Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (27)

Излет до бетона или МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН

Три седмици вечер след вечер играхме в древнопочтените каземати на гарнизонния и римски град Мец. Същата програма изнасяхме две седмици и в Нанси. Шалон сюр Марн гостолюбиво ни прие за цяла седмица. Езикът на Оскар вече ръсваше по някоя френска думичка. В Реймс се подивихме на щети, нанесени още през Първата световна война. Погнусена от човешката природа, каменната менажерия на прословутата катедрала плюеше безспир вода по паважа, което ще рече, че в Реймс валеше всеки божи ден — и деня, и нощя. Затова пък после в Париж имахме лъчезарно мек септември. С Розвита под ръка можех да се разхождам по парижките кейове и да посрещна деветнайсетия си рожден ден. Макар да познавах метрополията от пощенските картички на подофицера Фриц Тручински, Париж не ме разочарова ни на йота. Когато за пръв път с Розвита застанахме в подножието на Айфеловата кула — аз — деветдесет и четири сантиметра, а тя деветдесет и девет — и погледнахме нагоре, тогава двамата, ръка за ръка, за пръв път осъзнахме нашата уникалност и величие. Целувахме се по улиците, с което не можехме да смаем Париж.

О, великолепен досег до изкуство и история! Когато — все още уловен за ръката на Розвита — посетих Дома на инвалида да почета паметта на великия, ала дребен и затова сроден нам император, повторих Наполеоновите думи. Веднъж пред гроба на Фридрих II, който също не бил великан, Наполеон рекъл:

„Ако той беше жив, нямаше да сме тук!“

Нежно промълвих в ушето на моята Розвита:

— Ако корсиканецът беше жив, сега нямаше да сме тук и да се целуваме под мостовете, кейовете и sur le trottoir de Paris^[1].

В рамките на голяма галапрограма излизахме в „Сал Плейел“ и в театър „Сара Бернар“. Оскар бързо свикна със сценичната конюнктура в столицата, изтънчи репертоара си, нагоди се към капризите на окупационните войски в Париж: вече не песноломствах с прости, тривиално — немски шишета от бира, не, най-отбрани, изящно ваяни вази и жардиниери — безплътни стъклодувни творения от френските замъци песнострелвах и стъклопръсвах аз. В културно — исторически стил издържах програмата си: започвах със стъкленици от времето на Луи XIV, смилах на стъклопрах стъклопродукти от епохата на Луи XV; В памет на революционната ера титанично громях бокалите на злочестия Луи XVI и неговата безмозъчна Мари-Антоанет, сетне — малко Луи Филип, а накрая разчиствах сметките си със стъклените приумици на френския сецесион.

Макар че войнишкосивата маса в партера и по балконите не можеше да улови историческата нишка в програмата ми и принизяваше моите стъклоломици като най-обикновен трошляк, сегиз-тогиз се появяваха щабофицери и журналисти от райха, които освен по стъклоломиците, се прехласваха и по моя усет към историята. Някакъв академичен субект в униформа витийски похвали песнобойното ми изкуство, когато след един галаконцерт за комендантството му бяхме представени лично. Но особено благодарен бе Оскар на кореспондента на един от водещите вестници в райха, който се подвизаваше из града на Сена, легитимира се като експерт по Франция и дискретно ми обърна внимание на някои дребни грешки, ако не и пукнатинки в стила.

Зимата прекарахме в Париж. В първокласни хотели ни настаняваха и защо да крия, през тая дълга — предълга зима Розвита — неотлъчно от мен — изпробваше и доказваше предимствата на френското легло. Дали Оскар бе щастлив в Париж ли? Нима забрави своите възлюблени у дома: Мария, Мацерат, Гретичка и Александър Шефлер, нима забрави сина си Курт и баба Анна Коляйчек?

Не бях забравил близките си, но никой не ми липсваше. Ето защо не получиха ни картичка, ни вест, ни кост от фронта, затова пък им дадох възможност да поживеят цяла година без мен; защото още на тръгване бях решил да се върна, а и на мен ми беше любопитно как се е уредила домашната компания в мое отсъствие. Понякога по улицата и на представление търсех познати лица сред войниците. А може да са изтеглили Фриц Тручински или Аксел Мишке от Източния фронт и да са ги прехвърлили в Париж — мислеше си Оскар. Веднъж или дваж дори му се стори, че е мернал сред тумба пехотинци фриволния брат на Мария; но се бе припознал: войнишкосивото лъже.

