Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (4)

Четвърта част

Два месеца!

Два месеца, откакто обядва с Гастон Серюрие…

Откакто си тръгна на бегом…

Побягна, слаломирайки между колите, продължи на бегом из коридорите на метрото, не седна във вагона, а остана права, облегната на една от страничните седалки, нетърпелива да се прибере вкъщи и да се потопи в разказа от черното тефтерче. Обзета от възбуда да долови отново в неумело описаните преживявания неподправените чувства на юношата, открил любовта, юношата, който се изповядваше, който разкриваше сърцето си. Опитите му да улови погледа на любимия, разтуптяното сърце, притеснението му…

А тя, тя какво свърши за тези два месеца? Прочете и редактира десетина глави, написани от колегите й, написа предговор от десет страници за книгата, посветена на жените, участвали в кръстоносните походи… Слаба работа. Десет страници за два месеца прави пет страници на месец! Висеше с часове пред екрана на компютъра, грабваше лист хартия, надраскваше набързо думите „плам“, „огън“, „въодушевление“, „опиянение“, рисуваше насекоми с мъхести крачета, кръгове, квадрати, розовия нос на Дю Геклен, мътния му поглед на изпечен манипулатор, ръката й спонтанно издърпваше чекмеджето, изваждаше черното тефтерче, обещаваше си, само няколко страници и се връщам при кръстоносците, военните машини, стрелците, жените в доспехи.

Прочиташе една страница, затаила дъх, уплашена. Младежът се отдаваше с открито сърце. Искаше й се да му викне, внимавай, наивнико, не постъпвай необмислено! Не се раздавай, направи крачка назад… Привеждаше се над страницата, взираше се в окончанията на думите, търсейки нещо недописано, изкривено, някакво лошо предзнаменование. Подрязани криле.

Юношата не бе имал време да полети.

Бележникът се бе озовал на боклука. Жалък полет, безкрил порив.

Един въпрос не й даваше мира: кой бе авторът на записките? Обитател от вход Б или вход А? Когато човек се настанява в ново жилище, се интересува дали има азбест в конструкцията, олово в боята, термити, дали квадратурата отговаря на отбелязаната в договора, проверява изолацията, състоянието на електрическата инсталация… И през ум не му минава да се поинтересува в какво състояние са съседите. Дали са в добро здраве, или недотам добро. Дали са наред, или в главите им витаят призраци. Нищо не знае за тях. Бе живяла редом с двама престъпници, без да подозира: Льофлок-Пинел и Ван ден Брок^[1]. Общи събрания на съкооператорите, спорове във фоайето, добър ден, господине, добър ден, госпожо, Весела Коледа и Честита нова година, какво ще кажете, дали да не сменим мокета на стълбището?

Какво знаеше за новите обитатели г-н и г-жа Боасон, Ив Леже и Мануел Лопес? Разминаваха се на входа, вземаха заедно асансьора. Поздравяваха се. Г-н Боасон, непроницаем, студен, прелистваше вестника си. Сякаш си бе глътнал устните. Г-жа Боасон поздравяваше рязко. С пепелявата си коса, събрана в стегнат кок, и яката на блузата с двойно закопчаване напомняше погребална урна. Двамата носеха еднакви палта. Вероятно си купуваха по две. Бежови, с подплата за зимата, и бежови, по-леки, за пролетта. Приличаха си, сякаш бяха брат и сестра. Всяка неделя двамата им синове идваха на обяд. Залепнали по черепа коси, стегнати в сиви костюми, единият силно рус, почти албинос, с щръкнали червени уши, другият тъжен, кестеняв, с топчест нос и промити сини очи. Животът сякаш ги бе подминал. Раз, два, раз, два, качваха се по стълбите, повдигайки високо колене, с чадър, увиснал на ръката. Човек не можеше да определи нито възрастта, нито пола им.

Господин Леже от третия етаж крепеше под мишница големи папки с рисунки. Носеше розови, виолетови и слонова кост жилетки, леко щръкнали на закръгленото му коремче. Плъзгаше се като изнервен кънкьор с папките за рисунки под мишница. Недоволстваше, когато осветлението на стълбището угаснеше бързо или когато старичкият вече асансьор трудно потегляше. Значително по-младият му приятел си подсвиркваше, прекосявайки фоайето, поздравяваше театрално Ифижени с „добър ден, госпожо“, държеше вратата, за да даде път на възрастните. По всичко личеше, че г-жа Пинарели го харесва. Нито г-н Боасон, нито г-н Леже не й изглеждаха подходящи за описания от Младежа от черното тефтерче наивен плам…

Зое, Жозиан, Ифижени, Джузепе и всички останали нарушаваха спокойствието й.

