Всяка година в първата неделя на януари Жак и Беранжер Клавер канеха гости в „най-непринудена обстановка“. Без вратовръзки и сака, без протокол. Приятелско събиране с беснеещи из апартамента деца, мъжете с провиснали панталони, небрежно метнали пуловери на раменете. На поканата пишеше „Заповядайте тази вечер у Жак и Беранжер“. Сбирката бе и повод да поухажват разни важни клечки, да ги покажат на близки приятели, да създадат непринудена атмосфера на добронамереност, но и възможност да разменят визитки и откровения на фона на крясъците на дечурлигата и да споделят как са изкарали коледните празници. Празникът у Жак и Беранжер Клавер беше тест за популярност на семейството, за това, дали все още се ползва с благоразположението на висшите кръгове.

Качеството и нивото на партито се определяха от оценките, които поставяха на присъстващите. Един голям началник се равняваше на три приятелки на Беранжер, но ако някоя приятелка на Беранжер се появеше в компанията на съпруга си голям началник, нивото се вдигаше с още три точки.

А освен това…

Освен това, мислеше Беранжер, няма лошо в това, да заредим с още малко радост прохождащата година. Навсякъде се натъкваш на угрижени физиономии, на песимистични прогнози. Празненството си е едва ли не благотворителен жест, продължи да разсъждава тя, докато се напъхваше в тясната, прилепнала черна рокля, която подчертаваше фигурата й, и се поздравяваше за плоския корем и тесния ханш. Нито грам целулит, нито една стрия след четири раждания! Остават ми още няколко добри години. При положение че попадна на мъжа, който…

Последната й любовна авантюра се оказа провал. Въпреки че беше красив и загадъчен ерген. Загорелите му китки, осеяни с черни косъмчета, страхотно я привличаха. Кръстосваше пустинята, монтираше петролни сонди за някаква американска компания. Беранжер се виждаше как си играе с кестенявите му кичури, как се отърква в мускулестите му гърди, опиянена от мириса му на силен самец, сразил бродещия край кладенците на сондажа хищник. Мечтите й се изпариха в момента на плащането на сметката. Той извади най-обикновена кредитна карта… от ония сините. Все още ли има такива?, учуди се тя, ококорила очи. Прозя се широко и помоли сондьора да я изпрати до къщи. Внезапен пристъп на мигрена. Силна отпадналост. Бе минала възрастта, в която човек хлътва ей така, без да се замисли. Синя карта… това я върна в младостта, когато все още беше млада и зелена и се втурваше да се целува с първия, който се осмеляваше да се отърка в зъбните й шини и нямаше пари дори да я почерпи една кола. На четирийсет и седем години просто се налага да инвестирам. Да намеря заместник на Жак със златна или платинена карта, а защо не и с нещо по-добро, с някое черно инфинити, в случай че Жак ми даде пътя, заплаха, която виси над главата ми като дамоклев меч. Като гледам как всеки ден се прибира все по-късно… Накрая, някоя вечер изобщо няма да се прибере и тогава ще ми се разкаже играта. Ще се наредя на опашката на разведените жени. Сама жена на моята възраст си е направо застрашен вид.

Нареждаха масите, тук-там из апартамента поставяха ароматизирани свещи и вази с цветя, постилаха искрящи, белоснежни покривки, върху тях нареждаха кофи за шампанско, възкисели лакомства, разноцветни шербети, но гвоздеят на празненството бяха еклерите, пирамидите от еклери, за които Беранжер претендираше, че са нейно производство, а всъщност, измъквайки се по чорапи, Жак отиваше да ги купи от една сладкарница в Петнайсети район, където ги приготвяха на място. При някаква си фрау Кайтел, жизнерадостна австрийка, с брадичка и врат, потънали в три пласта тлъстини, но пък с вечно залепена на устните й усмивка.

Жак Клавер се дърпаше, отказваше да се подчини. С годините ставаше все по-трудно да го накараш да участва в маскарада. Размотаваше се, ядосваше се на жените, негодуваше против тяхната двуличност, коварство, мърмореше, ние, мъжете, сме джуджета, жалки джуджета, а те ни водят за носа. Докато маневрираше, за да излезе от гаража, обикновено одраскваше калника на роувъра, прищипваше си пръста на кутиите с еклерите, ругаеше, нахъсан от насъбираната с години ненавист, и излизаше от сладкарницата на фрау Кайтел, кълнейки се, че повече няма да се хваща на хорото, че ще разтръби тайната.

И ще спаси душата си.

— Нима ти имаш душа? — тросваше се Беранжер, свивайки рамене.

— Подигравай се! Някой път ще те издам…

Беранжер се усмихваше, пръскайки лака за коса по кестенявия си бретон, и потупваше раздразнено с върха на пръстите си новопоявилите се три фини бръчици около кафявите си очи.

Съпругът й заплашваше, но така и не се реши да приведе заплахата в действие.

Съпругът й беше страхливец.

Отдавна го беше прозряла.

Еклерите на Беранжер бяха гвоздеят на празненството.

Бяха тема на разговори преди и след купона, представяха си ги, дебнеха появата им, известяваха пристигането им, възхищаваха им се, разграбваха ги и им се наслаждаваха, премрежили едва ли не влюбен поглед, сериозни и развълнувани, и докато се наслаждаваха на ефирния еклер, всяка хитра жена и всеки безмилостен мъж възвръщаха невинността си и на лицата им се изписваше израз на нежност. Непримирими врагове се помиряваха, за да вкусят от еклерите на Беранжер Клавер, „най-добрите“ приятелки се помиряваха, мед капеше от острите езици. Чудеха се как успяваше Беранжер да постигне този пухкав, лек, с дъх на прясно масло, деликатно карамелизиран крем… но не се задълбочаваха дълго в подобни разсъждения, вълната на удоволствието заливаше всичко, помитайки дори най-плахото чувство за критичност, дръзнало да надигне глава.

Тази вечер, докато наетият за случая персонал усърдно действаше, Беранжер Клавер влезе в семейната спалня и изненадана, се натъкна на следната гледка: мъжът й се бе изтегнал на леглото по слип и черни чорапи и четеше „Монд Магазин“, притурката на вестника, която старателно запазваше всеки петък, за да има с какво да запълни неделния ден. Основната му грижа беше да реши судокуто за „експерти“ или поне „много трудно“-то, което се мъдреше на последните страници. Когато се справеше, надаваше животински рев, боксирайки празното пространство, дерейки се, I did it! I did it!, единствените английски думи, които успя да запомни.

— Няма ли да тръгваш за еклерите? — попита Беранжер, опитвайки се да потисне гнева, който напираше в гърдите й при вида на небрежното облекло на съпруга й.

— Никога вече няма да ходя за никакви еклери — отвърна Жак, забил нос в судокуто.

— Но…

— Никога вече няма да ходя за никакви еклери… — повтори той, нанасяйки седмица и тройка в едно квадратче.

— Но какво ще кажат приятелите ни? — успя да измънка Беранжер. — Знаеш колко много…

— Ще бъдат ужасно разочаровани, а на теб ще ти се наложи мълниеносно да изфабрикуваш правдоподобна лъжа!

Той вдигна глава и добави, широко усмихнат:

— А аз ще си умра от смях!

И отново заби нос в судокуто.

— Престани, Жак! Ти си луд!

— Съвсем не. Напротив, върнах си здравия разум. Никога повече няма да ходя за еклери, а още утре се махам, изнасям се…

— И може ли да знам къде ще отидеш? — попита Беранжер с разтуптяно сърце.

— Наел съм една гарсониера на улица „Де Мартир“; смятам да се оттегля там с любимите ми книги, музика, филми, с делата ми, в компанията на моето куче. Оставям ти децата… Ще ги вземам в неделя сутринта и ще ти ги водя обратно вечерта. Там няма достатъчно място, за да преспиват.

Беранжер приседна на края на леглото със зяпнала уста и разперени ръце. Усещаше как нещастието изпълва стаята.

— И кога го реши?

— Много добре знаеш кога… Не ми казвай, че ти съобщавам нещо ново. Вече не се разбираме, не се понасяме, преструваме се… Лъжем се един друг като дърти цигани. Изтощително и напълно безполезно. Остават ми още няколко години пълноценен живот, както и на теб впрочем, затова нека се възползваме и двамата, вместо да си пречим взаимно.

Той издекламира тирадата си, без да вдига очи от вестника, умът му все така бе завладян от японските цифрови загадки.

— Ти си отвратителен! — едва успя да отрони Беранжер.

— Спести ми нецензурните думи, плачовете и скърцането със зъби. Оставям ти децата, апартамента, ще плащам разните разходи, които всъщност са толкова разни и разнообразни, че не мога да им хвана края! Правя го, защото искам да имам спокойствие с главно С.

— Скъпо ще си платиш!

— Ще си платя колкото пожелая, защото разполагам с дебела папка, в която са описани всичките ти кръшкания. Не ми се иска да я пускам в употреба… Заради децата.

Беранжер не обърна внимание на думите му. Мисълта й бе заета единствено с еклерите. Да си поканен на гости у семейство Клавер и да няма еклери, беше равносилно на пълен провал, истинско фиаско. Нейните еклери бяха прочути в цял свят. Прилагателните не стигаха, за да бъдат описани. Като се започнеше с „вълшебни“ и се стигнеше до „истинско чудо“, минавайки през „неповторими“, „Боже, мой!“, Oh, my God!, knock out!, maravilloso, deliziös!, „божествено“, köstlich, heerlijk, wunderbar. Една вечер руски бизнесмен бе изрекъл на езика на матрьошките някаква непроизносима дума, която й преведоха като „изключителни“. Нейните еклери бяха медалът й за заслуги, университетската й диплома, стилът й на съблазняване. Бяха й предлагали големи суми, за да разкрие рецептата. Тя отказваше под предлог, че тайната се предавала от майка на дъщеря, забранено й било да я казва на чужди хора.

— Предлагам ти сделка: разделяме се тихо и мирно, но сега ще отидеш за еклерите.

— Никога вече няма да ходя за твоите еклери! Освен това е в твой интерес да се разделим кротко, драга моя. Искам само да ти напомня, че моминското ти име бе Беранжер Гупийон^[1]… Държиш ли да се върнеш към жалкото си съществуване?

Беранжер Гупийон. Това име съвсем й бе изхвръкнало от ума. Изправи се, кръвно обидена. Гупийон! Способен бе да я принуди да си върне моминското име.

Сведе глава и прошепна:

— Не искам отново да се казвам Гупийон.

— Ето, това вече е разумна приказка… Ще продължиш да носиш името ми, ако си благоразумна, заяви той, разтваряйки широко ръце като Нерон, даряващ живота на окървавения от лъвовете гладиатор. А сега отивай за еклерите, аз ще посрещам гостите, след като реша судокуто.

Това вече беше направо немислимо, изключено. Тя не можеше да напусне поста си. Лакът й не беше съвсем изсъхнал, не си бе нарисувала очната линия и все още не бе решила какви обеци да сложи. На всяка цена трябваше да намери някой предан човек, на когото да повери задачата.

Замисли се напрегнато.

Сервитьорите филипинци, които бе наела да помагат за вечерта?

Никога! За нищо на света нямаше да им повери ключовете на минито си. Нито тези на роувъра на Жак. Освен това имаше опасност да се разприказват, кой ги знае…

Най-добрата й приятелка?

Нямаше такава от много отдавна.

Грабна мобилния. Имената от списъка запрепускаха пред очите й. Попадна на Ирис Дюпен и отбеляза, че не я е изтрила. Тя най-много се доближаваше до образа на така наречената най-добра приятелка. Малко остра, всъщност можеше дори да се каже, истинска мръсница… но както и да е. Виж, тя никога нямаше да отиде за еклерите. Щеше да стои със скръстени ръце и да я гледа как се дави. Със същата весела усмивка като легналия на леглото по чорапи Жак. Тя нервно се засмя. Сепна се. Ирис не, но сестра й… Добродушната Жозефин… Добрата самарянка, винаги готова да се притече на помощ на бедняците и неудачниците. Винаги готова да услужи. Жозефин ще отиде за еклерите.

Обади й се. Обясни й случая. Призна си прегрешението. На теб мога да ти го кажа, защото ти си мила, наистина си добра и мила, но на другите… ако разберат… никога няма да ми проговорят… Моля те, Жозефин, би ли взела еклерите, които съм поръчала при фрау Кайтел? Не е много далече от теб. Направи го заради Ирис. Знаеш колко се обичахме с нея… Ще ми спасиш живота, а господ знае в какво ще се превърне животът ми, ако Жак наистина ме напусне… Защото ми съобщи, че ме напуска, преди две минути ми го съобщи.

— Напуска те? — повтори Жозефин, поглеждайки часовника.

Осемнайсет и десет. Зое бе отишла у Ема, а тя бе решила да хапне една супа и да си легне с някоя хубава книга.

— Понятие нямам как ще се справя! Сама с четири деца!

— Човек винаги се справя. Аз как го преживях…

— Но ти си силна, Жо!

— Не повече от всяка друга жена.

— Напротив, силна си! Ирис винаги повтаряше: „Жо всъщност е борец, скрит под едно малко, меко сърце…“.

Трябваше да я прилъже, да я приласкае, да я омае с комплименти, за да се втурне, без да се бави, за гадните еклери. Само след час първите гости щяха да оставят палтата си на гардероба.

— Ще ме спасиш от една ужасно заплетена ситуация.

Жозефин си припомни Ирис, която произнасяше същите думи…

Ирис, която я умоляваше да напише книгата вместо нея. Големите сини очи на Ирис, гласа на Ирис, обезоръжаващата усмивка на Ирис, спомни си за Храс и Хрус, които изхрускаха големия Хрис, който си въобразяваше, че ще ги схруска…

И прие. Добре, Беранжер, след като е толкова важно за теб, ще отида да взема тези еклери, дай ми адреса.

Записа си адреса на въпросната фрау, отбеляза си, че било платено, трябвало да донесе квитанцията, за да ги приспадне Жак от данъците, много важно, много, много важно, да не забравиш, Жозефин, в противен случай ще получи нервна криза! Трябва да вземеш големи кутии с прегради, да ги наредиш стабилно на задната седалка, да караш бавно, за да не се разместят еклерите, да не се размажат или разсипят.

— И още нещо, Жо, може ли да минеш през задния вход? Никой не трябва да те види…

— Няма проблем. Има ли код?

Тя си записа и кода.

— След това ще дойдеш на празненството.

— А не! Ще се прибера вкъщи… Уморена съм.

— Хайде и ти сега! Ще пийнеш чаша шампанско с нас!

— Ще видим, ще видим — отвърна Жозефин, готова да бие отбой.

Първите гости пристигнаха в деветнайсет и десет.

Подадоха палтата си на дребната филипинка, натоварена да обслужва гардероба.

Влязоха в първия салон, широко разтворили ръце, прегърнаха Беранжер. Попитаха за Жак. В стаята си е, приготвя се, отвърна Беранжер, умолявайки небето съпругът й да попълни колкото може по-скоро судокуто.

В деветнайсет и трийсет Жозефин влезе през задния вход, остави тежките кутии с еклерите на кухненската маса и помоли да предадат на Беранжер, че е пристигнала.

Беранжер нахълта стремително, благодари й, изпращайки й въздушна целувка. Благодаря, благодаря, спаси ми живота! Понятие си нямаш колко е важно за мен! Бях на ръба на отчаянието, готова бях да си направя харакири! Толкова ли са важни еклерите?, учуди се Жозефин, наблюдавайки разтревожената Беранжер, заета с преброяването на еклерите.

— Отлично! Точно толкова са. Знаех си, че мога да ти се доверя! А квитанцията? Не си забравила да я вземеш, нали?

Жозефин бръкна в джоба си да я потърси. Без резултат. Беранжер заяви, че в края на краищата не било толкова важно; вече не я интересувало, след като двамата с Жак ще се развеждат. Въпросът вече не я вълнуваше.

Помоли един от сервитьорите да й помогне да наредят еклерите на подносите и да ги занесат на голямата маса във втория салон.

— Колко салона имаш? — осведоми се Жозефин, развеселена.

— Три. Само като си помисля, че ще отиде да се свива в някаква си гарсониера! Направо е превъртял. От доста време се чудех какво става. Отначало си мислех, че си е намерил любовница… Оказва се, че не е това! Просто му било писнало. От какво точно обаче, ето кое не мога да разбера. В края на краищата не ми пука… От доста време му търся заместник.

Тя погледна Жозефин и се сети за Филип Дюпен. Той би бил идеалната плячка. Богат, съблазнителен, културен. Бяха й казали, че харесвал Жозефин. Дори били…

— Дълго си мислех за Филип Дюпен, но съвсем скоро научих, че живеел с някаква…

— А, така ли… — отговори Жозефин, хващайки се за ръба на масата.

Краката й се подкосиха, не беше много убедена, че има сили да стои права.

— Имам приятелка в Лондон… Вчера ми се обади. Изглежда, живее с някаква мацка. Чакай да си спомня как се казваше? Деби? Доли… Не, Доти. Пренесла се била при него. Без да го пита дали е съгласен. Жалко! Харесваше ми. Какво има? Да не ти прилоша? Съвсем пребледня.

— Не, не, добре съм, нищо ми няма — промърмори Жозефин, вкопчила се в масата, за да не падне.

— Защото ми бяха казали, че известно време сте били много близки…

— Така ли ти казаха? — отвърна Жозефин с глас, който не можа да познае.

— Говорят всякакви глупости, нали ги знаеш. Не е много любезно по отношение на теб. Ти не си от тия, които ще отмъкнат съпруга на сестра си.

Прекъсна ги някаква жена, която влезе в кухнята и съзирайки подносите с еклери, се хвърли към тях, възклицавайки, божествени, божествени… Беранжер я плесна през пръстите. Лакомницата се извини, с вид на дете, хванато да бърка с лъжица в буркана със сладко.

— Хайде, марш оттук! — извика Беранжер. — Напуснете кухнята и двете. Свършвам с подреждането на еклерите и идвам.

Жозефин прие чаша шампанско. Чувстваше се уморена. Без сили, напълно изцедена. След това още една и още една. Изпълни я странна нежност. Потръпна от удоволствие. Огледа се и видя заобикалящите я хора.

Все същите.

Същите, които Филип и Ирис канеха у тях.

Хора, които говорят високо. Знаят всичко. Прелистили са някоя книга и обявяват, че са я прочели. Зърнали са отзиви за някакво представление? Значи, са били на него. Дочули са нечие име? Става дума за най-добрия им приятел. Или за най-върлия им враг, вече не знаят кое точно. Колкото повече лъжат, толкова повече си вярват. Един ден обожават, на следващия ненавиждат. Какво ли се е случило, за да си променят мнението? Самите те не знаят. Нямат никакви убеждения. Не се интересуват от задълбочени анализи. Нямат време за подобни неща. Повтарят чутото, понякога дори на човека, от когото са го чули.

Тя ги познаваше като петте си пръста. Можеше да ги опише със затворени очи.

Нямат идеи, но се тресат от възмущение. Употребяват високопарни думи, с които парадират, правят кратка пауза, за да видят ефекта от тях, повдигат вежда, за да заковат дръзкия опонент, който би дръзнал да им противоречи, и продължават да дрънкат на шашнатата аудитория.

И всички пеят една и съща песен. Нужно е само да слушаш… и да се съгласяваш, за да не те вземат за глупак.

Жозефин се замисли за Ирис. Тя се чувстваше като риба във вода в тази среда. Харесваше зловонния й дъх, сякаш бе кристално чист въздух.

Апартаментът представляваше анфилада от салони, със застлани с килими подове, картини по стените, дълбоки канапета, камини, тежки завеси. Прислужниците филипинци се движеха напред-назад из стаите, понесли по-големи от тях подноси с еклери. Усмихваха се, сякаш се извиняваха, че са толкова слаби и крехки.

Разпозна една актриса, която навремето беше на първите страници на списанията. Беше около петдесетте. Облечена като момиченце, пуловерът й откриваше пъпа, тесни джинси, балеринки на краката, смееше се на всяка дума, навивайки около пръстите си кестеняви кичури, пред очите на дванайсеттодишния си син, който я гледаше смутено. Сигурно й бяха казали, че гръмкият смях е признак за младост.

Малко по-нататък бивша красавица с дълга руса коса със сивкави кичури, прочула се с тримата си съпрузи, един от друг по-богати, обясняваше, че се била отказала от всякакви желания за съблазняване. Вече се грижела единствено за душата си и вървяла по стъпките на Далай Лама. Пиела топла вода с резенче лимон, медитирала и търсела жена да обгрижва съпруга й, за да можела тя да продължи духовните си търсения, да не се чувства подвластна на сексуални задължения и да не се отклонява от духовния си път. Сексът! Като си помисля само колко място заема той в нашето общество!, негодува тя, махайки раздразнено с ръка.

Друга се бе вкопчила в мъжа си като слепец в повода на кучето водач. Той я потупваше по ръката, говореше й мило и разказваше с безкрайни подробности последното си слизане от някакъв ледник в компанията на Фабрис. Жена му очевидно не си спомняше кой е Фабрис и от устните й се точеха лиги, които той нежно изтриваше.

Ами този мъж, напомпан с ботокс! Ирис й беше разказвала, че носел обувки 41 номер, но си купувал 46-и, тъпчел ги с навити чорапи, за да покаже колко големи стъпала има и хората да мислят, че има огромен пенис. Когато чертаел — бил архитект дизайнер, — асистентът острел моливите и му ги подавал. Всеки месец от Ню Йорк специално идвал стилист да го подстригва и боядисва. Всеки сеанс му струвал скромната сума от три хиляди евро, в тях влизал и самолетният билет, хвалел се той. Не е толкова скъпо, в края на краищата…

Жозефин си ги припомняше един по един.

И отново си пийваше шампанско. Главата й започна да се замайва.

Какво правя тук? Нямам за какво да си говоря с тези хора.

Отпусна се на едно канапе, молейки се да остане незабелязана. Лека-полека ще се примъкна към изхода и ще изчезна.

Точно в този момент…

Точно в този момент поднесоха еклерите. Появиха се в салона, носени от филипинците върху огромни посребрени подноси. Чуха се викове, гръмнаха аплодисменти и присъстващите се втурнаха към масите.

Жозефин се възползва от суматохата, стана от канапето, взе си чантата и тъкмо се приготви да изчезне, когато Гастон Серюрие й препречи пътя.

— Виж ти, виж ти… Идваме да черпим идеи от богатите и безнравствените? — попита саркастично той.

Жозефин пламна от смущение.

— Прав съм, значи. Шпионирате. За кого работите? За мен, надявам се… За следващия ви роман.

Жозефин запелтечи, не, не, не търся никакви идеи.

— И грешите! Това събиране направо гъмжи от идеи. Тук има материал за „Писма“-та на мадам дьо Севинье, при това по-различен от онзи, който бихте открили в дванайсети век. Да оставим настрана, че и за мен ще бъде добре дошло. Вижте например тази умилителна двойка…

С брадичка той посочи жената, увиснала на ръката на съпруга си.

— Според мен тези са единствените, които могат да ме развълнуват — заяви Жозефин.

— Искате ли да ви разкажа историята им?

Той я хвана за лакътя и я поведе към едно канапе, където се настаниха един до друг.

— Мястото е удобно, нали? Като на кино. Вижте ги. Всички са се юрнали към еклерите на Беранжер. Приличат на едри, лакоми мухи, които лесно можеш да измамиш… Защото тези вкусни еклери не са дело на Беранжер, а на фрау Кайтел, сладкарка в Петнайсети район. Знаете ли това?

Жозефин се престори на обидена от подобно злословие.

— Цъцъ — цъкна с език Серюрие. — Няма нужда. Не ви бива в лъжите. Видях ви да минавате през задния вход, приведена от тежестта на големите кутии с еклери. Дори изпуснахте касовата бележка. Жак никак няма да е доволен! Няма да може да ги включи в безотчетните…

Той мушна ръка в джоба, показа й бележката и внимателно я прибра пак там. Жозефин прихна и закри уста с ръка. Настроението й се подобри, избиваше я на смях.

— Значи, затова ви е поканила… — заключи Гастон Серюрие. — Чудех се какво ли прави тук такава деликатна и прелестна жена като вас. Трябваше да се досетя. Жак се е отметнал, Беранжер ви се е обадила в последния момент и вие, разбира се, сте се съгласили… всеки път когато изникне нещо неприятно, вие сте насреща. Можете да се присъедините към монахините, събиращи волни пожертвования за бедните, или да отворите филиал от онези ресторанти за бездомни…

— Много често съм мислила по въпроса. Като се сетя само колко храна ще отиде на боклука тази вечер, направо се поболявам. Какво разхищение!

— Точно както си мислех, прелестна и деликатна…

— Казано от вас, звучи като глупава и простодушна.

— Съвсем не! Наясно съм със значението на думите и поддържам мнението, което имам за вас.

— Човек никога не знае кога говорите сериозно и кога се шегувате.

— Не смятате ли, че е за предпочитане? Много е скучно да живееш с предвидим човек. Сигурно бързо се отегчаваш. Ако има нещо, което да ненавиждам в живота, това е досадата. Бих могъл да убия от отегчение. Или да хапя. Или да заложа бомба.

Прокара ръка през косата си и добави с тон на наказано дете:

— На всичко отгоре не мога да пуша! Трябва да изляза, но предпочитам да остана тук във вашата компания. Досажда ли ви ухажването ми?

Жозефин не знаеше какво да отговори и се вторачи във върховете на обувките си.

— Явно ви досаждам.

— Не, не! — запротестира тя, уплашена, че го е засегнала. — Само че се отклонявате, нали се готвехте да ми разкажете историята на умилителната двойка.

На устните на Гастон Серюрие заигра жестока и тънка усмивка, която се задържа доста дълго.

— Изчакайте малко, преди да се отдадете напълно на емоциите си. Не се хвърляйте слепешката, това е странна история, понамирисва на сяра и светена вода.

— Ако е така, добре го прикриват.

— Може и така да се каже.

— Като в някой от разказите в „Дяволски души“.

— Абсолютно. Би трябвало да го предложим на Барбе д’Орвили и той да го включи в сборника си! Ето историята в резюме. Тя произхожда от богато семейство на провинциални католици. Той е беден парижанин. Умен, хитър, повратлив, обаятелен, блестящ студент. Тя е свенлива, лесно се изчервява, наивна, взела си е матурата с голям зор. Това е без значение — богатството й служи за диплома. Запознали се на шофьорски курсове, той я очаровал и се оженил за нея, а тя била много млада и девствена. И ужасно влюбена…

— Истинска приказка! — изкикоти се Жозефин, която все повече харесваше компанията на този мъж.

Всичко, което той казваше, я разсмиваше. Вече не се чувстваше толкова не на мястото си.

— И това не е всичко! — продължи той след кратка пауза, за да създаде известно напрежение. — Впрочем питам се дали си заслужава да ви разказвам цялата история. Заслужавате ли да ви се доверя?

— Заклевам се да запазя тайната, ако ли не, да горя в ада… Впрочем не виждам нищо, което да представлява някакъв интерес за някои от моите познати.

— Така си е… Вие не се срещате с никого, не излизате никъде, освен да отидете на църква. С дълъг шарф на главата и увита около китката броеница.

— Почти познахте — отвърна Жозефин, разсмивайки се.

Засмя се съвсем по детски. И изведнъж засия. Сякаш бе попаднала в светлините на прожектор. Смехът отприщи някаква скрита енергия, очите й заблестяха, тя цялата разцъфна.

— Би трябвало да се смеете по-често — заяви Гастон Серюрие със сериозен вид.

В този миг Жозефин долови връзката, която се създаваше помежду им. Нежно разбирателство. Все едно че той целомъдрено е докоснал с устни клепачите й, а тя безмълвно е приела целувката. Бяха се договорили. Тя приемаше недодяланата му щедрост, той бе трогнат от безхитростната й невинност. Той я объркваше, разсмиваше я, тя го учудваше, разнежваше го. Ще станем добри приятели, реши тя, отбелязвайки дългия му правилен нос, загорелия тен, черната като на испанец коса, прошарена с бели нишки… За пръв път се вглеждаше в лицето му.

— И така, да продължа. Прекрасна сватба… Чудесен апартамент, подарък от нейните родители, очарователен малък замък в Бретан, и той собственост на нейното семейство. С две думи, чудесен старт в живота. Много скоро той се постарал да й направи деца, две красиви деца и… повече не се докоснал до нея. Тя не се изненадала особено, решила, че това е общоприето за семейните двойки. След години, един ден, били на ски, тя забравила плетената си шапка в хотелската стая — в тяхната стая — и връщайки се, попаднала на съпруга си… в леглото с… един приятел. Най-добрият му приятел. Във вихъра на удоволствието. Изпаднала в шок. Оттогава е на успокоителни и не пуска ръката на мъжа, който я предал. И точно тук историята става интересна… той се превърнал в най-добрия съпруг на света. Внимателен, грижовен, нежен, търпелив. Може дори да се каже, че след този миг, в който илюзията била разбита на пух и прах, те създали най-сетне истинска семейна двойка… Учудващо, а?

— Наистина…

Любовта е пълна с изненади. Филип твърди, че ме обича, а спи с друга, която вечер оставя часовника си на нощното шкафче, влиза в банята да си вземе душ и се гушва в него, за да се приспи…

— Тази история е една от многото. Нито един от присъстващите, повтарям, нито един не живее така, както твърди и го афишира, всички мамят и лъжат. Някои са по-дръзки и я карат направо през просото, други са по леките забежки. Обаче всички без изключение излизат от правия път, който твърдят, че следват. Но вие, Жозефин, вие сте различна… Вие сте странна жена.

Той постави ръка на коляното на Жозефин и тя пламна от смущение. Той го забеляза и я прегърна през раменете, за да я обърка окончателно.

Жестът привлече погледа на стоящата наблизо Беранжер Клавер. Хлапетата бяха пуснали еклери да плуват в кана с портокалов сок — недопустимо прегрешение в разрез с установения регламент.

Тя тъкмо се готвеше да отнесе каната в кухнята, когато улови с поглед прегръдката на Серюрие.

Какво толкова изключително има в тази Жозефин? Филип Дюпен, италианецът медиевист, сега и Серюрие? Всичките ли ще ги отмъкне, какво си въобразява тая — раздразнено се питаше тя, блъскайки кухненската врата.

Налетя на един от филипинците, който едва не падна, за малко да изпусне подноса, който крепеше, сложи ръка на един от котлоните на печката, извика, успя да запази равновесие и инцидентът приключи без строшена посуда. Беранжер сви презрително рамене, как е възможно човек да е толкова дребен, изобщо не се забелязва под таблата, възмути се тя и отново се върна на темата, която не й даваше мира: Жозефин Кортес. Явно ги лови с вида си на плаха девица. Накъде е тръгнал светът, ако вече се изисква да полагаш обет за целомъдрие!

Нахока една от наетите за вечерта сервитьорки, която подреждаше едно по едно малки портокалчета в една чиния.

— Изсипете ги направо, защото в противен случай гостите ще са си тръгнали, а вие все още няма да сте приключили!

Младата жена я изгледа, объркана.

— Аха, забравих, че не разбира френски! You are too slow! Hurry up! And put them directly on the plate!

— Окей, госпожо — отвърна момичето, глупаво усмихнато.

Какъв е смисълът да наемаш допълнителен персонал, след като се налага всичко да вършиш вместо тях, изруга Беранжер на излизане от кухнята и сложи на масата в салона нова кана с портокалов сок без плуващи еклери.

Точно в този момент се появи Жак Клавер, за да поздрави гостите.

Той слезе по стълбите бавно и тържествено, пристъпвайки плавно и уверено като опитен танцьор на танго, носен от стъпало на стъпало от всеобщото възхищение на присъстващите. Спря на последното стъпало, повика с жест Беранжер. Изчака я. Прегърна я и я ощипа, за да я накара да се усмихне. Изненадана, тя се засмя и се облегна на него. Той се прокашля и заговори:

— Скъпи приятели, добре дошли! Искам да ви благодаря, че сте тук тази вечер… Да ви благодаря също за верността, която ни засвидетелствате всяка година. Да ви кажа колко се вълнувам винаги когато се събираме, за да се насладим на еклерите на нашата скъпа Беранжер…

Той изръкопляска, обръщайки се към жена си. Тя се поклони, чудейки се какво ще последва.

— … тези забележителни еклери, които похапваме с върховна наслада, с въздишка на удоволствие, пожелавайки си взаимно всичко най-най, прикрепяйки с ръце чинийките с превъзходни еклери…

Тук-там бликнаха спонтанни смехове, които Жак Клавер оцени по достойнство.

— Искам да благодаря на жена ми за тази ежегодно поднасяна вкусотия… за този кулинарен подвиг на готвачка вълшебница… Искам също да ви съобщя една тъжна новина… За огромно съжаление вълшебният крем на еклерите не успя да скрепи здраво като с цимент нашата двойка. Де факто провалът е пълен… И двамата издъхваме, джапайки из гъстия крем на прекрасните еклери. Затова, за да си спестим взаимните страдания, за да не слиза усмивката от лицата ни, решихме всеки да поеме по своя път. Така че искам да ви съобщя — отсега нататък и по взаимно съгласие двамата с Беранжер ще заживеем разделени, всеки тихо и кротко в своето ъгълче… Искам да ви уверя, че от съвместния ни живот ще запазим само най-добри спомени.

Струпалата се в подножието на стълбите тълпа се разкудкудяка. Долавяха се развълнувани коментари от сорта: той е луд, превъртял е, да не е пиян…?

Жак Клавер изчака да стихне врявата и продължи:

— Няма място за притеснение. Беранжер запазва апартамента и остава да живее тук с децата. Аз се пренасям на улица „Де Мартир“, квартала на моето детство, към който напоследък често се връщам в мислите си… Държах да направя съобщението в присъствието на Беранжер, за да задуша в зародиш всякакви клюки и злословия, неизменни спътници на светския ни живот. През всичките тези години Беранжер се прояви като отлична съпруга, майка за пример, идеална домакиня.

Той отново я ощипа, притегляйки я към себе си, за да не слезе от устните й кривата усмивка, появила се при първия окуражителен жест, и продължи тирадата:

— Но всяко нещо си има край, за съжаление! Аз останах без ръце, тя остана без ръце, и двамата останахме без ръце от толкова прегръдки и ласки… Затова не е ли по-добре да разкъсаме ласото, преди то да е стегнало вратовете ни и да ни е удушило! Разделяме се елегантно, с чувство на взаимно уважение и ненакърнено достойнство. Е, скъпи приятели, това е всичко или почти всичко… Останалото е въпрос на пари. Както при всяка раздяла. Благодаря, че ме изслушахте, а сега да пием за здравето на новата година.

След врявата се възцари ледено мълчание. Гостите се споглеждаха, смутени, някои леко се прокашляха. Хвърляха поглед на часовниците си, с въздишка заявяваха, че е дошло време да тръгват. И най-хубавите неща имат край, пък и децата от утре са на училище…

Масово се изтегляха към гардероба да си вземат палтата. Сбогуваха се един по един, покланяйки се на домакините. Беранжер кимаше, осъзнала сякаш единодушното желание на гостите да се ометат възможно най-скоростно. Жак Клавер бе удовлетворен — беше си разчистил сметките и с еклерите, и с жена си.

Последен си тръгна Гастон Серюрие заедно с Жозефин Кортес.

Той се наведе към Беранжер, мушна в ръката й някаква хартийка, сгъната на четири, и прошепна: „Внимавай, да не я изгубиш, защото има опасност да попадне в ръцете на някой зложелател…“

Касовата бележка.

Вече долу на улицата, той се обърна към Жозефин:

— С кола сте, предполагам…

Тя кимна утвърдително, поглаждайки чело с опакото на ръката си, в опит да смекчи упоритото главоболие.

— Ще я оставя и ще дойда да си я взема утре. Мисля, че прекалих с шампанското.

— Странно, не се връзва с представите ми за вас, доколкото ви познавам…

Тя потвърди със сериозна усмивка:

— Тази вечер съм леко пияна. Пих много, защото съм много тъжна. Просто не можете да си представите колко съм тъжна.

— Тъжна и пийнала. Хайде, усмихнете се! Това е първата неделя на новата година.

Тя се опита да върви по права линия по бордюра на тротоара. Разтвори ръце, за да запази равновесие. Залитна. Той я прихвана и я заведе до колата си.

— Ще ви изпратя.