Единствено Айфеловата кула извикваше у мен носталгично чувство. Не, не се изкачвах до върха, за да ме мамят далечни простори и да събуждат у мен копнеж по родината. Оскар толкова често бе възлизал мислено на кулата по пощенските картички, че едно действително възлизане щеше само да предизвика разочароващо слизане. В подножието на Айфеловата кула, но сам, без Розвита, спрял или дори седнал под дръзко възвилата се основа на стоманената конструкция, величавият купол — уж откриващ, но все пак засланящ хоризонта — ме похлупваше изцяло като купола на баба Анна: седнех ли под Айфеловата кула, все едно седях под четирите бабини фустана, Марсово поле ми заместваше кашубското картофище, парижки октомврийски дъжд се сипеше — кос и неуморен — между Бисау и Рамкау, в такива дни цял Париж, и метрото дори, понамирисваше на леко граниво масло, потъвах в себе си, не разговарях, Розвита се държеше мило с мен, уважаваше болката ми; понеже бе деликатна душа.

През април четирийсет и четвърта — от всички фронтове съобщаваха за победоносно скъсяване на фронтовете — трябваше да стегнем реквизита си, да напуснем Париж и ощастливим с турне Атлантическия вал. Първата ни спирка бе Хавър. Бебра ми се виждаше мълчалив и разсеян. Макар че на представление се държеше и както винаги грабваше публиката с веселата си клоунада, щом паднеше завесата, прастарото му лице ала Нарзес се вкаменяваше. Отначало си мислех, че или ревнува, или още по-лошо, че е капитулирал пред силата на моята младост. Розвита под сурдинка ми обясни — е, не знаела точно, — но ковладеше разни офицери, че след концертите посещавали Бебра при закрити врати. Види се, Учителя изоставяше вътрешната си емиграция, кроеше нещо еднолично, а в жилите му властвуваше кръвта на дедите му, кръвта на принц Ойген. Плановете му така го бяха отдалечили от нас, бяха го поставили в космични зависимости, ето защо сърдечната връзка на Оскар към Розвита — старата любов на Бебра — можеше най-много да извика морна усмивка върху сбръчканото лице на Учителя. Веднъж в Трувил — квартирувахме в балнеохотела — Бебра ни свари сплетени в прегръдка върху килима на общата ни гримьорна, но щом понечихме да се пуснем, той махна с ръка и рече към огледалото си:

— Любете се, деца, целувайте се до насита! Утре ще ходим на бункерите, а вдругиден по устните ви ще скрипти бетон. Насладете се на целувката си!

Това се случи през юни четирийсет и четвърта. Вече бяхме обходили Атлантическия вал от Бискай до Холандия, ала все се въртяхме из хинтерланда и не бяхме разгледали отблизо легендарните бункери, едва в Трувил за пръв път играхме на самия бряг. Предложиха ни да посетим Атлантическия вал. Бебра прие. Последно представление в Трувил. Нощувахме в Баван, малко селце преди Кан, забутано на четири километра зад пясъчните дюни. Разквартируваха ни по селските къщи.

Обширни пасища, трънак, ябълкови дървета. Там се вари плодовата ракия „Калвадос“. Пийнахме от нея, а после хубавичко се наспахме. Ароматен въздух нахлуваше от прозореца, жабешкият гьол квакаше до зори. Има жаби, които могат да барабанят. Чувах ги насън и се подсещах: „Хайде вкъщи, Оскар. Синът ти Курт скоро ще навърши три години. Нали му обеща барабан, трябва да го занесеш!“ И тъй подсетен, изтерзаният татко Оскар час по час се събуждаше и опипваше леглото дали неговата Розвита е там, вдъхваше мириса й: как нежно ухаеше Рагуна — на канела, стрит карамфил и индийско орехче; ухаеше също на предколедни подправки и носеше тоя дъх чак до лято.

Сутринта пред фермата спря бронирана кола. Всички на вратника потръпнахме. Беше ранно свежо утро, морският бриз отвяваше думите ни, качихме се: Бебра, Рагуна, Феликс и Кити, Оскар и оберлейтенант Херцог, който ни закара в своята батарея западно от Кабур.

Да кажа, че Нормандия е само злачнозелена, значи да не спомена кафяво — белите петнисти говеда, които — налягали по росните замъглени ливади отляво и отдясно на опънатото като конец шосе — се бяха отдали на преживния си занаят и с такава апатия посрещаха нашата кола, че ако броневите плочи не бяха с камуфлажна боя, сто на сто щяха да се изчервят от срам. Тополи, трънак, пълзящи храсти, първите празни, неугледни хотели по брега с тракащи капаци; свърнахме по крайбрежната алея, слязохме и с едра крачка последвахме оберлейтенанта, който оказваше на капитан Бебра нафукано, ала стегнато уважение, вървяхме сред дюните, срещу тътена на прибоя и вятъра, вдигнал пясък.

