Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (26)

Полевият театър на Бебра

В разгара на юни четиридесет и втора синът ми Курт навърши годинка. Татко Оскар не се въодушеви много от този рожден ден: още две години остават, рече си той. През октомври четиридесет и втора Греф Зарзаватчията се обеси на една толкова съвършена бесилка, че аз, Оскар, започнах да гледам на самоубийството като на възвишена форма смърт. През януари четиридесет и трета се приказваше много за Сталинград. Но тъй като Мацерат изговаряше този град с такъв акцент, както Пърл Харбър, Тобрук и Дюнкерк преди това, не отдадох на събитията в далечния град по-голямо значение, отколкото в другите градове, за които узнавах от извънредните съобщения; защото за Оскар информационните бюлетини и извънредните съобщения на вермахта бяха своего рода уроци по география. Как иначе щях да науча къде текат реките Кубан, Миус и Дон? Кой друг освен подробните бюлетини за обстановката в Далечния изток би могъл по-добре да ми обясни географското положение на Алеутските острови — Ату, Киска и Адак? Така през януари четиридесет и трета научих, че Сталинград лежи на Волга, ала за Шеста армия не се разтревожих, тревожех се повече за Мария, която в ония дни хвана лек грип.

Докато Марииният грип отзвучи, радиокурсът по география продължаваше: и днес Оскар със затворени очи и от раз може да открие Ржев и Демянск върху която и да е карта на Съветска Русия. Тъкмо Мария се оправи, синът ми Курт се разболя от коклюш. Докато се мъчех да запомня завързаните имена на няколко горещо атакувани тунезийски оазиса, заедно с африканския корпус свърши и кашлицата на Бебо Курт.

О, май — месец на блаженство: Мария, Мацерат и Гретичка Шефлер стягаха втория рожден ден на Бебо Курт. Тоя път и Оскар отдаде по-голямо значение на предстоящия празник; защото след дванадесети юни четиридесет и трета оставаше само една година. Значи, ако бях присъствувал на втория рожден ден на Бебо Курт, щях да пошушна в ухото на сина си:

— Имай търпение, скоро и ти ще биеш барабан!

Но се случи така, че на дванадесети юни четиридесет и трета Оскар не се намираше в Данциг — Лангфур, а в старинния римски град Мец. Да, неговото отсъствие се проточи толкова дълго, че Оскар не успя да се върне на дванайсети юни четиридесет и четвърта в своя свиден, все още небомбардиран роден град, за да отпразнува заедно с другите третия рожден ден на Бебо Курт.

Кой ли вятър ме отвя толкова далеч? Ще ви кажа направо: Пред училище „Песталоци“, превърнато в казарма на Луфтвафе, срещнах Учителя Бебра. Но сам Бебра не би ме склонил да замина, ако не водеше под ръка Рагуна, великата сомнамбула Синьора Розвита.

Оскар идваше откъм Клайнхамервег. Бе посетил Гретичка Шефлер, бях се поровил малко из „Битка за Рим“ и бях открил, че още при Велизарий били превратни времена и още тогава, върху обширни географски пространства, край речни бродове и градища са се чествували и преглъщали победи и поражения.

Пресякох Фрьобелова поляна, където през последните години бяха вдигнати бараки на организацията „Тод“, а мислите ми все край Тигане се въртяха — през 552 година там Нарзес бе разгромил Тотила, — но не тази победа задържаше мислите ми при великия арменец Нарзес, поразяваше ме по-скоро фигурата на пълководеца — недъгав, гърбав бе Нарзес, дребен бе Нарзес, джудже, гном, лилипут бе Нарзес. Най-много да е бил с детска педя по-висок от Оскар — размишлявах аз, спрял пред училище „Песталоци“, погледнах за сравнение ордените на неколцина бързо порасли военни летци, Нарзес сигурно не е носил ордени — рекох си, — защо му са. Тогава на парадния училищен вход застана самият той — великият пълководец, една дама бе увиснала на ръката му — защо пък Нарзес да не води дама под ръка? — зададоха се насреща съвсем мънички край военновъздушните великани, но те бяха центърът, облъхнати от история, древни сред тия новоизлюпени герои на въздуха. Какво представляваше цялата тази казарма, пълна с тотиловци и тейовци, пълна с върлинести остготи, пред едно — единствено арменско джудже на име Нарзес — и ето Нарзес заситни към Оскар, махна на Оскар, дамата на ръката му също махна: Бебра и Синьора Розвита ме поздравяваха — Луфтвафе — то почтително ни стори път — поднесох устни към ухото на Бебра, пошепнах:

— Драги учителю, припознах ви с великия пълководец Нарзес, когото ценя много повече от тежкоатлета Велизарий.