Прекъсваха потока на мислите й, напираха да споделят душевните си терзания, горести, разочарования, житейски неудачи, които според Ортанс не бяха нищо повече освен отегчителни глупави дрънканици. Жозефин ги изслушваше. За нея беше немислимо да постъпи другояче.

Седнала в хола, Жозиан се окайваше, сладко отхапвайки от ябълковия сладкиш, който бе донесла. Приготвен лично от мен, уточни тя, изваждайки го от голямата белоснежна кърпа, с която го бе покрила. Изправен насреща й, Дю Геклен очакваше да падне някоя троха и за него. Очевидно смяташе, че като стои неподвижно, става невидим и ще успее да обере трохите незабелязано.

На другия ден, 6 май, щяха да отпразнуват третия рожден ден на Младши и Жозиан се бе отказала да приготвя сладкиши за следобедното гости.

— Той си няма приятели! Следобедна закуска без приятелчета е все едно букет само от дръжки на цветя! Никакво настроение. Нямам намерение да каня двамата му преподаватели — истински змии очиларки! Като си помисля само какви рождени дни си представях: с фокусници, разказвачи на приказки, шарени балони и смешни малчугани, които търчат из апартамента!

— Искаш ли да дойда? — попита Жозефин неохотно.

Жозиан не отговори, а продължи да се вайка.

— И какво ще правя отсега нататък, кажи ми? Марсел повече не се нуждае от мен. Вечер закъснява все повече и говори само с Младши… Неговите дни пък са запълнени с уроци и домашни. Обядва сандвич, надвесен над книгите! Дори не ме кара да го изпитвам, за да проверим дали се е подготвил… Всъщност истината е, че няма да мога да се справя! Чака баща си и вечер аз кибича край тях, докато двамата ми любими мъже разговарят. Вече за нищо не ставам, Жо… Животът ми свърши!

— Не говори така — мъчеше се да я разведри Жозефин. — Не е свършил, просто е навлязъл в друг етап, променил се е. Животът никога не тъпче на едно място, той постоянно се променя, трябва да се приспособяваш, ако не искаш да се превърнеш в дебела крава, която преживя все на едно и също пасище!

— Де да бях дебела крава с празна кратуна… — въздишаше Жозиан, дъвчейки ябълковия сладкиш, зареяла поглед в пространството.

— Не можеш ли да си намериш някакво занимание, някаква работа?

— Марсел не иска да се връщам на работа… Чувствам, че не е много навит, не му е приятно. Онзи ден отидох до склада да видя Жинет и на кого попаднах, мислиш? Няма да познаеш! На Шавал! Тършуваше и се правеше на неотразим, по стар навик. Честно да ти кажа, видя ми се прекалено самодоволен и надут. Но той си е такъв! Чудя се дали Марсел го е върнал пак във фирмата. Кълне се, че не бил, но ми се струва странно да се мотае там…

— Прегледай обявите по вестниците.

— Точно сега, с тази растяща безработица! Все едно да ме посъветваш да стана състезателка по фигурно пързаляне!

— Запиши се на някакви курсове.

— Не мога да работя нищо друго освен секретарка.

— Готвиш отлично.

— Късно ми е да чиракувам!

— Защо не?

— Лесно е да се каже — мърмореше Жозиан, въртейки между пръстите си копчетата на розовата си жилетка. — Пък и да ти призная, Жо, няма да издържа, размекнала съм се… Станала съм една дебелана, една издържана жена. Преди бях суха като клечка, борех се с живота.

— Подложи се на диета! — предлагаше Жозефин с усмивка.

Обзета от отчаяние, Жозиан непрекъснато духаше русия кичур, който падаше на очите й.

— Когато се роди Младши, реших, че съм си намерила работа. Да си майка, е прекрасно занимание… Преливах от мечти! Той ми ги отряза като с нож!

— Мечтай си за нещо друго. Стани астроложка, диетоложка, отвори магазинче за сандвичи, прави бижута, предлагай ги в мрежата магазини на „Казамиа“. Имаш до себе си мъж, който може да ти помогне, не си сама, мисли, мисли… Само не се чувствай виновна за това, че бездействаш!

Жозиан престана да върти копчетата на жилетката си и измърмори:

— Променила си се, Жозефин, вече не слушаш какво ти говорят, както правеше едно време… И ти започваш да приличаш на всички останали, станала си егоистка и не желаеш да отделиш време за никого.

