Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (1)

Широкият фустан

Да ви призная: пациент съм в психоклиника, моят болногледач ме наблюдава, почти не ме изпуска от око; защото на вратата има шпионка, а болногледаческото око е от онова кафяво, дето не може да прозре мен, синеокия.

Моят болногледач значи не може да ми бъде враг. Обикнах аз тоя зяплю зад вратата, затова щом стъпи в стаята, започвам да му разправям патилата си, да ме поопознае напук на пречкащата се шпионка; Милият, май цени разказите ми, защото слъжа го нещо, а той от признателност ми показва най-новото си възлотворение. Дали е художник — остава под въпрос. Но една изложба с негови моделчета ще се посрещне добре от пресата, а и някой клиент ще привлече. Той навързва възли от прост канап, който обира след свижданията по стаите на пациентите, отмотава го и го преоплита в многослойни хрущялни призрачета; ще ги топне после в гипс, ще ги остави да се втвърдят и ще ги набучка на игли за плетене, набити върху дървени постаментчета.

Често го гъделичка мисълта да ошари възлените си отрочета. Но аз го разубеждавам, соча му лакирания си бял креват и го карам да си представи на какво ще заприлича това най-съвършено легло вапцано. Тогава, ужасен, той плесва глава с болногледачески ръце, с окаменяло лице се напъва да изрази всичките си ужаси наведнъж и се отказва от кольорните си планове.

Белият ми болничен креват значи се е превърнал в единица мярка. За мен леглото ми е нещо много повече — и трудно постигната цел, и утеха ми е то, а би могло да ми стане и вяра, стига управата на приюта да разреши да го префасонирам малко; ще накарам да вдигнат решетката на кошарата още по-високо, та никой да не ме наближава много.

Един път седмично денят за свиждания нарушава вплетения ми в белите метални пръчки покой. Тогава идват всички; които мрат да ме спасяват, на които е забавно да ме обичат, само и само да изтъкнат, уважат и поогледат себе си чрез мен. Колко дебелооки, сприхави и невъзпитани хора! Като зачегъртат с ножичките си за нокти боята на бялата ми кошара, като задращят по лака с химикалки и химически моливи едни длъгнести мискинчета! Моят адвокат, щом взриви стаята със своето „Здравей“, всеки път ще надене найлоновата си шапка върху лявата пръчка на леглото, откъм краката ми. И докато трае посещението му — а на адвокатите им дай да приказват, — ще ограби с този насилствен акт всичкото ми равновесие и настроение.

След като посетителите ми са натрупали подаръците си върху бялата, застлана с мушама масичка под акварела с анемонии, след като са сварили да ме осветлят за настоящите или бъдещите си спасителни акции и да убедят мен, когото не се отказват да спасяват, във висококаратната си любов към ближния, те преоткриват удоволствието от собственото си съществуване и си тръгват. Сетне идва болногледачът, за да проветри стаята и прибере канапа от пакетите с подаръци. Често, щом се проветри, той намира време да приседне край леглото ми и разплитайки забърканите върви, разпръсква толкоз дълго тишина, че кръщавам тишината Бруно, а Бруно — тишина.

Бруно Мюнстерберг — така се казва болногледачът ми и стига вече с каламбури — купи за моя сметка петстотин листа хартия за писане. Ако тоя запас не стигне, Бруно — ерген човек, без деца и родом от Зауерланд — ще отскочи пак до малката книжарничка, дето продават и детски играчки, и ще ми набави нужното неразчертано пространство за моята, надявам се, безпогрешна памет. Никога не бих могъл да помоля за такава услуга посетителите си, да речем — адвоката или Клеп. Грижовната, предписана ми от докторите любов сто на сто ще възпре тия приятелчета да ми донесат нещо толкова опасно като неизписана хартия и да я предоставят за употреба на моя непрестанно сричкосъздаващ дух.

Когато рекох на Бруно:

— Слушай, Бруно, ще ми купиш ли петстотин листа „целомъдрена“ хартия? — Бруно, възнесъл поглед към тавана и запратил показалец в същата посока, сякаш предизвиквайки към някакво сравнение, отвърна:

— Което ще рече бяла хартия, нали, господин Оскар?

