрер и първенец на Рамкау, много харен човек, той се бил венчал за невястата на братовото й момче Хедвига, вдовица на Ян, дето паднал на Пощата, та тоя Елерс селяните обесили пред неговата си канцелария. Насмалко и Хедвига да окачат на въжето, задето като вдовица на полски герой се венчала за селския фюрер и защото Шефан стигнал до лейтенант, а Марга била в СеНеДе-то^[1].

— Туйто — каза бабчето, — на Щефан нищо не можеха да сторят, щот беше паднал нейде там горе в Арктика. Затуй пък Марга искаха да вземат и да я пратят в лагер. Ама Винцент кат отвори едно чене и хортува, хортува кат никогаш. Та ся Хедвига и Марга живеят при нас и ни помагат кое-що на нивата. Ама Винцент много падна след туй хортуване, та види се — дълго няма да го бъде. Уф, па вашта бабка, за нищо я не бива веке, сърцето хлопа, и тая пущина главата, откак я халоса онзи вагабонтин.

Тъй нареждаше Анна Коляйчек, ту своята глава похващаше, ту моята нарастваща глава милваше и тъй стигна до едно и друго съзерцателно прозрение:

— Такваз им орисията на кашубите, Оскарчо. Все главите им патят. Ще си идете вий отвъд, дето е по-харно, па вашта бабка тук ша си стои. Щот кашубите няма де да ходят, тук им е мястото на тях, трябва да стоят и да си подлагат главите, та да има вагабонтите що да халосват. Щот нашта кръв е ни полска, ни немска, та никому не уйдисваме, ни на немеца, ни на поляка. Пък те много придирят за таквиз работи.

И звучно изхохоти бабчето, загърна шишетата с газ, синтетичния мед и препаратите под четирите фустана, които въпреки всички военни, политически и световноисторически катаклизми, не се бяха отказали от картофения си цвят.

Когато бабчето се накани да си върви, господин Файнголд я помоли да изчака още миг — искал да я представи на жена си Люба и своето семейство, но тъй като Люба не дойде, Анна Коляйчек рече:

— Е, нейсе. И аз току викам някого. Агнес, дъще, ела помогни на старата си майка да изстиска прането. Ама и тя никва не идва, кат вашта Люба. А брат ми Винцент, болен, не болен, току излезе нощя по тъмното, застане на прага и вземе да вика син си Ян, дет падна на Полската поща, та цяло село разбужда.

Тя стоеше вече на прага и си връзваше забрадката, когато викнах от леглото: „Бабка, бабка!“, което значи „бабо, бабо“. А тя се обърна и повдигна леко поли, дали за да ме пусне отдолу и да ме вземе със себе си, но тогава май се сети, че шишетата с газ, синтетичният мед и препаратите са заели вече въпросното място — и си тръгна, тръгна без мен, тръгна без Оскар.

В началото на юни първите ешелони потеглиха на Запад. Мария все мълчеше, ала аз забелязах как и тя мълком се прости с мебелите, дюкяна, къщата, гробовете от двете страни на Хинденбург Алее и с могилката в гробището „Заспе“.

Понякога вечер, преди да слезе с Бебо Курт в зимника, Мария сядаше пред пианото на клетата маминка, държеше хармоничката в лява ръка и се опитваше с показалеца на дясната сама да акомпанира на своята песничка.

Господин Файнголд не понасяше музиката и молеше Мария да престане, но щом Мария оставеше хармоничката и пуснеше капака на пианото, сега започваше да я моли да посвири още малко.

А сетне й направи предложение за женитба. Оскар бе очаквал това. Господин Файнголд все по-рядко викаше своята госпожа Люба, а когато една лятна вечер, пълна с мухи и жужене, се увери в липсата й, той направи предложение на Мария. Щял да се грижи за нея и двете деца, пък и болнавия Оскар щял да приеме. Предлагаше й апартамента и дял от магазина.

Тогава Мария беше на двайсет и две. Моминската й хубост — сякаш подхвърлена от случая — бе укрепнала, дори закоравяла; Последните няколко месеца преди и след края на войната й бяха изправили изкуствените къдрици, за които бе плащал Мацерат. Макар че не носеше плитки, както по мое време, и косата й се стелеше върху раменете, тя й придаваше вид на малко строго и едва ли не озлобено девойче — и това девойче отказа, отхвърли предложението на господин Файнголд. Застанала върху нашия бивш килим, тя държеше Бебо Курт отляво, сочеше с десен палец камината, а господин Файнголд и Оскар я слушаха:

— Тая няма да я бъде. Тук всичко отиде по дяволите. Ще заминем на Рейн при сестра ми Густе. Женена е за някакъв оберкелнер. Кьостер се казва и ще подслони на първо време и трима ни.

Още на другия ден тя подаде молба. След три дни документите ни излязоха. Господин Файнголд сякаш онемя, затвори магазина и докато Мария стягаше багажа, все седеше в тъмния магазин на тезгяха, даже и синтетичен мед не му се ближеше. Едва щом Мария дойде да се сбогува с него, той се изхлузи от мястото си, изкара велосипеда с ремаркето и предложи да ни изпрати до гарата.

Оскар и багажа — имахме право да вземем по 25 кг на човек — натовариха в ремаркето с двете гумени колелета. Господин Файнголд буташе велосипеда. Мария водеше Бебо Курт за ръка, а преди да завием наляво, край ъгъла на Елзенщрасе, тя се обърна още веднъж назад. Аз не можах да се обърна вече към Лабесвег, защото вратът ми се бе схванал. И тъй главата на Оскар си остана спокойна между раменете. И само с очи, все още съхранили своята пъргавост, се простих с Мариенщрасе, Щрисбах, Клайнхамер Парк, все още гнуснаво лизгавия подлез на Банхофщрасе, моята оцеляла черква „Сърце Христово“ и Лангфурската гара, която сега се наричаше Вржешч — ала кой ли можеше да си преобърне езика?

Наложи се да почакаме. Най-сетне влакът пристигна — най-обикновен товарен влак. Народ, народ и много, много деца. Проверяваха и теглеха багажа. Войници нахвърляха по бала слама във всеки вагон. Нямаше духова музика. Но и не валеше. Беше ясно с разкъсана облачност, духаше източен вятър.

Случихме се в четвърти вагон отзад напред. Господин Файнголд стоеше под нас на релсите — с рядката си рижа косица, пърхаща на вятъра, щом локомотивът с тласък извести пристигането си, той пристъпи към нас и подаде на Мария три пакетчета маргарин и две пакетчета синтетичен мед, а когато полски команди, писъци и хленч оповестиха тръгването, той добави към провизиите пакет с дезинфекционни препарати — лизолът е по-важен от живота — и потеглихме, оставихме господин Файнголд на перона, а той — както си му е редът, когато потегля някой влак — се смаляваше все повече и повече с рижа потрепваща косица — една махаща точица, докато се стопи в далечината.