Жозефин прехапваше устни. Черното тефтерче на Свенливия младеж я чакаше на бюрото. Искаше да го разгърне колкото може по-скоро, да потъне в четене, да открие червената нишка, за да успее да разкаже историята. Ще се наложи да отиде до английската книжарница на улица „Риволи“ да си купи една биография на Кари Грант. И отново изплуваше въпросът: защо тефтерчето се бе оказало на боклука? Може би авторът на тези редове е започнал нов живот и иска да сложи кръст на миналото си? Да не би да се страхува то да не попадне в чужди ръце и да не издаде тайната му?

— Оставям те — казваше Жозиан, надигайки се от стола и приглаждайки с длани омачканата си пола. — Чувствам, че ти досаждам.

— Няма такова нещо — протестираше Жозефин, — постой още малко. Зое ще се прибере и…

— Късметлийка си… Ти поне имаш две.

— Две какво? — питаше Жозефин, недоумявайки за какво намеква Жозиан.

— Две момичета. Ортанс не е тук, но си имаш Зое. Не си сама. Докато аз…

И тя отново сядаше, замисляше се за момент, лицето й светваше и тя прошепваше:

— Ами ако взема да родя още едно дете?

— Още едно дете?

— Да. Не някакъв гений, а дете, което се развива според установените от живота етапи, дете, което да следя стъпка по стъпка. Трябва да поговоря за това с Марсел, щото не е сигурно, че ще се съгласи на тези години. Не е сигурно, че и Младши ще е много навит.

Тя отново потъна в разсъждения. Виждаше се как кърми бебето и как по крайчеца на устенцата му потича мляко. То дърпаше силно и лакомо… Жозиан затвори очи.

— Ами да, още едно дете… Което ще си бъде мое, само мое.

— Наистина ли мислиш, че…

Жозиан вече не я слушаше. Стана, прегърна силно Жозефин, сгъна кърпата, прибра тавата от сладкиша и си тръгна, благодарейки й, молейки я да я извини за проявеното раздразнение. За следващото гости обеща да донесе шоколадова торта.

 

 

Жозефин въздъхна е облекчение, затваряйки вратата след Жозиан. Най-после сама…

Телефонът звънеше. Беше Джузепе. Безпокоял се. Вече не се виждаме, Жозефин. Какво става? Да не те изядоха онези от университета? Тя се смееше, почесвайки се по главата. Аз съм в Parigi, да вечеряме заедно довечера? Тя отклоняваше поканата, не, не, все още не съм свършила предговора, трябва да го предам другата седмица… По дяволите предговора, открих едно италианско ресторантче на „Сен Жермен“, ще те заведа там, хайде, кажи „да“! Толкова дълго не съм те виждал… Тя казваше „не“. Отговаряше й продължително мълчание. Тя се притесняваше и добавяше, по-нататък, след като приключа… но тогава ще съм си заминал, amore mio! Тя си казваше наум, толкова по-зле. Не можеше да признае истината, да обяви, че е бременна с книга, която расте в мен, която ме изпълва с всеки изминал ден, той щеше да я залее с дъжд от въпроси, на които не желаеше, не беше в състояние да отговаря. Затова прошепваше, извинявай, сякаш вършеше нещо нередно… Той питаше за дъщерите й и тя въздъхваше, облекчена от смяната на темата. Добре са, и двете са добре.

След което си казваше, нямам никакви новини от Ортанс, истински новини, само някакви надраскани набързо имейли, които казват, заета съм с работа, нямам време да вдигна глава! Нямам време! Всичко е наред. Ще ти се обадя, при първия свободен миг!

„Свободният миг“ така и не идваше. Никога…

Питаше се дали Ортанс не й се сърди.

 

 

— Е, госпожо Кортес? — настояваше Ифижени, застанала на вратата на портиерското жилище. — Какво чакате, че не тръгвате да събирате подписите под петицията? Нали я написахме, остава само да натиснете бутона, да се разпечата и да я пуснем.

— Да изчакаме следващото общо събрание на съкооператорите, тогава домоуправителят задължително ще повдигне въпроса за освобождаването ви и ще преценя дали действително има за какво да се безпокоим.

— Какво! — викаше Ифижени, сложила ръце на кръста, а двете деца изчезваха зад завесата, уплашени от майчиния гняв. — Не ми ли вярвате? Нямате вяра на думите ми?