Но аз държах на думичката „целомъдрена“ и помолих Бруно да каже тъй и в магазина. Когато привечер той се върна с пакет в ръка, реши да ми се яви като дълбоко вглъбен Бруно. На няколко пъти продължително се втренчваше в оня таван, от който черпеше всичките си вдъхновения, и малко по-сетне заключи:

— Вие ми препоръчахте най-уместната дума. Като поисках „целомъдрена“ хартия, книжарката направо се стопи от срам, докато я опаковаше.

Опасявайки се разговорът за разните му книжарки да не се проточи до безкрай, вече се разкайвах, че съм нарекъл хартията „целомъдрена“, затова си мълчах, изчаках Бруно да излезе и едва тогава отворих пакета с петстотинте листа.

Не се помаях да тегля и претеглям дълго жилаво-гъвкавия топ. Отброих десет листа, остатъка скътах в нощното шкафче, автоматичната писалка открих в чекмеджето до фотоалбума: „Пълна е, мастило има, но откъде да подхвана?“

Можеш да започнеш от средата и препускайки смело напред и назад да объркваш читателя. Или да се пишеш за модерен — теглиш кръст на времена и разстояния, а сетне — било сам, било чрез героите си — да обявиш, че най-подир и току-що си решил проблема „пространство — време“. Или първо заявяваш, че в наши дни е невъзможно да се напише роман, а после, тъй да се каже, зад собствения си гръб изпраскваш страхотен бестселър и накрая се прочуваш като последния мохикан на жанра. Подучиха ме също, че щяло да звучи хем скромно, хем солидно, ако още в началото уверя: „Вече не съществуват герои на романи, защото вече няма индивидуалности, защото индивидуалността изчезна, защото всеки човек е самотен, еднакво самотен, без право на индивидуална самота и образува една самотна сива маса, без имена и герои.“ Всичко това може и да е така и да си има оправдание. Но за себе си — Оскар, и за Бруно Гледача бих искал да кажа следното: Ние сме герои, двама съвсем различни герои, той — зад шпионката, аз — пред шпионката; и щом той отвори вратата, ние двамата — при всичкото си приятелство и самотност — все още не се обезличаваме в безименна и сива маса.

Ще започна далеч преди появата си, защото никой не бива да описва своя живот, ако не прояви нужното търпение и не упомене поне половината си рода, предшествувала собственото му летоброене. На всички вас извън моя психодом и приют, които водите хаотичен живот на вас, приятели и ежеседмични посетители, които дори не подозирате за хартиения ми запас, ще представя Оскаровата баба по майчина линия.

През един късен октомврийски следобед баба Анна Бронски седяла сред фустаните си накрай една картофена нива.

Преди пладне можело да се види как майсторски пластяла с греблото повехналата шума в изрядни купчини, как по пладне се облажила с топната в сироп порязаница с мас, как подир това прекопала нивата за сетен път, а накрая се насадила сред фустаните си между две, кажи-речи, пълни кошници. Пред две отвесно вирнати подметки на ботуши с климнали едно към друго бомбета тлеел и сегиз-тогиз астматично припламвал стъкнат от картофена шума огън, който ниско и туткаво виел дим по едва наклонената земна кора. Броели лето деветдесет и девето, тя седяла в сърцето на Кашубия, близо до Бисау, ала още по-близо до тухларната, пред Рамкау седяла тя, зад Фирек; с лице към шосето за Брентау, между Диршау и Картхаус^[1] в гръб към тъмната кория Голдкруг седяла тя и с овъгления връх на една лескова пръчка заравяла картофи в горещата пепел.