— Много сте любезен — благодари Жозефин. — Да ви призная, много ми харесвате. Точно така, да, да… Вдъхвате ми смелост, всеки път когато ви видя. Започвам да се чувствам красива, силна, особена. За мен това е нещо… изключително. Дори когато ми духате дима от пурата право в лицето, както онзи ден в ресторанта… Имам идея за книга. Не знам дали трябва да говоря за това, понеже всичко непрекъснато се мени. Имам идеи, обаче те се изпаряват. Ще ви ги разкрия, когато се почувствам по-уверена.

Тя се стовари на предната седалка на колата на Гастон Серюрие.

Искаше й се той да шофира из нощния Париж без цел и посока. Да следва брега на Сена. Искаше й се да зърне черните отражения на реката, блещукащите светлинки на Айфеловата кула, трепкащите бели отблясъци на автомобилните фарове. Да пусне радиото и тя да се наслади на някоя прекрасна италианска сюита на Бах. Искаше да повтори жеста на Катрин Деньов от филма „Ударите на сърцето“ — да свали прозореца, да подаде глава навън и със затворени очи да остави вятърът да си играе с косата й…

Когато отвори очи на другия ден, главата й сякаш бе стегната в менгеме, а вътре чукаше ковашки чук. Почувства нечие присъствие. Беше Зое.

Погледна часовника. Шест часът.

— Болна ли си? — попита дъщеря й с тънък, разтревожен гласец.

— Не — измънка Жозефин, надигайки се с голямо усилие.

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Нали щеше да спиш у Ема?

— Скарахме се… О, мамо! Непременно трябва да говоря с теб. Направих нещо ужасно, ужасно…

Жозефин се разсъни мигновено. Издърпа две възглавници и се подпря, премига, за да свикнат очите й със светлината на нощната лампа, изохка под тежестта на Дю Геклен, който връхлетя отгоре й, погали го, помачка го, увери го, че е най-прекрасното куче на света, сетне го отпрати в долния край на леглото и каза:

— Слушам те, миличка. Но за начало ми донеси един аспирин… или по-добре два… Главата ми се пръска.

Докато Зое се отправяше на бегом към кухнята, тя се насили да си припомни снощните събития… пламна, разтърка си ушите, смътно си спомни как Серюрие я докара до входа и изчака, докато влезе вътре, за да потегли. Боже мой! Много пих. Нямам навика. Изобщо не пия. Но работата е в това, че… Филип и Доти, Доти и Филип, нощното шкафче, стаята им, значи, е вярно, спят заедно, тя наистина се е нанесла у него с багажа си. Лицето й се изкриви в гримаса, сълзите напираха в очите й.

— Ето, мамо!

Зое й подаде чаша вода и два аспирина.

Жозефин ги глътна и отново направи гримаса. Скръсти ръце. Заяви, че е готова да слуша, опитвайки се да си придаде възможно най-тържествено изражение. Зое я гледаше, гризеше си пръстите, напълно лишена от дар слово.

— Предпочитам да ми задаваш въпроси… Ще бъде по-лесно. Не зная откъде да започна.

Жозефин се замисли.

— Сериозно ли е?

Зое кимна.

— Сериозно, завинаги?

Зое направи знак, че не може да отговори, въпросът не е правилно формулиран.

— Става въпрос за нещо, което ти си направила?

— Да…

— Нещо, което няма да одобря?

Зое кимна, навела глава.

— Нещо ужасно?

Зое й хвърли объркан поглед.

— Ужасно е или може да стане ужасно? Зое, ти също трябва да ми помогнеш.

— О, мамо! Ужасно е.

Тя закри лице с длани.

— Нещо между Ема и теб ли? — попита Жозефин, протягайки ръка да я погали по крака.

Вероятно двете приятелки се бяха сдърпали и ставаше дума за момичешка кавга без последствия. По принцип Зое никога не се караше с когото и да било. Тъкмо обратното, винаги се стараеше да потушава напрежението.

— Не е възможно да си направила нещо кой знае колко ужасно, миличка. Не е възможно…

— О, напротив, мамо…

Жозефин протегна ръце и прегърна дъщеря си. Зарови лице в косата й, вдъхна мириса на шампоана зелена ябълка, припомни си колко лесно беше, когато беше бебе. Люлеех я, целувах я, пеех й песничка и тъгата изчезваше.

Тя тихо подхвана песничката за лодката в реката… лодката в реката се носи по водата…

Зое се дръпна троснато:

— О, мамо… вече не съм малко момиченце!

И направо изтърси:

— Преспах с Гаетан.

Жозефин се стресна. Значи, се оказа вярно…

— Но нали ми обеща, че…

— Преспах с Гаетан и оттогава той се промени, мамо… стана странен.

Жозефин си пое дълбоко дъх и се замисли.

— Чакай, мила моя. Защо си тъжна? Защото си преспала с него или защото оттогава е станал, както казваш, „странен“?

— Заради двете, мамо! А на всичко отгоре Ема каза, че повече не иска да ми е приятелка.

— Защо?

— Защото не съм го обсъдила с нея, преди… преди да го направя. Заяви, че съм я пренебрегнала, не съм я предупредила за намерението си. Аз пък твърдях, че съм нямала избор, защото изобщо не го бях обмисляла, не знаех, че ще се случи.

Чукът и наковалнята отново заблъскаха в главата на Жозефин и тя направи огромно усилие да се съсредоточи и да обмисли въпросите един по един.

— Защо го направи, миличка? Спомняш ли си какво си говорихме?

— Стана съвсем ненадейно, мамо. Бяхме в мазето и…

Тя разказа за бялата свещ, за шампанското, тъмнината, стъпките в коридора, страха и после желанието…

— Стана съвсем спонтанно. Не мислех, че върша нещо лошо.

— Вярвам ти, миличка.

Успокоена, Зое се гушна в майка си. Потърка нос в гърдите й, въздъхна дълбоко. Подсмъркна. Вдигна глава.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не, не ти се сърдя. Съжалявам само, че толкова избърза.

— А той защо се промени толкова? Вече не ми се обажда, винаги аз му звъня, станал е един такъв завеян. Отговаря ми по задължение, но не ми казва нито една мила дума, не проявява никаква нежност… Съвсем се обърках.

Ако можех да й помогна, терзаеше се Жозефин, гледайки как Зоя хапе устни, бърчи вежди и едва се сдържа да не заплаче.

— Може би не съм създадена за любов…

— Защо смяташ така?

— Страх ме е, мамо. Иска ми се времето неусетно да премине през мен. Да остана завинаги на петнайсет. Разковничето е непрекъснато да си повтарям, няма да порасна, няма да порасна, няма да порасна…

— Не казвай това, Зое. Тъкмо обратното, трябва да си казваш, че животът ще ти донесе много нови и най-различни неща, че се страхуваш от тях, защото са ти непознати. Човек винаги изпитва страх от непознатото…

— Мислиш ли, че след като са те имали веднъж, мъжете не те желаят повече?

— Съвсем не! И после, Гаетан не те е „имал“… Гаетан е влюбен в теб.

— Наистина ли го мислиш?

— Разбира се!

— Обичам Гаетан и не искам да се окаже някакъв тъп гадняр.

— Но той не е тъп гадняр, миличка… Убедена съм, че има някакви неприятности. Дори е твърде възможно да му се е случило нещо ужасно, за което не смее да отвори уста, за да го сподели с теб. Срамува се, страх го е, че ще го напуснеш, когато разбереш. Попитай го. Кажи му, че ти се е случило нещо сериозно, за което не искаш да говориш с мен… и ще видиш как той ще се отпусне и ще ти разкаже. Тогава ще се успокоиш.

— Защото, да ти кажа… преди да се скараме с Ема, отидохме в някакво кафе с едни приятели и… какво ли не чух да говорят момчетата за момичетата, направо УЖАСИИ! При това обсъждаха наши приятелки. Казваха, тая е мръсница, всеки може да я забие. Онази е истинско плашило, ама е адски добра. Ние седяхме до тях, а те дрънкаха такива гадости! Най-лошото е, че не посмях да си отворя устата. Тръгнахме си с Ема, отидохме у тях. И тогава се замислих за Гаетан и си казах, че в този момент и той може би говори такива работи за мен, може дори да е разтръбил за нашата нощ на всичките си приятели. Това е гадно.

— Не го е направил! Как изобщо можа да си го помислиш!

— Ние никога не говорим по този начин за момчетата! Ужасно беше, кълна ти се! И най-важното, мръсниците не бяха те, а момичетата. Всички до едно без изключение бяха мръсници, секс играчки! Какво безсрамие, мамо, без капчица срам, ти казвам! Бях отвратена. Затова реших да кажа на Ема за Гаетан и тя ме насмете, заявявайки, че е жестоко обидена, защото не съм я предупредила… значи, не съм я смятала за приятелка, истинска приятелка, и се скарахме… Мамо, не я разбирам любовта, ама никак.

Ами аз какво да кажа тогава, отвърна наум Жозефин. Аз съм невежа, упорита и задръстена. Би трябвало да съществуват кодифицирани правила за добро поведение и за Зое, и за мен, би било идеално. И двете сме с вързани ръце, вие ни се свят от лъкатушенето в лабиринта на любовта, на любовните стратегии. Иска ни се нещата да вървят право напред, всичко да е красиво, винаги и неизменно чисто и неопетнено. Искаме да дадем всичко докрай и другият да го приеме. Без сметки и задни мисли.

— Мамо, какво искат мъжете?

Жозефин нямаше думи, за да изрази безсилието си. Мъжете не ви обичат заради добродетелите ви, не ви обичат, защото сте винаги до тях, мъжете не ви обичат всеотдайно. Мъжете ви обичат заради срещата, на която не сте отишли, заради целувката, която им отказвате, заради една-единствена дума, която не желаете да произнесете. Ето и Серюрие, и той го каза снощи, най-важното е да бъдете непредвидима.

— Не знам, Зое… Тук няма правила.

— Но ти би трябвало да знаеш, мамо! Ти си стара…

— Благодаря ти, миличка! — отвърна Жозефин през смях. — Повдигаш ми духа!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че човек никога не научава… Никога ли?

Жозефин поклати тъжно глава.

— Но това е отвратително! Ортанс изобщо не си задава такива въпроси.

— Престани да се сравняваш с Ортанс!

— Ама тя не страда! Не се поколеба за миг между Гари и работата си. Стегна си куфара и замина. Тя е силна, мамо, наистина е много силна.

— Такава си е Ортанс.

— А ние не сме като нея.

— Изобщо не сме! — усмихна се Жозефин, която започваше да се забавлява със създалото се положение.

— Може ли да поспя при теб, докато будилникът звънне за училище?

Жозефин й направи място и Зое се сгуши до нея. Нави кичур коса на палеца си, пъхна го в устата си и заяви:

— Писна ми момчетата да не уважават момичетата. Най-гадното беше, че си затраях като някаква жалка тъпачка. Това няма да се повтори, никога! Момчетата не са с нищо по-добри от нас. Имат си нещо си между краката, ама и ние си имаме!

* * *

Докато в Париж Жозефин и Зое си доспиваха, едната забила нос във врата на другата, в Лондон Ортанс вече бе будна. Черно кафе с три бучки захар, пълнозърнест хляб, масло, лимонов сок и протягане на подозрителна котка. Имаше месец и половина, за да представи двете витрини. Един месец и бюджет на изгладняла камила, която броди из пустинята, търсейки някой хилав храст да утоли глада си. Мис Фарланд одобри идеята й, прибра писалката със стриптийзьорката от Пигал, потропа по масата с дългите си пръсти с кървавочервен маникюр и обяви мизата: три хиляди лири, давам ви три хиляди лири за аранжиране на витрините…

— Три хиляди лири! — извика Ортанс, побесняла от възмущение, но това е направо мизерия! Ще трябва да наема асистент, да построя декор, да взема под наем камионетка за превоза, да намеря манекени, дрехи, фотограф, имам толкова идеи, три хиляди лири! За какво по-напред?

— Ако не ви харесва, отстъпете мястото на друг. Кандидати не липсват!

И Ортанс преглътна възмущението си. Грациозно се надигна от стола, широко се усмихна и си тръгна, както си мислеше, със спокойна походка. На излизане се озова очи в очи със секретарката, която я изгледа подигравателно. Игнорира я, тихо затвори вратата, пое дълбоко въздух и шутира с всичка сила вратата на асансьора.

— Три хиляди лири — повтаряше всяка сутрин, въздишайки покъртително, докато вписваше нов разход в списъка, който непрекъснато се удължаваше.

Все още се тресеше от гняв. Мърмореше, три хиляди лири, под душа, три хиляди лири, докато си миеше зъбите, нахлузваше си джинсите на дупки и леко пудреше носа си. Три хиляди лири, какво унижение. Бакшишите на лелката от тоалетната. Още от дете знаеше, че ако нямаш пари, си никой, че парите правят всичко. Колкото майка й да й повтаряше обратното, колкото да й говореше за сърце и душа, за състрадание и солидарност, за щедрост и всякакви други захаросани измишльотини, тя не хващаше вяра.

Когато нямаш пари, сядаш и плачеш. Не можеш да кажеш: не, аз избирам, аз искам. Без пари няма свобода. С пари можеш да си напазаруваш свобода на метраж. Всеки метър свобода си има цена. Като нямаш свобода, превиваш гръб, оставяш живота да мине отгоре ти и казваш „благодаря!“. Как ли щеше да постъпи Шанел на нейното място? Щеше да си намери мъж, който да я финансира. Не от любов към парите, а от любов към работата си. Като мен. Дайте ми пари и ще ви шашна, ще натворя чудеса. На кого ли можеше да го каже? Нямам си богат любовник. Бой Капел е имал коне за поло, притежавал е банки, акции, огромни къщи, пълни с цветя, прислуга и меки кашмирени пуловери. Моят любовник е внук на кралицата, но има една тениска, която не сваля от гърба си, едно износено сако и имитира катеричките в парка.

И освен това сме скарани.

Така че сега подреждаше разходите в спретнати колонки и пресмяташе. Манекените, наемът на студиото, хонорарът на фотографа, фотосите с размери на огромни плакати, дрехите и аксесоарите, декорът, правата за видеото на Ейми Уайнхаус и т.н. Напразно търсеше цифра, която да задраска. Не намираше. Всичко струваше пари. А искат от мен да не им обръщам внимание? Отново се връщаше на хипотезата за богатия любовник. Никълъс? Той имаше идеи, връзки, но нямаше пукната пара, а с хилавата си физика на гражданче дори не би могъл да изпълнява ролята на хамалин. А другите, бившите? Прекалено зле се беше отнасяла с тях, за да ги моли за услуга. Дори не беше сигурна, че съквартирантите й ще й се притекат на помощ. След реакцията й на самоубийството на сестрата на Том атмосферата бе охладняла. Би трябвало да се науча да бъда по-мила, си каза тя.

И за малко да се задави.

Кой? При кого да отиде и да заяви: повярвайте ми, дайте ми пари, ще успея. Заложете на мен и няма да съжалявате.

Кой би могъл да чуе тези думи, без да я сметне за надута нахалница, с безмерни претенции? Аз съвсем не съм такава, аз съм Габриел, преди да стана Коко Шанел, и скоро ще създам моя собствена модна линия, ще правя модни дефилета, ще имам привърженици, ще бъда на първа страница на списанията и ще ме цитират. Всичко е готово, тук, в главата ми. „Модата не е фобия, лудост, суетно разточителство, а израз на откровеност, на истинско чувство, на морално изискване, което придава самочувствие и изящество на жените. Модата не е нещо повърхностно, тя се корени дълбоко в живота и в душите. Модата има смисъл…“ Журналистите ще се удивяват. Ще ме цитират. Ще повтарят изказванията ми във вестниците. Ето тази морална възвишеност, този оригинален коментар би трябвало да съумее да продаде на някой наивник. Наивник интелигентен, изискан, фин, с многоцифрена банкова сметка.

А такива не се търкаляха по улиците.

Идеята ми за значимостта на детайла би трябвало да накара изискания наивник да налапа въдицата. Да му обясня, че жените откриват красотата, като се сливат с цялото и като се отличават от него чрез някой дребен детайл, който прави стила им неповторим и разпознаваем. Трябва да продам на наивника някоя красива приказка, убедителен аргумент, който обединява снобизма на културата и идеята за красота. Той ще се захласне и ще отвори широко портфейла си.

Когато си разиграваше този сценарий, Ортанс се изпълваше с увереност. Изправяше рамене, вирваше брадичка, присвиваше очи и се виждаше как изнемогва от договори и предложения за работа. Потърсеше ли обаче име на изискан наивник с многоцифрена банкова сметка, изпадаше в паника. Къде да го открие? По кой ли лондонски тротоар се клатушка? Дали изобщо фигурира в телефонния указател?

Ортанс нямаше приятели. Никога не бе вярвала в приятелството. Не бе залагала на това чувство. Съществуваше ли сайт, на който можеш да наемеш приятели за месец, докато се справиш успешно с две витрини? Да ги изстискаш от бачкане, сякаш са ти роби, след което да ги отпратиш с усмивка. Благодаря, момчета, вече можете да си вървите у вас… Приятелите правят услуги безплатно. Тя изпитваше крещяща нужда от приятели.

Отново се замисли за съквартирантите си. Сам напусна, но Том, Питър, Рупърт останаха… Реши, че не е много добра идея. Никога нямаше да позволят да се отнасят с тях като с роби. А новодошлият? Жан Пъпчивия? Сигурно ще се почувства поласкан, че го моли за услуга. Беше толкова грозен. Почти недъгав, отблъскващ. Би могъл с лекота да паркира на място за инвалиди.

Откакто се нанесе, си пусна тънки руси мустачки под носа, който напомняше муцунка на гризач. Това момче имаше нещо в себе си, което я караше да се чувства неловко. Струваше й се, че го е виждала вече някъде. Някакъв смътен спомен, който не предвещаваше нищо добро. Изглеждаше й познат… Не го познавам, сигурна съм. Отказваше да говори френски с нея, под претекст че иска да упражнява английския си. Акцентът му напомняше рибния пазар на старото пристанище на Марсилия.

— Откъде си?

— От Авиньон.

— Интересно, аз пък си мислех, че си от марсилския квартал Канбиер.

— Ядец!

Той се изпусна и произнесе думата на френски. Тя гръмна шумно и весело като балон и апартаментът се изпълни с неповторимото ухание на рибена чорба и на мастика. Челото му лъсна и пъпките, осеяли лицето му, запламтяха като премигващите лампички на игрален автомат. Тя се чудеше кое от двете, пъпките или акцентът й бяха познати. Вероятно и двете…

Във всеки случай той не беше нейният човек. Работеше, за да си плаща образованието: сервираше на частни партита, чистеше в „Старбъкс“, миеше чинии в „Макдоналдс“, разхождаше кучетата на богаташите. Търчеше подир всяка работа, без значение каква, важното бе да изкара нещо; прибираше се зачервен, потен и още по-пъпчив.

Понякога, застанала с гръб към него, й се струваше, че я наблюдава. Ако се обърнеше внезапно, се оказваше, че гледа в друга посока. Може би аз съм тази, която изпитва неудобство от него… Животът е несправедлив. Защо някои се раждат красиви, очарователни, безгрижни, а други — грозни, та грозни? Аз съм спечелила на лотарията по рождение. Раз, два, три, ще бъдеш красива ти, кръшна, дългокрака, с тен седефен и с гъста коса със златни отблясъци, със зъби белоснежни, от които момчетата ще падат покосени… Абракадабра, на вас отреждам кичури мазни, лик, изпъстрен с дупки от шрапнели, нос на гризач и зъби като азбуката мандаринска! Благодареше на Съдбата, а когато се разчувстваше — на родителите си. Особено на баща си. Когато беше малка, се затваряше в гардеробите сред неговите дрехи, вдишваше мириса на костюмите му, разглеждаше дължината на ръкавите, реверите на саката, изпипаното джобче за кърпичката. Чудеше се как е могъл да се влюби в такава незначителна жена като майка й. Този отново и отново възникващ въпрос я потапяше в бездънни разсъждения, от които скоро се отърсваше. Нямаше време за губене.

Тогава се връщаше към Гари, оценяваше неговата елегантност и замислено прокарваше длан по свития си от притеснение слънчев възел. Гари, Гари… Какво ли прави? Къде ли е сега? Той я мразеше. Не искаше повече да я вижда. Или вече я бе забравил? Дремеше й дали я мрази, или не, но не искаше да я забравя. После се стягаше. Нямаше да позволи на някакво си момче да й развали настроението и да убие енергията й. Не, благодаря! Щеше да мисли за Гари по-късно, след като уреди проблема с богатия наивник.

Връщаше се на бюджета и озадачено се почесваше по главата.

Никълъс. Ще започне от него. Нуждаеше се от помощта и от съветите му. В края на краищата не беше стигнал току-така до поста художествен директор на престижния магазин „Либърти“ с прекрасната фасада в стил „Тюдор“ на „Оксфорд Стрийт“.

Позвъни му и се уговориха да се срещнат в бара на хотел „Кларидж“. Поръча две чаши шампанско, розе. Той учудено я изгледа. Каза му, аз черпя, имам една молба, и му изложи проблема си. Спомена мимоходом за евентуален заем. Той веднага я прекъсна.

— Нямам нито едно излишно пени, което да инвестирам в твоето начинание.

Брутално, но кристално ясно.

Ортанс се замисли за кратко и отново нападна:

— Длъжен си да ми помогнеш, ти си най-добрият ми приятел.

— Само когато те устройва. През останалото време съм нещо като рогозка, в която си изтриваш обувките.

— Лъжа.

— Истина. Нека да поговорим за това, ако искаш… Да поговорим за всички онези пъти, когато си се отнасяла към мен като към…

— Престани, веднага! Имам прекалено много проблеми, за да разчиствам стари сметки, за които пет пари не давам. Имам нужда от теб, Никълъс, трябва да ми помогнеш.

— В замяна на какво? — осведоми се той, поднасяйки чашата с шампанско до устните си.

Ортанс го гледаше, зяпнала от изумление.

— На нищо. Нямам пари, едва успявам да държа главата си над водата с месечната издръжка, отпусната от майка ми, и…

— Помисли малко.

— О, не! — проплака тя. — Сега ще ми предложиш да спя с теб!

— Абсолютно. С педагогическа цел.

— Така ли го наричаш?

— Последния път, когато обядвахме заедно, ти ми намекна, че съм гола вода. Искам да разбера защо и искам да ми покажеш как да стана по-добър. Ти ме обиди, Ортанс.

— Не съм си го и помисляла дори.

— Наистина ли смяташ, че не ме бива в леглото?

— Ми да…

— Благодаря. Много благодаря. В такъв случай аз ще сключа сделка с теб: прекарваш няколко нощи с мен, посвещаваш ме в изкуството да ощастливявам девойките, а аз в замяна отварям пред теб вратите на всичките ателиета, заемам ти рокли и палта, шалове и боти, подсказвам ти идеи и ти давам рамо. С две думи, събираме се отново и ако се науча, оставаме заедно.

— Но тези неща не се учат! — отвърна с отчаяна въздишка Ортанс. — Човек се ражда с това умение, с това желание да опознае тялото на другия, с този апетит…

— И ти твърдиш, че аз не го притежавам.

— Искаш ли да разбереш какво мисля наистина? Предупреждавам те, ще ме намразиш.

— Не, предпочитам да не зная. Запази си мнението за себе си.

— Мисля, че е за предпочитане.

— Ще ми го разкриеш ли някой ден?

— Обещавам. В най-далечната възможна перспектива.

Той се стегна, изправи рамене, опита се да си даде вид, че изобщо не му пука, но се отказа и заяви:

— Окей, ще ти помогна, ще отворя заради теб резервите си, но нито дума никому… На ония от „Либърти“ не бива и през ум да им минава, че съм ти помогнал и че половината от дрехите им са изтипосани на снимки в „Хародс“.

Ортанс му се хвърли на врата, разцелува го сърдечно, погъделичка ухото му с едно „обичам те по моя си начин и понеже, така или иначе, не обичам никого, смятай се за щастливец“. Той се опита да я отблъсне, тя го прегърна, сложи глава на рамото му, накрая той се отпусна и я обви с ръка.

— Толкова ли съм кофти? — попита отново.

— Малко непохватен. Леко отегчителен… Сякаш се любиш с учебник по любовна техника в ръка, едно, докосвам дясната гърда, две, лявата, три, пощипвам лекичко, милвам и галя и след това…

— Мисля, че схванах. Но би ли могла да ми кажеш какво трябва да правя?

— Само теория, без практика?

Той кимна.

— Добре. Урок номер 1, изключително важен: клиторът.

Той силно се изчерви.

— Не. Не веднага. Не тук. Ще ми предадеш урока някоя вечер, след като добре си пийнем и двамата или след като сме се уморили от много работа. Ще бъде като междучасие, кратка почивка!

— Да знаеш, Ник, обожавам те!

Тя повтори поръчката за две чаши „Рюинар“ розе и въздъхна, боже мой! Ще се разоря! Карай! Една седмица няма да ям. Или ще ходя в „Теско“, на автоматите, там няма касиерки да ви дебнат. Ще си купя риба и ще маркирам картофи. Същото ще направя и за зеленчуците и плодовете, зърнените храни и яйцата, ще маркирам само картофи! Бим-бам-бум, ще променям цените!

Двамата съставиха план. Истински боен план, за да успеят да се впишат в срока и всичко да е готово навреме. Да намерят фотограф и манекени, които да приемат да работят безплатно. Да пренесат декори, дрехи, фотоси и кетъринг… Трябва да ги храниш всички тези хора, които ще работят за теб без пари, отбеляза Никълъс. Свиха още малко от второстепенните разходи, които можеха да избегнат, и Никълъс стигна до същата цифра, до която бе стигнала и Ортанс: шест хиляди лири. Значи бяха нужни още три хиляди.

— Както виждаш — прошепна отчаяно Ортанс, — имала съм право…

— И аз не мога да ти помогна, нямам богати родители, нито чичо милионер.

— Да поръчаме ли още по едно? И без това така съм се насадила, че…

Поръчаха за трети път по чаша „Рюинар“ розе.

— Ама и името на това шампанско много му подхожда^[2] — възмути се Ортанс.

— Абе ти нямаше ли някакъв богат чичо, който живее в Лондон? — попита Никълъс, преглеждайки за кой ли път разходите, които не подлежаха на никакво свиване. — Съпругът на леля ти, която хм… в гората…

Ортанс удари с две ръце по масата.

— Филип? Ама, разбира се! Колко съм тъпа! Съвсем го бях забравила!

— Какво чакаш, че още не си му се обадила?

Тя побърза да го стори още на следващия ден. Уговориха се да обядват в кафе-ресторант „Улзли“, на „Пикадили“ № 160.

Филип вече се бе настанил, когато тя бутна вратата на култовия ресторант, място, което не можеш да си позволиш да пропуснеш, ако си в Лондон. Той я чакаше и четеше вестник. Тя го огледа отдалече — красив мъж, наистина. Облечен с вкус. Тъмнозелено сако от туид на фини сини райенца, класическа риза „Лакост“ в бутилково зелено с дълъг ръкав и вдигната яка, кадифен панталон едър рипс в убито кафяво, красив часовник с класическа форма… Гордееше се, че му е племенница.

Не подхвана веднага темата. Попита как е Александър, как върви училището, има ли приятели, с какво се занимава през свободното си време. Как се чувства братовчедът й? Как намира френското училище? Харесва ли преподавателите? Говори ли за майка си? Тъгува ли? Съдбата на Александър никак не я вълнуваше, но мислеше, че по този начин ще разчувства свако си и ще подготви почвата за молбата си. Родителите обожават да им говорят за децата им. Накокошинват се, сякаш са снесли най-прекрасното яйце на света. Ортанс добави угоднически колко много обичала братовчед си, въпреки че рядко го виждала, колко бил красив, интелигентен, различавал се от другите деца, бил по-зрял. Филип я слушаше мълчаливо. Тя се запита дали това е добър знак. Прегледаха менюто, поръчаха си специалитета на деня, печено пиле от Ландите с картофи, задушени с лук в масло по лионски. Филип попита дали иска чаша вино и какво може да направи за нея, защото му беше ясно, че не му се бе обадила, за да си говорят за Александър, знаеше, че тя изобщо не се интересува от братовчед си.

Ортанс реши да подмине намека за безразличието си, защото щеше да се отклони от целта. Обясни как бе избрана измежду хиляди кандидати, за да аранжира две витрини на „Хародс“, как й била дошла идеята и…

— … имам чувството, че няма да се справя. Всичко е толкова сложно и скъпо! Имам куп идеи, но постоянно съм притисната от липсата на финанси. Ужасното е, че парите усложняват всичко и нещата стават непоносимо тежки. Хрумва ти прекрасна идея, но като се направи бюджетът, ефирната идея започва да тежи един тон. Например, за да пренасям материалите, ми е нужна кола. Каква ти кола! По-правилно е да кажа камионетка… Трябва също да осигурявам прехраната на екипа. Ще помоля собственика на жилището ми, който притежава индийски ресторант, да ми приготви една бака пиле с къри на приемлива цена и в замяна ще го включа в присъщите разходи… но всичко изисква ужасно много работа, сложна организация.

— Колко не ти достигат? — попита Филип.

— Три хиляди лири — заяви, без да го увърта Ортанс. — Но четири ще ме оправят царски.

Той я изгледа усмихнато. Странна е, каза си, смела, дръзка, красива… Знае, че е красива, но това не й стига. За нея красотата е инструмент. Булдозер, който премахва житейските трудности. Фактът, че са красиви и че го знаят, погубва красивите жени, обезличава ги, прави ги безинтересни, дори глупави. Красотата им ги кара да се отпускат като в удобен шезлонг и да мързелуват. Ирис прекара по този начин целия си живот. Затова се погуби. Ортанс не се отпуска, не мързелува. Решителна, самоуверена. На лицето й може да се прочете тотална липса на съмнение. Същото онова безценно леко съмнение, което придава на красотата една едва доловима плаха нотка…

Ортанс чакаше. Чувстваше се неловко. Мразеше да моли за каквото и да е. Толкова е унизително да изпаднеш в подобно положение. Да зависиш от нечие благоволение. Гледа ме, сякаш ме е сложил на кантара! Ще ми чете конско като майка ми. Усилието, заслугата, издръжливостта, прекрасните душевни добродетели. Зная ги наизуст омайващите му тиради. Нищо чудно, че двамата толкова си пасват с майка ми. Докъде ли са стигнали? Дали продължават да се срещат, или се бичуват в памет на Ирис и проповядват въздържание? Подобен тъп сценарий им подхожда отлично. Играят в цветна широкоекранна версия на „Сид“^[3]. Чест, съвест, дълг. Любовта на дъртите вони. Размазват чувства където им падне, лепкаво е, гадно е. Иде ми да взема да го оставя тук с пръст в уста и да се омета… Какво ме прихваща! Как го бе казал Салвадор Дали за елегантността? „Елегантната жена е тази, която ви презира и няма косми под мишниците.“ А аз съм застанала на колене и изпод мишниците ми висят цели две връзки праз. Ако не отвори уста след две секунди и половина, ставам и му заявявам, че е станала грешка, ужасна грешка, че съжалявам и никога повече, никога повече…

— Няма да ти дам тези пари, Ортанс.

— Аха…

— Няма да ти направя тази услуга. Ако кажа „да“, ще бъде прекалено лесно за теб. Човек трябва да е много принципен, за да устои на леснината.

Уморена, смазана, Ортанс слушаше и нямаше желание да му отговаря. Дрън-дрън, сега е негов ред да ми дрънка врели-некипели, да ме поучава. Така ми се пада! Знаех си, че идеята не е добра, защото друг я бе предложил. Винаги трябва да си вярваме, да не слушаме другите. Не само ми отказва, ами и ми чете морал.

— Спести ми баламосванията! — измърмори тя, без да го погледне.

— Освен това — продължи Филип, игнорирайки ядосаната си племенница — откровено мисля, че дребните подаръци под държат приятелството, а едрите го развалят… Ако ти дам парите, ще се чувстваш задължена да се отнасяш любезно с мен, да ми говориш за Александър, за когото изобщо не ти пука, дори ще искаш да го виждаш и всичко това ще е едно голямо недоразумение… А ако нищо не ми дължиш, няма да се чувстваш длъжна да се преструваш и ще си останеш страхотната малка чума, която толкова харесвам!

Ортанс седеше, изправила рамене, опитвайки се да събере останките от гордостта си и достойно да се измъкне от конфузното положение.

— Разбирам, много добре дори… Сигурно си прав. Но тези пари ужасно ми трябват. А и понятие нямам към кого да се обърна. Не познавам нито един милиардер! Докато ти… ти си тъпкан с мангизи. Защо нещата са толкова лесни, когато си дърт, а толкова трудни, когато си млад! Би трябвало да е обратното! Би трябвало да правите всичко, за да насърчавате младите…

— Не можеш ли да поискаш заем от училището? Или от банка? Досието ти е впечатляващо…

— Притисната съм от времето. Всичко съм премислила, но така и не намерих решение.

— Не съществува проблем, който да не може да се реши. Няма такова нещо.

— Лесно ти е да го кажеш! — измърмори Ортанс, на която започна да й писва от житейски мъдрости.

Сигурна съм, че мисли за Ирис. Тя го обичаше, както се обича подписан чек без указана сума. А това не е особено похвално за никой мъж.

— За Ирис ли мислиш, докато ме баламосваш?

— Не те баламосвам.

— Но аз не съм като нея! Претрепвам се от работа! И не искам нищо от никого. Освен от мама, но то е минималното…

— И Ирис в началото се претрепваше от работа. Беше една от блестящите студентки от групата си в Колумбийския университет и после… всичко стана прекалено лесно. Реши, че е достатъчно да се усмихва и да пърха с мигли. Захвърли работата, престана да търси идеи. Започна да манипулира, да хитрува и мами… Накрая мамеше всички, дори себе си! На двайсет години беше като теб, а после…

Колко бързо се променят нещата!, помисли Ортанс. Когато дойдох, той беше един наперен мъж, а сега внезапно се натъжи. Достатъчно бе да споменем Ирис, за да изгуби цялата си самоувереност и да се върне в миналото.

— И аз бях виновен. Аз й помогнах да сключи сделка с живота, аз бях този, който подхранваше илюзиите й. Поставях я толкова високо! Преглъщах всичките й лъжи. Въобразявах си, че я обичам… А в действителност я унищожих. От нея можеше да излезе прекрасен човек.

Той повтори шепнешком, сякаш говореше на себе си, суетна, толкова суетна, повърхностна…

Ортанс се възпротиви:

— Но това е минало. Не ме интересува. Интересуват ме настоящето и бъдещето. И какво ще правя след час. Към кого да се обърна, как да се справя с положението… За нищо друго не ми дреме. Всеки отговаря за своя живот, Ирис е преминала покрай своя, жалко за нея, но аз, аз трябва да изнамеря отнякъде тези три хиляди лири или ще си прережа вените!

Филип я слушаше и си казваше, права е, тя не може да плаща заради вятърничавата си леля. Тя е различна, но не желая да се окажа косвеният виновник за нещастието й.

Сервитьорът ги попита дали ще поръчат някакъв десерт. Ортанс не го чу. Не беше се докоснала до печеното пиле. Имаше толкова отчаян вид, че Филип престана да мисли за Ирис и се върна в настоящето.

— Знаеш ли какво ще направиш…

Ортанс се втренчи намръщено в него.

— Ще седнеш и ще ми напишеш кратък проект с намеренията си. Прегледно съставен: точки, подточки, както си му е редът… Напиши и за „Сейнт Мартинс“, представи творческата си биография, подчертай, че си избрана измежду стотици кандидати, развий идеята си, как си смятала да я осъществиш, бюджета, който са ти отпуснали, и аз ще те представя на един финансист, който евентуално ще ти даде заем или ще направи дарение, ще зависи от това, дали ще съумееш да се продадеш… Съдбата ти е в твоите ръце, а не в моите, възбуждащо е, нали?

Ортанс кимна. На устните й заигра бледа усмивка, изместена скоро от истинска широка усмивка, накрая се захили като тиква на Хелоуин. Отпусна се, протегна се. Предизвикателството, което й предлагаше Филип, я изпълни с живот. Тя затърси приборите си, готова да нападне печеното пиле, но видя, че сервитьорът ги е отнесъл заедно с чинията. Огледа се изненадано, после сви рамене, грабна една гризина и настървено отхапа парченце. Беше гладна и сега вече напълно убедена, че ще получи трите хиляди лири, които не й достигаха.

