Мъжът зад щанда, с черна тениска, на която бе отпечатана озъбена вълча муцуна, не бързаше с отговора. Оглеждаше клиентката, обхождайки с поглед чантата, часовника, малките брилянти на ушите, коженото сако. Накрая изтърси:

— Петнайсет лири.

— Петнайсет лири за един контакт! — възмути се Шърли.

Петнайсет лири, повтори мъжът.

Зяпаше я с безжизнен поглед. Контактът си беше негов, той определяше цената, ако не й харесваше, свободна беше да си тръгне. Шърли забеляза, че коремът му е изпънал тениската с вълчата глава. Сякаш беше бременен с бирена бъчва.

— Имате ли каталог, искам да проверя цената?

— Петнайсет лири.

— Повикайте управителя!

— Аз съм управителят.

— Мошеник сте вие!

— Петнайсет лири.

Шърли взе адаптера, прехвърли го няколко пъти от едната си ръка в другата, пусна го обратно на тезгяха и се завъртя на пета, обръщайки гръб на продавача.

— Върви на майната си, нещастник!

Петнайсет лири!, фучеше тя, спускайки се по „Риджънт Стрийт“.

Петнайсет лири, след като ме огледа от глава до пети и си каза тази ще я оскубя! Какво си въобразява тоя? Да не ме взема за някоя изгубила се туристка, която има нужда от адаптер, за да включи сешоара или компютъра си? Аз съм англичанка, живея в Лондон, знам какви са цените, да върви на майната си! Налага се да си взема адаптор, за да включа машата, която ми подари френската ми приятелка за Коледа! Машата струва трийсет евро, а адаптор за петнайсет лири ще й дойде малко повечко! Вървеше с едри крачки, изгаряйки от желание да раздава шамари на всички мъже, които, поне така й се струваше, се движеха арогантно със самочувствието на всемогъщи мъжкари. Шърли не понасяше всемогъществото, не понасяше заповеди, които се стоварват като жестоки укази върху главите на нещастните крепостни.

Този мъж се бе отнесъл към нея като към безправна крепостна.

Гневът клокочеше в гърдите й, превръщаше се в огнен поток от лава, заплашващ да прелее и да помете всичко по пътя си.

Гневният вулкан се бе събудил още сутринта.

Отби се във фондацията си „Не на тлъстините“, където се запозна с доклад, подкрепен с доказателства, в който се казваше, че някои бебешки храни съдържат повече захар, мазнини и сол, отколкото нездравословната храна за възрастни. Тъпчеха дечицата с тях, за да свикват отсега с всевъзможните гадости, които им подготвяха в бъдеще. Тя се разфуча и започна да сипе проклятия.

Побесня. Като бик на червено. Гневът я заслепи.

— Какво ще правим? — разкрещя се тя на секретарката си Бети и на помощничката й.

— Ще съставим списък на инкриминираните храни, ще го публикуваме на нашия интернет сайт, ще пуснем линк към всички останали потребителски сайтове — отвърна Бети, която никога не се горещеше и обикновено намираше правилните решения. — Информацията ще се разпространи, производителите ще бъдат сочени с пръст, а продуктите им забранени.

— Какви мръсници! Какви мръсници! — повтаряше Шърли, хващайки се за главата. — Тези типове са престъпници! Нападат жертвите си от люлката! А после се чудим защо броят на хората с наднормено тегло непрекъснато се увеличава. Би трябвало да ги принудят да се тъпчат с лайната, които произвеждат! Убедена съм, че не хранят своите дечица с тези храни!

Трябваше да се успокои.

Трябваше да попречи на гнева да я унищожи.

Гневът унищожава. Той удря не само по човека, срещу когото е насочен, а и по този, който го носи в себе си. Знаеше го, защото често се оказваше потърпевша.

Искаше да се научи да се владее. Да разсее гнева, да го насочи към някакво занимание, което да я разведри.

Сети се за машата… Попадна на нея сутринта, докато подреждаше полиците в банята. Чисто нова, неупотребявана, все още в празничната си коледна опаковка, придружена от няколко думи, написани от ръката на Жозефин: „На красивата ми приятелка с къса, а в някои случаи и с къдрава коса“.

Ще изляза да купя един адаптор, ще се заема с кичурите си и ще се успокоя.

Мъжът с тениската с вълчата муцуна я довърши. Трепереше от гняв, едва се сдържаше да не се разреве, не знаеше на кой свят се намира.

Влезе в едно кафе „Старбъкс“, поръча си венти мока с пълномаслено мляко и разбита сметана, 450 калории, 13 грама лоши мазнини, осмо място в класацията на нездравословните храни за 2009, публикувана от сериозния Научен център за обществен интерес. След като ще се самоунищожавам, не виждам смисъл да се щадя, си каза тя, докато чакаше да пристигне смъртоносното кафе с мляко.

— Мога ли да получа сламка, или се таксува като екстра? — изрева тя на момичето на касата.

Ей, какво ми става? Всичко смесвам, укори се тя, обзета от съжаление към бедното момиче, което получаваше едва колкото да си плаща наема. Тя е едва двайсетгодишна, а изглежда уморена до смърт.

— Извинете — продума тихо Шърли, когато девойката й подаде сламката. — Не е нещо лично срещу вас. Просто съм ядосана…

— Няма страшно — отговори момичето, — и аз съм изнервена…

— … и си го изкарвам на вас.

— Не сте нито първата, нито последната — отвърна момичето с безразличие. — Ако мислите, че животът е весел, продиктувайте ми рецептата!

Е, да, каза си Шърли, насочвайки се към една маса, животът преди ми изглеждаше по-скоро весел… От известно време обаче ми е направо черен, смъди като отворена рана, поръсена със сол… Животът ме остъргва до кокал, съдира ми кожата, изважда ме от ъгъла, в който съм се свряла.

За какво всъщност плачем? За това, което се е случило току-що, или за някоя стара рана, която се е отворила и сълзи?

Тя сълзеше отвсякъде. Откакто получи писмото от леля Елеонор…

Преди два дни.

Една сутрин…

Току-що се беше скарала с Оливър. Той й бе донесъл закуската в леглото и се бе извинил за леко прегорелите филийки. Тя бутна настрани подноса.

— Престани да се извиняваш, престани да бъдеш мил и любезен.

— Не съм любезен, а грижовен.

— Тогава престани да бъдеш грижовен. Не мога да понасям вече.

— Шърли…

— Престани! — кресна тя, готова да се разплаче.

— Защо крещиш? Какво съм сторил?

Той протягаше ръце към нея, тя го отблъскваше, той клатеше глава, отчаян.

— И престани да разиграваш роли, да се правиш на нещастен!

— Не разбирам.

— Ти нищо не разбираш! Ти си… Ти си…

Тя пелтечеше, ръкомахаше, сякаш да улови изплъзващите й се думи, не ги намираше и се ядосваше още повече.

— Изморена ли си? Тревожи ли те нещо?

— Не. Много съм добре, само дето повече не мога да те понасям!

— Но нали вчера…

— Махай се! Махай се!

Той стана, сложи си якето, отвори вратата.

С един скок се хвърли отгоре му, вкопчи се в раменете му.

— Не си отивай! Не ме оставяй сама! Моля те, не ме оставяй сама! Всички ме напускат!

Той обгърна раменете й, притисна я до стената и грубо попита:

— Ти знаеш ли кой е причината за гнева ти?

Тя извърна глава.

— Понеже не знаеш, си го изкарваш на мен, но не е в мен вината. Хайде, върви намери истинския виновник и престани да ме нападаш.

Тя го проследи с очи как си тръгва. Той прекрачи прага, без да я погледне, без да й подскаже с жест или с изражение сериозността на положението. Тя се паникьоса, ще го изгубя, вече го изгубих… Отпусна се на леглото, задавена от ридания, в главата й беше пълна каша.

Въпросната сутрин получи писмото от леля Елеонор. Тя пишеше, вчера подреждах разни стари документи, от месеци насам си обещавах да го сторя, но все отлагах, и попаднах на това. Нямам понятие как ще постъпиш, но то ти принадлежи.

Две черно-бели снимки и един син плик.

На едната беше баща й, с туристически клин, на екскурзия с приятели край едно езеро. Седеше на тревата, облегнат на раницата си и захапал сандвич. Смееше се, лявата му буза беше издута. Голям нос, голяма уста, широка усмивка. Дълъг кичур коса, паднал на очите, дълги, мускулести крака, груби туристически обувки. На врата си бе вързал черен шал. Погледна датата — бил е на седемнайсет. На втората снимка бяха двамата с баща й в един лондонски парк. Зад тях се виждаха хора, насядали в шезлонги, едни четяха, други просто си почиваха. Трябва да е била около шестгодишна, снимката я бе запечатила, вдигнала поглед към мъжа, който й показваше някакво дърво. Беше съвсем малка, с две руси плитки, а той — огромен и дълъг, облечен в костюм от туид. Двамата живееха в двореца, в апартамента, отреден за главния шамбелан. Той я водеше в Хайд Парк, показваше й дърветата, растенията, цветята, изреждаше имената им, за да ги запомни и научи; наблюдаваха катеричките. Един ден видяха два боксера, които преследваха катеричка, спипаха я до оградата и докато единият й препречваше пътя, другият впи зъби в гърлото й.

Шърли остана като парализирана от жестоката гледка. Леденостудена тръпка я прониза от глава до пети, стомахът й се сви на топка, след което избухна сякаш от огнен взрив. Затвори очи, за да задържи усещането за удоволствие колкото може по-дълго. Баща й я дърпаше за ръката, заповядваше й да затвори очи. Хората се възмущаваха и ругаеха собственика на боксерите, който свиваше рамене, свиреше на кучетата си, но те, глухи за призивите му, продължаваха да разкъсват малкото телце.

Всеки път, когато баща й я водеше в парка, тя дебнеше бягащите насам-натам кучета с надеждата да стане свидетел на нова жестока гонитба.

В небесносиния плик имаше писмо.

Адресирано до Шърли Уорд, в дома на мисис Хауъл, Единбург.

Разпозна бащиния почерк. Прави, закръглени букви, сякаш писани от женска ръка.

Постоя известно време неподвижно, преди да отвори плика. Предчувстваше, че държи в ръцете си някаква тайна. По-скоро ключа за разгадаването й. Взе плика и отиде да си направи нова чаша чай. Докато доливаше вряла вода в чайника, затвори очи и призова образа на баща си. Сакото от дебел грапав плат, до което притискаше буза, когато той я прегръщаше, мирисът на сапуна му, ароматът на одеколона „Ярдли“, който употребяваше след бръснене сутрин. Тя отпускаше глава на рамото му. Представяше си хиляди опасности. Мъже я заплашваха, отвличаха я, запушваха устата й, малтретираха я, влачеха я в прахта. Тя се преструваше, че плаче, той я притискаше още по-здраво, а тя затваряше очи.

Пийна глътка врял чай и разпечата плика. Писмото бе написано веднага след заминаването й за Шотландия.

„Скъпо, мое момиченце,

Не те изпращам в Единбург за наказание. Нямам право да те наказвам. От момента на раждането си ти живееш странен живот заради мен. Единствен аз съм виновен за това. Разбирам гнева ти, но не мога да ти позволя да излагаш на опасност една личност, която нежно обичам…“

Ставаше дума за майка й, която не се осмеляваше да назове по име. Дори когато пишеше, сянката на майка й го смущаваше. Тя преглътна напиращото в гърдите й ридание.

„Двамата с теб водихме странен живот.“

Бе задраскал това изречение. Вероятно е сметнал, че се повтаря.

„Ти беше прекрасно момиченце, което израсна и се превърна в забележителна млада жена. Гордея се с теб…“

След това изречение имаше празно място, сякаш бе оставил тези няколко реда празни, за да допише нещо впоследствие. После писмото продължаваше.

„Бих искал да ти кажа толкова неща, но не знам… Как да ти обясня нещо, което самият аз не проумявам?“

И отново няколко празни реда.

И още няколко реда от най-простички думи…

„Искам само да запомниш, че беше, че си и винаги ще бъдеш малкото ми любимо момиченце, което носех на ръце, когато се връщахме от провинцията неделя вечер… Толкова обичах тези мигове…“

И споменът я помете като лавина…

Беше малка, връщаха се от провинцията, от някоя от кралските резиденции; тя лежеше на задната седалка на автомобила, увита в одеяло. Следеше с поглед луната на черното небе, която й намигаше през облаците. Когато пристигаха в двореца, тя вдигаше поглед към голямото строго здание, към малката червена светлинка, която проблясваше на техния етаж, в дъното вляво. Той отваряше вратата на колата и се навеждаше, леко я докосваше, да провери дали не е заспала. Тя се преструваше на заспала, за да я занесе на ръце и да я сложи в леглото. Да я отнесе горе при червената светлинка.

Бавно се изкачваха по стълбите.

Полузатворила очи, тя се отпускаше. Случваше се да се запита дали той не забелязва, че за човек, който наистина спи, тя стиска много еилно клепачи.

Две опитни ръце, свикнали да носят заспало тяло, да придържат едновременно и тила, и кръста, две ръце, които внимават да не се изплъзне одеялото и да отлети топлината от колата, да не се блъснат висящите й крака в рамката на някоя врата. Затворила очи, тя долавяше хладния нощен въздух, натежалите стъпки на баща си; представяше си стъпалата, изкачвани едно по едно, всеки ъгъл на коридорите, леко се полюляваше при всяка крачка, спокойна и уверена в обятията на великана защитник. Повтаряше си любимата си история, никога нямаше да й се насити, гора, викове, стрелба, разбойници и баща й крачи смело и гордо, притиснал я до гърдите си.

Продължаваше да се преструва на заспала, простенваше, когато той я слагаше на леглото, мърмореше детски несвързани думички, за да го накара да вярва, че наистина спи. Той избърсваше челото й, казваше със сериозен тон, сякаш заповядваше: Сега наистина заспивай. Тя потреперваше, оставяше се да й събуе обувките, да я съблече, да я обръща, да я върти като отпусната дрипа, като кукла на конци, примряла от удоволствие…

Господи, колко го обичаше в такива моменти! Нямаше следа от онзи покорен мъж, който отстъпваше пред кралицата, свел глава, оттеглящ се заднешком, за да не се окаже непочтително с гръб към нея.

Шърли му връщаше неговото всемогъщество.

Докато траеше дългият и тежък поход из коридорите на двореца, тя отново се превръщаше в малкото крехко момиченце, над което той властваше; през премрежените си очи четеше гордата усмивка, която казваше, спи, моето момиченце, спи, аз бдя над теб, закрилям те. Баща и дъщеря се сливаха в това пламенно чувство. За нея той беше най-силният мъж на света, за него тя беше принцесата, която закриляше. Тя вземаше от смелостта, изписана на челото му, и по женски се закичваше с нея; той беше нейният герой.

Ненавиждаше, когато той се навеждаше за поклон. Когато се превръщаше в сянка из дворцовите коридори…

Ненавиждаше бащата, който вървеше след кралицата, бащата, който не беше мъж, след като приемаше да бъде най-обикновен поданик.

Препрочете писмото, което той не бе изпратил.

Задушаваше се, носът й почервеня, страните й пламнаха. Сякаш сърцето й се пръскаше.

Спомняше си…

Идеше й да кресне на баща си, изправи гръб, бъди мъж! Не слуга!

Но от устата й не излизаше звук.

Тя вършеше поразии из постланите с червени килими коридори на Бъкингам.

Ако беше вдигнал глава, щеше да ме узакони.

Значи, това е моята тайна…

Как не се бе досетила през цялото това време?

Не се беше замисляла. Мисленето наранява. Разказваше неизменно една и съща история за майка си, която я обича, но не може да й го покаже. Преструваше се, че това я устройва.

Само дето се пръсках от желание да ми го покаже, на мен, да го покаже на него. Затова си отмъщавах, отмъщавах си за какво ли не. Изплувах от мрака с трясък. Само така можех да обичам… Нежността, галещият поглед, добротата? Отхвърлях ги, презирах ги. Те бяха присъщи на подчинените…

Шърли плачеше, не можеше да спре, плачеше за малкото момиче, което се оставяше да му събуят ботушите, да му избършат краката, да му сложат топли чорапи, да го разположат пред огъня, който той бе запалил, за да се стопли. Готова бе на всичко, за да го види как разпръсва с ритник наредените дърва пред камината, хваща я за ръка, преминава по безкрайните коридори на двореца, блъсва вратата на стаята на любимата жена, майката на детето му, за да й каже, виж, гладна е, студено й е, погрижи се за нея… Тя е и твоя дъщеря.

Той никога не го стори.

Коленичеше, навеждаше се, избърсваше ходилата й, целуваше ги, доближаваше ги до огъня, слагаше ръка на краката й…

Ръката, която тя обожаваше, с мазолите, с прекалено ниско изрязаните нокти, ръката, която галеше косата й, щипваше я по ухото, задържаше се на челото й, за да разбере дали има температура.

Бе намразила нежността, мекотата, за нея те бяха равнозначни на малодушие… Предпочете грубияните.

Изборът й бе повлиян, изопачен от образа на баща й, от неговата неизменна поза на подчинение.

Отиваше при мъжете, сякаш тръгваше на война, лека, свободна, понесена на крилете на желанието, което се изразяваше единствено в кратки прегръдки, изтръгнати със сила.

Отиде да види леля Елеонор.

Между нея и Елеонор открай време съществуваше едно неясно напрежение, сякаш във въздуха се носеше досадното бръмчене на голяма муха.

Елеонор Уорд бе едра жена, с огромен бюст и едро, покрито с червени петна лице. Цял живот беше работила в завод. Никога не се бе омъжвала. „Не срещнах късмета“, казваше тя с въздишка. Когато празнуваха Коледа заедно тримата, тя ги гледаше неприветливо, нея и баща й, заявяваше, че били щастливци, не знаели какво било да работиш на конвейер, да дишаш зловонния въздух, тежката миризма, която удря в носа и те задушава, да понасяш шума, който ти действа затъпяващо… Всеки ден едно и също, не знаеш дали е понеделник, или вторник, сряда или четвъртък. Единствено в петък чувстваш облекчение, защото в събота и неделя ще можеш да си отспиш.

Лелята живееше в Брикстън, южно от Лондон, в малка къща от червени тухли, срещу жилищен блок с апартаменти на нормиран наем. Елеонор обитаваше малък приземен апартамент. Шърли не я посещаваше често. Когато й отидеше на гости, много скоро започваше да се задушава, не й достигаше въздух, затова не се задържаше дълго.

Шърли слезе по няколкото стъпала, мина край кофите за боклук и контейнерите за разделно събиране на отпадъци, от които преливаха бирени кутийки, кашони, бутилки. Рай за плъховете, каза си тя, като внимаваше къде стъпва.

Елеонор й отвори вратата. Беше вдигнала с фуркети бялата си коса с жълтеникави краища, прическата й напомняше висящи гирлянди на коледна елха. Носеше зелена рокля и лимоненожълта жилетка, откровена синтетика, очилата й бяха залепени с лейкопласт. По предницата на жълтата й жилетка имаше дупки, прогорени от цигари.

Шърли мина през кухничката, която водеше към дневната. През прозореца зърна градинка и любезно отбеляза:

— Приятно е да имаш градина.

— Не е градина, бетонираха почвата да не се просмуква водата.

Почеса се по носа и добави:

— Много мило, че си дошла да ме видиш… Почти не си показвам носа навън. И аз станах като старците, страхувам се. Знаеш ли, че сега слагат камери вътре в апартаментите? Мрежа за видеонаблюдение… Да засичат бъдещи терористи.

— Според мен е чудовищно, сами си създаваме общество а ла Биг Брадър.

— Тоя пък кой е?

— Герой от роман. Разказва за това, какво може да ни сполети, ако започнем да слагаме камери за видеонаблюдение навсякъде.

— Бях забравила, че си интелектуалка!

— Не съм интелектуалка!

— Не се чуваш как говориш!

Елеонор бе напуснала училище още четиринайсетгодишна. Намерила работа в завода за юта в Дънди, северно от Единбург, откъдето произхождаше семейството. В ония години младите, пък и останалите жители на Дънди, постъпвали на работа в завода за юта или емигрирали. Нямали друг избор. Вечер след работа плюела конопени нишки и не можела нищо да сложи в уста. По-късно, след като брат й се установил в Лондон, отишла при него. Била по-голяма и нейно задължение било да се грижи за него. Той следвал в университета. Впоследствие постъпил в един от кралските полкове „Колд Стрийм Гардс“. Отначало бил на гарнизон в Лондон, по-късно го изпратили в чужбина. Проявил се по време на бойните задачи и началниците му го отличили като честен, сигурен и надежден елемент. Станал личен секретар на кралицата, главен личен секретар. Бил надеждата и гордостта на семейството. В Лондон Елеонор си намерила работа в ателие за конфекция в Майл Енд. През деня работела там, вечер се прибирала и се заемала с домакинството: готвела, перяла, гладела. След като брат й се изнесъл и отишъл в двореца, тя останала в Лондон, не искала да се връща вкъщи. Свикнала била да води самостоятелен живот. Той я посещавал в неделя. Пиели чай, заслушани в тиктакането на стенния часовник. Той се бе трудил упорито, за да се слее в дворцовата обстановка, да премахне акцента си, да се научи на добри маниери, да усвои етикецията, да се покланя.

— Според мен е правилно да се слагат камери по къщите! Ако ти е чиста съвестта, от какво се плашиш!

— Но това е чудовищно!

— Така си мислиш, защото живееш в богаташки квартал и сърцето ти не се свива от страх, когато се прибираш от пазар вкъщи! Всички ние тука сме „за“. Само богатите могат да набъркват морала в тези работи!

Шърли не искаше да спори. Последния път се бяха скарали. Шърли твърдеше, че баща й е главен шамбелан, леля й отвръщаше, че бил само личен секретар. Което си е лакей, ни повече, ни по-малко! Избрали го заради покорството му! Като си помисля само как съм се трепала заради един покорен мъж! Да си покорен, е все едно като да си раболепен, няма разлика!, негодуваше тя, втренчила поглед в чайника, обхванала с две ръце чучура, за да не накапе покривката и да я изцапа.

— Татко не беше раболепен, беше възпитан и дискретен! — бе възразила Шърли.

— Лакей! Аз бях силната, аз бях несломимата! Само че на мен нямаше кой да ми плаща да се уча! Защото съм момиче, а по онова време момичетата никой не ги бръснеше за нищо! А какво направи той с прекрасното си образование, питам аз? Стана прислужник! Чудесна работа, няма що!

— Не е вярно, не е вярно — повтаряше Шърли, — беше главен шамбелан и всички го уважаваха.

Прекратиха спора, мърморейки под носа си, изгледаха някакъв идиотски сериал по телевизията и на тръгване Елеонор й бе подала буза, без да стане от канапето да я изпрати.

Този път отново й предложи чай и сухи сладки. Седнаха на масата. Лелята попита какво прави Гари. Заяви, че младите трябва да пътуват, защото животът е много кратък и накрая се оказваш натикан в миша дупка с бетонена градинка.

— Благодаря ти за писмото и за снимките.

Елеонор вдигна ръка, сякаш казваше няма защо.

— Реших, че за теб ще са по-важни.

— Пристигнаха точно когато в главата ми се въртяха въпроси по отношение на…

— Нямаш ли някой добър педикюрист, краката ме тормозят… вече не мога да ходя и с домашни пантофи!

Стаята тънеше в мрак. Елеонор стана да запали осветлението. Шърли я помоли да й разкаже за баща й. Моля те, Елеонор, важно е.

Тя отговори, че не знае кой знае какво, той не бил от приказливите.

— Както и ти впрочем… Държахте се сякаш всеки от вас си има своята малка тайна и ревниво я пази. Страняхте от всички. Или може би аз не бях от вашата черга…

Шърли продължи да настоява:

— Какво искаш да кажеш с това „страняхте“ и „малка тайна“?

Елеонор въздъхна, сложно беше да се обясняват такива неща.

По-скоро такова беше моето впечатление, защото двамата с баща ти никога не сме си говорили истински.

— Беше свестен човек… Свестен и кротък мъж, който държеше устата си затворена.

— Ами аз, аз каква бях?

— Ти беше проклета!

— Проклета?

— Беше винаги гневна!

— …

— Не можех да разбера защо. Гневът избиваше внезапно, ако ти кажеха „не прави това или не прави онова“, ти се разкрещяваше. Никак не беше лек характер, да знаеш…

Тя насочи обвинително пръст към Шърли. Една от коледните гирлянди се измъкна от фуркета и тя я напъха обратно с деформираната си от артрита ръка.

— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример? Много е лесно да твърдиш подобно нещо без обяснение!

— Ами питаш ме и аз ти казвам…

— Искам да разбера! Напъни се малко! Мамка му! Елеонор, ти си единствената ми роднина!

— Спомням си един ден… валеше дъжд, излязохме на разходка тримата и аз рязко нахлупих качулката на главата ти да не се измокриш. Как се разкрещя само! Крещеше: Don’t ever do that again! Ever! Nobody owns me. Nobody owns me!^[1] Баща ти те гледаше тъжно и повтаряше, аз съм виновен, Елеонор, аз съм виновен… Аз недоумявах, как така ти да си виновен? Ти ли си виновен, че майка й почина при раждането? Ти ли си виновен, че я отглеждаш самичък? Ти ли си виновен за невъзможното работно време, което ти налагат в двореца? Той беше от хората, които се чувстват виновни за всички грехове на света… Беше прекалено добър. А ти, май никога не бях виждала по-диво момиченце от теб. Независимо от всичко ти го обичаше. Винаги го защитаваше… Никой не можеше да каже нещо против твоя татко…

— Само това ли е?

— Ами… Ти пламваше и се гневеше за всяко нещо! Никога не бях виждала такова хлапе.

Бе дошло време за сериала.

Елеонор пусна телевизора и Шърли си тръгна.

На бюфета остави четири банкноти по петдесет лири.

Лесно беше да си спомняш за миналото, след като вече няма кой да провери как е било.

Седнала в „Старбъкс“, Шърли си припомняше малкото момиче, сърдито на целия свят, и наблюдаваше хората наоколо. Привела гръб над миялната, сервитьорката я зареждаше с чаши и чинии. Като свърши, се изправи и обърса чело с ръка.

Шърли стана от масата. Потърси с очи момичето, за да й каже довиждане, мерна само гърба й и се отказа.

Пое по „Бруър Стрийт“ да търси железария и намери една на „Шафтсбъри“. Влезе, насочи се към щендерите, видя опакованите адаптори, откачи един за 5,99 лири, гордо го сложи на касата, плати и излезе.

* * *

Анриет се записа на курс по компютър на улица „Ренкен“.

Посещаваше го следобед. Провеждаше се в магазин, в който се продаваха компютърни части и се печатаха брошури. Курсистите бяха само старци, които задаваха по хиляди пъти един и същи въпрос, шареха по клавиатурата с изхабените си пръсти и отслабналите си очи, мърмореха и се оплакваха колко било трудно. Тя тропаше с крак, разярена, и си повтаряше, мразя старците, мразя старците, никога няма да стана такава.

Премести се във вечерния курс. Тук учениците бяха по-схватливи, щеше да се научи по-бързо. Курсът си беше инвестиция. Не можеше да си позволи да хвърля пари на вятъра.

Шавал й бе дал ключа от чекмеджето, в което Тромпетистката къташе кодовете, и й бе казал кода на алармата. Знаеше, че го сменят някъде през три месеца. Нямаше време за губене.

Изчакваше някоя вечер, когато Рьоне и Жинет няма да са вкъщи, за да влезе в сградата. Наблюдаваше номер 75 на авеню „Ниел“, за да види кога влизат и излизат. Откри, че всеки четвъртък ходят на вечеря у майката на Жинет. Докато се настаняваше в старото сиво рено, гарирано в двора на фирмата, Рьоне не спираше да мърмори, майка ти, майка ти! Не сме длъжни да ходим всеки четвъртък у майка ти, нали! Жинет си мълчеше. Сядаше отпред, поставяше на коленете си красив пакет, завързан с розова панделка, каквито използват в сладкарниците. Стаена до оградата, Анриет чакаше.

Шавал откриваше удоволствието да се държи като пълновластен господар с една нещастна жена.

Той заповядваше, тя се подчиняваше, той заплашваше, тя трепереше, той се усмихваше, тя се успокояваше. Подлудяваше я, а тя пълзеше в краката му с обожание, от което му идеше още повече да я тормози и малтретира.

Не я докосваше, не я прегръщаше, не я целуваше, разкопчаваше едва-едва бялата си риза, разкривайки мургавите си гърди, и тя свеждаше поглед. Дресирам я, казваше си той, дресирам я, докато реша какво да правя с нея. Толкова е послушна, че мога да се надявам на всичко, което ми минава през ума.

Жалко, че е дърта и грозна, иначе щях да я пусна на улицата. Въпреки че… Въпреки че… има дърти, които добре си бачкат. Беше се поинтересувал. Имаше една, дето размерваше тротоара близо до Порт Доре. Пусна й се. Поглези се, затворил очи, за да не гледа набръчкания й тил как се движи нагоре-надолу по члена му. Поразпита я, докато си вдигаше ципа на панталона. Тя се наричаше Пантерата, вземаше трийсет евро за свирка, петдесет с проникване. Беше известна най-вече заради чевръстата си уста. На вечер стигала до десетина, уточни тя, докато плюеше в книжната кърпичка.

— Не гълташ ли?

— А нещо друго не ти ли се ще? Например торбичка, за да си го отнесеш вкъщи?

Намисли да накара Тромпетистката да изкарва по някой друг допълнителен час след работа в помощ на красивия си любим, който преживява труден момент. Идеята го възбуждаше и той се пипаше, докато я обмисляше. Облечена като проститутка, може би щеше да успее да развълнува някого…

След което се сещаше за комбината с Анриет… Все още не бе договорил процента си, грешка. Сериозна грешка! Не трябва да й позволява да му се качва на главата. Дъртачката беше костелив орех. От друга страна, не би трябвало да е трудно да изкрънка 50 процента…

Без да си мръдне пръста!

Анриет, Дьониз… Щеше да стане много богат благодарение на тези две жени.

Най-после животът му се усмихваше. Чувстваше, че изплува от вцепенението. Сутринта с изненада се чу да си тананика в банята. Майка му също го бе чула и бутна вратата.

— Добре ли си, прекрасното ми дете?

— Имам планове, мамо, страхотни планове, които ще ни направят богати. Най-накрая ще се измъкнем от мизерията! Ще си купим хубава кола и в неделя ще ходим до морето. Довил, Трувил и tutti quanti…

Изпълнена с доверие, тя затвори вратата и излезе да купи бутилка газирано вино да си го изпият двамата вечерта с котешки езичета. Той дълбоко се развълнува. Приятно му беше да вижда майка си щастлива…

Застана пред огледалото по слип. Изпъчи гърди, сложи ръка на плоския си корем, напомпа мускули. Кой дявол ме накара да се размекна и да се отпусна с този златен външен вид, който имам? Преди не трепвах, не се съмнявах за миг, преливах от ентусиазъм и животът ми го връщаше стократно.

Играех си с жените и успехът бе с мен.

С нежелание откъсна поглед от огледалото и се облегна на умивалника, замисли се… Няма да е лошо да се обадя на Жозиан. Вероятно се отегчава със синчето си. Ще я изчеткам, ще й кажа, че няма друга като нея с такъв кучешки нюх. Ще се размаже от удоволствие и ще ми снесе някоя идея, която да пробутам на Стареца.

Този път обаче аз ще определям мизата.

Тя ще бъде последното винтче в моя замисъл.

Кевин Морейра душ Сантуш здравата бе загазил.

Оценките му в училище бяха печални. Заплахата с пансиона витаеше във въздуха. Снощи, докато вечеряха, баща му обяви, че другия септември ще го изпрати при монасите августинци в Мари ла Вале.

— Каква е тази шега? — попита той, бутайки встрани чинията си.

— Не е шега, а факт — отвърна баща му, зает да реже с джобния си нож филия хляб, за да го надроби в супата. — Ще те приемат в шести клас, при условие че ходиш на уроци през лятото и наваксаш материала за тази година. Записах те. Решено е, повече няма да го обсъждаме.

Дъртата коза беше вдигнала ръце. Беше се обидила, когато един ден й бил говорил непочтително, поне така твърдеше. Изпъчи се на стола и заяви, стига вече, достатъчно се наслушах, оттеглям се…

Той се бе изхилил. Как приказва само дъртата! Как приказва! Какво значи оттеглям се, откъде го измисли?

— Значи, че се омитам…

— В такъв случай край на компютъра — изтърси нафукано Кевин, подръпвайки ластика между стиснатите си зъби.

— Повече не се нуждая от компютъра ти, плужек нещастен. В най-скоро време ще си купя чисто нов. Научих се да работя с компютър. Вятърът промени посоката си, за мен е благоприятна, а за теб по-скоро не… Така че аз отплавам!

Той я изгледа, зяпнал от почуда.

Опънатият ластик го перна по носа и той жално изквича.

— Нещо да кажеш?

Той не успя да намери достатъчно оскърбителна реплика.

Тя продължи още по-наперено.

— И да ти припомня, знам по какъв начин крадеш пари от майка ти. Затова, ако случайно се окаже, че имам нужда от услугите ти, ще изпълняваш, без да шикалкавиш. Няма мърдане! Иначе ще те издам. Разбрано, нали?

Кратко и ясно.

Разбрано.

Младши и Жозиан бяха разтворили папките на масата в трапезарията и любезно се подканяха кой да започне пръв.

— Мисля, че попаднах на нещо страхотно — каза Младши. — А ти какво имаш?

— Две-три дреболии, нищо особено.

— Хайде, покажи първо ти — подкани Младши.

— Не, ти първо…

— Не, ти…

— Стига вече, давай, Младши! Аз съм ти майка и трябва да ме слушаш!

Младши размаха някаква картонена оранжева папка и извади от нея един проект.

— Цветна стена — обясни той.

— К’во е т’ва? — попита Жозиан, взирайки се любопитно в листа.

— Идея, която открих на сайта младиизобретатели точка ком…

— Можеш да работиш с компютър? — изуми се Жозиан.

— Хайде и ти сега, мамо! Детска работа!

— Точно защото още си малко дете!

— Така… Сериозно ли ще говорим, или ще си губим времето с безполезни спорове?

— Окей, окей. Позволи ми все пак да изразя учудването си.

— Значи, продължавам… има един сайт за млади изобретатели, които преливат от идеи.

— Само дето все още са на хартия! — възрази Жозиан. — Изисква се много време, години, докато идеята се превърне в готов продукт. Едно!

— Не ме остави да довърша, скъпа майко… Намерих идеята на сайта на младите изобретатели, след което проучих дали е осъществена на практика. И… и… тя действително е реализирана от един нормандец, пенсиониран индустриалец, г-н Льогран, някакъв гений, който си човърка в своя си ъгъл, изобретява, рови, патентова… обикновено успешно! Той е решил всички проблеми: теглото, устойчивостта, естетическият външен вид, засяването. Готов е, надява се на голяма поръчка. Беше влязъл във връзка с „Алинеа“, когато му позвъних…

— Ти си му позвънил?

— Да си призная честно, въпросите задаваше Жан-Кристоф, но си бяхме изработили предварително стратегия.

Жан-Кристоф беше следобедният преподавател, когото бяха намерили благодарение на Младши.

— Какво ще кажеш, а? — заключи Младши.

Жозиан мислеше със страхотна скорост. Идеята беше супер, но…

— Цветна стена… Как ще изглежда това нещо?

— Представи си един много тънък, надуваем найлонов дюшек с прорези…

Жозиан кимна.

— Във възглавницата инсталираме напоителна система, тънък пласт почва, семена… Семената ще покълнат, ще разцъфтят, показвайки се от направените за целта прозорчета, разположени на интервал от десет-двайсет сантиметра, и ще образуват завеса от цветя или декоративни растения. Можеш да окачиш това пано където пожелаеш: в хола, в стаята, кабинета, вътре или навън…

— Великолепна идея, Младши.

— Въпросният господин разполага с десетки цветни стени, които очакват клиенти! Те са изключително разнообразни в тематично отношение: гора от Вогезите, тропическа гора, розова леха, горска морава, палмова гора, бамбукова гора, все в този дух.

— Искаш да кажеш, че можем да започнем сега, веднага?

— Точно така.

— Как успя да го разубедиш да не подписва договор с „Алинеа“?

— Удвоих процента, който ще получи. Освен това познаваше „Казамиа“.

— А нашият интерес в тази сделка, заслужава ли си да се ангажираме?

— Абсолютно.

— Невероятен си, любов моя.

— Просто задействах невроните си! Знаеш ли, че ние се раждаме със сто хиляди неврона и че след дванайсет месеца започваме да ги губим, ако ги оставяме да бездействат? Аз не желая да изгубя нито един! Искам да ги впрегна всички в действие. Впрочем, скъпа майко, реших да започна да уча пиано. Това няма ли да е допълнителен коз, за да ме хареса Ортанс, как мислиш?

— Хм…

— Все още ли смяташ, че съм прекалено малък за нея?

— Мии…

— Уморих се! Постоянно ме ограничаваш! Презумпцията е, че майката неуморно бута детето си напред, а не му орязва крилете! Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ти си кастрираща, авторитарна майка. По тази тема Фройд…

— Дреме ми на мен за виенчанина! Ако си позволявам да проявявам скептицизъм, то е, защото ти си седемнайсет години по-малък от нея, множко е!

— И какво от това? Много важно! Когато стана на двайсет, тя ще е на трийсет и седем, ще бъде в разцвета си, красива, закръглена… И ще се оженя за нея.

— И какво те кара да мислиш, че ще ти каже „да“?

— Защото ще съм станал блестящ, богат, зашеметяващ. С мен тя никога няма да скучае. Момиче като Ортанс, трябва да му вземеш акъла… Да напълниш главата й с идеи. Когато ходихме в Лондон, се препирахме на шега, беше любовна игра, тя ми казваше: I’m а brain!, а аз й отговарях: I’m a brain too^[2], и това я разсмиваше… И двамата сме от едно тесто. Сватбеното ни пътуване ще бъде с балон, ще прелетим над Монголия и Манджурия, облечени с дълги, шафранени роби, ще й чета стихове от Нервал и…

— Младши — прекъсна го Жозиан, предлагам да се върнем на цветната стена.

— Майко, наистина не си романтично настроена!

Телефонът звънна. Жозиан вдигна. На лицето й се изписа силно учудване. После се начумери. Младши повдигна вежда, питайки се кой ли досадник се обажда. Надушваше измама, злонамереност.

— Шавал… — прошепна Жозиан. — Иска да ми предложи сделка.

— Включи го на високоговорител — предложи Младши.

Жозиан се подчини. Отсреща Шавал предлагаше съвместна работа и определяше среща. Младши кимна утвърдително. Жозиан прие и разговорът приключи.

— Този тип мъти нещо подозрително — отсече Младши, ровейки с пръсти в рижавите си букли. — Бих искал да разбера какво е. Нека идем заедно.

— Само ако се правиш на дете — отговори Жозиан. — Иначе ще се усъмни.

— Дадено.

— Чудя се защо ми звъни. Знам, че се мотае из фирмата, опитва се да си върне предишното място при баща ти. Има нужда от мен, за да му ходатайствам.

Младши замълча, потънал в размисли относно причините за обаждането на Шавал, и невроните му се въртяха с милион оборота в секунда.

— Сигурно ме взема за голяма глупачка… — измърмори Жозиан, спомняйки си времето, когато Шавал я водеше за носа.

— Не се безпокой, мамо, ние ще му скроим шапка на него, не той на нас…

Седем и четирийсет и пет. Както всяка сутрин, Марсел Гробз сяда в автомобила, шофиран от Жил, който му е купил всички вестници, за да може да им хвърли по едно око преди първата си среща за деня в Бри сюр Марн, където е главният склад на „Казамиа“. След като купи най-едрия китайски производител на мебели, Марсел Гробз трябваше да преструктурира предприятието и да го премести. Нещата се бяха разраснали твърде много и нямаше начин да се сместят на авеню „Ниел“. В Бри сюр Марн бяха съсредоточени търговските служби, иновациите, научноразвойната дейност, готовите за доставка поръчки. На авеню „Ниел“ останаха само висшите ръководни кадри и секретарките им, конферентната зала, юридическият и счетоводният отдел. И един склад за спешни поръчки и замени под ръководството на Рьоне.

Девет часът. Събрание на началниците на отдели. Тази сутрин Марсел Гробз утвърждава общата стратегия за идващите месеци: покупки, бюджет, главни направления на развитие. Ускоряването на ритъма на централизация на предприятието и отварянето на център за прием на клиентите бяха сред приоритетите. Марсел Гробз е убеден, че коткането на клиентелата е едно от важните неща и ще им донесе няколко точки преднина пред конкуренцията. Никой вече не зачита клиентите, свели са ги до някакви комбинации от цифри, принуждават ги да чакат… Кризата трябва да ни сближи с клиентите, да се чувстваме задължени да им предлагаме най-добрите услуги и най-изгодните цени.

Дванайсет часът. Марсел Гробз слиза до шоурума, за да разгледа новите продукти. Проверява всяка стока, уточнява произхода й, запознава се с техническите данни. Парафира доставките за Париж, за провинцията, за чужбина.

Тринайсет и половина. Обратно в централата на авеню „Ниел“, след като е обядвал с един сандвич с масло, шунка и кисели краставички в колата. Жил му е приготвил термос с черно кафе. Разхлабва колана на панталона, събува си обувките и се отпуска да подремне няколко минути.

Жил го събужда при Порт Аниер. Марсел се разсънва, прокарва ръка по лицето си, осведомява се дали не е хъркал оглушително. Жил с усмивка го успокоява, няма нищо, не се притеснявай.

Четиринайсет и петнайсет. Марсел Гробз приема в кабинета си завеждащата „Устойчиво развитие“, за да подпише договора със сдружението на хората в неравностойно положение, по силата на който се ангажира да наеме на работа определен брой инвалиди.

Петнайсет часът. Ежедневната конферентна връзка със завеждащия направление „Китай“, със застрахователя, адвоката и един лекар. Неотдавна „Казамиа“ бе продала релаксиращи фотьойли, произведени в Китай. Обадиха се клиенти с рекламация, оплакаха се, че са получили екзема, причинена от гъбички, открити в една от партидите. Марсел Гробз настояваше всеки клиент да бъде изслушан и да получи обезщетение. Получиха петстотин и четирийсет оплаквания, а размерът на обезщетенията се движеше от триста до две хиляди евро, според случая.

Шестнайсет часът. Денят продължава със съвещание за инвестициите. Правят преглед на магазините, които отчитат загуби, планират проучвания с цел подпомагане или затваряне. Когато работата опре до съкращения, Марсел се опъва. Предпочита да се обмисли създаване на нови продукти, които да пришпорят продажбите. Преглед на предложенията за нови разработки. Запознаване с резултатите от изпитанията. Цифрови прогнози. Обсъждания с отговорниците.

Седемнайсет и трийсет. Съвещание с финансистите съдружници. Марсел продължава да държи мажоритарния пакет, но те притежават 35% от предприятието и се налага да се съобразява с тях. Годишен оборот. Текущи резултати. Проектодоговор за сто и двайсетте водещи магазина от веригата. Марсел Гробз е отговорен за доброто финансово здраве на дружеството. В Южна Европа има магазини, които не са в състояние да гарантират достатъчен оборот за срок от пет години, и ще се наложи да ги затворят, освен ако…

И пак Марсел Гробз е на топа на устата, нужно е незабавно да се внедри нов продукт, който да увеличи продажбите. В очите на финансистите чете тревогата от сериозната рецесия, пред която са изправени, и не знае какво да им отговори.