Когато току-що нарочно споменах бабиния фустан и, надявам се, достатъчно точно се изразих: „Насадила се сред фустаните си…“, та дори и главата „Широкият фустан“ нарекох — напълно съзнавах какво дължа на тази диплеста дреха. Бабчето не носела само един фустан, четири фустана носела тя, надиплени един връз друг. Ала не че носела само един горен и три долни фустана; четири — тъй да се рече — горни фустана носела тя, всеки фустан носел следващия, тя обаче носела всичките четири по една такава система, която променяла реда им всеки божи ден. Ако вчера единият се мъдрел най-отгоре, днес слизал етаж по-долу; вторият ставал трети. А третият фустан от вчера днес влизал в допир с телесната обвивка. Онзи вчерашният, най-интимно приближен ней фустан, днес изкарвал на показ десена си, сиреч липсата на всякакъв десен: всичките поли на баба Анна Бронски питаели предпочитание към една и съща картофо-колоритна гама. Тоя цвят трябва да й е приличал.

Освен с придобитата окраска, бабините фустани се отличавали с екстравагантното си разточителство на плат. Чрезмерно набъбвали, издували се, щом вятърът се втурнел към тях, морно се отпускали, щом се насител на играта, плющели, профучел ли край тях, и всичките четири политали напред, пред бабчето, когато вятърът удрял в гръб. Седнела ли, прибирала фустаните около себе си.

Освен четирите постоянно бухващи, висващи, падащи на дипли или стоящи — колосани и празни — край леглото й поли, бабчето притежавало и още един, пети фустан. Този екземпляр по нищо не се различавал от останалите четири с картофест цвят. Но и петият фустан не се застоявал все пети. И той като побратимите си — нали фустанът е от мъжки род — подлежал на смяна, спадал към четирите носени фустана и също като тях, щом му дойдело време, всеки пети петък, първо трябвало да отиде в чебура за пране, в събота — на въжето пред кухненския прозорец, а щом изсъхнел — върху дъската за гладене.

Когато след подобна шетняво-готваро-перачо-гладаческа събота, след като издояла и нахранела кравата, бабчето се топнела до гуша в чебура, доверявайки едно-друго на сапунката, а сетне пак смъкнела нивото на водата в чебура, за да приседне най-подир — увита в кърпата на едри цветя — на ръба на леглото, върху дъските пред нея лежали разперени четирите носени фустана и праният чистичък фустан. С десния показалец тя подпирала долния клепач на дясното си око, по чужди ум не се водела, дори по братовия си Винцентов, и затова бързо-бързо вземала решения. Както си стояла с боси нозе, отритвала с пръсти оня фустан, който в най-голяма степен бил загубил меката лъскавина на картофения си цвят. Сетне на чистия екземпляр се отреждало овакантеното място.

В чест на Христа, за когото имала непоклатими представи, следващото неделно утро в църковното шествие до Рамкау тя освещавала освежената поредица фустани. Как бабчето носела прания си фустан ли? Тя била не само чиста, но и малко суетна жена: изкарвала най-хубавата си пола на показ и при хубаво време — на слънце.

Ала когато бабчето седяло край огъня с картофите, било вече понеделник след пладне. Неделният фустан се придвижил в понеделник с един кат по-близо до нея, докато онзи, който в неделя бил сгряван от тялото й, в понеделник се спускал, унило по понеделнишки, най-отгоре по хълбоците; Тя си свирукала някаква мелодийка, когато изровила с лесковата пръчка първия опечен картоф от пепелта. Избутала горещия клубен встрани от тлеещото хълмче шума, за да може вятърът да го облъхне и охлади. Една остра пръчка пробола после разпуканата, с обгорели ръбчета грудка, поднесла я към устата й, която вече не свирукала, а с попукани, изпръхнали от вятъра устни издухвала пепел и пръст от картофената шлюпка.

Докато духала, бабчето затворила очи. Като сметнала, че е духала достатъчно, тя отворила първом едното, сетне и другото око, заръфала картофа с доста раздалечени, ала инак безупречни резци, тутакси пак отпуснала чене, задържала в зинала паст парливата половинка от сипкавия димящ картоф, изкръглила очи над издутите, всмукващи дима и октомврийския въздух ноздри, плъзнала втренчен поглед по нивата чак до хоризонта, прорязан от телеграфни стълбове и тясната горна третина на комина в тухларната.