Това не беше благото Балтийско море, което ме бе посрещало бутилковозелено и с момичешки вопъл. Тук Атлантикът изпитваше всевечната си маневра: при прилив щурмуваше, при отлив се оттегляше.

Ето го и него — бетона. Можехме да го галим и да му се любуваме; кротуваше си. „Пази се!“ — кресна някой в бетона, изхвръкна върлинест из бункера, който напомняше сплесната коруба на костенурка, лежеше между две дюни, казваше се „Дора-7“ и следеше приливите и отливите от бойници, дупки и малокалибрени железца. Ланкес се казваше оберефрейторът, който доложи на оберлейтенант Херцог и на нашия капитан Бебра.

Ланкес (козирува): „Дора-7“, един оберефрейтор и четирма бойци. Особени произшествия няма!

Херцог: Благодаря! Свободно, оберефрейтор Ланкес. Чухте ли, гос’ин капитан? Особени произшествия няма. Така е от години.

Бебра: Но има приливи и отливи! Спектакълът на природата!

Херцог: Тъкмо това бездействие създава грижи на нашите хора. Затова строим бункер до бункер. Вече попадаме в собственото си поле на обстрел. Скоро ще се наложи да взривим няколко бункера, за да отворим място за нови.

Бебра (Почуква по бетона, всички от трупата също почукват): значи господин оберлейтенантът вярва в бетона?

Херцог: „Вярвам“ не е точната дума. Тук вече почти в нищо не вярваме. Какво ще кажеш, а, Ланкес?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант, в нищо не вярваме.

Бебра: Но те бъркат и изливат бетон.

Херцог: Между нас казано, трупаме опит. Преди понятие нямах от строителство, тъкмо се записах да следвам и войната избухна. Надявам се след войната да вложа опита си в циментодобива. Нали ще възстановяваме родината. Разгледайте бетона отблизо. (Бебра и хората му навират носове в бетона.) Какво виждате? Миди. Та всичко ни е пред прага. Трябва само да го вземем и бъркаме. Камък, миди, пясък, цимент… Как да ви кажа, господин капитан, вие като артист — човек ще ни влезете в положението. Ланкес, доложете на гос’ин капитана какво зазиждаме в бункерите.

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейтенант! Да доложа на капитана кво зазиждаме в бункерите. Бетонираме палета, гос’ин капитан. В основите на всеки бункер е зазидано по едно пале.

Трупата на Бебра: По едно пале?

Ланкес: Скоро в целия участък от Кан до Хавър няма да остане ни едно пале.

Трупата на Бебра: Ни едно пале?

Ланкес: Стараем се.

Трупата на Бебра: Стараете се?

Ланкес: Скоро ще преминем на котета.

Трупата на Бебра: Мяууу!

Ланкес: Но котетата не са равностойни. Дано по-скоро почне и тук.

Трупата на Бебра: Галаконцертът! (Аплодисменти.)

Ланкес: Достатъчно потренирахме. Пък щом свършат и палетата…

Трупата на Бебра: Оооо!

Ланкес: няма да можем да строим повече бункери. Понеже котките не носят нищо хубаво.

Трупата на Бебра: Мяуу, мяуу!

Ланкес: Гос’ин капитан, интересува ли ви що зазиждаме палета?

Трупата на Бебра: Горките палета!

Ланкес: Лично аз не вярвам в тия работи.

Трупата на Бебра: Пфу, че гадост!

Ланкес: Но повечето тук са от село. А на село и до днес, като строят къща, плевня или черква, зазиждат в основите й нещо живо…

Херцог: Достатъчно, Ланкес. Свободно! Чухте ли, гос’ин капитан, на Атлантическия вал — тъй да се каже — се робува на предразсъдъци. Също като при вас в театъра, пред премиера всички си плюят в пазвите.

Трупата на Бебра: Да не чуе дяволът! (Плюят си в пазвите.)

Херцог: Шегата настрана. Хората не могат без развлечения. Напоследък започнаха да украсяват входовете на бункерите с бетонни орнаменти и мидени мозайки, разрешиха със заповед отгоре. Хората искат да се занимават с нещо. Та все разправям на нашия комендант, защото не може да понася тия заврънкулки в бетона: По-добре заврънкулки в бетона, отколкото — в главата. А ние, немците, си падаме техничари. Ха измени ни де!