— Съжалявам за това, което казах за Ирис, май бях доста невъздържана.

— Край на умилкванията, нали се разбрахме?

— Окей, край!

— Ще се наложи да изнамериш някой аргумент, който да поласкае мецената, да го накараш да повярва, че като ти помага, светът на изкуството ще отвори врати за него. Хората с много пари смятат, че притежават отличен вкус и усет за художественото. Представи аранжирането на витрините по-скоро като изложба, а не само като мода.

— Ясно ми е — кимна Ортанс. — Бях развила цяла концепция, с която да уловя в мрежите си Превзетия Баламурник, и щях да ти я сервирам. Сега ще я пробутам на него…

Той се засмя, развеселен.

— Защото искам да ми повярваш, Филип, аз не съм повърхностна… Само така изглеждам. Всъщност съм толкова нахъсана, че нищо не е в състояние да ме спре.

— Приятно ми е да го чуя.

След като се сбогува с Филип, Ортанс отиде при Никълъс в „Либърти“. В трескавата работна обстановка той й се стори по-хубав, по-значим, по-привлекателен. Почти загадъчен. Изненадана, тя го погледна нежно, но той не забеляза, погълнат от обзелата го възбуда — бе намерил фотограф, който се съгласил да работи без заплащане.

— Толкова ли е некадърен? — осведоми се Ортанс.

— Не, просто търси ангажименти, за да си изработи фотобук… Китаец е и му е страхотно трудно да си издейства визи, затова не може да се добере до Милано или Париж… Мисълта, че името му ще се появи в „Хародс“, че ще работи за французойка, която при това учи в „Сейнт Мартинс“, допълнително го мотивира, затова бъди любезна с него.

— Няма да го ухапя! Говориш ми така, сякаш съм чудовище!

— Той чака навън, в коридора.

Ортанс се стресна.

— Да не е косматото джудже, високо метър и десет, като се покачи на стълба?

— Точно това исках да те предупредя да не споменаваш! Той е много добър, ще ни направи страхотни снимки безплатно… Затова бъди учтива.

Ортанс го изгледа подозрително.

— Сигурен ли си, че е добър?

Никълъс въздъхна.

— Ортанс, мислиш ли, че разполагаш с достатъчно време, за да обсъждаш всяко мое решение? Не, не разполагаш. Затова ми се довери.

И той покани Дзяо Лю, който ентусиазирано им раздруса ръцете, очарован се ококори при вида на Ортанс, изпивайки с очи прекрасната госпожица, която го гледаше отвисоко, и заповтаря it’s wonderful, it’s wonderful след всяка нейна дума.

Вечерта, прибирайки се вкъщи, Ортанс бе капнала от умора, но щастлива. Денят се бе оказал плодотворен — Филип щеше да й осигури баламата, когото да оскубе, имаше си фотограф, с Никълъс избраха две дълги и елегантни манекенки, които приеха да работят само за славата. Бим-бам-бум, проектът лека-полека придобиваше форма.

В хола завари Жан Пъпчивия, който се бе разположил сам, на тъмно, и гледаше телевизия, протегнал крака на ниската масичка. Или казано по-точно, установи Ортанс, който дремеше пред включения телевизор. Това момче непрекъснато дремеше. Ама че марда, помисли тя.

След като разбраха, че Сам се готви да напусне, момчетата публикуваха обява в интернет. И посещенията не закъсняха. Появи се двойка лесбийки, здравейте, ние сме две готини лесбийки, търсим симпатичен апартамент със съквартиранти, неприятно ли ви е, че сме лесбийки? Не? Отлично. Ние си падаме и малко нудистки. Харесва ни да се размотаваме дибидюс голи, както и това, да ни гледа някой мъж, докато… ами… това не ви ли шокира? Особено ако е индиец. Случайно да има индиец сред вас?

Дойде и някаква студентка по право, обута със сандали и навлякла дълга плисирана пола, която обиколи навсякъде, не спирайки да повтаря, колко е мръсно! Всеки път, когато отваряше врата, тя вадеше носна кърпичка от джоба си и хващаше бравата с нея.

Един пък дори не си даде труда да се появи и отговори на обявата по интернет.

„Очарован съм от големия шкаф в стаята, но не виждам за какво може да ми послужи. Стопроцентов гей съм. Луд съм по модата и хвърлям дрехите си, след като съм ги носил. Не споменавате в обявата дали някой от вас е гей, или не, защото ако има такъв, за мен ще бъде особено примамливо. Аз съм на двайсет и пет, от Мали съм и живея в Лондон от четири години. Наскоро скъсах с приятеля си. Ще мога ли да си водя момчета вкъщи? Така по-лесно ще преболедувам раздялата. Имам много красиви розови тапети от родината ми, бихме могли да ги сложим в хола. Притежавам също и колекция порносписания, които с удоволствие ще ви давам да разглеждате. Отговорете ми, ако проявявате интерес, момчета!“

Питър изглеждаше силно впечатлен. Триеше с кърпичка обрамчените си с телени рамки очила и заявяваше, че цялата тази работа никак не му се нравела. Отказаха на кандидатите, които предлагаха да се нанесат заедно с любимите си мишки, белки, питони или папагали, както и на вегетарианците, на едно момиче с бурка и на друго, което ядяло само къри и не се миело.

Приеха Жан Пъпчивия в момента, в който се представи. Той ги спаси от лунатиците, мадамите ексхибиционистки и жаркия малиец.

Ортанс реши, че не й се иска нито да го събужда, нито да говори с него. Продължи направо към стаята си, за да обмисли всичко, което оставаше да се върши.

Трябваше също да съчини едно добре аргументирано експозе за Филип.

* * *

Жан Пъпчивия по документи се казваше Жан Мартен.

Жан Мартен не спеше. Жан Мартен гледаше телевизия. Когато Ортанс влезе, той затвори очи и ги отвори веднага след като тя му обърна гръб.

Чумата.

Щеше да я смаже. Все още не знаеше по какъв начин, но това момиче щеше да си плати.

Първо, заради проклетията си и заради всички останали, които го наричаха ходеща гнойна пъпка и пълнена зелка. Мъките му започнаха с появата на първата гнойна пъпка, когато стана на четиринайсет. Отначало бе просто някаква лека подутина, която го сърбеше, после се превърна в разрастващо се червено петно, което се подува, подува и завършва с бяло връхче на върха, пълно с гной, след това гнойта потича, като заразява други части на лицето и го превръща във верига от гноясали кратери. Допреди това си беше едно напълно нормално хубаво момче, което жените от семейството целуваха, галеха, глезеха, пред което се разнежваха. Братовчедка му, съседското момиче и съученичките му се заглеждаха подире му. Не че беше някакъв красавец, съвсем не, дори беше леко недодялан, но бе единственият син и наследник на г-н и г-жа Мартен, производители на нуга от Монтелимар, семейно предприятие, което се предаваше от баща на син от 1773 г., когато нугата се превърна в емблема на града и в световноизвестно и високоценено лакомство. Монтелимар, градът на халвата нуга с три хиляди тона годишно производство. Жан Мартен щеше да продължи семейния бизнес така, както го бяха продължили баща му, преди него дядо му, прадядо му, прапрадядо му. Щеше да кара мерцедес, да живее в „красивата къща“ и да се ожени за дъщерята на някой виден съгражданин. Можеше дори да се сроди с някоя друга прочута династия на нугата. Жан Мартен беше прекрасна партия за женитба.

Но ето че се пукна първата гнойна пъпка…

Никога повече не го погледнаха право в очите и той също се научи да отклонява поглед. Майка му го гледаше, изпълнена със състрадание, мърмореше, горкото ми момче, горкото ми момче, когато си мислеше, че няма да я чуе. В нейното семейство не си и помисляха да се допитат до дерматолог. Вярваха, че ще мине, че е от възрастта, че след първото момиче… — баща му и приятелите му се шегуваха, ръчкайки се с лакът — ще му мине, пъпките ще изчезнат по чудо. Само дето нито едно момиче няма да позволи да го целуне такъв като мен, протестираше вътрешно Жан Мартен. Заключваше се в банята, заставаше пред огледалото, проследяваше меандрите на жълтата лава, зигзазите на огнените пъпки и се оплакваше. Когато го засърбеше непоносимо, се разчесваше до кръв и си отдъхваше… но кожата му се нашарваше с неизличими белези.

Тогава се отдаде на яка мастурбация. Напразно.

Изпопрочете де каквото намери за младежките пъпки. Лепеше си по лицето кожа от свинска зурла, приготвяше си маски от зелена глина, пръскаше се с вода от Мъртво море, употребяваше лосион от бензоил пероксид, клепаше се с оловни и медни помади, с йодиран спирт, с 90% спирт, гълташе всевъзможни хапчета, от които му се гадеше…

Отново се върна към мастурбацията.

Всички момчета си имаха приятелки, с изключение на него.

Всички момчета ходеха по купони, с изключение на него.

Всички момчета се показваха по перки, с изключение на него.

Всички момчета се бръснеха и се поливаха с лосиони, с изключение на него. Лосионите за след бръснене му изгаряха кожата.

Той се подуваше, зачервяваше се, пъпките прегаряха, образуваха корички, кожата му се белеше и отново всичко започваше отначало. Лицето, гърдите, гърбът му бяха покрити с гнойни рани. Престана да излиза от къщи.

Съсредоточи се върху ученето. Взе си матурата с много добър. Изкара една година подготвителен клас, за да кандидатства за Висшето търговско училище. Радостни от отличните учебни резултати на сина си, техните му подариха мотор и той започна да кара като луд по пътищата, с лице, брулено от вятъра, за да завехнат пъпките.

Вечер гледаше телевизия с баба си, гореща привърженичка на филмовата рубрика на трети канал. Когато пуснаха цикъла „Съвременно английско кино“, направи откритие, което го омая. Най-сетне показваха на екрана момчета като него — грозни, със зачервени физиономии, безобразно пъпчиви. Английските актьори бяха коренно различни от американските с тяхната розова кожа, английските актьори приличаха по-скоро на него, Жан Мартен. Реши да продължи обучението си в Англия. Идеята шокира родителите му — негов дълг бе да остане в Монтелимар и да поеме семейната фабрика за нуга. На всяко хранене му припомняха, че е единствен син и трябва да овладее занаята.

Приеха го в престижното Висше училище по икономика и той напусна родния дом с шум и трясък. Без стотинка в джоба. Животът му щеше да се промени.

И той действително се промени. Или поне той си мислеше така. Животът му стана по-добър. Вече никой не отвръщаше поглед от лицето му, говореха му нормално, тупаха го приятелски по гърба. Той свикна да се смее открито, оголил кривите си зъби. Канеха го дори на кръчма. Заемаше им записки от лекции, по малко пари, картата си за метрото. Свиваха му по някоя опаковка нуга, която баба му тайно му изпращаше. Не протестираше, беше щастлив, имаше приятели. Но все още нямаше приятелки. Когато доближаваше лице да целуне някое момиче, то се дърпаше, изплъзваше се, клатеше отрицателно глава, няма начин, имам приятел, ужасно е ревнив…

Отново задълба в учението. Нагъваше нуга и мечтаеше за Скарлет Йохансон. Беше пристрастен към нея, тя бе руса, красива, с нежнорозова кожа, с ослепителна усмивка и той си мислеше, един ден ще стана богат, някой прочут дерматолог ще ме излекува и тя ще се омъжи за мен. Приспиваше се, смучейки парче нуга. Учеше като луд в университета и приемаше всякаква работа, за да си плаща образованието, храната, телефона, газта и електричеството. Така не му оставаше време да мисли за проблема.

Докато една вечер не видя Ортанс. На прием, който даваха мисис и мистър Гарсън в чест на дъщеря им Сибил. Той беше на бара, Ортанс се приближи и изля всичкото шампанско в кофичката за лед. Той се възмути, тя го размаза с гримаса на отвращение. Отнесе се към него сякаш беше куче. От всяка изплюта дума му излизаха свитки от очите.

В Монтелимар се беше бил с момчета, беше отнасял удари, понасял бе подли номера, но до този момент никой не го бе наранявал така жестоко, както го нарани Ортанс. Обидни думи, придружени от убийствено презрителен поглед, който се плъзгаше по него, сякаш беше някакъв боклук, а не човешко същество. Той я фотографира мислено и си даде дума да я запомни завинаги. Щеше да си отмъсти, ако някой ден попаднеше на тази чума. В сравнение с него граф Монте Кристо щеше да се окаже невинно детенце. Нямаше да я напада физически, о, не, не желаеше да гние в затвора заради нея. Щеше да я разори, да я унищожи, щеше да я смаже и срине психически.

Въпреки че… Когато я зърна на онова събиране, след като тя обърна първата бутилка шампанско в кофичката за лед, направо се вцепени: тази мадама беше двойничка на Скарлет Йохансон. Неговата Скарлет. Изгледа я, стъписан. Готов да си затрае, да я остави да изпразни всичките бутилки. Скарлет от плът и кръв, с медноруса коса, зелени бадемовидни очи и убийствена котешка усмивка. Същото леко вирнато носле, същите леко подути устни, готови за целувка, същият лъчезарен тен, същата царствена походка. Скарлет…

Тя го обиди. Неговият блян му нанесе жестока рана.

Първия път, когато отиде да види жилището, тя беше в Париж. Накрая от всички кандидати момчетата се спряха на него. Удариха длани и сключиха сделката: седемстотин и петдесет лири наем за стаята, без режийните.

Една вечер, прибирайки се от работа — всеки ден разхождаше два очарователни териера, които го ближеха по лицето винаги когато идваше да ги изведе в парка, — се озова лице в лице с Ортанс. За малко да припадне.

Чумата!

Съдбата му определяше среща. Също като на Монте Кристо. И също като него, без да бърза, щеше да изпипа отмъщението си до най-дребната подробност. Това момиче сигурно имаше слабо място. Тайно местенце, в което да забие камата и да я унищожи. Щеше да я остави обезкръвена, обезобразена от мъка и едва тогава щеше да свали маската и да я заплюе в лицето.

Но дотогава, до идването на заветния ден, който щеше да му възвърне желанието за живот и да го изтръгне от сивото ежедневие, трябваше да запази анонимността си.

За начало си пусна мустаци. Обяви, че е от Авиньон, за да не го издаде монтелимарската нуга, твърдо решен от устата му да не излиза думичка на френски, за да прикрие акцента си. Готов бе да чака колкото е нужно. Казват, че отмъщението е ядене, което се яде студено; той щеше да го замрази дълбоко и да се наслади на леденото удоволствие.

* * *

Гари не можеше да се познае. Животът му бе заприличал на хвърчило с шарена опашка, което се издига във висините, докато той тича долу на земята. Сякаш всичко важно за него беше изгубило значение. Или се бе изтрило. Той стоеше край пътя с празни ръце, със свито сърце и за пръв път от много време насам страхът го връхлиташе на пристъпи, един непоносим страх, от който дъхът му секваше, който го караше да залита и едва да се сдържа да не избухне в ридания.

Страхът не бе нещо ново, той го познаваше отдавна. Когато двамата с майка му се притискаха един до друг и тя му повтаряше шепнешком, че го обича, че го обича повече от всичко на света, но с тона на човек в опасност, който говори тихо, за да не го чуят. И добавяше: знаела, че той е разкрил тайната на дамата с кралската корона, изобразена на банкнотите и на монетите, но това не биваше да го споменават никога, никога, тайната не бива да се споделя с никого. Дори думите бяха опасни и тя поставяше пръст на устните си, повтаряйки: „опасни“. И двамата бяха пленници на тайната, и двамата бяха изложени на една и съща опасност. Най-важното беше той да знае, че тя винаги ще го обича, ще го защитава с всичките си сили, това никога не биваше да забравя, никога, и тя го притискаше още по-силно до гърдите си, и той се страхуваше още повече. Разтреперваше се от глава до пети, а тя го прегръщаше, за да отдалечи опасността, и двамата се сливаха в едно цяло пред страха. Гари не разбираше от какво се страхува, но чувстваше как опасността го обвива до задушаване в някакво бяло покривало. В такива моменти сълзите напираха в очите му. Емоцията беше изключително силна и той не можеше да я овладее, понеже не знаеше с какви думи да я назове… Огромното бяло покривало покриваше всичко и ги завързваше и двамата, майка и син, заложници на мълчанието.

Познаваше страха и от времето, когато тя отиваше при мъжа в черно, където и когато я повикаше, по средата на някое изречение, докато се къпеше в банята, докато му даваше подсладено кисело мляко. Достатъчно бе телефонът да звънне, тя да вдигне и тонът й неочаквано се променяше — звучеше засрамено, гласът й трепереше, казваше: да, да, обличаше го на бърза ръка, увиваше го в едно огромно палто и двамата излизаха, тряскайки вратата, дори се случваше да си забрави ключовете отвътре. Отиваха в някой хотел, обикновено луксозен, хотел с портиер в ливрея на входа, с прислужник, който се навърта наоколо, с момче, обслужващо асансьора, с прислужник на всеки ъгъл, тя го настаняваше на рецепцията, без да поглежда господина с униформа, който й хвърляше недоволен поглед, подаваше му рекламна брошурка, която грабваше от някоя масичка, за да се занимава, и му казваше, ето, гледай картинките, така ще се научиш да четеш, веднага се връщам, не мърдай оттук, разбра ли? Няма да мърдаш оттук под никакъв предлог, разбрахме се, нали? Изнизваше се като крадла, връщаше се разплакана и го уверяваше, сякаш говореше на себе си, сякаш спореше със съвестта си, уверяваше го, обичам те, бъди сигурен, обичам те до лудост, просто… и отново изчезваше. Униформеният господин я гледаше как се отдалечава, клатейки глава, обръщаше се към него със съчувствие, а той продължаваше да стои и да я чака. Без да помръдва. Вцепенен от страх, да не би случайно тя да не се върне.

Тя се връщаше. Зачервена, уморена, засрамена. Обсипваше го с целувки, гушкаше го и двамата се прибираха вкъщи. Понякога вземаше отново лъжичката и му даваше подсладеното кисело мляко, друг път пълнеше ваната с гореща вода и пускаше тъжна музика или го слагаше да спи, сядаше до него и заспиваше облечена.

Той порасна, но нещата не се промениха. Седяха си пред телевизора, загледани в някакво предаване с поднос на коленете, смееха се, надпреварваха се да отговарят на въпросите, пееха песни, телефонът иззвъняваше, тя му хвърляше палтото, пресичаха Лондон от единия до другия край и хлътваха в някой хотел. Тя го настаняваше на някое голямо канапе, даваше му напътствия, той кимаше и чакаше да й види гърба. Не искаше да кисне на едно място да разглежда тъпи диплянки, които рекламираха облени от слънце приказни острови. Излизаше и тръгваше към близкия до хотела парк да наблюдава катеричките. Сядаше на тревата. Оставяше ги да дойдат близо до него, даваше им дребни сладки, които носеше в джобовете на палтото си. Те не се страхуваха, ядяха от протегнатата му ръка. Или отнасяха парченцето лакомство и се отдалечаваха, подскачайки. Подскачаха високо, отривисто, решително, оглеждайки се наляво и надясно, за да се убедят, че наоколо не се мярка съперник, готов да им отнеме плячката. Той се смееше весело, проследявайки ги с очи как се отдалечават, катерят се пъргаво като индианци по сивите дънери и изчезват сред клоните на дърветата. Много скоро ги губеше от поглед, те се сливаха с кората на дърветата. Тогава започваше да ги имитира, подскачаше, развял голямото си палто, разтворил ръце и свил пръсти като куки, въртейки очи във всички посоки, сякаш се опасяваше да не го нападне някой. За да забрави страха, загнездил се в стомаха му. За да забрави въпроса, който се въртеше безспир в ума му, ами ако тя го остави и никога вече не се върне? В такива моменти се затичваше обратно към хотела и грабваше някоя тъпа рекламна брошурка.

Тя винаги се връщаше. Но той така и не се освободи от лапите на страха.

Един ден мъжът в черно престана да звъни по телефона. Или двамата заминаха за Франция. Губеше му се редът, в който нещата се бяха случили. Но телефонът престана да звъни. Нямаше вече хвърлено набързо палто, излизане на пожар, недовършена кофичка подсладено кисело мляко, оставена на масата. Тя стоеше вкъщи и денем, и нощем. Печеше сладкиши, готвеше варено, майстореше чудни воловани с всякакви пълнежи, пастети, мъфини, сладкиши с плодове. Най-разнообразни ястия и лакомства, които продаваше на фирми за кетъринг. Обясняваше, че така си печелела хляба. Той много добре знаеше, че тя лъже.

Във Франция ходеше на училище. Говореше френски. Забрави внезапните телефонни позвънявания, намусените портиери, тъпите рекламни брошури, подсладеното кисело мляко. Харесваше му да живее във Франция. И на майка му като че ли й харесваше. Тя ухаеше на хубаво, беше цялата розова, върна се към пианото в музикалната школа в Пюто. Престана да вика насън. Заживяха спокойно, като всички хора.

Липсваха му единствено катеричките…

А сега страхът се беше върнал.

Откакто Ортанс си грабна куфара и палтото и замина, без да му поръчва каквото и да било. Без да го инструктира, няма да мърдаш оттук, ще ме чакаш, чети рекламните брошури или разглеждай картинките. Вярно, прекарахме страхотна нощ, но ме чака куп друга работа. Чакай ме тук, не мърдай. Беше като парализиран. Не можеше да помръдне. В душата му зейна огромна празнина, която заплашваше да го погълне.

И нищо не идваше да я запълни.

Откакто Ортанс си тръгна…

Слагайки изведнъж точка на нощта, която едва-що започваха. Тяхната дълга нощ, лудата нощ само на двама им… Тя очакваше той послушно да я чака, дрънкайки гамите на бялото пиано. Обичам те, обичам те, но имам други по-важни неща за вършене.

Той виждаше как се издига високо в небето дългата шарена опашка на хвърчилото. Бе изгубил ръчката, с която да завърти червеното и синьото, жълтото и зеленото, и виолетовото, и всички цветове и да ги върне обратно в живота си.

Животът му изгуби цвят, побеля. Вече нищо не разбираше. Не бе сигурен в нищо. Не знаеше дали все още иска да свири. Питаше се дали не бе сънувал. Дали не бе сънувал, че иска да става пианист. Питаше се дали не бе пожелал да стане пианист, за да се хареса на Оливър. Да си изфабрикува баща, какъвто, с ръка на сърцето, жестоко му липсваше. Никога не му бе хрумвало, че би могъл да има нужда от баща. Просветлението му дойде внезапно един ден, докато си вземаше душ, след като Симон го бе попитал дали не се взема за Исус. И ти имаш баща като всички останали.

Звънна на Оливър.

Той беше включил телефонния секретар: „Това е телефонът на Оливър Бун, не съм у дома. Оставете ми съобщение. Ако ме търсите по работа, обадете се на агента ми на…“.

Той затвори.

Смесваше всичко. Всичкото бяло в главата си. Всичко, за което никога не бе искал дори да помисля. Какво означаваше да си възрастен? Да излезеш от детството, от юношеството? Да не знаеш нищо за себе си?

В главата ти да е само бяло и празно?

Тогава си каза, че изпитва страх, очевидно, но няма да постъпи подло. Преди беше постъпвал подло. Подло, безотговорно или безгрижно, не можеше точно да определи. Спомни си името на г-жа Хауъл, хазайката на майка си от студентските й години, когато бе срещнала баща му. Спомни си, че живее в старата част на Единбург.

Повече нямаше да бъде безотговорен и лекомислен.

Прегледа разписанията на влаковете за Единбург, купи си еднопосочен билет, нямаше представа дали ще се върне от това пътуване, и един ранен следобед потегли от гара Кингс Крос. Предстояха му четири и половина часа път.

Във влака си припомни какво му бе разказвала майка му за г-жа Хауъл. Твърде малко. Била е на четирийсет, когато той се родил, пийвала по малко, нямала нито съпруг, нито деца, давала му биберона, пеела му песнички, баба й и майка й били прислужници в замъка на баща му. Провери в интернет. Откри името, адреса и телефона на г-жа Хауъл: „Джонстън Теръс“ № 17. Обади се и попита дали имат свободна стая. Изчака, останал без дъх, с разтуптяно сърце, ушите му бръмчаха от пулсиращата кръв в слепоочията. Не, отговори треперлив женски глас, всичко е запълнено. А, така ли, отвърна той разочаровано. След което на един дъх, от страх да не се откаже да стигне до края, попита:

— С мисис Хауъл ли говоря?

— Да, момчето ми. Познавам ли те?

— Казвам се Гари Уорд, син съм на Шърли Уорд и Дънкан Маккалъм…

За пръв път произнасяше името на баща си. За пръв път слагаше едно до друго имената на майка си и на баща си със свито гърло.

— Мисис Хауъл? Чувате ли ме? — попита той с дрезгав глас.

— Да. Ти… ти наистина ли си Гари?

— Да, мисис Хауъл, и вече съм на двайсет години. Бих искал да видя моя…

— Тръгвай незабавно, побързай.

И тя затвори телефона.

Влакът пресичаше поля, ширнали се чак до хоризонта, и овцете се белееха по зелените пасища. Неподвижни бели точици. Струваше му се, че безбрежните зелени поля, осеяни с бели точици, нямаха край. После влакът продължи да се движи успоредно на морето. Под металните конструкции на красива бяла гара прочете името на града, Дърам, и след като напусна гарата, пред очите му се ширна морето, видя и брега, очертан от високи бели скали, прорязани от тесни, лъкатушни пътчета. Тухлени замъци с тесни бойници, назъбили високите укрепени стени, и замъци от сиви камъни с фасади, прорязани от огромни прозорци. Как ли изглеждаше замъкът на баща му?

Защото той имаше баща…

Като всички момчета. Имаше баща. Не е ли прекрасно?

Как щеше да се обърне към него? Татко, баща ми, Дънкан, господине? Или никак…

Защо г-жа Хауъл бе казала, че трябва да побърза, да пристигне незабавно?

Какво ли бе помислила майка му, прослушвайки съобщението, което остави на гласовата й поща? „Тръгвам за Шотландия, за Единбург, да се видя с г-жа Хауъл, искам да се срещна с баща ми…“ Нарочно й се обади точно когато знаеше, че не може да му отговори, защото беше отишла в едно от онези училища, в които учеше децата да се хранят „правилно“. Беше подло от негова страна, признаваше, но нямаше желание да обяснява защо иска да се запознае с баща си. Тя щеше да започне да задава прекалено много въпроси. Беше от жените, които подлагат всичко на анализ, искат да разберат, не от нездраво любопитство, а от любов към човешката душа. Възхищаваше се от механизмите, които движеха човешката душа. На него това понякога му идваше повече. Понякога предпочиташе майка му да е някак по-лека, по-повърхностна. Освен това, казваше си той, опитвайки се да брои белите овчици, за да не се разсейва, никога нямаше да дръзне да й разкрие истинските си мисли, имам нужда от баща, от мъж с ташаци и пишка, мъж, който пие бира, ругае, оригва се, гледа мачове по ръгби по телевизията, който се почесва по косматите гърди и се смее гръмогласно на разни тъпотии. Писна ми да живея обграден от жени, край мен има само жени. Писна ми и от теб, през цялото време, писна ми да бъда двойка с майка ми, писна ми… Искам косми и пишка. И огромна халба бира.

Не е лесно да се каже…

Бе наблъскал в пътната си чанта пуловери, слипове, тениски, топли чорапи и една бяла риза. Шампоан, четка за зъби, айпода и… една вратовръзка… ако случайно ме покани в някой изискан ресторант. Я чакай да видим, имам ли вратовръзка? Ами да, онази, която слагам, когато ходя при стара майка.

Дали „баща ми“ подозира, че съм внук на кралицата?

Бе влязъл в сайта genealogy/scotland.com и прочел историята на семейство Маккалъм. Мрачна история. Много мрачна дори. Замъкът бил построен в Крайтън, недалече от Единбург, през XVI век. Твърди се, че бил прокълнат. Зловеща история за монах, който потърсил убежище в замъка през една бурна нощ и в замяна предложил да се моли за вечен покой на благородния му стопанин. Ангъс Маккалъм прерязал гърлото му с един удар на кинжала си — монахът му развалил пиянската гощавка след изнурителния лов през деня.

Преди да умре, монахът проклел замъка и обитателите му за пет столетия напред: „От Маккалъм ще останат само купчини камъни и пепелища, трупове и обесени, полюшващи се по дърветата, развратни синове и копелета“. Легендата не казваше кога проклятието ще изгуби силата си. Твърдяло се, че след фаталната нощ призрачен монах с черна качулка бродел из сводестите ходници, присядал на трапезата, размествал прибори и посуда, гасял свещите и злокобно се кикотел…

Девизът на рода Маккалъм бил: „Единствено смъртта ще ме промени“.

Описваха членовете му като хора склонни към насилие, гневливи, избухливи, кавгаджии, лениви и високомерни. Красноречив пример за това е разказът за убийството на един техен братовчед, Камерън Фрейзър, който живеел в съседния замък. Благородните мъже на графството имали навик да се събират един път месечно, за да обсъждат състоянието на делата, свързани със земите, горите и арендаторите. На събиранията яко се пиело и момичетата от съседната кръчма се присъединявали към пируващите. Една януарска нощ на 1675 година традиционният гуляй преминавал под знака на веселието, алкохола и щедро разгърдените корсажи на момите, когато Камерън Фрейзър повдигнал въпроса за безчинствата на бракониерите. Той призовавал за строго наказание, а Мъри Маккалъм заявил, че най-добре би било да не им обръщат внимание. Заслужава ли си да мислим за няколко животни, отмъкнати от бедняците, след като ние се чудим в какво месо да забием зъби! И за да онагледи думите си, той захапал гърдата на едно момиче и й откъснал зърното! Без да се смути, Камерън Фрейзър добавил, че ако братовчедът Маккалъм можел да си позволи да пренебрегва въпроса, той и съседите му щели да накажат бракониерите и че ако по земите им подскачал по някой и друг заек, то било благодарение на тях. Иначе щял да се окаже принуден да се храни с корените на дъбовете! Присъстващите избухнали в гръмък смях и дълбоко засегнатият Маккалъм поканил братовчед си да отидат в оръжейната, където след яростен тупаник го удушил. „Отмъщение за поругана чест, ваша светлост! — оправдал се той пред съдията. — Той оскърби името Маккалъм.“ Обвиняемият бил обявен за невинен…

Въпросният Мъри Маккалъм бил същество зловредно. Нощем ходел да отваря шлюзовете на реките, за да наводнява посевите на съседите си, насилвал селските девици. Под сурдинка се говорело, че в замъка имало само повехнали, стари и беззъби прислужнички или пък развратници. Нищо не искал да остави на наследниците си и заповядал да отсекат всички дъбове в парка, за да ги продаде и да си погаси дълговете от комар, а след като обезлесил парка, побързал да посегне и на гората… С много зор успял да изтреби до крак двете хиляди и седемстотин сръндака в имението. Опечени на шиш, те подсладили паметните оргии, които устройвал и от които тръгнали много легенди, в това число и тази за човекоядеца от Крайтън. Оженил се за една нежна девойка, която стояла затворена по цял ден в стаята си и на която един прислужник от съжаление носел остатъците от гощавките, които давал нейният съпруг след ловните си подвизи. Той научил за това и решил, че прислужникът е любовник на жена му. Застрелял го и поставил трупа в леглото й. Принудил я да прекара трийсет дни и нощи до убития, за да се покае.

Имал син Аласдер, по природа боязлив и стеснителен, който избягал от семейното имение и станал капитан на фрегата. Бил толкова непохватен, че му прикачили прякор Аласдер Бурята; корабите, на които се качвал, или потъвали, отнесени от вълните, или ставали жертва на пиратско нападение. Синът му Фрейзър останал да живее в потомствения замък и станал главатар на банда, която нападала пътуващите по друмищата. Изтребвал всички безпощадно, за да не го издадат. Когато властите поискали от населението да посочи главатаря на разбойниците, никой не дръзнал да произнесе името на Маккалъм от страх от отмъщение. Фрейзър Маккалъм свършил житейския си път, обесен на едно дърво…

Нито един от рода не се бе проявил като благородник и доблестен мъж. Излизаше, че всички без изключение са били богати негодници и безделници, облагодетелствани да живеят във време, в което благородническото потекло давало всички права. Един от последните Маккалъм дори си признавал, че не може да се въздържи да не злосторничи.

Векове наред господарите на Крайтън държали в ужас околността и близките до замъка села. Шотландските балади възпявали подвизите на тези жестоки, обаятелни и цинични мъже. Една от тях разказва историята на един Маккалъм, обожаван от съпругата си, който бил запленен от чара на друга. Бил осъден за смъртта на пет сирачета, защото се домогвал до наследството им. В деня на изпълнението на присъдата жена му отишла да измоли милост от краля и за да го разчувства, изпяла нежна балада, прославяща качествата на съпруга й и любовта й към него. Трогнат, кралят го помилвал. След като му върнали свободата, съпругът неблагодарник се метнал на коня и избягал, провиквайки се към нещастната си жена: „Един пръст от ръката на дамата, която обичам, струва повече от цялото ви прекрасно, влюбено тяло…“. И докато тя ридаела, че е разбил сърцето й, той отвърнал, че разбитото сърце е признак на лошо храносмилане.

Такива са били предците му и макар след осемнайсети век Короната да ги принудила да се подчиняват на законите, списъкът на случаите на насилствена смърт не се изчерпал. Ако не се биели, не крадели и не изнасилвали, те се давели. Неволно или не…

Единствената подробност в ужасяващата семейна сага, която разчувства Гари, бе историята на катеричките на Крайтън. В земите на замъка живеели катерички, които си правели гнезда по дърветата, близо до езерото. Прекрасни рижави катерички с огненочервени опашки, които били гордостта на имението Маккалъм. В никое друго владение нямало такива красиви катерички с рижави кожухчета. Съществувало дори старо пророчество:

Когато катеричката рижа от Крайтън си отиде,

сияйното небе на графството ще притъмнее,

а имението плъхове ще завладеят.

Значи, любовта му към катеричките не е случайна. Кръвта на Маккалъм течеше във вените му…

Гари се зачуди дали катеричките вече са си отишли, или са на път да го сторят, и дали защото, предчувствайки трагичния им край, г-жа Хауъл го бе посъветвала да потегли незабавно.

„Тръгвай незабавно, побързай…“

Зае се да прехвърля в ума си всевъзможни причини, за да открие коя от всичките изисква наложителното му присъствие.

Продължаваше да рови из чекмеджетата на ума си, докато влакът навлизаше в гарата на Единбург, наречена „Уейвърли“ по заглавието на първия роман на Уолтър Скот, който бе родом от Единбург и чиято памет бе увековечена от огромния, наподобяващ мавзолей, позлатен паметник, издигнат на „Принсес Стрийт“. Столицата на Шотландия бе родно място на много писатели, романисти, философи: Дейвид Хюм, Адам Смит, Робърт Луис Стивънсън, Конан Дойл… Както и на изобретателя на телефона Греъм Бел. Гари си взе сака и слезе на перона. Гарата бе построена дълбоко в земните недра и за да влезе в града, човек трябваше да се изкатери по безброй каменни стъпала.

Когато излезе на „Принсес Стрийт“, в подножието на крепостната стена, изпита чувството, че внезапно се е озовал в друг век. Смаян, потърка очи — над него се извисяваше крепостна стена от плътно долепени един до друг сиви, червеникави, жълтеникави замъци…

Истинско непревзимаемо укрепление. Замъците разказваха историята на Шотландия, на нейните крале и кралици, на заговори и убийства, на сватби и кръщенета. Приличаха на филмов декор. Ако духнеше с всичка сила, щяха да се срутят и зад тях да се появи стар призрачен град…

Влезе в първия хотел на „Принсес Стрийт“ и попита за стая.

— Да гледа ли към крепостната стена? — попита девойката от рецепцията.

— Да — отвърна Гари.

Искаше да заспива, съзерцавайки величествената красота на старите камъни, които му нашепваха, че е дете, завърнало се в родния си дом.

Искаше да заспива, мечтаейки за Крайтън и за баща си, който го очакваше.

Сънува странен сън. Призракът на монаха от замъка седна на масата в трапезарията, свали качулката си, прекръсти се, долепи длани и обяви края на прокобата. В този момент влезе Дънкан Маккалъм, поочукан от живота мъж с великански ръст, с кръвясали очи, грабна го в прегръдките си, закачливо ръгайки го в ребрата, наричайки го „сине мой“.