— Напротив, напротив. Просто не желая да се хвърлям презглава в тази…

Кари Грант й се усмихваше. Тя се чудеше как да определи тази дяволита и игрива усмивка. Търсеше точната дума, тя беше на върха на езика й. Шеговита, насмешлива, закачлива, присмехулна… Имаше си дума, една друга дума.

— Авантюра, кажете си го, госпожо Кортес, шубе ви е, нали?

— Съвсем не, Ифижени, изчакайте още малко и ви обещавам, че…

— Обещания, само обещания!

— Няма да се измъкна по терлици.

— Добре ли запомнихте това, което ви казах?

— Да. „Ако не стане сега, значи няма да стане никога…“ Разбрах, Ифижени.

— Според мен ще бъдем по-силни, ако отидем на събранието с подписаната петиция в джоба.

Палава! Лека, палава усмивка…

Свирваше на Дю Геклен, махаше леко с ръка на Клара и Лео, сгушени зад завесата, и кимаше на Ифижени с лека… палава усмивка.

 

 

Отново вземаше в ръце черното тефтерче и го отваряше.

Включваше чайника, закрепваше бележника близо до чучура, за да го бие директно парата, пъхаше между страниците острието на ножа, за да ги разлепи, разделяше ги с попивателна и така бавно и неуморно напредваше, без излишна припряност, за да не изгуби някоя дума, да не изтрие неволно безценните изречения…

Сравняваше се с египтолог, приведен над останките на древна мумия.

Мумията на една изтляла любов.

4 януари 1963.

Най-накрая ми разказа как се е превърнал в Кари Грант.

Седяхме в апартамента му в хотела. Беше ми налял чаша шампанско. Бяхме прекарали труден ден. Беше недоволен от сцената, която снимаше. Смяташе, че й липсва ритъм; нещо куцало в сценария, трябвало да се преработи. Стенли Донън и сценаристът Питър си скубеха косите и се стараеха да го убедят, че сцената е идеална, но той твърдеше обратното, че не е както трябва да бъде и че й липсва ритъм. Щракаше с пръсти, за да ги накара да уловят ритъма.

— Човек ходи на кино, за да забрави. Да забрави мръсните чинии, натрупани в умивалника. Нужен е ритъм.

И той цитираше „Филаделфийска история“, определяйки филма като съвършен пример за ритъм, който присъства от началото до края, който пронизва целия филм.

Беше толкова бесен, че не се осмелявах да го доближа.

И този път бях избягал от училище, за да го видя. Слушах го, без да му противореча, възхитен от непоколебимата му решителност. Идеше ми да му изръкопляскам. Очевидно бях единственият. Другите тайничко негодуваха.

Другите… Одумват ме, говорят, че съм влюбен в него, но не ми пука. Броя колко дни остават до заминаването му… не искам да мисля за това!

Нося се на вълните на щастието. От най-смотаното момче на света се превърнах в най-усмихнатото момче на света. Има нещо ей тук, в гърдите, не само в сърцето… Нещо, което хем ме стяга, хем непрекъснато трепка. Казвам си, не можеш да бъдеш влюбен в една усмивка, в две очи, в една трапчинка на брадичката! На всичко отгоре, в мъж! В мъж! Абсурд! Въпреки това не мога да се сдържа да не тичам по улиците, имам чувството, че тъгата и грозотията са изчезнали, че хората сякаш се чувстват по-добре, че гълъбите по тротоара са човешки същества! Гледам хората наоколо и ми се иска да ги разцелувам. Дори родителите ми. Дори Жьонвиев! Много съм мил с нея, престанах да забелязвам мустачките й.

Но сега да се върна на нашата вечер…

Двамата бяхме в хотелския му апартамент. На ниската масичка имаше бутилка шампанско в кофичка с лед и отстрани бяха сложени две изящни чаши. Вкъщи също имаме такива чаши за шампанско, но мама никога не ги използва от страх да не ги счупим. Наредени са в един стъклен шкаф, изважда ги само за да ги избърше от прахта и отново ги прибира.

Той отиде да си вземе душ. Чаках го, леко притеснен, седнал на крайчеца на канапето. Не смеех да се отпусна на облегалката. От ума ми не излизаха спорът му с режисьора и гневният му изблик.

Когато се върна в хола, се бе преоблякъл в сив панталон и бяла, хубава риза, на която бе навил ръкавите… Повдигна вежда и попита, добре ли си, my boy! Кимнах. Усетих, че отново мисли за кавгата, и ми се прииска да му кажа, че е прав. Но не го сторих, щеше да прозвучи прекалено самоуверено, произнесено от мен. Какво знаех аз за киното?