Бебра: Нали затова сме тук — да поразсеем бездействуващата войска на Атлантическия вал.

Трупата на Бебра: Полевият театър на Бебра пее за вас, играе за вас, ще ви помогне да извоювате крайната победа!

Херцог: Съвършено правилно, ала от ваша гледна точка. Но само театърът нищо не помага. През повечето време разчитаме на себе си, всеки сам си помага, доколкото може. Така ли е, Ланкес?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант! Всеки сам си помага, колкото може.

Херцог: Чувате ли? А сега моля за извинение, гос’ин капитан. Трябва да наобиколя „Дора-4“ и „Дора-5“. Разгледайте спокойно бетона, опасен е. Ланкес всичко ще ви покаже…

Ланкес: Всичко, гос’ин оберлейт’нант!

(Херцог и Бебра отдават чест. Херцог отбива вдясно край бункера. Рагуна, Оскар, Феликс и Кити, които досега са стоели зад Бебра, изскачат отпред. Оскар държи барабана си, Рагуна носи кошница с храна, Феликс и Кити се покатерват на бункера и започват да правят акробатически номера. Оскар и Розвита се заиграват с детски кофички и лопатки в пясъка, гледат се влюбено, закачат се и подвикват на Феликс и Кити.)

Бебра (отегчено, след като е огледал бункера от всички страни): Оберефрейтор Ланкес, какъв сте иначе по професия?

Ланкес: Художник, гос’ин капитан, но кога беше туй? Бебра: Искате да кажете бояджия?

Ланкес: И бояджия също, гос’ин капитан, но повече се занимавах с изкуство.

Бебра: Я виж ти! Последовател на Рембранд или Веласкес може би?

Ланкес: Нещо по средата.

Бебра: Но за бога, защо е нужно да бъркате, да леете, да охранявате бетон? Мястото ви е в пропагандната рота. Знаете ли колко ни са нужни батални художници?

Ланкес: Не е моя натюрел, гос’ин капитан. Мойто изкуство е нестандартно и не отговаря на днешните вкусове. Дали на гос’ин капитана му се намира една цигара за оберефрейтора?

(Бебра му подава цигара.)

Бебра: Искате да кажете модерно, така ли?

Ланкес: Какво разбирате под модерно? Преди да ни натресат бетона, нестандартното изкуство дълго време беше на мода.

Бебра: Ааа, така ли било?

Ланкес: Ъ-ъ!

Бебра: Им пасто ли рисувате? И шпакловате може би?

Ланкес: Да, шпакловам. Моделирам с палец в грунда, най-произволно, а после набучвам пирони и копчета. Преди трийсе и трета в един период опъвах бодлива тел върху цинобър. Пресата бе ласкава. Сега тия работи са в частната колекция на един швейцарски фабрикант на сапуни.

Бебра: Ах, тази война! Тази ужасна война! А днес бъркате бетон! Главихте дарбата си да вдигате укрепления. Да — да, Леонардо и Микеланджело навремето вършели същото. Когато нямали поръчки за мадони, проектирали бойни машини и укрепления.

Ланкес: Е, виждате ли? Все нещо отнейде ще се пропука. Всеки истински художник трябва да има позиция. Гос’ин капитан, ако искате да видите орнаментите над входа, моя работа са.

Бебра (След задълбочен оглед): Възхитително! Какво богатство от форми! Каква строга експресия!

Ланкес: Нетрадиционни структури — тъй може да се нарече тоя стил.

Бебра: А вашата творба — барелеф ли, пано ли — какво представлява?

Ланкес: Нали казах: нетрадиционни структури или — ако питате мен — нестандартни структури. Съвършено нов стил — непознат досега.

Бебра: И все пак като автор трябва да измислите оригинално заглавие на творбата си. За да няма недоразумения…

Ланкес: Заглавие ли? Какво значат заглавията? Измислили са ги, защото съществуват рекламни каталози.

Бебра: Не се стеснявайте, Ланкес. Приемете ме като почитател на изкуството, а не като капитан. Цигара? (Ланкес си взема цигара.) Е, и?