Бебра скромно махна с ръка. Ала Рагуна хареса сравнението ми. Как хубаво виеше устица, когато говореше:

— Но, Бебра, моля те, мигар нашият млад Amico^[1] греши? Мигар в жилите ти не тече кръвта на принц Ойген? Lodovico quattordicesimo^[2] не е ли твой праотец?

Бебра ме хвана под ръка и ме заведе настрана, защото Луфтвафе — то не преставаше да ни се диви и досадливо да ни оглежда. Когато най-сетне един лейтенант, а тозчас и още двама подофицери се сетиха да козируват на Бебра — Учителя имаше капитански чин, а на ръкава си лента с надпис „Пропагандна рота“, — след като орденоносците поискаха и си взеха по един автограф от Рагуна, Бебра махна към служебната си кола, качихме се, а на тръгване се наложи да изтърпим и овациите на Луфтвафе-то.

Минахме по улица „Песталоци“, „Магдебургска“, „Хересангер“. Бебра седеше отпред до шофьора. Още по „Магдебургска“ Рагуна взе Барабанко като претекст.

— Все още ли сте тъй предан на барабана си, скъпи приятелю? — прошепна тя със средиземноморския си глас, който отдавна не бях чувал. А как сте иначе с предаността?

Оскар замълча, спести й мъчителните си любовни истории, но с усмивка позволи на великата сомнамбула да погали първо барабана, а сетне и ръцете му, които спазматично се бяха вкопчили в Тенекийко — и го милваха топло, южняшки топло.

Когато завихме по „Хересангер“ и поехме по линията на петицата, дори отвърнах на ласките й, тоест погалих с лява длан нейната лява ръка, а нейната десница даряваше с нежност моята. Бяхме подминали площад „Макс Халбе“, Оскар не можеше вече да слезе, тогава съзрях в огледалцето на колата умните, светлокафяви, древни очи на Бебра, които наблюдаваха нежната ни игра. Но Рагуна не пусна ръцете ми, които понечих да измъкна от уважение към приятеля и Учителя. Бебра се усмихна от огледалцето, сетне отмести поглед, заприказва шофьора, а Розвита, от своя страна, докато жарко стискаше и галеше ръцете ми, подхвана със средиземноморските си устица сърдечен разговор, който ме засягаше лично и сладко се лееше в ухото на Оскар, сетне тонът й стана делови, за да зазвучи още по-сладко и осуети всичките ми колебания и опити за бягство. Бяхме стигнали Райхсколони, по път към гинекологията Рагуна ми призна, че през всички тия години непрекъснато мислела за Оскар, че още пазела чашата от „Четирите годишни времена“, която тогава бях възпял с посвещение, че Бебра е чудесен приятел и добър колега, но за брак и дума не можело да става; Бебра не бивало да се жени, отвърна тя на въпроса ми, давала му пълна свобода, но и той — макар че бил роден ревнивец — с годините разбрал, че не може да обсеби Рагуна, а и като ръководител на полевата трупа едва ли щял да намери време за съпружески задължения, затова пък трупата била първокласна, с тая програма в мирно време можела да излезе във „Винтергартен“ или в „Ла Скала“ дори. Дали Оскар не искал да опита при тях, защо да не използува своя божествен дар, пък и вече бил пълнолетен, поне година проба, тя му гарантирала, но той сигурно имал други ангажименти, нямал, така ли? Още по-добре, днес тръгвали, това било последното им дневно представление в гарнизона Данциг — Западна Прусия, първо заминавали за Лотарингия, а после за Франция, засега не мислели да ходят на Източния фронт, току-що благополучно се върнали оттам, истински късметлия бил Оскар, защото Изтокът бил passe^[3], и че сега тръгвали за Париж, сто на сто тръгвали за Париж, дали съм ходил някога в Париж. Е, amico, щом Рагуна не може да изкуши коравото ви сърце на барабанчик, дано поне Париж ви изкуши, andiamo^[4]!