Деветнайсет часът. Връщане на авеню „Ниел“ и отново оглед на днешните и утрешните проблеми, но вече не на бегом. Развитието на електронната икономика, експанзията на интернет, нарастващият апетит на потребителите за пазаруване онлайн. Подписване на кореспонденцията. Останал е сам. Силната светлина пада директно върху плота на бюрото. Прокарва пръст отгоре, оглежда го и го избърсва в ръкава си. Подпира брадичка на ръката си и се поглежда в огледалото насреща. Вижда едър мъж с изкривена вратовръзка, с две разкопчани копчета на ризата, корем, преливащ над колана, едри ръце, розово теме и венец от рижа коса. Замисля се. Обляга се назад и се протяга. Казва си, че трябва да започне да спортува по малко, да отслабне… И да си намери помощник. Вече не може да се справя сам с всичко. Годините си казват думата, идва му нанагорно, не е първа младост.

Двайсет и един часът. Марсел Гробз напуска работното място и поема към дома.

Мина още един ден, изниза се неусетно, казва си той, поглеждайки часовника си. И утре отново на пангара…

Уморен е. Пита се колко ли още ще издържи на този ритъм.

Вече не се качва по стълбите.

Взема асансьора.

Писмото пристигна със сутрешната поща. Ифижени видя името на домоуправителя, изписано най-отгоре, и остави плика на кухненската маса. Не можеше да си поеме дъх, краката не я държаха. Все едно хергеле диви коне бе преминало отгоре й.

Изчака обедната почивка, опече наденички и притопли пюрето за Клара и Лео, които обядваха вкъщи, защото беше по-евтино, отколкото да се хранят в училищния стол.

Разпечата писмото, почти разкъсвайки плика.

Прочете го един път, два пъти.

Дивите коне отново я прегазиха.

Трябваше да напусне портиерското жилище. Имаше на разположение три месеца да си намери нова работа — подологът не й бе подновил договора — и ново жилище. Зави й се свят.

Клара и Лео престанаха да чертаят пътечки в пюрето и попитаха:

— Не си ли добре, мамо?

— Добре съм, добре съм…

— Тогава защо очите ти плуват във вода?

На летище „Роаси“ Милен Корбие подаде паспорта си на митничаря.

— Добре дошли в Париж! — поздрави той, вдигайки поглед към красивата блондинка, скрита зад големи черни очила.

Тя кимна.

— Може ли да свалите очилата си?

Тя се подчини. Около дясното й око имаше огромна синина.

— Да не би елеронът да ви е пернал по окото? — попита той.

Тя въздъхна.

— Де да беше така…

Беше спомен от г-н Уей^[3], на изпроводяк. По-точно от неговия телохранител. Закара я до летището, за да се увери, че заминава сама и не отмъква нищо. Можеше да е скрила куфар в някоя от багажните клетки. Поиска да пребърка чантата й, преди да се качи на самолета. Тя се възпротиви — бе увила диамантените си гривни и накита си от „Шоме“ в използвани хартиени кърпички. Той я разтърси яко. Тя направи опит да се защити, изгуби равновесие и се блъсна в металната рампа. Уей сви рамене и си тръгна, опасявайки се от скандал.

Милен Корбие взе самолета в тринайсет и четирийсет и слезе на „Роаси“ в седемнайсет и четирийсет. Единайсет часа в облаците. Единайсет часа не спря да предъвква разбитите си илюзии. На пекинското летище китайската стюардеса се учуди, че пътува без багаж. Френски групи, които се прибираха в родината, си показваха снимки, заснети с мобилните телефони. Персоналът по поддръжката дискретно метеше, по пода не се виждаше и парченце хартия. Терминал 2 блестеше от чистота. Можеш да ядеш направо от земята, каза си тя, отбелязвайки най-малката подробност. Кракът й нямаше да стъпи повече тук. Прекрасният й апартамент щеше да остане необитаем, мебелите щяха да бъдат разпродадени. Какво ли щеше да стане с козметичната линия, която създаде? Г-н Уей щеше да има нужда от нея, за да продължи да я разработва. Щеше да е бесен…

Граничният служител й върна паспорта и тя излезе, без да спира край багажните ленти. Г-н Уей склони да й върне паспорта, но само това. От какво друго имала нужда, за да посети старата си болна майка, излая той. Лонс льо Соние не е Париж… Няма да й се налага да носи изискани тоалети, да прави излишни разходи. Ще оставиш всичко тук, така ще бъда сигурен, че ще се върнеш, тросна се той. Знаеш, че съм длъжен да те предпазя от глупави постъпки. Нима не си щастлива тук? Помисли само за купищата пари, които печелиш благодарение на мен. Имаш си собствен апартамент, мебели, плазма… Всичко това благодарение на мен… Тя бе свела очи. Пръстите й здраво стиснаха паспорта, сякаш се бяха докопали до частица свобода. Напусна Пекин бедна като църковна мишка, след като се бъхти неуморно цели две години. Освен бижутата, успя да скрие десет хиляди долара в колана за жартиери.

Отпразнува заминаването си в самолета. Помоли да й донесат едно уиски, под претекст че има рожден ден. Намигайки й съучастнически, стюардесата я попита: на колко години ставате, тя отговори: трийсет и шест. Смяташе да спре дотук, никога нямаше да стане на четирийсет и две. Младата жена й поднесе трийсет и шест бонбона, увити в шарени хартийки с пожелания за много късмет.

И сега накъде, запита се тя, застанала на опашката за автобуса за Париж. Никой не ме чака… Нито в Париж, нито в Лонс льо Соние.

Ще си потърси работа като маникюристка или козметичка. Ще отиде и до старото си място в козметичния салон в Курбвоа, да види дали няма свободно място. Там се запозна с Антоан Кортес. Не бе изтеглила печелившия билет. Но ще има и други. Сега ще може да разказва за успехите си в Китай, може би те ще свършат работа.

Затананика си, като се придвижваше напред след туристите, които се качваха на автобуса на Ер Франс, влачейки големите си куфари. Тананикаше с дрезгавия си чувствен глас, опипвайки банкнотите, скрити в колана за жартиери.

* * *

Доти отиде в кухнята при Бека, която приготвяше вечерята. Бе отворила готварската книга на страницата на плодовите пудинги от ронливо тесто. С набрашнени ръце, свъсила вежди, четеше някаква рецепта. Доти се поколеба, май моментът не беше подходящ за приказки.

— Филип не е ли тук?

— Заведе Александър на зъболекар.

— Каза ли кога ще се прибере?

— Не.

— Мога ли да поговоря с теб, Бека?

— Не е удобно сега, тъкмо започвам да приготвям десерта… Нещо сериозно ли е?

— Да.

— Аха.

Бека пъхна един нож в книгата, отбелязвайки страницата с рецептата, бутна настрана ябълките, брашното и кафявата захар, вдигна ръце като бели свещници и впери синия си, изпълнен с очакване поглед в Доти.

— Слушам те.

Доти събра цялата си смелост и каза:

— Ще трябва вече да се махна оттук, нали?

Изненадани, свещниците не помръднаха.

— …

— Не ме поглежда, не ми продумва, нощем не ме прегръща, както правеше, когато имаше кошмари. Вече не усещам ръцете му върху мен. Преди аз го успокоявах… притисках се към него, натежавах, за да го приземя, казвах си, той се нуждае от мен за няколко часа нощем… и тези няколко часа ме правеха щастлива за цял ден.

След кратка пауза прошепна:

— Вече не се нуждае от мен.

— …

— Намери спокойствие благодарение на теб, Бека. Аз станах ненужна. Нямам никакъв принос за подобряването на състоянието му…

— …

— Обичам го, Бека. Обичам този мъж. Той не ме излъга. Не ми се надсмя. Никога не е твърдял, че ме обича. О, Бека… Толкова ми е мъчно.

— …

— Другата жена, нали? Жозефин…

Бека слушаше, както само тя можеше да слуша. С ушите, очите, сърцето, с цялата си нежност. Вдигнала двете си ръце като бели свещници.

— Намерила си работа? — попита тя тихо, без следа от укор.

— Да…

— А не ни каза.

— Исках да остана тук.

— Досетих се… и той сигурно го знае. Не смее да отвори дума за това. Да ти кажа, мъжете не са много смели, когато трябва да застанат очи в очи с действителността.

— Срещали ли са се?

— Въпросът не е само до тази жена, Доти. Той изживява голяма промяна. Справя се съвсем сам, без ничия помощ. Свестен човек е.

— Знам това, знам го, о, Бека…

Тя се разрида и Бека разтвори обятия, като се пазеше да не я изцапа с набрашнените си ръце.

Доти се приюти в прегръдките й.

— Толкова го обичам! Все си мислех, че ще свикне с мен, с присъствието ми край него… Стараех се да не изпъквам, свивах се, стараех се да бъда лека като перце. Много добре съзнавам, че не мога да се меря с нея, тя е толкова красива, блестяща, елегантна… а аз съм някак недовършена… но все се надявах, че имам някакъв шанс.

Тя подсмъркна, отдръпна се от Бека. После неочаквано избухна, нададе яростен вик, задумка по масата, по шкафовете, по хладилника, по столовете, разхвърли ябълките, разсипа брашното и захарта.

— И на всичко отгоре се извинявам! Защо непрекъснато се извинявам? Защо твърдя, че съм едно нищо? Че не мога да стъпя на малкия му пръст! Че той е толкова добър да ме държи край себе си, да ми отделя ъгълче в леглото си! Промених се изцяло, за да му се харесам. От глава до пети! Изучих красивите картини, красивите думи, приборите за ядене на риба, да седя на стола изправена, да слагам черна рокля, когато ходя на концерт, да ръкопляскам дискретно, да се усмихвам вежливо и все не беше достатъчно! Какво иска? Какво иска още, чудя се. Трябва само да ми каже и ще му го дам! Бих дала всичко, за да ме вземе със себе си. Искам да ме обича, Бека, искам да ме обича!

— Човек не ги решава тези неща. Той много те харесва.

— Но не ме обича. Не ме обича…

Бека събра ябълките, захарта и брашното, изплакна ръцете си до лактите на мивката, избърса се с парцала, метнат на дръжката на фурната.

— Сега не ми остава нищо, освен да се върна у дома. Съвсем сама… самата мисъл ми е непоносима… Мигът, в който ще се окажа сама в малкото ми апартаментче, без него, без вас. Вечер ще паля лампата и ще виждам, че съм съвсем сама. Тук бях щастлива.

Тя седна и тихо заплака, отпуснала рамене, притиснала носа си с длан.

На Бека й се искаше да помогне, но знаеше, че не може да промени посоката на желанието, а то заобикаляше Доти, нехаеше за нея.

Връчи й един нож.

— Помогни ми. Обели ябълките, нарежи ги на едри кубчета. Когато сърцето тъгува, човек трябва да занимава с нещо ръцете си. Това е най-сигурният начин да се пребори с тъгата.

— Ще се наложи да носиш апаратчето, да се надяваме, че няма да ти е много неприятно — каза Филип на Александър, докато караше към къщи.

— Да, ще се наложи да го нося… — отвърна с въздишка Александър, поглеждайки към баща си. — Ти носил ли си?

— Не.

— А мама?

— Мисля, че не… Не съм я питал.

— По ваше време нямаше ли такива?

— Искаш да кажеш, преди сто години?

— Не исках да прозвучи така — оправда се Александър.

— Знам. Пошегувах се.

— Мама сега ще остане завинаги млада…

— Нещо, което със сигурност щеше да й се понрави.

— Кой е най-хубавият ти спомен с нея?

— Когато ти се роди.

— Аха… и как беше?

— Двамата с майка ти бяхме в клиниката. Сложиха дюшек на пода и първата нощ тримата прекарахме прегърнати, с теб помежду ни. Внимавахме да не те смачкаме, лежахме раздалечени, за да има достатъчно място за теб, но никога не бяхме изпитвали такава близост. Тогава осъзнах значението на думата „щастие“.

— Толкова ли беше хубаво? — учуди се Александър.

— Исках нощта да не свършва никога.

— Значи, никога вече няма да бъдеш толкова щастлив.

— Значи, че ще бъда щастлив по различен начин… но че онова щастие ще бъде върховното ми щастие.

— Приятно ми е да си мисля, че съм бил част от него, независимо че не си спомням.

— Може да се окаже, че си спомняш, но не го осъзнаваш… А ти — събра смелост Филип — кога си бил най-щастлив?

Александър се замисли. Лапнал върха на яката на ризата си, той лекичко я дъвчеше, навик, който бе придобил отскоро.

— Много пъти и винаги различно.

— Последния път например?

— Когато целунах Анабел на връщане от училище, докато светеше червено на светофара… Беше първата ми истинска целувка и ми се струва, че и аз се почувствах така, сякаш целият свят ми принадлежи.

Филип не каза нищо. Чакаше Александър да обясни коя е Анабел.

— Когато целунах Фийби, усещането не беше толкова силно, и с Крие също беше хубаво, но и с нея беше различно. Как мислиш, с това апаратче ще мога ли да се целувам с момиче? Тези железа по зъбите няма ли да ми пречат?

— То ще те целува заради начина, по който го слушаш, гледаш, разказваш му разни истории, заради куп други неща, които ще намери в теб… и които, може да се окаже, дори не подозираш в себе си.

— Така ли — учудено го изгледа Александър.

После се умълча. Думите на баща му породиха хиляди въпроси. Филип си каза, че досега не бе имал толкова дълъг интимен разговор със сина си, и се почувства щастлив. Нещо подобно на онова, което бе изпитал, докато лежеше на дюшека на пода в клиниката, когато в продължение на една нощ се бе почувствал като краля на света.

Ортанс Кортес се ненавиждаше.

Идеше й да се шамароса, да се прикове на позорния стълб, никога повече да не си продума. Да спука от подигравки една патица, която се казва… Ортанс Кортес.

Беше изпуснала шанса на живота си.

Изцяло по своя вина.

Никълъс я бе взел със себе си в Париж да присъства на ревюто на „Шанел“. „Шанел“! Тя бе изкрещяла, „Шанел“, наистина ли? И на подиума Карл Лагерфелд, истинският, в плът и кръв?

— И възможността да се срещнеш с Ана Уинтур — добави Никълъс, поглаждайки с ръка жълто-розовата си вратовръзка. — Поканен съм на коктейла след спектакъла и ти ще ме придружиш…

— О, Никълъс! — запелтечи Ортанс. — Никълъс, Никълъс, как да ти се отблагодаря?

— Не ми благодари. Бутам те напред, защото знам, че от теб може да излезе нещо и че някой ден ще се възползвам…

— Лъжец! Правиш го, защото си лудо влюбен в мен!

— Точно това имах предвид.

Взеха Евростара до Париж в седем и дванайсет сутринта. Бяха станали в пет, за да уточнят какво ще облекат, за да бъдат на висотата на събитието. На Гар дю Нор взеха такси. Бързо, карайте за Гран Пале.

Ортанс непрекъснато се оглеждаше в огледалцето на синята пудриера „Шисейдо“ и десет пъти попита Никълъс: как изглеждам, кажи, как изглеждам?

Той повтори десет пъти: божествена, божествена…

Тя го попита за единайсети път.

На входа на Гран Пале показаха поканите.

Наредиха се на опашката, за да стигнат до голямата зала и да застанат под големия прозорец на покрива, въртейки глави във всички посоки, за да не пропуснат нещо от обстановката, да не се разминат с някоя светска личност. А те бяха толкова много, че Ортанс се отказа да изброява имената им. Ревюто бе ослепително. Декорът представляваше бутика на улица „Камбон“, сведен до размерите на музикален павилион. Гигантски реплики на чанти на „баклавички“, копчета, джуфки, шапки клош, всякакви емблематични аксесоари на Шанел… По стените на павилиона висяха перлени колиета, всичко беше бяло, елегантно. Манекенките нямаха грешка.

Ортанс аплодираше с всичка сила.

Никълъс се наклони към нея и прошепна:

— Укроти ентусиазма си, скъпа, ще вземат да си помислят, че съм довел някоя братовчедка от провинцията.

Тя на мига си придаде отегчен вид и се прозя, веейки си с поканата.

На коктейла се блъска с лакти до изнемога, докато се добере до Ана Уинтур. Трябваше да действа светкавично. Публична тайна бе, че Уинтур никога не се задържа дълго, не се смесва с простосмъртните.

Ортанс преодоля двамата телохранители, представи се като журналистка и се обърна към дизайнерката:

— Мислите ли, че рецесията ще се отрази на модните дефилета тази седмица в Париж, или, за да съм по-експлицитна, в състояние ли е кризата да сведе до нула не само списъка с поръчките на модните къщи, но също така и самочувствието, и въображението на прочутите дизайнери?

Много се гордееше, че измъдри този въпрос.

Ана Уинтур обърна към нея погледа си на слепец, скрит зад огромните черни очила.

— Хм… нека помисля… Ще ви отговоря, след като се убедя, че правилно съм разбрала въпроса ви.

След което й обърна гръб, давайки знак на пазачите си да я освободят от натрапницата.

Ортанс остана с увиснало чене, със залепнала идиотска усмивка на лицето. Размазана. Ана Уинтур я размаза. Въпросът й беше адски тъп, кръгла нула. Дълъг, неясен, объркан, претенциозен.

Беше станала за резил пред единствения човек на света, когото искаше да впечатли. Каза си, че да станеш „за резил“, беше точно това: желанието да се покажеш по-любезен, по-оригинален, по-умен, а всъщност да не ти стига акълът и да се изложиш пред очите на всички.

Наближаваше краят на май, Лиз се готвеше да отлети за Лос Анджелис и, честно казано, на Гари не му беше неприятно. Тя беше от момичетата, които парадират с независимостта си, отхвърлят господството на мъжете, мятат букетите в кофата за боклук, плезят се, показвайки пиърсинга си, когато им държиш вратата, но като истинска съпруга с удоволствие повтаряше след всяка втора дума „ние“, и — върховно престъпление — слагаше четката си за зъби редом с неговата и си бе донесла горнището на пижамата.

А долнището? Не носеше такова.

Гари броеше дните до 27 май.

Най-после заветният ден дойде, той я качи на едно такси за летището, затвори вратата, изчака жълтото возило да завие зад ъгъла на 74-та улица и нададе радостни викове, привличайки погледите на няколко минувачи.

Вечерта, беше петък, излезе да се забавлява заедно с Кайбот, както свикна да нарича Джеръм. Във Вилидж Вангард се запозна с разкошна жена. Истинска жена с фини бръчици край очите и големи тъжни очи. Дълга, уморена брюнетка, която пиеше чисто уиски и носеше гривни с разни висулки. Заведе я вкъщи и я търкулна на леглото сред звън от камбанки и въздишки. Събудиха се на другия ден около обяд. Тя много му харесваше. Погледът й бе забулен от тъга, което й придаваше загадъчен вид. Призна, че била с няколко години по-голяма от него, той отговори, че е чудесно, защото му било писнало да бъде млад. Любиха се до четири следобед. Тя му харесваше все повече и повече. Представяше си извратени целувки, вечери на свещи, размишления за любовта и желанието, свободата и възможността сам да си поставяш ограничения, за всезнаещия човек, на когото всичко е като в мъгла, за човека, който нищо не знае, а всичко му е ясно… Докато закопчаваше сутиена си, тя го покани да я придружи — отиваше да вземе синовете си от тренировката им по джудо. Край на мечтите.

Не я видя повече.

Все още помнеше имената на момчетата: Пол и Саймън.

Няколко дни по-късно Кайбот го покани да отидат в Мет, както наричаше Метрополитън Мюзиъм като истински нюйоркчанин, на откриването на изложба на фондация „Барне“. Ще покажат страшно много творби от импресионисти, обясни той, ококорил очи от възбуда. Гари мина да го вземе от „Брукс Брадърс“ в края на работния ден, когато затваряха магазина. Времето беше меко, накъсани като тирета облаци се носеха по небето, бягащите за здраве бяха окупирали алеите, катеричките бяха заети с обичайните си занимания. Двамата прекосиха парка, разговаряйки. Наелектризиран от очакването, Кайбот не можеше да върви спокойно, подскачаше, ръкомахаше, докато в един момент Гари не му обясни, че така се нарича и един вид сирене от Югозападна Франция. Кайбот го изпепели с поглед. Как си позволява да сравнява любимия му художник с някакво си козе сирене? Обидено сви устни. Беше дълбоко наскърбен.

Гари се извини, времето беше хубаво и беше настроен за закачки. Затова се бе пошегувал. И ти си един приятел!, възмути се Кайбот, връчвайки му билета за изложбата с обяснението, че пътищата им се разделят на това място. Гари си каза, че така е по-добре. Кайбот започваше да го дразни. Това вманиачено преклонение пред един-единствен художник му действаше угнетително, задушаваше го.

Влезе в Метрополитън, подсвирвайки си. Бе сам, свободен, косата му изсъхна, без да щръкне на всички страни, яката на ризата му лягаше меко на раменете му, животът бе прекрасен, запита се какво ли прави в този момент Ортанс?

Пред един страхотен Матис, „Масата от розов мрамор“, се натъкна на странно момиче. Отначало я забеляза в гръб — дълга коса, вързана на конска опашка, и ужасно му се прииска да я ухапе по врата. Вратът й бе дълъг, гъвкав, нежен, тя го извиваше по специален начин, източваше го, сякаш беше антена на насекомо. Заприлича му на скакалец с коса. Бе заслепен. Вървеше след нея, от картина на картина, без да изпуска от очи тила й. Казваше се Ан. Той се приближи до нея, заговори й за Франция и за музея „Орсе“. Призова на помощ спомените си, за да я впечатли. Знаеше ли, че Анри Емил Беноа Матис е роден на 31 декември 1869 в Като Камбрези? Ужасно е да се родиш на 31 декември, броят ви една цяла година, която не сте изживели. Колко несправедливо!

Тя се изкиска и той реши, че работата е опечена. А знаеше ли тя, че когато бил на двайсет години, като студент по право…

— Също като мен — прекъсна го тя. — Следвам право в Колумбийския университет, пиша дисертация за Американската конституция.

Та значи, когато бил на двайсет години, получил апендицитна криза, оперирали го и трябвало да изкара една седмица на легло. За да го разведри — тогава нямало телевизия — майка му му занесла кутия цветни моливи и той започнал да си драска разни неща. Повече не се върнал към правото, заминал за Париж да учи в Академията за изящни изкуства.

— Аз пък, понеже рисувам много лошо, ще продължа да уча право — заяви тя.

В момента се готвела за изпита за съдебен адвокат. Гари я покани на вечеря. Тя отклони поканата, имала да учи. Изпрати я до Колумбийския университет на 116-а улица. Когато вдигаше ръце, от нея лъхаше силно на ванилия и този мирис го упояваше.

Започнаха да излизат заедно. Тя носеше кецове „Конвърс“ във всички цветове и подходящи по цвят фланелки. Лягаше си рано, не пиеше алкохол, беше вегетарианка, обожаваше тофу и го ядеше във всякакъв вид, солено, сладко, с конфитюр от боровинки или с черни гъби. Разказваше му за историята на Щатите и за конституцията. Той изчакваше да спре да си поеме дъх, за да я целуне.

Един ден му призна, че е девствена, че ще се пази за съпруга си. Беше член на движението „Не на секса преди брака“. Ние сме щастливи, че сме запазили целомъдрието си, то е прекрасна добродетел, да знаеш.

Гари се съгласи, казвайки си, че в случая то му създава сериозен проблем.

Той все така харесваше дългия й виещ се врат на разтревожено насекомо, големите й замъглени очи. Дори когато ги разглеждаше като отделни, несвързани един с друг елементи… Искаше му се да ги откъсне и да ги забоде с карфички в тетрадка. Тя не оценяваше закачката.

Една вечер, докато слушаха ноктюрното на Шопен в ми бемол мажор, на което той се наслаждаваше със затворени очи, изисквайки пълна тишина — бе я предупредил да се съсредоточи в дясната ръка, която свиреше сопран като извисяващ се глас, без да пропуска ниските тонове, изпълнявани от лявата, толкова силна, мощна, — тя прекъсна Шопен, за да уточни, че през 1787 Конфедерацията е наброявала едва тринайсет щата, а американците са били три милиона. Което е твърде малко, ако сравним с европейските страни например…

Дълбоко засегнат, Гари реши да не се среща повече с нея.

Наистина, помисли си той, Глен Гулд е бил прав, когато е казал, „не мога да изчисля с точност какво е съотношението, но винаги съм знаел, че всеки час, прекаран в компанията на други хора, се компенсира с хикс часове самота. Нямам понятие каква е частта на хиксовете, два часа и седем осми или седем часа и две осми, но изразена в брой, би трябвало да е значителна“.

Отсега нататък щеше да престане да губи тази значителна част от времето си.

* * *

Жозефин бутна вратата на хола и излезе на балкона. Нощта беше ясна, осветена от луната, която сякаш се усмихваше широко и добродушно като щастлива девойка. Луната често наблюдава земята с усмивка. Човек може да си помисли, че се подиграва, ако не беше спокойната й ведрина, която действа успокояващо.

Имаше нужда да погледа звездите, да си поговори с баща си. Същия ден бе прочела статия от Пати Смит в „Монд“. Бе запомнила една фраза от Пазолини, която певицата цитираше: „Не думите не ни говорят, а ние сме изгубили навика да ги слушаме“. Пати Смит се разхождаше из гробищата и беседваше с мъртвите. Жозефин бе оставила вестника, казвайки си, че е изгубила навика да говори с баща си.

Затова вечерта си взе пухената завивка и се настани на балкона. До нея се разположи и Дю Геклен, който неотлъчно я следваше по петите. Където и да отидеше, той беше до нея. Чакаше я пред вратата на тоалетната, на банята, следваше я, когато станеше да отвори или да затвори някой прозорец, да пусне радиото или да го загаси, да оправи някоя гънка на завесата, да изчисти хладилника. Вероятно се опасяваше да не го изостави, затова усърдно вървеше подире й.

— Знаеш ли какво, дебеланко мой? Ти си истинска лепка.

Той я погледна с такава обич, че тя веднага съжали за думите си и побърза да го почеше зад ушите. Той тихо изръмжа, тя се извини, съвсем бе забравила за отита. Възпалението премина от едното ухо на другото и тя от доста време го почистваше и капеше капки, стиснала кучето между краката си, за да не мърда, докато трае манипулацията.

На черното небе проблясваха хиляди звезди, които сякаш си говореха помежду си. Оглушителна светлинна врява. Откри Голямата мечка, съсредоточи се върху последната звезда, с която завършваше дръжката на черпака, и призова баща си.

Както обикновено, наложи се да почака известно време, докато той заговори.

Правеше го с кратки, ярки светлинни сигнали.

Тя му благодари за черното тефтерче на Свенливия младеж.

— Разбрах едно нещо… важно нещо. Спомняш ли си за оня ден на плажа в Ландите? Деня, в който ме взе в прегръдките си и нарече Анриет престъпница? Разбрах, че през въпросния ден бях успяла да доплувам до брега съвсем самичка… съвсем самичка, татко. Никой не ми се притече на помощ… След това и в живота винаги съм изплувала от водата разгневена и съвсем сама. Само дето не го знаех. Представяш ли си? Не придавах никакво значение на това, което вършех. Не си казвах браво, не черпех упование в себе си, не се насърчавах, нямах самочувствие.

Стори й се, че най-крайната звездица примигва, ту угасва, ту светва. Дълги проблясвания, кратки проблясвания, все едно й изпращаше съобщение по морзовата азбука.

— Сега не се страхувам толкова. Спомняш ли си колко бях уплашена, когато останах с Ортанс и Зое в апартамента в Курбвоа без пари, без съпруг, без да знам какво ми подготвя бъдещето^[4]? Бях изцедена, без капчица желание нито да чета, нито да пиша, нито да продължавам да уча… Бях лесна плячка — вълните на живота ме премятаха насам-натам, хората ме подценяваха, не се отнасяха добре с мен, наследих куп сметки за плащане. Спомняш ли си как по вечерно време от балкона в Курбвоа се устремявах към теб, дебнейки най-малкия знак, очаквайки отговор, а ти ми говореше, вдъхваше ми смелост? Двамата с теб си говорехме… Не споделях с никого за нашия диалог. Щяха да ме изкарат умопобъркана.

Стори й се, че звездичката бе престанала да мига и светеше ярко и непрекъснато. Това я окуражи.

— Сега вече нещата потръгнаха, татко… доста добре, бих казала. Престанах да тъпча на едно място, да се съмнявам, да се сравнявам с Ирис, да се смятам за неудачница. Хрумна ми идея. Идея за книга. Оформя се в момента в ума ми. Аз я подхранвам, давам й вода, вземам всичко, което виждам в живота, и най-незначителните подробности, които хората подминават, без да забелязват, от които не се нуждаят, и ги включвам в книгата…

Дю Геклен се сепна от задействала се автомобилна аларма и залая.

Тя протегна ръка от топлата и успокояваща пухена завивка, хвана го за врата и му заповяда да престане.

— Ще събудиш целия квартал!

Той млъкна, отправи поглед в мрака, изправен на задните си лапи, готов да сдави врага.

Жозефин отново се взря в нощта. По небето плуваше разпънат бял воал, копринен шал, през който меко просветваха звездите.

— Тази идея ме кара да се чувствам добре. Вечер, когато си лягам, си казвам, днес свърших нещо, вложих ума си, умението си в нещо. Попаднах на една история… Историята на един младеж и Кари Грант, идеята за това, какво ни поднася животът, когато сме още в зората му, и какво правим с него през годините. Историята за упорития и смел Арчибалд Лийч, който не се спрял пред нищо, за да създаде образа на Кари Грант, и за колебливия и обзет от съмнения Свенлив младеж. Не знам дали ще се справя, но ще опитам… Това ме прави щастлива. Разбираш ли?

Знаеше, че той разбира, въпреки че не бе сигурна дали малката звезда все още мига. Той я подкрепяше. Обгръщаше я с две ръце, допрял буза до нейната.

Тихичко питаше:

— А Филип? Той къде е в цялата тази работа?

— Филип… Мисля за него, ти го знаеш.

— И…

— Ще ти кажа как мисля да постъпя и ти само ще мигнеш, съгласен ли си?

— Съгласен.

Тя дълбоко се вълнуваше от тези разговори. Когато той почина в нощта на 13 юли, небето над цяла Франция бе озарено от разноцветни ракети и в най-малките селца хората танцуваха на площадите, а тя бе едва десетгодишна. Двамата носеха в сърцата си спомена от онзи съдбовен следобед на плажа в Ландите, но никой не си позволи да отвори дума за това. Защото думите щяха да бъдат страшни, обвинителни, щяха да разровят калта, да опръскат участниците. Затова си мълчаха. Той я хващаше за ръка, двамата излизаха, вървяха един до друг, без да продумат. Той бе отвикнал да говори, езикът му се бе завързал на възел.

Смъртта развърза възела.

Тя си пое дълбоко въздух и се разприказва:

— Смятам да отида в Лондон… Без да му казвам. Някоя вечер ще обикалям покрай дома му като сянка. Ще бъде красива синя нощ, лампите в хола ще светят, той ще седи и ще чете, ще говори или ще се смее щастливо, така си го представям.

— И после…

— Ще провра ръка през решетките на парка, Ще събера няколко камъчета от земята и ще ги хвърля по стъклата на прозореца. Съвсем леко, като тих пролетен дъжд. Той ще отвори прозореца, ще се наведе в тъмното, да види кой е този луд, който се цели в красивите му прозорци.

Тя протегна врат, навела глава, и изигра сцената.

Той отваря прозореца и се навежда към улицата. Тротоарът е пуст. Поглежда наляво, после надясно, колебае се. Светещите улични лампи и бледата сянка наоколо, каменните вази с неясните цветни петна от полюляващите се папрати и здравец…

Той се взира в мрака. Понечва да затвори капаците, когато дочува тих глас:

— Филип…

Отново се навежда напред, но сега вече с повишено внимание, изучавайки щателно сенките, тъмните петна, храстите и дърветата, черната ограда на малкия парк, празните места между паркираните коли край тротоара. Съзира силует в нощта. Жена, облечена в бял шлифер. Жена, която му изглежда позната… Премигва и си казва, не е възможно, тя е в Париж, не отговаря на писмата ми, на цветята, които изпращам, и пита:

— Жозефин, ти ли си?

Тя повдига яката на белия си шлифер, прихлупва я с две ръце. Разтреперва се от гласа му. Ръцете й са ледени, нервна е. Срамува се, че стои и чака на улицата. Сякаш е жена, която се натрапва. И изведнъж срамът се изпарява. Залива я вълна от огромна радост, тя цялата се люлее, зъбите й са стиснати, но все пак успява да се усмихне и задъхано прошепва:

— Да.

— Жозефин? Ти ли си?

Той не може да повярва. Прекалено дълго я е чакал, за да си помисли, че сега стои тук пред него. Научил се е на търпение, на смирение, на лекота, научил се е да се освобождава от толкова много неща, повтаря, не е възможно, иска да затвори прозореца, но пак се навежда напред, за да огледа тъмнината и да преслуша мрака.

— Аз съм — повтаря тя, стиснала с две ръце яката на шлифера.

Той си казва, не сънувам, явно съм полудял. Единствено от него зависи да действа като разумен мъж, който затваря прозореца и се връща на мястото си в залетия от светлина хол, свивайки в недоумение рамене. Мъж, който не може да повярва, че една жена го чака в нощта и хвърля камъчета по стъклата, за да му съобщи, че е прекосила Ламанша заради него.

Той се обръща. Погледът му спира на Бека и Александър, загледани в телевизора в ъгъла на хола. Доти си е тръгнала следобеда, оставила е бележка на скрина в спалнята. Намерила нова работа, връщала се в апартамента си. Благодареше му за гостоприемството. Искало й се да остане, но не й било тук мястото, знаела го. Разбрала. Тъжна бележка, прощални думи. Той не се натъжава. Изпитва облекчение. Благодарен е, че си е тръгнала, без да пролива сълзи и да прави сцени.

За последен път се изпълва с надежда, надежда на безумен мъж, който вярва в призраци, хвърлящи камъчета по прозорците, и още веднъж се обръща към черната нощ, към улицата, на която вероятно няма никой:

— Ти дойде…

— Тук съм…

— Ти ли си наистина?

Той се навежда от балкона. Търси я, мъчи се да я види, може би си я представя във въображението си.

— Тук съм — повтаря тя. — Дойдох да ти кажа, че вече не се страхувам.

Наистина е тя. Това е нейният глас. Сега вече е сигурен.

— Чакай, слизам.

— Чакам.

Открай време е така, тя винаги го е чакала.

Дори когато не е знаела, че чака точно него.

— Така ли ще бъде, кажи, татко? Мълчиш, но знаеш какво ще се случи.

— Не съм врачка, Жозефин, не мога да ти дам повече подробности за това, което те очаква.

— Нали разбираш, че няма да иска да се срещнем в присъствието на всички хора край него. Ще слезе, аз ще го чакам на улицата. Ще съм с красивата си пола, която се полюшва, когато вървя, с белия си пуловер на едри черни точки, с обувки без ток, за да крача уверено, без да се спъвам, и с белия шлифер, с леко вдигната яка, за да си прикрия дискретно лицето. Сърцето ми бясно ще лумка. Скрита в тъмното, няма да се страхувам толкова, няма да се виждат зачервените ми уши, капките пот, оросили челото ми близо до косата… Колкото и да си казвам, че съм излекувана, че съм смела, винаги се чувствам неловко. Той ще отвори входната врата, ще слезе по стъпалата, бавно, с известно колебание — все още не е убеден, че съм наистина аз, — ще повтори още няколко пъти Жозефин? Жозефин?, а аз бавно ще пристъпвам. Ще вървя към него, както във филмите, той ще ме грабне в прегръдките си, ще ме нарече луда, ще ме целуне… Топла, продължителна, спокойна целувка като след раздяла. Виждам сцената… Не съм го изгубила, татко, току-що си го върнах. И ще отида в Лондон… Сега вече съм сигурна. Винаги е хубаво да си представяш нещо, да го очакваш с разтуптяно сърце. Истина е също, че понякога въпросното нещо ви издига прекалено нависоко и после се разочароваш… но аз вярвам, че ме чака на стълбите…

Изпрати въздушна целувка в тъмното, прегърна се през раменете, залюлявайки се на пети на балкона, потърси с пръсти пукнатината, която бе открила, и я опипа, защото й действаше успокояващо.

Малката звезда на края на дръжката леко премигваше. Той се готвеше да се оттегли. Тя побърза да изрече това, което си бе намислила:

— Но преди това, преди това… трябва да отида да поговоря със Свенливия младеж. Той вече е остарял. Е, не чак толкова… но се чувства стар, защото се е примирил и отказал. Отказал се е от живеца, който е можел да възпламени дните му. Искам да ми обясни причината за отказа си. Искам да разбера как може да прекараш целия си живот далече от мечтата си, без да се опитваш да я постигнеш.

— Нещо, което ти едва не стори — припомни с въздишка баща й.

— Искам той да ми го разкаже… лично. Искам да си даде сметка, че не е изживял напразно онази история, че именно тя ме измъкна от водата в Ландите, че може да спаси и много други хора. Хора, които нямат смелост, на които по цял ден им повтарят, че е безсмислено да се надяват. Защото на нас ни втълпяват това, нали? Подиграват се на хората, които имат мечти, упрекват ги, заклеймяват ги, връщат ги насила в действителността, убеждават ги, че животът е скапан, тъжен, че бъдеще не съществува, че няма място за надежди. Бият ги по главите, за да го запомнят. Измислят им всякакви непотребни потребности и ги ограбват до шушка. Държат ги в плен, като затворници, заключват ги с двойни ключалки. Забраняват им да мечтаят. Да израстват, да се издигат. И въпреки всичко… И въпреки всичко… Ако нямаме мечти, не сме нищо повече от жалки човешки същества с ръце, лишени от сила, с крака, които тичат без цел, с уста, която гълта въздух, с празен поглед. Мечтата е това, което ни доближава до Бог, до звездите, което ни прави по-големи, по-красиви, единствени… Човек без мечти е толкова дребен. Толкова малък, ненужен… Човек, на когото са останали само всекидневните изпитания на действителността, представлява тъжна гледка. Той е като дърво без листа. Дърветата трябва да имат листа. Красива разлистена корона, за да бъдат истински дървета. Какво от това, че листата окапват, нали ще се появят нови? Няма място за разочарование… Душите живеят в мечтите. Величието на човека е в способността му да мечтае. Днес ние не дишаме, задушаваме се. Премахнали са мечтите, също както премахнаха душата и Небето.

Вече не говореше тя, а баща й слагаше думите в устата й, той я обнадеждавате, вдъхваше й вяра, подтикваше я да слага нови листа на дърветата.

Прав е бил Пазолини. Думите ни говорят непрекъснато, но ние не си правим труда да ги слушаме…

* * *

Стоеше пред вратата на г-н и г-жа Боасон. Голяма, боровозелена врата с две красиви медни излъскани топки. Продълговата изтривалка за крака, обточена със зелен кант. Готвеше се да позвъни. Да позвъни на вратата на Свенливия младеж. Ифижени беше тикнала петицията в ръцете й с думите, сега, госпожо Кортес, работата повече не търпи отлагане. Не утре или вдругиден… Тя изгледа Ифижени с израз на колебание, не съм сигурна дали съм подготвена, не знам… Хайде, давайте!, подкани я Ифижени, няма какво толкова да правите. От вас се иска само да покажете писмото на домоуправителя, после текста, дето написахте, и да ги питате дали искат да подпишат. Достатъчно е да съберем подписите на живеещите в блока. И ще спечелим, госпожо Кортес, ще спечелим. Как я мисли тази работа домоуправителят! Въобразява си, че може да прилага несправедливо закона? Че може да настани мацката си в моята квартира! Че ще клекна и ще оставя нещата така? Хайде, давайте по-смело, госпожо Кортес!

— Сега ли, Ифижени, точно сега? Трябва да се подготвя… Какво ще им кажа?

— Ще им изложите проблема и ако хората са доволни от мен, ще подпишат. Какво толкова сложно има. Аз нямам за какво да се упреквам, чистя го и го лъскам вашия блок, мажа го с паркетин, сменям повредените пръчки на стълбите, изгорелите крушки, разнасям пощата, подписвам се за препоръчаните писма, лятно време поливам растенията, пресушавам дъждовните локви, проветрявам, всяка сутрин съм на крак от шест часа, за да изкарам кофите за боклука, мия ги с маркуча, подреждам в стаичката, за да стигате лесно до тях, следя за течове, почиствам мазетата, те знаят ли го това, или очите им са се слепили от лайна! Съжалявам за неприличния език, ама понякога сърце не ми дава да се изразявам изискано.

— Всъщност…

Не беше готова да се срещне със Свенливия младеж. Петицията беше друго нещо, бе поела ангажимента. Ще я подпише с две ръце, но се колебаеше дали да застане очи в очи с г-н Боасон, героя на нейния още ненаписан роман. Ами ако той откаже? Ако се разгневи? Ако заяви, че нямам право да чета тефтерчето, че той го е изхвърлил именно за да не може никой никога да го прочете. С какво право си пъхате носа в личния ми живот? С какво право? Щеше да я отпрати, смазана, с празни ръце и празно сърце, разбита. След подобен удар нямаше да се съвземе.

— Не вярвате, че ще стане, така ли излиза? Смятате, че трябва да се махна, че е нормално да ме изхвърлят като нещо, от което никой не се нуждае?

— Не, Ифижени, не смятам така.

— Тогава по-живо! Тръгвайте! Мога да дойда с вас, ако искате, няма да си отварям устата, само ще стоя до вас като олицетворение на справедливостта.

— А, не! Само това не.

Искам да бъда сама. Да вляза у тях, да седна до него, да си поговорим тихо, кротко. Искам да ме изслуша и да ми каже… да ми каже… да, госпожо Кортес, разкажете историята, това е моята история, само не казвайте, че съм аз. Не искам никой да ме разпознае. Измислете друг мъж, който е изхвърлил живота си в нечия друга кофа за боклук.

— Е — подканяше нетърпеливо Ифижени, — отивате ли?

— Да, отивам, пък да видим какво ще излезе — отвърна тя и мислено се поправи, аз да видя какво ще излезе.

Призова на помощ баща си. Ще дойдеш ли с мен, помоли го тя. Няма да ме изоставиш, нали? О, моля те, дай ми знак, без значение какъв, например крушката да угасне внезапно, телевизорът да се включи сам, бутонът на асансьора да започне да мига, да избухне пожар на стълбището…

Знак така и не се появи.

Започна обиколката от г-н и г-жа Мерсон. Г-н Мерсон не си беше у дома, но гъвкавата г-жа Мерсон, с цигара между устните, заяви, разбира се, ще подпиша, Ифижени е тип-топ, много ми харесва, че всяка седмица е с нов цвят на косата, действа ми ободряващо.

Синът на г-жа Пинарели също подписа. Портиерката? Изобщо не ме интересува, но трябва да й признаем, че си гледа работата. Можеше да е малко по-закръглена… но не може все пак да искаме портиерката да се кълчи предизвикателно, нали, госпожо Кортес?