Ланкес: Е, щом е тъй. Ланкес си го представя тъй значи. Един ден, когато войната свърши, а тя все ще свърши, но бункерите ще останат, щот бункерите винаги остават, ако ще всичко друго да се сгромоляса. Тогаз ще дойде мойто време! Вековете… (Той мушва последната цигара в джоба си.) Дали гос’ин капитанът има още една цигара? Най-покорно ви благодаря. А вековете идват и си отиват неусетно. Но бункерите остават, както са останали и пирамидите. Тогаз един хубав ден ще дойде някой археолог и ще си каже: Каква духовна нищета между Първата и Седмата световна война: безвкусен сив бетон, тук-таме в бункерите — дилетантски недодялани фигури в национален стил. Но сетне попада на „Дора-4“, „Дора-5“, „Дора-6“ и „Дора-7“, вижда нестандартните структури и казва: „Я виж ти. Интересно! Бих казал — магично, демонично, но ефектно и извисено. Тук някой гений, може би единственият гений на ХХ век, е излял душата си — недвусмислено и навеки. А дали тая творба има име? А подпис на майстора?“ Гос’ин капитанът ако наклони глава и се вгледа ей тук, между грапавините на структурата ще открие…

Бебра: Да си сложа очилата. Помогнете ми, Ланкес.

Ланкес: Ей тук е надписът: Херберт Ланкес, 1944. Заглавие: МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН.

Бебра: Така сте нарекли нашия век?

Ланкес: Е, виждате ли!

Бебра: А може при реставрация след петстотин или хиляда години да открият в бетона и някоя кучешка кост?

Бебра (потресен): Какво е времето, а какво сме ние, скъпи приятелю, ако нашите дела… Я вижте моите акробати Феликс и Кити. Играят върху бетона.

(От доста време Розвита и Оскар, Феликс и Кити си предават някакъв лист от ръка на ръка и записват нещо. Кити с лек саксонски акцент.)

Кити: Вижте, вижте, гос’ин Бебра, що ли не може човек върху тоя бетон! (Тя върви на ръце.)

Феликс: Никой още не е правил салтомортале върху бетон. (Премята се.)

Кити: Де да имахме такава сцена!

Феликс: Само дето горе е малко ветровито.

Кити: Да, ама не е задушно и не смърди на скапано кино. (Усуква се на възел.)

Феликс: А и цяла поема съчинихме тук горе.

Кити: Що пък ний! Оскарнело я съчини, и Синьора Розвита.

Феликс: Но нали и ний помагахме за римите?

Кити: Само една дума ни липсва и ще бъде готова.

Феликс: Оскар пита как се казват ония стръци в пясъка.

Кити: За поемата.

Феликс: Инак ще пропуснем нещо важно.

Кити: Я кажете, гос’ин оберефрейтор! Как се казват онез стръци там?

Феликс: Да не би заради врага?

Кити: Ама ний никому няма да кажем.

Феликс: Инак изкуството няма да процъфти.

Кити: Жалко че наш Оскарнело толкова се стара.

Феликс: А и как хубаво пише — със Зютерлин шрифт.

Кити: Де ли се е учил, чудя се.

Феликс: Само дето не знай как се казват тия стръци.

Ланкес: Ако позволи гос’ин капитанът?

Бебра: Ако тази тайна не решава изхода на войната?

Феликс: А ако Оскарнело все пак иска да я научи.

Кити: Ако поемата не стане?

Розвита: А ако всички сме страшно любопитни?

Бебра: А ако ви издам заповед?

Ланкес: Е, добре. Сложихме ги срещу танкове и десантни лодки. И понеже изглеждат така, ги наричаме „Ромелови таралежи“^[2].

Феликс: Ромелови…

Кити: таралежи. Става ли, Оскарнело?

Оскар: Става, става. (Написва думата, подава поемата на Кити върху бункера. Тя се усуква в още по-сложен възел и декламира следните стихове като ученичка.)

Кити: На Атлантическия вал

Все още въоръжени до зъби и зад телени мрежи

тъпчем тежък бетон, тъпчем Ромеловите таралежи.

Напред към еснафско доволство,

напред към страната — пантофка,

където по празник ще има варени картофки,

а в делник — яйца на очи и риба, и риба отвред:

Напред към страната — пантофка, напред!

 

Все още спим зад огради от телени мрежи,

рием нужници — мини, пощим слепи надежди

и мечтаем сред тях за червени градински беседки,

за партньори по кегли, за симпатични съседки,

за хладилници, дето да сбираме къщната смет:

Напред към страната — пантофка, напред!

 

Трябва някоя майка да целуне за сбогом сина си,

още някое трябва майчино нежно сърце да се скъса.

А смъртта носи още коприна, и то парашутна,

свива къдрици, кичи своята рокля със рюшове,

скубе пера, колко много пера от пауни — безчет:

Напред към страната — пантофка, напред!

(Всички ръкопляскат, и Ланкес също.)

Ланкес: Настъпва отлив.