Колата спря с последната дума на великата сомнамбула. Стройни пруски редици от зелени дървета на Хинденбург Алее. Слязохме, Бебра нареди на шофьора да изчака, не пожелах да отидем в „Четирите годишни времена“, тъй като помътената ми глава жадуваше за глътка чист въздух. Ето защо се поразтъпкахме из Щефенспарк: Бебра от дясната, Розвита — от лявата ми страна. Бебра ми разясни целта и задачите на пропагандната рота. А Розвита ми разправи някой и друг виц от ежедневието на ротата. Бебра умееше да разказва за батални художници, военни кореспонденти и за полевия театър. От средиземноморските устица на Розвита се ронеха имена на далечни градове, за които бях слушал от извънредните съобщения. Бебра каза Копенхаген. Розвита промълви Палермо. Бебра пропя Белград. Розвита изплака с трагедиен глас: Атина. Но и двамата бленуваха за Париж, уверяваха ме, че никой от споменатите градове не можел да се мери с Париж, накрая Бебра в качеството си на ръководител и капитан — бих казал — делово и най-официално ми предложи работа в пропагандната рота.

— Елате с нас, млади човече, бийте вашия барабан, разбивайте бирени чаши и електрически крушки! Немската окупационна армия в красива Франция, в града на вечната младост Париж, ще ви благодари и боготвори.

Само от благоприличие Оскар поиска време да размисли. И уж се замислих и затерзах, най-малко половин час крачих сред майско зеления храсталак, далеч от Рагуна, далеч от приятеля и Учителя Бебра, триех чело, надавах ухо към птичата песен в гората — новост за мен, все едно очаквах някоя червеношийка да ме заговори и посъветва, а когато нещо в зеленака изцвърча силно и чудновато, рекох:

— Добрата и велемъдра природа ме съветва да приема вашето предложение, уважаеми Учителю! От тоя момент може да ме смятате за член на вашата трупа!

После все пак се отбихме в „Четирите годишни времена“, пихме по една анемична мока и обсъдихме в детайл плана за моето бягство, но не го наричахме бягство, а заминаване.

Пред кафенето още веднъж повторихме всички подробности от замисления план. После се сбогувах с Рагуна и капитана на пропагандната рота Бебра, а той буквално ме насили да ползувам служебната му кола.

Докато двамата се разхождаха по Хинденбург Алее към центъра, шофьорът на капитана, вече позастарял ефрейтор, ме закара на площад „Макс Халбе“ в Лангфур; защото на Лабесвег нито исках, нито можех да ида: как ще се появя с вермахтски автомобил, щях да предизвикам фурор в най-неподходящия момент.

Нямах много време. Прощална визита при Мацерат и Мария. По-дълго се задържах край кошарата на синчето Курт — и ако добре си спомням — скалъпих няколко бащински мисли, посегнах да погаля русата главица, но Бебо Курт се дръпна, затова пък Мария не се дръпна, тя учудена прие моите отдавна забравени ласки и благо ми отвърна. Раздялата с Мацерат се оказа неочаквано трудна. Стоеше си човекът в кухнята и готвеше бъбречета с горчица, сякаш се бе сраснал с черпака и изглеждаше толкова щастлив, та не посмях да го закача. Едва когато посегна назад и опипом затърси нещо по кухненската маса, Оскар го изпревари, грабна дъсчицата с кълцания магданоз и му я подаде; и до днес си мисля как ли се е слисал и блещил Мацерат на дъсчицата магданоз — още дълго, след като бях изхвръкнал от кухнята; защото по-рано Оскар никога не бе подавал, държал или поемал нещо на и от Мацерат.

Вечерях у мама Тручински, позволих й да ме умие, да ме сложи в кревата, изчаках я да се мушне в постелките и захърка, леко подсвирквайки, сетне налучках в тъмното пантофите си, гушнах дрешки, излязох на пръсти от стаята, където подсвиркваше, хъркаше и остаряваше сивокосата мишка, в коридора, ключалката заяде, ала накрая успях да превъртя езичето, спринтирах — все още бос, по пижама и с вързопа дрешки — по стълбите към сушилнята на тавана, препънах се в купчината пясък и в кофите за противовъздушна отбрана и намерих в скривалището си зад куп керемиди и връзки вестници — струпани там напук на наредбите за противовъздушна отбрана — един чисто нов Барабанко, който бях скътал тайничко от Мария, и христоматията на Оскар открих там: Распутин и Гьоте в един том. Дали да взема любимите си автори?