Ив Леже и той подписа. Тъкмо говореше по телефона, нямаше време за приказки, къде да подпиша, за какво всъщност? Портиерката? Идеална е…

Накрая останаха само г-н и г-жа Боасон. Ифижени ликуваше, ето на, виждате ли, виждате ли? Нали ви казах, нямам грешка, върша си работата за пример и да ви кажа ли още нещо? След като съберем подписите на живеещите във вход А, ще поискам повишение на заплатата. Прас, удар в зъбките на домоуправителя, който се лакоми да подреди на топличко мацката си, да се търкалят в леглото през почивката, защото точно за това иде реч, госпожо Кортес, нищо друго! Гадини разгонени!

— Утре ще отида при семейство Боасон. Стана късно, Ифижени, време е за вечеря. Всеки момент ще седнат на масата.

— Дрън-дрън, да се откажете сега, след като сме толкова близо до целта! Хайде, мърдайте! Онзи ден им направих услуга на семейство Боасон, отпуших им мивката, сега ми дължат един подпис!

Ифижени се заинати и започна да се нервира.

— Ама, госпожо Кортес, почти свършихме!

— Добре — предаде се Жозефин с въздишка, изтощена от спора. — Отивам, само че ще ме чакате у вас, притеснявате ме, като ме притискате така.

— Добре е, че ви притискам, госпожо Кортес, щото нещо ми изглеждате шубелисана! От какво се боите, чудя се. Щото е завършил Политехниката ли? И вие сте учили дълги години разни трудни науки.

— Отивам, но ще ме чакате в портиерната.

— Окей — отстъпи Ифижени, за пореден път издавайки звук на запушен тромпет. — Имам някакво предчувствие, че ще ме изоставите насред пътя.

— Не, Ифижени! След като съм казала, че отивам, ще го сторя, ето, отивам…

Ифижени едва не си изкриви врата, докато слизаше по стълбите, държеше да се убеди, че Жозефин не се измъква.

Дойде моментът на истината. Сега всичко бе поставено на карта. Моментът, в който Жозефин щеше да получи или не правото да напише зараждащата се в нея книга. И ето че се озова пред зелената врата с двете медни топки.

Позвъни.

Изчака.

Долови мъжки глас, който попита, кой е?

Тя отговори, аз съм госпожа Кортес, от петия етаж.

Едно око се лепна на шпионката.

Дрънкане на верига, отключване на една, две, три ключалки, резе, още една ключалка…

На вратата се показа мъж.

— Господин Боасон?

— Да…

— Трябва да говоря с вас.

Той се почеса по врата. Носеше вълнена кабинетна пижама в цвят бордо, препасана на кръста с шнур в същия цвят, и сиво шалче. Беше блед, костите му прозираха под опънатата, прозрачна кожа. Открехнал вратата, той я оглеждаше.

— Става въпрос за портиерката.

— Жена ми я няма, тя се занимава с тези неща. Елате друг път.

— Важно е, господин Боасон, иска се само един подпис. Всички останали се подписаха, допусната е несправедливост и трябва да я поправим.

— Да ви кажа…

— Само един подпис, господин Боасон.

Тя не сваляше очи от него. Значи това е младежът, който е препускал по коридорите на метрото, щастлив, че е открил любовта… Който е целувал мъхестата горна устна на Жьонвиев, бягал е от часовете, пил е шампанско с Кари Грант, подарил е кашмирен шал на човек, който живеел в щат с топъл климат, и е умолявал да го вземат за шофьор, за момче за всичко?

Той я покани в хола. Просторно, мрачно помещение с внушителни мебели, украсени с резби и плетеници. Остъклен бюфет, в който бяха наредени чаши за шампанско. Фотьойли с прави, неудобни облегалки и ориенталски килим върху лакирания паркет. Тъжна, студена стая. На канапето лежеше отворен вестник. Светеше една-единствена лампа. Явно го беше прекъснала насред четенето.

— Жена ми замина при сестра си в Лил. Сам съм, обикновено е подредено.

— О, много е подредено дори! — възкликна Жозефин. — Ако знаете у нас какво е!

Той пропусна забележката, без да се усмихне. Осведоми се какво може да стори за Ифижени.

Изслуша я и потвърди, че бил много доволен от портиерката. Не толкова от цветовете на косата й. Устните му леко се разтегнаха в едва доловима усмивка, все едно повтаряше нещо, в което не бе истински убеден. Не било твърде изискано една портиерка да си боядисва косата червена, зелена, синя, жълта… но с изключение на това нямал никакви други забележки. Къде да подпише? Жозефин му поднесе листа с петицията. Той прочете имената и прибави своето. Върна й писалката и я изпрати до вратата.

— Благодаря, господин Боасон, помогнахте да се поправи една несправедливост.

Той не отговори, понечи да отвори вратата.

Ако не сега, никога няма да го сторя, си каза Жозефин. Жена му я няма, ще се отпусне да говори.

— Господин Боасон, имате ли минутка време?

— Тъкмо се готвех да си претопля вечерята. Жена ми е оставила ядене…

— Важно е, много е важно.

Той я погледна учудено.

— Някакъв друг проблем ли има в блока?

— Не, става дума за нещо много деликатно. Моля ви да ме изслушате… За мен е от изключително значение.

Той се усмихна неловко. Настоятелното поведение на Жозефин го притесни.

— Не ви познавам.

— Обаче аз ви познавам…

Той вдигна глава, изненадан.

— Онзи ден се видяхме в аптеката? Вие бяхте, нали?

Жозефин кимна.

— Според мен това не може да се нарече познанство — отвърна той сдържано.

— Въпреки това аз ви познавам. Много повече, отколкото можете да си представите.

Той сякаш се поколеба, но й направи знак да се върне в хола. Посочи й стол, самият той седна на крайчеца на един твърд и неудобен фотьойл, скръсти ръце на коленете и заяви, слушам ви.

— Ами ето… — започна Жозефин, изчервявайки се.

Хвърли се в дълбокото и разказа всичко от игла до конец. Мъката на Зое след изчезването на черната й тетрадка, как беше слязла в стаичката с кофите за боклук, как ги бе преровила и как бе попаднала на черното тефтерче. Той сложи ръка пред устата си и се закашля. Суха, раздираща кашлица, от която гръдният му кош закънтя. Грабна чашата с вода от малката масичка, пийна няколко глътки, попи устни с белоснежна кърпичка и й даде знак с ръка да продължи.

Не можеше да си намери удобно място във фотьойла и дишаше на пресекулки.

— Разказът ви е прекрасен, господин Боасон. Имах чувството, че съм до вас. Слушах как си говорехте двамата и се вълнувах, представа си нямате колко се вълнувах… Историята никак не е банална, съгласете се.

— И заради това ли искахте да се срещнете с мен? Искахте да видите как изглеждам?

— Не беше трудно да си го представя, нали се срещаме по стълбището, в асансьора…

— Вярно е… и в аптеката, онзи ден добре ме огледахте! Почувствах се много неловко.

— Моля да ме извините.

— Никой не подозира за съществуването на тази история, госпожо Кортес, никой! И желанието ми е нещата да останат такива.

— Няма да ви издам, господин Боасон. Исках само да ви кажа, че вашата история е страхотна, че тя ми даде много.

Той учудено се взря в нея.

— Според мен това е една много тъжна история.

— Зависи как я приемате…

Той тъжно се усмихна.

— Една прекрасна история, историята на едно красиво приятелство — каза Жозефин.

— Продължила три месеца.

— Красиво приятелство с един изключителен мъж.

— Вярно е. Той наистина беше изключителен…

— Малко хора са имали подобно преживяване.

— И това е вярно.

Тя усети, че започва да печели точки. Връщайки се към спомените, той се умиляваше.

— Бях толкова млад…

— Има нещо друго, за което искам да ви помоля, господин Боасон…

— Госпожо Кортес, намирам, че сте малко безцеремонна. Появявате се вкъщи под претекст, че събирате подписи за някаква петиция…

— Не е претекст, господин Боасон, Ифижени действително е заплашена.

— Но вече не е, нали? След като аз подписах, както и всички останали от вход А… Ще уточним нещата на събранието на съсобствениците с домоуправителя. То ще се състои тия дни, нали?

Непрекъснато повтаряше „нали“, това беше поантата във всичките му фрази.

— Да, след петнайсет дни.

— В такъв случай, да си кажем довиждане, госпожо Кортес. Моля ви, не настоявайте. Уморен съм, имах тежък ден…

Нов пристъп на кашлица го разтърси и той сложи кърпичката пред устните си. Пийна глътка вода. Жозефин го изчака да си поеме дъх, да успокои дишането си и попита:

— Мога ли да дойде пак утре?

— Най-силното ми желание е да ми върнете тефтерчето. Този път ще го изгоря.

— О, не! Не го изгаряйте!

— Госпожо Кортес, ще постъпя както желая. То ми принадлежи.

— Вече не принадлежи единствено на вас, след като го прочетох и харесах всяка дума, написана в него. Вече принадлежи и на мен…

— Прекалявате, госпожо Кортес, най-учтиво ви моля да напуснете. С обещанието да ми го върнете, защото то е моя собственост.

— О, не, господин Боасон, не правете това. За мен това е въпрос на живот и смърт.

Той иронично повдигна вежда.

— А, наистина ли… Не се ли изразявате твърде високопарно?

— Това тефтерче промени живота ми. Уверявам ви. Не са празни приказки.

— Уморен съм, госпожо Кортес, уморен… Бих искал да вечерям и да си легна.

— Обещайте ми, че отново ще се видим. Имам една много голяма, една огромна молба към вас.

— Друга петиция…

— Не, нещо съвсем лично.

— Слушайте, госпожо Кортес, омръзна ми да ви повтарям едно и също. Получихте си подписа, отивайте си!

— Не мога.

— Как така не можете?

Той изглеждаше раздразнен, с нетърпение чакаше да й види гърба. Стана, посочвайки й вратата.

— Ще умра, ако ме изгоните.

— Извивате ми ръцете, така ли?

— Не, наистина.

Той вдигна безсилно ръце и отвори уста да заговори, но бе прекъснат от нов пристъп на кашлица, който го преви на две. Залитна и бе принуден да седне. Посочи едно флаконче на масата и промълви, трийсет капки и чаша вода. Тя отпуши флакончето, отброи трийсет капки, добави вода и му подаде чашата. До флакончето видя рецепта с дълъг списък от лекарства.

Той изпи капките и, изтощен, й върна празната чаша.

— Оставете ме, умолявам ви, разровихте ужасно тежки спомени… Не ми се отразява добре.

— Откакто изчетох тефтерчето, не минава ден, без да си помисля за него, за вас… Живея с вас, това трябва да разберете. Не мога да си тръгна, без първо да поговорим… Може да ми отговаряте със знаци.

Той изглеждаше толкова изцеден, беше толкова блед, направо восъчен. Сякаш животът го бе напуснал.

— Господин Боасон, ни на йота не преувеличавах, когато ви казах, че това тефтерче е променило живота ми… Не говорете. Аз ще ви разкажа.

И тя му разказа. Плажът в Ландите, как едва не се удави, как успя да доплува до брега, как цял живот креташе неуверено, без капка самочувствие, убедена, че никога не може да направи нещо като хората, че все нещо й куца. После разказа за Антоан, Ортанс, Зое, Ирис, смъртта на Ирис…

— Казаха ми, че един от предполагаемите виновници обитавал този апартамент — прошепна тя, притиснала гърдите си с ръце.

— Така е.

Продължи да разказва за майка си, за Ирис, за нейната красота, която винаги я бе засенчвала, за това, как самата тя, си е мислела, че е някакъв червей, че е неспособна да се справя, да бъде самостоятелна… Докато не е осъзнала, четейки тефтерчето, че е излязла съвсем сама от водата, със собствени сили. Също както Арчибалд Лийч се бе превърнал в Кари Грант, съвсем сам. Спомена и за книгата си „Смирената кралица“.

— Дори книгата, не исках да повярвам, че сама съм я написала.

— Жена ми я прочете… Много й хареса.

Той отново се опита да каже нещо, но се задави и притисна гърди с длани.

— Не говорете. Не казвайте нищо. Искам да ви помоля за услуга, огромна услуга… затова предпочитам да ви предупредя, защото не искам пак да се задавите от кашлица.

Той продължаваше да притиска с длани гърдите си и едва си поемаше дъх.

— Искам да напиша книга, позовавайки се на черното тефтерче. Да разкажа вашата история, по-точно историята на един младеж, който се влюбва в звезда, иска да го следва неотлъчно, да живее с него…

— Но в това няма нищо интересно!

— Напротив. Разсъжденията на Кари Грант, вашите чувства… Страхотно е. Грабва, запленява, толкова е въздействащо.

Той я погледна и се поусмихна.

— Бях смешен, но не го съзнавах.

— Не сте били смешен, обичали сте го, любовта е красиво чувство…

— Имате ли нещо против да полегна, задушавам се седнал.

Той отиде до малкото канапе стил „Наполеон III“, с дамаска на зелени и жълти райета. Помоли я да му даде две хапчета и чаша вода. По челото му бяха избили капчици пот.

Тя изчака да се настани удобно, да изпие хапчетата. Погледът й обиколи хола. Не бяха боядисвали след семейство Ван ден Брок, стените бяха почернели покрай тръбите на парното. По тавана имаше пукнатини. Беше запуснато. Със знак я помоли да му донесе одеяло и възглавничка. Дишането му се забави, стана по-спокойно, той затвори очи. Жозефин реши, че ще задреме… Чакаше. Каза си, той не възрази, когато му съобщих, че смятам да напиша книга със сюжет, заимстван от черното тефтерче. Дали чу добре какво казах?

Той отвори очи. Направи й знак да доближи стола до канапето.

— Коя сте вие всъщност? — попита, поглеждайки я учудено и същевременно доброжелателно.

— Една жена…

Той се усмихна. Придърпа завивката до брадичката си. Каза, така е по-добре, легнал се чувствам по-добре.

— Никога ли не го видяхте повече? — попита Жозефин.

Той отвърна с въздишка.

— Видях го отново, дълго време след Париж. Отидохме в Америка с Жьонвиев. Сигурно ще ви прозвучи смешно, бяхме там на сватбено пътешествие! Бяхме го отложили… и я заведох да се срещне с Кари Грант… Смешно, нали? Застанахме на пусия пред дома му. Предварително се бяхме осведомили за адреса. Беше се оженил за онази Даян Кенън…

— Вие май я недолюбвахте тази Даян Кенън…

— Да. Впрочем той се разведе с нея! Бракът им не просъществува дълго. Имаха дъщеря, Дженифър… Знаех всичко за него, защото следях всичко във вестниците. Ето това е предимството да се влюбиш в известна личност. Научаваш всичко за него, дори да не е от извора!

— Не само предимство, а и недостатък, защото не ти дават да го забравиш.

— О, аз не исках да го забравям. Изрязвах всичко, което пишеха за него. Жьонвиев и тя… Бяхме изпълнили със снимки и съобщения от печата едни ей такива дебели тетрадки. Изгорих ги, когато се ожених повторно… Тя нямаше да го понесе, за разлика от Жьонвиев… Жьонвиев…

— Много ли ви обичаше?

— Не бяхме единствените, които чакаха пред дома му, за да го видят. Не ми пука, казвах си, той ще ме види, ще ми каже hello, my boy, и сърцето ми ще прелее от щастие… Жьонвиев стоеше до мен, и тя възбудена до крайност. И тя като мен бе станала фанатичка на Кари Грант. Жьонвиев беше страхотна, а аз се отнесох към нея ужасно. Беше красива, искам да кажа, имаше красива душа…

— По думите ви личи, че сте се разбирали отлично.

— Този ден времето беше чудесно, както винаги в Калифорния, ако не обръщаме внимание на мъглата, която закрива хоризонта. Чакахме дълго, трябва да бяхме десетина души. Пристигна една кола, шофирана от млад мъж, той наду клаксона, сякаш трябваше да му отворят на мига, нямаше търпение да чака. Слезе от колата, позвъни на входа, но вратата така и не се отваряше. Пазачът сигурно е бил много зает. Младежът паркира колата и зачака заедно с нас. Казах си, че се прави на вътрешен човек, за да ни изпревари, и пристъпих до оградата, за да бъда първият.

И Жозефин видя младежа, който нетърпеливо чака пред луксозната резиденция на Кари Грант. На устните му заигра усмивка, лицето му бе обляно от калифорнийското слънце.

— След около час Кари излезе с колата си. Красиво бадемовозелено кабрио със сребърни перки и червен кожен салон. През седемдесетте години, мисля беше 1972-ра, все още правеха красиви автомобили… Той ни махна с ръка, много любезно, да си призная, широко се усмихна с красивата си усмивка с трапчинка на брадичката, обгърна ни с топлия си, преливащ от доброта поглед… Аз стоях леко встрани от Жьонвиев, за да изпъквам. Исках да ме забележи, да ме види как стоя сам, дори си мислех, че може би има шанс да…

— …

— … да ми каже hello, my boy! Какво правиш тук? Какво стана с теб? Ела с мен… Щях да го последвам! Без капка колебание! Щях да зарежа Жьонвиев! Действах така, сякаш Жьонвиев я нямаше. Направих крачка напред, той ме изгледа, махна ми с ръка, каза hello, my boy, какво правиш тук, и за малко да припадна… Отвърнах, Гари, вие ме познахте, познахте ме? Десет години бяха изминали, откакто не го бях виждал! А той ме позна! Бях смаян, вцепених се от удивление! Няколко секунди, но за мен бяха равни на година, на две години, на десет години. За миг през ума ми премина целият ми живот, реших, напускам Париж, напускам каменовъглената компания, напускам Жьонвиев, зарязвам всичко и заживявам с него. Хвърлих поглед на имението зад оградата и си казах, това е новият ми дом, новият ми живот, на ъгъла на покрива липсва една керемида, ще трябва да се сложи нова… Бях щастлив, неизказано щастлив, усещах как сърцето ми ще се пръсне, ще изхвръкне от гърдите ми… Точно в този момент нетърпеливият младеж се появи, Гари слезе от колата, сложи ръка на рамото му и каза come on, my boy!, и разни други неща, какво правиш тук, не ти ли отвориха, Балдини вероятно е бил зает, има някакъв проблем с басейна… Дори не ме забеляза! Мина край мен, за да стигне до нетърпеливия младеж… Докосна ме. Усетих как ръкавът му ме бръсна по ръката. Сведох очи, не исках погледите ни да се срещнат, не исках погледът му да премине през мен. Нито да ме дари с машиналната си усмивка, онази за киното… Беше ужасно. Нямах сили да седна на волана на колата, която бяхме взели под наем, и Жьонвиев ни откара до хотела. Бях отпуснат като парцал. Нямах сили да си поема дъх, нямах сили за нищо… Останах на легло до края на пребиваването, не можех да сложа залък в устата, сляп за всичко заобикалящо, неспособен да помръдна. Помислих, че съм умрял.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, по-скоро глухо стенание, той отново се закашля, извади кърпичката, изплю се в нея. Прибра я в джоба си.

— А сега вече наистина ще умра, но не ми пука, ако знаехте само колко не ми пука…

— Не, няма да умрете! Аз ще ви помогна да живеете!

Той се изсмя нервно.

— Каква самоувереност!

— Не, имам проект. В него участвате вие, Кари Грант и аз.

— Ще умра. Лекарят ми го каза. Рак на белия дроб. Остават ми три месеца. Шест, в най-добрия случай… Не съм казал на жена ми. Все ми е тая. Абсолютно ми е все тая. Провалих живота си, дори не знам дали по моя вина… Не бях достатъчно подготвен, за да преживея тази среща, за да взема живота си в свои ръце. Бяха ме възпитали на послушание.

— Както много деца от онова време…

— Заради него бях готов на всякакви смели постъпки, за себе си се оказах лишен от каквато и да е смелост. Бях готов да му бъда слуга, секретар, исках да бъда постоянно до него, през цялото време. След като си тръгна от Париж, за мен дойде краят. Краят на живота ми. Бях на седемнайсет… Идиотско, нали? Останаха ми само спомените и черното тефтерче, което препрочитах тайно. Жена ми, искам да кажа втората ми жена, не е в течение. Впрочем тя нищо не знае за мен. Дори не знам дали се притеснява за това, че кашлям. Преди малко изглеждахте доста по-обезпокоена от нея. Това обяснява може би защо проговорих. Още повече… странно е да знаеш, че един съвсем чужд човек е в течение на най-съкровената ти тайна. Студени тръпки ме полазват при тази мисъл.

Жозефин се сети как бе помолила Гарибалди да се порови в досието му и се засрами.

— Животът ми играе странни номера. Сближавам се с непознати хора, а за близките ми съм загадка, странно, нали?

Той кратко се изсмя, като човек, който си пести силите, за да си спести нов пристъп на кашлица.

— Все ми е едно, че умирам… Уморих се да тъпча по тая земя, уморих се да се преструвам. За мен смъртта ще бъде облекчение, краят на една лъжа. През целия си живот се преструвах. Единствена Жьонвиев ме познаваше истински. Изгубих много, когато изгубих нея. Тя беше единственият ми приятел… Пред нея не се налагаше да играя. Искате ли да ви направя едно страшно признание, сега вече ми е безразлично, мога всичко да кажа… Никога не сме се любили с Жьонвиев. Никога.

— …

— Тя умря и отнесе миналото със себе си. В някакъв смисъл това ми донесе облекчение. Реших, че вече мога да започна начисто… Беше си отишъл последният неудобен свидетел! Само че Кари Грант си беше жив и здрав, вестниците ми съобщаваха новини за него, беше се оттеглил от киното и работеше за Фаберже, рекламно лице на някаква марка козметика… Пак се бе оженил. За пети път!

— А вие така и не се влюбихте повече?

— Никога. Съсредоточих се върху професията ми. Срещнах един мъж, който много ми помогна за израстването ми в кариерата. Той ме посъветва да се оженя отново. Твърдеше, че ергените не вдъхват доверие. Ожених се за Алис, сегашната ми жена. Не ми е ясно как успях да създам две деца. Със сигурност за да бъда като всички останали… Имам две момчета, безлични и безжизнени като мен. Хората твърдят, че приличали на мен. Смразявам се, като го чуя. Не исках да попаднат на черното тефтерче. Баща им, влюбен в мъж! Представяте ли си какъв шок! За жена ми не ми дремеше, честно да ви кажа! Може да си мисли каквото иска, не ме вълнува… Омъжена ли сте?

— Вдовица съм.

— О, извинявайте.

— Не се извинявайте. Аз съм и разведена, и вдовица на един и същи мъж. И аз като вас не съм много наясно защо се омъжих. Бях срамежлива девойка, която смяташе, че няма право да диша. Двамата с вас си приличаме по много неща. Затова бих искала да опиша вашата история и бих желала да ми помогнете, като ми разкажете неща, за които не сте писали в тефтерчето.

Той погледна Жозефин, протегна й ръка. Тя я взе; ръката му беше студена, фина, слаба. Тя я стисна, за да я стопли.

— Много е късно вече — каза господин Боасон, — прекалено е късно…

* * *

Жозиан и Младши вървяха към площад „Перер“, Шавал им бе определил среща в шестнайсет часа в „Роял Перер“.

Жозиан го предупреди, че ще отиде с тригодишния си син… Налага ли се?, попита Шавал. Без пазарлъци, отсече Жозиан.

Спуснаха се по улица „Курсел“. Жозиан, наметната с розов шал от пашмина, буташе Младши в морскосинята му количка от „Макларън“. Беше в блестящо настроение и умело насочваше количката.

— Каква красива двойка сме с теб! — възкликна ликуващо тя, зървайки отражението им в една витрина.

— Това е по изключение, не забравяй — припомни й Младши, потънал в небесносиня дрешка, обут в ботички, лявата украсена с лъвска глава, дясната с хилав октопод. — Как може да се обличат децата с подобни ужасии, майко? Не се ли замислят колко пагубно може да се отрази на чувствителността им…

— Напротив, така ги подготвят за живота, учат ги. Лъвът изяжда октопода, но той е хитър и коварен и се опитва да се измъкне. Единият представлява силата, другият ловкостта. Кой ще победи?

Младши предпочете да не отговаря и продължи:

— Припомни си какво се уговорихме. Оставяш го да приказва, отговаряш на въпросите му, баламосваш го, докато проникна в ума му и започна да чета мислите му. Отначало той няма да се усъмни, умът му ще е отворен, лесно ще проникна. От момента, в който започне да излага плана си, невроните му ще загреят и ще издигнат преграда. Тогава ще ми е по-трудно да проникна в невронната верига. За целта ще се наложи да се договорим за някакъв израз на бебешки език, за да те предупредя, когато проникна… Какво ще кажеш за бабаляляпипи?

— Бабаляляпипи? Окей, шефе!

— След това… след като съм вече вътре, на всяка негова лъжа ще драсвам една дебела червена черта в полето на книгата ми… Само ще хвърляш по някой разсеян поглед от време на време, става ли?

— Бабаляляпипи, Младши! Гъди-гъди, бум-бум, радвам се, ликувам, сърцето ми пее, лудувам, палувам, взривявам се! Аз съм ерцхерцогиня Хохенцолерн и разхождам моя малък принц.

Жозиан се наслаждаваше на този нов вид сближаване със сина си. Двамата бяха поели по пътеката на войната, за да спасят любимия им Мечок, който бе в опасност.

— Идеално, майко! Внимавай, да не вземеш сега ти да се вдетиниш!

Шавал ги чакаше. Слънчеви очила, разкопчана риза, прилепнали черни джинси, черни каубойски ботуши, тънки, добре оформени мустачки, прясно избръснат. Изглеждаше ведър и преуспял. Поглаждаше врата си с ръка с добре поддържан маникюр. Жозиан се запита какво ли крие тази безочливо афиширана непринуденост.

Тя сгъна количката, взе Младши на ръце и седна на масата.

— То говори ли вече на тази възраст? — попита Шавал, сочейки с пръст Младши.

— Не цели изречения, но говори. И си има име — Младши!

— Здравей, пич! — не се сдържа Младши, гледайки Шавал право в очите.

И на него не му хареса да го наричат „то“.

— Чу ли? — сепна се Шавал. — Хлапето ти е ненормално!

— На тази възраст повтарят като папагали всичко каквото чуят… — обясни Жозиан и ощипа под масата сина си по крака.

Младши грабна книжката за оцветяване, която му подаде майка му, и поиска цветни моливи. Боички, боички… Жозиан затършува из голямата си чанта. Той писна, че иска веднага, веднага; заповядали му бяха да се държи като бебе и той се подчиняваше. Сегашните хлапета са ужасно невъзпитани. Една жена от съседната маса изгледа сърдито Жозиан, изразявайки недвусмислено неодобрението си към подобен начин на възпитание. Жозиан връчи боичките на сина си и той мигновено се усмири.

Възцари се неловко мълчание. Шавал гледаше Младши с отвращение. Жозиан броеше секундите, които се нижеха, и губеше търпение.

— К’во чакаш, а не ми викнеш нещо за пиене? Мухите да нацвъкат чашата?

— Какво ще пиеш? — попита Шавал, който се чувстваше неудобно в присъствието на Младши.

Хлапето имаше странен поглед, пронизваше го с очи, сякаш беше прозрачен.

— За мен чай, а за Младши един портокалов сок.

— Ще омаже навсякъде!

— Няма, може да пие, без да цапа.

— Кажи ми, нормално ли е да е толкова зачервен?

— Рисува, съсредоточил се е.

Младши току-що бе проникнал в мозъка на Шавал. Преодоля свода, обаче двойната и фина мембрана, разделяща двете мозъчни полукълба, го затрудни. И понеже беше силно съсредоточен, целият се изчерви от напъване, все едно седеше на гърнето.

— А това, че има червена коса, и това ли е нормално?

— Да, защото всъщност той е клоун. Не ти ли направи впечатление? — тросна се Жозиан, дълбоко засегната. — Червен клоун, с червени бузи, червена коса, червен нос… и ако натиснеш копчето, започва да свети и да мига. Идеална коледна украса, спестява ни парите за гирлянди. Даже го давам под наем за всякакви тържества, рождени дни, ти проявяваш ли интерес? За теб ще сваля от цената.

— Извинявай — обърка се Шавал, отстъпвайки, — не разбирам много от деца.

— Аз питам ли те нормално ли е от носа ти да виси някаква лайняна нишка?

— Не е лайняна нишка, а фини мустачки!

— Това важи и за Младши. И той не е клоун, а мой обожаван син и те съветвам да си затваряш устата. Ако продължаваш да се отнасяш по този начин с хората, да ги презираш от висотата на напълно неоправданото си и жалко високомерие, няма да получиш място в рая, от мен да го знаеш!

— Няма страшно, запазил съм си място другаде.

Младши напредваше благодарение на времето, спечелено в резултат на размяната на словесни удари между майка му и Шавал. Успя да преодолее костната тъкан и накрая установи пряка връзка с мозъка на Шавал.

— Бабаляляпипи! — провикна се той, стигнал целта.

Жозиан провери леко с ръка прическата си, навлажни устни, загърна се в розовия си шал от най-фина пашмина и нападна:

— Доколкото разбирам, искаше да се срещнем, за да се запознаеш с моето дете?

— Не съвсем — отговори Шавал, разтягайки устни в тънка усмивка, от която лявата му буза се изкриви. — Сетих се за страхотната ти способност да изравяш най-невероятни идеи за „Казамиа“… Ще бъда откровен с теб, Жози.

Жози… в ума на Жозиан се задейства предупредителен сигнал. Шавал се опитваше да я прикотка, наричайки я галено с нежното умалително име, което й шепнеше на ушенце до кафемашината едно време, за да я върти на малкото си пръстче. Младши драсна дебела червена черта в книжката си.

— … много ми се иска да се върна на работа в „Казамиа“. Смятам, че Марсел има нужда от помощник. Вече не може да се справя сам с огромния обем работа. Мъжът ти се изтощава от бачкане.

Жозиан си мълчеше, оставяше го да води разговора, следвайки съветите на Младши.

— Той има нужда от един напорист, опитен търговски кадър, без ангажименти, който да е навътре в нещата, и този рядък екземпляр съм аз!

— Защо минаваш през мен, преди да му се представиш?

— Исках да разбера дали се отнасяш благосклонно към идеята…

— Ще трябва да си помисля — заяви Жозиан, заливайки с топла вода пакетчето „Липтън“, жълт етикет. — Не може да се каже, че си ми много на сърце…

— Отлично знам, че ако ти не се съгласиш, Марсел няма да ме назначи.

— По какво ще разбера, че си се променил, Шавал? Че вече не си онзи мръсник, който се опита да ни унищожи, след като премина на работа при конкуренцията?

— Промених се. Вече съм честен човек. Отнасям се внимателно към хората.

Младши надраска три червени черти в полето на книжката, натискайки с всички сили.

— Уважавам ги, съобразявам се с тях.

Червено, червено, червено.

— Много харесвам мъжа ти.

— Никой не те кара да го харесваш.

— Не желая да го сполети нещастие.

Червено, червено, червено.

— Дори случайно, поради невнимание, разбираш ли. Например да получи инфаркт, защото се преработва… А подобно нещо има опасност да се случи, ако продължава в този лудешки ритъм. Ще ми бъде много мъчно.

Червено, червено. Пръстите на Младши побеляха от стискане на молива.

— Да кажем така: ти ми съдействаш да ме върне на работа, аз ти обещавам да го наглеждам да не се натоварва прекомерно, пазя ти го в добро състояние. Честна договорка, не намираш ли?

Жозиан си играеше с чаеното пликче, притискаше го с опакото на лъжичката до стената на чашата, сгъваше го, разгъваше го.

— Ще си помисля.

— Би могла да ми помогнеш още повече, ако се поразровиш за някакъв проект… Имаше страхотен нюх, спомняш ли си?

— Спомням си най-вече как всеки път ме ограбваше, като си присвояваше моите идеи. Баламосваше ме и аз гълтах жабетата като последна глупачка!

— Имам нужда от теб за последно. Ако ми дадеш едно рамо, ще ти се отплатя стократно!

Червено, червено, червено. Малката книжка на Младши се покри с червени драсканици.

— Но аз нямам нужда от теб, Шавал. Нещата се промениха… Сега съм съпруга на Марсел.

— Женени ли сте?

— Не, но все едно, че сме.

— Може да срещне някоя млада и да те натири.

Жозиан избухна в саркастичен смях.

— Това никога няма да се случи, дори насън!

— Не бъди толкова самоуверена.

— Убедена съм, че подобно нещо няма да ми се случи. Аз да не съм Анриет!

— Анриет? — трепна Шавал. — Защо споменаваш Анриет?

Червено, червено, червено. Младши яростно теглеше червени черти, а от устата му течаха лиги. Беше олигавил цялата книжка. Тлъсти лигави дири, наподобяващи следи от червило. От съседната маса дамата с неодобрителното изражение сега го зяпаше открито, без да се крие. Това дете наистина е странно, пошушна тя на приятеля си. Видя ли, драска с молива и се лигави? Драска само черти, червени черти!

— Само ти казвам, че аз не съм Анриет.

— Какво общо има тя с мен? — попита Шавал, притеснено приглаждайки тънките си мустачки.

Червено, червено, червено.

— Нея я натириха… Но за това си имаше основателна причина. Тя беше проклета усойница, суха, спечена, все едно с катинар заключена… Истинска вещица, яхнала метлата. Аз съм пухкава като каймак, нежна, любвеобилна, сладострастна, щедра. Въздушен, вкусен еклер. Никога няма да ме натири. Елементарно, драги ми Шавал!

— Добре де, така да е — въздъхна с облекчение Шавал. — Само че… Да се върнем на думата си. Ти размисли. Най-вече за здравето на Марсел, недей да таиш злоба по отношение на мен. Трябва да започнем отначало, да теглим черта на миналото. Да се обърнем към бъдещето.

Той прокара ръка през косата си, погали гърди през отворената риза. Жозиан, развеселена, го наблюдаваше. Сега й беше в ръчичките. Изцяло зависеше от нея, нямаше мърдане. Какъв страхотен реванш за миналото й. За нещастната и бедна девойка, каквато беше…

— Ще бъдем екип. За да спасим Марсел — повтори той, вдигайки към нея тревожен поглед, преливащ от притеснение за Марсел. — Научих се да го ценя мъжа ти, страшен мъж е, да ти кажа.

Младши не спираше да драска безкрайни червени черти. Странно, помисли Шавал, това хлапе трябва да е бавноразвиващо. Нормално, с такива дърти родители. Събирали са го с лъжичка по чаршафа. Не е като моята фея, висока и стройна богиня с очи със златисти точици, с копринена къдрава коса, гъвкава като лиана, с вагина като нежно и фино ветрило, което деликатно се свива и отпуска…

Младши вдигна глава и фиксирайки Шавал, произнесе една-единствена дума:

— Ортанс?

Мозъкът на Шавал се развихри. Гореща вълна заля гънките и най-отдалечените ъгълчета. Сивото вещество и костният мозък се взривиха. Предният и задният рог потрепериха, отприщвайки мощен прилив на кръв към меката мозъчна обвивка и менингите. Мозъкът на Шавал вреше и кипеше и на Младши му се стори, че моливът ще се стопи между пръстите му. Пусна го. Беше се натъкнал на два източника, излъчващи интензивна топлина: Анриет и Ортанс. Първата бе задействала зоната на страха и ужаса, на настръхналите косми, втората бе докоснала зоните на удоволствието, на физическата наслада, на пламенното сладострастие. Шавал се боеше от Анриет и изгаряше от жажда по Ортанс.

Младши реши да продължи проучванията си и напъвайки се до крайност, проникна в третата гънка на зоната на удоволствието, където видя странно деформирания образ на Ортанс. Сякаш рисувана от Франсис Бейкън. Малки, твърди гърди, стегнат корем, дълги, сякаш струговани бедра и огромна вагина, дълга, червена тръба, която се виеше и се усукваше, и в която плуваха малки пурпурночервени гъби във формата на пружини. Сексът на Ортанс, видян отвътре. Излизаше, че Шавал се беше намърдвал в това извито черво, дамгосал го бе с нажежено желязо в една гънка на мозъка си. Младши бе разтърсен от погнуса. Не беше възможно! Няма начин моята Ортанс да е прелюбодействала с този боклук, това недоносче похотливо, този развратник ненаситен!

Той нададе оглушителен рев и се тръшна на масата, стенейки, удряйки се по челото, дерейки с нокти бузите си. Паникьосана, Жозиан го грабна, притисна го до гърдите си, залюля го, повтаряйки, без да спира, какво има, бебчо, кажи ми, кажи ми… Изгубил ума и дума, смазан от мъка, Младши сърцераздирателно пищеше, мъчеше се да се освободи и повтаряше, о, не, о, не. Жозиан стана от стола, лекичко го потупваше по гърба, опитвайки се да го успокои, духаше в косата му, попиваше с кърпичка челото му. Нищо не помагаше, той се гърчеше, давеше се, по бузите му се стичаха огромни сълзи. Тя си взе довиждане с Шавал, чучна сина си в количката и си тръгна забързано.

Младши се задушаваше, затова безропотно се остави да го овържат в количката и за пръв път бе доволен да се прибере вкъщи на колела. Омекналите му колене не го държаха.

Жозиан изчака да се скрият зад ъгъла на площад „Перер“ и авеню „Ниел“ и се наведе над сина си.

— Какво стана, прекрасна любов моя? Какво видя, че така силно се уплаши?

— Мамо, мамо… Бързо, бързо, дай ми мобилния си, непременно трябва да говоря с Ортанс… — запелтечи Младши.

— Ортанс? Какво общо има тя с нашите дела?

— Мамо, моля те, не ме разпитвай… Сърцето ми се облива в кръв.

— Съвземи се, любими. Надвий болката и страданието.

— Не мога, мамо, прекалено съм нещастен. Целият треперя.

— Но за какво, миличък, за какво, злато мое?

— О, мамо! В мозъка на Шавал видях Ортанс… Вагината на Ортанс като дълъг, гумен маркуч, целият червен. Той я е пипал, мамо, прониквал е в нея с гнусния си израстък… О, мамо, ненавиждам този мъж!

— Младши, стегни се, било е много отдавна.

— Точно затова, тя е била още младичка, нежно момиченце. Защо му е позволила да го прави?

— Не знам, любими… Знаеш ли, всички правим неща, от които се срамуваме. Искала е да си докаже, че може да съблазни един мъж, истински мъж.

— Кога се е случило? Помниш ли?

— Точно преди ти да се родиш.

Младши изправи рамене, внезапно обнадежден.

— Значи, не ме е познавала.

— Не.

— Това обяснява всичко. Сега не би го сторила!

— Със сигурност. Това, което си спомням, е, че тя го смачка, разнебити го. После не беше вече същият човек. Побърка се, мозъкът му се размекна. Кажи ми, злато мое, какво друго видя в главата на това жалко създание?

— Този мъж е опасен, майко — увери я Младши, поокопити се и навири гребен. — Безскрупулен и алчен човек, истински зъл гений, на черното бяло казва. Сега крои заговор срещу татко с помощта на Анриет, някаква шашма с шифри и тайни кодове. Играе двойна игра. Иска да се върне във фирмата, да се докопа до хубаво служебно положение, затова интригантства с Анриет. В една от мозъчните му гънки съзрях някаква история с пари, нещо като обир, кодове някакви, банкови сметки, един тромпет…

— Тромпет ли? — възкликна Жозиан.

— Да, мамо, точно така, тромпет… и джелаба, мантия с качулка, каквито носят в Северна Африка!

— Джелаба! Да не е от Ал Кайда?

— Нямам понятие, майко, понятие нямам.

Той лека-полека се съвземаше. Ортанс се бе променила, прощаваше й това младежко прегрешение. Ортанс бе ненаситна завоевателка. Шавал е бил поредното стъпало нагоре, нищо повече… Изведнъж си даде сметка, че му се налага да поизчака, преди да си представи бъдещия си живот с нея. Налагаше се също да я научи да се пази. От друга страна, мислеше си той, животът е като велосипед, трябва да въртиш педалите, за да запазиш равновесие^[5].

— Както и да е — прошепна той, вдигайки поглед към майка си, — любовта причинява болка. Винаги ли боли така?

— Зависи кого ще избереш, детето ми… Ортанс със сигурност не е лесен характер. Но сега трябва да я забравиш и да се посветиш на доброто на татко ти. Какво ще правим, Младши? Цялата работа е доста объркана.

Седнал в количката си, Младши заби поглед в краката си, отърка ги един в друг. Кралски лъв и хилав октопод. Ортанс и Шавал. Лъвът щеше да глътне хилавия октопод с лекота.

— Ортанс е нашият коз. Тя ще омае Шавал, ще изкопчи от него тайната. Тя го води за носа, той е като играчка в ръцете й. Ще й разкрие намеренията си. Трябва спешно да й се обадим. Наближава краят на учебната година и тя сигурно ще си дойде. Ще свикаме военен съвет и тя ще ни помогне да разобличим виновниците. Защото те са поне двама… Шавал и Анриет. Сега вече съм убеден, Шавал и Анриет… и евентуално още някой.

Жозиан го погали по главата, прокара пръсти през заплетените му червени къдрици.

— Какво щяхме да правим без теб, бебчето ми?

— Майко, капнал съм. Смятам да подремна.

Той оброни глава върху небесносинята си дрешка и заспа, подрусван от колелата на количката.

* * *

Шърли Уорд обичаше дъжда.

Обичаше юнския лондонски дъжд. Ранният юнски дъжд на зазоряване, когато листата на дърветата потрепват, клоните се полюляват, слънчевата светлина пронизва дъждовните капки и те заблестяват на слънцето. В такива моменти трябва да замижиш, да се съсредоточиш в една точка навън, за да си сигурен, че наистина виждаш как вали, да изчакаш известно време, докато пред очите ти започнат да се спускат дъждовните струи, все още неуверени и колебливи, да си кажеш, скоро тротоарите ще лъснат от дъжда и на излизане ще трябва да си взема чадър или шапка.

Шърли Уорд харесваше шапките за дъжд. Имаше си цяла колекция. Мушамени, памучни, филцови, плетени на една кука. Трупаше ги в един дълбок панер в антрето на апартамента си и избираше някоя, преди да излезе. Дълго я размачкваше, преди да я нахлупи на главата си. Издърпваше няколко руси кичура и ги подреждаше така, че да обрамчат лицето й с ореол от светлина. Мацваше си на бърза ръка едно червило и беше готова за излизане. Превръщаше се в жена, в красива жена. Крачеше под дъжда с дългите си крака, бродеше из лондонските улици, нехаейки за минувачите и червените светофари. Когато дъждът спреше, напъхваше шапката на топка в джоба си, разрошваше коса и протягаше лице към слънцето.

Когато живееш в Лондон, за предпочитане е да обичаш дъжда и шапките за дъжд.

Дъждовната ласка, хладката слънчева топлина, мирисът на зелените трепкащи листа и капките, които изтриваш с ръка и после машинално облизваш, учуден, че не са солени… Шърли Уорд обичаше дъжда, шапките за дъжд и високите дървета в Хайд Парк. Тази сутрин се канеше да се разходи из парка.

Беше готова да излезе от къщи.

Станаха десет дни, откакто не си бе показвала носа навън.