Нещо мърдало между телеграфните стълбове. Бабчето затворило уста, всмукало устни, премрежило очи и завъртяло картофа. Нещо мърдало между телеграфните стълбове. Там нещо подрипвало. Трима мъже подрипвали между стълбовете, и тримата към комина, ха пред него, ха край него, ала единият хукнал обратно, засилил се, наглед — нисък, че набит, метнал се през тухларната, другите двама, по-тънки и по-дълги, току подире му — и те хоп — връз тухларната и ето ги пак между стълбовете, обаче онзи, ниският, че набитият, препуснал на зигзаг и макар нисък и набит, излязъл по-бърз от тънките и дългите — другите скокльовци отново трябвало да се втурнат към комина, защото онзи вече се претъркулил натам, докато тези пак се засилили на две педи от него и отведнъж изчезнали, сякаш меракът им минал, а и ниският насред скока хлътнал от комина нейде зад хоризонта.

Там си и останали — я си почивали, я се преобличали, я печели тухли на надник.

Тъкмо когато бабчето се гласяло да използува тоя антракт, за да прободе втория картоф, взело, че бучнало във въздуха.

Оня ниският, че набитият, пак изникнал в същите дрехи и как се прекатерил през хоризонта, като че най-обикновен стобор прескочил, и комай бил зарязал двамата скокльовци по петите му отвъд стобора, сред тухлите или по пътя за Брентау, но защо търчал като луд — телеграфните стълбове ли искал да превари, — правел дълги плавни скокове през нивата, изпод подметките му отхвърчала кал, измъквал се с отскок из калта, но колкото по-далеч отскачал, толкова по-трудно изпълзявал из хлъзгавата глина. И току залепвал за нея, после тъй дълго увисвал във въздуха, та сварвал насред скока — нисък, че набит — и челото да си отрие, преди отскочилият крак да потъне в току-що изораното поле, чиито бразди се точели край петте уврата с картофи къмто дълбоката межда.

Добрал се до междата, но едва хлътнал — нисък и набит — в нея, другите двама вече се покатерили — дълги и тънки — иззад хоризонта, като междувременно сигурно се били поразходили до тухларната, зашляпали — дълги и тънки, — ала в никакъв случай мършави, така тромаво из глината, че бабчето пак не могло да уцели картофа; защото такова нещо не се виждало всеки ден: как трима дангалака, макар и нееднакво дълги, подскачат край телеграфните стълбове, насмалко да скършат комина на тухларната, а после на промеждутъци; първом ниският и набитият, а сетне тънките и дългите, ала и тримата еднакво мъчително, упорито и повличайки все по-големи буци глина с подметките си, спретнати и нагласенки — да подскачат по нивата, която Винцент бил изорал преди два дни, и най-подир — да хлътнат в междата.

Сега и тримата изчезнали, а бабчето се осмелило да бодне вече, кажи-речи, изстиналия картоф. Леко одухала пръстта и пепелта от коричката, тутакси го набутала целия в уста и помислила, ако въобще си е помислила: „Тия ще да са от тухларната“, и продължила да върти картофа с език, когато единият изскочил от междата, озърнал се диво над рунтавия си чер мустак, с два скока се намерил пред, зад и до огъня едновременно, отсам — проклинал, оттам — се тюхкал, не знаел накъде, назад не можел, защото подире му с дълги скокове по дълбоката межда идели тънките и дългите, та той се хвърлил, хвърлил се на колене, а зъркелите му и двата щели да изхвръкнат из орбитите, и пот избила по челото му. И запъхтян, с разтреперан мустак се престрашил да припълзи по-близо до бабчето, допълзял пред вирнатите подметки, досами бабчето допълзял той, погледнал я с очи на дребно и набито зверче, та тя въздъхнала, престанала да дъвче картофа, подметките се килнали встрани, забравила тухли и тухларна, тухлари и тухлопекари, а поповдигнала фустана, не, тя повдигнала наведнъж и четирите си фустана, достатъчно високо, та този, дето не бил от тухларната, нисък, че набит, успял да се напъха цял под тях и да изчезне ведно с грамадния си мустак и не приличал вече на зверче, и не бил ни от Рамкау, ни от Фирек, а бил под фустана, ведно със страха си, и не се хвърлял вече на колене, и не бил ни набит, ни нисък, но заел своето местенце, и забравил пъхтенето, треперенето и ръката си върху бабиното коляно. Тихо било, както в първия или сетния ден на света, лек ветрец бъбрел с картофено-шумнатия огън, телеграфните стълбове се броели беззвучно, коминът на тухларната запазил самообладание, а тя, бабчето, пригладила благоразумно най-горния фустан над втория фустан; едва го усещала под четвъртия фустан, а на третия и през ум не му минавало, че нещо ново и чудновато иска да изуми кожата й; И понеже отдолу нещото наистина било чудновато, но отгоре всичко благоразумно си кротувало, а втори и трети кат все още за нищо не се догаждали, тя изровила два-три картофа от пепелта, извадила четири сурови от кошницата под десния си лакът, пуснала ги един по един в горещата пепел, заровила ги добре, стъкнала огъня и димът пак живнал — че какво друго могла да стори?