Розвита: Значи е време за закуска. (Тя размахва голямата кошница с провизии, окичена с панделки и хартиени цветя.)

Кити: Охоо, хайде на пикника!

Феликс: Тая природа отваря страшен апетит.

Розвита: О, свещен ритуал, сплотяващ всички народи, докато похапват закуска!

Бебра: Да сложим трапезата на бетона! Там ще имаме солидна основа.

(Всички освен Ланкес се покатерват на бункера. Розвита постила пъстра, весела покривка. Изважда от бездънния кош възглавнички с пискюли и ресни. Разпъват слънчобран в розово и резеда, поставят портативен грамофон с високоговорител. Раздават на всеки чинийка, лъжичка, ножче, чашка за яйце, салфетка.)

Феликс: М-м, ще си хапна малко пастет!

Кити: Има ли още чер хайвер, дето го спасихме от Сталинград?

Оскар: По-тънко мажи датското масло, Розвита!

Бебра: Добре, сине, че се грижиш за линията й.

Розвита: Ами като ми е сладко и добре ми понася. М-м, само като се сетя за сметановата торта, с която ни черпиха в Копенхаген при Луфтвафе!

Бебра: Холандският шоколад в термоса още е топъл.

Кити: Обожавам американски бисквитки.

Розвита: Но ако им сложиш малко южноафрикански мармалад с джинджифил.

Оскар: Не прекалявай, Розвита, моля те!

Розвита: Я се виж ти, какви дебели парчета английска пастърма режеш! Каква гадост!

Бебра: Заповядай, войниче! Една съвсем тъничка филийка хляб със стафиди и конфитюр от джанки?

Ланкес: Ако не бях наряд, нямаше да откажа, гос’ин капитан.

Розвита: Заповядай му тогава.

Кити: Ами да, заповядай му!

Бебра: Тогава ви заповядвам, оберефрейтор Ланкес — изяжте филията със стафиди и френски конфитюр от джанки, едно рохко датско яйце, съветски чер хайвер и изпийте чаша холандски шоколад!

Ланкес: Тъй верно, гос’ин капитан! Ще изям! (Той сяда също на бункера.)

Бебра: Няма ли възглавничка за господин войника?

Оскар: Ето моята. Аз ще седна на барабана.

Розвита: Само да не се простудиш, съкровище. Бетонът е коварен, а ти не си свикнал.

Кити: Да вземе мойта възглавничка. А аз ще се завържа на фльонга, та да се плъзнат по-лесно земелките с мед.

Феликс: Ама стой на покривката, да не оплескаш бетона с мед. Да не внасяме дух на разложение във войската! (Всички хихикат.)

Бебра: Ах, каква благодат е морският въздух!

Розвита: Истинска благодат!

Бебра: Дробовете се отварят.

Розвита: Да, отварят се.

Бебра: На сърцето му олеква.

Розвита: Да, олеква му.

Бебра: Душата се възражда.

Розвита: Колко хубав става човек, когато морето го гледа!

Бебра: Погледът се освобождава, полита…

Розвита: Окриля се…

Бебра: Отлита над морето, над необятното море… Оберефрейтор Ланкес, кажете какво се чернее там на брега, виждам пет черни точки.

Кити: И аз ги виждам. С пет чадъра!

Феликс: Шест са!

Кити: Пет са! Един, два, три, четири, пет!

Ланкес: Това са монахините от Лизийо. Евакуирани са тук с манастирската детска градина.

Кити: Но Кити не вижда дечица! А само пет чадъра.

Ланкес: Оставят ги в селото, в Баван, понякога идват при отлив да събират миди и рачета, оплели се из „таралежите“.

Кити: Горкичките!

Розвита: Да им дадем малко английска пастърма и няколко бисквити?

Оскар: Предлагам да ги почерпим хляб със стафиди и конфитюр от джанки, защото днес е петък и монахините постят.

Кити: Ама те тичат! Сякаш плуват с чадърите!

Ланкес: Както винаги, щом съберат достатъчно миди. После си поиграват, особено оназ лудетина, послушницата Агнета, същинско дете, объркало се като пате в мъгла. Гос’ин капитан, да имате още една цигара за оберефрейтора? Много благодаря. А оная, дебелата, дето се влачи най-подир, е игуменката — майка Схоластика. Не им дава да играят по плажа, да не престъпят случайно каноните на ордена.

(Монахини с чадъри припкат в далечината. Розвита пуска грамофона, прозвучава „Руска тройка в Петербург“. Монахините танцуват и хълцат от радост.)

Агнета: О — йе! Майко Схоластика!

Схоластика: Ах, Агнета, сестро Агнета!