Десет безкрайни дни на размисъл и спомени, които препускаха като накъсаните и забързани образи от немите филми.

Десет дни, без да свали пижамата си, изкара ги, похапвайки солени бадеми, сушени кайсии, конфитюр от горчиви портокали, с бутилка уиски или пълен чайник подръка.

Уискито го пиеше вечер. От седем нататък, никога преди. Не искаше да минава в собствените си очи за пияница. По този начин се възнаграждаваше. Пиеше го с лед, разклащаше кубчетата в дебелата кристална чаша и те подрънкваха, напомняйки й, че е жива, че трябва да продължи да живее с всичките спомени, които бе изчегъртала от паметта си един по един.

Хубавото при спомените е, че имаш избор. Отминаваш ги и се гмурваш в деня, сякаш е чисто нов и непознат, или ги изваждаш един по един, заставаш очи в очи с тях и ги разпознаваш… Ровиш се из мрака, за да откриеш светлината.

Тя разклащаше кубчетата лед в чашата, заслушана в песничката им, която казваше, че при нея всичко се случва внезапно, радостите, неприятностите, дребните неща. Ето на, докато въртеше педалите из града, най-неочаквано…

Синът й заминаваше… а тя срещаше един мъж.

Мъж, който бе отворил кутията на миналото.

Кубчетата лед бързо си изпяваха песента. Тя ставаше, отиваше в кухнята, отваряше хладилника. Имаше нужда от звука на ледените кубчета, за да чуе жалбата на миналото. Връщаше се и сядаше във фотьойла, кръстосваше крака, поклащайки единия във въздуха. Кубчетата, изтънели, вече пееха в друга, по-долна октава.

Баща й се завръщаше…

Червените коридори на Бъкингам. Мокетите, по които вървяха мълчаливо, произнесените шепнешком думи, там никой не извисяваше глас, толкова е просташко да се говори високо! Толкова е просташко и неизискано да си говорим за сърдечните ни терзания… Never explain, never complain.

Гневът му пред затворената врата и превитият гръб…

И още един ден минаваше, без да съблече пижамата си, после още един. Искаше да разбере. Длъжна беше да разбере.

Поклащаше дългите си крака. Сядаше на друго място. Настаняваше се в големия кожен фотьойл до прозореца. Гледаше по тавана отраженията на колите и дърветата на улицата…

Здрачаваше се…

Вземаше бутилката уиски, наливаше си отново, хапваше сушена кайсия или бадем. Стъпваше с боси ходила на пода, усещаше грапавините в дървото и натискаше още по-силно с крака.

Да потисне гнева… Сега вече добре го различаваше. Можеше да го облече в думи. В спомени. В цветове. Да го погледне очи в очи и да го отпрати в миналото.

Дните минаваха. Някои сутрини валеше и тя присвиваше очи, за да се увери. Други сутрини грееше слънце, лъчите му стигаха до леглото и галеха краката й. Тя поздравяваше, hello, sunshine, протегнала ръка или крак. Приготвяше си чай, намазваше портокалов конфитюр на парче сухар, връщаше се обратно в леглото, закрепваше подноса на коленете си и вземаше сухара. Какво друго би могъл да стори големият шамбелан? Той беше един безсилен, ограбен мъж, та нали й бе написал: „Как бих могъл да ти обясня нещо, което самият аз не мога да проумея?“.

Задължително ли е да обясняваш и да разбираш всичко, за да обичаш?

Тя проследяваше пътя на слънцето през двата високи прозореца. Казваше си, трябва да се науча да живея с гнева, единственият изход е да го укротя, да го прогонвам, когато си покаже носа…

Идваше часът за уискито, тя ставаше, отлепваше кубчетата лед от формичките, пускаше ги в чашата, разклащаше ги, за да чуе как пеят, слушаше дъжда, поклащаше ту единия, ту другия си крак.

На десетия ден спокойствието я обля като ситен дъжд.

Изглежда, вече вълнението престана, отбеляза тя, учудена, и напълни ваната догоре. Не можеше да каже какво точно бе научила и разбрала. Знаеше само, че е готова да изживее първия ден от новия си живот. Готова да плати сметката.

Усмихна се и щедро изсипа във водата соли за баня, не беше съвсем наясно все още, но наистина ли искаше всичко да е прозрачно и ясно? В момента имаше желание да се разсмее и да си вземе вана. Пусна си „Погребалният марш“ от Шопен и се изтегна във ваната.

Утре ще излезе из града.

Ще си нахлупи шапката за дъжд, ще издърпа няколко руси кичура, ще се начерви и ще се разходи из улиците, в парковете, на езерата, както преди…

Да не решиш, че всичко е уредено, момиче, все още не си се преборила с тъжните мисли.

Позвъни на Оливър.

Попита го може ли да дойде в „Спаниардс Ин“, тяхната кръчма в Хампстед. Паркира колелото си в градината, без да постави устройството против кражба, и влезе в заведението. Развълнувана и притеснена. Бе спуснала преградата пред лошите мисли.

Той седеше в дъното на тъмния бар, пред него имаше чаша бира, гъстите му къдрици хвърчаха във всички посоки. На стола до него бе поставена жълто-зелена раница. Той стана, притисна толкова силно устни до нейните, че й се стори, че ще се разтопи в целувката му. Съдържателката на бара, висока, суха жена с червени бузи и почти плешива, бе пуснала музика да прогони тишината, парче на култовата група от 80-те „Маднес“.

— По-добре ли си? — попита той.

Тя не отговори. Не харесваше този въпрос. Какво си мислеше Оливър? Че е болна и трябва да се лекува? Тя се отдръпна и извърна поглед, за да не забележи пламналото в очите й раздразнение.

Стояха прави един срещу друг, отпуснали ръце като двама смутени дебютанти.

Той побърза да добави, май началото се получи твърде изтъркано?

Тя му се усмихна със свито сърце.

— Да разбирам ли, че няма да си ходя, ще ми е позволено да остана? — попита той с широката си усмивка на разбойник.

Тя долови нежността в гласа му. Долови покорството. Как му завиждаше за способността да обича толкова силно, толкова спонтанно, без разни призраци, които да го дърпат и мъчат…

Той разтвори обятия и тя предпазливо се гушна в него.

— Мислиш ли, че някой ден ще ме обикнеш?

— Веднага големите думи — въздъхна тя, вдигайки глава към лицето му. — Нима не виждаш, че започвам да се привързвам. Искам да знаеш, че за мен това е голяма победа.

— Работата е там, че не знам. Не знам нищо за теб. Това си повтарям през всичките тези дни.

— И аз също не знаех нищо за себе си. Ти ми помогна да прогледна…

— В такъв случай би трябвало да ми благодариш.

— Все още не съм сигурна. Уморена съм, толкова съм уморена…

— Ти се върна и аз съм щастлив. Никак не бях сигурен, че ще се върнеш.

— И какво щеше да направиш?

— Нищо. Това е твой личен избор, Шърли.

Тя се облегна на гърдите му и не помръдна. Пестеше сили, за да може да се съпротивлява. Той се наведе, хвана я за ръцете, за да не се изплъзне, и я целуна. Разтапяща от нежност целувка след десетте дни на терзания и мъчителни гневни изблици, която тя прие като знак за отмора и помоли безмълвно, целувай ме, освободи ме от тревожните мисли, повече не искам да мисля за нищо, искам да се завърна в настоящето, да чувствам устните ти върху моите, силните ти, плътни устни, които разтварят моите, какво значение има, че може да остане само целувка, моментна наслада, грабвам я и я изживявам докрай. Целуваха се дълго, влагайки цялото си умение, без да бързат, и за нея целувката беше по-скоро нежна схватка, а не знак за подчинение, за капитулация. Той я притисна още по-здраво до себе си, смаза я с цялото си тяло, завъртя я между ръцете си, вдъхна я, отдалечи я, отново я привлече, потупа я нежно по главата и пак я целуна, сякаш не бяха в английска кръчма, а в легло с гостоприемно отметнати завивки.

Тя се вслуша в себе си, опитвайки се да долови надигането на гнева.

Знаеше, че той няма да се предаде лесно.

Предстоеше й дълъг период на възстановяване.

* * *

Анриет чакаше Рьоне и Жинет да седнат в колата, Жинет да си закопчае предпазния колан и стабилно да закрепи кутията със сладкиши на коленете си, да си поиграе с розовата джуфка, която бе вързала продавачката отгоре. Заден ход, пълен напред, отваряне и затваряне на портала. Отиваха на вечеря у майката на Жинет. Ще вечерят, ще гледат по телевизията „Стани богат“. Пътят бе свободен.

Ще почака още малко да се стъмни, за да се слее с падащия мрак, когато силуети и контури се размазват и не знаеш какво точно имаш насреща… Тя чакаше, седнала на терасата на кафенето срещу седалището на „Казамиа“. За никъде не бързаше. Наслаждаваше се спокойно на момента преди атаката.

Искам да му напакостя, мислеше си тя, гледайки павирания двор на отсрещната страна на улицата, която преди време беше нейно владение. Когато влизаше, всички се кланяха, гърбовете се привеждаха, бояха се от нея. Харесваше ми да виждам страха в сведените им чела. Страхът в очите на Марсел, който не знаеше как да скъса синджира, на който го държах изкъсо. Въобрази си, че ме е отстранил… Реши, че е успял да намърда пачаврата си на моето място! И сега се фука с дете и жена под ръка… Няма да се получи. Искам всеки месец да пипвам дължимия ми десятък от печалбите. Всичко в тази сграда ми принадлежи. Той ме зачеркна с един замах от новото си дружество. Бях измамена. Ще си плати за което. Мисълта за предстоящото отмъщение, за скорошното удовлетворение я изпълни със странен трепет на удоволствие и възбуда. Пресъхналата й уста се напълни със слюнка, кръвта чукаше в слепоочията й, бледите й страни порозовяха. Отмъстена! Отмъстена! За начало ще измъкна едва няколкостотин евро, след което ритъмът ще се ускори, ще започна да нападам сметките му с нарастваща скорост. Той никога не ги поглежда, а и Тромпетистката си има други занимания. Нея чакат отчетите и балансите от София, Пекин, Бомбай, Милано и откъдето се сетиш. Баланси на всякакви езици, издадени от разни банки, свят й се вие, не знае къде по-напред да гледа Тромпетистката. Изобщо не проверява личните сметки. Казва си, това си е негова работа. А пък той… двайсет и четири часа не му стигат, за да огрее навсякъде, и му е отпуснал края. Започнал е да се задъхва, уморява се, няма я вече предишната неизчерпаема енергия. Аз за разлика от него съм все така яка, неутолима, желанието за отмъщение ме крепи и ми дава нови сили. Ето, уча се да работя с компютър, влизам в Гугъл, тракам по клавиатурата, упражнявам се, влизам в сметките си, проверявам инвестициите си, служа си с търсачката сафари. Аз се уча, не спирам да се уча, напредвам. Тайно и полека градя, заплитам мрежите. Шавал трябва да е нащрек, да разпита Тромпетистката, за да ме предупреди в случай на засечка. Това е ново предизвикателство, въпрос на чест. Аз просто поправям една несправедливост, нищо повече.

Парите са топлина, нежност, трептят, обливат ви с желание, когато кожата ви посивее и се сбръчка, а устните ви изтънеят и побелеят. Да хванеш парата във въздуха, е като да хвърлиш въдицата в тихата вода. Удоволствието е в очакването и в улова… То е чуждо на онези, които не зачитат парите. Според тях насладата, опиянението е в това, да пръскаш пари. Не се замислят за краткия миг на очакване, на тръпката, когато рибата се готви да клъвне, започне да се върти покрай кукичката… Не знаят от каква радост се лишават! Парите, които ме чакат, са моят обожател, жаркият ми любовник, те са моето освобождение. Отново ще стана жена, могъща жена!

Тя се размечта, хвърляйки око от време на време на часовника си, без да забравя да следи дали мракът се е сгъстил достатъчно, за да се развърти. Стискаше трескаво устни и чантата си с тайните кодове и ключовете от сградата.

Стана от стола.

Заветният момент настъпи.

Пресече авенюто, влезе през малката врата вляво от портала. Потропвайки по паважа, прекоси двора. Набра кода за достъп и се вмъкна в коридора. Цареше странна тишина. Сякаш се намираше в призрачен град. Отвори вратата на кабинета на Дьониз Тромпет, влезе, отиде до бюрото и с малкото ключе отключи чекмеджето. Прерови папките, изчете дискетите. Топло, топло, много топло. Спря за секунда да не сбърка нещо, да не размести нещо, да не остави след себе си никаква следа. Беше си сложила ръкавици. Откри една дебела папка с етикет „Марсел Гробз — Лични“, надписан от съвестната Тромпетистка, отгоре й бе поставила острилка за моливи. Отвори я. Кодовете бяха там. Нанесени с дебел червен флумастер. Грабна ги и ги отнесе до ксерокса. Светлинният лъч премина през тях, машината изплю една напечатана страница. Тя върна папката на мястото й, постави обратно острилката върху етикета. Затвори чекмеджето, вратата на кабинета. Активира отново алармата. Превъртя ключа в ключалката и пое обратно по същия път, потропвайки по паважа на двора. Спря за миг под глицинията, за да се увери, че никой не я е забелязал. Вдъхна аромата на цветовете и се наду от щастие.

Измъкна се пак през малката вратичка до портала.

Фасулска работа…

Беше едва ли не разочарована.

Човек свиква с риска, одързостява се, заключи тя.

Още тази вечер щеше да дръпне малко пари. Щеше да вземе първия откуп.

— Имам чувството, че пропуснахме една подробност, госпожо Гробз — каза Шавал, застанал на колене до Анриет.

Беше й определил среща в църквата „Сент Етиен“, в параклисчето на Дева Мария. Бяха сами. В църквата нямаше жива душа. Свещите горяха и препукваха в тишината, издигайки към небето безмълвни пожелания, увехналите крайчета на букет гладиоли докосваха босите нозе на Богородица. Цветята трябва да се сменят, отбеляза Шавал, станал внезапно щедър сега, когато щеше да се превърне в богат мъж.

— Всичко мина по мед и масло… какво още искате? — обърна се към него Анриет Гробз, свела глава, сплела пръсти, сякаш се молеше.

— Просто пропуснахме да уточним моя процент…

— Процент? — възнегодува Анриет, дълбоко обидена, тръсвайки глава под огромната си шапка.

— Да, госпожо, процент. Струва ми се, че ми се полага определен дял от парите.

— Но вие не направихте почти нищо!

— Как така нищо! Кой ви даде ключа от чекмеджето? Кой отклони Тромпетистката от правия път и от дълга й? Кой държи под око работите, за да вървят нещата гладко? Аз, аз и само аз.

— А кой влезе с взлом в сградата? Кой влиза в компютъра и прехвърля парите от една сметка в друга? Кой рискува да го спипат? Аз, аз и само аз!

— Точно това казах и аз, ние сме двама… Двама съучастници, ако единият не спази договора, другия ще го сгащят.

— Изразявайте се прилично, Шавал! Езикът ви не ми се нрави.

— Пак повтарям. Двамата сме свързани, вие не можете нищо да направите без мен, както аз не мога нищо без вас. Затова нека си нагодим крачката, да се успоредим и да си поделим парите по братски. Петдесет на петдесет. Това е последната ми дума, няма да отстъпя, нито ще се пазаря.

Анриет едва не се задави и извърна гневно лице към Шавал.

— Как не ви е срам? Да изнудвате една бедна жена?

— А съвестта ми? Помислихте ли за нея? Колко струва моята съвест? Поне 50%, така мисля.

— Вашата съвест! — пелтечеше Анриет, вън от кожата си. — Тя не струва пукната пара! Ленива змия, която се събужда само когато я настъпят по опашката. Заявявам го, като си меря думите!

— Мерете ги, драга моя, мерете ги, ако си нямате друга работа, само че аз няма да отстъпя.

— Отказвам да ви дам половината от моята печалба.

— Вашата печалба — изимитира я подигравателно Шавал, доволен, че е успял да я изкара от кожата й.

Дъртата се оплиташе, губеше самообладание, въздух не й достигаше, не бе предположила, че ще се окаже толкова лаком. Той се наведе към нея и с престорено любезен тон заяви:

— Нямате избор… и да ви кажа още нещо. Не се опитвайте да ме измамите. Ще отида да проверя. И аз имам ключ. Направих дубликат и за мен. Не съм толкова тъп. Който държи ключето, държи кодовете… Въобразявахте си, че ще ви оставя да действате, както ви е изгодно? Да оскубете бедния Марсел и да оскубете и мен? Да ме залъжете с няколкостотин евро, колкото да купя един парфюм от „Ермес“ на Ортанс и да я заведа на вечеря в някой изискан ресторант? Да ми пускате от време на време по малко милостиня, за да ме баламосате?

Точно така, си каза наум Анриет, скърцайки със зъби. Точно това си бях наумила да сторя. Да му подхвърлям по нещичко от време на време, за да го държа в напрежение.

— Оказахте се голяма наивница. Ще следя всяко движение на сумите по всяка сметка. Оставям ви, драга моя. Отивам да си купя едно сако „Армани“, което ми грабна окото. След това ще се отбия при концесионера на „Мерцедес“, смятам да си поръчам един кабриолет SLK. Знаете ли как изглежда кабриолетът SLK 350? Не? Няма да е зле да влезете в интернет, след като вече знаете как става… Ослепително е! Страхотни параметри и максимално изчистена линия! Колебая се дали да го поръчам тъмносиво или черно. Все още не съм решил. Отдавна си мечтая за такова. Искам да заведа възрастната ми майка в Довил, да мине по прочутата крайбрежна ивица, покрита с дървени летви през миналия век, за да се възползват дамите от чистия въздух, без дългите им рокли да се влачат по пясъка. Ще хапнем стриди, ще се поразходим… Тя е на вашите години, не й остава дълго да живее и съм решил да я поглезя. Много обичам майка ми.

— Няма! Никога! Никога! — натъртено повтори Анриет с треперещ от злоба глас. — Няма да получите никакъв процент, Шавал. Нямам нищо против да ви платя за труда. Да ви дам определена комисиона върху цялата сума, но само това, нищо повече. Свърши времето, когато зависех от един мъж. В никакъв случай не искам да завися от вас.

— Ще видим, госпожо, ще видим… Добре помислете. Ако не отстъпите, ще призная всичко на Тромпетистката и ще стоваря цялата работа на вашия гръб. Ще й кажа, че съм го сторил заради нея, за да бъда достоен за любовта й, ще ви изкарам единствената виновна. Тя ще се хване, бас ловя… Ще направи така, че Марсел Гробз да смени кодовете и всичко ще се оправи. Бедното момиче, то ме обича, лудо е по мен! За мен би сторило всичко. Помислете си за това, госпожо Гробз… Среща тук, утре по същото време.

Той се изправи. Поздрави Анриет Гробз и мимоходом се поклони пред Дева Мария.

Излезе от църквата и когато се озова на улицата, свежият въздух нежно го погали по лицето.

След срещата си с Жозиан реши да не храни напразни надежди, че Марсел Гробз ще го върне на работа. Да се сдобрят с Жозиан, беше немислимо. Оставаше му единствено комбината с Анриет, за да преживява някак. Щеше да си поднови гардероба, да се погрижи за здравето си, да подиша морски въздух, да си вземе карта за фитнес, да вдига гири и след като събере сили и се възстанови, да мисли за по-нататък. От какъв зор да си търси работа? Скоро щеше да има две жени, които да работят за него. Нямаше да се налага да се изтрепва от бачкане. Ще инвестира крадените пари. Може дори да създаде собствена фирма… Имаше достатъчно време да мисли по въпроса.

Нямаше нищо спешно.

Снощи бе изтарашил сметките на Марсел. Шашна се, едва не падна по гръб! Запримига, за по-сигурно се зае да брои цифра по цифра. Грабна молив и лист хартия. Преписа ги, пак пресметна, ощипа се, за да се убеди, че не сънува. Ставаше дума за стотици милиони евро! Мисълта за работа се изпари от ума му мигновено. Ще си живее и ще богатее на гърба на дъртачката. Тя ще прехвърля тлъсти сумички от една сметка в друга и ще му киха половината.

Така ще стават нещата.

Отби се в луксозния гастроном на веригата „Едиар“. Искаше да купи пастет от гъши дроб, бутилка хубаво бяло вино и от прочутия хляб за тостер на Макс Поалан. Ще го препече и ще сложи върху филийката дебело парче пастет. Пастет от гъши или от патешки дроб? Кой от двата да избере? Отново имаше възможност да избира… Ще купи и един чудесен букет от гладиоли за Дева Мария.

Не защото внезапно бе станал много набожен.

Просто искаше да се подсигури, да събере всички шансове на своя страна.

* * *

Ортанс лежеше в леглото си, мислеше и правеше въртеливи движения с глезените. Въртеливо движение наляво, въртеливо движение надясно. Отморяваше мускулите и укрепваше ставите. Изкара целия ден на крак в търсене на жилище. Всичко, което огледа, беше или ужасно грозно, или ужасно скъпо. Започна да се отчайва.

Държеше в ръце книжката с оценките си от втората година в „Сейнт Мартинс“. Средният й успех беше 87%, повече от много добър. Много добрият започваше от 80 процента. В полето наставникът й беше написал една-единствена дума — „забележително“, с удивителен знак. Проектът й за края на годината — дреха за верига народни универсални магазини — бе класиран на първо място. Идеята я бе осенила един ден в метрото, когато забеляза, че ципът отново се връща на мода. Беше навсякъде: на чанти, обувки, якета, ръкавици, шалове, кепета. Модният акцент за сезона. Каза си, а защо да не предложа една малка черна рокля с дълъг цип? The zip dress! Цип от горе до долу отпред, цип от горе до долу на гърба. Ципът ще й придаде хулигански вид. Две прави парчета плат. Може да се играе с дължината, с материята. Роклята може да се носи отворена отпред, разголена на гърба или плътно затворена от горе до долу отпред и отзад. Строг вариант или вариант съблазнителка. Материята трябва да е еластична, за да прилепва плътно по тялото, или по-мека, за по-закръглени жени. Малка черна рокля на ниска производствена цена, която да се пусне на пазара за трийсет и девет лири. Идеална за веригата Н&М например. Веднага изтърча до Адел, която държеше магазин за стари дрехи близо до квартирата й в Ейнджъл. Скицира модела и тя я изработи за нула време. Далече ще стигнеш, малката!, заяви Адел. Силно се надявам, отговори Ортанс.

Прие съвсем спокойно и овладяно оценките и ласкавите отзиви на преподавателите, предвещаващи й светло бъдеще, ако продължава в този дух. Идеално, продължи тя, гледайки краката си, само дето все още не съм намерила къде да стажувам през лятото… И няма да си намеря, ако лежа в леглото и си въртя палците. Ще се наложи да се издокарам, да изляза, да се изфукам тук-там… Стажовете не никнат по информационните табла в училище, не те чакат във вестника, трябва да ги извоюваш със зъби и нокти, да се показваш по купони, да ходиш по заведения и барове, а аз съм се разплула в леглото и си оглеждам краката! Нещо много съм се отпуснала…

Никълъс й предложи стаж в „Либърти“, но тя не прие. Искам нещо по-голямо, по-екзотично. Да изляза вън от Англия, да отида в друга държава, Милано, Париж, Ню Йорк… Освен това не ми се нрави мисълта постоянно да съм ти задължена. Той отговори, както искаш, но ако не се появи нещо друго… Изглеждаше сигурен в себе си. Сигурен, че ще остане с него през цялото лято. Не й хареса тонът му на самоуверен собственик.

Не харесваше и сегашния си живот. Не можеше да каже коя е причината, но му липсваше пикантност. Или може би просто се чувстваше уморена… Или… Не знаеше защо и не й се ровеше много-много.

Лежеше в леглото си и правеше упражнения за релаксация, мислеше как да запълни предстоящата дълга ваканция, когато телефонът звънна. Обаждаше се Анастейша, нейна състудентка. Канеше я да отиде при нея в „Скеч“, новото модно заведение. Приказвали си с един приятел и пийвали.

— Получи ли си оценките?

— Да — отговори Ортанс, оглеждайки пръстите на краката си и отбелязвайки, че лакът е започнал да се лющи.

— Доволна ли си?

— 87 процента… Малката черна рокля, която предложих, е избрана за проект на годината.

— В такъв случай пристигай! Ще празнуваме!

— Окей.

Стана от леглото. Отвори гардероба, дощя й се да си легне пак. Ама какво ми става? Какво ми става? Прехвърли закачалките, на които висяха джинси, рокли, сака, манта, дълга бяла блуза, докосна ги. Зърна в дъното избелялото дънково якенце, което й бе купил Гари от пазара в Камдън. Шляеха се из улиците на квартала и минаха край магазин за дрехи втора употреба. Късото яке беше изложено на витрината. Бледосиньо, тясно, износено, яке за момиченце, което още си играе на кукли. Трийсет лири. Грабна й окото. Искаше да го има. Нея чакаше. Отвори портмонето си и се оказа, че парите не й достигат. Не беше платила все още частта си за електричеството. Деветдесет лири… Погали с очи якето, извърна глава и продължи разходката, запечатала синьото яке в паметта си. Точно за мен е, от месеци търся такова нещо, искам точно него. Толкова силно желаеше якето, че се спъна. Гари я прихвана с думите, хей, къде се отвя, стой тук при мен, не искам да те изгубя! Хвана я за ръка и тя се подпря на него.

Спряха да хапнат пица. Гари каза, умирам от глад, поръчай ми една „Четири сезона“ с много сирене, аз отивам до тоалетната. Тя го проследи с очи. Харесваше гърба му, походката му, как заобикаляше масите и хората, сякаш ги отстраняваше с лекота. Обичам този мъж, защото няма нужда от никого. Обичам го, защото не се старае да се харесва. Защото се облича както дойде и въпреки това е елегантен. Харесвам елегантните хора, които са спонтанни, не прекарват часове пред огледалото, щях да съм толкова красива с това страхотно дънково яке, щях да го нося с червени обувки на високи токове или с тесни черни панталони и пантофки „Репето“. О, как силно желаеше да го има! Умираше за това яке! Но ако не внесе своята част от сметката за електричество, аятолахът ще й чете конско и ще й отрови живота…

Поръча две пици с много сирене и две кафета. Нарисува на покривката едно самотно яке в една витрина, добави му две протегнати към нея ръце… избеляло точно колкото трябва. Бе имала време да огледа яката. Идеална. Както и маншетите. Можеха да се навият.

Писна ми постоянно да съм без пари, измърмори тя, бутайки встрани молива. Откъсна крайче от хартиената покривка, накъса го на дребни парченца и ги разпръсна по пода като конфети.

Къде се дяна Гари? Да няма опашка в тоалетната? С удоволствие би му свила шала.

Той се върна с кафява, хартиена торба в ръка, остави я на масата. Намерих я в кенефа, виж какво има вътре. Да не си болен?, тросна се тя, поръчах две пици и две кафета. Не, добре съм, погледни… Тя отвори торбата с отвращение, докосвайки я едва-едва с върха на пръстите. Вътре се мъдреше синьото дънково яке. Просълзи се.

— О, Гари! Как разбра, че…

— Смяташ ли, че ще ти стане?

Тя го облече.

— Не е ли малко тясно? — попита той.

— Идеално е! Не желая да чувам лоша дума за моето яке!

Не го свали през целия следобед, нито през нощта.

Седмици наред не го свали от гърба си.

Свали якето от закачалката. Долепи лице до него. Припомни си онзи ден. Вървяха, хванати за ръка, из улиците на Камдън. Ровеха се по сергиите с желанието да попаднат на нещо странно, необичайно. Стара перка от самолет или макет на кораб. Гари търсеше подарък за рождения ден на своя приятел. Как му беше името? Вече не си го спомняше. Спомняше си обаче лъщящите, хлъзгави павета, по които се препъваше, ръката й в ръката на Гари и синьото яке, леко тясно в раменете. Какво ли прави той сега? Защо не ми се обажда? Защо трябва постоянно да воюваме? Взе черната рокля с циповете. Беше си поръчала една за себе си. От ластична материя, която плътно прилепваше по тялото й. Толкова плътно, че трудно си поемаше дъх. Облече я. Среса дългата си коса с четка, положи две издължени черни линии, които подчертаваха зелените й очи, бялото й лице и силно начервената й уста. Обу розовите си сандали с висок ток. Какво остава още?, попита се тя, заставайки пред огледалото. Дребният детайл, който щеше да се набие в очи и да засенчи всичко останало. Къде си, мъничкият ми? Нави ръкавите на якето, сложи къси кожени ръкавици, които откриваха китките. Едра брошка от „Топшоп“ на яката на якето. Отстъпи крачка назад. Идеално.

Грабна голяма торбеста чанта. Разклати я във въздуха, за да прецени ефекта. Повече от идеално.

Дълъг шал в черно и бяло. Черни очила.

Напред към славата!

Скочи в едно такси, което я закара до „Скеч“. Поздрави мъжагата на входа, чиято работа беше да изхвърля пияните от заведението, а той й отвърна, hi, honey! Все така красива и секси! Тя го дари с ослепителна усмивка, усмивката на котка, която те убива от упор. Прав беше. Тя беше красива, секси, долавяше го в походката си, тази вечер всичко беше идеално, само дето й беше тежко на сърцето. Тежко и празно едновременно. Завърших с оценка много добър, проектът ми е отличен като най-добрия за годината, повтори си тя, за да си подобри настроението, отърсвайки се, за да се освободи от натежалото си и празно сърце.

На влизане блъсна някакъв мъж. Той се извини, попита я, познаваме ли се?, тя му отговори, твърде изтъркано, не мислите ли? Той се усмихна и я изгледа от глава до пети, спокойно, без да бърза. Усмихна се отново с кратка, суха усмивка.

— Харесвам как сте облечена… Ваше дело ли е?

Тя го изгледа, стресната.

— Искам да кажа, черната рокля с цип отпред и отзад, тясното и късо дънково яке, ръкавиците до китките, брошката, дългият шал…

Тя ококори очи.

— Ми да… роклята е моя, авторска… За Н&М — излъга тя с апломб. — Проект, който ми възложиха. Акцентът на зимната им колекция.

В погледа му проблесна искра на уважение.

— Изглеждате ми млада.

— И какво от това?

— Права сте… идиотско е да го казвам.

— Не съм ви карала да го казвате.

— Работя в „Банана Рипъблик“. Завеждам дизайнерския отдел. Много ми допада стилът ви… Предлагам ви сделка. Елате за два месеца при нас, вие ще правите предложения, ще давате идеи, аз ще ви плащам. Много добре, при това…

— Имате ли визитка?

— Да.

Той й подаде визитната си картичка с името, длъжността, „Банана Рипъблик“.

— Мога ли да я запазя?

— Не ми отговорихте.

— Имам агент, ще му се обадите и той ще ви запознае с условията ми.

— Ще ми дадете ли името и координатите му? Ще му се обадя още утре сутрин. Ще започнете през юли. Свободна ли сте тогава?

Тя даде името на Никълъс и телефона му. Едва щеше да има време да го предупреди.

— Той движи делата ми.

— Имате ли време за едно питие?

Ортанс съобрази. Мъжът изглеждаше честен и визитната картичка изглеждаше истинска.

— Само да предупредя приятелката ми, която ме чака, и идвам при вас на бара, съгласен ли сте?

Тя се отдалечи, провери дали не я следи с очи, сви встрани и се насочи към тоалетната. Влезе, затвори се в една кабинка и звънна на Никълъс.

— Имам предложение за работа за лятото! Два месеца в „Банана Рипъблик“, ще създавам модели. Няма да подреждам кутиите в мазето и да лепя етикети, а ще предлагам идеи за колекцията им! Направо гениално, Ник, гениално! Като си помисля само, че никак не ми се искаше да си показвам носа навън тази вечер! Как едва не останах у дома…

Той поиска повече подробности.

— Не зная нищо друго. Казах, че ти си моят агент, и утре ще ти позвъни предобед, за да обсъдите условията и всичко останало. Обади ми се веднага след като приключиш с него, обещаваш, нали? Ощипи ме, ощипи ме, не мога да повярвам!

— Видя ли, красавице моя, нямаше смисъл да се отчайваш. Нали ти казвах, че в средите на модата нещата се случват за секунда.

— Нека изчакаме да подпишем. Продай ме като изгряващата звезда на модния небосклон, накарай го да му потекат лигите.

— Разчитай на мен!

Тя се върна на бара, където я чакаше мъжът. Казваше се Франк Кук. Беше висок, слаб, с фини черти, леко прошарена коса по слепоочията и остър поглед на търговец на коне. Около четирийсет и пет годишен. Носеше брачна халка и морскосиньо сако от фин плат.

— Нямам много време, имам среща — обяви Ортанс, покатервайки се на червеното столче с облегалка във формата на сърце.

Мъжът, впечатлен от нейната самоувереност, поръча бутилка шампанско.

— Работили ли сте досега за голяма фирма?

— Може да съм млада, но имам опит. Последно работих за „Хародс“. Аранжирах две витрини за тях на тема „Детайлът в модата“. Съвсем сама създадох, изработих и аранжирах всичко, беше прекрасно. Името ми беше изписано с големи букви на витрините. Ортанс Кортес. Стоя там цели два месеца, получих множество предложения… които оглеждаме с моя агент.

— „Хародс“! — възкликна мъжът. — Ще се наложи да преразгледам цената.

В очите му припламна насмешлива, доброжелателна искра.

— Във ваш интерес е — отвърна Ортанс. — Не работя за семки.

— Убеден съм… Имате вид на момиче, което не се дава за нищо.

— Никога досега не съм се давала!

— Извинете. Били ли сте в Ню Йорк?

— Не, защо?

— Защото там са нашите офиси и ако се споразумеем, ще трябва да работите там… в сърцето на Манхатън, стилистите ни са там.

Ню Йорк. Сякаш я блъснаха в диафрагмата и й изкараха въздуха. Стоически понесе удара и се залепи за облегалката на столчето.

— Не говорехме ли за едно питие?

Имаше нужда да пийне, за да развърже възела, стегнал гърлото й. Ню Йорк, Ню Йорк, Сентрал Парк, Гари. Катеричките са тъжни в понеделник…

— Келнер! — обърна се той към мъжа, който се мотаеше зад бара. — Какво стана с бутилката, идва ли?

Онзи викна, сега, сега и постави бутилката и две чаши пред Ортанс и Франк Кук.

— Да пием за нашия успех — предложи мъжът, наливайки шампанското в чашите.

— Да пием за моя успех… — поправи го Ортанс, чудейки се дали не сънува.

Вече не чувстваше сърцето си хем тежко, хем празно.

* * *

Беше се превърнало в навик. Вторник и четвъртък следобед Жозефин отиваше при г-н Боасон в просторния хол с тъжни и сложно орнаментирани с множество плетеници мебели. В четиринайсет часа госпожа Боасон излизаше за обичайната партия бридж и пътят бе свободен. Жозефин звънеше на вратата, господин Боасон отваряше. Подносът с питиетата вече беше готов — бяло вино, сок от ананас, червено мартини. За себе си сипваше отлежал бърбън. Беше някаква странна марка, която той наричаше „малкото ми жълто питие“.

— Забранено ми е да пия, когато жена ми е вкъщи. Тя казва, че имало определени часове за пиене, но досега не съм се осмелил да я попитам кои са тези часове.

Той се усмихваше и я гледаше. Добавяше:

— Не съм се усмихвал от петдесетина години насам!

— Жалко…

— Когато съм с вас, ми е леко, иде ми да говоря глупости, да изпуша една цигара, да пийна от малкото жълто…

Изтягаше се на раираното канапе „Наполеон III“ с чаша жълто питие, с хапчетата подръка, смесваше бърбъна и хапчетата, губеше равновесие, подлагаше възглавничка под главата си и започваше да говори. Говореше за детството си, за родителите си, за хола на родителите си и за мебелите, които бе наследил и които не му харесваха. Жозефин се удивяваше на лекотата, с която се разкриваше. Очевидно му доставяше истинско удоволствие да се изповядва.

— Давайте, питайте ме за всичко, за каквото се сетите… Какво искате да научите?

— Какъв бяхте на седемнайсет?

— Тъжен дребен буржоа. Свит. Облечен с морскосин блейзър, сив панталон, вратовръзка и пуловери, изплетени от майка ми. Отвратителни пуловери. Морскосини или сиви. Понятие си нямате каква беше Франция, а и какъв беше светът в онези години… Поне в моите собствени представи, свит в ъгъла у дома… Имаше, мисля, хора, които се забавляваха, но погледнато от нашия хол, всичко ми изглеждаше безжизнено, престорено, надуто! Съвсем различно от това, което виждаме днес. Франция продължаваше да живее като в деветнайсети век, В трапезарията имахме голям радиоапарат и докато се хранехме, слушахме новините. Не ми бе позволено да говоря. Само слушах. Недоумявах какво ме засягаше това, което чувах по радиото. Имах усещането, че никой не ме брои за нищо. Нямах никакви идеи, никакви мнения. Истинска дресирана маймуна, повтарях казаното от родителите ми, а то не беше весело. Тъкмо бяха подписали договора в Евиан, ознаменувал края на войната за Алжир. Не знаех дали е за добро, или за лошо. Помпиду беше премиер, генерал Дьо Гол за една бройка да го убият в атентата в Пти Кламар… Спомням си името на организатора на заговора, Бастиен-Тири, един от ония, които се биеха, за да остане Алжир френски. Разстреляха го на 11 март 1963. Министър на културата беше Андре Малро, разхождаше „Джокондата“ по целия свят. Баща ми твърдеше, че тези разходки стрували милиони на френските данъкоплатци. Виетнамската война още не бе започнала, Джон Кенеди беше президент на Съединените американски щати, а Джаки — модел за подражание, икона. Жените носеха гордо прочутата й малка шапка и прави, прилепнали по тялото поли. По онова време жените бяха или майки, или секретарки. Носеха колани за жартиери и сутиени с островърхи чашки. Линдън Джонсън беше вицепрезидент. Тогава се разигра кубинската криза с ракетите. В седалището на ООН Хрушчов събул обувката си и взел да тропа с нея по банката си. Показаха го по телевизията, образът потрепваше на черно-белия екран. Студената война беше в разгара си и светът бе затаил дъх. В гимназията ни говореха за световен конфликт, за атомна война, твърдяха, че трябва да сме готови за най-лошото. Младите просто не съществуваха, джинсите също, музиката на младите и на родителите беше една и съща: Брасенс, Брел, Азнавур, Трене, Пиаф. Във вестниците показваха първите реклами на чорапогащници за момичетата и майка ми възмутено заявяваше, че е отвратително! Защо? Нямах представа… Всичко ново беше отвратително! Родителите ми четяха „Фигаро“, „Пари Мач“ и „Жур дьо Франс“. Аз например в детските ми години получавах списанието „Мики Маус“ и това бе всичко… Светът беше място единствено за възрастните. Джобните пари бяха рядкост, младите не си купуваха нищо, нямаха с какво. Подчиняваха се. На родителите, на преподавателите… Все пак нещата започваха да се раздвижват на повърхността, съвсем леко отначало. Чувстваше се яростно желание за живот, но се прокрадваше и мисълта, че нищо никога няма да се промени. Хората пушеха като комини, не знаеха, че е вредно за здравето. Аз се тъпчех с бонбони „Крема“, с кокосови сладки, с шарени дражета в пликчета. Когато канеха гости, родителите пускаха плочи, на 33 оборота… Имаше и плочи на 45 оборота. Бях си купил една на Рей Чарлс, Hit the Road Jack, само за да ядосам родителите ми! Майка ми заявяваше, че Рей Чарлс бил негър, който заслужавал похвала само защото бил сляп! Подслушвах зад вратата. Понякога танцуваха… жените вдигаха косите си на хлабави кокове, от които се измъкваха кичури, та главите им заприличваха на разплетени дамаджани, носеха блузи с къси ръкави и жилетки в същия цвят, казваха им комплектчета, ходеха с обувки на тънки токчета. Баща ми купи кола, френска, естествено, марка „Панар“. В неделя слизахме с колата по „Шан-з-Елизе“. Малро беше започнал да почиства почернелите фасади на парижките сгради, предизвиквайки възмущението на парижани! Аз лично бях раздвоен между закостенелия, консервативен живот на моите родители и този, който долавях, че се заражда, но на който бях чужд. Джони беше идол на младите, песните му се пееха от всички, Клод Франсоа възпяваше красивите девойки, Бийтълсите триумфираха с Love me do и пееха в прочутата зала „Олимпия“, подгряваща група на концерта на Силви Вартан и Трини Лопес. Не ме пуснаха да отида… Слушах с намален звук предаването за поп музика „Здравейте, приятели“ тайно, в стаята ми. Криех транзистора зад огромния речник, в случай че мама ме изненада. Тя следеше един популярен сериал по Радио Люксембург, но за нищо на света нямаше да си признае! Ходехме да гледаме „Уестсайдска история“, „Лорънс Арабски“, „Жюл и Жим“. Трюфо с неговите любовни триъгълници беше смятан за неморален режисьор! Бяха годините на Бардо. Намирах я прекрасна. Безгрижна и толкова лекокрила. Казвах си, ето, тя е свободна, свободна и щастлива, има куп любовници, развява се гола… впоследствие научих, че правила опит за самоубийство… Мерилин умря на 5 август 1962. Спомням си, беше истински шок… Мерилин беше секси и много тъжна. Мисля си, че сигурно затова хората я обожаваха. Преживявах силно събитията, но отдалече. Вълните на външния живот се разбиваха на прага на нашия хол. Бях единствен син и се задушавах… Бях блестящ ученик, взех си матурата с похвала и татко реши, че ще продължа в Политехниката. Ще следвам неговия пример. Нямах приятелка и на забавите никоя не ме поглеждаше. Спомням си първия ми купон, отидох заедно с един приятел, седнал на багажника на мотопеда. Валеше като из ведро и когато пристигнах, бях мокър до кости! Първата плоча, която чух, беше I get around на „Бийч Бойс“. Страхотно ми се прииска да танцувам. Но не посмях… Пак ви казвам, нямах капчица смелост. По-късно един приятел на родителите ми ми предложи да отида на стаж на снимките на „Шарада“ и незнайно защо те се съгласиха. Вероятно защото майка ми много харесваше Одри Хепбърн, намираше я много елегантна, изискана, очарователна. Би искала да прилича на нея… Така се запознах с него.

Жозефин слушаше. Купи си голям, дебел бележник, в който си водеше записки. Искаше да узнае всичко, и най-незначителната подробност. Бе запомнила урока на Кари Грант: „Нужни са поне петстотин дребни подробности, за да направиш добро впечатление“. Тя искаше да събере стотици подробности, за да вдъхне живот на разказа си, на героите си. Да могат читателите да ги виждат все едно са живи. Отлично разбираше, че за да бъде достоверна историята, трябва да я насели с множество подробности. „Никакви абстрактни думи, само конкретни“, твърди Сименон. Прочете неговите „Мемоари“. Той обясняваше как изгражда образите, прибавяйки все нови и нови детайли. След това разказът се развива от само себе си. Той трябва да произлиза от самите герои, не трябва да бъде привнасян отвън. Жозефин се надяваше да вдъхне живот на Свенливия младеж чрез множеството подробности, които щеше да й предостави г-н Боасон.