Докато се напъха в дрехите и обувките си, увеси барабана и втъкне палки в тирантите, Оскар преговаряше едновременно със своите богове Дионисий и Аполон. Докато богът на безпаметното пиянство ме съветваше или да не вземам нищо за четене, или да взема само една пачка от Распутин, премъдрият и разумен Аполон се мъчеше да ми избие от главата това пътешествие до Франция, но като разбра, че няма да успее, настоя да взема всичко необходимо за из път; трябваше да помъкна всяка благопристойна Гьотева прозявка отпреди векове, но дали напук, или защото знаех, че „Родствата по избор“ не могат да решат всичките ми сексуални проблеми, взех и Распутин вкупом с харема му голи жени с черни чорапи. Ако Аполон се стремеше към хармония, а Дионисий към пиянство и хаос, то Оскар бе един малък полубог, който привеждаше хаоса в хармония, опиваше разума и с изключение на своята тленност превъзхождаше всички отколешни, стопроцентови богове в едно: Оскар можеше да чете каквото му харесва, а боговете се самоцензурираха.

Гледай ти, как може да се привърже човек към една къща с наематели и с готварските миризми на деветнайсет семейства? С всяко стъпало, всеки етаж, всяка обзаведена с табелка врата се прощавах аз: О-о, маестро Майн, дето те изритаха по непригодност, дето пак надуваш тромпет, пак посръбваш хвойнова и пак чакаш да те отведат — а след време наистина го отведоха, само тромпета не му дадоха да си вземе. О-о, ти, разплута стрино Катер, чиято щерка Зузи се писа за телеграфистка! А ти, Аксел Мишке, с какво замени твоя камшик? Господин и госпожа Войвут, които постоянно нагъваха алабаш. Господин Хайнерт бе язваджия, затова служеше на Шихау, а не в пехотата; А в съседство — родителите на Хайнерт, които все още се казваха Хаймовски. Ах, ето и мама Тручински — как сладко си спеше мишката зад вратата! Залепил ухо до дървото, я чувах как леко просвирва. Мъник Кезо, който всъщност се казваше Рецел, бе порасъл до чин лейтенант, въпреки че до голям носеше дълги вълнени чорапи. Синът на Шлагерови бе мъртъв, синът на Айкеви бе мъртъв, синът на Колинови бе мъртъв. Но часовникарят Лабушад още живееше и съживяваше мъртви часовници. И Стария Хайланд живееше и изчукваше криви пирони. Уж госпожа Швервински бе все болнава, а здравият господин Швервински взе, че я изпревари. А отсреща в партера — кой живееше там ли? Там живееха Алфред и Мария Мацерат и едно, кажи-речи, двегодишно момченце на име Курт. А кой напускаше в късна доба голямата, тежко пъхтяща къща? Оскар — таткото на Бебо Курт. И какво изнесе той на затъмнената улица? Своя Барабанко и голямата христоматия, по която се образоваше. Но защо спря сред всички тия затъмнени, повярвали в противовъздушната защита къщи и се застоя пред един затъмнен, притихнал в отбранително смирение дом? Защо ли? — Защото там живееше вдовицата Греф, на която Оскар дължеше — е, не образованието си, но някои тънки умения. Защо сне кепе пред черната къща? За да почете Греф Зарзаватчията, човека с къдравите коси и орловия нос, който се претегли и същевременно обеси, и като обесеник пак имаше къдрави коси и орлов нос, само кафявите му очи, винаги замечтани приживе, страдалчески бяха изхвръкнали из орбитите. Но защо Оскар пак наложи моряшкото кепе с пърхащи лентички и с кепе на глава пое с широка крачка? Защото имаше среща на Лангфурската товарна гара. А дали стигна навреме за срещата? Да, стигна.

Тоест в последната минута се добрах до банкета при подлеза на Брунсхьофервег. Не защото съм се спирал пред близката амбулатория на доктор Холац. Е, мислено се сбогувах със сестра Инге, пратих прощален поздрав до фурната на Клайнхамервег, но сторих всичко това мимоходом, само портите на черквата „Сърце Христово“ ме накараха да спра за кратък отдих, насмалко да закъснея. Портите бяха залостени; Въпреки това ясно си представих голия розовичък Младенец върху лявото бедро на Дева Мария. Ето я и нея — клетата маминка. Ще подгъне коляно пред изповедната и така ще засипе в ухото на Преподобния Винке всичките си бакалски прегрешения, сякаш насипваше захар в сини кесии по половинка и четвъртйнка. А Оскар коленичи пред левия олтар, искаше да научи Младенеца да барабани, но хлапакът му неден не искаше да барабани и не стана чудо. Навремето Оскар се беше зарекъл и сега за втори път се зарече пред залостените черковни порти: Ще го науча аз него да барабани! Ако не днес, утре!