Агнета: Йе, йе, йе! Сестро Схоластика!

Схоластика: Хайде обратно, дете мое! Сестро Агнета!

Агнета: Не мога, майко! Вървя по инерция!

Схоластика: Тогава молете се за завръщане, сестро!

Агнета: Многострадално завръщане, майко?

Схоластика: Премилостиво завръщане, сестро!

Агнета: Преблажено завръщане, майко!

Схоластика: Молете се, сестро Агнета!

Агнета: Нали се моля, безспииир, но нещо ме тегли напред.

Схоластика (по-тихо): Агнета, сестро Агнета!

Агнета: У-ху! Сестро Схоластика!

(Монахините изчезват. Само сегиз-тогиз в далечината се мяркат чадърите им. Плочата свършва. Полевият телефон до входа на бункера силно иззвънява. Ланкес скача от покрива, вдига слушалката, другите продължават да ядат.)

Розвита: Даже и тук, сред природата — телефони, навсякъде телефони!

Ланкес: Тук „Дора-7“. Оберефрейтор Ланкес.

Херцог:(Бавно излиза иззад бункера отдясно, носи телефон и влачи дълъг кабел, сегиз-тогиз спира и говори в слушалката): Спите ли, оберефрейтор Ланкес? Пред „Дора-7“ нещо се движи. Ясно се вижда.

Ланкес: Това са монахини, гос’ин оберлейт’нант.

Херцог: Какво търсят тия монахини тук? А ако не са монахини?

Ланкес: Монахини са. Ясно се виждат.

Херцог: А да си чувал нещо за камуфлаж? Или за Петата колона^[3], а? Тая тактика англичаните я прилагат от векове. Уж с Библията пристигат, а като запукат изведнъж.

Ланкес: Но те събират раци, гос’ин оберлейт’нант…

Херцог: Брегът незабавно да се очисти, ясно ли е?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант. Но те събират раци.

Херцог: Веднага зад картечницата, оберефрейтор Ланкес!

Ланкес: Ами ако наистина събират раци, щото има отлив, за тяхната детска градина…

Херцог: Това е заповед.

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант.

(Ланкес хлътва в бункера. Херцог завива заедно с телефона вдясно край бункера.)

Оскар: Рагуна, запуши си ушите, ще стрелят, както на седмичните прегледи.

Кити: О, ужас! Ще се стегна в още по-здрав възел.

Бебра: Май наистина ще има пукотевица?

Феликс: Да включим пак грамофона. Може да помогне. (Включва грамофона, „The Platters“ пеят „The Great Pretender“^[4]. В синхрон с бавната, траурно провлачена музика затрещява картечница. Розвита си запушва ушите. Феликс прави челна стойка. В далечината пет монахини с чадъри литват навъзбог. Плочата започва да прескача, повтаря, сетне тишина. Феликс се изправя. Кити се развързва. Розвита припряно натъпква покривката с останки от трапезата в кошницата. Оскар и Бебра й помагат. Слизат от бункера. Ланкес се появява пред входа.)

Ланкес: Гос’ин капитан, да ви се намира още една цигарка за оберефрейтора?

Бебра: (всички от трупата боязливо отстъпват зад него): Господин боецът май прекалява с цигарите.

Трупата на Бебра: Прекалява с цигарите!

Ланкес: Бетонът е виновен, гос’ин капитан.

Бебра: А един ден, когато бетона вече няма да го има?

Трупата на Бебра: Бетона вече няма да го има.

Ланкес: Той е безсмъртен, гос’ин капитан. Само ний и нашите цигари…

Бебра: Зная, зная, ние ще се изпарим яко дим.

Трупата на Бебра (бавно си тръгват): Яко дим!

Бебра: А бетона ще го разглеждат и след хиляда години.

Трупата на Бебра: И след хиляда години!

Бебра: Ще открият кучешки кости.

Трупата на Бебра: Кучешки костици.

Бебра: А също и вашите нестандартни структури.

Трупата на Бебра: МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН!

(Ланкес остава сам, пуши.)

Макар че по време на закуската върху бетона Оскар почти не се обади, не можеше да не запомни тоя разговор на Атлантическия вал — и как не, изприказваха се такива приказки точно преди вражеското нашествие; пък и отново ще се срещнем с оберефрейтора и бетоноваятеля Ланкес, когато ще възпеем следвоенния период и процъфтяващия днес еснаф.

На крайбрежната алея още ни очакваше бронираната кола. С няколко едри подскока оберлейтенант Херцог се намери при своите подопечни. Запъхтян се извини на Бебра за малкия инцидент.