Той говореше. Изтегнат на канапето, с повдигнати крака, придърпвайки възглавничката всеки път, когато се смъкнеше, подръка с бърбъна, капките и хапчетата. Редуваше ги — вода, хапчета, алкохол, напомняше й болнав младеж, който пие тайно от родителите си. Гледаше рядката му коса на тила, прозрачната му кожа. Крехкият му вид я трогваше. Припомни си една фраза на Стендал: „Трябва да раздрусаме живота, иначе той ни изяжда“. Г-н Боасон имаше вид на изяден. Скелет на риба…

Често пъти й се струваше, че е потънал в миналото и е забравил, че тя е там. Затворил очи, той се пренасяше на снимачната площадка, в хотелския апартамент на Кари Грант, на балкона, откъде се любуваха на Париж. Седнала на стола, тя го изчакваше, после тихо го подканяше да продължи:

— Той разказваше ли ви за своята страна, за съвременниците си, за режисьорите, за другите актьори и актриси?

Той невинаги отговаряше на въпросите й. Продължаваше да си спомня, говореше на себе си.

— В някои дни, когато се прибирах у дома след разговор с него, не можех да си поема дъх от щастие, нямах сили да пиша в черното тефтерче. Всъщност отбелязвах само това, което се отнасяше до мен. Останалото не ме интересуваше. Сигурно съм ревнувал от всичко край него. Срамувах се от себе си, бях толкова смотан. Спомням си как една вечер, това го няма в записките, ме заведе на някакво събиране. Усмихна се и ме попита, искаш ли да те запозная с хора от киното? Ще ти ги покажа… Така се озовах в един огромен апартамент на улица „Риволи“. Огромен, целият в бяло, стените, покрити с картини, библиотеките, пълни с луксозни издания. Бях единственият млад човек. Всички говореха английски. Много елегантни, жените с официални рокли, мъжете с костюми и вратовръзки, с лачени обувки. Пиеха здраво, говореха високо. Обсъждаха любовта, сякаш беше важна философска тема, думата „секс“ не слизаше от устите им. Иронизираха буржоазните клишета, подиграваха се на абсурдното чувство за собственост, което поражда обичта, и аз се почувствах като на прицел. Все едно ми крещяха в лицето, че съм глупак. Не свалях очи от тях. Пиеха, пушеха, говореха за непознати за мен художници, за плочи с джазова музика, за театрални пиеси. Имаше една жена, която избухваше в смях всеки път когато отварях уста. Беше ме забелязала, когато влязохме с Кари, и веднага заяви, че съм очарователен. Казваше се Магали и твърдеше, че била актриса. Брюнетка с не много дълга коса, с дебели, черни очни линии и зелен пуловер с пайети. Говореше за Париж, Рим, Ню Йорк, очевидно много пътуваше. Познаваше купища хора от киното и предлагаше да ми помогне, ако искам да си намеря друг стаж. Отговарях й, да, да, мислех си, колко искам да съм като нея, да се държа свободно, изискано. Създаваше впечатление, че наистина проявява интерес към мен, и аз действително се почувствах интересен. Казвах си, ето, получи се! Аз съм като тези хора, станах част от техния свят. Сърцето ми тупкаше лудо. Вече се виждах един от тях, виждах блестящото си бъдеще. Бъдеще, в което и аз щях да се изразявам самоуверено с нетърпящ възражение тон, и аз щях да имам мнение по всички теми… След което… в белия апартамент се появи един мъж и погледите на всички се обърнаха към него. После Кари ми обясни, че мъжът бил много известен, голям продуцент, важна клечка в Холивуд. Наобиколиха го. Повече никой не ме погледна. Минаваха край мен, блъскаха ме, без да се извинят, без да ме поглеждат. Отново бях станал прозрачен. Запитах се, какво правя тук? Един дебел, брадат мъж седна до мен, попита ме на колко съм години, какво уча, как се виждам след десетина години. Не ми даде време да отговоря, отиде да си вземе питие. След десет минути отново седна до мен и отново ме попита на колко съм години, какво уча, как се виждам след десетина години… С една дума, започна да ми писва. Нищо не казах на Кари, взех си палтото и си тръгнах. Трябваше да се прибера пеш, нямаше вече метро. Ужасно беше. След тази вечер ми стана ясно, че никога няма да стана част от този свят. Не отворихме дума за вечерта, но повече не ме заведе никъде. Така или иначе, предпочитах да сме само двамата. С него не се чувствах като глупак. Дори когато седяхме ей така, без да говорим… Случваше се все по-често и когато се учудвах, той ме тупаше по рамото, възкликвайки, човек невинаги има желание да говори, my boy.

— Прав е бил, не мислите ли?

— Можеше да седи с часове, без да си отвори устата. С Хауърд Хюз прекарваха цели вечери, без да си проговорят. Идваше при него, сядаше, пиеше, пушеше, зачиташе се в някоя книга, без да му каже думица! Когато си говореха, Хауърд Хюз му даваше съвети. Заявяваше, че поставял жените прекалено високо, че не го обичали, а само го преследвали заради парите и славата му. Винаги е бил по-близо до мъжете, поне така смятам аз. Само че не ми го казваше, смятал е, че съм прекалено млад. Всъщност като човек беше много по-сложен, отколкото изглеждаше.

— Нали това ви беше казала жената, която поддържала гардероба му, спомняте ли си? „Като го видиш, го обикваш, а като го обикнеш, никога не можеш да го опознаеш…“

— Колкото повече време бях с него, толкова по-силно се привързвах… и губех почва под краката си, обърквах се. Един ден ми призна, че имало някакъв мъж в Холивуд, който го ненавиждал. Франк Синатра…

— Защо?

— Двамата се снимали във филм на Стенли Крамър, „Гордост и страст“. Снимките започнали през април 1956 и в края на първата седмица Кари вече бил лудо влюбен в екранната си партньорка София Лорен. Чувството било взаимно. Тя била съвсем млада, едва двайсет и две годишна, той бил с трийсет години по-възрастен, освен това тя вече била свързана с Карло Понти. Това не го възпряло! Предложил й брак. Тя не отказала веднага… Изживели бурна страст. Не можели да прекратят снимането на сцените, в които двамата се целували. Режисьорът викал „край“, „край“, а те продължавали. Франк Синатра бил жълт-зелен от злоба и ревност. И той бил лапнал по красивата София, и той се точел да я метне в леглото. Започнал да разправя наляво и надясно, че Кари бил скрит хомосексуалист… а тя го наругала пред всички, я си затваряй устата, тъп италианец… Бесен, Синатра напуснал снимките, зарязвайки целия екип! Повече не стъпил на снимачната площадка. Кари бил принуден да говори на окачалка за дрехи, представляваща Синатра! Той ми разказа случката през смях, когато бях при него в хотела, но аз се почувствах ужасно сконфузен, без да мога да обясня защо. Казах си, може би Синатра е имал право и Кари предпочита мъжете… Въпреки това непрекъснато се женеше! Имаше пет брака!

— Това нищо не означава — каза Жозефин. — В Холивуд не са гледали с добро око на хомосексуалните… По онова време много актьори се женели поради тази причина.

— Знам, знаех го и тогава, поне така мисля… Колкото и да бях невинен, някои неща ми изглеждаха странни. Например дългогодишното му приятелство с Рандолф Скот. Живяха заедно в продължение на десет години и бяха неразделни. Дори го взе със себе си по време на първото си сватбено пътешествие, когато се ожени за Вирджиния Черил! Но аз не желаех да се задълбочавам, не исках да знам. За мен беше достатъчно ужасно да си казвам, че обичам мъж, а по онова време да обичаш „различен“ мъж, както бе прието да се казва, щеше да ме тласне в пропастта… Предпочитах моментите на шеги и смях. Беше много забавен. Можеше да обърне най-дребното нещо в шега. Твърдеше, че трябва да се усмихваш на живота, за да ти се усмихва и той. Непрекъснато го повтаряше. Наистина имаше талант за тези неща… Когато се оплаквах от родителите ми, той ме срязваше, престани да хленчиш! Така ще привлечеш всички неприятности, които се носят във въздуха… Развличаше ме. Учеше ме на елегантност. И той се беше учил от един майстор в това отношение, великият Фред Астер. По неговите думи нямало по-елегантен мъж от Фред. Той мажел обувките си със смес от почва от Сентрал Парк, слюнка и ушна кал! Кари следвал неговия пример. Шиел си костюмите по поръчка при шивач на „Савил Роу“, след като ги получавал, ги изваждал от калъфите, смачквал ги на топка и ги разхвърлял по пода. Трябва да поживеят, да се износят, не искам да изглеждат като извадени от кутия, ужасно е просташко! И това го бил научил от Фред Астер. Ритахме новите костюми, сякаш бяха футболни топки. Разхвърляхме ги из стаята, скачахме отгоре им, мачкахме ги, дърпахме ги, хвърляхме ги на пода и накрая, изтощени, се поздравявахме, как добре сме се справили с тези претенциозни парцали… Добре ги подредихме, нали, my boy? Излекувахме ги от арогантността им! Той притежаваше рядката дарба да прави живота лек. Когато се прибирах при родителите ми, в мрачния ни апартамент, имах усещането, че влизам в ковчег… Задавах си купища въпроси. Не знаех къде се намирам, в кой свят живея. У дома играех роля на примерен син, с Кари откривах живота. Беше разтърсващо, да ви призная. Цялата история беше разтърсваща. Ами краят й! Боже мой! Пликът, който ми предаде мъжът на рецепцията на хотела… Никога дотогава не бях чел подобно писмо! Писмо от мъжа, когото обичах. Не исках нищо да смути четенето. Има хора, които четат любовни писма, докато говорят по телефона, разговарят с приятели, гледат футболен мач по телевизията, пият си питието, дъвчат пилешка кълка, оставят писмото, вземат го отново и продължават да четат с възмутително безразличие. Аз се съсредоточих, вглъбих се, сам в стаята си. Далече от шума, далече от всичко, което можеше да ме разсее. Все едно че участвах в ритуал. Само така може да се чете писмо от любимия човек… В противен случай си недостоен за любовта му! Бавно изчетох всяка дума, всяко изречение. Прекалено много емоции се надигаха и извираха от сърцето към очите ми.

Дясната му ръка се поклащаше във въздуха. Беше свил краката си.

— След това писмо се отчаях. Явих се на приемния изпит в Политехниката, влязох. Цялото следване изкарах като насън, по-скоро като в кошмар. Жьонвиев беше единствената ми връзка с него. Оженихме се… останалото го знаете. Направих я нещастна. Дори не го осъзнавах. За мен не съществуваше нищо друго освен страданието, мъката ми, усещането, че животът ми се е изплъзнал и ще прекарам остатъка от дните си като жив труп…

Той надигаше чашата със своето „малко жълто“, отпиваше глътка, за да прокара две хапчета.

— Прекалено много хапчета вземате.

— Така е, но вече не кашлям. Мога да говоря с вас. Да се върна към прекрасните ми спомени… Животът отлетя толкова бързо. Бях на седемнайсет и след това на шейсет и пет. Така се изниза животът ми.

Той щракна с пръсти.

— Нищо не направих с него. Празни години, бели полета. Никакви спомени. Не, спомням си мъха на горната устна на Жьонвиев и сериозното й изражение, когато слушаше разказа ми. Пътуването ни до Калифорния и мига, в който се върнах към живота.

— А децата ви? Нищо ли не чувствате към тях?

— Бях изненадан, че съм успял да ги създам, това със сигурност. Но освен чувството на изненада, нищо друго… Гледах закръглящия се корем на жена ми с неудобство, струваше ми се неприлично. Повтарях си, това мое дело ли е? После те се родиха. Тя ужасно изстрада, това го помня. Не можех да разбера, питах я, на какво прилича тази болка, тя ме пронизваше с поглед. Така е, не съм ли прав… Ние, мъжете, не можем да си я представим. Когато ми ги показаха в родилното… сякаш не бяха мои, бяха някак си абстрактни. Така и не придобиха плът и кръв… наблюдавах ги отстрани… Когато бяха бебета, ми изглеждаха доста грознички, а и впоследствие не направиха нищо, с което да ме спечелят, да се доближат до мен…

— Трябвало е вие да се доближите до тях! — възкликна възмутено Жозефин. — Бебетата са толкова прекрасни!

— Така ли смятате? Мен никога не са ме трогвали… Ужасно е, нали? Беше сякаш… Нищо не изпитвах. Към никого. Понятие нямам какво ще изкарате от това, което ви разказвам. Аз наистина не съм интересен човек. Голям талант ще ви е нужен…

Дошло бе време да си тръгва. Жена му скоро щеше да се прибере.

Той поглеждаше часовника. Жозефин се надигаше от стола. Прибираше бележника, писалката си. Отнасяше подноса в кухнята. Измиваше чашите, избърсваше ги, прибираше бутилките, за да не се досети жена му.

Той я следеше с очи как шета и леко дишаше. Заявяваше, зави ми се свят, ще си почина малко.

Тя тихо притваряше вратата и го оставяше легнал на канапето, в компанията на спомените, които продължаваха да се въртят като стара камера, която показваше картини върху бял чаршаф.

През следващите дни тя отново го посещаваше и подновяваха прекъснатия разговор. Той винаги помнеше докъде бе стигнал. Притежаваше отлична емоционална памет. Сякаш бе подредил спомените си в отделни папки и ги вадеше оттам един по един. Жозефин си казваше, че животът му вероятно е минал в спомени.

Продължаваше да го посещава, но усещаше как нараства желанието й да не седи повече в този мрачен и злокобен хол. Изваждаше бележника, писалката си, но записваше все по-малко неща. Той пиеше малкото си жълто питие, понякога изпушваше по една цигара „Камел“.

— Господин Боасон, не бива да пушите!

— Какво значение има, и без това не ми остава много…

Слагаше цигарата в дълго цигаре, изваждаше позлатена запалка и щракваше с дълбока въздишка на удоволствие. Последвана от пристъп на раздираща кашлица.

— Ето на, виждате ли колко ви вреди…

— Това е единственото удоволствие, което ми е останало — протестираше той с вид на раздразнен счетоводител. — Разказах ли ви как Кари пробвал LSD?

— Не!

— С психотерапевтична цел. Искал да се порови в детството си, в отношенията с родителите си и последствията от тях за многото му бракове. Мислел, че халюцинациите, причинени от тази дрога, ще му помогнат да си възвърне спомените и да се освободи от тях. По онова време това било разрешено, смятало се за модерен психиатричен метод. Други преди него били опитвали, известни личности като Анаис Нин, Алдъс Хъксли. Той уверяваше, че в неговия случай въздействието било впечатляващо, бил се преродил. По време на сеансите се научил да поема отговорност за постъпките си, да не прехвърля вината на околните, научил такива неща за себе си, които при други обстоятелства не би приел за нищо на света… Твърдеше, че интроспекцията била смела постъпка, основополагаща крачка. Не познаваше страха…

Каза го с тон, в който прозираше завист. Тон, който намекваше, „той е имал късмет, не е познавал страха…“.

Ето какво ме обърква, помисли Жозефин, пробивайки белия лист с писалката.

Това кратко изявление, казано с леко горчивия тон на мъж, който завижда на друг за неговата свобода и вместо да го вземе за пример, му се сърди. Не беше казано с възхищение, нито с открито сърце. В дъното на душата си г-н Боасон осъждаше употребата на дрога, осъждаше многото бракове, тайните приятелства с мъже. Осъждаше тайната, загадката Кари Грант.

Защото Кари Грант му се беше изплъзнал.

Защото пред оградата на имението му в Лос Анджелис бе предпочел друг младеж.

От този ден г-н Боасон се бе озлобил.

Не го казваше ясно, но то се усещаше. Прозираше в тона, в някоя дума, в потиснато оплакване…

„По-умно е да запалиш една малка лампа, отколкото да се оплакваш от тъмното“ — тази фраза на Хилдегард фон Бинген си спомни Жозефин. Г-н Боасон не бе запалил никаква лампа, дори най-малката… Животът му бе изтлял без светлинка, без топлинка. Той осъждаше детството си, възпитанието си, родителите си. Никога липсата си на смелост.

Искаше й се да бе проявил повече щедрост, повече трезвомислие, по-малко себелюбие. Не вечният рефрен на червея, който е влюбен в звезда и я укорява, че блести високо горе… Гризеше капачето на писалката си и чакаше с нетърпение момента да се прибере вкъщи.

Колкото повече слушаше г-н Боасон, толкова повече си повтаряше, че нейният Свенлив младеж от романа ще бъде по-щедър, не толкова втренчен в себе си, ще запази от прекрасната връзка нещо друго, не това постоянно хленчене, сравняване, досадно мрънкане, оплакване от съдбата.

Колкото повече го слушаше, толкова по-малко й се искаше да го чува.

Колкото повече го слушаше, толкова повече харесваше Кари Грант.

Госпожа Боасон скоро щеше да се прибере.

Двамата щяха да вечерят безмълвно. Щяха да погледат телевизия, всеки в своя фотьойл, без да отворят уста, след което щяха да си легнат.

Той скоро щеше да умре.

Без да е променил каквото и да е в живота си, без да е поел и най-малкия риск…

* * *

Тромпетистката не преставаше да повтаря — чекмеджето й е било отваряно с взлом.

— Кое чекмедже по-точно? — питаше Шавал, седнал насреща й в ресторанта, който бе избрал на улица „Пулбо“ № 5, в непосредствена близост до площад „Тертр“.

Тя беше настояла. Обади му се следобеда. Започна да хленчи, вече не ви виждам никакъв, забравихте ме, с какво заслужих това внезапно пренебрежение? Той отговори, с нищо, няма нищо, драга моя, абсолютно нищо, просто съм разтревожен, бездействието ме гризе отвътре, бедната ми майка запада с всеки изминал ден, времето си минава… Хората казват, че времето минава, времето твърди, че хората преминават. Болката е куче, което хапе само бедните… Той дълбоко въздъхна, за да покаже безмерната си мъка и да оправдае рязката промяна в поведението си. Тя продължи да настоява. Нуждаела се от помощта му. Нещо дребно я човъркало, загнездило се е в ума й, имала нужда да си поговори с някой съобразителен човек. Шавал наостри слух. Нещо свързано с предприятието ли? Да, прошепна тя в телефонната слушалка. Той веднага я покани да се срещнат в ресторанта „Ла бют ан вин“, когато камбаната на „Сакре Кьор“ оповести осем часа.

— За кое чекмедже става дума? — повтори Шавал, който уж не разбираше, а всъщност отлично знаеше какво я тормози.

— На бюрото ми… в което държа важните папки с документи. Тайните, личните кодове от сметките на г-н Гробз. Точно в тази папка е ровено, убедена съм.

— Не е възможно! — опъваше се Шавал. — Не е възможно… Рьоне и Жинет нали са там, нищо не им убягва, освен това има и аларма…

— Чекмеджето е отваряно — повтаряше Тромпетистката, вторачена в менюто с невиждащ поглед, упорито издала напред острата си брадичка. — Няма съмнение…

— Четете прекалено много книги за заговори, отвличания, кражби… Трябва да усмирите трескавото си въображение — отвърна той, махвайки с ръка. — Препоръчвам ви да четете правилника на митниците, ще ви се отрази по-добре.

— Мислите, че си фантазирам.

— Не мисля, сигурен съм! Хайде, хайде, стига!

След което премина в друг регистър и разнежено попита:

— Избра ли си вече, златиста моя прасковке?

Тя хвърли разсеян поглед на менюто и повтори:

— Сигурна съм… Винаги оставям острилката върху буквата „о“ на „Гробз“. Сутринта, когато отворих чекмеджето, острилката беше на „а“-то на „Марсел“. Сама не може да се е преместила!

— Избери си ордьовър и някакво ястие, прасковке моя. Забрави работата. Не е много любезно от твоя страна да пренасяш грижите от работата си в това очарователно местенце, където смятах да те омайвам с нежни слова! Ако си видиш само тъжната физиономия! Да не си мислиш, че ми е много приятно да те гледам такава!

Той рязко затвори менюто с жест на раздразнение.

Дьониз Тромпет сведе глава. Направи усилие да се съсредоточи върху предлаганите ястия. Названието на един ордьовър с яйца, „Магарешки топки по крьозански“, извика бледа усмивка на устните й. Въздъхна, отпуснала рамене.

— Това ми изглежда вкусно…

— Наистина е вкусно! Готова ли си?

— Не още.

Всяка сутрин с идването си на работа сваляше от врата си малкото ключе и отваряше чекмеджето да извади папките, с които щеше да работи през деня. Всяка сутрин проверяваше дали черната острилка с две дупки беше върху „о“-то на „Марсел Гробз“ и всяка сутрин въздъхваше облекчено, когато я зърнеше точно там. Фикс идеята за кражба, за евентуално обвинение в злоупотреба с пари, за законово нарушение и за престъпление изчезваше. Успокоена, тя си поемаше дъх и сядаше на бюрото — нямаше повторно да преживее затварянето на „Златното прасе“ и поругаването на герба на Оверн, червено бойно знаме, пресечено със златна черта и обточено по краищата със зелено.

Объркана, вдигна поглед и се опита да се оправдае:

— Не знаете какво съм преживяла в детството си… Този срам, дамгосал челото ми с нажежено желязо… Никога повече не искам да го изпитам. Никога!

Лицето й пламна, обзе я паника, погледът й се изцъкли, вперен в празното пространство. Разтревожен, Шавал не сваляше очи от нея.

— Нали ви казвам, че нищо не се е случило! Чистачката е бутнала бюрото с прахосмукачката или се е опитала да го премести, за да вземе някоя хартийка.

— Не е възможно! Тежи цял тон! Никой не е в състояние да го помръдне! Г-н Гробз го нарича на шега моя Форт Нокс.

— Тогава вие сте отворили по-рязко чекмеджето.

— И това е невъзможно! Много внимавам.

— Наистина сте решили да провалите вечерта ни, Дьониз! — заяви той строго, извръщайки глава.

Сивите груби фуги, обрамчили едрите камъни на стената, му навяваха мисли за затвора. Искаше му се да стане и да побегне.

— О, не, извинявайте — побърза да се извини тя. — Толкова съм щастлива, че ме поканихте…

— В такъв случай да приключим темата, съгласна ли сте? Стига с тези детинщини. Избрахте ли какво ще вземете?

Тя сведе глава, победена, наслуки прочете в менюто: лимузенска салата с кестени и говеждо задушено.

— Отлично! — процеди през зъби Шавал. — Най-сетне можем да поръчаме.

Направи знак на сервитьора, поглаждайки тънките си мустачки с нокътя на палеца. Изнервен, сконфузен. Напълно съм си заслужил петдесетте процента, каза си при мисълта за Анриет и при вида на поклащащото се деколте на Тромпетистката с отпечатана в меката й плът зачервена резка от финото перлено герданче. Накрая Анриет се видя принудена да приеме условията му. Не се даде лесно, оказа яростна съпротива в подножието на статуята на Светата Дева с букета от свежи гладиоли, който бе поставил пред нея с влизането си в параклиса. Беше се тръшкала като Скъперника на Молиер за касетката си със злато. Тресеше се от глава до пети, хленчеше тихо, с отвратителен глас, вие ми съдрахте кожата, убивате една стара, вече ограбена до шушка жена, една нещастна беднячка, на която не й остава нищо друго, освен едни очи да плаче. Продължаваше да нарежда, да описва мъченичеството си под смразяващия поглед на Шавал.

— И не се опитвайте да ме прекарате! Не ви изпускам от очи — заключи той, изправяйки се. — Ще ми прехвърляте уговорената сума на всеки две седмици, ще ви съобщя банковата ми сметка с името и адреса.

Тропна с токовете на каубойските си ботуши по плочите на църквата и излезе. Остави зад гърба си ридаеща стара жена и се упъти към мястото на срещата си с паникьосана стара мома.

Какво съм сторил, за да заслужа такава зла участ?, мърмореше той, стиснал тънките си устни.

Седнала насреща му, Тромпетистката се опитваше да се владее и да потисне страховете си. Беше облечена в ужасна рокля, сякаш ушита от старите завеси, откачени от прозорците на някой замък в развалини. Буфан ръкавите й придаваха вид на омърлушена пуйка. Рядката й косица, слепена от потта, образуваше по слепоочието й жалки, безцветни кичурчета. Тази вечер е цялата на петна, отбеляза Шавал отвратен. Сигурно е от притеснение, вече се вижда как я хвърлят в затвора, на дъното на някаква килия, и как плъховете я хапят по краката. Мачкаше салфетката си, безмълвна и вироглава. Шавал четеше мислите й. Чекмеджето, папките, острилката за моливи, „о“-то на „Гробз“, „а“-то на „Марсел“, „Златното прасе“, което отново започва да квичи, всичко това й напомняше бащиния позор, страданията на майка й, бягството на улица „Пали-Као“, всичко това се блъскаше в главата на бедната мома.

— Нещо много сте мълчалива — тросна се той, пронизвайки я с поглед на дълбоко оскърбен повелител.

— Извинявайте, в главата ми е такава каша… Толкова се страхувам да не се повторят нещастията от детството ми! О, ще умра, ако стане така! Ще умра! Чувате ли? Не знаете какво е да ви сочат с пръст, да ви омърсяват с поглед, да шушукат зад гърба ви, да обвиняват… Прекалено сте благороден, за да сте изпитали подобни унижения.

— Престанете да фантазирате, Дьониз.

Сомелиерът се приближи до тяхната маса с картата на вината. Шавал подробно ги прегледа. Ще избера нещо по-силно, за да я накарам да млъкне. Той посочи едно испанско вино с 14% алкохолен градус и изненаданият от избора сомелиер бавно се поклони.

— Ще видите, направено е от много приятен сорт.

— Знам как да постъпя — заяви внезапно Дьониз Тромпет, изплувала от мъчителната летаргия. — Ще кажа на г-н Гробз да промени кодовете на сметките… Да, точно това ще направя! Ще му напомня, че е добре да се променят редовно, че това е допълнителна предпазна мярка в тези времена на кражби и хакери. Той ще ме послуша, дори ще ме остави сама да избера новите цифри, големи грижи са го налегнали в момента. Горкият човек се задъхва от работа.

Умът на Шавал защрака на бързи обороти. Ето това се казва интересна информация — си каза той, забил поглед в отпуснатата брадичка на Дьониз, която се разтрепери от възбуда. Излиза, че старецът й има пълно доверие. Тя има правомощие да променя кодовете… Страхотно оръжие, което наивно поставя в моите ръце. Ще оставя за известно време дъртата коза да си поиграе със сметките, след което ще подшушна на Тромпетистката да промени кодовете и ще запазя новите за моя употреба. Ще й намекна също да смени кода на алармата. Така Анриет Гробз ще се окаже вън от играта. Цялата плячка ще остане за мен, както и всички мерцедеси, мои ще бъдат всички мадами, ще разхвърлят луксозното си бельо заради мен, ще мачкам гъвкавите им тела, ще изтръгвам от устите им сладострастни викове, ще ги пронизвам до припадък…

Той изпъчи гордо гърди при мисълта за това светло бъдеще.

Само че преди това трябваше да отстрани заплахата, която тормозеше Тромпетистката.

— Чуйте добре какво ще ви кажа, Дьониз… Понеже упорито продължавате да се измъчвате. Аз влязох в кабинета ви, аз рових в чекмеджето.

— Вие!

— Да, златиста моя прасковке… аз бях, или да го кажем с друга дума, моят демон. Спомняте ли си вечерта, в която ви отнех ключето?

— Да… — промълви Тромпетистката шашардисана.

— Стори ми се, че ме лъжете. Че сте скътали в това чекмедже любовни писма, нежни послания, обяснения от съперник, който въздиша по вас. Онази вечер, след като изчезнахте, такава лека, въздушна и нежна във входа на метрото, аз отидох да спя на хотел, за да не събудя скъпата ми майка. Като казвам да спя…

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на изстрадал мъж.

— Не мигнах цяла нощ. Всеки път, когато ме унасяше, се стрясках и пред мен се изправяше нагло моят съперник, който ми се надсмиваше, който се подиграваше с благочестивите ми мечти, с горещите ми упования… Тогава извърших престъпление. Извадих дубликат на ключето и си дадох обет някоя нощ да отида и да се запозная със съдържанието на чекмеджето.

Тромпетистката трепна. Беше толкова романтично и умилително. Този красив, атлетичен мъж, обект на всички нейни желания, на всичките й мечти, си е представял, че има друг мъж, който да му оспорва нейното благоразположение…

Ръката й затрепери и тя прошепна:

— Вие ме обичате, така ли…

— Дали ви обичам! — възнегодува Шавал, преструвайки се на оскърбен. — Аз не ви обичам, аз ви обожавам, вие сте моята мадона, моята непреклонна девственица, моята пулсираща болка…

За пръв път в живота си Дьониз бе на ръба на припадъка. Той щеше да поиска ръката й… И ако тя продължаваше да го отблъсква, да се поддава на черните мисли, които я отдалечаваха от него, той щеше да излее гнева си върху нея. Щеше да си тръгне, тряскайки вратата, а тя щеше да изтича в стаята си и да започне да си блъска главата в стената…

— О, Брюно! Не ми казвайте, че…

— Да, Дьониз, обичам ви, искам ви, желая ви, горя за вас с безпощаден огън и затова отидох да ровя в това отвратително чекмедже, за да ви изоблича, показвайки ви доказателствата на вашето предателство. Ревността е ненаситна господарка. Тя ви държи в подчинение, преследва ви, излива в душата ви поток от черна кал… Аз се оставих да ме отнесе калта. Потопих ръка в мръсотията и отворих чекмеджето.

Той показа ръката си с дълги пръсти и прясно направен маникюр. Завъртя я пред пълнещите се със сълзи очи на Дьониз.

— Нищо не открих! Това бе моето наказание. Аз съм два пъти подлец: усъмних се във вас и ви обезпокоих, премествайки острилката. Ще ми простите ли, ангел мой?

— Брюно… О, Брюно…

Тя почувства как нежният зефир гали тялото й, не можеше да си поеме дъх, сложи ръка на гърлото си. Всичко се завъртя пред очите й и тя се вкопчи в ръба на масата, за да не падне.

Шавал грабна ръката й и я поднесе към устните си.

В момента, в който устните на Брюно докоснаха кожата й, цялото й тяло бе разтърсено от удоволствие, сякаш бе дете, което за пръв път опитва бучка захар…

— Прощавате ли на демона, който се спотайва в сърцето ми?

— Вие сте моят ангел…

— Страдах, Дьониз, жестоко страдах… Вярвате ли ми?

Тя кимна, останала без капчица сила.

— И не ми се сърдите?

Тя махна с ръка, не, не, и със сетни сили успя да се съвземе.

— Вие ме обичате! Обичате ме! Кажете ми го още веднъж… Не ми омръзва да го чувам.

Той я изгледа безмълвно и тя прие мълчанието му като потвърждение на любовното обяснение.

— О, Брюно! Ще сторя всичко за вас… Всичко, за да ви върна спокойствието, мъжката гордост. Ще работя, ще ходя да чистя по къщите, ще стана лека жена, ще разнасям вода, ще стана надничарка, акробатка, гълтачка на огън, ще бъда стълбицата, по която вие ще се изкачите до славата, изтривалката, на която ще стъпвате с крилатите си нозе, вашата покорна прислужница, ще бъда такава, каквато пожелаете… само кажете! Ще ви се подчинявам във всичко…

По дяволите, каза си Шавал. Старата мома е като курдисана, трябва само да навиеш пружината! От гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.

— Наистина ли мислите това, което казвате, любима?

— Мисля го и давам дума да ви почитам и уважавам през целия ми живот като вярна и предана съпруга…

Брюно Шавал се стресна от думата „съпруга“. Олеле, олеле! Какви ми ги говорите? Струва ми се, че малко прибързвате… В какво се оплитам? Налага се да успокоя топката.

Обаче не успя и носена на вълните на необуздания си ентусиазъм, Тромпетистката през цялата вечер го изпиваше с поглед, забравила за салатата с кестени и задушеното говеждо.

След като излязоха от кръчмата, едва стигнали до първата улична лампа, тя се залепи за него, разкривайки омекналия си бюст, и му предложи повехналите си устни. Испанското вино бе подействало отвъд надеждите, които бе вложил в него Шавал.

— Ела, ела — прошепна тя, обгръщайки го с две алчни ръце. — Отнеси ме до ложето ми и нека забравим времето, нека забравим всичко… Искам да трептя като струна под ласките ти… Обожавам те, искам да те опозная целия, без остатък, да те дамгосам с палещата ми страст.

Уплашен, той я изпрати до улица „Пали-Као“.

Тя не можеше да стои права и говореше несвързано.

Тихо изписка, когато той се опита да се освободи. Притисна се с цялото си тяло към него. Запротестира, не ме оставяй, оседлай ме и ме язди, и простена отново, залепила се за него като огромна мека вендуза. Той се опита да се измъкне. Тя го сграбчи отново, пелтечейки в ухото му:

Плъзни се в мен, любими, проникни в девствената ми снага, която те жадува, накарай ме да трептя, прободи ме с огненото си копие в най-съкровеното…

Тя виеше тяло, усукваше се, търкаше се в него, хриптеше, подвикваше тихо, къртеше дълбоки въздишки, гърчеше се. Той не знаеше какво да прави с тази развилняла се плът, която го заливаше отвсякъде. Замисли се за ключето, за чекмеджето и реши, че се налага да я прикове на стълба на насладата и веднъж завинаги да се приключи, за да забрави епизода с чекмеджето.

Последва я в апартаментчето, тръшна я на леглото, угаси лампата, покри лицето й с възглавница и грубо, без да се замисля, че все още бе девствена, с един силен удар проникна в нея, форсирайки заключения проход…

Мислеше за ключето, за парите, за стоте процента, които съвсем скоро нямаше да има с кого да дели, за мерцедеса кабриолет в опушено сиво, с червени кожени седалки, за миниатюрните гащички на момичетата, които щяха да се отъркват в кожата… В края на краищата цената не беше толкова висока, искаше се само да го вкара на дъртата мома и да я поразтърси с няколко яки удара, докато тя се гърчи и тресе с лице, покрито от възглавницата.

Отново бе фаталният мъж, бруталният мъжкар, преливащ от самочувствие и енергия, трептящ като опъната тетива, какъвто бе навремето…

Преди да се появи пламенната Ортанс и да открадне огъня, който тлееше в слабините му.

В момента, в който произнесе наум името на своята единствена любима, членът му се дръпна, сви се, омекна и увисна жалък между кълките на Тромпетистката, която, сгърчена под възглавницата, хъхреше, едва си поемаше дъх от удоволствие и си въобразяваше, че хвърчи в небесата.

* * *

Ортанс Кортес си подреждаше куфара. Напускаше Лондон.

Ортанс Кортес бе докоснала небето и отсега нататък за нея думата „граници“ не съществуваше.

Ортанс Кортес изчисляваше със завидна точност какъв обем въздух измества и се опияняваше от широката диря, която оставяше след себе си.

Ортанс Кортес говореше за себе си само в трето лице.

Беше краят на юни, училището затваряше врати, договорът с „Банана Рипъблик“ беше подписан. Никълъс изигра безупречно ролята си на неин агент. Уреди й договор мечта: пет хиляди долара на седмица, апартамент в Сентрал Парк Юг в сграда с портиер и изглед към парка и ангажимент за два месеца с опция за продължение, в случай че пожелае.

Започваше работа на 8 юли. В десет сутринта. Адресът беше 107 Е, 42-ра улица, на една крачка от Централната гара и Парк Авеню.

Идеше й да пее, да свири на електрическа китара, да тръгне боса по червения килим, да танцува на музиката на Коул Портър, да се приюти от дъжда под скъсан чадър, да мушне пръсти в кутия с шоколадови бонбони, да поръси опашката на пъстроцветно птиче с щипка сол, да осинови рибки червеноперки, да се заеме с учене на японски…

Преди да замине за Ню Йорк, се връщаше в Париж. Париж…

Нямаше да се задържа дълго, само колкото да прегърне сестра си и майка си, да се пошляе из улиците, да поседи на терасата на кафенетата и да наблюдава минувачите, да скицира хиляди детайли, които да развие, след като се настани в нюйоркските ателиета на „Банана Рипъблик“ в Манхатън. Няма друг град на света, в който момичетата да проявяват толкова изобретателност, нюх и шик като Париж. Щеше да открадне нечия визия, нечий силует, щеше да се запаси с хиляди образи и да отлети за Ню Йорк с гъмжаща от идеи глава.

Тананикаше си, докато си подреждаше куфара, и от време на време хвърляше по едно око на мобилния си.

С царствен жест предплати наема за два месеца на аятолаха, заявявайки, че напуска. Маха се. Била спечелила джакпота… Добре ме огледай, жалък и нищожен дребосък, защото повече няма да ме видиш! Никога вече! Ще четеш за мен във вестниците и това ще бъде всичко! Никога вече няма да ме преследваш с неплатените сметки, с дребнавите си изчислявания и с джуджешкото си либидо! Той пребледня, изпелтечи, напускаш ни? Тя си свирукаше, да, да… повече няма да си играеш с телефона ми и да изтриваш съобщенията, чака те голямо отегчение! Той запротестира, закле се, че никога не би се осмелил да направи подобно нещо! Вярваш ли ми, Ортанс, вярващ ми, нали? Изглеждаше откровен…

— Ако не си ти, кой е тогава?

— Не знам, но не съм аз…

— „Ако не си ти, значи, е брат ти!“ — затананика Ортанс една басня от Лафонтен. — Пъпчивия? Вонящата топка? Тъпакът с неизменните спагети със сирене? Всъщност изобщо не ми пука! Бим-бам-бум, изчезвам, махам се, напускам и никога повече не искам да те виждам! Нито теб, нито другите…

— Къде се местиш?

— Там, където теб те няма!

— Обичам те, Ортанс, толкова ми се иска поне веднъж да ме погледнеш истински…

— Колкото и да се оглеждам и да ровя по земята, не те виждам, странно…

— Нищо ли не чувстваш към мен?

— Безкрайно отвращение от манталитета ти на плъх…

И понеже той за последен път се опита да я задържи с обещанието никога да не й досажда с местните данъци, сметките за газа и електричеството, нито със спагетите със сирене, тя дръпна ципа на големия си сак и го избута вън от стаята.

Слезе на Северната гара, взе такси, даде десет евро бакшиш на шофьора, за да занесе куфарите й до асансьора. Парите изтичаха между пръстите й. Пет хиляди долара на седмица! Двайсет хиляди евро на месец! Четирийсет хиляди за два месеца! Ако сътворя чудеса, ще поискам двойно и тройно! Аз съм кралицата на света, а кралят не ми е братовчед!

Тя натисна звънеца с победоносно изражение. Отвори майка й. Изпита желание да я прегърне и го направи.

— Мамо, мамо! Ако знаеш само какво ми се случи!

Разтвори ръце, завъртя се и се отпусна на червеното канапе.

Започна да разказва.

Разказа на Жозефин…

След това на Зое…

Разказа на Жозиан и на Младши, когато отиде да ги види.

Младши й бе звъннал.

— Ортанс, трябва спешно да те видя. Имам нужда от теб!

— Имаш нужда от мен, Трошичке?

— Да… Ела у нас на вечеря днес. Ела сама… Ще правим конспирация!

— Конспирация!

— Yes, Milady! И не забравяй, I’m a brain…

— I’m a brain, too…

Завари Жозиан и Младши, седнали на масата в кухнята, смръщили вежди, с мрачно изражение. Марсел още не се беше върнал от работа.

— Връща се все по-късно — обясни с въздишка Жозиан. — Съвсем е смачкан от грижи…

Тя целуна Жозиан. Докосна с устни червените кичури на Младши… Знаеш ли, Трошичке, и Вивалди е бил червенокос.

Той не отговори.

Значи, работата беше сериозна.

Тя седна и се приготви да слуша.

— Ето каква е работата — започна Младши, наконтен като английски лорд в замъка си в Съсекс, с пригладена коса, изрядно оформен път, папийонка, закриваща брадичката му. — Имаме всички основания да смятаме, майка и аз, че някой иска да направи мръсно на баща ми…

Той разказа как бе преминала срещата с Шавал в „Роял Перер“, как се бе промъкнал в мозъчните му гънки, как бе открил скътани там фонемите „Анриет“, „секретни кодове“, „обир“, „банкови сметки“, „тромпет“, „Ортанс“, „джелаба“…

— За мен е без значение фактът, че и ти се появяваш в кортекса на този мерзък индивид, прощавам ти… Няма да навлизам в подробности и да те описвам, защото е унизително за теб, но трябва все пак да призная, че не е никак ласкателно и мога да се закълна, че в моя мозък си представена в много по-привлекателна светлина.

— Благодаря ти, Трошичке.

— Мама ми разказа за историята с Шавал. Слагам я в графата „Младежки грешки“.

— Наистина бях много млада тогава!

— Колкото до другото, чудим се и недоумяваме, затова се обръщаме към теб.

— Нищо не разбирам от приказките ти — отговори Ортанс. — Да не би да искаш да кажеш, че можеш да четеш мислите на хората?

— Да. Не е лесно, но успявам. С цената на огромно усилие. Всички ние излъчваме трептения или честоти, всички ние имаме по един транзистор в главите. Не си служим с него, тъй като не познаваме чудните свойства на мозъка… Казано накратко, нужно е моите честоти да се включат към тези на Шавал, за да проникна в мозъка му и да прочета мислите му.

— Ясно — промълви Ортанс, — ама това е страхотно полезен трик.

— Не е трик, а физическо явление, научно явление.

— Извинявай.

— Двамата с мама сглобихме парчетата от мозайката, на които попаднах в мозъка на Шавал, и ето какво се получи: Шавал и Анриет са се докопали до тайните кодове на банковите сметки на баща ми и искат да го ограбят… В това има смисъл, нали?

— Да — кимна Ортанс. — Сигурен ли си, че Анриет е замесена в заговора?

— Повече от сигурен.

— Доколкото знам, не й липсва нищо… при развода Марсел прояви към нея изключителна щедрост.

— Скъперникът никога не притежава достатъчно, Ортанс, разбери го. Скъперникът обича да трупа, той не го прави, за да използва натрупаното. Обича натрупаното, сякаш е жив човек. Освен това е разяждан от омраза, която го прави ненаситен. Много съжалявам, че ти го казвам, никак не ми харесва фактът, че човешката душа е толкова черна и грозна… Нашата задача е да попречим да се извърши замислената кражба.

— Като сменим кодовете.

— Разбира се! Това е първото, което ни дойде наум и на нас.

Той сви рамене, разочарован от предложението на Ортанс.

— Но това не е достатъчно — продължи той. — Длъжни сме да изкореним злото издъно и да открием как Шавал и Анриет са успели да се доберат до кодовете. Имаме някаква идея, естествено, но искаме да я проверим. Ти единствена можеш да го сториш.

— Каква е идеята ви?

— В предприятието на татко работи една жена, тя е главен счетоводител и се казва Дьониз Тромпет.

— Ясно, Тромпетистката — сети се веднага Ортанс.

— Аха, издигаш се отново в очите ми! Смятаме, че Дьониз Тромпет, другояче казано, Тромпетистката, е в комбината. Но от друга страна, сме дълбоко учудени какво общо може да има Дьониз Тромпет с тази долнопробна афера. Според мама, която я познава много добре, тя била най-честният човек на света… Освен това е издигнала баща ми в култ. Дали не е манипулирана? Дали Анриет и Шавал не действат зад гърба й? Дали няма да се окаже тяхна съучастница? Това парче от мозайката ни липсва.