* * *

На излизане от училището, където се опитваше да обясни на децата, тъпкани с мазни и сладки неща, как да се „хранят правилно“, Шърли чу съобщението, което й бе оставил Гари. С голямо усилие успя да запази равновесие с папките под едната мишница, с телефона в другата ръка и за миг реши, че съобщението не е за нея. Грешка, сигурно е грешка. Прослуша го няколко пъти, позна гласа на сина си и застина на ръба на тротоара. Вцепени се. Нямаше сили да помръдне. Гледаше преминаващите покрай нея коли и се питаше дали шумът от движението не е разместил думите така, че да й поднесат невероятната новина — синът й тръгваше да търси баща си.

Но защо? Защо му бе нужно да тръгне да търси някакъв индивид, който не си бе мръднал пръста за него, докато аз, майка му, стоя на ръба на тротоара, готова да се хвърля под колите само като си го помисля? Аз, майка му, която го отгледа, възпита, изучи, която трепери над него, аз, която направих всичко за него, жерт…

Спря изведнъж.

Не и тази дума! Забранявам ти да произнасяш точно тази дума! Думата, която повтарят всички ревниви и обсебващи майки.

Сепна се и се поправи, бълнувам, говоря глупости, неща, които не мисля… Никога не съм се жертвала заради Гари, обичала съм го до лудост, и сега го обичам до лудост, трябва да се взема в ръце…

— Госпожо, моля…

Едно момче от класа, пред който току-що бе говорила, стоеше редом с нея и я питаше: „Как сте, добре ли сте, пребледнели сте…“. Тя му се усмихна, изтощена.

— Да, добре съм, имам нужда да подишам чист въздух.

— Защо не пресичате?

— Мислех си за нещо.

— За беседите ли?

— Ами… да. Питах се дали съм достатъчно убедителна.

— Това, дето го казахте за панираните хапки, беше страхотно! Аз поне никога повече няма да вкуся от тях…

— Ами другите, мислиш ли, че успях да ги убедя?

Той й се усмихна едва ли не снизходително и не отговори.

— Апелът ми не беше лош — защити се Шърли. — „Дръжте се като овце и ще свършите като котлети!“

— Не искам да ви обезсърчавам, но на ваше място бих подсилил краските. Защото те обожават хапките и една беседа няма да ги откаже!

— Така ли…

— Вкъщи мама е тази, която следи какво се слага на масата. За другите това май не се отнася… Най-вече защото да се храниш здравословно, струва пари!

— Знам, знам — промърмори Шърли. — Мен ако ме питаш, е направо скандално да си плащаш, за да не те тровят.

— Не бива да се обезсърчавате… — заяви хлапакът притеснено.

— Не се вълнувай, ще измисля нещо.

— Тогава трябва да е нещо наистина кърваво… Нещо от рода на хорърите.

Шърли изкриви устни, изразявайки съмнение.

— Да ти кажа, не си падам много по тези филми.

— Ще се наложи да направите усилие!

Той попита отново сигурна ли сте, че сте добре, не искате ли да пресечем заедно? Сякаш говореше на бабичка, шашната от движението.

И понеже настояваше, тя го последва и се озова на отсрещния тротоар, в някакво кафене, в което продаваха цветя, лакомства, печени пилета, крушки и какво ли не още. Усмихвайки се, потърси с очи шиш за разбиване на лед или трион за рязане на метал, за да онагледи беседите си. Нещо кърваво. Така де, оказва се, че трябва да се преориентира и да им представи нещо от сорта на „Тексаско клане“! Ще се посъветва с Гари, той може да има някаква идея…

Шърли се закова на място. Няма да попита Гари. Ще се научи да живее, без да пита Гари за каквото и да било.

Ще го пусне да търси баща си, без да му досажда. Ще продължи живота си самичка. На куц крак.

Внезапно осъзна, че цялото й същество се сковава от вледеняващо чувство на безпощадна самота. Потрепери, поръча на застаналия зад касата пакистанец едно кафе кон лате и пакет цигари. Пушенето убива. Щеше да се самоубие. Бавно, но сигурно. Самотата също убива. Това също би трябвало да изпишат на цигарите, шампоаните и бутилките вино. Сама, отсега нататък щеше да бъде сама. Никога досега не е била сама. Малко й дремеше, че няма мъж в живота си. Имаше сина си.

Поръча второ кафе лате и жадно погледна към цигарите.

Как ли изглежда сега Дънкан Маккалъм? Все така привлекателен? Все така войнствено настроен? Продължава да разказва как се опълчил на пияния руснак в Москва и как го сразил с един удар на сабята си? И показва като доказателство белязаната си буза… На Гари ще му стане приятно да има за баща такъв красавец, такъв смелчага, такъв дързък мъжкар. Ще го обвие в бляскав ореол. Дънкан Маккалъм ще се превърне в герой. Пфф, презрително изпуфка Шърли, кръгла нула. Да, нула. Гласът на разума се надигна, престани, драга, престани да фантазираш. Остави го да си изживее живота. Оттегли се, по-добре се погрижи за собствения си живот…

Ама и това ако е живот, отговори си разгневена Шърли. Съвършено празен. Празна кутия с един жалък, куц бръмбар, който се щура насам-натам. Дори нямам клечка кибрит да си запаля тъпата цигара. И кой е виновен, питаше тънкият гласец на разума. Кой отблъсна красивия любовник, готов да сложи сърцето си в краката ти, кой? Нещо изведнъж млъкна.

Оливър ли, пошушна Шърли. Оливър, ами… той изчезна.

Как така изчезна? Може би по чудо някакво, а?

Ми не…

От Оливър нямаше ни вест, ни кост.

И скоро нямаше и да има.

След като се върна от Париж, той й се обади, радостен и напорист.

— Кога ще се видим? Имам някоя и друга идея…

— Няма да се видим никога вече.

След като си пое дълбоко дъх, добави:

— Влюбих се, докато бях в Париж… Получи се неочаквано.

Той се опита да се пошегува:

— Влюбена за една нощ или е по-сериозно?

— По-сериозно… — отговори тя, хапейки устни, за да престане с лъжите.

— Аха… Ясно. Изобщо не трябваше да те пускам да ходиш. Аз съм виновен… Има такива градове, толкова са романтични, че всеки път когато стъпим там, се Поддаваме на изкушението. Рим, Париж, не бива да пускаме момичетата там… или може, но с придружителка, някоя стара англичанка с брада.

Даваше си вид, че приема с лекота прекратяването на връзката им. Тя се засегна.

Оттогава той не й излизаше от главата.

Оттогава престана да ходи да плува в ледените води на езерата на Хампстед.

Оттогава минаха три седмици. Тя броеше дните. Броеше нощите. Сърцето й се свиваше, идваше й да вие от болка.

Защо ли не пообиколиш край ледените езера?, престраши се да предложи тънкото гласче. Има ли смисъл — промърмори Шърли. — Хайде, стегни се, яхвай колелото и поемай… Траеш си? Шубе ли те е? Мен да ме е шубе?, тросна се Шърли. Знаеш ли с кого говориш? С един бивш агент от MI5, тайните служби на Нейно величество. Знам какво означава опасност и знам как да се справя с нея. Владея всички начини по залавянето на двойните агенти и терористите, шляещи се из лондонските улици. Затова не ми говори, че ме е шубе от някакъв мъж с торбести кадифени гащи, износени на коленете. Не ми се надувай и не се прави на много отракана… Не отракана, а реалистка! Само един пример: аз, Шърли Уорд, мога да обезвредя бомба за двайсет секунди в микровълнова печка… Знам и номера с ръкуването, при което дланта на заподозрения се просмуква със специално намагнетизирано вещество, което позволява да бъде проследен безпрепятствено! Аха! Нещо замлъкна, не се чуваш вече, гласче на разума! Може и така да е, но не става дума за такъв страх! Говоря ти за един друг страх, по-смътен и неясен, по-потаен, за страха от интимните отношения между двама души. Дрън-дрън… От нищо не ме е страх! Приковавам всеки мъж с един юмручен удар между лопатките, нападам го откъм гърба… Бягай да се гмурнеш в ледените води на Хампстед. Това е по-смело, отколкото да нападаш мъжете откъм гърба!

Шърли се нацупи. Замисли се над предложението. Не бе много сигурна, че е добро. Плати двете си кафета с мляко, претегли с поглед пакета цигари и в крайна сметка реши да го остави.

Нямаше да се самоубива веднага.

Тънкият гласец на разума я бе ядосал яко и ефектът бе повече от добър. Реши да се прибере вкъщи и да премери сили с „Тексаско клане“.

* * *

Кога ли човек разбира, че е открил мястото си в живота, питаше се Филип, докато пиеше сутрешното си кафе, загледан в отсрещния парк.

Не знаеше.

Но знаеше, че е щастлив.

Дълги години беше един „преуспял“ мъж. Притежаваше всички външни белези на щастието, но когато останеше насаме със себе си, чувстваше, че нещо му липсва. Не се замисляше дълго, но сърцето му леко се свиваше и това бе достатъчно да помрачи мига.

Нямаше никакви вести от Жозефин. Беше се оставил във властта на времето. Очакването, което допреди седмици го нараняваше, сега го приемаше, без да му се противи. Не страдаше от нейното отсъствие. Разбираше я, понякога му се искаше да може да й каже, че щастието може да е просто, много просто…

Знаеше го, след като се чувстваше щастлив, просто ей така, без особена причина.

Сутрин се събуждаше в добро настроение, закусваше, чуваше веселия глас на Александър, който му казваше: довиждане и доскоро, в банята приглушено бръмчеше сешоарът на Доти, Бека си тананикаше оперни арии, от кухнята Ани задаваше обичайния си ежедневен въпрос, какво ще ядем днес… Доскоро тиха и безлюдна, къщата се огласяше от шумове от стъпки, песни, смях, весели възклицания. Той си похапваше бекон, четеше си вестника, ходеше на работа или оставаше у дома, усмихнат, говореше по телефона с Краставата жаба, когато му звънеше и се вайкаше, че нищо не печелели. Не му дремеше. Не очакваше нищо.

Нямаше какво повече да очаква.

Възползваше се от всичко, опитваше всичко, наслаждаваше се на всичко.

Пиеше чай в пет следобед в компанията на Бека. Китайски чай със сандвичи с кресон, в сервиз от фин устърски порцелан в искрящи цветове. Обсъждаха новините от деня, планираха как да прекарат вечерта, коментираха последните разсъждения на Александър, прекрасното изпълнение на един тенор на някакъв стар запис, сравняваха го с други, Бека тананикаше, той слушаше, притворил очи.

Беше приключил с миналото. След като видя, че не може да го промени, прецени, че може да промени гледната си точка така, че то да престане да му пречи, да го наранява, да запълва цялото място и да го задушава. Вече не изпълняваше каквато и да е роля. Досега винаги бе играл някаква роля. Ролята на добрия син, на добрия ученик, на добрия съпруг, на добрия професионалист… но в нито една от тях не бе истинският Филип. Колко странно нещо е животът! Нужни ми бяха повече от петдесет години, за да открия мястото си, да престана да бъда този, който другите очакваха. За това се оказа достатъчно на сцената да се появят две жени, Бека и Доти. Две жени, които не играят роли, не се преструват, не се правят на някой друг. И животът става лесен, и щастието полека-лека се настанява в него.

Сутрин пие кафето си, наслаждавайки се на парка отсреща. На масата до прозореца искри букет розови ружи, на балкона две топки чимшир се кипрят в големи каменни саксии. В един от ъглите стои металната лейка с дългия чучур, с която Ани полива растенията. Две каменни колони красят фасадата на сградата в неокласически стил, творба на Робърт Адам, големият английски архитект от осемнайсети век. По покривите на къщите са накацали червени тухлени комини, почернели от пушеците, и телевизионни антени. Прозорци на малки квадрати, които се вдигат с едно натискане на китката. Покриви, покрити с черни плочи. Улуците се спускат по фасадите…

Щастието или теорията за гвоздеите на именития проповедник и философ Босюе. Филип много харесваше един пасаж от неговото „Разсъждение за краткостта на живота“: „Кариерата ми е от приблизително осемдесет години… Какво да откроя в тях? Времето, в което съм изпитал някакво удовлетворение, в което са ме удостоили с някаква почест? Но колко редки и малобройни са тези мигове от живота! Те са като гвоздеи, забити в дълга стена; ако ги гледате от разстояние, ще ви се стори, че заемат немалко място; съберете ли ги, ще видите, че няма да запълнят шепата ви“.

Колко ли гвоздеи бе събрал в шепата си?

Открехна прозореца и в стаята бавно нахлу влажен въздух. Филип обича това студено синьо небе, което постепенно се затопля, докато слънцето пробива облаците, влагата трепти във въздуха и отстъпва бавно пред настъпващия ден… Обича Лондон. Лондон — огромно село, кипящо от живот, от идеи, от търговско оживление, с шумни улици, тихи алеи и паркове.

Съзерцава дърветата по улицата, паркиращите автомобилисти, които плащат с есемеси или по интернет. Червеният камион на пощите разнася писмата и пратките. Съседката заминава извън града и товари колата си. Облякла е розова блуза и в момента слага червеното си колело в багажника. На стълбовете на уличното осветление с дебели вериги са привързани велосипеди със свалено предно колело. Предпазна мярка против крадците. Птиците пеят. Един мъж в сив костюм се вмъква на освободеното от съседката място и внимателно чете указанията за паркиране и таксуване. Вероятно е чужденец и не познава добре правилата на градското паркиране. Вади телефона си и се готви да плати. Вдига очи към небето и прави гримаса. Сигурно е някакъв тик. Изкривява устни. Сяда пак в колата. Патиците крякат. Поклащат се на полянката на кварталната градинка и отново цопват във водата. Мъжът седи на волана с ръце на коленете. Вглъбен.

— Излизам на пазар, имате ли нужда от нещо? — пита го Ани.

— Не, благодаря. Няма да обядвам вкъщи.

Ще обядва с Ортанс и един финансист. Тя му бе изпратила проекта си. Забележително представен. Ясно, стегнато и толкова нахално, че на човек му идваше да се включи в осъществяването му.

— Като се прибера, ще почистя.

— Не се притеснявайте, Ани. И без това къщата свети от чистота!

Поласкана от похвалата, тя се завърта на пети, развявайки дългата си сива пола на пансионерка в манастир.

Предната вечер се изненада, като я чу да се смее с глас. Сълзи течеха от очите й и тя хълцаше от смях, застанала пред Доти и Бека, умолявайки ги: стига, стига, не мога повече, ще се напишкам! Той тихо бе притворил вратата на кухнята, за да не притесни Ани.

Доти се е плъзнала безшумно в хола.

Филип чувства присъствието й, но не се обръща.

Откакто дойде да живее при него, тя свикна да се движи на пръсти, сякаш от нея се изискваше да остане незабелязана. Това го дразни, но и го умилява. Все едно му прави признание, колко съм щастлива да съм тук, Филип, не ме отпращай, и неволно подчертава, че присъствието, което би трябвало да е временно, се удължава. Иска му се да й припомни, че чувствата му към нея не са се променили, че я харесва много, но не става дума за любов, нещо, което би сторил предишният Филип. В предишния му живот цареше ред.

Вечер, когато останат двамата в спалнята, когато настъпва единственият миг, в който би могъл да поговори с нея, тя се гушка в него толкова всеотдайно, толкова доверчиво, че сърце не му дава откровено да й разясни положението. Тя спи като дете и в леглото почти не заема място. След като дойде в красивия му апартамент, от напереното й подигравателно поведение не остана и следа. Красивите мебели, изисканата храна, сребърните прибори, свещниците, цветята, лекият дъх на паркетин отвяха като по чудо самоувереността й на лондонско гаменче; постепенно се промени, изпълни се с нежност, с чувство за мярка и придоби упоритото изражение на жена, намерила мястото си и твърдо решена да го отстоява.

Когато се случи Филип да я покани да го придружи на опера или на кино, тя проявява внезапни изблици на радост, подскача, спуска се на бегом да си вземе палтото и чантата и го чака, чинно изправена в антрето, сякаш казва, ето, готова съм, от страх той да не се откаже и да не я вземе със себе си. Когато телефонът звънне, тя крадешком го следи с поглед, стараейки се да разбере с кого говори, и наострила слух, се опитва да долови думи като „Париж“, „Франция“, „Евростар“, той чете в очите й страха да не би да се готви да заминава и след като се завърне, тя да трябва да отстъпи извоюваната територия.

Неприятно му е да вижда обърканото й изражение, пита я: искаш ли да ти помогна да си намериш работа? Тя тръска глава, не, не, имала си нейни лични връзки. Казва го на един дъх, мънка си под носа, той отговаря, няма закъде да бързаш, Доти, не се хвърляй на първото предложение, което ти попадне, и тя се усмихва нерадостно, все едно случайно се е отървала от страшна катастрофа.

Не съм достатъчно красива за него, не съм достатъчно умна, нито достатъчно културна, това е ясно, разсъждаваше Доти, откакто заживя при Филип. Смирението, плахостта, тревогата са чести спътници на любовта и Доти не прави изключение от това несправедливо правило. Страда мълчаливо, не дава външен израз на обзелия я смут. Насилва се да се показва весела, безгрижна, но това са състояния, които не могат да бъдат имитирани, затова така си личи, когато човек се преструва.

Когато говори с Бека и Ани за рецепти за приготвяне на патица или за някой бод на дантела, тя се смее заедно с тях, чувства се защитена от нежната им обич, но остане ли насаме с Филип, отново изпитва неудобство и се затваря в мълчание.

И се движи на пръсти, без да вдига шум…

Когато Филип я погледне разсеяно, сякаш е прозрачна, тя се свива, избива я на плач. Но така и не намира достатъчно сили в себе си да си тръгне, да си върне свободата и дързостта. Продължава да се надява… Нима не са щастливи в прекрасния апартамент на „Монтегю Скуеър“? В края на краищата той ще попадне в мрежата на щастието, която търпеливо плетат с Бека и Ани.

В края на краищата ще забрави другата…

Тя живее в Париж и преподава в университета. Жозефин. Знае името й, разпита Александър. И презимето й. Звънко като бойна тръба. Кортес. Жозефин Кортес. Представя си я красива, образована, силна. За нея тя символизира вечния парижки чар и елегантност, независимата и самоуверена французойка, която умее да завладява мъжките сърца. Жозефин Кортес е автор на дисертации, на всякакви учени писания, на бестселър, преведен и на английски. Не се осмелява да прочете романа. Жозефин Кортес се грижи сама за двете си дъщери, откакто съпругът й е починал, жертва на крокодил. Всичко изглежда впечатляващо и невероятно в тази жена. Сравнявайки се с нея, Доти се чувства невежа и истинско недоносче. Гледа се в огледалото и се намира прекалено руса, прекалено бледа, прекалено слаба, прекалено глупава. Иска й се да има косата на „другата“, самоувереността на „другата“, нейните маниери, нейната непринуденост. Разтреперана, приписва на Жозефин всички възможни качества.

От време на време й се струва, че зърва за миг в очите на Филип отражението на „другата“.

Ако случайно погледите им се срещнат, за секунда в неговия припламва раздразнение. Той бързо се поправя и пита как си, но тя знае, че в ума му отново е била Жозефин Кортес.

Петимата представляват странно семейство, но все пак семейство.

Доти обича да си фантазира, че играе определена роля в тази история. Много малка роля, направо нищо и никаква, но все пак роля. И затова не напира особено да си търси работа.

Явява се на срещи за работа, счетоводителите много се търсят. Но изчаква, казва си, може би, може би той ще я помоли да остане завинаги…

Да остане у дома.

Ако си намери работа, ще трябва да се върне в своето жилище, нали така?

За нея всеки ден, изживян в този красив апартамент, е равносилен едва ли не на предложение за женитба. Един ден, си казва тя, един ден той ще се обърне към мен, ще разтвори обятия и ако ме няма, ще ме потърси. В този дълго мечтан ден ще се окаже, че му липсвам… И тя очаква този ден, както влюбената девойка очаква първата си любовна среща.

Застава зад гърба му, леко го прегръща през раменете. Казва, че излиза, отива на интервю за работа в „Бърнис“.

Филип чува как вратата на апартамента тропва. Остава сам. Тази година няма да отиде на биеналето във Венеция, нито в Базел, нито на изложението „Документа“ в Касел… За какво му е да трупа произведения на изкуството? Не е съвсем сигурен дали все още има желание за това.

Оня ден Александър показа на Бека снимка в интернет на My lonesome cowboy от съвременния японски художник и скулптор Такаши Мураками; показа й и цената на творбата — петнайсет милиона долара. Бека разля чая си, мърморейки, боже мой, боже мой, вперила блеснали от гняв очи в празното пространство.

Филип искаше да разясни значението на тази скулптура в човешки ръст на герой от японските комикси манга, който изстрелва във въздуха струя сперма, оформяйки ласо, като подчертае, че тя срива границите между музейното и масовото изкуство, че е безпрецедентно дръзка реплика на съвременното западно изкуство, но предпочете да замълчи. Александър като че ли се смути, Бека се затвори в себе си и никой не обели дума повече.

Бека се промени, откакто заживя с тях.

Той все така не знае нищо за нея. Не знае дори името й. Тя е просто Бека. Не може да каже точно на колко години е. Когато се засмее, когато се заслуша внимателно, когато задава въпроси, очите й са учудващо млади.

Бека притежава дарбата да е щастлива. Когато се обръща към някого, тя го потапя в искрящия си лъчезарен поглед, запомня името му и старателно го произнася. Седи изправена, взема си хляб, подава солницата или намества кичур коса с красиви движения. Закръглени, бавни и завършени движения, които изразяват същността й, отреждат й място в живота. Тя пее, готви, разказва истории за френските и английските крале, за царете и великите турски султани. Обиколила е целия свят и е прочела толкова много книги, че може да покрие с тях всички стени на апартамента.

Престана да защипва косата си с розови и сини шноли.

Наложи се да я облекат от глава до пети. Дрехите на Ирис й станаха. Странно е да ги гледа, носени от друга жена. Понякога се чува да шепне името на жена си, като я вижда как се скрива зад ъгъла на някой коридор. Бека притежава същата грация. Онази, вродената, която не се учи. Знае как да закопчае пуловера, как да завърже шалчето на врата си, коя огърлица да сложи… Онази вечер в ресторанта я видя да откопчава дамската чанта на „Ермес“ така, сякаш винаги й бе принадлежала.

От парцаливите дрехи, в които се губеше, изплува едно крехко тяло, с тънки кости, но с добре развита мускулатура. Доти възхитено възкликна, ама ти си като младо момиче! Имаш тънка талия като на балерина, суха си като пръчка.

Погледът на Бека се зарея в пространството.

Откъде ли е? Какво ли се бе случило с живота й, за да стигне до улицата? От живота си там бе попила разни изрази, които скоро изчезнаха от речника й… престана да казва luv на Александър, наричаше го с името му. Пиеше чая си изискано и на масата се държеше безупречно. Изразяваше се свободно, с лекота и финес. Пееше оперни арии.

В предишния си живот той щеше да поиска да узнае.

В предишния си живот нямаше да я приюти.

В предишния му живот в шепата му имаше съвсем малко гвоздеи…

* * *

Подлог, сказуемо, пряко допълнение.

Подлогът извършва действието, сказуемото го изразява, прякото допълнение е обектът на действието.

Така се подготвяше да започне да преподава на пихтиестия Кевин. Този ясен начин да представи граматиката щеше да сложи малко ред в обърканата глава на хлапака. По-сложните неща щеше да остави за по-нататък.

Анриет дава уроци.

Кевин има компютър.

С времето щеше да усложни материала и да въведе непрякото допълнение, обстоятелственото пояснение за начин, време и място. Щеше да ги обясни по същия лесен и достъпен начин. Непрякото допълнение отговаря на въпроса: на кого, на какво, от кого, от какво, зададен след сказуемото. Обстоятелственото пояснение за място отговаря на въпроса къде, за време се пита кога, за начин — как.

Човек изгражда ума си, когато си задава тези въпроси и когато им отговаря. Същото важи и в живота. Напълнете с каша главата на детето и то ще я изплюе във физиономията ви.

Просто като бистрата вода в бутилка от минералния извор в Евиан.

Ровейки из мазето за стари дрехи, се натъкна на един учебник по граматика от ученическите й години. Прелисти го и о, чудо на чудесата, граматиката отново се превърна в кристално ясна, едва ли не привлекателна наука. „Този, който ясно мисли, ясно се изразява и думите идват сами, без да се бавят.“ Ах, този стар Боало, колко е бил прав само!

Подлог, сказуемо, допълнение.

Нямаше да употребява мъглявите названия „номинална група“, „вербална група“, „функция“, „първо пряко допълнение“, „второ непряко допълнение“ и т.н. и щеше да се потопи в доброто старо време, когато нещата се наричаха с истинските им имена, без никакви превземки. Във времето на нейните граматически правила, когато учителката почукваше с дългата дървена показалка по черната дъска. И по пръстите на учениците, когато не си учеха уроците. В блажените години, когато в училището цареше дисциплина. Едно и едно правеха две, думата се наричаше дума, а не някаква си фонема. В училище се учеха главните градове и окръзите. Облечени в сивите си престилки, всички ставаха, когато госпожица Колие влезеше в класната стая.

Подлог, сказуемо, допълнение. Редът и дисциплината се завръщаха в училището. Франция се възправя. Децата развяват родния трибагреник и се гордеят със страната си. Както по времето на генерал Дьо Гол. Мъж, който се изразяваше на правилен и ясен френски. Когато езикът, праволинейният характер и физическата сила се сливат в едно неразривно цяло! За съжаление, не можеше да твърди същото по отношение на мудния ум на отпуснатия й вял ученик…

Анриет Гробз се отнасяше сериозно към напредъка в училище на Кевин Морейра душ Сантуш. Беше доловила, че това дете притежава една прекрасна черта. Проклетия, която тя щеше да обърне в своя полза. Хлапакът си беше роден престъпник. На този етап му липсваше по някой и друг похват, но тя щеше бързо да го открехне. Душевните терзания му бяха съвършено чужди, нямаше капка съвест, идеята да извърши злодеяние не го смущаваше ни най-малко. Впрочем той не правеше разлика между Добро и Зло. За него бе важно единствено личното му добруване. Това, което му изнасяше, беше Добро, това, което го дразнеше — Зло. Когато ставаше въпрос как да избегне трудностите, да отдалечи усилията, да се възползва от ближния си, да се докопа до това, което желае в момента, в главата му се раждаха хиляди идеи; не се палеше много по учението, но ставаше невероятно изобретателен и хвърляше невероятна енергия, когато ставаше-дума за личния му интерес.

И този ден Анриет не остана разочарована.

Докато тя се подготвяше за началото на седмичния урок, Кевин измърмори нещо неразбираемо. Той никога не поздравяваше, не ставаше, когато тя влизаше в стаята му. Не преставаше да жвака дъвка, докато траеше урокът, и да разтяга със зъби един ластик, който протяжно и монотонно жужеше.

Тя се насочи към обичайното си място, между стената и лакътя на Кевин. Той очевидно се подразни и се опита да прикрие какво вървеше на екрана на компютъра му.

— Подранила си, дърта коза такава… Ела след малко, сега съм зает.

— Вече съм тук и нямам намерение да мръдна от мястото ми. Ще си извадя нещата и ще изчакам, докато приключиш.

Тя извади от чантата си граматика, учебник по география и тетрадките на Кевин, както и домашните, които бе направила на чернова. На него му оставаше само да ги препише.

— Изчезвай, ти казвам.

— Какво има, ангел мой? Преча ли ти?

— Права си, дърта свиня… омитай се!

Свикнала с грубостите на момчето, Анриет седна и обърна глава.

— Искам да ти видя гърба!

Чуваше как пръстите на хлапето препускат по клавиатурата. Наведе се, ужким да извади книга от чантата на Кевин, и стана пряк свидетел на обир. Кевин, който тъкмо бе влязъл в сайта на банката, в която майка му имаше сметка, натрака поредица от цифри и код за достъп до сметката на госпожа Морейра душ Сантуш.

— И сега какво смяташ да направиш? — попита Анриет, изправяйки се изненадващо.

— Не те засяга…

— Мене не, но засяга майка ти.

Хлапето прехапа език. Гепиха го, гепиха го на местопрестъплението.

— Няма да й стане приятно, ако й разкажа какво видях току-що — мазно предположи Анриет, притискайки го в ъгъла.

Той започна да се върти и столът проскърца под дебелия му задник.

— Какво по-точно разбра?

— Разбрах какво правиш… Бива си те, признавам. Смятай ме за твой съюзник, не за доносница.

Той я зяпна, изпълнен с подозрение.

— Слушай сега… Нищо няма да изгубиш, само ще спечелиш. Можем да въртим сделки заедно.

— Нямам нужда от теб, за да печеля мангизи.

— Да, но ти се налага да заплатиш за мълчанието ми. Затова ти на мен, аз на теб, ти ми обясняваш, а аз си трая. Или…

Той въртеше ластика между пръстите си и не знаеше какво да отговори.

— Ще си затваряш ли устата, ако ти обясня, дъртачко? Ще си я затваряш, или ще те бутна по стълбите, та да си счупиш крака, като слизаш пеш, за да си спестиш асансьора… Или ще те издам, че включваш прахосмукачката си в контакта на площадката на етажа.

— Нищо няма да кажа. Ама нищичко.

— Нали знаеш, че съм способен да го направя?

— Знам.

— Още повече че ще ми достави удоволствие.

— Убедена съм… — усмихна се Анриет, сигурна не само в победата си, но и в това, че заканите, които момчето сипеше, целяха да смекчи неизбежното му признание.

Пипнах те, малкия, си каза наум, отсега нататък си ми в ръчичките и ще те изнудвам, без да се церемоня.

Кевин се впусна в обяснения.

Редовно влизал в сметката на майка си. Когато в нея се натрупали достатъчно мангизи, отмъквал кредитната карта на родителката и я доял с по десет, двайсет, трийсет евро, според нуждите си в момента. Когато сметката изтънеела, не я пипал. Тази игричка продължавала от доста време, но майка му изобщо не подозирала.

— Фасулско, нали? — обърна се той към нея наперено. — Проверявам сметката тайно, свивам дребни сумички.

Подлог, сказуемо, пряко допълнение, пак си повтори наум Анриет, най-простите комбинации винаги са били печеливши.

— Но как успя да се добереш до кодовете й за достъп? За интернет сметката и за кредитната й карта? Тя сигурно си има едно наум с хлапе като теб.

— Има си и още как! Спи с портмонето под възглавницата!

— Съгласна съм, но това не може да те спре, какъвто си хитрец…

— Престани да ме четкаш, дърта мръснице! Такива работи не ми минават на мен.

— Добре — въздъхна Анриет, — след като си решил да се държиш грубо… Разказвам й всичко от игла до конец и догодина ще те тикнат в пансион. Поне няма да имаш удоволствието да ме бутнеш по стълбите, та да си счупя крак…

Кевин Морейра душ Сантуш потъна в размисъл. Зажвака дъвката си още по-енергично.

— Няма да те издам — повтори Анриет кротко. — Ще ти призная нещо: страхотно си падам по всякакви кражби и по крадците, според мен те са най-изобретателните хора на света.

Кевин премига при думата „изобретателни“ и я изгледа подозрително. Какво ли ще е това „изобретателни“, да не е нещо като ония лузъри, дето се сдухват от учене само и само да изобретят нещо?

— Нищо подобно! „Изобретателни“ означава „хитри, интелигентни, с въображение“… Значи, как го правиш, я кажи. Няма измъкване, набутан си в ъгъла. Стиснала съм те за гушата.

— Добре де — тросна се той, свивайки перки.

За пръв път клякаше пред нея и Анриет се поздрави, че бе подранила с четвърт час. Отношенията им щяха да се променят, край на експлоатацията, тя щеше да се издигне до статута на съдружник и въпреки че изобщо не можеше да става дума за истинско помирение, не се отчайваше и се надяваше един ден да получи уважение и признание.

— Държи важните си документи в заключена касетка и не се разделя с ключето. Носи го в сутиена си. Един ден се заумилквах покрай нея и тъй като не е свикнала с подобно поведение, направо се разтопи. Така свих ключето. Цунках я, правех й гъди-гъди, галех я по гушката, тя се разциври от радост и се размекна, мушнах пръсти първо в дясната чашка, после в лявата и… Тя изобщо не загря! Точно в този момент цъфна една съседка и каза, че в мазето избила тръба, и мамчето се юрна подире й, а аз отключих касетката и се сдобих с кодовете. Тя никога не ги сменя, страхува се, че ще се обърка. Адски е глупава. А да й свия картата, си е направо детска игра. Обикновено го правя, когато разнася пощата сутрин в дните, когато не съм на училище. За късмет точно вляво от входа на кооперацията има банкомат. Отнема ми не повече от две минути, стига да няма опашка!

Той очевидно се гордее със себе си и му е кеф да разказва за подвизите си. Какъв подвиг ще е, ако не пораздуеш? Половината от удоволствието се състои в това, да покажеш силата и ума си.

Анриет попиваше думите. Подлог, сказуемо, допълнение. Кевин се умилква на майка си. Кевин измъква ключето, вижда кода, свива картата. Кевин краде майка си. Детска игра. Защо ненужно да усложняваме простите неща?

Кевин ще й даде идея как да обере Марсел. Шавал имаше право — кражба в големи размери се разкрива по-лесно. За предпочитане е някоя стара, изпитана измама, която ще свърши много по-добра работа и е далече по-сигурна.

Да се умилква, да се добере до кодовете и да краде парички. Да ги прехвърля от сметката на Марсел в нейната. И двамата ползваха услугите на една и съща банка. След като се ожениха, той откри сметка на нейно име, в случай че… В случай че умре внезапно и блокират наследството. Всяко тримесечие внасяше при изгодни условия една апетитна сумичка, която носеше добра печалба. При развода не закри въпросната сметка. Остави й я, за да бъде спокойна и да не изпадне в нужда. Какъв глупак! Не й трябваше неговата милост. Какво си въобразяваше? Че е слаба жена? Стара жена, която си е изпяла песента, готова за боклука? Не знаеше с кого си има работа… Ще й бъде за пенсия, обясни той на съдията, не е работила и няма право на обезщетение. Съдията прие и Анриет запази също и апартамента. Марсел й отпусна солидна месечна сума и дори пое ангажимента да захранва сметката, ако се наложи. Именно тя фигурираше в дългия поменик от сметки, с които Марсел Гробз разполагаше в банката. Мъдреше се най-отдолу на списъка с личните и служебните сметки. На името на Анриет Гробз.

Щеше да е детска игра да прехвърля суми от личната сметка на Марсел в тази на Анриет.

Персоналът на банката бе добре запознат с щедростта на Марсел Гробз. Често се случваше да напише чек за сватбата на някоя служителка, за раждането на дете, за уреждането на погребението на родител. Усмихнат, казваше: не ми благодарете, няма защо, животът толкова ми е дал, че на свой ред искам да дам… Никой нямаше да се изненада от тези трансфери. А пък и Марсел си имаше други грижи в момента, нямаше да тръгне да проверява личните си сметки. Това бе задължението на счетоводителката му, вярната Дениз Тромпет с двайсетгодишен стаж във фирмата, на която Анриет любезно окачи прякора Тромпетистката, в опит да разнообрази неодухотворената и плоска физиономия на дамата, по ирония на съдбата надарена с вирнат нос. Тромпетистката беше омекнала като разопакована от целофана бисквита, бе безцветна и повехнала и познаваше любовта единствено от романите на издателство „Арлекин“, които пъхаше в чантата си, за да има четиво, докато пътува в метрото. Мечтаеше за принца от приказките, който щеше да я отведе и да й се обясни в любов, подвил коляно, с изгарящ поглед и усмивка на пламенен идалго. Пожълтели зъби, мрежа от бръчки край устата, рядка коса, над която издевателстваше, тупирайки я безжалостно, и която се разлиташе във всички посоки при всяко отваряне на вратата на кабинета й. На петдесет и две години не й бе останало нищичко, с което да събуди и най-незначителния интерес, и отпуснатата й физиономия сякаш се бе примирила.