Тъкмо фустаните на бабчето се усмирили, тъкмо гъстият пушек от картофено-шумнатия огън — който бил загубил посока поради рязкото коленичене, раздвижване и разръчкване — отново поел според вятъра и стелнал жълти валма, на югозапад по нивата и хоп! — междата изплюла двамината тънки и дълги, дето тичали по петите на ниския, че набит скокльо, прикътан сега под фустаните, и станало ясно, че дълги и тънки, те носели според службата си униформата на военната жандармерия.

Едва не префучали край бабчето. Дали единият пък не прескочил и огъня? Изведнъж се оказало, че все пак имат шпори, а в шпорите — всичкият им мозък, спрели, завъртели се, разходили ботуши насам-натам, наврели униформи и ботуши в дима, после измъкнали, покашлювайки, униформите от пушека, отнасяйки и пушек с тях, и както си покашлювали, заговорили бабчето, попитали я не била ли видяла Коляйчек, защото тя трябва да го била видяла, щом седяла край междата, а той, Коляйчек, се бил измъкнал по междата.

Бабчето не било виждало никакъв Коляйчек, защото не познавало такъв Коляйчек. От тухларната ли бил? — попитало то, понеже познавало само тъдявашните от тухларната. Униформите обаче й описали Коляйчек като човек, който нямал нищо общо с никакви тухли и бил по-скоро един такъв нисък, че набит. Бабчето се сетило, видяло било един такъв да тича нанякъде и посочило с врелия, боднат на острата пръчка картоф към Бисау, набелязвайки някаква цел, която според картофа се намирала между шестия и седмия телеграфен, стълб, ако броели от комина на тухларната надясно. Но дали онзи беглец бил Коляйчек, бабчето не знаело; извинило своята неосведоменост с огъня пред подметките си, не стига, че той й създавал сума ти дертове, ей го на — едва тлеел, ами и за другите ще се коси, дали притичвали край нея, или се завирали в пушека, хич не я било еня за хора, дето не познавала, знаела си само тукашните от Бисау, Рамкау, Фирек и тухларната — те й стигали.

Като изприказвало това, бабчето леко въздъхнало, ала все пак достатъчно силно, та униформите полюбопитствували какво чак толкоз имало за въздишане. Тя кимнала към огъня, което трябвало да рече, че въздишала заради едва мъждукащия огнец, пък и заради неколцината, дето стоели на пушека, сетне отгризнала с раздалечените си резци половината картоф, отдала се изцяло на дъвкането и извъртяла очни ябълки нагоре вляво.