— Не искам да я обвинявам, ако е невинна — каза Жозиан, скръстила ръце на гърди. — Ще бъде ужасно. Пък и някак си не мога да си представя Дьониз Тромпет в ролята на крадла и мошеничка. Тя е верен служител, добросъвестен, старателен, безукорен професионалист. Работи от двайсет години при нас и досега не е направила нито една грешка. Счетоводните й книги са пример за яснота и коректност. Марсел изцяло се уповава на нея. А в мозъка на Шавал наистина има някакъв тромпет. Младши го е видял. Няма кой друг, тя трябва да е.

— Странна дарба — отбеляза Ортанс, взирайки се в Младши. — Ти наистина ме смайваш, ти си гений, виртуоз. Поклон, уважаеми маестро!

Младши пламна и лицето му се покри с петна, засърбя го, но се сдържа, не се почеса. От Трошичка беше произведен в чин маестро.

— Какво искате да направя? — попита Ортанс.

— Да се срещнеш с Шавал, да пийнеш едно питие, да го накараш да се разприказва и да му измъкнеш тайните.

— Какво, какво да направя? — провикна се Ортанс.

— Да го разприказваш.

— Ей така, хоп! Обаждам му се, казвам, че искам да го видя, и той се втурва начаса? Прекалено оптимистично, поне според мен.

— Съвсем не! Запазил е неувяхващ спомен за теб. Напълно нормално. Всеки мъж, който те доближи, любима Ортанс, изгаря от желание или от любов, наречи го както искаш. Шавал на първо място. Откакто си го напуснала, той вехне, линее, видях го в третата фронтална гънка на лявото полукълбо на мозъка му.

— При джелабата…

— Не, малко по-нагоре.

— След като ти го твърдиш…

— Мъжете се разтапят пред теб, губят тотално самоконтрол… За теб ще бъде истинска детска игра да го накараш да ти се изповяда!

— Защото си сигурен, че той ще ми разкаже всичко от игла до конец?

— Защото съм сигурен, че ще поиска да се изфука, ще ти каже, че има някакви очаквания, че ще му паднат пари, тогава ти неволно пробутваш името на Тромпетистката и внимаваш как ще реагира.

— А откъде ще съм в течение за нея?

— Ще постъпиш като ченгетата. Ще му заявиш, че Тромпетистката е изпяла всичко на Марсел и че Марсел се чуди как да го накаже… Че ти не вярваш, че е способен на такава подлост, и искаш да го чуеш лично от него, защото въпреки всичко си запазила към него някакво уважение, някакво добро чувство… Тогава той се предава, влачи се в краката ти, а ние се сдобиваме с липсващото доказателство.

— Мдаа… — провлачи не особено убедено Ортанс. — Мислите ли, че ще бъде лесно?

— Мисля, че за теб няма невъзможни неща — категоричен бе Младши. — Достатъчно ще е да се появиш на срещата с убеждението, че Шавал ще проговори, ще признае пред теб, и ще видиш, че точно така ще стане.

Ортанс съобрази бързо, нищо не й струваше да изпие едно кафе с нищожеството, което й беше любовник в едно далечно и забравено минало. И ако се окажеше, че с това може да помогне на Марсел, Жозиан и Младши… Животът се отнесе щедро към нея и сега имаше желание да откликне, да сподели щедростта.

Изненада се от реакцията си. Да не съм започнала да се променям, запита се тя, обезпокоена.

— Ако го направя… Ако разоблича Шавал… Мога ли да те помоля да ми върнеш услугата?

— Няма проблем — побърза да я увери Младши, доволен, че работата се уреди толкова лесно. — Майко, донеси ни нещо освежително. Днес е жестока горещина! Топките ми залепнаха.

— Престани да се изразяваш като баща ти! — смъмри го Жозиан.

Откакто бе станала майка, много внимаваше как се изразява и следеше и синът й да следва нейния пример.

Младши не обърна внимание на забележката и обръщайки се към красивата Ортанс, попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Искам да проникнеш в мозъка на Гари и да ми кажеш какво виждаш.

Младши се възпротиви.

— Толкова ли те интересува какво има в мозъка на Гари?

Ортанс му се усмихна пленително.

— Разочароваш ме, Младши. Мислех те за по-хитър.

— Знам, че искаш да се съберете двамата с него в Ню Йорк и се чудиш дали е благоразположен към теб, дали не те е отвял…

— Точно това имам предвид.

— Преди това обаче имам да ти казвам нещо, Ортанс.

Жозиан долови, че синът й се притеснява от нея, и под претекст че трябва да звънне по телефона, ги остави двамата насаме.

Младши се изправи, фиксира Ортанс в очите и обяви:

— След седемнайсет години с теб ще се оженим.

Ортанс прихна.

— Ще се оженим?

— Да, ти си жената на живота ми. С теб край мен ще постигна велики неща. Единствена ти притежаваш нужната вътрешна свобода, за да следиш акробатиката на мисълта ми.

— Много съм поласкана.

— Засега съм още малък.

Той хвана главата си с две ръце и остана така, замислен, наведен над кухненската маса…

— Ох, колко ми пречи това детско тяло! Как ми се иска колкото може по-скоро да имам дълги, космати ръце и крака! Нищо не мога да сторя, заклещен в тази бебешка черупка… Но след седемнайсет години ще съм зрял мъж и ще поискам ръката ти. След като се налага, съм готов да потърпя дотогава, приемам това, че ти ще пътуваш, ще се развличаш, дори ще изпитваш нежни чувства към други момчета.

— Колко щедро от твоя страна, Трошичке — иронизира Ортанс.

— След седемнайсет години обаче ще те помоля да ми дадеш шанс… не искам снизхождение, само искам да вечеряш с мен, да ходим на концерти, на кино, на разходка по Китайската стена, в градините на Алхамбра и ако случайно между нас се зароди някакво чувство, да не го отблъскваш. Само това…

— Чуй ме, Младши, след седемнайсет години ще видим как ще стоят нещата. Това, което казваш, ми се струва доста странно, но както и да е… Засега искам само да надникнеш в мозъка на Гари.

— Ще ми е нужна снимка.

— Имаме снимки от миналата Коледа — заяви Жозиан, която се бе върнала на пръсти и бе подслушвала зад вратата.

— Идеално — отвърна Младши. — Ще се затворя в стаята си, ще се съсредоточа и ще ти кажа какво виждам… Но държа да знаеш, Ортанс, че това е великодушна и щедра постъпка от моя страна. Съвсем не означава, че се отказвам от теб!

— Хайде, Младши! Не говориш сериозно! След седемнайсет години ще бъда една набръчкана дъртачка!

— Никога няма да станеш дъртачка! А аз ще стана твой съпруг.

— Да не си го прочел в моя мозък? — попита тя, обезпокоена.

— Нищо няма да ти кажа, защото липсата на изненада, на загадъчност убива желанието, а аз искам да гориш от желание по мен. Да пренебрегнеш предразсъдъците, забраните и да създадем една зашеметяваща, поразителна двойка. Можем да го направим, Ортанс! Имай ми доверие, само ми имай доверие…

— Колкото до пренебрегването на забраните — провикна се Ортанс, — в това отношение съм ненадмината!

— Това е, което харесвам у теб… Освен всичко останало!

— Да ти кажа — обърна се Ортанс към Жозиан, — хлапето ти май ще се окаже мегаломан, а?

Жозиан сви рамене. Сантименталните бълнувания на Младши изобщо не я вълнуваха. Тя беше свикнала с фантасмагориите на сина си. Важното беше да спасят Марсел. Не изпускаше от очи Ортанс, ангелската й и в същото време жестока усмивка, закръглените й рамене, тънката й талия, прекрасните й бедра, гъстата й коса, вдигната и забодена с един фуркет, слушаше диалога между нея и Младши, казвайки си, че животът винаги успява да ви изненада, спотайва се, за да ви стисне по-здраво за гушата, така че не ви остава нищо друго, освен да го приемете и да тръгнете в крак с него…

* * *

Историята на Свенливия младеж и Кари Грант набъбваше в главата на Жозефин.

Понякога ставаше толкова неудържимо, че се налагаше да излезе, да подиша въздуха на улицата, за да проветри бедния си мозък, претъпкан с думи, чувства, декори, ситуации, шумове, миризми… Беше невъобразим хаос, купища безразборно натрупана информация!

Грабваше каишката на Дю Геклен и двамата поемаха по парижките улици. Тя крачеше бързо, високото темпо й помагаше да мисли. Дю Геклен ситнеше пред нея, проправяйки й път.

Тя вървеше, вървеше неуморно и нещата заемаха местата си, като в театрална постановка, на която тя се явяваше главен режисьор.

Вляво, в единия край на сцената, Свенливия младеж…

Все още не му бе измислила име.

Представяше си го свит, непохватен, облечен със сив пуловер, бяла риза, морскосиня вратовръзка, сив фланелен панталон. Изпръхнала кожа, зачервени ноздри, лъщящо чело, фини косъмчета по брадичката. Измити, почти прозрачни очи. Върти се, мрачен, смутен, старае се да си придаде някакъв вид. Всичко у него е някак нескопосно.

Прототипи на родителите на младежа бяха г-н и г-жа Боасон. Студени, сковани, невъзмутими егоисти, хора, които никога не си задават въпроси и неподвижни гледат как животът минава край тях.

Декорът беше заимстван от техния апартамент, чашите за шампанско, наредени зад остъклените лавици на бюфета, килимите, по които е забранено да се пързаляш, подносът с бутилките с аперитиви, които предлагат в неделя на обед, когато канят на гости роднини или приятели, възглавничката, която г-жа Боасон подпъхва зад гърба си, за да й е по-удобно, големият радиоапарат, по който до тях достигат световните новини: речите на генерал Дьо Гол, президентските избори, краят на Алжирската война, смъртта на Един Пиаф, гласът на Анри Тизо, който имитира генерала, благословията на папа Йоан XXIII, колоездачната обиколка на Франция с вечния победител Еди Меркс, издигането на Берлинската стена, първият чернокож студент в Америка, даденото на жените право да работят, без да искат разрешение от съпрузите си…

Свенливия младеж си мисли как светът се променя, но не и семейството му, където всичко си върви постарому. Г-н и г-жа Боасон клатят глави и повтарят, всичко се разпада, всичко отива на провала, мястото на жената не е в канцелариите! Кой ще се грижи за децата?

Нейният младеж е различен от г-н Боасон.

С всеки изминал ден той все повече се отдалечава от него. Пораства, подплатен от безчет подробности. Жозефин му добавя мекота, смели пориви, огромно любопитство, щедростта на човек, устремен към живота, към ученето и познанието. Не се подготвя за приемния изпит в Политехниката, ще кандидатства история… Приписва му своите страхове, своя комплекс за малоценност, своята непохватност. И той като нея се изчервява, губи самообладание, мънка.

Вляво на сцената, до Свенливия младеж стои Жьонвиев. Жозефин много я харесва. Прелиства женското списание „Мода и ръкоделие“, за да я облече подходящо, слага на главата й ролки, епилира мустачките й, измисля й походка… Въпреки усилията й Жьонвиев си остава все така вързана, смотана, безлична.

Вдясно на сцената — Кари Грант и неговият свят. Родителите. Баща му седи в кръчмата и се налива с бира, пляска момичетата по задниците. Той е червендалест, шумен, груб, когато се прибира от работа, от дрехите му се излъчва силна миризма на амоняк, връхчетата на пръстите му са разядени от препаратите… Майка му, изискана, деликатна, с дантелени блузи с рюшове и фини ръце с дълги пръсти, загърната с кашмирен шал, се оплаква от липсата на пари, от това, че трудно свързват двата края. Откъсва по някоя и друга стотинка, за да плаща за уроци по пиано на сина си, за да му осигури възпитание на джентълмен. Учи го на изискани маниери. Баща му го учи на ругатни. Вечер, когато родителите му се карат, малкият Кари се крие под масата и си запушва ушите да не слуша. Мисли си, че е заради него. Че той е причината за всичките им кавги. Когато баща му не се прибира нощем, си представя, че е мъртъв, и плаче под завивките… Раздвоен е между желанията на майка си и крясъците на баща си, който го принуждава да се бие в кръчмата, за да стане мъж, истински мъж. Кари е съвсем объркан, не знае кой е, още по това време в него живеят двама души… Жозефин добавяше ситния дъждец, който вали по улиците на Бристъл, нощните разходки по кейовете, където наблюдава отплаващите кораби, мечтае за Америка, дори му се случва да зърне известни личности, които поемат натам. Една вечер се разминава с Дъглас Феърбанкс, който отплава за Холивуд…

Някой ден ще стане киноартист…

Жозефин си купи четири бележника с черна платнена подвързия от двеста и четирийсет бели листа всеки. Един за Кари Грант, един за Свенливия младеж, един за второстепенните герои, и четвъртият за фона. Купи си и всички книги за Кари Грант. Подчертаваше с жълт флумастер детайлите, които можеха да й влязат в работа, със зелен флумастер изказванията на актьора, които евентуално да интерпретира, с розов флумастер житейските му перипетии, които си струваше да запомни. Съставяше си фишове, проверяваше, подреждаше, класираше… Затваряше се и работеше с часове.

Кабинетът й напомняше дърводелско ателие. Всички инструменти бяха на мястото си: компютърът, фишовете, белите листове, на които си водеше бележки, черните тетрадки, химикалките и моливите, телбодът, острилката, гумите, едни ножици, снимките и един транзистор, настроен на станция, която пускаше джаз.

Музиката беше за Дю Геклен, който се бе свил на стъпенката на бюрото, отпуснал глава върху краката й. Когато звъннеше телефонът, той вдигаше глава, раздразнен, че го безпокоят.

Героите се развиваха и малко по малко историята добиваше плът.

Нужно бе търпение, трябваше да изчака всичко да си застане на мястото, да не прибързва. Да пусне тишината, или това, което възприемаше като тишина, да си свърши работата, да запълни празнотите. Понякога губеше търпение… Скоро всичко щеше да е готово, героите изградени, облечени от глава до пети, декорите поставени и тя щеше да натисне два пъти звънеца, за да оповести началото на представлението…

Историята щеше да започне.

— Докъде стигнахте? — разпитваше по телефона Гастон Серюрие. — Вече сме краят на юни. Книгата напредва ли?

— Градя основите — отговаряше Жозефин.

Денят започваше. Ортанс и Зое излизаха да пазаруват и да поседят на терасата на някое кафене. Молеше ги да не се прибират преди пет следобед. Ако случайно се приберете, ще ме оставите да работя на спокойствие и няма да идвате да си приказваме!

— Кога ще прочета нещо? — не преставаше да любопитства Серюрие.

— Охо, още е рано! Сега съм заета с изграждането на образите.

— Но вече все пак имате сюжет, нали?

— Да, и съм сигурна, че този път няма да ми избяга.

Пак срещна двете пълни дами, които бе забелязала преди време на улицата. Продължаваше да е убедена, че ще се получи страхотен разказ. Засега реши да не ги пипа, да ги остави да отлежават.

Майката с блузата си от копринен креп, с голямо деколте, откриващо щедър бюст, с яркочервената си, сякаш хромирана усмивка, която не слизаше от устните й, дъщерята, потънала в морскосиньо габардинено костюмче. А може, мислеше Жо, застанала на опашка в хлебарницата, да ги вкарам в разказа от страната на роднините на Младежа. Да, точно това ще направя! Дебелата му леля и дебелата й дъщеря, негова братовчедка, които ходят на гости на Младежа в неделя на обед… Той ги наблюдава, обезпокоен. Пита се, дали и него родителите му няма да го лапнат на един залък… Ще се получи паралелна история.

Отбелязваше идеята в бележника „фон“ и чакаше да узрее.

— А кога мислите да седнете и да се заемете с писането? — подхващаше отново Серюрие.

— Не знам. Не решавам аз, а героите. Когато се приготвят, когато сложа всяко нещо на място, ще придобият плът и кръв и историята сама ще поеме по пътя си.

— Говорите като автомобилен механик!

— Механик или дърводелец, който вдига високо билото.

— Ще имате ли малко свободно време да обядваме заедно? Програмата ми е претрупана, но все ще успея да се измъкна за кратко.

— Няма да мога. Разчертала съм си график, към който стриктно се придържам. Все едно ходя на училище.

— Имате право. Ако човек започне да разчита на вдъхновението, така и ще замръзне на първа страница… Довиждане и ме дръжте в течение.

Жозефин слагаше слушалката, възхитена от себе си — бе отклонила покана за обяд от Гастон Серюрие! Същият, който издухваше дима от пурата си право в лицето й, без тя да трепне!

Отиваше да се види в огледалото. Не намираше никаква промяна, но въпреки това… Същите добродушни, закръглени бузи, същата кестенява коса, кафяви очи, откъдето и да я погледнеш, истинска брюнетка. Аз съм типична французойка… Нямам нищо, което да привлича погледите, но не ми дреме! В главата ми бръмчат хиляди идеи, които ме изпълват с ентусиазъм.

Не беше излъгала Серюрие. Имаше си работно време. От единайсет сутринта до пет следобед, след което излизаше на разходка с Дю Геклен. С химикалка, провесена на врата, и бележник в джоба. Случваше се да зърне нещо, понякога съвсем незначително, и в ума й се стрелваше идея.

— Така де, прав съм, нали? — казваше на приятелката си един младеж с каскет. — Защо трябва винаги да се злослови за хората? Никой не е видял камила да се подиграва на гърбицата на друга камила!

Тя спираше и си записваше. Идеше й да махне каскета и да целуне младежа. Да му каже, пиша книга, може ли да ви открадна това изречение? За какво се разказва в книгата ви?, ще попита той. Все още не съм съвсем наясно, но…

Историята е за това, как да намериш мястото си зад мъглата… Всички ние имаме нашето място зад мъглата, но не го знаем. Това е историята на двама мъже. Единият се казва Кари Грант, работил е през целия си живот, за да премине през мъглата, другият е останал в изходната точка… Историята разказва защо някои хора събират смелост и преминават през мъглата, а други се отказват.

Свирваше на Дю Геклен и двамата продължаваха разходката си.

Ако Антоан не я беше напуснал заради Милен и крокодилите, ако на Ирис не й беше хрумнало да пише книга, ако не я бе принудила да я напише, тя никога нямаше да открие мястото си зад мъглата. Беше продукт на всички тези случайности, които я бяха създали такава, каквато бе сега. В някои случаи пряко волята й.

Прибираше се, умислена.

Понякога г-н Боасон звънеше на вратата й.

Скучаеше. Беше свикнал с нейните посещения. Има още купища неща, които не съм ви разказал, заявяваше той. Пазареше се за спомените си като амбулантен търговец. Фиксираше я със стъкления си твърд поглед. Изискваше от нея да му прави компания. Искаше отново да е център на внимание. Виолетовите му устни, изкривени в гримаса, прорязваха лицето му с тънка властна черта, тясната му издължена брадичка настояваше за повече уважение. Изискваше внимание като човек, който е убеден, че стои над другите. В стойката му прозираше арогантност, сякаш казваше, длъжни сте да го сторите… и на Жозефин й идеше да му отговори, нищо не ви дължа, вие изхвърлихте черното тефтерче на боклука, засрамихте се, не искахте да пострада реномето ви. А сега аз искам да напиша една хубава история, тръгвайки от вашите спомени… Искаше й се да добави, отсега нататък историята не ви принадлежи, тя вече е моята история.

Обясняваше му, че е много заета с подготовката по книгата, че работата запълва цялото й време. Той не помръдваше от вратата и настояваше:

— Използвахте ме и понеже не съм ви нужен вече… ме изхвърляте! Не е хубаво това.

Жозефин се засрамваше. Има право донякъде, казваше си тя. Почти бе готова да отстъпи и да каже, окей, ще дойда утре.

Но той продължаваше да хленчи:

— Не ми остава дълго да живея… и вие го знаете…

Идеше й да тръшне силно вратата под носа му. Не се осмеляваше да му каже направо: повече не искам да ви виждам, защото моят Свенлив младеж, който лека-полека пораства, е несравнимо по-трогателен, по-открит, по-щедър от вас… и не бих желала да му повлияете. Той все още е крехък…

Веднъж Зое и Ортанс тъкмо се прибираха, качваха се тичешком по стълбите, асансьорът е повреден!, огледаха г-н Боасон от глава до пети, а той се отдръпна от вратата и заслиза към дома си, тътрейки крака.

Жозефин затвори вратата и Зое попита:

— Изглежда сърдит… какво му каза?

— Обясних му, че нямам време за приказки с него, че работя, и той се ядоса.

— Ау, мамо! Казала си му такова нещо! Не мога да те позная! Откъде тази смелост? — провикна се Зое.

Жо отпращаше Ифижени, която по два пъти на ден звънеше на вратата с въпроса, сигурна ли сте, че ще си запазя работата и жилището, госпожо Кортес?

— Сигурна съм, Ифижени, нали го гласувахме на събранието на съкооператорите и домоуправителят клекна. Няма причина за безпокойство!

— Ще се успокоя чак когато получа официално писмо — мърмореше тя. — Ще бъде адски тъпо, ако…

Жозефин леко я избутваше на площадката и затваряше вратата.

Ортанс се подготвяше за Ню Йорк и се чудеше къде са се дянали любимите й дънки… Питаше дали кредитната й карта е валидна за там, дали да си взема мобилния, или не? Какво е времето в Ню Йорк през лятото? Навсякъде ли има климатици?

Жозефин отговаряше, нямам време, нямам време! Не ме занимавай, оправяй се сама, вече си голяма, Ортанс!

Седнала по турски на един стол в кухнята, Зое лакомо унищожаваше филия с нутела.

— Не мога да позная майка ми! — клатеше тя глава, имитирайки Хоумър Симпсън. — Сменили са я! На никого не цепи басма, отсвирва те, без да й мигне окото!

Една вечер й се обади Милен. Върнах се във Франция, госпожо Кортес, повече не можех да остана в Китай, страшно тъгувах за Франция.

Намерила си работа в малък фризьорски салон в Курбвоа, на старото ми място, госпожо Кортес, помните ли салона? Същият, в който правех маникюра на Ортанс, като беше малка.

Да бе, онзи същият, в който се запозна с Антоан, си каза наум Жозефин. Нали той ме напусна заради теб…

Пред очите й се завъртяха кадрите от сцената в кухнята в Курбвоа. Беше разбрала, че Антоан си има любовница. Каза му го, докато белеше картофи на мивката. Поряза се и пръстът й дълго не спря да кърви.

Тогава си мислех, че ще умра от мъка, от страх…

Спомни си, когато дойде да вземе момичетата, да ги заведе на почивка. Първата почивка, която изкараха разделени… Той замина с Милен и момичетата.

Лакътят на Милен, който се подаваше от сваления страничен прозорец на седалката до шофьора…

Пред очите й се мярна червеният триъгълник, който нарисува…

Балконът, от който проследи с очи отдалечаващата се кола с двете й дъщери, съпруга й и любовницата му. Този ден се беше строполила на балкона в Курбвоа и беше ревала от болка.

Проклинаме нещастието, но не знаем, че когато ни сполетява, то ни помага да пораснем и ни води напред. Не искаме да знаем. Болката е прекалено силна, за да признаем положителното й въздействие. След като отмине, се обръщаме назад и смаяни, откриваме дългия път, през който ни е превела. Антоан ме напусна и аз промених живота си… Осъзнах, че мога да се справям сама. Преди не съществувах, бях просто нечия съпруга.

Ако не се беше появила Милен с розовата си найлонова престилка на маникюристка, щях да си остана милинката г-жа Кортес, която работи в Националния институт за научни изследвания и която никой не бръсне за нищо.

Милен се обаждаше, за да попита дали с многото си връзки и познанства г-жа Кортес не може да я препоръча в някой по-луксозен салон.

— Сигурно ги познавате онези шикарни и скъпи места, където богатите жени ходят да се поглезят… Скучно ми е в малкия салон в Курбвоа. В Китай бях бизнесдама, печелех много пари, да ви кажа откровено, а сега нося розовата престилка, правя маникюри и екстеншъни на коси! Не е никак вълнуващо, не съм ли права?

— Не, не знам такъв салон.

— Аха — отвърна Милен сърдито… — Аз пък си мислех…

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— А, и още нещо, госпожо Кортес, познавате ли някой, който да иска да купи накит от „Шоме“? Истински е, купих си го в Париж, нещо като инвестиция. Успях да го изнеса от Китай, сега искам да го продам. Имам нужда от пари.

Жозефин повтори, не, не познавала никого.

Милен не бързаше да затвори. Искаше й се да си побъбри.

Жозефин прекрати разговора. Една през друга момичетата попитаха кой беше? Кой беше?

— Милен Корбие… Иска да й намеря работа.

— Какво нахалство! — каза Ортанс. — Като се сетя само какъв номер ни погоди!

— Да, права си — потвърди Жозефин.

— Наистина е адски нагла!

— Да, но мама й затвори телефона под носа, нали, мамо! — извика Зое. — Не вярвам на очите си, това не е моята майка!

Ортанс изгледа Жозефин и заяви:

— Най-после май ще се научиш как да се държиш с хората, мамо.

После се обърна към Зое:

— А ти престани да се тъпчеш с нутела! Вредна е за здравето!

— Да, ама ми действа успокояващо.

Зое започна да се безпокои от очевидната промяна у майка си.

Ами ако продължава така и престане да ме обича?

Ако книгата заеме цялото място и за мен не остане никакво?

Добре, че го има Гаетан…

Той се беше върнал за един ден в Париж, да се запише за училище.

Майка му търсела апартамент. Намерила си място за продавачка в часовникарски магазин, на улица „Пе“, и направо цъфтяла. Притеснен, той се молеше, само дано положението да се закрепи, дано. Ще се сврем в едно никакво апартаментче, ще се храним с макарони и ориз, няма да имаме пари, но все ще се оправим…

Срещнаха се близо до гара Монпарнас.

Видя един дългуч, облечен във виолетов суичър с цип. Още беше пораснал… Не можа да го познае. Пристъпи, целуна я и… пффф, Зое се спихна и омекна като плондер, от който са изпуснали въздуха! После, противно на всякакви правила, неочаквано усети как се понася във въздуха! Лети нагоре към върха на кулата Монпарнас, откъдето той иска да се любува на Париж, асансьорът я носи нагоре, от височината ушите й се запушват, тя хвърчи, а през това време двамата ближат огромния сладолед с вкус на шоколад и малина, тя лети, носена от внезапните пориви на смеха му и галена от смутения му поглед… Носи се към Монмартър и магазинчетата за платове и пъстроцветни панделки на точки, на райета, после прекосява на бегом алеите на градината на Пале Роял, където топнаха уморените си крака във фонтана, после зашеметяващата разходка прекъсна за миг в „Рая на плодовете“ в Халите, където ядоха киви и портокали. Разходката с Гаетан из Париж беше страхотно изживяване, препускане, маратон, от който ти секва дъхът. Дългите му крака с лекота се катереха по ескалаторите на метрото, а тя подтичваше след него. Точно такъв си го представях, нежен, мил, смел, лъчезарен. Поговориха си за идващата година, за всичко, което щяха да направят заедно, за местата в Париж, които щяха да посетят. Той й показваше града, сякаш му принадлежеше. Тя го слушаше, затаила дъх, запленена, не го изпускаше от поглед. Едва се сдържаше да не го помоли, хайде, давай, изреждай още нови и нови планове. Дарявай ме с още и още целувки… На връщане тичаха да хванат влака, тя го целуна и трийсет секунди преди влакът да потегли, се качи във вагона и попита, значи, е сигурно, ще се видим в първия учебен ден? Той я целуна, потвърждавайки, абсолютно сигурно е, и тя слезе, защото усети, че влакът тръгва.

Ако книгата изядеше майка й, нямаше да остане самичка, Гаетан щеше да е до нея.

И Зое заби зъби във филията с нутела.

* * *

Бека беше много заета.

Излизаше в ранни зори и се прибираше чак късно вечерта. Не казваше къде ходи и когато Филип или Александър я питаха, отговаряше: not your business! Ще ви кажа, когато има какво, засега няма смисъл да говорим…

Ани, която отново бе поела готвенето, се оплакваше, че краката много я тормозят. Заминаваше за три седмици във Франция при семейството си и си беше уредила час при лекар заради вените.

— Имам усещането, че тялото ми се променя — казваше тя, оглеждайки краката си, сякаш бяха чужди.

— Всички ние се променяме — отвръщаше Филип със загадъчен вид.

Александър се готвеше за ваканцията — отиваше за един месец в Португалия при приятел, родителите му имали къща в Порто. Разтворил големи пътни карти на Европа на пода, той търсеше града, в който се готвеше да отиде, пресмяташе разстоянията… Ще спираме тук, тук и тук… Ани твърдеше, че бил още малък, за да пътува сам без баща си. Филип я успокояваше, че нямало причини за безпокойство.

— Трябва да се научи да се справя сам. А и няма да бъде оставен без надзор, познавам родителите на неговия приятел, много свестни хора.

Тя мърмореше, че напротив, нищо не знаел. Виждал ги бил по родителски срещи във френското училище, което според нея не значело, че ги познава. Добавяше, че Александър все още бил дете.

— Не е дете, вече е на петнайсет години и половина.

— Днешният свят е пълен с опасности!

— Стига, Ани, вас всичко ви плаши!

— Защо не отидете с него?

— Първо, защото не съм поканен, а и защото смятам за много добра идеята да се отдели от къщи за един месец.

— Да се надяваме, че нищо лошо няма да му се случи — въздишаше тя.

Обикновено вечеряха четиримата в кухнята.

Бека пазеше пълно мълчание за това, как е минал денят й. Ани съобщаваше, че пирогът с праз е пресолен.

Александър питаше какво става с Доти, защо си е тръгнала. Добавяше, че му липсва.

Филип отговаряше, че си намерила работа и че било много добре, подай ми едно парче хляб, Алекс!

Значи не е бил истински влюбен, казваше си Александър, наблюдавайки баща си, изобщо не изглежда тъжен… Дори изглежда по-весел от преди. Може присъствието й да му е тежало. Може да е влюбен в друга. Като мен. Всеки ден ги сменям, не мога да обичам само една. Да, но той е възрастен, би трябвало да знае какво иска. Наистина ли знаем какво точно искаме, когато сме възрастни, или трябва да изчакаме сетния си час, за да разберем? Кога ли ще разбера, че истински обичам някоя? Дали да излъжа Салика, когато ме попита обичам ли я? Дали си личи, когато лъжем? Дали приличаме на търговците на стари коли, които показват по телевизията? Засега важното беше, че баща му изглеждаше щастлив. Един ден Доти си тръгна, надянала маска на пресилена веселост, през която прозираше такова отчаяние, че човек си мислеше, че отива на погребение. Пожела късмет на всички, мачкайки дръжката на виолетовото си куфарче и опипвайки налепените по него етикети. Той харесваше Доти. Тя го научи да играе табла и да пие портокалов сок, в който тайно му сипваше глътчица водка.

Най-накрая една вечер Бека проговори.

Изчака да останат в хола само двамата с Филип. Високите прозорци към парка бяха отворени. Нощта беше мека. Филип бе отклонил една покана за вечеря навън. Не му се излизаше.

— Не обичам да излизам. Все по-малко имам желание да виждам хора. Сериозно ли е, доктор Бека? Ще свърша като стар глупак.

Бека си придаде закачливо изражение и отговори, че нея лично я устройвало. Планът й бил готов и вече можела да сподели за какво става дума.

— Намерих… В Североизточен Лондон… Малка църква с просторни помощни помещения. Пасторът е съгласен да ни ги предостави. Дълго търсих. Исках да бъде квартал, в който наистина има смисъл да се отвори приют.

— И какво ще правите по-точно?

— Приют за самотни жени. Те са най-нещастните от всички останали на улицата. Бият ги, младите ги изнасилват. Възрастните ги тормозят, избиват им зъбите. Не могат да се защитят. Ще започнем с петнайсет легла и ако нещата потръгнат, ще се разраснем… Ще раздаваме и храна. Топъл обяд и топла вечеря. Истинска храна, не онези безвкусни и безформени буламачи, които ви пльосват в картонена чиния. Иска ми се да можем да предлагаме пресни зеленчуци и плодове. Истинско месо, не развалено… Иска ми се да им сервираме, да не се редят на опашка като безлични номера. Бели покривки на масите. Всичко съм премислила и уредила в главата си. Слушате ли ме?

— Слушам ви, Бека — отвърна с усмивка Филип.

Тя се палеше, навлизаше в най-дребните подробности, разказваше, така както вдъхновен строител на катедрали описва ъгловите сводове, арките, подпорите, централните и страничните алеи.

— Искам да създам място, в което жените от улицата да се чувстват като вкъщи. Да е като истински дом за тях. Не студен и безличен приют, където всяка вечер те прехвърлят от легло на легло и те местят от стая в стая. Не ми се иска също така да бъдат третирани като екзотични животни в резерват. Ще ми се да имат възможност да се срещат с така наречените нормални жени.

Тя се запъна на думата „нормални“.

— Продължавайте, Бека — настояваше Филип.

— Да има истински обмен, разговор, да не се ограничава в рамките на благотворителността. Може да организираме уроци по рисуване, танци, грънчарство, пиано, йога сеанси, готварски курсове… Лично на мен готвенето ми се отрази много добре. Да ги награждаваме за работата им, ако изработват предмети, например да ги караме да заплащат за храната с тортата, която са направили, с шала, който са изплели, с глинената статуетка, която са моделирали. Сигурно е утопия, но ми се иска да опитам. Понеже ще започна съвсем скромно, няма да се разочаровам, ако се проваля.

— А аз, каква е моята роля, освен финансирането на центъра?

— Вие ще сте ми нужен, за да водите счетоводството и да се заемете с организацията. Ще бъде трудна задача да съумеете да убедите толкова много хора да съжителстват под един покрив.

— Аз работя на половин ден. Сутрин ще бъда в кантората, а следобед с вас.

— Най-хубаво би било да им се намери работа. Да се справят сами и да поемат отговорност за себе си. Да се научат да се представят, да вършат някаква най-обикновена работа, но да работят. Така приютът ще бъде само етап от живота им… Когато спите под дъжда, на улицата, когато ви блъскат и не ви оставят на спокойствие, когато покрай вас се бият и се ругаят, вие забравяте най-елементарните неща, как да се представите, как да се държите, как да се изразявате, всичко се отмива, изчезва… Чувствате се мръсен… Бихме могли двамата заедно да се заемем с тази работа. Ще имам нужда от мъж, който да държи юздите.

— Ще трябва да показвам мускули, така ли?

— Не е задължително… както знаете, авторитетът се усеща, няма да има нужда да се биете!

— Радвам се, че ще работим заедно по този проект, Бека, наистина се радвам. Кога започваме?

— Ами… когато се сдобием с парите.

— Имате някаква идея, предполагам.

Бека отвърна в скоропоговорка, да, да, с пастор Грийн изработихме бюджет и ето какво се получи.

Тя му показа разчетите, които беше изготвила за един месец, за шестмесечие, за година.

— Добре би било да си определим някакъв срок, например една година.

Филип се вгледа в цифрите. Бека се беше справила добре. Всичко беше изложено ясно и подробно. Тя не сваляше очи от него, притеснена.

— Няма да се откажете, нали?

Той се усмихна и отговори, не, за нищо на света.

— Добре тогава — продължи Бека, — ако се хванем здраво за работа през лятото, ще сме готови за септември.

Филип покани вкъщи експерти от „Сотбис“ и „Кристис“.

Предложи им една „Пеперуда“ от Деймиън Хърст, оценена на осемстотин хиляди долара, един свещник от Дейвид Хамънс, оценен на един милион и триста хиляди.

„Сотбис“ се зае с продажбата.

След това се обади на приятеля си Саймън Лий, известният лондонски търговец на художествени произведения, да му продаде една фотография от Синди Шърман.

После написа чек на Бека.

Тя толкова се слиса от цифрата, че се отпусна на един стол. Явно краката не я държаха.

— Прекалено много е! Прекалено!

— Ако правилно съм разбрал, след като разгледах проекта, ще имате нужда от много пари. Ще трябва да се изградят стаи, тоалетни, душове, отопление, изцяло да се оборудва кухнята. Цялата тази работа струва много пари.

— Чекът да не е на мое име, а на името на нашата фондация. Трябва да й дадем име, да отворим банкова сметка.

Бека замълча, после възкликна:

— Филип! Чакайте малко! Давате ли си сметка какъв подарък правите на тези хора!

— Ако знаехте само колко добре се чувствам! Преди, сякаш гърдите ми бяха стегнати в менгеме, не можех да дишам. Сега това изчезна, няма го. Забелязахте ли? Сега вече мога да дишам, да дишам!

Той се тупна по гърдите, усмихнат.

— През тази година животът ми се промени, а аз почти не забелязах. Мислех, че тъпча на едно място, че бавно сменям кожата… Вероятно съм бил ужасно скучен!

— Става така понякога. Променяме се, без да забележим.

— Знаете ли, с тази продажба точно сега вие всъщност ми помогнахте да направя чудесна сделка… — отбеляза той закачливо.

— А, така ли?

— Сега е моментът да се продава, пазарът дръпна пак нагоре, но няма да е за дълго. Пазарът на произведения на изкуството е само пазар, нищо повече. Думата „изкуство“ я няма… След една трудна година сделките се възобновиха. Търговете чупят рекордите. Изкуството се превърна в сигурно вложение за един кръг от хора, напълно откъснати от действителността.

— Художниците не могат ли да реагират, да протестират?

— Известните художници започнаха да произвеждат „изкуство“ в големи количества, за да отговорят на търсенето. Ричард Принс например, знаете ли го?

Бека поклати глава отрицателно.

— Кръгла нула съм в областта на модерното изкуство.

— Едно негово платно — една от медицинските му сестри, което се предлагаше за шейсет хиляди долара през 2004, достигна девет милиона през май 2008 в нюйоркския „Сотбис“! Ричард Принс започна да рисува на конвейер, работите му напомняха конфекция, изгубиха богатството си… Много други творци поеха по този път, качеството на творбите им падна, изкуството го няма вече. В същото време галеристите, които търсят истински млади таланти, преживяват големи трудности, период на безпаричие.

— Май вашата мечта се изпари. С всички тези долари…

— Да, мечта, която се изразява само в долари, не е хубава мечта. Детската ми мечта беше да вляза в някоя картина, мечтата ми на зрял мъж е да изляза от картината.

И той разказа на Бека за първите трепети, които бе изпитал пред една картина на Караваджо, някога в Рим.

Бека слушаше и грижливо и прилежно събираше парчетата от разбитата му мечта.

После заведе Филип да види църквата и малката сграда, долепена до нея, на „Мъри Гроув“. Няколко сгради от червени тухли насред градина с два огромни чинара. Помещенията бяха просторни, таваните сводести, подовете, покрити с големи бели плочи.

Бека разказваше къде си представя, че ще разположат кухните, спалните, душовете, трапезарията, къде ще са телевизорът, лавиците за книгите, пианото, какви ще са завесите… Отваряше вратите и „мебелираше“ всяка стая.

Включи се и пастор Грийн. Як мъжага с остър нос и поглед, от който нищо не убягваше. Белокос и червендалест. Приличаше на църквата си. Благодари на Филип за голямата му щедрост. Той му отговори, че не желае повече да чува тази дума.

На първия етаж откри една по-малка стая и реши, че там ще бъде работното му място. На стената с главни букви някой беше написал: „След като хората отсекат последното дърво, измърсят последната капка вода, убият последното животно и уловят последната риба, ще осъзнаят, че парите не стават за ядене“.

Реши да не пипа надписа на стената.

На връщане Бека го хвана под ръка и заяви, че е щастлива.

— Най-после намерих мястото си. Имам чувството, че съм го търсила цял живот. Странно. Все едно съм живяла всичките тези години само за да стигна до тази малка църква… Според вас какво означава това, разтълкувайте го.

— Прекалено е лично — каза Филип, стискайки леко ръката й. — Само вие знаете какво става в душата ви. Често казват, че най-вълнуващ е пътят, който предстои да изминете…

— Просто преливам от щастие и имам нужда да го споделя.

Той я погледна. Лицето й беше озарено от силното чувство.

— А вие? — попита тя. — Щастлив ли сте?

— Странно — отвърна той, — дори не си задавам този въпрос.

* * *

На срещата с Шавал Ортанс пристигна нарочно с повече от двайсет минути закъснение.

— Шестнайсет часа в „Мариаж“, до зала „Плейел“ — определи му тя среща по телефона. — Няма как да не ме познаеш, аз съм най-красивото момиче на света!

Той ще пристигне четвърт час по-рано, ще поглади с ръка поне десет пъти ревера на сакото и мустачките си, ще се огледа на гърба на лъжичката като някоя кокетка… Половин час чакане ще го изнерви и ще го завъртя на малкия си пръст.

Шавал не само се завъртя, той се заусуква, завърза се на фльонга, заизвива се… Въртеше ококорени очи, усмихнат накриво, преливащ от болезнено желание. Нещастието винаги се изписва на лицето и се отразява на външния вид и Шавал не правеше изключение. Отново се бе превърнал в мекотело, пълзящо в краката й.

Появата на Ортанс го стресна, нервен спазъм, който не успя да овладее, разтърси цялото му тяло.

Беше още по-красива от Ортанс от спомените му. Той се надигна от стола. Краката му трепереха, не го държаха. Оглеждаше я заслепен, задъхан, с изцъклен поглед. Казваше си, това момиче беше мое едно време, лежеше под мен, намушкано на чепа ми, мачках го, притисках го, ближех гърдите, корема му. Чувстваше се като обезглавен. Сякаш снаряд му бе откъснал главата. Не беше способен да разсъждава. Изпитваше непреодолимо желание да я притисне до себе си и с мъка се задържа, като се вкопчи в бялата покривка на масата.

— Радвам се да те видя — каза тя, сядайки на ратановия фотьойл насреща.

— А аз думи нямам… — насили се да влезе в тон и той.

Устата му беще пресъхнала, сякаш беше пълна с гипс.

— Помислих, че сънувам, когато ми се обади.

— Добре, че си запазил телефонния си номер!

— А когато те видях да влизаш… Аз… аз…

Езикът му се върза на фльонга. Ортанс видя колко е жалък и реши, че работата е в кърпа вързана. Шавал не можеше да се владее. Беше едва ли не разочарована. Нямаше да има нищо вълнуващо, което да разкаже на Младши. Разочарована и облекчена. Съмняваше се, че стратегията на Младши щеше да постигне резултат. Чувстваше се неловко да се държи като ченге, да пуска празно, за да хване пълно. Предпочиташе да се осланя на инстинкта си, който й нашепваше, че Шавал ще се хване на въдицата с обещание за страстно изживяване. Познаваше човека, нали навремето беше интимна с него.

Протягайки дългите си голи ръце и пъчейки малките си гърди под носа му, тя отвори огъня:

— Исках да разбера как я караш. Мислех си за теб и се питах какво ли прави. Колко време мина от…

Той се задави от щастие. Мислила е за него! Не го е забравила напълно! Чудеше се дали не сънува и не спираше да повтаря едни и същи глупави думи на влюбен, който не се чува какво дърдори, оглупял от щастие.

— Мислила си за мен! Мислила си за мен! Боже мой! Мислила си за мен…

— Какво толкова се чудиш? Ти беше първият ми любовник. Първата любов не се забравя никога.