Да се умилква. Това щеше да възложи на Шавал. Той щеше да се умилква на Тромпетистката, да й нашепва на ушенце комплименти, да я разхожда из Монмартър на лунна светлина, да я черпи с лимонада, да притиска плътните си устни до нейните спаружени и безцветни устни. Налагаше се да плати със собствената си персона. Той щеше да се съпротивява, със сигурност, но тя щеше да го убеди, пришпорвайки безмилостно мечтата му да си върне Ортанс. Пари, пари, пари, ще припява тя в ухото на Шавал. Пари, името на всемогъщия бог, пред когото девойките полягат… и той ще съблазни Тромпетистката. Ще се докопа до кодовете, а тя, Анриет, ще краде от Марсел. Ловко и хитро. Ще стане богата, много богата. Само по този начин ще прогони веднъж завинаги кошмара, който я преследва от детските години — бедността.

Ще прогони кошмара.

Подлог, сказуемо, допълнение.

Кевин Морейра душ Сантуш неволно бе попаднал в целта. Оставаше й само да изпрати Шавал със задачата да превземе Тромпетистката.

— Ей, дъртата, нещо май се размечта, а? Не само това ми е до главата… Хайде, давай домашните!

Анриет се стресна и подаде тетрадката на Кевин, за да се заеме за работа.

* * *

— Марсел… Май съм станала неврастеничка — въздъхна Жозиан, обръщайки се към него, докато той отваряше входната врата след дългия си работен ден.

Марсел изпръхтя, наведе се, за да остави износената си чанта, натъпкана с преписки, изправи рамене, пое си въздух. Господи, колко ниско е земята! Вече виждаше меките и топли домашни пантофи, които щеше да обуе, и уискито с вкус на торф, което щеше да си налее.

— Не е моментът, Душко, сега не му е моментът…

Беше имал много натоварен ден. На бюрото му се трупаха преписки с гриф в червено „Спешно“. Накъдето и да обърнеше поглед, пред очите му потрепваха червените букви и новата му секретарка Сесил Грифар, без да спира, му носеше бележки и кореспонденция с уточнението, че трябва да им отговори след няколко минути. Изтощен, се запита за пръв път в живота си дали не бе достигнал предела на възможностите си. Чувстваше, че вече не смогва — от едната страна, търговията и сделките, от другата, Младши, който изискваше да му се отдели необходимото време и пред когото трябваше да демонстрира все повече знания. Ето например днес, преди да си тръгне, Марсел се хвана за главата с две ръце и дълго стоя така, без да мръдне. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите и той объркано местеше поглед от една на друга папка, без да знае с коя от спешните преписки да се заеме по-напред. Изправи се със залепено парче тиксо на бузата, което отлепи и продължително оглежда.

— За неврастенията няма подходящ момент… — продължи да настоява Жозиан.

— Само не ми казвай, че пак се почва, Душко? Че онази пак те е оплела?^[4]

— За Клечката за зъби ли говориш? Не, не е това… Не чувствам предишната отпадналост, не изпадам в униние без причина. Сега вече знам защо при мен нещата не вървят… Мислих по това, да знаеш, не са приказки на вятъра.

— Кажи ми, красавице, дундичке любима моя… кажи какво не върви. Нали съм Тарзан с яките, космати мишци, никога не го забравяй! Скачам от клон на клон, за да те държа за поличката.

Той си съблече палтото и разтвори ръце да я прегърне.

Жозиан остана сериозна. Седеше отпусната на стола, далече от него.

— Нямам сили, вълчо, любими мой дебеланко… Чувствам се ненужна, празна. Ти си имаш своя живот, ходиш на работа, в командировки, въртиш бизнеса, Младши е потънал в книгите си. И да ти кажа, непременно трябва да му вземем частен учител. С мен му е скучно. В парка му е скучно, скучно му е с връстниците му… Опитва се да го крие, защото е добър и чувствителен. Полага усилия, но аз усещам скуката му, така както бих доловила мириса на амоняка, тя се носи във въздуха и струи от зениците му. Той се старае да ми прави компания, говори ми за това, което го вълнува, поднася го максимално достъпно, но вече не съм в състояние да му следя мисълта. Нужни са сериозни усилия, а аз нямам достатъчно акъл. Не съм достатъчно интелигентна…

— Говориш глупости! Той лети като вихър, а ние с теб сме зяпнали с уста и не знаем къде се намираме. Виж ме мен, върнах се към книгите, ровя, чета, за да разбирам какво ми говори. Полагам усилия, уча, непрекъснато уча. Освен това си казвам, той е великодушен и ни обича такива каквито сме, глупавички…

— Знам, че ни обича, ама вече не му е достатъчно. Той се отегчава, Марсел, скучно му е и не след дълго и той ще стане неврастеник…

— Душко, знаеш, че бих сторил всичко за вас двамата… бих свалил луната от небето, ама не съм достатъчно висок!

— Знам, добродушко мой дундест. Ти не си виновен. Аз не съм на себе си, съвсем съм объркана. Не мога да се справя с положението. Толкова дълго го чаках това дете, толкова силно го желаех, толкова се молих, толкова свещи палих и си горих пръстите… Исках да му дам всичкото щастие на света, но сега си мисля, че щастието не му е достатъчно. Знаеш каква е последната му прищявка — да спийкира инглиш. Получил е писъмце от Ортанс, в което се казва: „Здравей, Трошичке, работата с витрините напредва и искам да те поканя, теб и родителите ти да дойдете да ги видите, защото ти страхотно ми помогна. Грабвай се и идвай. Чакам те, ще те посрещна с полагаемите на ранга ти почести“. Решил е да отиде и иска да говори свободно английски, за да разбира всичко! Затънал е в подготовка за пътуването. Заорал е в историята на паметниците, на кралските династии, линиите на метрото и на автобусите, иска да смае Ортанс! Мисля, че е влюбен…

Марсел се усмихна, просълзен. Създал съм великан, но съм пропуснал да скоча в ботушите му, за да го следвам и да правя крачки по седем левги.

— Толкова ви обичам и двамата — заяви той, отпускайки обезкуражено рамене. — Ако ви се случи нещо, ще свърша със себе си.

— Не искам да чувам такива приказки, добричкият ми… Искам да ме слушаш…

— Слушам те, Душко.

— Първо, трябва да се погрижим за Младши. Да му вземем учител, който да се занимава с него целодневно. Евентуално двама, трима, тъй като той проявява всестранни интереси. Както и да е! Ще се примиря с факта, че не е като другите деца, след като разбрах, че такива като него има и в Сингапур, и из Щатите. Приемам го. На Господ, който ми даде това дете, казвам…

— Всичко все на Господа му приписваме — промърмори Марсел. — И аз имам някакво участие в тази работа все пак…

— Не бъди глупав, миличък. Искам да кажа, че съм го приела и съм готова да му помагам по трудния му път. Да му предоставя възможност да учи неща, за които дори не съм чувала през живота си. Ясно ми е, че не съм измислила топлата вода, затова давам на заден. Обичам го като живота си, приемам го, давам му пълна свобода на действие. Но и аз, Марсел, аз… Искам да се върна на работа.

Марсел възкликна изненадано и обяви, че работата ставала дебела, нуждаел се незабавно от едно уиски. Разхлаби вратовръзката си, съблече си сакото, потърси с поглед пантофите си и се запъти да си налива уиски. Нуждаеше се от изработените си навици, за да изслуша жена си.

— Давай, Душко, млъквам, целият съм в слух.

— Искам да се върна на работа. При теб или другаде. За предпочитане при теб. Можем да се договорим например да започна на половин ден. Когато Младши има занимания с предавателя…

— Преподавателя, прекрасна топчице.

— Все тая! Например, когато учи следобед, аз ще ходя на работа. Мога да поема куп задачи, не съм толкова умна като сина ни, но се справях с работата, когато ти бях секретарка, нали така?

— Нямаше грешка, но това си е бачкане на пълен работен ден, любима.

— Или в склада, заедно с Рьоне и Жинет. Работата не ме плаши. Още повече че и двамата ми липсват, бяха ми като семейство. Почти не се виждаме с тях, а когато се видим, нямаме какво да си кажем. Аз стоя тук и си въртя палците, правя се на буржоазка, а те се бъхтят в склада. Изучих добрите вина, духовитите забележки, изисканите маниери и те започнаха да се притесняват от мен. Не си ли забелязал неловките паузи, когато се съберем четиримата? Муха да прехвръкне, ще се чуе! Преди не спирахме да се смеем, държахме се за коремите от смях, пеехме стари шлагери, имитирахме Патрисия Карли и всякакви групи и певци, правехме си прически с огромни букли на челото, пристягахме се в роклички на розови и бели квадратчета и райета, ръчкахме се в ребрата… Сега ядем, прибрали плътно лакти, пием скъпото вино, избрано от теб, но настроението го няма.

— Остаряваме, Душко, просто остаряваме. Пък и бизнесът се разрасна, безгрижието вече отлетя, няма го. Станахме световноизвестни! Контейнерите пристигат от всички краища на света. Вече не си лафя с Рьоне както преди, не пием бяло вино под глицинията, нямаме време за такива работи… И Жинет се оплаква, че не виждала очите на мъжа си!

— И аз вече съм аут от приключението. Не участвам в никакво приключение. Нито в твоето, нито в това на Младши, кисна с погребална физиономия в красивата ни къща. Така де! Толкова се отегчавам, че уволних домашната помощница и сега чистя и търкам вместо нея. Така се успокоявам. Прекарвам времето си да лъскам до блясък всичко, да подреждам. Поливам с белина навред… Предупреждавам те, Марсел, ако продължава така, ще ми се отще да сложа залък в уста.

— Недей, не говори такива страшни работи! — извика Марсел. — Ще намерим някакво решение, обещавам. Ще помисля.

— Наистина ли обещаваш?

— Обещавам, само ми остави малко време да се обърна, да се организирам. Не ме пришпорвай, че ми е пламнала главата. Представа си нямаш какви грижи са ме налегнали в момента! Нападат ме отвсякъде и няма кой да ми помогне.

— Ето, виждаш ли? Мога да ти бъда полезна.

— Не съм много сигурен, Душко. Това са по-особени грижи.

— Искаш да ми кажеш, че не съм достатъчно схватлива, за да ги разбера?

— Съвсем не, не се навивай!

— Не се навивам, просто заключавам, че не съм достатъчно хитра. Значи, се оказва, че съм била права. Ще се побъркам от скука и ще свърша в някоя лудница като неизлечима неврастеничка!

— О, не! Жозиан, моля те…

Жозиан се стресна. Марсел, нейният дебеланко и добродушко Марсел сигурно не беше на себе си, за да я нарича така, затова смекчи тона:

— Добре де, връщам си думите назад и повече няма да ме чуеш да мрънкам — със съжаление заяви тя, — ама няма да забравиш да помислиш по въпроса, нали? Обещаваш ми?

— Обещавам, заклевам се… Вече мисля.

— Ами твоите грижи, кажи ми за твоите грижи?

Той прокара длан по плешивата си глава, набръчка кожата, осеяна с петна, измърмори: трябва ли да отварям дума за тях точно сега, веднага? Имам нужда от малка почивка. Точно сега животът е труден и ако имам възможност малко да си поема дъх, ще ми се отрази добре, да ти кажа. Тя кимна и мислено си отбеляза отново да му припомни по-късно. Седна на коленете му и с две ръце го прегърна през врата. Духна в дясното му ухо, сякаш надуваше свирка. Той дълбоко въздъхна и я смаза с прегръдката си, оставяйки я без дъх, започна да разказва някаква случка от работата, за да й покаже, че си е научил урока, и…

— Никога няма да познаеш кой дойде днес при мен.

— След като няма да позная, по-добре веднага ми кажи, дебеланко, сладуранко, косматко — прошепна тя, гризвайки края на ухото му.

— Няма да е забавно, ако не те накарам да се поизпотиш малко. Ей ти, май нещо ми се виждаш отслабнала — пощипва я той по талията. — Няма ги любовните дръжки… Да не пазиш някаква диета, та да заприличаш на скакалец?

— Ми не.

— Не искам да ставаш бодлива, гълъбице моя! Харесвам те закръглена. Чуваш ли! Искам да продължавам да те гризкам, подмамен от съблазнителното лакомство.

— Мислех, че ако не ми намериш нещо да работя, ще стана топ-модел!

— При условие че ще съм единственият фотограф! И ще мога да надничам под полата ти.

И без да се бави, чевръсто пъхна ръка под полата й.

— Ти си моят крал, моят дързък хищник… само ти единствен имаш право да ме любиш! — изкикоти се Жозиан, размекната.

Марсел се разшава от удоволствие и заби нос в пазвата на възлюбената си Душка.

— Младши в стаята си ли е?

— Да не го закачаме, учи английски по някакъв нов учебник, който му донесох… Съвсем се е чалдисал. Ще зубри поне до осем часа.

— В такъв случай, давай да се втурваме в леглото да си шепнем любовни думи, а?

— Ми давай…

Поеха на пръсти към спалнята, с един замах запретнаха виолетовата покривка на леглото, разсъблякоха се, разхвърляйки по пода поли, панталони, бельо, и бясно се впуснаха да упражняват голямата осмица, самотната палка в гащите, морския паяк, пингвинчето под леда, смахнатия жираф акордеонист. Най-накрая, заситени-преситени, здраво се прегърнаха, поздравиха се взаимно за невероятната си сексуална бодрост и пъргавина, близаха се, масажираха се, разплуха се от щастие и в един миг се спихнаха като пукнати балони.

Марсел мъркаше и декламираше стихове, датиращи от три хиляди и седемстотин години, изсечени по стените на гробницата на вавилонската богиня Ищар в Месопотамия: „Нека вятър вее, нека клонака люлее! Нека силата ми се лее като водата в реката и пенисът ми да трепти като струна на арфа…“.

— Какъв богат речник имаш, добричък мой, енергичен и силен като неуморния ти корав член — въздъхна Жозиан.

— Аха! Аз не съм от ония, дето заспиват върху задника на възлюбената си принцеса! — възкликна Марсел. — Никога не заспивам над вкусното парче…

— Е, да, не може да ти се отрече, че си винаги твърд и готов да гониш до дупка, не сваляш гарда!

— Какво да ти кажа, гълъбице моя, тялото ти ме настройва лирично. Вдъхновява ме, разтреперва ме, влудява ме. Деня, в който вдигна бялото знаме, няма да ми остане друго, освен да увисна на въжето…

— Не викай нещастието, любими.

— Вече не съм първа младост и настръхвам от ужас при мисълта, че може да се окажеш лишена от вълшебната тръпка. Тогава ще се наложи да потушаваш пламъка другаде и…

Той се сети за буйния Шавал, който преди време бе гушкал неговата Душка. Дъхът му спря, прежълтя като смин. Изсмя се злобно и я притисна още по-здраво, за да е сигурен, че никой няма да му я отнеме.

— Я по-скоро ми достави удоволствието да ме попиташ кой дойде днес при мен.

— Добре тогава… кой дойде днес при теб? — повтори Жозиан, гърчейки се от наслада под тежестта на кралския си любовник, истински бенгалски тигър.

— Шавал. Брюно Шавал.

— Какво? Зализаният и напомаден зестрогонец? Същият, който духна при конкуренцията и заплаши, че ще ни разори?^[5]

— Той самият. Провесил гребен, герестият петел! Ужасно е изпаднал. Изритали го от последната му работа. Не пожела да ми разкрие причината. Само в едно съм сигурен: забъркал се е в някаква долна комбина, от километри си личи. Не му е чист косъмът. Погледът му шари неспокойно. Търси си работа, иска да го върна, съгласен е на всичко. Готов е да помага на Рьоне в склада!

— Подозрително ми се вижда, мечо, мъдри някаква мръсотия… Шавал има много високо самомнение. Няма да се продаде за жълти стотинки.

— Вярно, че ти добре го познаваш, гълъбице. Едно време си имаше вземане-даване с него, и не само по служба!

— Беше грешка. Всички правим грешки. Това беше по времето, когато ти беше женен за Клечката за зъби и беше смел като заек. И ти какво му отговори?

— Че нямам какво да му предложа… да се обърне към други добросърдечни люде… И представи си, само половин час по-късно го сварих да се умилква на Тромпетистката! Не разбрах за какво си приказваха, но изглеждаха много въодушевени…

— Ще свърши като жиголо, от мен да го знаеш! То друго и не му остава, освен да се въргаля в леглата на дамите. С наперената си стойка и сластния си поглед…

— Виж, тази роля не е за мен — въздъхна Марсел, гъделичкайки Душката.

Щастлив. Беше щастлив. Стремглавото им възнасяне към щастието го бе пречистило, отмило бе всичките му грижи и сега лежеше отпуснат до жена си, готова да бърбори с часове. Двамата така се разбираха, че той не можеше да остане дълго време мрачен и намусен в нейната компания; вдишваше опиянен уханната й гъста грива, завираше нос в гънките на врата й, вкусваше потта от тялото й, пъхаше носа си навсякъде в дебелата й, мека плът. Животът му бе поднесъл в дар вечната жена, неговата половинка и неприятностите се изтриваха като цифри, надраскани с тебешир по черната дъска.

Забравяше всичко в прегръдките на Душката.

А грижи и неприятности не липсваха. Трупаха се на главата му и той не знаеше от кой край да започне…

Винаги бе разчитал на здравия си разум на уличен хлапак, на умението да се нагажда към обстановката, на безгрешния си търговски нюх, който му помагаше да омотае един, за да прецака друг и да се измъкне сух и невредим от най-заплетените ситуации. Марсел Гробз не беше невинно ангелче. Не беше завършил висшите училища, но за сметка на това бе надарен с аналитичен ум и беше ненадминат в изводите и обобщенията, интуитивно предвиждаше играта поне с един ход напред и неизменно поставяше конкурентите натясно. Нищо не го спираше — нито тлъстичката комисиона, чевръсто мушната в ръката в последния момент, нито прескачането от единия лагер в другия, нито добрата стара лъжа, поднесена с най-искрения тон, с ококорени честни очи. Беше изключително пресметлив и невероятен стратег. Никога не се оплиташе в смътни предположения или го правеше, за да приспи противника. Да го накара да повярва, че е разбит, за да го матира на следващия ход. Цар беше на коварните подмятания и намеци, на лъжливата информация, на наивните оправдания, за да се наложи накрая с цялата мощ на високомерен римски военачалник.

Беше разбрал, че парите купуват всичко, и не се гнусеше да подписва чекове, за да купува мир и спокойствие. Всяко нещо си имаше цена и ако беше разумна, той слагаше парите на масата. Така сключи примирието с Анриет. Тя иска пари, готово, ще ги има! Ще я натъпча с пари, за да имам спокойствие. Той се осланяше на ловкостта си да спечели парите, похарчени за тази намусена и лоша жена, която го бе използвала толкова време. Малко му дремеше! След като е бил такъв балама и се е оставил да го оплете в мрежите си, сега ще си плаща… Парата командваше всичко, той щеше да командва парата. Нямаше да се остави в ръцете на този алчен господар.

Само че в последно време бизнесът нещо се закучи. За всички. В Китай изникнаха истински проблеми с качеството и закона. Добре щеше да е да бъде постоянно там, на място, да държи под око производството, да монтира средства за контрол, да налага да правят проверки на качеството. Да прекарва там поне десетина дни месечно. Отдаден изцяло на семейното щастие, той все по-рядко пътуваше до Китай. Доверяваше се на китайските си съдружници, което не беше никак добър знак. Ама никак… Нуждаеше се от ефикасен помощник. От някой млад мъж, необвързан със семейство, който да пътува лесно и без уговорки. При всеки опит да назначи някой търговски кадър, за да го отменя и да му е в помощ, преди да седне да преговаря, младият мъж се осведомяваше за отпуската, за заплащането на допълнително положения труд, за размера на представителните разходи и за качеството на взаимоспомагателната каса. Протестираше, ако се налагаше да пътува често или ако не пътуваше в първа класа. Като си помисля, че съм отворил заводи по цял свят, пътувайки свит като зародиш, оплакваше се Марсел, обмисляйки проблема от всички страни, без да успее да го реши. Преди, по времето на Клечката за зъби, той сновеше напред-назад по земното кълбо. Китай, Русия, страните от Източна Европа, живееше на път с един куфар. Сега едно отиване и връщане до София му изглеждаше като околосветско пътешествие! Предприятията му се бяха развили предимно извън Франция. Дванайсет хиляди души се трудеха за него в чужбина и само четиристотин на родна земя.

Проблемите идваха предимно от Китай.

Цената на работната ръка, доскоро най-евтината, скачаше с 10% всяка година и мнозина производители се ориентираха към други страни. Виетнам беше новата примамлива дестинация. Чудесно, само че трябваше да се отиде дотам, да се запознае с обичаите, да понаучи езика, да започне от нулата, да учи всичко от а-б!

Другият проблем с Китай: фалшификатите. Един завод се пръкна точно до неговия и започна да копира неговите модели и да ги продава на по-ниски цени на конкуренти от Европа. Беше протестирал, но го дадоха на съд, под претекст че той бил копирал! Не само това, но и изискванията на френските митници, които измисляха всяка година нови норми за сигурност спрямо китайските стоки. Наложи му се да поръча да му изработят картонени и дървени палети, специално обработени, за да се избегнат епидемиите.

Кризата удари и китайците. Много заводи затваряха врати поради липса на поръчки. Или фалираха, защото американците не плащаха стоката. Затваряха и забравяха да платят дълговете си. Шефовете им се изпаряваха и човек не можеше да разчита на китайския съд, за да ги открие.

Вече се задъхваше…

Прави опити да се прехвърли в Русия, отвори завод, изпрати прототипи за производството, направи крупни финансови инвестиции. Всичко изчезна за броени дни! Дори декоративните растения от фоайето! Нищо не откриха и когато случайно зърна отговорника, когото лично той бе назначил, мъжът премина на отсрещния тротоар, за да не се срещнат очи в очи. Не можеше да се бори сам-самичък. Русия се бе превърнала в Дивия запад. Колтът беше законът.

Не можеше и да свие бизнеса — само големите предприятия оцеляваха. Малките затваряха врати едно по едно.

Ясно осъзнаваше, че погледът му не е вече толкова остър. Умората, годините, желанието да мързелува… На следващия си рожден ден щеше да духне шейсет и девет свещички. Вече не беше млад, независимо че се чувстваше в отлична форма…

Един мъж не е стар на шейсет и девет, повтаряше си той, за да убеди сам себе си. Изобщо не е стар. Спомни си баща си на неговата възраст и се сравни с него. Изсушена, спаружена ябълка, на това бе заприличал баща му! Пожълтял и набръчкан, със свити устни и хлътнали страни, защото беше останал без зъби, с увиснали потъмнели клепачи. А от него струяха живот и енергия. Въпреки че се задъхваше, изкачвайки стълбите… Миналата седмица се почувства зле точно преди да стъпи на площадката на третия етаж. Вкопчи се в парапета и прекрачи следващото стъпало, притиснал сърцето си с ръка.

Не каза нищо на Жозиан.

Главата му се замая, сърцето му се сви, прониза го странна болка отдясно, закова се на място, вдигнал единия крак във въздуха, докато дишането му се нормализира, после бавно продължи нагоре, броейки стъпалата, за да изчезне световъртежът. Не! Нямаше да отиде на лекар. С тези хора винаги става така, че влизаш при тях здрав, а излизаш с краката напред. Баща му, макар и спаружен като стафида, доживя до деветдесет и две години, без да стъпи при доктор! Зъболекарят беше единственият медик, когото посещаваше. И то само защото се забавлявал в неговата компания, тъй като той бил веселяк, добряк, ценител на хубавите вина и страстен почитател на красивите жени. Не искаше да чуе за другите доктори и си живееше много добре.

Сърцето му никога не се обаждаше, когато беше в леглото е Душката. Никакво задъхване… Според мен това е за предпочитане пред най-ефикасната електрокардиограма, не съм ли прав?

Въпреки че, въпреки че…

Трябваше на всяка цена да си намери заместник, не търпеше отлагане. Някой млад мъж, хитър и оправен, енергичен, готов да се раздава, да бъде на път петнайсет дни в месеца. Рядката птица.

Поколеба се, когато Шавал се появи…

Не си призна пред Жозиан, но… не го отряза направо, каза му, елате пак, не съм убеден, че се нуждая от помощник, и най-важното, не знам дали мога да ви се доверя. Оня се затръшка, посипа си главата с пепел, смотолеви нещо за някакви младежки грешки, припомни добрата си служба — вярно, негодникът беше добър, преди да се забърка с конкуренцията и да премине на нейна страна! Марсел се колебаеше. Колебаеше се. Можеше ли да се довери на човек, който веднъж вече го е предал? Можеше ли да прости, да заличи провинението, приписвайки го на младежката амбиция на припрения младок, лаком за власт и пари…

Шавал не беше лош. Напротив, справяше се отлично, когато го назначи да отговаря за продажбите. Имаше страхотен нюх за бизнеса и проявяваше завиден усет за водене на сметки. По онова време дори Жозиан го тикаше напред. Сега пееше друга песен. Щеше да завие на умряло, ако научеше, че Шавал се връща на работа при него.

Така че никак не му изнасяше и Душката да цъфне отново на работа.

Никак не му изнасяше, ама никак…

Марсел бе потънал в мрачните си разсъждения, когато Младши почука на вратата.

— Хм, хм! Мога ли да вляза, или преча? May I come in or am I intruding?

— Какво казва? Какво казва? — попита Жозиан, обличайки се със светкавична бързина.

— Казва, че иска да влезе…

— Минутка, любими — провикна се Жозиан, скачайки в полата си, нахлузвайки си чорапогащника и опитвайки се същевременно да си закопчае сутиена. — Побързай — подкани тя Марсел.

— В леглото ли сте? — продължи да разпитва Младши.

— Хм… Кажи му нещо! Нали ти ме примами…

— Сякаш съм те изнасилил! — захили се Марсел, връщайки се към реалността.

— Сега, сега, Младши! — повтори Жозиан, която беше забутала бикините си из чаршафите и трескаво ровеше.

— Не бързайте, не бих искал да ви притеснявам… Take it easy, life without love is not worth living! And I know perfectly well how much you love each other^[6]…

— О, Марсел, той е изгълтал на един дъх учебника! Невероятно! Разбираш ли какво приказва?

— Да, и е много мило… Пожелава ни цялото щастие на света!

— Побързай де! Ще го шокираш да те види в леглото, изтегнат като гол охлюв!

Марсел стана неохотно и затърси с очи дрехите си.

— Беше много хубаво, Душко, чудесно беше…

— Да, но свърши. Сега минаваме на друго нещо. Отново ставаме почитаеми родители.

— Бих си останал в леглото.

— Stay, father, stay… I know everything about copulation, so don’t bother for me^[7]…

— Младши, говори на френски! Така умъчняваш майка ти…

— Sorry, mother! Просто главата ми е пълна с английски думи. Ще се гордееш с мен, минах целия учебник. Сега ми е нужна само практика, за да придобия съвършения акцент. Ортанс ще се шашне… Натъкмихте ли се вече, мога ли да вляза?

Жозиан задъхана потвърди и Младши се появи.

Застана на долния край на леглото и заяви:

— Наистина, във въздуха се носи мирис на бясно съвкупление…

Жозиан сърдито го изгледа и той се поправи:

— Беше само една натуралистична забележка, моля да ме извините. Как сте иначе?

— Много добре, Младши! — извикаха в един глас родителите, спипани на местопрестъплението.

— Какво ви подтикна към подобно преплитане на крайници и тела, нуждата да прогоните някое безпокойство или зовът на природата?

— И двете, Младши, и двете — обясни Марсел, обличайки се на бърза ръка.

— Грижи ли имаш в работата, татко мой?

Младши впи очи в неговите и Марсел отговори, без да се замисля. Премина направо към признанията:

— Много трудно стана, да знаеш… Навсякъде е криза и аз се бъхтя като мътна вода от бряг в бряг.

— Но нали мебелите не са като колите. Те са по-евтини и в моменти на криза хората предпочитат да си стоят в кокетно обзаведените си домове. Можеш сам да се увериш, daddy, телевизионните предавания за вътрешен дизайн се радват на страхотна популярност.

— Знам, Младши…

— Нишата, в която действаш, е повече от интересна — всичко за дома за всеки джоб. Разполагаш с добри дизайнери, с добри производители, добра търговска мрежа…

— Така е, но за да оцелееш, е нужно да се разрастваш, да строиш нови заводи, да изкупуваш малките фалиращи предприятия… а аз не съм слънце, навсякъде да огрея! Трябва да се клонирам… това все още не са открили как става при хората!

Той говореше, приковал очи в очите на детето си. В погледа му съзираше анализ на проблемите и надежда за решаването им. Погледът на Младши го разведряваше. От него струеше сила, съзидание, воля за борба. Сякаш между двамата се установяваше невидим съюз. Сякаш зрелият мъж се възраждаше в погледа на детето, черпеше от него смелост и дръзновение.

— Така е, daddy, трябва непрекъснато да гледаш напред и да се разрастваш… Ако не върви напред, човек е обречен.

— Много добре го осъзнавам, синко. Само че за това трябва да се раздвоя, да прекарвам живота си, скачайки от един самолет на друг… а подобно нещо вече никак не ме блазни!

— Имаш нужда от съдружник. Това ти липсва и оттам идват грижите ти.

— Знам. Мисля по въпроса.

— Ще си намериш. Не унивай.

— Благодаря ти, сине… Досега съм правил големите си удари, основавайки се на документацията, която подготвяха за мен търговските ми сътрудници. Да вземем например дървените къщи, които внесохме от Рига… Благодарение на тях предприятието силно дръпна напред. Да ти призная, идеята беше на един от тях. Аз само я приложих. Поднесоха ми я на тепсия. Сега се нуждая от десетки подобни идеи, а ги няма, няма ги… Всички сме претрупани от работа. Нямаме секунда свободно време да помислим, да се поразровим, да погледнем напред.

— Не се отказвай. Не се махай от Китай, въпреки неудачите. Китайците първи ще се окопитят. Тяхната система е далече по-гъвкава и по-адаптивна от нашата. Ние сме стари държави, задъхваме се от забрани и правила. Те за разлика от нас живеят с хиляда километра в час, обновяват, не спират да се обновяват… Когато бизнесът се съживи, те ще дръпнат напред световната икономика и тогава няма да съжаляваш, че си останал там.

— Благодаря ти, Младши, напомпваш ме до дупка.

— Жалко, че още съм малък… поне според нормите на нашето общество… защото бих желал да работя с теб известно време, да ти помогна малко. Сигурен съм, че двамата бихме били страхотен екип.

— Четеш мислите ми, Младши, направо четеш мислите ми…

Жозиан наблюдаваше безмълвно бащата и сина, със зяпнала уста и ококорени очи.

Не пророни дума.

Ако се нуждаеше от доказателство за окончателното си отпадане от класацията на двамата мъже на живота й, току-що го бе получила. Нито за секунда не се бяха обърнали към нея, за да я включат в разговора! Разговаряха по мъжки, очи в очи, и тя отново се почувства жестоко ненужна.

Когато постъпи във фирмата на Марсел, преди да се превърне в неговата мадам Дьо Помпадур, тя се опита да се изкатери по служебната стълбица. Да напусне секретарското си място, което не презираше, съвсем не, но на което бе започнала да се отегчава. Работеше до късно, не излизаше в отпуск през август като останалите, поддържаше връзка с доставчиците, предлагаше нови идеи за разнообразяване и обогатяване на фирмата. Шавал или друг някой й поверяваха изработването на проектно-сметната документация и когато представяха резултатите на Марсел Гробз, те обираха лаврите. Тя стоеше онемяла, мънкаше и пелтечеше, ама нали аз, нали аз бях тази, която… и Марсел дори не си правеше труда да я изслуша.

Тъкмо тя бе открила златната жила с дървените къщи, внос от Рига. Сто квадрата площ, внесени за двайсет и пет хиляди евро и продадени двойно по-скъпо, с включена в цената доставка и монтаж. С прозорци с термични стъклопакети и талпи с дебелина девет сантиметра. Яка червена ела, която расте бавно на над хиляда и петстотин метра надморска височина и има плътност седемстотин и петдесет килограма на кубически метър, срещу едва четиристотин килограма при обикновената й посестрима. Можеше да изброи, и насън да я бутнеш, всички предимства на хижите, без да поглежда записките. Беше разказала за тях на Шавал, който я поздрави, обещавайки, че в подходящ момент ще запознае шефа с въпроса. Да, ама не! Той бе обрал парсата. Както обикновено. Тя се оказа с пръст в уста, измамена като начинаеща наивница. Печалбите на Марсел хвръкнаха до небето от продажбата на латвийските сглобяеми къщи и Шавал прибра значителна комисиона за попадението.

Беше отдавна… По онова време тя се оставяше да я подминават, неспособна да се защити. Свикнала бе да отнася шамари и да се увива в краката на бияча. Гаден навик, наследен от детството. Жозиан няма нужда да ходи на училище, достатъчно е да се научи да пристъпва кръшно и да върти задник! Дъщеря ми е чиста проба курва, заявяваше баща й, потупвайки я отзад. Върти задник, дъще, давай. Жените нямат нужда от акъл в главата, стига им да ближат чуждите глави, за да си докарват и те толкова.

При тези думи цялото семейство се кикотеше, тъпчеха памук в сутиена й, за да влудява мъжищата. Чичовците я притискаха по ъглите, за да я „подготвят за живота“, майка й и лелите й се хилеха злобно, обясняваха, че така овладявала занаята, убедени, че поне нямало да се прави на ощипана.

Нямаше достатъчно сили за съпротива.

Това време свърши. Закле се в деня, в който се прибра от родилния дом, с обожаваното си дете на ръце. Никой повече нямаше да я избутва от пътя.

Но ето че отново се почна. Наблюдаваше минаващите влакове и хвърчащите във въздуха камъчета я удряха по физиономията.

Трябваше да им покаже…

Защото се оказа аут…

Тази мисъл я разболяваше.

Наведе глава и потъна в размисъл, втренчила поглед в една точка на стената на спалнята, сетне премести очи, спря се на пролуката на завесата и започна да нарежда сърдито… на всяка цена трябва да измисля нещо, да се измъкна от тази задънена улица. В противен случай ще залинея и ще се състаря преждевременно, ще ми остане само да им приготвям вечерята и да ги слушам мълчаливо да си приказват помежду си, а това никак не е добре на моята възраст. Четирийсет и три години… все още имам доста неща, които мога да направя, нали? Имам немалко за вършене…

Защото после ще съм прекалено стара за всичко, дори за близане на глави.

Сълзите напираха в очите й. Дощя й се да си легне и повече да не стане от леглото. Леко прокара върха на пръстите по миглите си, твърдо решена да прогони черните мисли, които нахлуват в главата и ви подтикват към самоунищожение.

Досега винаги си се измъквала, момичето ми, винаги си се изправяла на крака… Не увесвай нос, вирни гребена, размърдай си мозъка. Не хленчи… Тия двамата недодялани мъже те обичат. Ти си светлината на живота им. Но е по-силно от тях. Тестостеронът винаги надделява.

Не се оставяй, съпротивлявай се… Създай си нов живот. Мини през прозореца, ако не ти дават да минеш през вратата.

В този момент й просветна и тя се усмихна на завесата: ще се обади на Жозефин. На Жозефин, която винаги дава разумни съвети.

Ще й разкаже за провала си и тя ще я изслуша.

Двете заедно ще намерят някакъв изход.

Жозиан опъна рамене, каза си: сигурно носът ми се е зачервил от сълзите. Не желаеше да я съжаляват. Стана, отиде в банята да се напудри, плесна с ръце и се провикна: „На масата, джуджета!“.

* * *

Серюрие искаше нова книга.

Звънеше на Жозефин, номерът му се изписваше на дисплея на телефона и тя не вдигаше. Прослушваше съобщението. „Отлично, отлично… Сигурно сте заета с писане. Работете, Жозефин, работете. А пък аз ще чакам да прочета какво сте написали.“

Сърцето й се обръщаше.

Да пише. Да пише.

Страхът я бе завладял изцяло. Стомахът й се свиваше, когато се докоснеше до компютъра, главата я заболяваше, когато се опитваше да съчини някаква история, пръстите й се схващаха върху клавиатурата. Страх денем, страх нощем. Страх, страх, страх.

„Смирената кралица“ се появи спонтанно. Не пишех, а правех услуга на Ирис. Подчинявах се на заповедите й. Както винаги дотогава бях правила. Беше естествено.