Онези в жандарската униформа не могли да намерят искрица разум в унесения поглед на бабчето, помаяли се дали да претършуват Бисау зад телеграфните стълбове и затова на първо време замушкали с щикове съседните, все още незапалени купчини шума. Поддавайки се на внезапно вдъхновение, те катурнали едновременно двете почти пълни кошници с картофи изпод бабините лакти и дълго недоумявали защо от двете плетени съдини пред ботушите им се изтърколили само картофи, а не Коляйчек. Недоверчиво и дебнешком огледали ровника с картофи, като че ли Коляйчек за толкова кратко време би могъл да се зазими в него, целенасочено забучкали с щикове и усещали липсата от писъка на прободения. Подозрението им се насочвало към всяко най-мижаво храстче, към всяка миша дупка, към цяла колония къртичини и отново към моето бабче, което си седяло на мястото, сякаш се било сраснало със земята, изпускало въздишки, изтегляло зеници под клепачите, изцъкляло белтъци и нареждало кашубските имена на всички светии — а при вида на едва мъждукащия огнец и двете прекатурени кошници гласът й се извисявал подчертано многострадално.

Униформите се щурали, кажи-речи, половин час. Ту се отдалечавали, ту се приближавали до огъня, пеленгували комина на тухларната, искали да превземат и Бисау, но отложили настъплението, за да подържат моравите си ръце над пламъка, докато всеки от тях получил от бабчето по един разпукан картоф на пръчка. Ала насред дъвченето униформите се сетили за своите униформи, подскочили цял хвърлей навътре в нивата, сетне — в жълтугата край междата и подплашили един заек, който обаче не се казвал Коляйчек. До огъня те отново намерили сипкавите, ухаещи на препечено грудки и укротени, макар и поизтощени, решили отново да ги сберат в онези кошници, които преди това обърнали в името на дълга.

Едва когато вечерта изстискала от октомврийското небе ситен кос дъждец и мастилена здрачевина, те атакували неохотно, и бързешком един отдалечен, тъмнеещ в полето камък, а после, след като камъкът бил сразен, прекратили битката. Още малко поразтъпкване на крака и простиране на ръце, като за благословия над пострадалия от дъжда огън, развяващ дим надлъж и шир, още едно покашлюване в зеленикавия пушек, едно сълзящо око в жълтеникавия пушек, после покашлюващо, сълзящо оттегляне на ботушите в посока Бисау. Щом Коляйчек го нямало тук, трябвало да бъде в Бисау. Жандарите признават само една алтернатива.

Димът от бавно гаснещия огън загърнал бабчето като с огромен пети фустан, така че, потънала в своите четири фустана, с въздишки и каканижейки светите имена, тя, подобно Коляйчек, също се намерила под фустан. Едва когато униформите се отдалечили като две клатушкащи се точици и бавно се потопили в мрака между телеграфните стълбове, бабчето се надигнало с такава мъка, сякаш било пуснало корени, и — повлекло подире си сламки и пръст — прекъснало току-що наченалия растеж.

На Коляйчек му станало студено, когато — легнал нисък, че набит — из един път се намерил незакачулен под дъжда. Бързо взел да закопчава панталона, който вследствие страха и някаква безгранична потребност от убежище останал отворен под бабините поли. Чевръсто движел пръсти по копчелъка, опасявайки се буталото му да не се преохлади бързо-бързо, тъй като времето било пълно с есенно — простудни опасности.

И пак бабчето открило още четири парливи картофа под пепелта. Три дало на Коляйчек, един — на себе си, и преди да ръфне картофа, попитало само дали е от тухларната, макар да знаело, че Коляйчек идвал отвсякъде другаде, но не и от тухлите. Не отдала кой знае какво значение на отговора, връчила му по-леката кошница, сама се нагърбила с по-тежката, останала й свободна ръка за греблото и мотиката и с кошница, картофи, гребло и мотика развяла четирите си фустана в посока Бисау-Аббау^[2].

Поела не към Бисау. Поела по-скоро към Рамкау. И тъй тухларната останала вляво зад тях, те забързали към притъмнялата кория, където се намирало селцето Голдкруг, а зад него Брентау. А преди гората, в една долчинка се гушело Бисау-Аббау. Натам последвал бабчето — нисък, че набит — Йозеф Коляйчек, който вече не могъл да се откъсне от полите й.