— Аз съм бил първата ти любов, първата ти любов… защо тогава не ми го казваше! Първата ти любов…

— Нужно ли е да се казва на висок глас? — превземаше се Ортанс, играейки с косата си.

— А пък аз да не го разбера! Боже мой! Какъв тъпак съм бил!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не разбираш какво се крие зад приказките на влюбените жени?

Той я зяпаше, тотално объркан. Ръцете му трепереха.

— Значи, и ти си като всички мъже, не се замисляш за чутото, не се задълбочаваш, не се опитваш да разгадаеш скрития смисъл! Случва ни се да прикрием истината зад лъжата, да пуснем диаманта в калта…

Тя се престори на засегната, че не е била разбрана, извърна глава към дъното на залата, показвайки неустоимия си профил.

— Моля те да ми простиш, Ортанс, прости ми…

Господи, колко е досаден, повтаря все едно и също! Ще претупам работата, иначе ще вземе да издъхне в ръцете ми!

Тя отново го дари с усмивка, тръскайки гъстата си руса коса.

— Прощавам ти… това са минали работи.

Шавал трепна и я изгледа като бито куче. О, не! Не бяха минали работи, той искаше пак да я държи в обятията си, да я притиска до себе си, да му прости за това, че е бил сляп, глух и толкова глупав. Беше готов на всичко, само да си върне благоразположението й. Протегна ръка и хвана нейната. Тя му позволи с великодушието на жена, която дарява прошка. Той я сграбчи с обещанието, че никога вече няма да се усъмни в нея.

— Загубих си ума по теб, Ортанс.

Тя го погали по ръката, успокои го, не се вълнувай, няма страшно.

— Чувствам се странно, да ти кажа — продължи Шавал, зяпайки я с овлажнели очи.

Какъв кошмар! Остава само да се разциври!, ужаси се Ортанс. Ама наистина този тип е отвратителен.

— Бях свикнал да мисля за теб в минало време. Не смятах, че отново ще те видя някога.

— Защо?

— Ти изчезна толкова внезапно…

— Аз правя всичко внезапно — съгласи се тя, — нормално е на моята възраст.

Тряс!, напомням му, че съм доста по-млада от него, а той наближава четирийсетте. Отново го карам да коленичи в краката ми.

— Освен това работя много. Уредих си договор с „Банана Рипъблик“ в Ню Йорк и летя след седмица.

— Отиваш в Ню Йорк?

— Да ти кажа честно, обаждането ми не беше напълно безкористно.

— Ако мога да съм ти полезен с нещо…

— Исках да разбера дали познаваш фирмата. В какво е силата й? Какъв е таргетът? Млади жени или по-зрели? Дали да предлагам по-небрежни модели, или вечерни тоалети? Ако можеш да ме ориентираш…

Да ласкаеш събеседника, за да свали гарда и да навири гребена… Ортанс беше майстор в тази безпогрешна тактика, а в случая с Шавал буквално бе уцелила десетката. Той вдъхна комплимента, сякаш вдишваше дима от забранена цигара, и се наду като пуяк.

— Не съм много наясно с тази марка, но мога да проуча.

— Ще го направиш ли за мен?

— За теб ще направя всичко, Ортанс.

— Благодаря, няма да го забравя. Ти си ангел.

Тя го каза с такава нежност в тона, че Шавал се почувства удостоен с рицарско звание. Боже мой! Боже мой! Колко време пропилях, живуркайки без мисъл и без цел! Без да градя блестящи планове. Гладът ме бе напуснал. Но ето че Ортанс се появи на прага на чайната, хвърли чантата си на масата, усмихна ми се и главата ми пламна. Бях забравил, че е истинска жена, опасна, високомерна жена, която ви предизвиква, която разтваря пропаст пред краката ви. Беше готов да скочи в пропастта. Забрави всички задръжки, единственото му желание бе да сподели с Ортанс плановете си, да й разкаже за богатството, което го очакваше в най-скоро време.

— А ти? — продължи Ортанс. — С какво се занимаваш сега?

— Подготвям страхотен удар — заяви той, отново надут като пуяк.

— Аха… — каза Ортанс, придавайки си дискретен вид, преструвайки се, че не желае да навлиза в подробности.

Засегнат, Шавал реши, че не му вярва. И понеже беше от хората, които смятат, че обещаното богатство е вече в джоба им, презря препятствията, за които предпазливостта би му припомнила, ако се бе замислил, и се хвърли напред с извадена сабя.

— Не ми ли вярваш?

— Не, напротив — протестира Ортанс с вид на човек, който не вярва и дума.

— Ще стана много богат! Ето ти доказателство: снощи направих поръчка за мерцедес кабриолет, последен модел.

— Чак толкова богат? — невъзмутимо попита Ортанс, зачетена в предлаганите десерти.

Престори се, че се колебае между крема с малини и специалитета на заведението, желиран малинов мус. Обърна се към него за съвет.

— Виждам, че не ме вземаш на сериозно.

— Ти избра ли си сладкиш? Може би не ядеш пасти… Аз се колебая. Всичко тук е толкова прекрасно.

— Смяташ, че с мен е свършено, а това ме натъжава, Ортанс.

— Не е вярно… чуй ме, ще бъда честна с теб. Разговаряйки с Марсел, ми се стори, че положението в момента е трудно. Самият той ми го каза. Освен това и двамата сте от един бранш, нали така?

— Точно тук грешиш, красавице… Отсега нататък аз съм във финансовия. Големите пари! Играя на борсата…

— Със собствените си пари?

— Да кажем, просто с пари…

— И ще станеш много богат?

— Много…

— Няма да скрия от теб, че съм заинтересувана, голямата ми мечта е да създам моя марка дрехи и ще имам нужда от средства. От солидна финансова опора.

— Имаш я! Аз съм твоят човек!

— Чуй ме, Брюно.

Чувайки името си от устата на Ортанс, Шавал отново се размекна. Навремето, когато бяха заедно, тя винаги го наричаше Шавал, нито за миг не се появи дори намек за нежност. Само похот и пари!

Ясна ли съм?, го беше поляла със студен душ един ден, когато той се бе осмелил да й заяви, че е луд по нея.

— Чуй ме, Брюно — продължи тя, модулирайки двете срички, търкаляйки ги в устата си. — Когато говоря, аз говоря сериозно, не приказвам на вятъра.

— Ами аз по-сериозен не съм бил досега!

— Много ми се иска да ти вярвам. Само че ми писна от разни хора, които се хвалят, а когато им поискаш известна субсидия, се скатават. Лесно е да се приказва, само че сериозният човек се оценява по действията!

Хрумнало й бе как да изтръгне тайната от Шавал.

— Някой определен човек ли имаш предвид?

— Да. Някой, когото познаваш. Страшно съм му сърдита! Направо съм бясна!

— Само ми кажи за кого става дума и ще го убия — каза той полусериозно, полушеговито.

— Ще ти кажа нещо… Ако открия начин да му свия мангизите, ще го направя без капка угризение. На всичко отгоре, дори няма да усети! Фрашкан е с мангизи! Писна ми да ходя без пари, Брюно… Главата ми бъка от идеи, от проекти… Само че съм с вързани ръце, а никой не иска да ми помогне. Завърших първа в класа и нарисувах доста модели, които ще бъдат предложени на големите търговски вериги. Само дето няма да ми донесат пукната пара! Нищичко! И когато поисках на един, който се къпе в пари, да ми заеме малко… Чу ме добре, нали казах „да ми заеме“, ще му ги върна до последната пара… Какво се получи? Отказа ми. Твърди, че съм прекалено млада, че едва съм проходила! Мразя го, мразя го, мразя го!

— Успокой се — каза Шавал, който се чувстваше вече господар на положението.

— Ама за какво са ми тези идеи, дето с лопата ги рина, а? Без пари нито една няма да види бял свят, права ли съм…

Тя тропна по масата с яден жест.

— Аз ще ти помогна, ще видиш… аз ще ти помогна.

Тя въздъхна, отчаяна и изнервена. Сервитьорът дойде да вземе поръчката. С равнодушен тон си избра плодов сладкиш и опушен чай. Той си записа поръчките и се оттегли.

— Не искам да свърша като келнерка, като него — промърмори Ортанс достатъчно силно, за да я чуе Шавал.

— Чакай малко — каза той, — чакай малко…

Беше дълбоко развълнуван, изобщо не помисли, че Ортанс иска да го преметне. Преливащ от самочувствието на бивш хубавец, Шавал си въобрази, че тя се връща при него, че ще потърси наслада в неговите обятия, и тази илюзия го изпълни с неистово желание. В главата му беше пълна каша. Имаше нужда да си изясни нещата и затова започна да разпитва едно по едно:

— От кого поиска пари?

— Има ли значение? Нищо не можеш да промениш. Колко съм му бясна, ако знаеш колко съм му бясна!

— Твърдиш, че го познавам.

— Много добре при това.

— Да не би случайно да е Марсел Гробз? — прошепна Шавал с изражение на заговорник, прозрял истината.

— Как така веднага позна? — възкликна Ортанс. — Направо ме смайваш, Брюно, смайваш ме! Като се сетя само как той ме уверяваше, че си изцеден, скапан, свършен, че си за кошчето за боклук! Не те искал дори за изтривалка!

— Казал е такова нещо?

— Цитирам собствените му думи!

— Ще ми плати за това!

— Но аз не му повярвах — заумилква се Ортанс като котка, която лочи млякото, което току-що е разляла с един удар на лапичка. — Затова ти се обадих и ти определих среща, за да ми поразкажеш това-онова за „Банана Рипъблик“…

— Аха! Ще съжалява за приказките си старецът!

Той се приведе напред, направи й знак да се доближи. Тя протегна крак под масата и бедрото й докосна бедрото на Шавал, което окончателно го влуди.

— Точно него съм го взел на мушка! Благодарение на него ще стана богат!

— И как ще стане това чудо?

— Успях да се сдобия с кода от сметките му и си източвам пари. Така направих първата вноска за кабриото. Мислех да си направя фирма с парите, които ще му свия. Сега вече реших: ще я направим двамата с теб, красавице! Ще бъдеш отмъстена. Така значи, бил съм изцеден, свършен, годен за боклука! Тепърва ще има да види какво ще направя с кошчето за боклук! Ще… ще… ще му го обърна на главата!

Ортанс го насърчаваше с очи. Да не се съгласява прибързано, веднага, да го размотава още малко, за да й издаде дребните тайни на любовницата си.

— Ти си невероятен, Брюно, любов моя.

Произнесе галено „любов моя“, отърквайки по-силно бедро в неговото, и той се изчерви до корена на косите си.

— … много е рисковано. Ще те пипнат! И ще ми бъде много мъчно.

— Няма такава опасност! — нервно се тросна Шавал. — Всичко съм уредил, изпипал, не поемам никакъв риск, Анриет е на топа на устата! Анриет прехвърля пари и ми пуска половината. Аз не се появявам никъде.

— Тя ти е издала кодовете по сметките! — извика Ортанс, преструвайки се, че не вярва нито думичка.

— Не, това за кодовете е друга една… Една нещастница, която е лудо влюбена в мен. Тя ми каза кодовете. Без да се усети впрочем. Работи в „Казамиа“. Дьониз Тромпет. Между нас я наричаме Тромпетистката…

Започвам да разбирам!, каза си Ортанс. Младши наистина е страхотен. Оставаше само да разбули загадката с джелабата.

— Спа ли с нея? — попита Ортанс с натъжена физиономия на измамена жена.

Сведе глава, за да прикрие мъката.

— Не, не, любов моя, не съм спал с нея, съблазних я с поглед, само с очи, казвам ти… после я зарязах.

— Няма какво да кажа — заключи с въздишка Ортанс. — Много добре знам, че няма жена, способна да ти устои… Като се започне от мен.

— Онова с Тромпетистката си беше фасулска работа!

Той й разказа всичко от игла до конец, като си приписа главната роля. Подигра се на Тромпетистката за роклите й, ушити от пердета, с презрение описа бледата й, омекнала плът, омаловажи ролята на Анриет, въодушеви се, добави няколко нули към своята част от плячката.

— Аз съм богат, Ортанс, богат съм. Вече няма нужда да търсиш помощ, твоят финансист е до теб.

— Прекалено е хубаво — поклати глава Ортанс. — Прекалено е хубаво… ами ако Марсел надуши, че е изигран…

— Той има пълно доверие на Тромпетистката, а пък бедната стара мома е луда по мен. Всичко е под контрол.

Той заприказва за някакъв проект, за моделите, които тя щеше да създаде, предложи за начало да ги пуснат по интернет, това е бъдещето, красавице, бъдещето. Така ще тръгнем с висока скорост, впоследствие ще отворим магазини, но само след интернет…

— Ще видиш, двамата с теб ще спечелим купища пари.

Ортанс продължаваше да се муси. Важното беше да не показва прекален ентусиазъм. Най-добре да го преслуша още малко, да се увери дали не е замислил някой друг гаден номер. Да разбули загадката с джелабата.

— Наистина ли искаш да го направим?

— Слушай, нали каза, че си много сърдита на Марсел…

— Мразя го.

— Тогава помисли по въпроса. Няма закъде да бързаме… и докато ти обмисляш, аз източвам. Действие, противодействие, действие, противодействие! — заключи Шавал, почиствайки зъбите си с нокътя на палеца.

Много елегантно, отбеляза Ортанс, много елегантно! Този тип се отпусна, ето го пак предишния Шавал.

— Прав си, ще си помисля… но няма да казваш на никого нищо, нали? — настоя тя. — Сега е нужно да бъдем предпазливи, много предпазливи.

— Много ясно. Да не мислиш, че съм тъпак! На кого да разкажа?

— На Анриет например. Най-важното е да не й кажеш, че си ме виждал.

— Обещавам, няма!

Той се облакъти на масата, погледна я, поклати глава.

— Ако някой ми беше казал преди три месеца, че ще стана богат и ще си върна любимата жена!

— Късметът винаги спохожда смелите.

— Какво ще правиш довечера? Бихме могли…

— Съжалявам, обещах на майка ми и на сестра ми да вечеряме трите, почти не съм ги видяла, откакто се върнах от Лондон. Някой друг ден, нали нямаш нищо против?

Тя го хвана за ръка с жест на нежност, на благодарна жена, готова да плати дълга си. Той отговори великодушно:

— Добре, но искам да ми запазиш всичките останали вечери, докато си тук! Пък и… бих могъл да ти дойда на гости в Ню Йорк? Ще бъде чудесно, как ти се струва? Ще се изкачим на върха на Рокфелер Сентър, ще се разходим по Пето Авеню, ще отседнем в някой многозвезден хотел…

— Вече ни виждам двамата там, Брюно! — отговори Ортанс, галейки го замечтано по ръката.

Дано си съдереш задника, нещастник жалък, пожела му тя наум.

* * *

Същия ден Ортанс вечеряше у Жозиан и Марсел.

Той се беше прибрал по-рано от работа. Изкъпа се в съпровод на песните на Луис Мариано, изпя първите ноти на „Мексико, Мексииикоо“, облече си халата с виолетови кадифени ревери, обилно поля косматите си рижави гърди с тоалетна вода и седна на масата, щастлив. Надяваше се да се наслади на спокойна семейна вечеря, на задушените телешки бъбреци в конячен сос, приготвени от Жозиан, след което щеше да изпуши една пура, галейки с поглед жена си и сина си… Това беше най-любимият му момент от деня, но за съжаление, се случваше все по-рядко.

Седна на масата, почесвайки се по корема, обяви, че е толкова гладен, че ще изяде цял кон с такъмите, и скоро отопи докрай соса от чинията.

Слънцето залязваше над парка Монсо и някъде отдалече долиташе ясен и чист звук на флейта. Настъпила бе необичайна тишина. Сякаш животът беше спрял. В такива мигове Марсел забравяше времето, работния ден, забравяше всичките си тревоги. Лято е, мислеше той, ще мога малко да отдъхна, ще излизам с милата ми Душка, ще й пея в леглото, ще си проясня главата…

Жозиан прибираше чиниите. Младши искаше сладолед с кестени и целувчени сладки с бадеми…

Марсел отвори кутията с пури, избра една. Поднесе я до носа са и я вдъхна. Завъртя я между пръстите си. Оригна се. Извини се на Ортанс. Наклони глава, обиколи с поглед тримата и въздъхна:

— Иска ми се всеки ден да е като този. Без проблеми, без облаци над главата ми, само любовта на близките ми да ми топли сърцето. Никога вече не искам да чуя да се говори за сделки… до утре поне.

— Точно така, само дето… — започна Жозиан, сядайки на масата. — Май ще трябва да си поприказваме, добричкия ми дебеланко! Има едни работи, дето жестоко ни дразнят сина ти и мен, още малко и ще се изприщим.

— Не тази вечер, Душко, не сега. Добре ми е, отпуснал съм се, направо съм се разплул от кеф… Холестеролът ми е паднал, миокардът ми се е отпуснал, а отвътре ми напира да флиртувам с теб.

Той се наклони към нея и развеселен, я ощипа отзад.

Тя се извърна и с трагичен тон заяви:

— Марсел Гробз, цопнали сме в лайното!

Жозиан започна със срещата с Шавал в „Роял Перер“, после Младши обясни на баща си какво бе видял в мозъка на Шавал. Накрая Ортанс на свой ред предаде съдържанието на разговора по време на срещата си с него. Марсел слушаше със стиснати челюсти, ровейки с пурата пепелта в пепелника. Жозиан нанесе последния удар.

— Направо да се обесиш на собствения си колан, само дето си е самата истина, нищо не си измисляме.

— Сигурни ли сте, че разказът не е плод на развихрената ви фантазия? — попита Марсел, налапвайки хаванската пура.

— Шавал ми обясни всичко подробно — отговори Ортанс. — Провери движението по личните си сметки. Това е доказателство все пак!

Марсел кимна утвърдително, доказателство е, при това сериозно.

— Никога няма да се отървем от тази жена, вълчо! Ще ни преследва до края на живота си. Няма да се примири, че я изместих. Хиляди пъти съм ти казвала, прекалено си добър към нея… Вместо да я усмири, щедрото ти поведение я озлобява.

— Исках само да постъпя като свестен човек. Не исках да се окаже на улицата, да води мизерен живот…

— Тя кляка само пред силата! С проявите ти на щедрост само я унижаваш и я нахъсваш още повече.

— Мама е права — намеси се Младши. — Удари я силно, бъди жесток. Тя няма нужда от нищо, остави й апартамента, плащаш й месечна издръжка, правиш й пенсионни вноски, но за хищник като нея никога не е достатъчно. Дойде време да обърнеш другия край. Напълно излишно е името й да фигурира в личния ти списък в банката. Абсурдно е.

— Заради пенсията й — обясни Марсел. — Зная какво е да си беден. Безсънните нощи, свитият на топка стомах, страхът да отвориш пощата, мизерните спестявания, плод на лишения. Не исках да се тревожи…

— Тя не се тревожи, ами по цял ден се чуди какво да прави и мисли само за отмъщение — каза Младши. — Спри й издръжката и ще бъде принудена да работи като всички останали.

— На нейните години! — възпротиви се Марсел. — Няма да има сили!

— Има достатъчно, повече, отколкото си мислиш! Тя е отвратителна и подла, но е жилава.

— Не мога да я изхвърля на улицата все пак — промърмори Марсел, смучейки пурата си.

— За разлика от теб тя няма да се поколебае за секунда! — извика Жозиан.

— Знам, знам… И аз се уморих от номерата й. Никога ли няма да престане?

— Никога! — провикна се Жозиан. — Ще продължи да ни погажда подли номера и от гроба!

— Представях си, че ще се усмири. Защо не се държи като другите жени на нейната възраст? Да играе бридж, да плете, да ходи по концерти, да събира хербарии, да си пие чая с някой бивш любовник, да чете Пруст и Шатобриан, да започне да взема уроци по пиано, по кларнет, да се учи да танцува степ! И аз не знам вече! Правя всичко за нейно добро, разкъсвам се, а тя ми плюе във физиономията!

Той се палеше, за да прикрие мъката си от злобата на жената, която беше обичал някога. Жената, която беше ухажвал, която бе издигнал на пиедестал.

Вдигаше ръце, спускаше ги, ядосваше се, плюеше парченца тютюн, поемаше си дълбоко дъх, пребледняваше, зачервяваше се, изразявайки отново и отново огромното си разочарование.

— Престани да се ядосваш и да искаш да промениш света, татко! Няма да промениш Анриет! Смисълът на живота й е да те ненавижда. Това е единственото й занимание. Освен това все още има достатъчно сили.

— За пореден път ни го доказа — потвърди Жозиан. — Изхвърли я от живота ни. За начало й намали издръжката, и най-важното, отрежи достъпа й до личните сметки. Нали сте разведени… Има съдебно решение, ще се придържаш към условията, постановени от закона.

— Няма да я предам на ченгетата. Никога няма да го направя — каза Марсел, клатейки глава.

Флейтата вече не се чуваше и той се надяваше да засвири отново, та нежните й звуци да заглушат поне малко болката, раздираща гърдите му. Не му харесваше мисълта да воюва с Анриет. Погледна жена си, сина си. Прави бяха. Не можеш да излекуваш със съчувствие и състрадание жената, която изпитва омраза. Нужно е да удариш силно, за да се гърчи змията и да издъхне. Все ми е тая за парите, но ако случайно й хрумне да посегне на щастието ми, тогава ще се разбеснея.

— Покани я да се срещнете. Заедно с Шавал. Уличи ги. Кажи им, че си казал на полицията, че върви разследване, че може да ги тикнат в затвора, и аз не знам вече какво да им кажеш, заплаши ги. Удари ги безмилостно, за да разберат най-сетне… Нали знаеш как да уплашиш хората, когато се налага, вълчо?

Марсел дълбоко въздъхна.

— Непрекъснато воювам… Вече се уморих.

— Но ще бъде признак на малодушие, ако не ги накажеш — заяви Младши, вирнал показалец, сякаш цитираше Марк Аврелий.

— А Дьониз Тромпет? — продължи Марсел.

— Тя не е виновна — категорична бе Жозиан. — Няма да разбере. Няма смисъл да я набъркваме. Тя е честна жена, убедена съм. Шавал се е възползвал от нея. Ще ти призная нещо, вълчо. Вече не можеш сам да се справяш с цялата работа, умори се. Нека се върна на работа. Младши няма повече нужда от мен. Аз скучая по цял ден вкъщи. Въртя се из апартамента като муха без глава. Нали си търсиш помощник? Аз ще ти бъда помощник и… ще държа нещата под контрол. Вече започнахме нещичко с Младши, открихме нов продукт, направо суперско. Остава само да се подпише договорът и работата е в кърпа вързана!

— Ама Младши още не е на възраст да се оправя самичък! — възпротиви се Марсел, поглеждайки сина си, изпъчен на другия край на масата.

— Мама ще може да работи на половин ден — предложи той. — Ще бъдем заедно сутрин, следобед ще ходи на работа. Има нужда да си пораздвижи сивите клетки. Следобед аз имам занимания с Жан-Кристоф. Той е високообразован мъж, учи ме на прекрасни неща. С него вървя напред.

— Виждам, сине! С всеки изминал ден ме смайваш все повече.

— Освен това — продължи Младши — с удоволствие бих следил как върви предприятието ти. Интересно ми е. Светът се променя и може би няма да имаш сили да се приспособиш към подготвящите се трансформации. Предстоят ужасни трусове, татко.

— Откъде знаеш?

— Знам, повярвай ми… Не може да продължаваш по този начин. Ще умреш от работа и ще ни бъде много мъчно на майка и на мен. Над главите ни ще се вият черни птици и ще се снишаваме, за да не ни погълнат.

Марсел шумно дишаше. Тръскаше глава и пръхтеше като кон, който не иска да прескочи препятствието, който е накрая на силите си. Ортанс слушаше майката и сина, сплотени и водени от прекрасно чувство на разбирателство с единствената цел да предпазят Марсел. Почти се трогна и потисна въздишката си.

— Имате право — съгласи се Марсел. — Ще поканя на среща Шавал и Анриет. Ще направя така, че Шавал да бъде отстранен завинаги. Ще му кажа, че има досие, че повече няма да си намери работа никъде и ще приключа с него, той вече е свършен човек. Колкото до Анриет, ще й оставя издръжката и апартамента, нищо повече. Тя ще се справи.

— Пак си прекалено щедър, вълчо.

— Идиотско е, знам. Смятах, че трябва да откупя щастието си. Бях като онези кучета, държани дълго време завързани, които свикват веригата да им дере гръбнака. Толкова дълго живях във властта на тази жена, че робуването ми се превърна в навик. Но сега ще се задействам, имате думата ми. Давам обет пред Ортанс. Благодаря ти, красавице, за всичко, което стори за нас. В края на краищата ти се оказа добро момиче.

Ортанс не отговори. Не й хареса особено да я наричат добро момиче, но разбираше какво иска да каже с тези думи Марсел.

Той живо се надигна от стола.

— Значи, обявяваме война! Ще я водя без излишни терзания.

Тримата кимнаха утвърдително.

— Отлично — заяви Марсел. — Въпросът е приключен. Имам двама нови съдружници и ще мога да си бъркам спокойно в носа! Хайде, давай, Душко, бързо в леглото да отпразнуваме назначаването ти!

Жозиан впери поглед в него и попита:

— И никакви отстъпки повече, нали? Обещай ми!

— Ще бъда непреклонен. Жесток и кръвожаден!

— И ще мога да работя рамо до рамо с теб?

— Ще бъдеш моята половинка в работата и в леглото!

— Без да ми правиш забележки и да ми създаваш чувство за вина?

— Ще получаваш заплата на финансов министър!

— Ами аз — намеси се Младши. — Ще има ли място и за мен в предприятието?

— Ще образуваме триумвират!

Жозиан се изкикоти от щастие и протегна ръце.

Той я прегърна със замах, притисна я до гърдите си и я поведе към спалнята, надавайки рев на щастие.

— Много са сладки — отбеляза Ортанс, проследявайки ги с очи как се клатушкат по коридора.

Марсел се опитваше да разголи рамото на Жозиан, мачкаше го, нежно го хапеше, а тя се дърпаше, чакай малко, чакай малко, гледат ни!

— Истински големи деца — каза Младши. — Много си ги обичам. Когато бях малък, долепвах ухо до вратата на стаята им и ги чувах да мучат от удоволствие. Ще мога да те задоволя, красавице моя, доста неща понаучих, подслушвайки зад вратата.

— Погледна ли какво става в главата на Гари? — попита Ортанс, за да смени темата.

— Да.

— И какво? Не ме карай да чакам, Младши, бъди миличък.

— Влюбена ли си?

— Не е твоя работа! Кажи ми какво видя.

— Много неща. Самолетен билет на твое име, закарфичен на едно табло в кухнята. Ортанс Кортес. Лондон — Ню Йорк. Отпреди няколко месеца. Не го е изхвърлил, когато е изнервен, му служи да се цели в него със стрелички!

— Искал е да ме отведе със себе си — прошепна Ортанс.

— Изглежда ми напълно вероятно.

— Позвънил ми е, а аз не получих съобщението. Мама беше права. Мобилният невинаги работи.

— В твоя случай не трябва да обвиняваш мобилния оператор „Оранж“, а едно изключително грозно момче, обезобразено от неизлечимо акне. Виждам пъпки по цялото му лице, надупчено е като с кратери.

— Жан Пъпчивия!

— Той е изтрил съобщението от Гари. Изтрил е и много други съобщения.

— А аз подозирах аятолаха. Значи, оказва се, че е бил той. И какво друго видя освен самолетния билет?

— Виждам колиба в дъното на някакъв парк. Доста странно, колибата ужким е в някакво затънтено място, а в същото време покрай гъмжи от народ… Езера, небостъргачи, жълти таксита, рикши, катерички… Гари често ходи там. Това е неговото скривалище. Слуша адажиото на един концерт на Бах и се упражнява да го свири на въображаемо пиано.

— Сам ли е?

— Да. В колибата е сам. Говори на катеричките и свири на пиано. Виждам нощви и замък.

— Замък в Сентрал Парк?

— Не, замък в едно запуснато място, където мъжете носят поли.

— Това е в Шотландия! Това е баща му! Той замина да търси баща си в Шотландия! Виж ти, да ти се не надява човек, ти се оказа адски печен.

— Много красив замък, полуразрушен. Има много за поправяне. Бойниците са рухнали и голямата кръгла кула ще ги последва.

— Разкажи ми още за колибата.

— Тя е в парка. До нея води тясна чакълеста пътека. Не се открива лесно. Трябва да се повърви известно време. Минаваш по един малък мост, направен е от дъски. Тесни сиви летви… Върви нагоре и после се спуска надолу. Вие се… Когато си в колибата, имаш усещането, че си сам в целия свят, все едно си на върха на Хималаите. Кръгла хижа, отворена отстрани…

— Сигурен ли си, че е съвсем сам?

— Слуша музика и храни катеричките.

— Мисли ли за мен?

— Виждам само предметите, Ортанс. Не виждам чувствата.

— Никога ли не грешиш?

— Тази дарба е съвсем отскоро. Сполетя ме съвсем случайно. Докато бях зает с изучаването на вълните и тяхното предаване, осъзнах, че и хората могат да излъчват магнитни вълни и да общуват. Все още не съм съвсем наясно. Знаеш ли, че диаметърът на един транзистор е равен приблизително на една стотна от човешкия косъм, което е феноменално постижение в сравнение с първите транзистори, които били приблизително с големината на хапче витамини…

— Много ти благодаря, Младши — прекъсна го Ортанс. — Тези разяснения са ми достатъчни. Ще се справя по-нататък. А какво стана с джелабата в главата на Шавал, нищо ли не откри?

— Не, претърпях жалък провал. Имам още много да уча, нали ти казах…

— Значи, си определяме среща след седемнайсет години? — напомни му Ортанс, за да го върне в реалността.

— Добре — въздъхна той. — Ще ти се обаждам, докато си в Ню Йорк, да видя как си.

Тя го целуна по рижавите къдрици и си тръгна.

* * *

Прибирайки се вкъщи, забеляза, че в кабинета на майка й свети. Бутна вратата. Жозефин седеше на пода, заобиколена от купчинки червени, сини, жълти и бели картончета, наредени в колонки. Тя вземаше едно, преместваше го, после второ, мушваше го между други две. Дю Геклен, положил муцуна на предните си лапи, я наблюдаваше, без да мърда.

— Какво правиш?

— Работя…

— Върху книгата ли?

— Да.

— А какво представляват тези картончета?

— Червените са Кари Грант, жълтите — Свенливия младеж, белите — откъси от диалози на Кари Грант, които съм преписвала от книгите, и накрая сините, местата, които трябва да опиша и второстепенните образи.

— Адски хитро!

— Когато всичко се проясни и се намести в главата ми, ще ми остане само да седна и да пиша… ще се получи от само себе си! Внимавай! Да не стъпиш отгоре и да ги разбъркаш!

Дю Геклен изръмжа. Той бдеше над произведението на Жозефин и предупреждаваше, че ще хапе, ако някой посегне на красивата постройка. Ортанс се тръшна на дивана в ъгъла на стаята. Изрита обувките си и се протегна.

— Какъв ден само! Не съм подвила крак!

— Къде беше?

— Нали ти казах, мамо… Забрави ли? Бях на вечеря у Жозиан и Марсел.

— Извинявай. Всичко забравям… Добре ли беше?

— Да. Младши наистина е странен, да ти кажа! Иска да се жени за мен. Това е последната му приумица.

— Наистина!

— Чете в главите на хората. Разправя, че имал транзисторни вълни в главата. Започна да ми чете лекция за диаметъра на влакната, нищо не схванах…

— И какво е прочел и в чия глава?

Ортанс се поколеба дали да разкаже всичко на майка си. Не искаше да споменава за ролята на Анриет. Майка й и баба й не се бяха виждали от погребението на Ирис. Анриет излезе от живота им. Впрочем тя никога не беше истинска част от него. Спомням си, когато бяхме малки, Зое се оплакваше, че няма роднини. На мен така ми беше по-добре, защото животът беше по-лесен. Винаги съм мразила групите… Те изкривяват личността, превръщат я в блееща овца.

— Каза, че Марсел трябва да преструктурира фирмата. Обясни подробно на баща си, който се възхити и реши да го назначи, него и Жозиан.

— Радвам се за Жозиан, тя скучае, затворена вкъщи. Последния път, когато се видяхме, искаше да роди пак… Според мен не е много разумна идея.

Жозефин попипа носа си. Преди не можех да понасям този жест, сети се Ортанс, потискаше ме. Припомняше ми, че животът е труден, че нямаме пари, че татко ни напусна, че мама е тъжна.

— Иска ми се да те попитам нещо, миличка, на нас почти не ни остана време да си поприказваме, това предложение за работа в Ню Йорк сериозно ли е?

— Много.

— Сигурна ли си?

— Страхуваш се да не попадна в лапите на някой сводник, търгуващ с млада плът, или на някой наркотрафикант?

— Тръгваш, без да ми кажеш нищо. Къде ще живееш? При кого ще работиш? Кой е този мъж, този…

— Франк Кук.

— Не съм му виждала очите. Ами ако се случи нещо с теб?

— Нищо няма да ми се случи, той е сериозен човек. Спомняш ли си Никълъс, английският ми приятел?

Жозефин кимна.

— Той води разговорите, той подписа договора и се осведоми за него. Според договора ми се полага жилище, ще имам адрес, телефон, ще можеш да ми се обаждаш. Дори можеш да ми дойдеш на гости, ако пожелаеш. В апартамента има стая за гости. Освен това помолих Филип и той да се поинтересува и той потвърди, че всичко е окей. Сега успокои ли се?

Жозефин се смути, чувайки името на Филип от устата на Ортанс. Сърцето й заблъска в гърдите, тя измънка:

— Видяла си се с Филип?

— Ми да… Виждаме се често, обядваме двамата, той ме съветва, нали той уреди финансирането на витрините.

— Аха…

Ортанс изгледа майка си, която нервно чоплеше кожичките на ноктите си.

— Хайде, мамо, давай! Питай ме за всичко, което изгаряш от нетърпение да разбереш.

— Няма такова нещо.

— Напротив… много добре знаеш, че не можеш да пазиш тайни! Чета в теб като в отворена книга.

Жозефин се усмихна извинително и каза:

— Толкова ли съм предвидима…

— Със сигурност не си Мата Хари! Е, какво искаш да разбереш?

— Той добре ли е? — смутено попита Жозефин.

— Само това ли?

— Хм… Тоест…

— Добре, чуй какво ще ти кажа: той е добре, живее сам, красив, интелигентен, блестящ и волен като вятъра… побързай, защото такъв мъж привлича погледите и желанията.

— Доти…

— Тя си замина, пък и според мен той никога не е бил влюбен в нея, изобщо не е бил… Той просто й е подал ръка в труден за нея момент.

— Говорите ли за мен? Пита ли за мен?

— Не.

— Това лош знак ли е?

— Не е задължително. Той е изискан мъж и понеже съм твоя дъщеря, смята, че не трябва да играя роля на пощенска кутия. Достатъчно сте възрастни, за да уредите сами отношенията си.

— По-рано ми изпращаше цветя, книги, картички с кратки загадъчни послания. Последното беше мисъл на Камю: „Чарът е начин да получиш положителен отговор на незададен въпрос…“.

— И ти какво му отговори?

— Не му отговорих — призна Жозефин.

— Не му отговори? — повиши тон Ортанс. — Е, мамо, можеш ли да ми кажеш какво точно искаш? Да пълзи на колене пред теб с верига около врата?

— Не знаех, че живее сам, и…

— Ако не му отговаряш, съвсем сигурно ще му омръзне! Той не е светец. Ти си отчайваща! Може да имаш престижни университетски дипломи, но в любовно отношение си кръгла нула!

— Аз все още прохождам в тази материя, Ортанс, липсва ми твоята обиграност. Целият ми живот мина сред книгите.

— Добре, но сега, след като Доти се омете, имаш ли намерение да му отговориш?

— Не. Обаче измислих нещичко…

— Хайде, разкажи ми, опасявам се, че ще се окаже пълен провал!

Ортанс се намести удобно на дивана, подпря се на възглавниците и се приготви да чуе някаква сълзлива романтична история.

— Реших да се появя някоя вечер под прозорците му и… ще ми се смееш…

— Няма! Продължавай!

— Ще хвърлям камъчета и… той ще се покаже на прозореца и тихичко ще му кажа, аз съм, аз дойдох, и той ще слезе…

— Смешно и глупаво!

— Знаех, че ще кажеш това.

Жозефин сведе глава. Ортанс се подпря на лакът.

— Защо трябва да е толкова сложно, когато може да е простичко и лесно? Обаждаш му се по телефона и си определяте среща. Вече сме във века на интернет, на мобилните комуникации, на бързите запознанства! Отдавна мина времето на Сирано и разговорите от балкона! А пък и като се сетя какъв късмет извади Сирано! Аз на твое място не бих била толкова лековерна.

— В тъмното ще се чувствам по-смела. И ако не слезе, ще си кажа, че не е, защото не иска да ме види, а защото не ме е познал, и няма да ми е толкова мъчно.

— О, хайде сега, мамо! На твоите години! Да си още толкова наивна!

— Когато си влюбен, си глупав, без значение на колко си години…

— Не е задължително.

— Ето на, виж Шърли! Тя се мислеше за силна, за недосегаема. Откакто срещна Оливър, не знае къде се намира. Направи крачка напред и веднага отстъпва крачка назад. Звъни ми да ми разказва. Умира от страх при мисълта да не я напусне, умира от страх при мисълта да не се залепи за нея… Вече не знае дори как се казва, толкова е объркана, яде бонбони и пие двойни млечни шейкове! Всички сме еднакви, Ортанс, ти също! Само че не го знаеш, по-скоро, правиш се, че не го знаеш. Но сама ще се убедиш. Един ден сърцето ти ще заиграе лудо и няма да можеш да споделиш с никого, защото страшно ще се срамуваш!

— Никога! Това никога няма да стане! — извика Ортанс. — Ненавиждам плахите и покорни жени. За мен най-важното е да успея в кариерата си, после ще мисля за любовта.

— Но ти успяваш, любима, ти вървиш от успех към успех. Ти си едва двайсетгодишна, а вече си подписала договора на века!

— Нека не преувеличаваме! Това е само „Банана Рипъблик“! А аз се целя доста по-високо!

— И това е много добре! Даваш ли си сметка, че за една седмица ще печелиш повече от мен, след толкова години следване и непрекъснато учене! Че ще можеш да се издържаш от това, което обичаш да правиш, от твоята страст! Това е мечтата на всеки човек, а ти си едва на двайсет и вече си я постигнала!

— Да… може би… Може и да си права от твоята гледна точка… аз обаче искам много повече! И ще го постигна!

— Не постъпвай като Шърли. Тя искаше да обърне гръб на любовта, затова любовта я връхлетя изневиделица. Остави място за чувствата. Ще разбереш, че е хубаво да трепериш за някой мъж, да мислиш за него, краката ти да се подкосяват, дланите ти да овлажняват…

— Пфу! Пфу! Отвратително! Подай ми дезодоранта! Мамо, я ми кажи, ти ли си истинската ми майка? Има моменти, в които се питам дали ти…

— Миличка, ако има нещо, в което съм напълно сигурна, то е точно това!

— Значи, ще трябва да се примиря.

Жозефин я наблюдаваше и си казваше, каквото и да приказва, тя е моя дъщеря. Обичам я, харесва ми точно защото не прилича на мен, аз се уча от нейната дързост, неотстъпчивост, от бясното й желание за живот… Знам също, че носи туптящо сърце, което все още не иска да чуе.

— Обичам те, любимо мое дете, обичам те с цялото си сърце. Тази обич ме изпълва с радост и сила. Научих много благодарение на теб и на разликата между нас двете…

Ортанс я замери с една възглавница и твърдо заяви:

— И аз те обичам, мамо, престани с тези излияния!

* * *

На летище „Кенеди“ в Ню Йорк кола с шофьор чакаше Ортанс.

Мъж с каскет държеше над главата еи плакат с надпис: „Мис Ортанс Кортес. Банана Рипъблик“.

Зървайки го, Ортанс си каза, най-после. Пътуването се бе оказало истински ад. Следващия път ще искам място в първа класа. Какво ти място? Цяла редица седалки…

Пристигна на „Роаси“ два часа преди полета. Подложиха я на пълна проверка, опипаха я, прегледаха най-щателно всичките й куфари. Помолиха я да си събуе обувките, да свали десетината колиета, двайсетината гривни, креолките от ушите, огледаха айпода й. Да си избърша ли и червилото, обърна се тя изнервено към митничаря. Той толкова се престара, че тя едва не изпусна полета.

Остана й време само да се качи в самолета, не успя да обиколи безмитните магазини, откъдето смяташе да се запаси с парфюми „Ермес“ и „Серж Лютене“ и пудра „Шисейдо“ в синя пудриера. Скъса й се каишката на розовия сандал и се качи по стълбичката на самолета, накуцвайки.

Самолетът беше препълнен с деца, които търчаха, крещяха и се гонеха в проходите. Тя протегна крак и спъна едно. То падна, подкосено, разрева се и се разсополиви. Надигна се с окървавен нос и уста и я посочи с пръст. Майка му й се разкрещя на свой ред, обвинявайки я, че иска да убие детето й, плътта от нейната плът. Хлапето крещеше „Лоса! Лоса!“. Тя му се изплези, то заби нокти в лицето й и я разкървави. Тя го докопа и му зашлеви един шамар. Една от стюардесите ги разтърва и дезинфектира одрасканото.

Яденето беше ледено, току-що извадено от фризера. Помоли да й донесат шиш за лед, за да си нареже месото. Попаднаха във въздушна яма и на главата й се стовари сак за голф. Мъжът до нея не понесе друсането и повърна студената риба треска. Наложи й се да седне на друго място и се натресе на някакъв мормон, който пътуваше с трите си съпруги и седемте си деца! Едно от момиченцата взе да я разпитва, ти колко майки имаш, защото аз имам три, страшно е хубаво! Колко братя и сестри имаш? Аз имам шест и очакваме още двама за Коледа! Пророкът е казал, че трябва да се размножаваме, да населим земята и да я направим по-добро място. Я ми кажи, ти какво правиш, за да населиш земята и да я направиш по-добро място? Ами аз преди малко заклах единствената си майка и единствената си сестра, защото не харесвам момиченцата, които задават много въпроси и не престават да ме занимават с роднините си! Момиченцето ревна. Наложи се да си смени мястото за втори път!

Изкара пътуването, свита на седалка до тоалетната, принудена да понася неприятните миризми, а пътниците, които се редяха на опашка, я ръгаха с лакти.

Чака един час, докато мине през митническия контрол, като от време на време един старшина излайваше някакви заповеди.

Мина още един час, докато си вземе багажа…

Повдигнал учудено вежди, американският митничар я попита какво смята да прави с толкова много куфари.

— Ще ги направя на конфети! Лансирам нова модна линия!

— Please, miss… Be serious!

— Сериозна? Агентка съм на Бин Ладен и пренасям оръжие.

Отговорът никак не го развесели и той я отведе настрана в една кабинка, за да я поразпита по-подробно за заниманията й в компанията на двама свои колеги с вид на главорези, които я подложиха на безмилостен кръстосан разпит. Видя се принудена да даде името на Франк Кук, който преговаря половин час с двамата типове с вид на престъпници, за да я пуснат. Разбра, че в Америка човек не се шегува с представителите на реда, и го запомни. Щеше да й е обеца на ухото.