Освен това беше и лесно. Опора ми бяха дългите години задълбочено учение, познавам дванайсети век като петте си пръста. Флорин, Гийом, Изабо, Черния Етиен, трубадура Тибо, Бодуен, Гибер Благочестивия, Танкред дьо Отвил — все стари познайници; обличах ги в малко плът и извиквах на живот знанията си. Познати ми бяха интериорът, раклите в замъците, роклите и накитите, езикът, начинът на ловуване, на воюване, знаех как знатните благородници се обръщат към дамите, пленили сърцата им, познавах миризмата в готварниците и вкусните и ароматни блюда, които се приготвяха там, опасностите и заплахите, желанията и подвизите.

А ако пак се върна в дванайсети век?

Тя беше част от колектива, натоварен да състави за Националния център за научни изследвания един труд, посветен на ролята на жените по време на кръстоносните походи. Би могла да разкаже историите на жените воини, поели по пътя на сраженията и битките. Изключителни жени, които не са познавали страха.

Ту подемаше мисълта, ту я изоставяше. Нямаше желание да се придържа безкрайно към специалността си. По-скоро имаше желание да каже „ку-ку“ на колегите си, които я гледаха отвисоко и определяха романа й като четиво за наивни девойки. „Чак такива продажби! Направо тривиално. Тя ласкае низките страсти на хората, предлага им долнопробни историйки! Попаднала е на златната жила и я използва до дупка, жалка работа!“ Унизителният начин, по който се отнесоха към нея на защитата на докторската й дисертация, дълбоко я нарани. Раната не заздравяваше. Тихо си казваше, ще им покажа, че съм способна и на друго…

Да съчини история. На всяка цена.

И в този момент се разтреперваще от страх.

Когато се стъмнеше, се обръщаше към звездите, умоляваше баща си да й помогне. Търсеше малката звезда в края на Голямата мечка, повтаряйки, татко, татко… Парите се стопяват, трябва да запретна ръкави и да се заловя за работа. Подхвърли ми някаква идея, пусни я в главата ми като в пощенска кутия и аз ще се захвана за работа. Аз не съм против усилието, полагах усилия, докато пишех първата ми книга, харесвах моментите на тревоги, на изследвания и на радост, които ми носеше писането, моля те, изпрати ми идея. Аз не съм писателка, а дебютантка с късмет. Сама няма да се справя, не съм на висота…

Звездите мълчаха.

И тя поемаше към леглото с изтръпнали колене, вкочанени пръсти и заспиваше, сънувайки как на сутринта се събужда с известие свише в главата.

Захващаше се отново с редакцията на книгата, която трябваше да излезе от университетското издателство „Прес юниверситер“. Задачата й се състоеше в това, да прочете, да систематизира и да напише предговор за труда на колегите си. Казваше си, ще започна оттук и може би страхът ще изчезне, и колективното писание на колегите ще ме изстреля към моята самотна, индивидуална книга.

Всеки ден сядаше на бюрото си.

И всеки ден си намираше хиляди извинения, за да отложи писането. Да подреди апартамента, да плати режийните, да попълни формулярите за общественото осигуряване, да звънне на водопроводчика, на електротехника, да изведе кучето на разходка, да му изчетка козината, да потича покрай езерото, да препрочете една глава от колективния труд, да зареди хладилника, да си изреже ноктите на краката, да опита някоя нова рецепта, да помогне на Зое за домашните. Вечер си лягаше недоволна, оглеждаше се в огледалото и се намираше прекалено дебела и грозна, обещаваше си, утре сядам, край… Утре се заемам с писането, сто процента. Приключвам с предговора и започвам книгата. Край на размотаването и губенето на време. Утре…

Но на другия ден времето беше прекрасно. Дю Геклен я водеше към вратата, тя го извеждаше да потича. Тя също бягаше, обикаляше езерото и се надяваше идеята да изникне изпод краката й. Ускоряваше темпото, за да ускори и темпото на мислене. Спираше, задъхана, превита на две от силни бодежи. Прибираше се с празни ръце. Беше вече следобед, Зое се връщаше от училище, щеше да й разкаже как е минал денят й, да сподели последния имейл от Гаетан, да попита, как мислиш, дали г-н Сандоз има някакъв шанс с Ифижени? Защото много ми се иска тя да склони най-сетне… Или, о, мамо, срещнах хомо двойката, пак се караха! Тези двамата непрекъснато се дърлят! Важно е да я изслушам, затова сега няма да се захващам, няма да имам достатъчно време, утре, съвсем сигурно, утре сядам и работя.

Утре…

Потъваше в книгата за жените кръстоносци. Истории за възхитителни жени, разказани от прославени хронисти от ранга на Жоанвид, илюстрирани от иконографи. Трябваше да напише десет листа, за да представи тези жени и да намери червената нишка, която да ги свърже.

Кръстоносните походи от дванайсети и тринайсети век са били истински организирани пътувания, с точно определени маршрути и етапни спирки. Кръстоносците поемали на път, за да преоткрият корените си, да стъпят на земите на предците си, да понесат кръста си като Христос, да видят празния гроб и тогава според Апокалипсиса Бог щял да избърше сълзите им. Радостта ги очаквала в края на пътешествието. Външно пътуване и вътрешно опознаване. Поклонничките надвивали страховете си и се отправяли към неизвестното.

Първата статия описваше влечението към Изтока на тези жени, които не били напускали родното си село или дом и които поемали на предългото пътешествие, за да открият нови гледки и непознати цивилизации.

За тях това е бил начин да скъсат с монотонния ритъм на ежедневието. Възрастта била без значение. Бригита Шведска била шейсет и осем годишна. Жените произлизали от всички социални слоеве. Дръзвали да нарушат установените обществени норми и тръгвали по дългия и опасен път.

Жозефин написа в полето: „Длъжни сме да отбележим, че по онова време жените не са били изцяло подчинени на съпрузите си, били са силни и смели. Не всички са оставали у дома, под ключ, завардени с колана на целомъдрието! Още една измислица, която трайно се е наложила в представите ни за онова време!“

Една от тези жени, Ана Комнина, се е сражавала редом със съпруга си, облечена в желязна ризница, с каска на глава, стреляла е с лък, задействала е катапулта, държала се е като мъж на бойното поле и е отделила време, за да разкаже своите приключения.

„Много благородни дами грабнаха кръста и голям брой девойки тръгнаха с бащите си. Това беше стълпотворение от мъже и жени, невиждано и нечувано дотогава. Огромно множество невъоръжени люде, повече от песъчинките в морето и от звездите на небето, с палмови вейки в ръцете и кръстове на раменете: мъже, жени, деца, които напускаха страната си. Гледайки ги, човек можеше да ги оприличи на прииждащи отвред реки.“

Жозефин отново си отбеляза: „Разказът на Ана Комнина е интересен и описва първия кръстоносен поход (1095–1099). Тя е първата, която споменава за присъствието на жени…“.

И единствената.

Жозефин остави писалката и се замисли.

Обикновено историята се пише от мъжете, те си отреждат благородната и важната роля! Вероятно им е било неудобно да яздят редом със слабите жени. Предпочели са да премълчат тази подробност в повествованията си на воини храбреци…

Втората статия описваше условията на пътуването.

За да тръгнеш на кръстоносен поход, са нужни: „Смело сърце, добра уста и пълна кесия“.

Смело сърце, защото трябва да извървиш пътя докрай. Някои жени давали обет да стигнат до Йерусалим, но обзети от страх, се отказвали, например кралицата Жана Неаполска, която заплатила на един поклонник да извърви пътя вместо нея. Всички я сочели с пръст.

Добра уста, означавало да умееш да пазиш тайни, да не се хвалиш пред мюсюлманите, да си дискретен.

Пълна кесия, защото пътуването струвало скъпо. Често повтаряли израза за трите кесии: „Едната пълна с търпение, втората пълна с вяра, третата пълна с пари“.

Трета статия описваше политическата роля на жените по време на кръстоносните походи.

Често замествали съпрузите си начело на кралствата, които те създавали в Ориента. Участвали в сражения, водели преговори със завидна вещина и ловкост. Период от изключително значение за еманципацията на жените.

Колегата й предаваше историята на Маргьорит дьо Жоанвил, кралица на Франция, съпруга на Луи IX, наричан още Свети Луи. Жена с изключителна красота, тя следва съпруга си и дава живот на няколко деца по време на похода на Изток. Именно тя връща в Париж трънения венец на Христос, заложен от императора на Константинопол, в църквата „Сент Шапел“, открита през 1248 година.

Заедно със своя съпруг краля тя ръководи поклоннически поход към Светите земи. Цялото кралско семейство отплава от пристанището Ег-Морт с три платнохода: „Рен“, „Демоазел“ и „Монжоа“, натоварени с провизии, зърно и вино. Две хиляди и петстотин рицари, коняри, оръженосци, осем хиляди коня. Отказали се от лукса, кралят и жена му са облечени като най-обикновени поклонници.

Докато се вихрела бурята и платноходът засядал в пясъците, прислужничките я питали: „Госпожо, какво ще правим с децата? Трябва ли да ги будим?“. Кралицата отговорила: „Не ги будете, оставете ги да отидат при Бога, както си спят“.

Жозефин препрочете няколко пъти пасажа, впечатлена от несломимия дух на Маргьорит. Ни следа от смущение, от съмнение. Тя се уповаваше на Бога и му поверяваше съдбата си.

На този фон нейните страхове й се сториха незначителни, а молитвите, отправени към небето — бездуховни.

В египетския пристанищен град Дамиета кралицата изиграла впечатляваща политическа роля. Била бременна, но успяла сама да задържи града до пристигането на подкрепления, тъй като кралят бил болен. По време на обсадата родила сина си Тристан^[8], „заради голямата мъка на времето, в което се родил“. От родилното ложе призовала кръстоносците: „Сеньори, в името на божията любов не позволявайте градът да падне, защото знаете, че кралят, нашият господар, ще бъде загубен. Смилете се над това крехко създание (синът й Тристан), което лежи до мен… Дръжте здраво, докато се привдигна“.

И тя действително се привдигнала и застанала начело на защитниците на Дамиета като истински пълководец.

Тези жени не само не се плашели от битки, бури, страдания, от студ и глад, но ако мъжът или синът им се разкисвал и плашел, те го ругаели. Като тази майка, която, възмутена от страхливия си син, се провикнала: „Искаш да бягаш, сине, така ли? Тогава, марш обратно в утробата, която те е носила“.

Жозефин четеше и разсъждаваше.

Нима не са познавали страха?

Сигурно са треперели, но не спирали.

Сякаш движението премахва страха.

На лист хартия си отбеляза: „Да прескочиш страха. Да вървиш напред… Да пишеш, без значение какво, но да пишеш“.

Взря се в думите върху хартията и ги повтори на висок глас.

Да, обаче средновековният свят е бил доста по-обикновен. Хората вярвали в Бога. Носели са в себе си страст. Мечтата била прекрасна, мисията благородна.

В онези времена смятали, че страхът идва от дявола. Вярата в Бог, носител на светлина, гонела демоните на страха. Това проповядвали свещениците от пустинята, отшелниците, които избирали уединението, за да се докоснат до евангелското послание. Учението им било кристално чисто. Те учели на всичко, от което днес се нуждаем: доверие, радост, влечение към риска и душевна ведрост. Този, който вярва, е доверчив и предприемчив, а този, който е в ръцете на дявола, е тъжен, душата му е „черна“, меланхолична.

Днес страхът ни сковава. Днес не вярваме в нищо…

Кой говори в наши дни за трансцендентност? Да вярваш в Бог, да вярваш в любовта на ближния не е нищо друго освен думи, които извикват единствено подигравателна усмивка у възвишените умове…

Жо се размечта, отиде до кухнята да си вземе един млечен шоколад с бадеми, върна се в кабинета си, изяде няколко парченца, после още няколко, прочете вестника, почеса по корема Дю Геклен, полегнал в краката й. Ти знаеш ли как да постъпиш, старо мое куче? Знаеш ли? Той присви очи, зареял поглед в някакво смътно и далечно удоволствие. Не ти дреме, нали? Купичката ти е пълна и когато ми покажеш вратата, те извеждам на разходка…

Отчупваше си още едно парче шоколад, второ, трето, дълбоко въздишаше, отваряше едно чекмедже и прибираше в него шоколада.

Връщаше се на изречението, което бе преписала: „Да прескочиш страха. Да вървиш напред… Да пишеш, без значение какво, но да пишеш“.

Свирваше на Дю Геклен и двамата излизаха. Вървяха, обикаляха Париж, тя слушаше, гледаше, търсеше детайла, който щеше да й даде тласък, да й подскаже някаква тема, накрая поемаше към къщи, привела рамене, минаваше покрай магазин за телефони, хлебарница, банка, магазин за очила, за дрехи, зяпаше витрините, шляеше се, губеше си времето. На ъгъла на своята улица виждаше една жена, която всяка вечер чакаше да затворят банката. Хубава, закръглена жена с красиви колиета, копринено костюмче под разкопчаното кожено палто, с дамска чанта „Шанел“, боядисана, гарвановочерна коса и огромни слънчеви очила. Наконтена като за любовна среща. Кого ли чакаше? Съпруга си? Любовника си? Жозефин оставяше Дю Геклен да души по тротоара и наблюдаваше закръглената дама, която чакаше. Безметежна. Непоклатима. Усмихваше се на минувачите, заговаряше някои за времето, за прогнозата, за това, колко мрачен и намусен бил февруари. Вероятно живееше в квартала. Жозефин я наблюдаваше и си казваше, ами да, виждала съм я, лицето й ми е познато. Тя чака всяка вечер на ъгъла…

От банката излезе една жена. Каза, мамо, и продължи, извинявай, закъснях, някакъв клиент ме забави, отплесна се да ми разказва живота си, сърце не ми даде да го отпратя… Учудващо, тя изглеждаше по-възрастна от майка си. Къса, посивяваща коса, осеяно с червени петна лице, без никакъв грим, потънала в дебелото си палто, сякаш беше посадена в него. Вървеше, отпуснала покрай тялото дебелите си ръце, които напомняха на перки на тюлен. Приличаше на недодялана тийнейджърка.

Майката и дъщерята си тръгваха под ръка и влизаха в близкия ресторант. Голяма бирария, окичена с червени цветя. Жозефин ги виждаше през прозореца. Сервитьорът им посочваше с приятелски жест една маса, „тяхната“ маса.

Двете сядаха и се зачитаха в листа, тихомълком. Майката говореше, дъщерята кимаше, после майката поръчваше, разгъваше салфетка и я завързваше на врата на дъщеря си, която не протестираше, сетне майката вземаше парче хляб, намазваше го с масло и го подаваше на дъщерята, която отваряше уста като новоизлюпено пиленце, което хранят…

Жозефин наблюдаваше сцената, смаяна. И очарована.

Ето го началото на историята…

Историята на една някога красива и апетитна девойка и на една майка, която не иска да остарява в самота и угоява дъщеря си, за да я задържи завинаги до себе си…

Да, точно това беше.

Всяка вечер майката чака дъщеря си да свърши работа. Води я на ресторант и я тъпче. Дъщерята яде, яде до пръсване и дебелее. Ще си остане сама, без годеник, без съпруг, без деца, ще бъде неотлъчно с майка си, до края на дните й.

Ще остарява като безволева дебелана, хранена, ресана, обличана от майка си. И дебела, все по-дебела…

А майката ще си остане кокетна, стегната, любезна с околните, доволна от живота.

— Хрумна ми една история — съобщи възбудено Жозефин на Зое, когато тя се прибра от училище. — Утре сядам да пиша.

Не, не утре. Още сега. След като се навечеряме и Зое се прибере в стаята си да учи. Не искам да пресека ентусиазма, обувам бързоходките и сядам да пиша, каквото и да е, но ще пиша.

Вечеряха мълчаливо, потънали в мислите си.

Как ли ще приключи историята, чудеше се Жозефин. Дъщерята ще умре от кръвоизлив? Ще се влюби в някой редовен клиент на ресторанта, който идва всяка вечер, защото е стар ерген? А майката, бясна…

Ифижени звънеше на вратата. Госпожо Кортес, да не забравите за петицията, получих писмо от домоуправителя с молба да освободя портиерското жилище… Не ме изоставяйте, госпожо Кортес. Жозефин я гледаше, сякаш я виждаше за пръв път, Ифижени възкликваше, госпожо Кортес, вие не слушате какво ви говоря, не ме слушате, къде се отнесохте, хей? В компанията на двете дебели дами, идеше й да отговори Жозефин, не ме откъсвайте от тях, моля, ще ги изгубя, ако продължавате да ми приказвате, ще изчезнат.

— Ще я пишем ли тази петиция, госпожо Кортес?

— Сега веднага ли? — попита Жозефин.

— Ако не сега, то кога? Много добре знаете, госпожо Кортес, ако не го направим сега, никога няма да го направим.

Зое дояде киселото си мляко, сгъна салфетката, метна я в панерчето върху помощната масичка, извика, кош! Започна да раздига масата, обявявайки: отивам да уча в моята стая. Жозефин взе молив и лист хартия и се зае да съчинява петицията, след като се сбогува с двете закръглени дами, които свиха зад ъгъла и изчезнаха.

Ифижени беше съвсем права, ако сега не стане, то кога?

Беше открила къде е дефектът, къде е слабото място в бронята. Микроскопичният дефект, който я караше да стои на куц крак и да се страхува.

Думичката „утре“. Врагът. Спирачката.

Серюрие я покани на обяд.

— Сигурно сте потънали до гуша в работа, след като никога не вдигате телефона.

— Бих искала да е така.

Тя се отпусна и му зададе въпроса, който я измъчваше, побутвайки в чинията костите от калкана по нормандски. И двамата бяха поръчали калкан, специалитетът на деня.

— Смятате ли, че съм истинска писателка?

— Съмнявате ли се, Жозефин?

— Мисля, че не съм достатъчно…

— Достатъчно какво?

— Не съм достатъчно блестяща, интелигентна…

— Не е нужно да си интелигентен, за да можеш да пишеш.

— Напротив, напротив.

— Не… Нужно е да си чувствителен, наблюдателен, отворен, да прозираш в мислите на хората, да се поставяш на тяхното място. Много добре направихте това в предишната ви книга. И ако пожъна такъв голям успех…

— Ирис беше тук. Без нея…

Той поклати глава и припряно остави приборите, сякаш му изгаряха пръстите.

— Как ме нервирате само! Престанете да се унижавате! Ще започна да ви глобявам по сто евро всеки път когато…

Жозефин се усмихна извинително.

— Това няма да ме излекува от страха.

— Пишете! Пишете каквото ви мине през главата. Грабнете първата история, която ви попадне и давайте смело напред.

— Лесно е да се каже… Правих опити, но разказът се изпаряваше още преди да съм драснала първата дума.

— Водете си дневник, пишете всеки ден. Без значение какво. Направете усилие. Досега не сте ли си водили дневник?

— Никога. Не се намирам за достатъчно интересна.

— Сто евро… Ще забогатея благодарение на вас!

Той нахока сервитьора, почервенял и разтреперан, че калканът бил сух, повтаряйки възмутено: „рибата на деня!“, „рибата на деня!“. Тази тук е поне на сто години! След което продължи:

— Дори когато сте били на шестнайсет? На тези години на човек му се струва, че всичко, което му се случва, е от изключително значение. Влюбва се в неясен мъжки или женски силует, които е зърнал бегло в автобуса, в някой киноактьор или киноактриса…

— Никога не съм се влюбвала в актьор.

— Никога?

— Струваха ми се толкова далечни, недосегаеми и понеже в собствените си очи бях съвършено незначителна…

— Сто евро. Вече станаха двеста! Във ваш интерес е да се запретнете и да пропишете само за да можете да си плащате глобите. Майка ми беше лудо влюбена в Кари Грант. За една бройка да ме кръсти Кари! Кари Серюрие, щеше да звучи странно, не мислите ли? Баща ми се възпротивил и наложил името на дядо си, Гастон. Добро попадение, тъй като съвпада с това на известния издател Гастон Галимар. Понякога си мисля, че станах издател заради името. Би било интересно да се направи сравнително проучване за името, което носиш, и професията, която упражняваш. Ако всички Артуровци станат поети заради Рембо, а…

Жозефин престана да слуша. Кари Грант. Дневникът на Младежа, който откри в помещението за кофите за боклук! Това беше една чудесна история. Къде ли бе прибрала тетрадката, подвързана в черно? В някое чекмедже на бюрото си. Сигурно все още е там, забутана на дъното, зад разпечатаните и наченати шоколади!

Тя изправи рамене, готова бе да разцелува Серюрие, но не и да му признае, че й е направил страхотна услуга, от страх Младежа и Кари Грант да не се стопят във въздуха като двете дебели дами.

Погледна часовника си и възкликна изненадано:

— Боже мой! Трябва да бягам! Имам среща във факултета. Редактирам сборник текстове, написани от колеги от университета, подготвят го за издаване.

— Нещо, от което ще се продадат хиляди и петстотин бройки? Не си губете времето с подобни работи! По-добре работете за мен. Двеста евро, Жозефин, дължите ми двеста евро!

Тя го изгледа с безгранична нежност. Погледът й искреше от благодарност и радост. Той се зачуди какво ли й бе казал, че да изпадне в такова състояние, запита се дали не се влюбваше в него и с жест я подкани да изчезва веднага.

* * *

Гари се събуди в осем сутринта от звуците на гайда, която свиреше сватбен марш точно под неговите прозорци. Грабна една възглавница и я сложи на главата си, но пронизителните акорди пробиваха тъпанчетата му. Стана, отиде до прозореца и видя един мъж в плисирана поличка, който надуваше гайдата, а туристите му хвърляха монети и го снимаха. Прокле гайдаря с плисираната пола, разтърка очи, върна се в леглото и се мушна под възглавниците.

Но понеже се бе разсънил, реши да стане, да отиде да закуси, след което да се обади на мисис Хауъл.

Тя му определи среща във Фрут Маркет Галъри, за по един чай. Не можете да сбъркате, намира се точно зад гарата. На това място се организират изложби за съвременно изкуство, продават се книги, предлагат се всякакви вкусни неща. Това ми е любимо място… Лесно ще ме познаете, аз съм крехка, дребна госпожа, ще нося виолетово манто и червен шал.

Гари реши да се поразходи из града. Из неговия град, след като беше наполовина шотландец. Всичко му харесваше, а баща му щеше да изникне зад някой уличен ъгъл и да го грабне в прегръдките си.

Вървеше бодро, с вдигната глава, опитваше се да разчете историята на града по стените на сградите. Навсякъде имаше възпоменателни плочи за миналите битки с имената на жертвите на завоевателите. Стигна до укрепените стени на замъците, влезе в стария град, преброди многобройните стълби, които служеха за улици, притиснати между две къщи, озова се на историческата главна улица „Роял Майл“, дълга една миля, както се виждаше от името й, мина край новия Парламент на Шотландия, излезе на „Грас Маркет Плейс“, който, изглежда, беше главната притегателна точка на града. Просторен площад, опасан с кръчми, които без изключение предлагаха едно и също меню: гъста супа от пушена треска, картофи и лук, саздърма от агнешки дреболии, поднасяна обикновено с пюре от жълта ряпа и картофи… Всеки древен камък напомняше за сблъсъците с англичаните, които в края на краищата успели да се наложат, но си останали вечните врагове в съзнанието на поколенията. Да наречеш шотландците англичани, беше голяма обида. Затова Гари се преструваше на френски турист.

На обед седна в една кръчма и си поръча порция задушено с картофи и пинта бира. Изяде месото, изпи бирата и с наближаването на часа за срещата усети стомахът му да се свива. Съвсем скоро щеше да научи. Искаше колкото може по-бързо да чуе разказа на мисис Хауъл.

Имаше баща, той си имаше баща… Баща му беше жив и се нуждаеше от него.

Отсега нататък нямаше да живее безгрижно и да се държи като страхливец.

Разходката го отведе до Дийн Вилидж, където му се стори, че се е върнал в средните векове. Река със сребърни отблясъци се виеше под бели мостове, обрасли с мъх, къщите бяха ниски и клоните на храстите надничаха иззад старите каменни зидове. Той пое към стария град и пристигна на мястото на срещата в точно уречения час, настани се на една голяма кръгла маса малко встрани и прикова поглед във вратата.

Тя влезе. Дребна, крехка жена, потънала в широко виолетово манто и увита в дълъг червен шал. Позна го веднага, седна насреща му и смаяна го изгледа. Той се бе изправил, за да я посрещне почтително, и тя заповтаря, невероятно, невероятно, все едно виждам баща ти като млад… Боже мой! Боже мой! Тя покри лицето си с ръце. Беше се приготвила за срещата, бе подчертала светлите си очи със сини сенки.

Поръчаха чай и две парчета ябълкова торта с бита сметана.

Тя продължаваше да стои безмълвна и клатеше глава, без да откъсва очи от лицето му.

— Гари Маккалъм… Да умра на място, ако не си негов син!

— Толкова ли приличам на него? — попита той, развълнуван.

— Няма измъкване, ти си Маккалъм, няма капка съмнение. Когато те зърнах, все едно се върнах в младостта си. Когато като двайсетгодишна девойка танцувах на празниците в замъка… В ума ми отново зазвучаха цигулките и флейтите и гласът на викача, който подканваше присъстващите да танцуват… Мъжете носеха килтове в цветовете на клана си и красиви черни сака…

— Разкажете ми за него, госпожо Хауъл, нямам търпение.

— Извини ме, стоя тук и те зяпам, вкаменена от изненада. Ти събуждаш в мен рояк от спомени… На младини работех в замъка, не знам дали майка ти ти е казала.

Гари кимна утвърдително. Искаше да чуе историята. Неговата история.

— Всички жени от моето семейство работеха в замъка. Беше традиция. Още с раждането те наемаха: камериерка, готвачка, прислужница, дойка, перачка… В Крайтън винаги е имало многобройна прислуга и аз поех по стъпките на майка ми, баба ми, прабаба ми, постъпих на служба у семейство Маккалъм. Беше в годината на раждането на баща ти Дънкан. Организираха пищно тържество. Всички много се забавлявахме. Чувал ли си за проклятието, което тегне над замъка?

— Прочетох за него, ровейки за информация.

— Значи, си в течение… Отнасяше се за всички нас, защото… знаеш вероятно, че мъжете от рода Маккалъм имали навика да правят деца на прислужниците, и всички си казвахме, че във вените ни тече по малко от тяхната кръв. Проклятието на монаха се отнасяше до всички нас. Една моя роднина родила копеле в конюшните. Умряла при раждането, едва й стигнали силите да прекръсти детето и да промълви кратка молитва, за да отпъди прокобата. Никоя не се бунтувала. Било в реда на нещата. По-хитрите махали бебето, другите го раждали и… продължавали да слугуват. Аз се осмелих да изляза от строя. Влюбих се в един англичанин, мистър Хауъл, и когато научи, бащата на баща ти ми показа вратата. Бях преминала на страната на вековния враг и трябваше да се махна. Заминах при мистър Хауъл в Лондон, където живях до смъртта му. Но аз се отклонявам, разказвам ти разни несвързани неща…

— Напротив, продължавайте — подкани я Гари.

Досети се, че жената с виолетовото палто за пръв път разтваря душата си.

Тя му се усмихна с благодарност и продължи:

— След като съпругът ми се спомина, се върнах в Единбург. Тъгувах за този град. Купих малката къща, която превърнах в пансион, и давах под наем стаи на студенти. Така се запознах с майка ти Шърли. Красива, млада, смела, бунтарка… Тя често правеше щури купони в стаята си и се налагаше да се намесвам, за да въдворя спокойствие и ред. Без да прозвучи като клюка, с чиста съвест може да й се признае, че не беше от страхливите.

Гари се усмихна при мисълта, че майка му е хвърляла в паника малкия пансион на мисис Хауъл.

— Когато се влюби в баща ти, се опитах да й обясня, че от това няма да излезе нищо добро, че кръвта на рода Маккалъм е покварена, но тя, разбира се, не ме послуша. Не се съобразяваше с нищо и с никого, а и беше влюбена, не можеш да излезеш наглава с влюбена девойка… Още повече че по онова време бях започнала да пия. Завръщането в родината бе трудно, а и аз се оказах сама… Дори семейството ми ми се сърдеше! Шотландците никак не обичат англичаните, да знаеш! Ако искаш да обидиш някой шотландец, наречи го англичанин!

— До такава степен ли?

Тя кимна и продължи:

— Длъжна съм да ти напомня, че англичаните са подлагали на всевъзможни унижения гордия шотландски нрав. Даже по едно време на метеорологичните карти Шотландия била обозначена с кръгче, голямо колкото мънисто! На ръгби мачовете между Англия и Франция шотландците винаги викат за французите… Тази омраза скоро няма да бъде преодоляна. Днес имаме собствен Парламент, изработваме наши закони, имаме национална валута, някои дори мечтаят за пълна независимост… Гледаха ме с много лошо око заради английското ми фамилно име. Бях напълно изолирана. Започнах да пия, особено вечер, бях толкова самотна… И баща ти, и той беше самотен. Тичаше подир момичетата, киснеше по кръчмите, ходеше на лов за сръндаци и ловеше риба. Никога не е работил! Разпродаде малко по малко земята около замъка. Ще те заведа да го видиш, ще се почувстваш много горд. Само дето сега от него са останали само камъни. Стари, разклатени, сиви камъни. Стените се рушат и се чудя как продължава да живее в него и как все още някоя греда не е паднала отгоре му…

— Никога ли не се ожени?

— Никога! Времената се промениха, момичетата вече не са толкова послушни и покорни. Имат образование, работят и пътуват. Вече не мечтаят да станат господарки на замъци.

В боязливия й поглед Гари прочете, че одобрява тези жени, които отхвърлят потисничеството на рода Маккалъм и на подобните им. Тя пийна глътка чай, но не докосна ябълковата пита, покрита с дебел слой сметана. Не спираше да движи в кръг по масата прозрачните си и набръчкани пръсти, сякаш събираше ненадейно разпадналите се спомени.

— Живее както са живели предците му, но не разполага с тяхното богатство. Неотдавна научи, че има рак. Лекарят му забранил пиенето и го посъветвал да се лекува. Той отказал. Продължава да обикаля кръчмите, черпят го, сякаш е стар клоун, част от местния колорит. Изпълнява шотландски песни, цвърчи като пор… много тъжно, но да ти кажа, не това е най-лошото…

— Ще умре ли? — попита Гари, облакътил се на масата, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Тя кимна.

— Ще умре и замъкът на рода Маккалъм ще премине в ръцете на братовчед му… Далечен братовчед, англичанин, който работи в Лондонското сити и мисли единствено и само как да печели пари. Пет пари не дава за земите на предците си и нищо не го свързва със замъка. Баща ти е бесен и се мята като муха, попаднала в паяжина, безсилен да спре хода на съдбата.

— Затова ли ме повикахте? Затова ли ми казахте, че е спешно?

— Да, моето момче… ако не се вземе в ръце, ако не престане да пие, ще се затрие и замъкът ще изчезне. Братовчедът ще го превърне в луксозен хотел за богати американци или руснаци. Най-красивият замък в нашия край! Срам за страната ни!

— Говорите като истинска шотландка!

Тя се усмихна едва-едва. Пръстите й престанаха да събират трохите и тя го погледна право в очите.

— Кръвта вода не става. След като си се родил шотландец, оставаш такъв до последния си дъх.

Гари изпъна рамене, чувствайки се все повече и повече шотландец.

— Затова си помислих, че ако те види, ако застане очи в очи със собствената си кръв, може би… но не мога да съм сигурна. Маккалъм са непредвидими, никога не знаеш как ще реагират. Съдбата им е тежка, черна, толкова черна, освен това нямат и грам разум в главите си.

— И кога ще го видя? — попита Гари нетърпеливо.

Казваше си, че ще спаси баща си, ще го вразуми, ще го накара да се подложи на лечение. Вече се виждаше, настанен в замъка, да споделя живота на Дънкан Маккалъм, да се учи да го опознава, него и родната си история. Изведнъж жестоко му се прииска и той да открие своите корени, да носи цветовете на клана си и да възстанови семейната чест. А защо да не превърне замъка в голям културен център, в място за фестивали, където ще си дават среща най-прочутите музиканти на света? Майка му щеше да му помогне със сигурност. Щеше да продължи да свири и същевременно да върне към живот имението Крайтън.

— След малко… Ще те заведа в кръчмата, където прекарва вечерите си. Онзи ден, след като ти се обади, отидох там и му заявих, че има син. Красив младеж, с когото да се гордее, да му предаде щафетата и така да се спаси от проклятието на англичанина, който се готви да превърне замъка в хотел за богати туристи.

— И той какво отговори?

— Изслуша ме… без да отвори уста. След като се напи до степен да не може да се прибере сам, го придружих до замъка и го сложих да си легне на едно продънено канапе в антрето, където обикновено прекарва нощта. Не изглеждаше нито щастлив, нито сърдит, сигурен знак, че е чул и е готов да се срещнете.

— Спомня ли си майка ми?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Но си спомня, че има син.

— Знае, че съм англичанин. И внук на кралицата!

— Не. Замълчах си. Заложих на честолюбието, на гордостта да те срещне, да види прекрасния си син.

— Ами ако бях някое претенциозно и жалко недоносче? — попита Гари с усмивка.

— В такъв случай нямаше да се обадиш. Долових молба в гласа ти, когато говорихме по телефона…

— Разменихме едва няколко думи.

— Да, но долових недоизказаното.

Гари покри с голямата си длан мъничката ръчичка на мисис Хауъл и тя се просълзи.

— Само ако, само ако… — повтаряше тя шепнешком, вперила поглед в пространството, напрягайки се да разгадае бъдещето.

Откара Гари да види замъка с една стара кола, която се задъхваше по склоновете. Той ту отваряше, ту затваряше очи. Гледаше през прозореца, изпружил врат, сякаш искаше да стигне до хоризонта. Последните дни непрекъснато виждаше замъка във въображението си.

Не остана разочарован.

След един завой на пътя замъкът Крайтън изникна неочаквано пред очите им. Огромен, величествен, високомерен. Надвесил над тях някогашните бели стени, посивели и плесенясали с времето. Покривът се бе продънил и през гредите стърчаха към небето клоните на всякакви саморясляци.

— Какви са тези огромни стени, които опасват замъка? — попита той заинтригувано. — Никъде не съм виждал подобно нещо…

Около замъка се увиваха като гердани пет-шест реда укрепени стени.

Мисис Хауъл отвърна с въздишка:

— Това е в резултат от братоубийствените войни на клана Маккалъм. След всяка заплаха, отправена от някой братовчед или роднина, те издигали нова каменна преграда. Предизвиквали неприятеля, барикадирани зад дебелите стени.

Спряха колата пред главния вход и поеха по пътя. Зад гърба си оставиха една по една разнебитените каменни стени. Духаше страхотен вятър и на Гари му се стори, че главата му ще хвръкне. Разсмя се високо и започна да се върти сред сивите камъни. Сбогом, Гари Уорд! Добър ден, Гари Маккалъм. Щеше да смени името си, да заживее поновому. Продължаваше да се върти, сякаш никога нямаше да спре, но най-накрая се отпусна на тревата, смеейки се на прихлупеното сиво небе, затиснало имението със злокобен похлупак.

Искаше да разгледа всичко.

Бутнаха входната врата, молейки се на Бога да не попаднат на свития на канапето Дънкан.

— Не се страхувай… По това време вече се налива в кръчмата.

Той премина на бегом по коридорите, вдигайки облаци прахоляк, бутайки тежките врати, разкъсвайки с юмрук огромните паяжини, пред погледа му се разкриваха огромни празни помещения с високи, почернели от огъня камини. Всичко бе голо, нямаше никакви мебели, единствено разни стари доспехи, чиито шлемове сякаш го следяха с поглед.

Когато мисис Хауъл кимна към вратата на стаята на баща му, той направи крачка назад и заяви:

— Не, преди да го видя…

Поеха обратно към града.

Откриха го в „Боу Бар“. Заведение с огромни витрини, с фасада, боядисана в прускосиньо. Гари направи път на мисис Хауъл да мине пред него. Чуваше как сърцето му лудо бие. Закрачи след виолетовото манто и червения шал. Шашна се от карминеночервените греди на тавана и жълто-оранжевия паркет. Примига с очи, заслепен от цветовете.

Тя се приближи до един мъж, който стоеше облакътен на бара, почти легнал отгоре, надвесен над огромна халба бира. Потупа го леко по рамото и каза:

— Дънкан Маккалъм?