Но тъй като ми предстоеше дълго пътуване, отложих клетвите си за вдругиден, обърнах барабанческия си гръб на черковните порти, бях сигурен, че Христос няма да ми избяга, къде ще ходи, покатерих се на банкета, пътьом изръсих малко Гьоте и малко Распутин, но по-голяма част от духовната си храна завлякох до релсите, препъвах се няколко крачки по траверсите и чакъла, а накрая едва не повалих очакващия ме Бебра — такава тъмница беше.

— Ето го и нашия виртуозен барабанчик! — възкликна капитанът и клоунът-музикант.

Сетне взаимно се предупреждавахме да не паднем, кретахме слепешком по релси и кръстовища, лутахме се помежду маневриращи конски вагони и най-сетне се дотътрихме до отпускарския влак, където бяха запазили специално купе за трупата на Бебра.

Оскар бе пътувал няколко пъти с трамвай, а сега щеше да се повози и на влак. Щом Бебра ме бутна в купето, Рагуна вдигна очи от някакво ръкоделие, усмихна се и усмихната ме целуна по бузата. И все още усмихвайки се, без да оставя ръкоделието, тя ми представи другите двама артисти от полевия ансамбъл — акробатите Феликс и Кити. Кити, меденоруса и със сивкав тен на лицето, не без чар и беше, кажи-речи, същата миниатюрка като Синьората. Лекият саксонски акцент подсилваше чара й. Акробатът Феликс сякаш идваше най-дългият в трупата. При всички случаи беше не по-малко от сто трийсет и осем сантиметра. Клетият, колко страдаше заради очебийно гигантския си ръст! Появата на моите деветдесет и четири сантиметра още повече подхрани комплекса му. Пък и профилът на акробата понаприличваше на мутрата на елитен жребец, затова Рагуна шеговито му викаше „Вихрогон“ или „Феликс Вихъра“. И той като капитан Бебра също носеше бойна униформа, само че с ефрейторски пагон. А двете дами бяха намушкани в нескопосани костюми, прекроени от войнишки шинели. И ръкоделието под пръстите на Рагуна също се оказа плат за шинел: от него излезе бъдещата ми униформа. Феликс и Бебра бяха купили плата, а Розвита и Кити се редуваха да я шият, свиваха и стесняваха, докато куртката, панталонът и кепето ми легнаха по мярка. Но подходящи обувки за Оскар не можаха да се намерят в нито един склад на вермахта. Трябваше да се задоволя с цивилните си ботушки, така останах без войнишки чизми.

Фалшифицираха документите ми. При тази деликатна работа акробатът Феликс прояви изключителна сръчност. Макар само от възпитание, не можех да протестирам; великата сомнамбула ме представяше за свой по-голям брат, забележете: Оскарнело Рагуна, роден на 21 октомври 1912 в Неапол. Какви ли имена не съм сменял до днес? Оскарнело Рагуна беше едно от тях, и то не най-неблагозвучното.

А сетне — както се казва — потеглихме. Пътувахме за Мец през Щолп, Щетин, Берлин, Хановер, Кьолн. От Берлин, кажи-речи, нищо не видях. А имахме пет часа престой. Естествено случихме въздушна тревога. Напътиха ни в подземието на Томаскелер. Като сардели бяха натъпкани фронтоваците в сводестите галерии. Избухна взрив от овации, когато — предвождани от един военен полицай — едва се промушихме през тълпата. Неколцина запасняци от Източния фронт познаваха Бебра и хората му от неотдавнашните гастроли, ръкопляскаха, дюдюкаха, Рагуна раздаваше въздушни целувки. Подканваха ни да изиграем нещо, за минути в дъното на някогашната изба израсна импровизирана сцена. Бебра не можа да откаже, още повече че един майор от Луфтвафе така сърцераздирателно се молеше и превземаше да сме покажели нещо на момчетата.

За първи път Оскар щеше да участвува в истинско представление. Макар че нямаше да изляза съвсем неподготвен — докато пътувахме, с Бебра бяхме отрепетирали няколко пъти моя номер, — такава сценична треска ме затресе, че Рагуна намери повод да погали благато ръцете ми.