Затова, като видя изпратения от Франк Кук шофьор, вдигнал надписа с името й, въздъхна с облекчение, успокоена, че най-сетне получава дължимото внимание.

Помоли мъжа с каскета да я снима пред лимузината и изпрати снимката на майка си, да я успокои.

Удобно разположена на задната седалка, наблюдаваше прелитащите пред погледа й нюйоркски предградия, които с нищо не се различаваха от предградията на останалите мегаполиси. Пресичащи се във всички посоки сиви бетонни магистрали, малки къщички, унили, неугледни градинки, бейзболни игрища, оградени с телени мрежи, редици проскубан жив плет, огромни реклами за дамски тампони и газирани напитки. В лимузината беше много студено и тя разбра какво разбираха тук под думата „климатик“. Попита шофьора чувал ли е за глобалното затопляне и за икономиите, които се налага да се правят. Той я изгледа в огледалото за обратно виждане и я помоли да произнесе буква по буква всички тези сложни думи.

Минаха през тунела „Линкълн“ и стигнаха Манхатън.

Първото, което видя от града, беше едно чернокожо хлапе, седнало на тротоара, свито под сянката на едно дърво. Обвило с ръце кльощавите си крака, обути в бежови шорти, то трепереше от жега.

Тя изтананика „Ню Йорк, Ню Йорк“ и спонтанно продължи „Гари, Гари!“. Млъкна, смаяна, какво беше това? Сепна се. Със сигурност няма да се втурна да го търся! Ще изчакам да удари моят час… Няма да обикалям под прозорците му като майка ми под прозорците на Филип.

Със сигурност няма да го направя!

Лимузината пое покрай Хъдсън.

Ортанс се опитваше да си представи града през опушените стъкла на автомобила и веднага почувства, че ще й хареса. До слуха й долитаха яростни клаксони, високо горе се виждаха върховете на небостъргачите, ясно очертани на фона на синьото небе, мяркаха се празни складове, закотвен на кея военен кораб, кранове, червените светлини на светофарите примигваха над кръстовищата. Лимузината сякаш пореше натовареното движение на пътя и подскачаше по неравностите на шосето.

Най-после спряха пред едно здание с величествен вход. Тротоарът бе засенчен от опъната огромна бяла тента. Шофьорът я покани с жест да заповяда, той имаше грижа за куфарите.

Портиер в синя униформа стоеше на внушителната рецепция от светло, почти бяло дърво.

Представи се. Хосе Луис. Тя също се представи. Ортанс.

— Nice to meet you, Hortense…

— Nice to meet you, José Luis…

Почувства се част от града.

Той й съобщи номера на апартамента и на кой етаж се намира, след което й подаде връзка ключове.

Апартаментът й допадна от пръв поглед. Просторен, светъл, модерен. На четиринайсетия етаж. Огромна дневна трапезария, продълговата тясна кухня, напомняща по-скоро на лаборатория, и две обширни спални, всяка с отделна баня.

Франк Кук знаеше как да се отнася към хората, с които работеше.

Мебелировката напомняше луксозен хотел. Дълго бежово канапе, бежови фотьойли, кръгла маса със стъклен плот и четири стола, тапицирани с червена, лъскава изкуствена кожа. Стените бяха бели, украсени с графики, представляващи акостирането на пилигримите на Източния бряг, изграждането на първия град, Плимут, сцени от полския труд, молитви, общи трапези. От израженията им личеше, че пилигримите не са били хора на веселбата и шегите. Повечето бяха високи старци с бели бради и строги лица.

Луксозен апартамент с изглед към парка и безброй небостъргачи на хоризонта. Почувства се като принцеса, примабалерина, Коко Шанел, в душата й се надигна желание да извади моливи, скицници и бои и веднага да се залови за работа, моментално.

На стъкления плот на кръглата маса я очакваше бележка: „Надявам се, че пътуването е минало добре. Ще ви взема към седем часа за вечеря…“.

Идеално, зарадва се тя. Тъкмо ще имам време да си разопаковам багажа, да взема душ и да си направя едно кафе. Не беше уморена, беше ужасно възбудена и не я свърташе на едно място.

Отвори хладилника и видя бурканче с фъстъчено масло, бутилка портокалов сок, пакет нарязан хляб за тостери, два лимона и плочка масло от марката „Ланд О’Лейкс“, на опаковката с усмихната индианка с приятелско и нежно изражение на фона на зелена поляна и синьо езеро. Две огромни черни очи, щръкнало перо на главата, черни плитки, тюркоазена панделка на челото и елегантна кожена рокля с ресни. Ортанс й намигна и каза: Nice to meet you, малка индианке! Беше в настроение да говори глупости. Пусна си телевизора. Попадна на местните новини. Журналистите говореха много бързо и нищо не им се разбираше. Въпреки това изслуша цялата новинарска емисия. Американският акцент беше странен, носов, проби й тъпанчетата. Прииска й се да им изчегърта полипите от носовете и угаси телевизора.

Точно в седем Франк Кук дойде да я вземе.

Осведоми се дали има нужда от нещо.

— Един огромен хамбургер и една кола! — отговори тя, гледайки го право в очите.

Той я заведе в „Пи Джей Кларкс“, на ъгъла на Трето Авеню и 55-а улица. Най-старият бар в Ню Йорк, едноетажно здание от червени тухли, построено през 1898, предлагащо най-хубавото чили и най-вкусните хамбургери, поднесени в малки панерчета, от които преливаха пържени картофи и пържени лучени кръгчета, сладки като бонбони. Пускаха стари плочи на един стар джубокс. Момичетата бяха русокоси, с бели зъби, мъжете надигаха високи чаши с бира, навили ръкави. Покривките и салфетките бяха на бели и червени квадратчета, от червените абажури струеше мека светлина.

Тя реши, че редовно ще идва да се храни тук.

Работният й ден започваше в десет.

Франк Кук й показа мястото й в просторното дизайнерско бюро с прекрасна панорамна гледка. Голяма рисувателна маса до прозореца, линеали, моливи, триъгълник, пергел, гуми, цветни флумастери, акварели, гваш, плътни бели листове, разчертани листове на малки квадратчета. Бяха десетина млади стилисти. Създадените от тях модели щяха да поемат към ателието, а след това да запълнят щендерите на магазините. Имаше пълна свобода на действие, единствената й задача беше да рисува дрехи, които да пожънат успех и да допринасят за престижа на линията.

— Дайте свобода на въображението си, проявете изобретателност, бъдете креативни… Аз ще пресявам проектите — каза й той, след като я представи на момичетата и момчетата, които също като нея чертаеха и оцветяваха.

Симпатичната Сали, дизайнер на аксесоари, се оказа лесбийка, която я изпиваше с очи. Още на първия ден й предложи да обядват заедно. После, да й пазарува и да й чисти. Ортанс любезно й отговори, че е безразлична към жените, или другояче казано, понеже забеляза как сините очи на Сали помръкнаха, не харесвам да спя с жена, няма да знам какво да правя с тялото й, откъде да го подхвана! Остави всичко на мен, не се предаваше Сали, ще те накарам да промениш мнението си. Благодари й много учтиво и добави, че това не променя нещата, двете винаги могат да обядват заедно.

— Нямам нищо против лесбийките — заяви Ортанс, за да смекчи отказа. — Освен това смятам, че хората трябва да са свободни да се женят за мъже или за жени, както предпочитат. В любовта всичко трябва да е позволено. Дори да се влюбиш в улична котка, какво от това, би трябвало да можеш да се ожениш за нея. За мен не представлява проблем.

Очевидно избраният пример беше неподходящ, защото Сали помръкна.

— Аха, ясно! — отсече тя. — Смяташ, че стоиш по-горе от мен. На хората им допада да се сравняват едни с други и да си въобразяват, че стоят по-високо… Действа им успокояващо, придава им важност.

Ортанс реши, че няма смисъл да се оправдава, и се върна към цветните моливи.

Жегата мореше другия колега, японеца Хироши, и той се спасяваше от нея под душа всеки път когато му останеше минута свободно време. Не понасяше и най-леката телесна миризма. Епилираше гърдите и раменете си и попита Ортанс какво е мнението й за неговата хигиена и за окосменостга му. Ортанс отговори, че няма нищо против мъжете да миришат, о, съвсем лекичко. Съвсем лекичко, та когато докоснеш врата им със затворени очи, да знаеш с кого си имаш работа. И понеже той я погледна отвратен, тя побърза да добави, лека миризма на чисто.

Хироши извърна глава.

Пол, белгиец и албинос, непрекъснато ядеше, твърде шумно при това, като издаваше звуци на лешникотрошачка. Работната му маса беше осеяна с късчета риба тон, парченца бекон, кръгчета от домати и краставици. До него винаги имаше огромна купа с пуканки и той току топеше пръсти в нея, все едно ги миеше. Често се случваше да се пореже с ножчето за картон и да забрави, след което прокарваше пръсти по челото си и по лицето му се стичаха широки червеникави бразди.

Тя реши да няма много вземане-даване с него.

Силвана, румънка с дълга и лъскава черна коса, наричаха Покахонтас. Тя харесваше само стари мъже, много стари и много мили.

Кого предпочиташ, Робърт Редфорд или Клинт Истууд, питаше тя, докато рисуваше тениска с перли. Нито единия, нито другия, отговаряше Ортанс. За мен идеалът за мъж е Линкълн, само че е мъртъв, поясни Силвана.

— След като си говорим за умрели, аз избирам Гарбо — прекъсна я Сали.

Джулиан, висок, мрачен брюнет, пишеше книги. Колебаеше се между рисуването и писането, настояваше Ортанс на всяка цена да прочете новелите му.

— Спала ли си с писател? — интересуваше се той, налапал молива.

— Мразя любопитните хора.

— Добре! Трябва да преспиш с мен, защото, след като се прочуя, ще можеш да се хвалиш, че си ме познавала и дори си вдъхновила някой мой разказ. Може дори да казваш, че си била моята муза!

— Имаш ли нещо публикувано? — питаше Ортанс.

— Едно нещо… в едно литературно списание.

— Донесе ли ти пари?

— Да. Малко… Но не колкото да мога да живея от писането… затова си вадя хляба с дизайн на дрехи.

— Аз ходя само с преуспели мъже — заяви Ортанс, за да престане да я разпитва. — Така че забрави за мен!

— Както кажеш…

На другия ден подновяваше атаката.

— Имаш ли си приятел? Сърдечен приятел, искам да кажа.

Ортанс му припомни отново, че не обича да й задават лични въпроси. Сякаш пъхаха ръка в гащите й. Наежваше се и отказваше да отговаря.

— Искаш да бъдеш независима и свободна? — продължаваше Джулиан, острейки молива си.

— Да.

— Само че някой ден ще разбереш…

— Какво?

— Някой ден ще попаднеш на момчето, на което ще искаш да принадлежиш…

— Тъпотии! — тросваше се Ортанс.

— Не. Ще откриеш момчето, мястото и нещата. Всичко ще се случи изведнъж. И ще си кажеш, тук е моето място. Защото всичко ще се подреди както трябва и едно вътрешно гласче ще ти подскаже…

— А ти, ти намери ли момичето, на което искаш да принадлежиш?

— Не, но съм убеден, че един ден ще стане очевиден факт. И този ден ще разбера дали искам да бъда моден стилист, или писател.

Когато й писнеше да я разпитват, когато искаше да чува единствено тишината в главата си и шума на Ню Йорк, отиваше да хапне един хамбургер в „Пи Джей Кларкс“. Успокояваше се моментално. Придобиваше усещането, че нищо лошо не може да я сполети, че действително принадлежи на този град. Заведението беше от класа. Сервитьорите, препасани с дълги бели престилки и с папийонки на врата, се обръщаха към нея с Honey, поднасяйки й панерчето с пържени картофи, пожелавайки й Enjoy, и слагаха до него порция спанак със сметана. Тя слушаше старите плочи от автомата и прогонваше от ума си всички неприятни мисли.

Зое й звънеше по телефона.

— Е, видя ли се с Гари?

— Не още… имам страхотно много работа!

— Лъжкиня! Страхуваш се!

— Не, не се страхувам.

— Напротив. Страхуваш се, иначе преспокойно щеше да му се обадиш и да се видите. Имаш му адреса, можеш да се помотаеш под прозорците му и да натиснеш звънеца. Сигурно името му го има на звънеца. Гари Уорд. Лесна работа, натискаш звънеца на Гари Уорд и готово…

— Престани, Зое!

— Знам, страхуваш се. Правиш се на терористка, ама се тресеш от шубе!

— Ти нямаш ли си друга работа, освен да ми досаждаш по телефона?

— Дреме ми, безплатно е! Пък и съм съвсем сама вкъщи. Приятелките ми заминаха на почивка и скучая.

— Ти няма ли да заминаваш?

— Да, през август. Ще ходя у Ема, в Етрета. Ще се видя с Гаетан, защото и той ще бъде там! Така се прави! Щото аз не се страхувам!

Никълъс я питаше:

— Е, откри ли я?

— Какво да открия?

— Гениалната идея, с която ще изпъкнеш, ще те забележат, ще се наложиш… Само тогава ще получиш самостоятелен кабинет, за да твориш необезпокоявана.

— Такива работи не съществуват! Има ги само по филмите!

— Говориш така, защото все още не си попаднала на НЕЩОТО!

— Престани да ме притискаш, защото, ако продължаваш да ми говориш по този начин, никога няма да го открия! Освен това тук няма кабинети за гениите. Всички сме заедно, работим, бъбрим. Впрочем те не си затварят устите. Изнервят ме!

— Имам ти пълно доверие, sweetie. Лондон тъгува за теб.

Тя не тъгуваше за Лондон.

Тук всичко й харесваше. Сутрешният маршрут към работата. Жълтото такси, което вземаше, когато жегата ставаше непоносима и плувнала в пот, тя чакаше на светофара да се появи зеленото човече, опитвайки с върха на балеринката си мекия асфалт. Небостъргачът на „Крайслер“, на „Ситикорп“, будките за хот-дог и плодове по ъглите на улиците, саксофонистите, които просеха монети, извивайки тяло над инструментите, амбулантните търговци на чанти „Шанел“ и „Гучи“ за петдесет долара, пакистанците, разгънали на тротоара дълги шарени шалове, които смотаваха с бързината на фокусници, ако изневиделица изникнеха патрулиращи полицаи.

Дори топлата черна вода, която тук наричаха кафе и която имаше вкус на най-обикновена топла вода…

В просторното дизайнерско бюро на 42-ра улица Ортанс мълчаливо дъвчеше кичур от косата си и щрихираше, опитваше, рисуваше.

Донесе си скицниците с рисунките, които бе направила в Париж. Облекла за най-различни случаи, елегантни костюмчета, тесни черни рокли, трапецовидни пуловерчета до пъпа, дълги трапецовидни пуловери за онези, които не желаят да си показват пъпа. Франк Кук съсредоточено ги разглеждаше. Ще изработим всяка дреха в два варианта, обясняваше Ортанс, единият за дълги и слаби жени като лиани и вторият за жени, които не са като лиани!

Смръщил вежди, той подканяше, развийте идеята, давайте, експериментирайте!

— Когато закръглената жена види модела за жената лиана, ще си купи дрехата в двата варианта и ще се подложи на диета! Жените са луди на тема линия и когато са закръглени, във въображението си се виждат как ще изглеждат слаби…

Франк кимаше одобрително и даваше зелена улица.

Идеите неуморно извираха от ума й.

Разхождаше се из Ню Йорк, вслушваше се в сирените на линейките, в предупредителните подвиквания на куриерите на велосипеди, които успяваше да избегне като по чудо, наблюдаваше сивите ламаринени автобуси, разветите знамена над хотелите и музеите, кръглата форма на паркметрите, стъклените фасади на замайващо високите сгради. Градът вреше и кипеше от енергия, която бликаше от земята, вливаше се през краката, продължаваше нагоре по тялото, стигаше до главата и като мощен гейзер изригваше в безброй идеи.

Мислеше си, че ще остане тук завинаги.

Ню Йорк беше нейният град.

Припомни си думите на Джулиан: „Някой ден ще откриеш мястото, нещата и момчето… Всичко ще се случи изведнъж. И ще си кажеш, тук е моето място“.

В такива моменти оставяше молива и се замисляше за Гари.

Една вечер целуна едно момче. Хосе. Пленителна комбинация от матова кожа и блестящи зелени очи. Ходеше облечен с бели ленени костюми и пристъпваше с гъвкава походка, с ръце в джобовете.

— Ти не вървиш, а танцуваш румба! — му казваше Ортанс.

Беше от Пуерто Рико и искаше да стане актьор. Държеше я за ръката и разказваше как жените от неговия остров винаги се стараели да бъдат изтупани и наконтени, не само младите, а и старите, и бедните, и красивите, а децата вплитали пъстроцветни панделки в косите си, танцували по улиците и ако ги напръскаш с вода, искрели като небесна дъга.

Разказът даде нова идея на Ортанс и тя изпита благодарност към него.

Вечеряха на Бродуей и се разхождаха по Седмо Авеню.

Той продължи да й разказва за своя остров и за Барселонета, където живееше семейството му. Харесваше й как произнася „о“-то и „а“-то и как думите клокочат припряно в гърлото му. Прииска й се да потанцува и отидоха на танци.

Той я изпрати пеш до къщи и тя му предложи да се качи да се полюбуват на небостъргачите.

Не хареса допира на острия му нос до устните си и го отпрати. Легна си, без да се разгримира. Обикновено не го правеше, но тази вечер беше уморена.

В ранни зори Зое й звънна и пак я попита:

— Е, какво стана, казвай! Видя ли се с Гари?

— Нищо, какво! Престани вече!

— Дрън-дрън! Страх те е! Така си и знаех, страх те е! Безстрашната ми сестра отстъпва, дава на заден пред някакво момче, което свири на пиано и си говори с катеричките.

Ортанс й затвори телефона.

Почисти грима си с тоалетно мляко, оставено от предишната обитателка на апартамента. Запали ароматизирана свещ, която откри на една от етажерките. Отвори хладилника и се натъкна на малката индианка от опаковката на маслото „Ланд О’Лейкс“.

— Я ми кажи, ти какво мислиш за цялата тази работа?

Малката индианка продължаваше да се усмихва, но остави въпроса й без отговор.

На следващия ден скицира чифт очила в психеделичен стил и ги нарече „Барселонита“.

Една вечер Зое й звънна.

— Дю Геклен повърна, какво да правя?

— Питай мама. Не съм ветеринар. По това време трябва да си в леглото!

— Мама я няма. Преди два дни замина за Лондон да хвърля камъчета, така каза. Не намираш ли, че е странна от известно време насам?

— Съвсем сама ли си вкъщи?

— Не, с Шърли. Ама тя излезе. Дойдоха за една седмица в Париж двамата с Оливър. Когато мама замина за Лондон, тя остана да ме пази, понеже мама не искаше да оставам сама.

— А, значи, Шърли е там.

— Да, ужасно е щастлива, защото Гари й звънна. Доколкото разбрах, не си говорели от месеци насам. Сега е на седмото небе! Готина е! Храним се предимно с пици и сладолед!

— Шърли те храни с пица и сладолед?

— Нали ти казвам, че е между земята и небето. Казала на Гари, че си в Ню Йорк! Ще се наложи да му звъннеш. Иначе, Ортанс, ще стане страшно, той ще реши, че не го обичаш.

— Искаш ли да успокоиш топката, Зоенце, и да престанеш да повтаряш едно и също! Ставаш досадна, извинявай, че ти го казвам.

— Ама на мен много ми се иска да сте заедно. Ще бъде супер: Гаетан и Зое, Гари и Ортанс. Забеляза ли, че имената на двамата започват с една и съща буква? И това ако не е знак!

— Престани, престани! Или ще скоча и ще те удуша!

— Не можеш! Не можеш! Мога да ти наговоря всякакви глупости! Ортанс, как мислиш, дали мама не отиде да хвърля камъчета по прозорците на Филип, а?

На другата сутрин, когато отиде на работа, Франк Кук я чакаше. Помоли я да го придружи. Искаше да обиколят заедно магазините на „Банана Рипъблик“. Да му каже мнението си за витрините, за това, как са аранжирани стоките, каква е атмосферата в магазините. Ортанс седна до него в лимузината с жестокия климатик.

Само искам да ви предупредя, че няма да ви бъда особено полезна.

Може, но вие имате нюх и идеи. Имам нужда от погледа на външен човек. Нали сте работили за „Хародс“, поразпитах тук-там, витрините, които сте аранжирали, били невероятни, предложили сте концепция, основана върху детайла, бих желал да я приложите и тук.

— Тогава имах на разположение много време да обмислям, сега ме хващате, бих казала, неподготвена.

— Не искам от вас доклад, а непосредствените ви впечатления.

Обиколиха магазините на марката и Ортанс сподели мнението си.

Той я заведе да пият кафе, изслуша я и я откара обратно до ателието.

— Е, какво стана? Какво стана? — попита Силвана. — Какво ти каза?

— Нищо. Нищо не ми каза. Задоволи се да ме изслуша. Обиколихме ги всичките, казах му точно какво мисля. Умряла работа! В магазините няма живот, няма движение, все едно че влизаш в мавзолей. Продавачките напомнят восъчни фигури, безупречни, да те е страх да ги заприказваш. Дрехите висят на окачалки, пуловерите и тениските са акуратно сгънати и подредени, саката също са под конец. Трябва да им се вдъхне живот, на клиентите да им се прииска да пазаруват, да си купят всичко, което им закачи погледа, да им се предлагат най-различни комбинации, с нещо дребно и леко ексцентрично, което да ги накара да мечтаят. Американците обожават да им предлагаш всичко накуп, да ги облечеш от глава до пети. В Европа всяко момиче си изработва собствена визия, стил… тук всяко момиче иска да си намери униформа, за да заприлича на приятелката или на шефа си. Европейците се стремят да се отличават един от друг, американците искат да си приличат, всички да са еднакви.

— Страхотна си — отбеляза Силвана, — да ти се чуди човек откъде ги намираш тези идеи.

— И аз не мога да ти отговоря, но ще ти кажа, че смятам да вдигна цените. Това, което му предложих сутринта, си е златно предложение.

Една сутрин излезе на разходка в Сентрал Парк.

Времето беше хубаво. Хората си бяха постлали одеяла на тревата и лежаха на слънце по полянките. Говореха по телефона, ядяха дини, играеха на компютърни игри на лаптопите си. Влюбените седяха, долепили плътно гръб до гръб. Момичетата си пилеха ноктите, споделяйки истории от офиса, навило крачолите на дънките си момиче си лакираше ноктите на краката и правеше упражнения за коремните мускули.

Тук деца си подхвърляха топка…

Там други играеха бейзбол.

Едно от тях носеше тениска с надпис: „Продават се родители, доста употребявани“.

Ортанс зърна група играчи на петанк, облечени целите в бяло. Хвърляха големи топки от тъмно дърво по безупречно поддържана ливада и тихо си говореха, с лица, скрити под белите шапки. Елегантно и непринудено се навеждаха, вдигаха топките и ги хвърляха с отегчен вид, сякаш изобщо не ставаше дума за залози, камо ли за надпревара.

So British… помисли тя, възхитена от лекотата на движенията им.

В главата й изникна образът на Гари. Не искаше да си признае, но търсеше малкото мостче от сиви дъски и бялата, застлана с чакъл пътека.

Към залез слънце се върна в апартамента. Взе си един душ. Поръча по телефона суши, пусна си „Луди мъже“, не беше виждала края на третия сезон.

Дон Дрейпър много й харесваше.

И той беше so British…

В три сутринта угаси телевизора. Отново се замисли, къде ли може да е онова шибано дъсчено мостче…

Зое я събуди посред нощ.

— Какво има пак?

— Този път е сериозно. Мама се обади. Бяха двамата с Филип в някаква църква. Пееше от щастие. Била щастлива, безкрайно щастлива, искала да ми го каже първо на мен. Как мислиш, ще се оженят ли?

— Зое! Тук е шест часът сутринта!

— Оо, извинявай! Сбъркала съм в изчисленията!

— Спях!

— Ама почакай, Ортанс, според теб това, че се обажда от църква, какво може да означава?

— Пука ми! Зое, изобщо не ми пука! Остави ме да спя! Утре съм на работа!

* * *

— Започнах да пиша книга — каза Жозефин, сгушена в обятията на Филип.

Бяха седнали на малката ливада пред църквата, облегнати на един чинар.

— Ще я пишеш тук.

— А Зое…

— Ще постъпи във френския лицей тук.

— Тя си има гадже.

— Ще й взема абонамент за Евростар, ще може да го вижда, когато пожелае… той също може да прескача.

— А Дю Геклен?

— Ще го разхождаме в парка. Лондонските паркове са много красиви.

— А университетът? Не мога да оставя всичко току-така.

— Париж е на два часа разстояние от Лондон, Жозефин! Това е нищо. Престани да казваш „не“ непрекъснато… кажи ми „да“.

Тя вдигна лице и го целуна.

Той здраво я прегърна.

— Още много ли такива въпроси имаш?

— Ами то е, защото…

— Цял живот ли смяташ да стоиш сама?

— Не…

— Какво ще правиш съвсем сама? Нали ти твърдеше, че животът бил валс и трябва да го изтанцуваш? — прошепна Филип, заровил устни в косата на Жозефин. — За валс са нужни двама души.

— Да…

— В такъв случай, Жозефин, каня те на валс, достатъчно дълго чакахме.

* * *

Една вечер в началото на август Ортанс се беше прибрала, след като отказа поканата за вечеря на Джулиан, който искаше да й прочете последната си творба.

В нея се разказвало за някакво момиче, преминало през големи страдания в детството си и пробождало в сърцето любовниците си с нож за масло. Ортанс не беше сигурна, че желае да слуша подобен род истории, затова учтиво отказа.

Горещината беше непоносима, 88 градуса по Фаренхайт и 99% влажност на въздуха. Реши да се прибере пеша, но на третата пресечка спря едно такси и се качи.

Вкъщи се пъхна под душа, после се опъна на бежовия диван с чаша изцеден лимон, мед и кана ледени кубчета. Отвори някаква книга за Матис, за да изучава колорита с идеята да създаде модна линия „плодова салата“ за следващото лято.

Прелистваше страниците и слушаше Майлс Дейвис по радиото, пийваше си от време на време глътка лимонов сок, наслаждавайки се на цветовете на Матис. Очертава се прекрасна вечер, мислеше тя, вдигайки наздравица за пилигримите, които я наблюдаваха от стената със строгите си физиономии. Полага ми се малко почивка, заяви им тя, непрекъснато съм на педал, все работя! Тази вечер ще се отдам на мързел.

Ще се отдам на мързел…

Потъна в бежовото канапе, вдигна единия си крак и го протегна във въздуха, после вдигна другия…

Така и остана, с вирнат във въздуха крак…

В душата й се надигна смътно чувство на безпокойство, необясним страх. Сграбчи сърцето й, трудно си поемаше дъх. В първия момент реши, че е легнала неудобно, и се обърна настрани, но сърцето й се качи в гърлото, в ушите й забръмча песента за Ню Йорк, която тананикаше в лимузината на път от летището, песента, в която рефренът „Ню Йорк, Ню Йорк“ се редуваше с „Гари, Гари“… Той кънтеше в главата й, сякаш думкаше тъпан.

Изправи се, седна на дивана и каза на висок пас: трябва да го видя.

Непременно трябва да го видя!

Права е Зое! Той знае, че съм тук, знае, че му имам адреса, ще си помисли, че не искам да го виждам!

Аз ИСКАМ да го видя!

Онзи ден сърце не ми даде да се целувам с онзи остроноско. Въпреки че, честно казано, никак не изглежда зле, само че колкото повече се доближавах, толкова повече си повтарях, но това не е Гари, не е Гари, а пък аз изпитвах лудо желание да целуна Гари.

Да целуна Гари!

Пийна глътка лимон, обвини жегата, сигурно съм получила топлинен удар, вървейки пеш. Нещо ми е станало. Но песента отново зазвуча и този път нямаше никакъв Ню Йорк, а само Гари, Гари и шумът беше непоносим… Главата й кънтеше, сърцето й лумкаше, коленете й омекваха.

Не можеше да диша.

Отметна глава назад и си пое дъх.

Чу се да казва на висок глас, окей, признавам, страхувам се да го видя, страхувам се да се влюбя, но си мисля, че този път се случи точно това! Аз съм влюбена…

Влюбена съм в Гари.

Седна по турски, опипа един по един пръстите на краката си. Безпокойството ескалира в тревога. Очевидно нямаше мърдане.

Окей, ще го потърся, обеща тя на глас. Утре е понеделник, ще измисля някакво извинение да не отида на работа, ще им кажа, че имам нужда да поработя сама вкъщи, и ще отида да го видя в колибата му в Сентрал Парк.

Ще се престоря, че се разхождам и случайно съм попаднала на него.

Ще се натъкна уж случайно на колибата му.

Случайно…

Ще се отбия по пътеката, покрита с бели камъчета, ще мина по сивия дъсчен мост и ще вляза в колибата.

Искаше й се да звънне на Младши и да го попита къде по-точно се намира този тъп дъсчен мост. Младши! Младши! Съсредоточи се и ми кажи как да стигна до моста!

Не му се обади.

Ще се справи сама, няма да безпокои Младши.

Пулсът й се нормализира и сърцето й се върна на мястото си.

Искаше вече да е утре…

В дванайсет и половина през нощта звънна телефонът.

Тя стана и вдигна слушалката.

Беше Младши.

— Търсила ли си ме, Ортанс?

— Не.

— Напротив, повика ме. Включих се на твоята честота, установих връзка с теб и те чух…

— Включи се на моята честота ли?

— Да. Ставам все по-печен! Виждам работното ти място, колегите ти, харесвам Джулиан.

— Не става дума за Джулиан, Младши.

— Знам… За Гари, нали?

— Да — съгласи се с известна неохота тя. — Тази вечер получих пристъп на паника. Реших, че наистина е крайно време да се срещна с него, и действително си помислих за теб.

— Трябваше да ми звъннеш!

— Не се осмелих.

— Върви при него, Ортанс! Върви! Иначе има опасност да се разболееш. Виждам сериозно жълто заболяване с много гной! Психическият стрес ще ти се отрази на телесното състояние.

— Сигурен ли си?

— Дълго размишлявах, Ортанс. Това момче е свястно и ще бъдеш щастлива с него. Всъщност ти отдавна го обичаш… Виж, остроноското не ми хареса.

— И него ли видя?

— Да.

— Младши! Престани да ми четеш мислите! Притеснявам се!

— О, няма причина за притеснение, невинаги се получава… Само когато се сещаш за мен, се включвам на твоята честота. Когато не се сещаш за мен, не се получава.

— Това е за предпочитане.

— Значи, ще отидеш да го видиш, нали?

— Да. Утре, понеделник…

— Много добре.

Помежду им се настани дълга пауза. Тя го чуваше как диша. Искаше да й каже още нещо.

— Марсел говори ли с Шавал и Анриет? — попита Ортанс, колкото да наруши мълчанието.

— Да, беше велико! Нещата се завъртяха на бързи обороти. Отсега нататък светът ще се движи с нарастваща скорост. Ще се наложи здраво да се вкопчим в него. Предизвестените промени са на път да се случат. Затова не бива да се губи време.

— И какво стана, разказвай.

— Анриет си получи заслуженото. Баща ми беше непреклонен. Стигна се дотам, че я изхвърли от апартамента. Договорът за наема бил към края си и той не го поднови. Остави й само издръжката. И знаеш ли какво направи тя? Настани се в портиерското жилище!

— В портиерското жилище!

— Нали ти казах, че е яка като кон! Портиерите напуснаха, искат да бъдат близо до сина си, който следва в едно далечно предградие, и тя очевидно си е направила сметката, че по този начин ще може да спестява. Няма да плаща наем, парно, телефон и ще й се отвори широко поле за рекет — всички обитатели! Отсега мога да ти кажа, че за тях се задават жестоки времена. Да си призная честно, тази жена наистина ме изпълва с възхищение.

— А Шавал?

— Шавал се гърчи повален в прахта. Майка му се спомина и той се побърка!

— Внезапно ли си отиде?

— Прегази я кола на авеню „Дьо ла Гранд Арме“! Синът на някакъв дипломат не спрял на червен светофар. Шавал така и не можа да го преживее. Когато татко го привикал, за да му каже, че с него е свършено, той само слушал, без да обели дума. После ревнал и започнал да моли за прошка! Мекотело! Истинско мекотело!

— А Тромпетистката?

— Тя го прибра и сега живее при нея. Тя хвърчи в облаците от щастие и направо цъфти… Показала снимка на татко: Шавал в джелаба я прегръща на улица „Пали-Као“!

— Значи, това виждаше ти в главата му, най-после загадката е разбулена!

— Печален край за рицаря на печалния образ!

— Нещата наистина са се развили с шеметна скорост!

— Времето сериозно се е забързало, Ортанс. Светът се променя. Ще видиш… Очакват ни още много изненади. Всичко ще се развива скорострелно. Затова се налага ти също да се промениш и да си признаеш, че си влюбена в Гари.

— Страх ме е, Младши, умирам от страх…

— Пребори се със страха, длъжна си да го сториш. В противен случай ще си останеш непроменена и ще започнеш да се повтаряш. Това ще бъде твоят край. Ортанс, любима, ти не би желала да се повтаряш. Ти, която по природа си безстрашна, не се свивай в черупката си, отпусни се. Научи се да обичаш и ще видиш колко е прекрасно…

Сега беше ред на Ортанс да направи дълга пауза. Прокара пръсти през разрошената си коса, прегъна крайчето на страницата на книгата, която четеше, и накрая попита:

— А как да постъпя, Младши, кажи ми как?

— За начало ще намериш сивото дървено мостче и ще стигнеш до колибата… Оттам нататък всичко ще тръгне по мед и масло.

— Само дето понятие нямам къде е тази шибана колиба. Онзи ден се разходих из парка, но не я намерих.

— Много е лесно. Влязох в Гугъл Земя и намерих пътя. Излизаш от вас, пресичаш и директно влизаш в парка. Поемаш по една широка алея, петстотин метра по-нататък ще видиш павилион, в който продават понички и безалкохолни. Завиваш наляво и продължаваш по един лек наклон… стигаш до голямо зелено табло, на което пише: „Шах и дама“… Свиваш вдясно и виждаш пред себе си мостчето. После продължаваш все направо.

— Но няма да се включваш на моята честота, обещаваш, нали? Ще се объркам страшно. И бездруго ми е ужасно трудно, оставаше само да…

— Обещавам. Само не трябва да мислиш за мен… Само когато мислиш за мен много съсредоточено, само тогава се получава!

В понеделник сутринта се приготви.

Взе си душ, изми си косата, остави я да изсъхне, без да я суши със сешоара, и я напръска с лосион, от който тя цялата заблестя. Тръсна глава и от гривата й се разпръснаха прашинки светлина. В основата на миглите изтегли черта с кафяв молив, удължи ги с тъмнокафява спирала, напудри се съвсем леко, подчерта скулите си с розов руж, а устните с дискретно кафеникаво червило. Облече творението си, малката черна рокля. Веднъж й донесе късмет, когато срещна Франк Кук, сега пак щеше да й донесе. Сключи пръсти. Вдигна очи към Небето, умолявайки го за подкрепа. Не вярваше особено, но си заслужаваше да опита.

Обу единия сандал от змийска кожа в ябълковозелено. Зачуди се къде ли се е дянал другият и подскачайки на куц крак, се зае да го търси. Коленичи, опипа под леглото, извади валма прахоляк, кихна, опипа по-навътре и най-накрая го намери.

Издуха го от прахта.

Изправи се, отиде до огледалото. Боже мой! Боже мой! Ако това сърцебиене не престане, има опасност любовната ни история да се окаже страшно краткотрайна и да ме откарат в болницата на носилка.

Дали ме обича достатъчно, за да ме прегърне, когато легна на носилката?

Гари…

Тя отпусна ръцете си покрай тялото.

Усмивката на Гари…

Рядко срещана усмивка…

Усмивка на мъж, уверен в себе си, но не дотам… Изпълнен с увереност, но без капка арогантност…

Усмивка на щедър човек, който прегръща целия свят и ви го поднася в дар… Само на вас. Сякаш само вие сте достойна за този свят, който той слага в краката ви.

Сякаш над този свят се издигате вие, само вие, единствено вие…

Усмивка, която срещаш два или три пъти в целия си живот. Обръщаш се след нея и знаеш, че никога няма да забравиш този мъж.

За малко да забрави този мъж и тази усмивка.

Тя се удари по главата с чантичката си, наричайки се глупава гъска.

Сложи си големите черни очила, наметна розово-бял муселинен шал, изправи гръб, дълбоко си пое въздух три пъти, пожела си късмет и прекрачи прага на апартамента.

Портиерът й пожела, Have a good day!

Тя бодро му отговори и усети, че гласът й трепери.

Излезе от сградата, прекоси улицата и влезе в парка.

Стигна до будката за понички и безалкохолни. Сви вляво, продължи право напред, видя надписа „Шах и шахматни дъски“… Сви вдясно и продължи известно време. Спря и провери дали носът й не е лъснал от горещината, дали спиралата не е протекла, с решителен жест щракна синята пудриера, навлажни устни, вирна брадичка и дъхът й секна. Точно пред нея, на десетина метра забеляза сивото дървено мостче.

Мина по него и пред очите й изникна колибата.

Колиба от сиви трупи с подвижен покрив, потънала сред клони и листак. Отворена за всички ветрове от север, изток и юг.

Влезе и го видя.

Седнал на една пейка, наведен напред, Гари подаваше фъстък на една катеричка.

Катеричката я зърна и с един скок изчезна.

Гари се обърна.

— Ортанс!

Изглеждаше силно изненадан. После я изгледа подозрително и попита:

— Какво правиш тук?

— Минавах…

Той я фиксира подигравателно.

— Минаваш случайно?

— Минавах и реших да вляза. Много често се разхождам в парка, живея съвсем наблизо… На практика точно отсреща.

— От един месец вече. Знам.

В тона му се прокрадна укор. Тук си от един месец и не направи опит да ме видиш…

— Знам какво си мислиш — каза Ортанс.

— Значи, си много умна.

— Вярно, така си е.

Тя го погледна, свали черните очила и впивайки очи в неговите, отвори уста, произнасяйки отчетливо и ясно всяка дума, за да осъзнае какво му говори:

— Чуй ме добре, Гари. Не получих съобщението, което си ми изпратил от лондонското летище. Изобщо не съм го получавала. Трябва да ми повярваш. Много по-късно разбрах, че си искал да тръгнем двамата. Беше ми много тежко, че си тръгнал, без да ме предупредиш. Дълбоко бях засегната. Дълго време…

Той си играеше с останалите фъстъци от пакетчето, разтрошавайки ги с пръсти, стриваше ги на прах и ги сипеше на земята.

— Знам дори, че си ми купил билет за самолета. Научих го съвсем наскоро. Бях толкова ядосана, че ми трябваше доста време, за да ти простя. Казвах си, двамата непрекъснато сме във война, ти и аз, и изведнъж желанието ми да воювам се изпари, изчезна…

Той разчупи със зъби един фъстък, схруска още един и заяви:

— Реши да сложиш край на войната и си каза, ще взема да отида да видя какво прави Гари, сигурно е с приятели в парка…

— В общи линии нещо такова. Майка ти ми разказа за катеричките, които са тъжни в понеделник.

— И съвсем случайно се натъкна на колибата.

— Не. Съвсем целенасочено я търсих.

— Обясни ми по-точно какво искаш, Ортанс.

В тона му се прокрадна надигащ се гняв. Той драскаше с върха на обувката си по земята, забил ръце дълбоко в джобовете.

Тя се облегна на стената, остави чантичката си на перваза и изрече:

— Да изпробвам как ще се почувствам в прегръдките ти…

Той сви рамене и изпружи дългите си крака, сякаш желанието й беше пълен абсурд.

Ортанс пристъпи, отпусна се на колене, внимавайки да не го докосне, и допълни:

— Исках да кажа в прегръдките на един пианист от Джулиард Скул, от световноизвестното нюйоркско Джулиард Скул.

Гари извърна глава към нея и се тросна:

— Мога да ти кажа, че усещането е същото като в прегръдките на всеки друг…

— Това е твоето мнение. Аз например не знам. Понеже досега не ме е целувал пианист от световноизвестното нюйоркско Джулиард Скул…

— О, я стига с тези тъпотии, Ортанс!

— Може да са тъпотии… Но докато не опитам, не мога да го потвърдя. Още повече че не струва нищо да опитам, не е ли така?

Той отново сви рамене. Избягваше погледа й. Продължаваше да седи на пейката, нацупен, враждебен, подозрителен.

— Искаш да се търкалям в краката ти?

— Не — отвърна той и се усмихна. — Роклята ти е прекалено красива и косата ти блести.

— А, така, значи? Забелязал си? Следователно не си ми съвсем сърдит?

— И аз също ти бях ядосан и обиден дълго време.

— Нека се сдобрим, защото и двамата бяхме изиграни.

— Лесно е да се каже! — промърмори той. — Ти забравяш бързо, аз не!

Ортанс се изправи.

— Толкова по-зле за мен! Никога няма да разбера как се целува един студент от Джулиард Скул!

Тя си сложи очилата, взе чантичката си от перваза и махвайки с ръка, се престори, че се готви да си тръгне. Излезе бавно, с протегната назад ръка, в случай че той промени мнението си.

Стоеше на границата между сянката край колибата и залятото от слънцето пространство, когато Гари я дръпна за ръката, притегли я към себе си и устните му се впиха в нейните.

Той я целуваше, целуваше я, без да спре, и тя се отпусна в прегръдката му с дълбока въздишка.

Сгуши се под мишницата му, докосна с пръсти яката на ризата му, вдигна очи, широко усмихната, и заяви:

— Прав беше. Целувката на един студент от Джулиард Скул не е нищо изключително.

Той се дръпна, изненадан и ядосан.

— Как така „нищо изключително“?

— Ами така! Съвсем обикновена е… струва ми се, че предпочитам другия Гари, Гари от Париж или Гари от Лондон.

— Аха, така, значи…

Той я изгледа безмълвно, отново се наежи, застана нащрек, чудейки се дали се шегува, или е сериозна. Ортанс си тананикаше, опипваше копчетата на ризата му, нацупена, преструвайки се на леко разочарована.

Внезапно той избухна, Ортанс Кортес, ще ме подлудиш, ще ме вкараш в лудницата, Ортанс Кортес! Притисна я към себе си и я зацелува така, сякаш животът му беше поставен на карта.

Застанала на прага на колибата, сивата катеричка зорко ги наблюдаваше и невъзмутимо продължаваше да гризе фъстъка.

Сигурно си казваше, че всъщност понеделниците в Сентрал Парк не са чак толкова тъжни…

Бележки

[1] Никога вече не прави това! Никога! Не съм ничия собственост. Не съм ничия собственост! (от англ.). — Б.пр. ↑

[2] Аз съм мозък! Аз също! (от англ.). — Б.пр. ↑

[3] Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[4] Виж „Жълтите очи на крокодилите“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[5] Мисъл на великия Алберт Айнщайн. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (5)

Метаданни

Данни

Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета част

Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (5)