— Yeah! — изръмжа мъжът, обръщайки се.

Беше истински великан, колкото висок, толкова и широк, със зачервена и подпухнала физиономия. Очите му бяха кръвясали и поради това не можеше да се определи цветът им. Зъбите му бяха пожълтели от тютюна и двата предни зъба липсваха. Коремът му преливаше над овехтял килт в жълто и синьо, черният елек и сакото в същия цвят бяха целите лекьосани, червени помпони смешно се поклащаха от външната страна на три четвъртите му чорапи. Стар клоун, бе казала мисис Хауъл, стар клоун с белязано лице…

— Неу! Англичанката! — възкликна Дънкан Маккалъм. — Пак ли искаш да ме откараш до дома?

Погледът му се премести на Гари и той изръмжа отново.

— Ами ти? Ти кой си?

С пресъхнало гърло Гари се прокашля, неспособен да продума.

— С дъртата англичанка ли си?

— Аз… аз…

— Тоя си е изгубил езика или дъртата му го е отрязала! — провикна се Дънкан Маккалъм, обръщайки се към бармана. — Не вярвайте на жените, дори когато остареят, защото ще ви отрежат я езика, я друго нещо!

Той се изкикоти и протегна халбата към Гари.

— Ще пийнем ли, моето момче, или ще стоиш тук като истукан?

Гари пристъпи и мисис Хауъл прошепна:

— Дънкан, представям ти сина ти Гари… спомняш ли си, че имаш син?

— Спомням си и още как, дъртачке! Припомни ми го онази вечер, когато така се бях натряскал, че не можех да се прибера сам у дома.

Той се взря в Гари с присвити очи, две цепки, тесни като бойниците на замъка му. Отново се обърна към младежа зад бара:

— Защото аз имам син, Юън! Плът от плътта ми! Какво ще кажеш на това, а?

— Ще кажа, че е много добре, Дънкан.

— Един Маккалъм… Ами ти, ти как се казваш, синко?

— Гари…

— Гари кой?

— Гари Уорд, но…

— Значи, не си мой син. Маккалъм не си сменят името като жените след сватбата. Те остават Маккалъм до живот! Уорд, Уорд, според мен това е английско име… Спомням си една англичанка, която твърдеше, че съм я бил забременил, едно момиче, дето много-много не придиряше с кого ляга, това майка ти ли е?

Гари се вцепени, онемял.

— Той е твой син — повтори мисис Хауъл тихо и настоятелно.

— След като се казва Гари Уорд, нямам какво да си кажа с него!

— Но ти не го припозна, когато се роди! Как искаш да се казва тогава?

— Маккалъм! Като мен! Какви ми ги дрънка тая?

И той се обърна към мъжете в кръчмата, вперили очи във футболния мач по телевизора с халба бира пред себе си.

— Хей, момчета! Имал съм бил син… Обзалагам се, че не е единствен! Семето на Маккалъм е надувало много кореми! Жените бяха много доволни да разтварят крака.

Гари пламна от смущение и му се прииска да се махне оттук. Виждайки объркването му, мисис Хауъл дръпна мъжа за ръкава.

— Ти имаш син, Дънкан Маккалъм, и той стои пред теб… Престани да се правиш на пияница и поговори с него!

— Затваряй си устата, дъртачке! Аз решавам. Един Маккалъм никога не позволява на жените да решават вместо него.

И той отново се обърна към присъстващите.

— Дънкан Маккалъм, млъквай — тросна се мисис Хауъл. — Фукаш се по кръчмите, ръмжиш високомерно, но се държиш като слаба жена, когато става въпрос да се опълчиш на болестта! Ти си един страхливец и самохвалко, нищо повече! Ти умираш, затова престани с тази комедия!

Той се сви, приведе се още по-ниско над бирата си, изгледа я злобно и повече не отвори уста.

— Господине — тихо каза Гари, пристъпвайки към него. — Нека да седнем и да поприказваме.

Той се изсмя високо.

— Да седна на една маса с теб, Гари Уорд! През живота си не съм пил с англичанин! Запомни го и си махни ръката от мен или ще ти фрасна един по муцуната! Искаш ли да ти разкажа как се сражавах с един руснак из московските улици?

Ръката на Гари увисна във въздуха и той погледна умолително мисис Хауъл.

— Виждаш ли този белег?

И той се наклони към тях, парадирайки с порязаното си лице като уличен артист, приканващ публиката с изтърканите си до втръсване реплики.

— Само дето него го разполових! От горе до долу! Накълцах го на парчета! Той се измъкна с подвита опашка, дарявайки ми този прекрасен спомен…

— Ти си едно глупаво магаре, Дънкан Маккалъм. Не заслужаваш сина си… Хайде, Гари, тръгваме си.

Тя го хвана за ръка и двамата излязоха от кръчмата с разтуптени сърца, но наглед спокойни и изпълнени с достойнство.

След като излязоха на улицата, се подпряха на стената на кръчмата. Мисис Хауъл запали цигара. Пушеше, присвила очи, и изтърсваше пепелта в шепата си. Държеше цигарата изправена, за да гори бавно, и не спираше да повтаря, съжалявам, съжалявам, съжалявам, не трябваше да те карам да идваш, не беше добра идея…

Гари беше поразен. Не откъсваше очи от огънчето на цигарата и от белезникавите кръгчета, които се издигаха и се размиваха във въздуха. Схватката премина мълниеносно, вече не си спомняше думите на баща си, чувстваше единствено как бялата тъга отново се загнездва в душата му.

— Ще дойдем пак утре — заяви мисис Хауъл. — Ще е размислил дотогава и няма да се перчи толкова. За теб сигурно е голям удар да го видиш в това състояние… за мен също, момчето ми. Съжалявам…

— Не се извинявайте, мисис Хауъл, не се извинявайте.

Гари оглеждаше фасадата, боядисана в прускосиньо, вече не му изглеждаше толкова блестяща както на влизане. Чувстваше се като разглобен.

Глупаво беше от негова страна да си въобразява, че един мъж може да бъде променен. Още повече един Маккалъм.

Взе си довиждане с мисис Хауъл и се упъти към хотела си на „Принсес Стрийт“.

Нямаше да се върне тук утре…

Сватбеният марш на гайдаря под прозореца му ще го събуди и той ще се върне в Лондон с първия влак.

Дано Маккалъмовци се продънят в ада, а от техния замък да не остане камък върху камък!

Същата нощ Дънкан Маккалъм легна на продъненото канапе в антрето на замъка и налапа дулото на пистолета. Потвърди девиза на клана: „Единствено смъртта ще ме промени“.

Преди това написа и пусна по пощата писмо, по силата на което синът му Гари Уорд, роден от връзката му с Шърли Уорд, ставаше единствен наследник на замъка Крайтън.

* * *

Наближаваше полунощ и „Хародс“ беше опустял. Тежките позлатени полилеи не светеха, ескалаторите бяха спрели, цяла армия чистачки сновяха с бръмчащи прахосмукачки и лъскаха пода с парцали. Клекнали, Никълъс и Ортанс се любуваха на витрините. Нощният пазач правеше обичайните си обиколки и току надничаше през вратата с въпроса still here, и Ортанс мълчаливо кимаше.

Беше осъществила идеята, която й хрумна в Париж, след като бе кръстосвала до припадък в компанията на Гари улиците и площадите край Етоал. Понякога тръгваш от една идея и я изгубваш някъде по пътя. Изпускаш чудната искра, запалила въображението ти. Тя не я бе изпуснала и идеята се бе въплътила, внушителна и в цялата си пълнота. Безупречно елегантните манекени, фотографирани от Дзяо Лю, излъчваха безумен шик и грация. Детайлите — ефирни облачета, бяха разхвърляни небрежно върху огромните фотографии и превръщаха силуетите в „това е То, идеалното момиче“.

— Чувстваш ли се в състояние да обясниш на хората утре какво представлява това „То“? — попита Никълъс замислено.

— Това е нещо съвсем дребно, което променя всичко… В някои случаи незначителна подробност, върху която наблягаш несъзнателно и небрежно, но която те изпълва с увереност, подтиква те да пренебрегнеш чуждото мнение. То е нещо, което е само и единствено твое, което ти си измислил, възприел. Един детайл, който те превръща в крал или в кралица. Или го имаш, или не… Аз само им подавам ключа, за да могат да си го вземат.

— Решила ли си как ще се облечеш утре за откриването?

Ортанс сви рамене.

— Разбира се! На мен това ми е вродено… Аз съм елегантна, каквото и да облека! Ще отида на сайта, на който се взема под наем всичко, каквото се сетиш за тържествени случаи, и направо ще ги разбия!

— Извинявай — иронизира Никълъс самоуверената млада жена, — забравих с кого говоря.

Ортанс се обърна към него и на един дъх изрече:

— Благодаря… Без теб никога нямаше да се справя.

— You’re welcome, my dear! За мен беше удоволствие, да знаеш… Отлично постижение!

Иска ми се Гари да е тук утре вечер. Той би разбрал… Би разбрал, че човек не може да се впусне в подобно начинание, ако е обсебен от мисълта за момче, което те грабва, впива устни в устните ти, в ръцете, в бедрата ти и те прегъва на две. Умът ти трябва да е свободен, за да можеш да твориш. Само това да ти е в главата. Ден и нощ. Всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден. Когато ме целуна онази нощ в Париж, се превърнах в жалко, объркано момиче, вкопчило се в ръцете, които го отнасят право там, към дълбокото, където е опасността… Бим-бам-бум! Изхвърлям го от главата си и преставам да мисля за него! Изпратих му покана и той не я удостои с отговор. Губи той, не аз! Искам да блесна, да получа ангажимент при Том Форд, да се изстрелям на върха на най-високия небостъргач на света, да имам собствен corner в Меките на лукса „Барнис“ или „Бергдорф Гудман“… и ми се иска също той да бъде тук утре вечер, да ме поздрави с един особен блясък в очите. Придружаваше ме из парижките улици, бяхме заедно, когато срещнах Младши и внезапно ме озари вдъхновението! Той трябва да е тук утре!

Младши. Виж, той ще дойде. Не сам, за съжаление! Марсел и Жозиан ще го придружават.

Надяваше се да не изпъкват сред гостите на тържеството. Когато Марсел Гробз си науми да бъде елегантен, човек може да очаква най-страшното! На сватбата си с баба й Анриет се беше натъкмил с ябълковозелено сако от лъскава изкуствена материя и с кожена вратовръзка на шотландско каре! Анриет едва не припадна.

Никълъс измърмори нещо, което тя не схвана веднага. Нещо за музикалния фон.

— Мисля, че трябва да сменим музиката. Витрините са аранжирани безупречно, не можеш да си позволиш Ейми Уайнхаус за музикален фон. Трябва ти нещо от сорта на Грейс Кели или Фред Астер.

— Ти да не се побърка!

— Искам да кажа нещо от класа, изискано, а не хитът на някаква парцалива, дрогирана алкохоличка, нашарена с татуировки.

— Няма да променяме всичко в последната минута.

— Когато известен стилист представя своя колекция, той променя всичко до последния момент и държи в напрежение препълнената зала. Покажи малко амбиция, скъпа! Спомни си, че се целиш във върха! Не спирай на предпоследния етаж.

— И какво предлагаш? — осведоми се Ортанс, поласкана от сравнението с „известен стилист“.

— Сетих се за една стара песен на Гершуин… Род Стюърт я пее в един от албумите си. Бихме могли да използваме записа. Познавам мениджъра му, мога да ти го уредя.

— Има ли някой, когото да не познаваш, Никълъс? — промълви Ортанс, сразена.

— Заглавието е You can’t take that away from me. Оригиналното изпълнение е на Фред Астер, който я пееше в един стар черно-бял филм.

— Как звучи?

И Никълъс запя и затанцува сред леко полюляващите се фотоси и манекени.

The way you wear your hat…

The way you sip your tea…

The memory of all that…

No, no, they can’t take that away from me…

The way you smile just beams…

The way you sing our key…

The way you hold my dreams…

No, no, they can’t take that away from me…

Една дебела чернокожа в червена пухенка, с коси, сплетени на безброй плитчици, натоварена с торби, мина край витрината, зърна го и започна да танцува на тротоара, а покупките й се завъртяха във въздуха. Махна им весело и отмина.

Ортанс не сваляше очи от Никълъс, мислейки, харесва ми това момче, жалко, че е толкова несъразмерно.

— Продадено! — викна тя, за да прикрие обзелото я смущение.

— Благодаря, принцесо! Утре сутринта се заемам и ще ти намеря записа.

На всичко отгоре има вкус, идеи и чувство за добре свършената работа. Само дето има прекалено дълъг торс!

Бе разпратил покани на всички журналисти, стилисти и пресаташета в Лондон, Париж, Милано, Ню Йорк, придружени с няколко собственоръчно написани думи. На Ана Уинтур, която се оказа в Лондон по това време на февруари, бе написал: „В израз на уважение към една грандама на модата, която олицетворява абсолютния стил и елегантност…“. Ако след този комплимент не се появи, ще означава само, че е една надута пуйка и нищо повече, реши Ортанс.

Филип щеше да присъства, разбира се. Както и финансистът, с когото я бе свързал. Последният нещо много й се лепеше. Непрекъснато й досаждаше, звънеше й, предлагаше разни идеи. Скъпа Ортанс, какво ще кажете за… Ортанс го изслушваше и пускаше идеята в кошчето за боклук. Той се беше предложил и за пренасянето на декорите. Можел да наеме един пикап, да облече гащеризон и да си поиграе на хамалин, щяло да падне голяма забава! Какъв кретен, мърмореше под носа си Ортанс, широко усмихната. Жан Пъпчивия също бе предложил услугите си, но тя отказа и на него. Истината бе, че действително имаше нужда от подкрепление! За малко да приеме, но се въздържа — беше ужасно грозен! Не искаше да я виждат с него. Щеше да се наложи да го покани на коктейла на откриването и щеше да направи лошо впечатление.

Тя облиза върха на пръстите си, изранени от пироните, избодени от иглите, издрани от лепилата. Кой друг ще дойде? Нямаше новини от майка си и от Зое. И двете ще присъстват със сигурност. Майка й ще припадне от гордост, а Зое ще се надува, обяснявайки на висок глас, това е сестра ми, сестра ми е…

Шърли също щеше да пристигне. Ортанс й бе заела вана.

— За какво ти е? — я бе попитала.

— Обикалям кланиците, подготвям кърваво представление за училището. Събирам всякакви животински разфасовки, кървящи вътрешности, бурета с промишлен желатин, всякакви отвратителни боклуци! Искам да покажа на децата какво ни предлага хранителната промишленост. Ако и след това не се отвратят, отказвам се от моя кръстоносен поход и до края на живота ми ще се тъпча с панирани пилешки хапки!

— Внимавай да не ми го омърляш!

— Не се безпокой, ще го облепя от пода до тавана с найлон.

Ортанс й бе подала ключовете с гримаса.

— Да ми го върнеш цял и невредим, и навреме!

— Дадено!

Заплашителният вид на Шърли предвещаваше буря.

На въпроса къде е Гари, Шърли отвърна: представа си нямам, подмятайки в ръка ключовете на вана.

Мис Фарланд щеше да дойде. За да се фука. Тя е мое откритие, ще тръби, благодарение на мен… и ще разтяга локуми, и ще се перчи с личните си заслуги. Направо е патетична с кървавочервените си устни и крачета на анорексично канарче. По случай откриването си бе правила инжекции с ботокс и лицето й бе опънато и гладко като бебешко дупе. Дори не можеше да си позволи да се усмихне!

Беше поканила и няколко момичета от „Сейнт Мартинс“. Да ги види как позеленяват от завист. И преподавателите.

Съквартирантите, с изключение на Жан Пъпчивия. Щеше да се обиди до смърт, но не й пукаше.

Я да видим, да помислим дали не пропускам някого…

Не бе изключено Шарлот Брадсбъри да покаже остроносата си муцуна на гризач. И да снесе някоя унищожителна рецензия, която ще е от полза за рекламата.

Агнес Дейн също щеше да се появи. Никълъс познаваше приятеля й и го бе накарал да обещае, че ще доведе любимата си. А както се знае, всяка поява на Агнес се следи от развихрени папараци. Само трябва да внимавам да не ме засенчи, пресметна Ортанс, ще се наложи да съм непрекъснато нащрек, за да бъда в окото на камерите.

Странно, майка й не се обади, за да й съобщи кога ще пристигнат двете със Зое на гара „Сейнт Панкрас“.

— Провери ли как стоят нещата с поканите? — попита тя Никълъс.

— Почти всички потвърдиха — отвърна той.

— Не забравяй, че аз съм главната героиня. Ако зърнеш някоя чума да се намърдва, на бърза ръка я разкарваш.

— Разбрано, принцесо. Да отидем да хапнем нещо… умирам от глад.

— Сигурен ли си, че можем да оставим нещата без надзор?

— Не разбирам за какво намекваш.

— Няма ли някой да ми опустоши витрините?

— Полудя ли, или какво?

— Имам лошо предчувствие.

— Искаш да ми кажеш може би, че имаш страшно много врагове, които искат да те унищожат.

— Не ми се иска някой озлобен конкурент да опръска с червена боя моделите ми.

— Не се безпокой! В магазина има охранители, а освен това вратите са заключени.

С видима неохота Ортанс се съгласи.

— Иска ми се да преспивам тук.

— Разочароваш ме, Ортанс. Да не би да се страхуваш?

— Казвам ти, че имам лошо предчувствие. Мога ли да се обадя на майка ми от твоя мобилен телефон?

— Твоят не е ли у теб?

— У мен е, обаче аз плащам, а ти не, защото твоят е служебен.

— Ами ако кажа не…

— Никога няма да ти разкрия тайната на секса при жените и мъжете… и твоята роля в тази жестока джунгла!

Той й подаде телефона.

Жозефин не знаеше как да постъпи.

Нямаше да отиде в Лондон за откриването на витрините, аранжирани от Ортанс.

Здраво бе хванала темата на книгата си и не искаше да я изпусне за нищо на света.

Разрови и откри черния бележник на Младежа, сега го четеше внимателно и си водеше записки, попиваше прочетеното, за да разцъфти подобно на цвете, което се разтваря сутрин, огряно от лъчите на слънцето. Втурваме се на бос крак в градината, съзерцаваме го, застояваме се известно време до лехата, казвайки си утре ще разцъфти, със сигурност. Тя присъстваше на раждането на романа си и не желаеше да прекъсва нишката, като отиде в Лондон. Опасяваше се Кари и Младежа да не се стопят във въздуха, подобно на двете дебели госпожи.

Всяка вечер дълго гледаше телефона и си казваше: трябва да й се обадя, трябва да й кажа… но изведнъж цялата се разтреперваше.

И сега, в навечерието на откриването, повече не можеше да отлага. Посегна към телефона и…

Шърли й бе разказала колко упорито бе работила Ортанс.

Бе й казала също, че Гари няма да присъства, че отишъл в Шотландия да се срещне с баща си и тя не знае кога ще се върне.

— А ти как го приемаш?

— Кое, истината ли? Действа ми на нервите, но се опитвам да се държа. Ходя на сеанси за правилно дишане, карам колело, обикалям кланиците…

— Ходи ли отново на езерото в Хампстед?

— Не… Избягвам ледената вода. В Лондон е ужасен студ.

— Би трябвало да отидеш.

— Ще дойдеш ли за откриването?

— Струва ми се, че няма да мога!

Шърли възкликна, смаяна:

— Жозефин, това ти ли си наистина?

— Да.

— Не желаеш да оставиш заниманията си и отказваш да дотичаш и да уважиш коленопреклонно Ортанс?

— Вече държа здраво идеята за книгата, Шърли. Не университетска студия, а роман, вдъхновен от истинския живот. Любовно приятелство между френски юноша и американска кинозвезда… Спомняш ли си за черната тетрадка, на която се натъкнах в боклукчийската кофа и за която ти разказах? Нещата започват лека-полека да се наместват. Историята бавно се оформя в главата ми. Не бива да се разсейвам.

— Виж ти… Някой ми е сменил приятелката! Серюрие ли е оказал това благотворно влияние?

Жозефин притеснено се засмя.

— Не. Това е мое лично решение. Мислиш ли, че Ортанс ще го приеме зле?

— Защото на всичко отгоре нищо не си й казала?

— Не смея, буквално съм ужасена.

— Разбирам те… Малката принцеса ще бъде силно разгневена!

— Страхувам се, да не си помисли, че вече не я обичам.

— А, колкото до това! В това отношение няма за какво да се опасяваш, от мен да го знаеш!

— Тогава как да постъпя?

— Вземаш телефона и й се обаждаш… Не беше ли ти, многознайката, която онзи ден ми обясняваше, че „ако не е сега, няма да е никога“?… Мисъл от нашия философ Ифижени? Затова, по-живо, грабвай телефона и… Сега!

— Права си.

Само дето силите й не стигаха. Ще ми заяви, че съм лоша майка, майка егоистка, безсърдечна, ще я нараня и това няма да го преживея. Толкова я обичам, просто в този момент… Страх ме е да не изпусна идеята.

Тъкмо се готвеше да набере номера и телефонът звънна.

— Мамо?

— Да, миличка…

— Добре ли си? Звучиш много вяло.

Жозефин се прокашля и отговори: да, да, добре съм, тук всичко е наред.

— В колко часа пристигаш утре? В магазина ли се уговаряме да се срещнем?

— Ами…

— А Зое? Написа ли й извинителна бележка за училище? Какво писа? Че е болна от заушка? Че баба е умряла?

— Нищо не съм писала.

— В колко пристигате? Ще отседнете у Шърли, предполагам.

— Ортанс, скъпа моя, знаеш колко те обичам, какво означаваш за мен…

— О, мамо, моля те, няма нужда от излишно разкрасяване! Мина полунощ и съм смъртно уморена, очите ми се затварят… Естествено, знам, че ме обичаш, че ме носиш в сърцето си и т.н, и т.н, дрън-дрън!

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна! Ти ме давиш в любовта си!

Жозефин отбеляза, че думите на дъщеря й не звучат особено любезно, и това я насърчи да се освободи от излишни скрупули.

— Няма да дойда. И Зое също.

— Аха.

Настана продължителна пауза.

— Болни ли сте?

— Не.

— Значи, не си болна и въпреки това няма да дойдеш? Крак ли счупи, или и двата?

— Не. Ортанс, скъпа моя…

— Изплюй камъчето! Карай направо, майната му!

Смаяна от ожесточения тон на репликата, Жозефин инстинктивно отдръпна слушалката от ухото си и успя да каже:

— Няма да дойда, защото смятам, че най-накрая съм по следите на идеята за романа, тя се оформя в ума ми, все още не се е избистрила съвсем, но е на път и ако точно сега замина, има опасност да изчезне безвъзвратно.

— Е, това вече е нещо страхотно! Толкова се радвам за теб! Защо не ми го каза направо, без да увърташ?

— Страхувах се от реакцията ти…

— Ти луда ли си? Сякаш не мога да разбера. Ако знаеш колко се бъхтих… Пръстите ми са разкървавени, коленете издрани, очите кървясали, сън не ме хваща, едва се държа на крака, но се чувствам прекрасно!

— Убедена съм, скъпа моя — отвърна Жозефин, въздишайки облекчено.

— И ако ти бе хрумнало случайно да дойдеш да ме видиш, докато бях затънала в работа, нямаш си представа как щях да те посрещна, с метлата!

Жозефин се разсмя с отпуснато сърце.

— Любимата ми дъщеричка, толкова силна, толкова блестяща…

— Окей, мамо, стоп! Никълъс припира, обаждам ти се от неговия телефон, направо е жълт-зелен! Утре вечер се сетете за мен.

— А витрините, които ти аранжира, докога ще останат?

— Един месец…

— Ще се постарая да дойда.

— Не се вълнувай, а продължавай да пишеш, прекрасно е, сигурно си адски щастлива! Чао!

И затвори.

Смаяна, Жозефин осъзна, че чува сигнала свободно в слушалката, постави я и едва не затанцува из апартамента.

Ортанс не се сърдеше, изобщо не й се сърдеше. Тя щеше да пише, да пише, да пише, утре и вдругиден и всички следващи дни…

Сънят не идваше. Беше прекалено възбудена.

Отвори подвързания в черно дневник на Младежа и продължи от там, където бе спряла миналия път.

„28 декември 1962.

Сега вече знам със сигурност. Не става дума за мимолетно увлечение. Това е изпепеляваща любов, поне що се отнася до мен. Предполагам, че е било предопределено от съдбата. Не бягам, не съм уплашен. Приемам тази любов, от която дъхът ми секва. Всяка вечер очаквам с нетърпение да ме заведе да пийнем по чаша в хотела му и всяка вечер изниква някой, който го кани, и аз се прибирам вкъщи с едно-единствено желание, да се скрия в стаята си и да се наплача. Престанах да уча, да спя, да се храня, живея единствено за миговете, прекарани край него… Понякога не ходя на курсове само и само да се навъртам на снимачната площадка. Като си помисля, остават ми само шест месеца до изпитите за Политехниката! Слава богу, родителите ми не подозират! Не искам да изгубя нито минута от присъствието му. Дори да не ми говори, поне го виждам, дишам същия въздух.

Пет пари не давам за това, че обичам мъж, именно този мъж. Харесва ми, когато се смее, когато се усмихва, когато ми обяснява разни неща от живота. Готов съм да сторя всичко за него… Изобщо не се боя. Дълго размишлявах по коледните празници. В полунощ отидохме на църковната служба с родителите ми и аз се молих, молих се тази любов да не свършва никога, нищо че не е «нормална». Никак не искам да заприличам на майка ми и баща ми, които са свързани с «нормална» любов! Никога не се смеят, никога не слушат музика, непрекъснато са със стиснати устни. За Коледа нашите ми подариха учебници по математика и физика. Той ми подари красиви бутонели в изключително елегантна кутия, от някакъв прочут английски моден шивач. Това ми обясни неговата гардеробиерка.

Тя ме наблюдава с крайчеца на окото. Всичко й е ясно. Отдавна е с него и ме предупреди. To see him is to love him, to love him is never to know him^[9], внимавай, стой настрана. Аз не мога да стоя настрана. Казвам й го и тя клати глава и ми отвръща, че в такъв случай ще страдам.

— Да ти кажа, той ти показва само това, което иска… това, което показва пред света. Съчинил е образа на Кари Грант, очарователен мъж, невероятно обаятелен, елегантен, забавен, но моето момче, зад този образ има друг мъж, когото никой не познава… Той може да е ужасяващ. Най-страшното е, че той изобщо няма никаква вина, че е тъкмо такъв. Жестокият живот го е направил такъв.

И тя ме изгледа така, сякаш се намирах в голяма опасност.

Не ми дреме за опасността.

Когато той спре погледа си върху мен, съм жив и изпълнен със смелост.

Не мога да повярвам, че е чудовище.

Прекалено е… Ще трябва да измисля някоя специална дума за него.

Първото, което е направил, след като е изоставил истинското си име и се е превърнал в Кари Грант, било да си купи куче и да го нарече Арчи Лийч! Забавно, нали? Такъв човек не може да е чудовище! Споделих случката с Жьонвиев, която заяви, че според нея било странно да дадеш името си на някакво си куче! Защото той държи кучето на повод… и тя изкриви устни, имаше този навик.

Ако чуя нещо лошо за него, веднага ми се иска да го защитя. Хората са толкова завистливи… Оня ден един от фотографите на снимачната площадка питаше някакъв осветител: знаеш ли, че е започнал пътя си в Ню Йорк като escort boy? Нещо като жиголо, е, не съвсем, но не е и много различно. Само го огледай по-добре, омайва всички, самата любезност. Мен, ако ме питаш, тоя си пада и по мъже, и по жени… Едва се сдържах да не му се изплюя в лицето. Отмъстих си. Дръвникът, който дрънка тези врели-некипели, е отвратителен. Държи се с мен сякаш съм куче. Кафе! Излайва той. Или: захар, портокалов сок! Дори не се обръща към мен по име, просто се провиква: ей, ти! Към края на работния ден, след като излая да му донеса едно кафе, аз се изплюх в него и му поднесох чашата, широко усмихнат“…

* * *

След като се прибра вкъщи, Гари се зае да преглежда натрупалата се през отсъствието му поща и попадна на поканата, изпратена от Ортанс. Дълго я въртя в ръце и накрая реши да отиде.

Искаше да види въпросните две витрини, които го бяха изместили от сърцето й. Дано да се е получило нещо изключително, иначе ще й вдигна скандал, си помисли той, размахвайки поканата.

С изненада се усмихна на мисълта си, казвайки си, че пътуването до Шотландия не е било напразно. Бе изплувал от млечнобялата мъгла, която го душеше. Беше се доближил до ръба на пропастта, но не се бе хвърлил в нея. Струваше му се, че е извоювал победа. Не беше сигурен над какво, но беше победил. Чувстваше се по-спокоен, по-лек, някак над нещата. Беше се освободил от една част от себе си, която го свързваше с детството… Това трябва да е, реши той, почти долепил лице до огледалото в антрето и потърквайки се по брадичката, си каза, отхвърлих миналото си.

Всъщност не беше нито безволев, нито лекомислен. Или може би се бе държал като такъв… Обаче не му пукаше. Отидох, направих си труда да го намеря, но той ме отблъсна, няма за какво да се укорявам. Ако желая, мога отново да стана безволев и лекомислен!

А сега, напред при хубавицата Ортанс!

Когато стигна до „Бромптън Роуд“ на Найтсбридж и видя тълпата, която се блъскаше пред витрините на „Хародс“, той се разколеба.

Успя да се отдръпне и да се прикрие зад група туристи — на тротоара бе зърнал Марсел, Жозиан и Младши. Младши вървеше напред, тикнал дълбоко ръце в джобовете на морскосиния си блейзър с червено-зелена емблема на малкия джоб, с вратовръзка в същите цветове. Изглеждаше бесен, със свъсени вежди и щръкнала червена коса, вървеше, без да обръща внимание на нищо и на никого. Родителите му викаха да ги изчака, защото щял да се изгуби.

— Нека се изгубя! Да се озова право в Темза! Обзет съм от силно желание да се удавя.

— Но това е без значение, Младши! Няма никакво значение — повтаряше Марсел, опитвайки се да хване сина си за ръкава на сакото, но той рязко се отскубна.

— За теб може би… Но не и за мен, та аз съм орезилен! Тя няма да ме погледне никога вече! Бам, от раз получих десет черни точки… Изстрелях се обратно в кошарката ми на Джудже!

— Нищо подобно! Нищо подобно! — твърдеше Жозиан, останала без дъх да търчи след малкото си.

— Напротив. Станах за посмешище. Това е точната дума.

— Недей да правиш от мухата слон!

— Ще правя каквото си искам, фактите са си факти: аз говорех и никой не разбираше бъкел. Отговаряха ми с what, казваха pardon и колкото и да се напъвах да им редя най-красивите си изрази на английски, те не вдяваха…

— Е, това поне е на френски — отвърна Марсел, хванал здраво сина си през кръста с яките си ръце.

Младши се сгуши в баща си, разтърсен от ридания.

— Какъв смисъл имаше да изкълва от кора до кора два наръчника „Да говорим свободно английски“, единия с дясното, другия с лявото око, за по-бързо? Кажи ми! Каква е ползата? Бях съвсем като малкото грозно патенце сред белите красиви лебеди! Бях смешен, бях жалък…

— Нищо подобно! Просто още не си си изработил правилния акцент, това е. Нормално е. Героите от книгите не бърборят като обикновените хора от улицата. Ще видиш, че след два дни ще започнеш да се изразяваш като джентълмен и дори ще се питаш дали случайно не си член на кралското семейство.

Те минаха покрай Гари, без да го забележат.

Гари се усмихна и си обеща да дойде по-късно.

Погледна часовника, беше станало осем, и звънна на приятеля си Чарли, който живееше точно на гърба на универсалния магазин, на „Базил Стрийт“.

Чарли се готвеше да скъса с гаджето си Шийра и си свиваше джойнт, за да си даде кураж. Гари го наблюдаваше, развеселен. Беше престанал да пуши трева. Правеше го ужасно сантиментален; чувстваше се готов да запее стари песни и да рони сълзи, да реди спомени за първото си плюшено мече със скъсано ухо или да започне да разказва живота си на първия срещнат.

Мобилният му звънна и той погледна изписаното на екрана име. Мисис Хауъл! Беше третото й обаждане. Не вдигна. Не му беше до обяснения. Вярно, не беше много хубаво, че си тръгна, без да я предупреди, но не искаше повече да слуша никакви приказки нито за баща си, нито за Шотландия, още по-малко за шотландците. Нямам нужда от баща, а от пиано, от Оливър… и не след дълго щеше да отиде в прочутото Джулиард Скул в Ню Йорк! Преди да тръгне за Шотландия, бе изпратил документите си и молба за кандидатстване и чакаше да узнае дали ще го приемат, или не. Отсега нататък гледаше само напред. Промени курса. Не беше единственият, израснал без баща. Щеше да продължи да живее без него. Пазеше жив образа на дядо си, а ако се наложеше да говори с някого по мъжки, щеше да се обърне към Оливър.

Нямаше търпение да види по-скоро Оливър. Обади се на импресариото му и той му обясни, че се е върнал след серия концерти в чужбина и можел да му позвъни вкъщи. Щеше да му се обади, но искаше първо да приключи с шотландския епизод и да разкаже на майка си за пътуването. Сигурно се е засегнала, че се измъкна за Единбург по чорапи, тихомълком като крадец, без да й се обади. Чакай малко, Гари Уорд, ти вече порастваш и си длъжен да поправиш счупените грънци. Тя ще те разбере. Тя винаги те разбира.

Чарли му подаде джойнта си и той го взе.

— Ще опитам още веднъж — заяви с усмивка, — но ако след това се разплача на рамото ти, ще ми повикаш такси и ще ми забраниш да ходя в „Хародс“.

— Какво ще търсиш в „Хародс“?

— Искам да видя красивата Ортанс. Дадоха й да аранжира две витрини и тази вечер е звездният й миг! Цялата преса ще го отразява.

— Виж ти, виж ти! Обаче има опасност да се натресеш на Шарлот!

— А, да! Прав си… Тая съвсем я бях забравил!

Чарли се бе влюбил лудо в Шарлот, когато Гари го запозна с нея. Правеше безумни опити да я прелъсти и като истински джентълмен предупреди Гари, който не се противопостави, понеже знаеше, че приятелят му няма никакъв шанс. Шарлот не можеше да понася бузестите блондини, тя си падаше само по кестеняви, мършави, длъгнести младоци.

Гари дръпна няколко пъти от почернелия фас и усети еуфорията да го завладява.

— Как добре ми действа само! Отдавна не бях…

— На мен ми дава кураж… Като пуша, душата ми се отпуска и положението не ми изглежда толкова драматично, излишно е да ти обяснявам колко смелост ми е нужна, за да говоря с Шийра!

— Би трябвало да оцени жеста ти, че си даваш труда лично да скъсаш. Че не й го съобщаваш по имейла или с есемес. Само заради това би трябвало да се държи достойно и приятелски.

— Я ми кажи ти, колко раздели можеш да ми дадеш за пример, при които зарязаната се държи достойно и приятелски? Аз лично не познавам такива.

Гари се разкикоти лудо, без да може да спре.

— Странно, не само не плача, а напротив, превивам се от смях. Откъде се снабдяваш с тази трева?

— От един чичо, анархист, който я отглежда в парник. Продава я, но на мен ми я дава гратис. Аз съм любимият му племенник.

Гари затвори очи, за да й се наслади.

Чарли пусна музика. Стара песен на Били Холидей, която с меланхоличен тон възпяваше отминали любови и тъги и обещаваше на мъжа, който си тръгваше, да го обича докрай.

— Я стига! — каза Гари. — Никога няма да се осмелиш да скъсаш!

— Напротив, музиката създава подходяща атмосфера… Слушам гласа на страдащата жена и се чувствам непреклонен.

Гари отново се изсмя и установи, че пушенето вече го разведрява и развеселява.

Сбогува се с Чарли и извика: „Дръж се, «Хародс», идвам!“.

Когато пристигна, празникът бе свършил. Наетите за събитието сервитьори раздигаха масите, подреждаха столовете, отнасяха цветята на боклука. Гостите се бяха разотишли. Бе останала единствено Ортанс, смазана от умора, седнала на пода, пъхнала глава между коленете си. Отначало забеляза чифт черни балеринки марка „Репето“, дълги крака, черна права рокля на Азедин Алая и грамаден копринен черно-бял шал.