— Забранена зона! Какво да се прави? — заоправдава се той, кавалерствува на дамите да се качат в колата, даде на шофьора още някои инструкции и поехме обратно за Баван. Трябваше да побързаме, едва смогнахме да обядваме (похапнахме надве-натри); защото в два часа бяхме обявили концерт в Рицарския салон на приказен нормандски замък, разположен зад тополите накрай селото.

Оставаше ни само половин час да изпробваме светлините, а сетне с барабанен пролог Оскар трябваше да открие. Играхме пред редници и подофицери. Кикотът избухваше често и дебелашки. Но и нас си ни биваше. Аз стъклопръснах едно стъклено цукало, в което имаше два кренвирша с горчица. Тлъсто гримиран, Бебра зарони клоунски сълзи над строшеното цукалце, изрови кренвиршите от купчината стъкла, намаза ги с горчица и си ги хапна, което извика бурен смях сред войската. Напоследък Кити и Феликс излизаха с кожени панталонки и тиролски шапчици, придаващи особен чар на акробатичните им номера. Розвита носеше тясна сребриста рокля и дълги резедави ръкавици, а на миниатюрното нежно краче — златовезани сандалки, спускаше синкави клепачи и със сомнамбулния си средиземноморски глас произвеждаше обичайния ефект от демоничната си сила. Дали споменах, че Оскар не се нуждаеше от специален костюм? Старото си моряшко кепе носех аз, с везана шевица „К.Н.В.Зайдлиц“, морскосинята ризка и палтото със златни копчета и котвички, отдолу надничаха панталонките до колене, навити тричетвърти чорапи в порядъчно извехтелите ботушки и червено-бял Тенекийко — от същия модел в реквизита си имах петорен запас.

Вечерта излязохме със същата програма пред офицерите и телеграфистките от Кабурския кореспондентски пункт. Розвита бе малко изнервена, грешки не допускаше, но изведнъж насред номера надяна едни слънчеви очила със синя рамка и рязко смени тона, стана по-безпардонна в предсказанията си, например взе, че изтърси на една бледа нафукана телеграфистка за любовната връзка с началника й. Едно откровение, което лично на мен ми се стори неделикатно, но в залата се намериха достатъчно присмехулници, защото началникът май седеше до телеграфистката.

След концерта офицерите от полковия щаб, които се бяха настанили в замъка, дадоха прием. Бебра, Кити и Феликс останаха, а Рагуна и Оскар се измъкнаха тихомълком, легнаха си и тозчас заспаха след турбулентния ден, едва в пет заранта ги събуди вражеското нашествие.

Какво да ви кажа за него? В нашия участък, недалеч от устието на Орна, дебаркираха канадци. Трябваше да опразним Баван. Бяхме сместили вече багажа си в камиона. Трябваше да се изтеглим заедно с полковия щаб. В двора на замъка спря кола с димяща полева кухня. Розвита ме помоли да й донеса чаша кафе, тъй като не бе закусила още. Напушен и притеснен да не изтърва камиона, аз отказах, дори й се сопнах. Тогава тя сама скочи от камиона, припна с високи токчета и котелка към полевата кухня, но стигна парливото сутрешно кафе заедно с една избухваща корабна граната.

О, Розвита, не зная колко годишна беше, зная само, че беше деветдесет и девет сантиметра, че от теб говореше Средиземно море, че ухаеше на канела и индийско орехче, че можеше да гледаш в сърцето на всеки; само в собственото си не можа, инак щеше да останеш при мен и нямаше да отидеш за онова кафе, което ти дойде твърде горещо.

В Лизийо Бебра успя да ни уреди направление към Берлин. Изчакахме го пред комендантството и тогава за пръв път след смъртта на Розвита проговори:

— Ние, гномовете и шутовете, не биваше да играем върху бетон, излят за великани! Да си бяхме останали под трибуните, където никой нямаше да се сети за нас.

В Берлин се разделих с Бебра.

— Какво ще правиш в противовъздушните скривалища без твоята Розвита? — каза той с усмивка, тънка като паяжина, целуна ме по челото и изпрати Феликс и Кити с редовни пропуски да ме придружат до Централна гара в Данциг. Подари ми също и петте оцелели барабана от реквизита: и така оборудван, с шест барабана и с моя самоучител, на единадесети юни четиридесет и четвърта вечерта преди рождения ден на сина ми пристигнах в родния си град — все още целокупен и средновековен и час по час огласян от камбанния звек на големи и малки камбани от високи и ниски камбанарии.