Едва — що бяха довлекли реквизита ни — запасняците здравата се бяха разчевръстили — Феликс и Кити откриха с акробатична програма. Двамата бяха „хора без кости“ — сплитаха се, усукваха се, разсукваха се — навътре, навън, наоколо — разделяха се, допълваха се, разменяха си ръце и крака; че запасняците от бутане и блещене дни наред щяха да ги въртят ставите и да патят от мускулна треска. Докато Феликс и Кити се за- и разплитаха, Бебра излезе като клоун-музикант. На нещо като бутилков ксилофон от пълни до празни бутилки свиреше нашумели шлагери, изсвири „Ерика“ и „Ех, мамичко, подари ми конче — вихрогонче“, по бутилковите гърла затрептяха и грейнаха „Звездите на родното небе“, но като не разпали докрай страстите, изпълни коронния си номер: и залудува „Джими Тигъра“ между бутилките. Джими допадна не само на отпускарите, но погали разглезеното ухо и на Оскар; а когато след няколко глупави, но сполучливи фокуса Бебра обяви великата сомнамбула Розвита Рагуна и барабанчика-стъклоубиец Оскарнело Рагуна, зрителите здравата бяха разгрели: успехът на Розвита и Оскарнело бе сигурен. Встъпих с леко барабанно тремоло, в кулминацията загърмях вихрен туш, а накрая с изкусен барабанен бой поощрявах овациите Рагуна извикваше от публиката кога войник, кога офицер, канеше стари кримки или нахакани юнкерчета да седнат до нея, гледаше на този или онзи на сърце — а Рагуна умееше да гледа на мъжки сърца — и не издаваше пред тълпата само данните от военните книжки, а надникваше и в интимния живот на ефрейторите и юнкерите. Как деликатно врачуваше, тук-таме ще пусне закачка, а накрая ще възнагради нещастника — така поне смятаха зрителите — с бутилка бира, караше го да вдигне високо наградата, за да я види публиката, сетне даваше знак на мен, Оскарнело: барабанен туш, а гласът ми, способен на какви ли не подвизи — това бе играчка за него, с трясък взривяваше бирената бутилка; оставаше здраво само смаяното, окъпано в бира лице на обигран ефрейтор, или млечнобяло юнкерче — тогава изригваха аплодисменти, нестихващи аплодисменти, примесени с тътена на голямата бомбардировка над столицата на великия райх.

Е, не беше на световно равнище нашето представление, но хората се забавляваха, забравиха и фронта, и отпуска, то отприщи техния смях, нестихващ смях; и щом над нас се поръсиха въздушните снаряди, раздрусаха и затрупаха подземието заедно със съдържанието му, лишиха ни от електрическа и аварийна светлина и всичко се натръшка един връз друг, в тъмния душен ковчег току отекваше смях: „Бебра! Искаме Бебра!“ — викваше някой, а добрият неуморим Бебра се обаждаше и заиграваше своята клоунада на тъмно, залпове смях изригваха от погребания народ, а щом поискаха Рагуна и Оскарнело, гласът му затръби:

— Синьора Рагуна е много уморррена, мили оловни войничета. А и малкият Оскарнело трябва да подррремне в името на рррайха и победата!

А Розвита лежеше до мен и се страхуваше. Оскар не се страхуваше и въпреки това лежеше до Рагуна. Нейният страх и моето мъжество съединиха ръцете ни. Аз се докоснах до страха й, тя се докосна до мъжеството ми. Накрая тя ми вля страх, а аз на нея смелост. Веднъж пропъдил страха й, вдъхнал й кураж, мъжката ми сила се надигна за втори път. Докато моето мъжество бе във великолепието на осемнайсетата си година, тя — колко ли годишна, за кой ли път легнала — отново изпадна под, властта на школувания си окуражителен страх. Защото нито по лицето, нито по спестеното, ала целокупно телце личаха белези, вдълбани от времето. Извечно смела и извечно плаха ми се отдаде Розвита. И никой никога няма да узнае дали онази миниатюрка — загубила страха си под напора на мъжката ми сила в затрупаните подземия на Томаскелер при една масирана бомбардировка над имперската столица, докато спасителните отреди ни изравяха изпод развалините — бе на деветдесет и девет или деветнайсет години. Лесно му е на Оскар да бъде дискретен, защото сам не знае дали някоя храбра бабичка, или всеотдайно от страх момиче го бе дарило с оная първа, съразмерна нему прегръдка.