Приближи се на пръсти и изръмжа: Hello, beauty!

Тя вдигна глава и с вяла усмивка каза:

— Ти дойде!

— Yeah! Исках да видя физиономиите на съперничките ти… Защо си с черни очила? Да не си плакала? Кофти ли мина?

— Не… Напротив. Пълен успех. Само дето на дясното око ми излезе ечемик. Сигурно е от умората или Жан Пъпчивия ми е пробутал някой вирус, вбесен, че не го поканих!

— Този пък кой е?

— Един смотаняк, новият ни съквартирант.

Гари посочи бляскавите витрини и попита:

— Значи… ти ме заряза заради тези двете!

— Как ти се струват? — обърна се тя към него е тревога в гласа.

Гари обходи с очи витрините, спирайки се подробно на всеки манекен, взирайки се във всеки детайл и възхитен, поклати глава.

— Страхотни! Точно това ти се въртеше в главата в Париж, спомняш ли си?

— Наистина ли го мислиш?

— Защо? Да не се съмняваш? Е, ако е така, ще ти е за първи път!

— Доволна съм… толкова ми се искаше да дойдеш!

— И дойдох.

— Младши също е тук. Говори английски като стар лорд с напудрена перука! Марсел нащрака безброй снимки и не спря да ме поздравява, направо ми проглуши ушите. Каза, че ако имам желание, бил готов да лансира модна линия с марката „Казамиа“ и да ми я повери.

— И…

— Не се осмелих да му кажа, че… това, което произвежда, е малко евтино, затова му отвърнах доста уклончиво. Още повече че…

Тя грабна чантичката си, отвори я и разпръсна във въздуха дъжд от визитки.

— Виждаш ли колко картички ми оставиха гостите! Всички искат да се срещнат с мен!

Той преброи на око поне десетина.

— Ужасно много харесаха всичко, Гари! Например спомняш ли си шала, вързан на врата? Взех един на „Вюитон“, суперпрекрасен… и да ти кажа, един представител на фирмата ми предложи да работя по създаването на десена на следващата серия шалчета. Представяш ли си?

И тя произнесе бавно буква по буква: В-ю-и-т-о-н.

— И не само той! Засега имам поне две предложения за работа в Ню Йорк! Представяш ли си? Ню Йорк…

— Не ме учудва. Прекрасно е… работа от класа… Гордея се е теб, Ортанс, наистина се гордея с теб.

Ортанс го наблюдаваше, седнала на земята, облакътена на коленете си, черните й очила бяха едва закрепени на върха на носа й, отдолу Гари й се виждаше висок, красив, силен, щедър. Слушаше я, гледаше я по различен начин, сякаш й казваше: вече няма нужда да воюваме. Сякаш бе осъзнал нещо важно. В поведението му прозираше някакво равнодушие, мъжка увереност, която й бе непозната.

— Променил си се, Гари… Какво се е случило с теб?

Той й се усмихна, протегна ръка и заповяда:

— Хайде, ставай! Изчезваме! Каня те на вечеря.

— Но аз трябва да…

Гари свъси вежди, раздразнен.

— … подредя всичко… — излъга Ортанс.

Никълъс бе отишъл да изпрати Ана Уинтур. Бе й казал: изчакай ме, принцесо, като се върна, ще отпразнуваме успеха! Защото това е успех, принцесо. Ще видиш, предложенията ще завалят, ще се чудиш кое по-напред да избереш…

Не можеше да го зареже просто така! Пак погледна Гари в очите и прочете наложителната нужда да го последва. Беше се върнал, преглътнал бе гордостта си, протягаше й ръка. Тя се колебаеше. Местеше поглед от витрините към шлифера на Никълъс, закачен в ъгъла, и сякаш безупречният „Бърбъри“ я заклеваше да остане. Залагаш кариерата си, Ортанс! Не го прави! Никълъс ще бъде бесен и никога повече няма да си мръдне пръста за теб. Тя се изправи, потъна в погледа на Гари, който потъмняваше с всяка изминала секунда, нетърпящ възражение. Ако кажа не, повече няма да го видя никога… тя се колебаеше, изчакваше. Така е, обаче се нуждая от Никълъс, все още се нуждая от него. Без неговата помощ, без връзките му, без практичността му нямаше да пожъна чак такъв успех тази вечер… Всички дойдоха, но ако трябва да съм честна, дойдоха повече заради него, не толкова заради мен. Никълъс е име, звезда, която изгрява, той ще ми отвори хиляди врати. Аз още съм никоя, напълно непозната… Тя се бореше, тревожна, и отново сведе глава между коленете си.

— Само не ми казвай, че трябва да раздигаш масите! — отбеляза Гари подигравателно. — Има си хора за това… Ортанс, бъди честна. Всички си тръгнаха. Нямаш повече работа тук. Чакаш ли някого?

Тя поклати отрицателно глава, неспособна да отговори. Неспособна да реши.

— Чакаш някого и не смееш да ми кажеш.

— Не — промълви Ортанс, — не…

Лъжеше толкова неумело, че Гари се досети и направи крачка назад.

— В такъв случай, скъпа, ще те оставя… Или по-скоро, ще ви оставя двамата.

Ортанс сбърчи нос, неспособна да реши. Удари се по главата с юмрук и си каза, винаги едно и също, да решиш, да избереш, винаги е така! Тя ненавиждаше да избира, искаше всичко.

Той тръгна към вратата.

Тя не откъсваше очи от гърба му. Гари носеше старото си сако от битака, черните джинси, сивата фланелка, чиито дълги ръкави се показваха от ръкавите на сакото, рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Висящият в ъгъла строг „Бърбъри“ изглеждаше доволен от победата. Ти направи правилния избор, Ортанс, имаш предостатъчно време да изживееш любовта си, момчето ще те чака, вие сте на двайсет, животът е пред вас. Едва сте в началото на азбуката… Обича те? И какво от това. Това няма да те изстреля начело! Кой отдели часове наред да тъкми и подрежда витрините ти? Кой ти услужи с моделите си, кой отвори заради теб визитника си и говори с всеки поотделно, представяйки те като бъдеща звезда на модния небосклон? Никълъс е готов на всичко за теб, виж как успя да те изтъкне, да възхвали качествата ти, чувството ти за добре свършена работа, за малко да се изчервиш от смущение… В момента говори за теб на Ана Уинтур, прави всичко възможно, за да ти уреди стаж в американския „Вог“, библията на модата, и ти ще го зарежеш заради един раздърпан младеж? No way!

Ортанс не можеше да отклони погледа си от Гари. Той вървеше към вратата, отдалечаваше се.

Не намери сили да го понесе.

— Чакай! Чакай ме! Идвам! — извика тя, надигайки се от пода.

Грабна якето си, вечерната си чантичка от „Ланвен“ и го догони на тротоара на „Бромптън Роуд“.

Той я хвана за ръка.

— Промених си решението, няма да ходим на вечеря… Отиваме в моя апартамент. Прекалено силно те желая.

— Но аз съм гладна!

— В хладилника имам една пица.

Гари се събуди рано сутринта, излегнат до Ортанс под пухената завивка. Тя спеше по гръб, отметнала ръка над главата си. Той целуна лекичко зърното на гърдата й, тя тихо изпъшка и недоволно измърмори, още ми се спи, още, умряла съм, и по устните му плъзна усмивка. Придърпа завивката върху себе си, тя промърмори отново студено ми е, дръпна завивката и той реши, че е време да се разсънва. Сънувал бе баща си. Опитваше се да си припомни съня си, но успя да види само края — седнал на една горска полянка, Дънкан Маккалъм протягаше ръка към него…

Явно от тревата, която пуши снощи, го избиваше на сантименталност.

Прогони съня и се измъкна от леглото.

Щеше да отиде да закуси при майка си.

Драсна няколко думи на Ортанс, остави бележката на още топлото място в леглото и излезе безшумно.

* * *

В каква бъркотия се набутах?, разсъждаваше Шърли същата сутрин, наблюдавайки спящия в леглото й мъж.

Огледа черното яке и черния панталон, хвърлени на топка на пода. Ботуши и слип. Не размениха нито дума, нахвърлиха се един върху друг… Тя го замъкна в стаята, съблече му якето, разкопча черния панталон, на свой ред се разсъблече скорострелно и двамата се хвърлиха в леглото.

Цялата седмица бе обикаляла с вана. Подготвяше кървавото зрелище, ходеше от кланица в кланица, мъкнеше тежки бидони с желатин, легени с карантии, кокали, подготвяше сценария за хоръра, който се готвеше да представи на учениците, за да ги отврати от промишлено приготвените храни, които поглъщаха с такова удоволствие. Спря се на пилешките хапки… За начало им показа една чистичка, прекрасна, поставена в опаковката си. Пусна кутията по чиновете да я разгледат всички отблизо и заяви с меден глас:

— А сега, искате ли да разберете какво съдържат В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ тези квадратчета, с които се тъпчете толкова лакомо? Внимавайте, показвам! Като изброявам внимателно всичко написано на опаковката, защото вие никога не четете какво съдържа любимото лакомство.

Трийсетината хлапета се бяха вторачили в нея нахално, сякаш казваха: дрънкай си, бабке, няма да се хванем на приказките ти… Тя навиваше ръкави, бъркаше в бурканите, вадеше на показ кървави парчета карантия, черен дроб, момици, парцали кокоши кожи, говежди бели дробове, свински и телешки пикочни мехури, които стискаше между пръстите си, за да шурнат струи екскременти и всякакви мръсотии, кокоши крака, петльови гребени, свински крачета, кървави жилки, които смесваше с литри желатин, лепило, размесваше сместа с грамаден миксер, с който й бяха услужили от кланицата. Преструваше се, че внимателно следи списъка на съставките, напечатани на гърба на опаковката. Хлапетата се кокореха зашеметени, слушаха ужасяващите звуци на разкъсана кожа, хрущенето на смлени кокали, пребледняваха, прежълтяваха, позеленяваха, слагаха ръка пред устите си… Шърли ръсеше сместа с пудра захар, наливаше я отново в миксера; оттам излизаше гъсто, лепкаво розово тесто, което тя разпределяше във формички и мажеше с разни оцветители. После го оформяше, хвърляйки крадешком бързи погледи към класа… Едни бяха легнали върху чиновете, други вдигаха ръка за разрешение да излязат. А миризмата! Тя беше непоносима. Тежка и горчива. Зловоние от разкъсана плът и мръсна кръв се просмукваше във въздуха и давеше гърлото. Чакайте, не съм свършила, обясняваше тя, фиксирайки издевателски учениците, докато доливаше сгъстител и мацаше парчето е четка, от която се точеше течност е цвят на карамел… после триумфално заключаваше: „Ето какво поглъщате, когато си угаждате с пилешките хапки! И още нещо: добре е да знаете, че дали хапките са пилешки, или рибешки, е все тая. В най-добрия случай в тях има 0,07% истинска риба или истинско пиле. В най-лошия — 0,03 процента! Затова отсега нататък решавайте дали ще продължавате да се тровите… Съвременните храни отдавна не се добиват по естествен начин, те се произвеждат индустриално. Произвеждат се по начина, по който току-що ви показах. Нищо не си измислям. Всички варварски съставки фигурират в цифри и букви на гърба на опаковките. Значи, изборът е ваш… дръжте се като овце и ще свършите като котлети!“

Много си харесваше девиза и не се уморяваше да го повтаря при всеки сгоден случай.

Единствено момчето, което я бе заговорило на улицата, я гледаше, широко усмихнато. Останалите бяха опразнили стаята и тичешком се отправиха към тоалетните да повръщат. След като онагледяването приключи, той й направи знак от първата редица. Поздрави я с двата вдигнати пръста на победата.

Беше спечелила облога. Нямаше скоро да сложат в уста рибените или пилешките хапки.

Почувства се изцедена. Опръскана с кръв.

В края на представлението си махна престилката, подреди, почисти разхвърчалите се парченца смлени кости по сглобяемата маса, сгъна я, натрупа на купчини чашите и бурканите, прибра миксера в кутията му и напусна стаята, без да пророни дума.

Щеше да върне вана на Ортанс и да се прибере вкъщи.

Но преди това, обронила глава на кормилото, се запита, зададе си един много простичък въпрос: защо бях толкова груба? Можех да им покажа същите неща, като им разяснявам спокойно, стъпка по стъпка… Вместо това аз ги убих, заклах ги, изтърбуших ги, размахвах пред очите им окървавените си от карантии ръце, пусках миксера да пищи и скърца, не им дадох възможност да си поемат дъх… Вечното ожесточение, което не ми позволява да върша нещата спокойно. Действам винаги така, сякаш съм в опасност.

В опасност.

Върна пикапа на Ортанс, обеща й да присъства на тържеството и пое към къщи. Докато крачеше, мисълта за хапките не излизаше от ума й.

Накрая щеше да заприлича на един от изперкалите оратори, които, чучнали на някой сандък на ъгъла на Хайд Парк, предвещаваха свършека на света и божието наказание, изпаднали в екстаз, вирнали назидателно пръст към небесата, преследвайки с крясъци минувачите. Все по-ожесточена, по-радикална, по-озлобена и вкисната…

И сама.

Сама в компанията на пилешки кокали, фенери, бройлери, отгледани на изкуствено осветление с избодени очи, за да изгубят представа за ден и нощ, с отрязани криле и крачета… Щеше да свърши като тях. Сляпа, с отрязани криле и крака. Щеше да повтаря все едно и също и никой нямаше да й обръща внимание.

Качи се на колелото и пое към Хампстед.

Трябваше да го види, непременно.

Подкара покрай езерата. Отиде до кръчмата, в която се бяха целунали. Точно преди да замине за Париж да посрещне Коледа.

Почака. Изпи една бира и изгледа един мач по крикет по телевизията.

Отново се върна при езерата.

Гледаше как грейват светлините в апартаментите на артистите и се отразяват в гладката водна повърхност, по която пробягваха отблясъци. Вероятно обитаваше един от тях…

Потрепери. Реши да се прибере. Яхна велосипеда.

Въртенето на педалите я успокояваше. Подтикваше я към размисъл. По света милиони жени са сами, но не чупят кървави говежди кокали. Спря на червен светофар. Задейства спирачката, призовавайки Оливър. Зърна две жени сами в колите си. Както виждаш, не си изключение, успокой се. Да, но аз не искам да съм сама, искам мъж до себе си, искам да спя с мъж, да треперя под него.

Да треперя под някой мъж…

Ръцете на мъжа в черно по кожата й. Дланите на едрите му топли ръце… Въображаемата опасност при всяка среща… Спрелият й дъх, бавното удоволствие, което той налагаше, трептящите им прегръдки, ласките, които връхлитаха яростно, но я докосваха като слаб повей, пресметнатата жестокост в очите му, нежните захапвания, прошепнатите заплахи, резките заповеди, зейналата пропаст, предупрежденията, за които нехаеше, привличайки предизвестеното наказание, мълниеносното удовлетворение, което изживяваше… Той не я нараняваше, държеше я на разстояние, излъчваше студенина, за да я изгори по-силно, опипваше грубо с пръсти дългата вдлъбната бразда на гърба й като изпечен конепродавец, навеждаше врата й, дърпаше я за косата, оглеждаше гърдите, натискаше лекичко корема. Тя се оставяше в ръцете му, за да може да се вмъкне нетърпеливо и неочаквано в опасния отвор, който той оставяше помежду им. Напредваше бавно с разтуптяно сърце, представяйки си най-страшното. Изпъната като струна от ловките му ласки, тя се учеше да предугажда внезапния обрат на желанието. Непрестанно да отдалечава границите, да изпитва най-тънките нюанси на вълнението. До безпаметство да подлага на изпитание престорената си крехкост, подвластна на силата на всемогъщия мъж.

Споменът я прониза и я заслепи, вкопа я в земята, вцепенена, стиснала челюсти, неспособна да се качи на колелото. Нито равномерният шум на дъжда по паветата, нито тътенът на автомобилното движение не успяваха да я върнат към действителността.

Тя, която твърдеше, че била забравила…

Че не желаела повече да изпитва такова нещо…

Ето, излезе, че това „нещо“ й липсваше. Ужасно много.

Това „нещо“ й бе влязло под кожата.

Дълго време тази уста, тези ръце, този поглед бяха олицетворявали сладострастието, което властваше над живота й.

Прекоси „Пикадили“. Качи се на тротоара. Забеляза го точно когато се готвеше да влезе и да остави колелото под стълбището във входа в кооперацията, в която живееше.

Широките му рамене, опънали черното яке…

— Какво правиш тук? — попита тя направо, без дори да каже: добър ден, как си, нито каквото и да е.

Грубо сви рамене и изкриви лице в гримаса.

— Току-що приключих с една среща.

Изведнъж тя се нахвърли отгоре му и започна да го целува задъхано, без да спре.

Задърпа го към дома си, без да пророни дума.

И сега той лежеше в леглото й.

Мъжът, когото не трябваше отново да вижда никога повече.

В каква история се набутах…

Наля вода в чайника.

Той спеше в леглото й.

Прегледа кутиите с чайове. Спря се на „Кралят на Ърл Грей“, купен от „Фортнъм & Мейсън“.

Преклонение пред краля…

С каква нежност се потапяше в чайната церемония…

Бяха се любили бавно, нежно. Хванал с две ръце главата й, той я гледаше продължително. Казваше, хубаво е, колко е хубаво… Тя не желаеше да я гледа, искаше да я извива, да я хапе, да я заплашва шепнешком и да разтваря пропастта… Забиваше зъби във врата му, откъсваше му устната, той се дърпаше, цъкаше с език неодобрително… Тя хвърляше къчове, издаваше напред корема си, за да забие той юмрука си. Той я обгръщаше с ръце, люлееше я, тихо цъкаше с език… както се припява тихичко, за да се успокои бебето. Тя се овладяваше, опитваше се да го следва в бавното издигане към върховното удоволствие, но отново го изоставяше по пътя…

Откъде идва това ожесточение в мен?, чудеше се тя, докато попарваше чая. Сякаш удоволствието трябва да бъде изтръгнато, сякаш ми се полага само в резултат на бясна борба, сякаш беше „незаконна“…

Бавно и внимателно сряза един мъфин, за да не се разпадне и средата да не полепне по ножа, а да остане пухкава.

Цъ, цъ, цъкаше тихичко мъжът, притиснал я здраво до себе си, за да не може да мърда, и бавно я милваше по косата.

Тя се дърпаше, мъчеше се да се отскубне, повтаряше: не, не, не така, не така…

Той махаше ръката си и я гледаше е недоумение с добрия си поглед, а тя не знаеше вече коя е…

Незаконна, незаконна…

Насилие, ожесточение. Аз си го прося, искам го, аз подтиквам мъжа да допре ножа до гърлото ми…

Сърце, свито от мисълта за опасност. Да усетя тръпката в тялото си… Започнах живота си като престъпница. Бягах от дома, пушех из коридорите на двореца странни треви, от които ми се виеше свят, прескачах оградите, бягах по нощите и ходех да се кълча по дансингите, прибирах от улицата някое момче, после второ, трето и се чуках в някоя таратайка, докато на задната седалка се въргаляше друга двойка. Безкрайна върволица. Пънкарски гребени, безопасни игли, забодени в скъсани тениски, ботуши с капси, чорапогащи на дупки, изгаряния от цигари, алкохол направо от бутилката, черни нокти, очи, очертани с черен туш и размазана спирала… Едно бързо чукане, нецензурен език, показване на среден пръст, всякакви наркотици, които опитваш, сякаш смучеш ментови дражета. Отхвърляш баща си, защото го смяташ за прекалено мек, прекалено безличен, майка си, която нямаш право да целунеш, успокояваш се с мисълта, че какво толкова, тя е просто един образ. Образ, който разрушаваш, за да се нагодиш към мнението на другите. Другите, които ти препращат изкривено твое отражение. Накрая започваш да вярваш в него, казваш си, че точно това заслужаваш, защото не струваш пукната пара… Хвърли се на двайсет години в обятията на Дънкан Маккалъм, грубиянът, който ме приковаваше до някоя врата, запретваше полата ми и… накрая ме захвърли като празна кутия.

Гари ми донесе нежността, майчината гордост, мисълта, че имам едно мъниче, което се нуждае от моята закрила и което ме закриляше от обзелите ме демони. Това, което не понасях да получавам от мъжете, го дарявах на малкото ми момче. От насилието черпех само силата, с която обграждах моето дете, любовта ми…

Само когато мъжът в черно…

Мъжът в леглото й я бе целувал, галил с нежните си по женски ръце, бе я обладал бавно и нежно.

Незаконна, незаконна…

Тя взе бурканче с мармалад от портокали, опита го… много горчиво за събуждане, взе от една етажерка конфитюр от червени плодове, поднос от черно лакирано дърво, нареди на него чайника, мъфините, конфитюра, малко масло, две бели салфетки. Две сребърни лъжички и нож. Сребърните прибори от майка й… Беше й ги подарила по случай двайсетия й рожден ден, с кралския печат…

Незаконна, незаконна…

Върна се в спалнята. Той седеше в леглото, облегнат на възглавниците, и широко се усмихваше.

— Радвам се, че те срещнах пак.

Тя остави подноса, смразена от сърдечното изявление.

— И аз — отговори, насилвайки се да си придаде весело изражение.

— Е, какво, забрави ли мъжа, когото срещна в Париж?

Тя не отговори. Намаза с масло един мъфин, сложи конфитюр отгоре и му го подаде с леко крива усмивка. Той повдигна завивката и я подкани да се гушне до него. Тя рязко отказа, тръскайки глава. Не искаше да се доближава прекалено.

— Предпочитам да те гледам оттук — отвърна неловко.

Погледът й падна на крехките му ръце. Ръце на артист…

— Нещо не е наред ли? — попита той, захапвайки мъфина.

— А, не! — отвърна тя припряно. — Просто… Снощи те отвлякох доста безцеремонно и грубо.

— Срамуваш ли се? Недей. Беше чудесно.

Определението я сепна. Изхвърли го от ума си.

— Права беше — продължи той. — Щяхме да се отклоним в приказки и нямаше да свършим така… щеше да е жалко…

Той се усмихваше добродушно и ведро.

Тя прогони и тази усмивка и неловко се изви на ръба на леглото, докато наливаше чая.

В този момент се чу как някой пъха ключ в ключалката, стъпки в антрето, вратата се отвори и на прага застана Гари.

— Привет! Донесох кроасани. Обиколих целия Лондон, докато ги намеря, още са топли. Естествено, не са като парижките, но…

Обърна поглед към леглото. Видя Оливър, гол до кръста, с чаша чай в ръка.

Спря на средата на изречението смаяно, погледна майка си и възкликна:

— Не той, не той!

Хвърли плика с кроасаните на леглото и излезе, тряскайки вратата.

* * *

Отдалечи се на бегом.

Тича, докато стигна до апартамента си, останал без дъх. По пътя се блъскаше в минувачите по „Пикадили“, „Сейнт Джеймс“, „Пал Мал“, „Куинс Уок“, мина покрай Ланкастър Хаус, пресече, едва не попадна под един автобус, сви наляво, после надясно, бръкна в джоба си за ключа, отвори вратата, затвори я, на ръба на силите си…

Облегна се на вратата.

Да замине, да се махне оттук…

Да замине за Ню Йорк…

Там ще си намери преподавател по пиано, там ще се докаже и ако всичко върви добре, ще го приемат в Джулиард Скул… Щеше да започне отново живота си. Съвсем сам. Не се нуждаеше от никого.

Ортанс си бе отишла.

Без да драсне поне една дума.

Той се отпусна на едно високо столче до барплота в кухнята. Наплиска лицето си. Пийна вода направо от шепата си, напръска се, намокри си косата, подложи врат под кранчето. Избърса се с един парцал, сви го на кълбо и го хвърли на пода.

Пусна си джазова музика — In my dreams, на Душко Гойкович.

Погледна банковата си сметка в интернет. Имаше достатъчно пари да си плати пътя. Довечера ще отиде да види стара майка. Тъкмо сега тя беше в Лондон. Знамето се вееше над Бъкингамския дворец. Четвърт час ще е достатъчен. Ще й обясни, че ще замине по-рано от предвиденото. Тя ще одобри. Нейна беше идеята за Джулиард Скул. Тя винаги го е подкрепяла. Странни отношения имаме, помисли той, слушайки пианото на Боб Деген и свирейки партитурата на ръба на умивалника, аз я уважавам и тя ме уважава. Мълчаливо договаряне. Никога не показва чувствата си, но аз знам, че е тук до мен. Непоклатима, царствена, резервирана.

Беше наясно също, че тя следи банковата му сметка, знае за какво харчи месечната издръжка, която му изплаща. Оценява факта, че той не пръска безразборно парите си, че живее скромно. Много й бе допаднал отговорът му „имам само едно тяло“, когато му бяха предложили две ризи на цената на една. Беше избухнала в смях и за малко да се плесне с длани по бедрата. Нейно величество се смееше от сърце! Тя уважаваше парите. Гари напразно се стараеше да й обясни, че е нормално, че тези пари не му принадлежат, че след като изработеше първите си пари, със законна гордост щеше да си плати сметката в ресторанта, и, стара майко, първият, когото ще поканя, ще бъдеш ти, а тя се смееше развеселена, или ще ти подаря шапка, розова или светложълта, каквито ги обичаш. Кимайки с глава, тя повтаряше, you are a good boy…

I’m a good boy, затова си грабвам шапката и…

Хоп, с едно щракване си запазих място за утрешния нощен полет.

Щрак, щрак. Полетът от деветнайсет и десет за Ню Йорк.

Едно соло на барабаните и господин Гари Уорд се качва на самолета. Място в икономична класа. В последната минута има намаление на цените, всичко се нарежда идеално!

Ще изпрати един имейл на майка си… Да не се притеснява. На Оливър нито дума. Нямаше нужда от никого.

Не искаше да научи как се е озовал в леглото на Шърли.

Странно, много странно, назовах я по име! За пръв път, каза си той и повтори: Шърли, Шърли. Добър ден, Шърли! Как си, Шърли?

Съблече се, взе си душ, сложи си чист слип, свари си черно кафе, препече си две филийки, опържи си яйца на очи с бекон. Невероятно приключение, разсъждаваше той, докато наблюдаваше как крайчето на резена бекон се завива нагоре, цвърчейки в тигана, едва си излязъл с единия крак от детството и веднага се озоваваш в центъра на поредица невероятни случки… Хем страшно, хем възбуждащо. Ще има моменти на подем, в които ще се чувствам супермен, и на разочарование, в които ще се чувствам недоправен, Лондон ще ми липсва… Bye, bye, Шърли! Bye, bye, Дънкан! Hello, Гари!

Тромпетът на Душко му отговори…

Обърна бекона, добави малко масло, за да се запържи до златисто, извади от хладилника бутилка портокалов сок и я надигна. Да живея живота си, както аз го разбирам, да завися само от себе си… Подръпна ластика на слипа. Усмихна се — беше възбуден.

Нощта с Ортанс беше върховна, разкошна.

Изсипа бекона и яйцата в чинията си.

Ще отведе и Ортанс със себе си… Тя му бе споменала, че имала предложения за работа там. Беше казала също, Гари, струва ми се, че… струва ми се, че те… Струва ти се какво, бе попитал той, досещайки се за продължението.

Само дето тя не се бе доизказала!

Просто се бе доближила. Напредваше…

Длъжен бе да признае, че тази нощ беше страхотна… Направо страхотна! Ще й звънна, след като се видя със стара майка.

Поля бекона и яйцата с кетчуп, излапа ги с препечените филийки. Гаврътна кафето. Направи кълбо на килима в салона със смешния надпис „Здравей, слънце“, един смешен килим с огромно жълто слънце на фона на небе със сребърни звезди. Кичозен килим, който бе открил на битпазара в Камдън. Ортанс не можеше да го понася.

Седна на пианото, опита се да изсвири мелодията, която чу преди малко. Едно соло пиано, което го бе разбило. Погали черно-белите клавиши. В Ню Йорк щеше да се наложи да си намери пиано.

* * *

Ортанс се събуди. Прочете бележката от Гари. Снощи Шърли не дойде в „Хародс“. Трябва да се е случило нещо важно, за да не се появи. Каква вечер, си каза тя, потъвайки във възглавниците, и какъв успех! Потропа с крака под пухената завивка и си изръкопляска. Браво, Ортанс, браво, момичето ми! И браво на Никълъс, добави тя с половин уста.

Никълъс!

Пред очите й изникна шлиферът от „Бърбъри“ на Никълъс и аплодисментите й секнаха.

Сигурно се беше задавил от ярост.

Налагаше се да го види възможно най-скоро и да му се извини. Прехапа устни, чудейки се какво да му каже и как да се измъкне… Да излъже. Мразеше да лъже. Но в този случай… Няма начин, налага се.

Облече роклята от Азедин Алая, извади изпод леглото черните си балеринки, среса се, изми си зъбите с четката на Гари и отиде в „Либърти“.

С ледено изражение, сърдит, Никълъс седеше сковано на голямото си бюро. Направи знак на асистентката си да ги остави сами. Не протегна ръка да вдигне звънящия телефон, само каза:

— Слушам те.

— Просто нямаше как да постъпя другояче…

— Аха, така ли? — попита той с хаплива ирония.

— Ечемикът ми се спука, потече гадна жълта гной, не виждах, сякаш бях ослепяла, окото ми пареше, паникьосах се и веднага отидох до болницата. Наложи се да вися цели три часа, докато някой лекар ми обърне внимание… Постави ми инжекция с антибиотик в дупето, нещо шантаво, конска доза и едва се прибрах вкъщи, бях буквално изцедена, нокаутирана.

Тя свали черните очила и показа зачервеното си подуто око.

— Хм… — изхъмка Никълъс, почесвайки се по врата, чудейки се дали историята с болницата не е някаква измислица. — И не се сети да ми звъннеш…

— Батерията ми беше паднала.

Тя му подаде мобилния си. Той не пожела да провери. Ортанс въздъхна с облекчение. Не очакваше, че толкова лесно ще се хване на въдицата.

— Затова предпочетох да дойда лично рано сутринта, вместо да ти звъня. Предполагах, че ще си… малко сърдит, ядосан.

Тя се доближи до фотьойла на Никълъс, наведе се и прошепна:

— Благодаря, хиляди пъти благодаря… Беше прекрасно! И се получи благодарение на теб.

Той се дръпна раздразнено. Тя потърка зачервеното си око, за да го умили.

— Недей! — извика той. — Ще ти влезе гной в окото, ще стане още по-лошо, може да се наложи да ти извадят окото! Отвратително!

— Ще приемеш ли да вечеряш с една отвратителна девойка? — попита тя, възползвайки се от спечелената точка.

— Тази вечер съм зает.

— Дори ако те помоля настоятелно…

— Ще вечерям с Ана Уинтур.

— Само двамата? — попита Ортанс, шашната.

— Не… не точно. Покани ме на официалната вечеря, която дава в „Риц“. Твърдо съм решен да отида.

— Ще дойда е теб.

— Но ти не си поканена.

— Ще кажеш, че съм ти интимна приятелка. Ще ме представиш.

— Да представя момиче е гноясало око, забрави!

— Ще нося черни очила.

Той се колебаеше. Опипваше възела на оранжевата си вратовръзка. Оглеждаше маникюра си.

— Кажи „да“ — умоляваше Ортанс. — Само кажи „да“ и веднага отивам в болницата да ми бият още една инжекция в дупето, за да мога да се покажа пред хората.

Никълъс вдигна очи към небето.

— Ортанс… Ортанс… Няма мъж, който да ти устои, такъв още не се е родил. Среща в девет в „Риц“. Ще те чакам във фоайето… и се направи красива! Не искам да се срамувам!

— Как можа да го кажеш, нима се съмняваш в красотата ми!

Тя пое към къщи, преливаща от ентусиазъм, като от време на време правеше по някоя танцова стъпка. Докато крачеше из коридорите на метрото, не спираше да си тананика: „Дайте път, личинки, дайте път, гадинки, пуснете ме да мина…“. Не й се наложи да избира, получи всичко. Всичко, че и отгоре! Мъж с жаден поглед и кариера, която набираше скорост…

Гледаше околните със съжаление и леко презрение. Нещастници! Нищожества! Но и с нежност — скоро ще чуете за мен, наострете слух.

За малко да помогне на една възрастна госпожа да пресече улицата, но се сепна навреме.

Седнал на канапето в хола, Жан Пъпчивия дремеше пред телевизора.

Тя прекоси стаята на пръсти.

Отиде в кухнята да си направи чай детокс. Цял чайник, за да прогони снощната умора. Литър и половина освежителен чай с вкус на лимон и ще стана лъскава и красива като кукличка, готова да се изправя очи в очи с великата жрица. Какво поведение да възприема? Трябва да я впечатля, без да я стряскам. Да се облека изискано. Да се среша изискано, да се гримирам изискано. И да бъда единствена, неповторима…

Ще си почина до седем и половина, обмисляйки тоалета си, после ще си взема душ и ще си измия косата, ще се облека и ще взема такси до „Риц“.

Отнесе чайника, забравяйки чантичката си от „Ланвен“ в кухнята, която по американски маниер беше част от хола. Тихо, да не събудя Пъпчивия. Ще се кача в стаята си, тихо като мишле, ще си полегна и ще си представя славното бъдеще, което ме очаква…

Да изживея отново миналата нощ. Гари, Гари…

От гърдите й се изтръгна стон на удоволствие.

Долу в хола Жан Мартен отвори едно око и проследи балеринките на Ортанс, които изчезнаха нагоре по стълбите. Всички съквартиранти беше поканила на представянето, него го пропусна. Скръсти ръце, наведе глава, сви устни в гримаса, убеден, че подобна простъпка крещи за отмъщение, че тя ще си плати скъпо и прескъпо…

Сега щеше да спи. А през това време на сметката й се трупаха нови и нови провинения, сметката набъбваше. Сама си копаеше гроба.

Телефонът в чантичката звънна.

Той го чу, изненадан. Ортанс Жестоката бе забравила мобилния си телефон в кухнята.

В елегантната чантичка заваляха предложения за работа.

Той нямаше да си мръдне пръста, нямаше да стане.

В осем я чу да се къпе в банята.

Междувременно телефонът звъня още много пъти.

Накрая Жан се размърда, надигна се от канапето, грабна чантичката, извади телефона и прослуша съобщенията.

Поздравления, комплименти, две покани за интервюта за работа… Някакъв тип от „Вюитон“ и още някакъв…

И съобщение от едно момче, някой си Гари, който казваше: „Ортанс, красавице моя, летя за Ню Йорк утре вечер с полета в деветнайсет и десет. Ела с мен. Нали ми каза, че ти предлагали бачкане там. Видях се с баба, току-що излизам от кралския дворец, ха, ха, ха! Тя ще ми поеме наема на жилището и таксите за обучение. Аз ще следвам в Джулиард Скул, ти ще завладееш града. Животът е пред нас! Не ми отговаряй. Просто си кажи «да» и ела! Ще те чакам на летището, купил съм ти билет. Ортанс, не бъди глупава, ела. И чуй внимателно нещо, нещо, което няма да повторя никога повече, освен ако седнеш в самолета до мен: Ортанс, I love you!“.

Момчето изкрещя последните думи и затвори.

Жан Мартен ехидно се усмихна и изтри едно по едно всичките съобщения.

Бележки

[1] Четка за чистене на бутилки; китка за ръсене на светена вода (от фр.). — Б.пр. ↑

[2] Рюин — разорявам; ар — изкуство (от фр.). — Б.пр. ↑

[3] „Сид“ — произведение на френския драматург Пиер Корней (1606–1684). Сюжетът е трудният избор между това, да запазиш своята и семейната чест или да изгубиш истинската си любов. — Б.пр. ↑

[4] Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[5] Виж „Жълтите очи на крокодилите“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[6] Не се притеснявайте, животът без любов не си заслужава да се живее, а аз отлично знам колко много се обичате двамата (от англ.). — Б.пр. ↑

[7] Остани, татко, остани. Знам всичко за съвкупяването, затова не искам да се притесняваш заради мен (от англ.). — Б.пр. ↑

[8] На френски triste (трист) означава „тъжен“. — Б.пр. ↑

[9] Като го гледаш, се влюбваш в него, а като се влюбиш, никога не можеш да го разбереш (от англ). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (3)

Метаданни

Данни

Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (3)