Сигурно бе отгатнал мислите ми, защото попита:

— Чувал ли си за филма „Пътуването на Съливан“ на големия режисьор Престън Стърджис? Той показва съвсем точно вижданията ми за киното.

— И…

— Разказва се за един блестящ режисьор, който жъне успехи в лекия комедиен жанр. Един ден решава да направи сериозен филм за бедните и изоставените. Действието се развива по време на голямата депресия от 1929 година, пътищата гъмжат от скитници, от хора, които мизерията е изхвърлила на улицата. Той отива при продуцента си и заявява, че иска да се предреши като просяк, да проведе разследване за живота на тези хора и да заснеме филм по него. Продуцентът отговаря, че идеята не е добра. „Подобно нещо не интересува никого. Бедните познават беднотията и не искат да я гледат на кино, само богаташите, които спят в коприна, си я представят във фантазиите си.“ Той обаче упорства, поема по пътищата, смесва се със скитниците, полицията го арестува и в края на краищата попада в затвора. Една вечер там прожектират някакъв филм на затворниците, една от онези леки и приятни комедии, и нашият режисьор, смаян, вижда как съкилийниците му се смеят, смеят се до припадък, пляскайки се по бедрата, забравили съдбата си… В този момент осъзнава какво е искал да му каже продуцентът.

— А вие, вие мислите, че продуцентът е бил прав.

— Да… Затова държа толкова на ритъма на действието. Не бих искал да се снимам във филм, който показва, че светът е грозен, мръсен, отблъскващ. Чиста измама е да наричаш подобно нещо „развлечение“. Много по-трудно е да накараш хората да го разберат, като им показваш някаква комедия. Велики са онези филми, които излагат на показ гадостта, мерзостта на света чрез смеха. Като „Да бъдеш или да не бъдеш“ на Любич или „Диктаторът“ на Чарли Чаплин… само че това се прави много по-трудно! Изисква страхотен ритъм. Затова ритъмът е от такова значение и затова не трябва да го губим.

Не говореше на мен, а на себе си. В този момент осъзнах колко сериозно си вършеше работата, към която привидно се отнасяше с такава лекота.

Попитах го как бе успял да стане това, което е. Да придобие смелостта да отстоява, да налага своя избор. Исках да разбера и за него, и за себе си. Попитах как човек става Кари Грант? Доста идиотски въпрос.

Той ме погледна с добродушния си поглед, оня, който влиза във вас и ви разтапя, и ми каза: наистина ли искаш да разбереш? Да, да, повторих аз. Имах усещането, че съм застанал на ръба на скала и ще падна.

 

 

Бил двайсет и осем годишен, когато напуснал Ню Йорк и отишъл в Лос Анджелис. Писнало му да тъпче на едно място на Бродуей. Научил, че в „Парамаунт“ търсели неизвестни актьори. Имали нужда от нови звезди. Вече били привлекли Марлене Дитрих и Гари Купър, но той им правел разни въртели. Заминал на едногодишна ваканция в Африка, откъдето изпращал телеграми, заплашвайки, че няма да се върне и ще се оттегли от киното! Тогава поканили Арчибалд Лийч на пробни снимки. На другия ден Шулбърг заявил, че го ангажират, но се налага да си смени името. Искал звучно име като Гари Купър или Кларк Гейбъл.

С приятелката си Фей Рей, която играела в „Кинг Конг“, и съпруга й седнали една вечер и започнали да търсят имена… Спрели се на Кари Локуд. Кари не било лошо, обаче Локуд никак не му харесвало. Това било мнението и на Шулбърг, който му подал лист хартия със списък от имена, сред които било името Грант.

За секунда се превърнал в Кари Грант. Сбогом, Арчибалд Лийч! Здравей, Кари Грант! Бил обсебен от Кари Грант. Искал да бъде съвършен. С часове се взирал в огледалото, инспектирал всеки сантиметър от лицето си и търсел начин как да изглежда по-добре. Четкал си зъбите, докато венците му не пуснели кръв. Винаги носел четка за зъби в джоба си и я изваждал, след като изпушел една цигара. По онова време пушел по една кутия на ден и се страхувал зъбите му да не пожълтеят. Подложил се на диета, вдигал тежести, намалил пиенето, подражавал на любимите си актьори: Чаплин, Феърбанкс, Рекс Харисън, Фред Астер. Имитирал ги, заимствал от тях разни детайли. Разказа ми например как тренирал да слага ръце небрежно в джобовете, за да си придава безгрижен вид, но толкова се притеснявал, че дланите му лепнели от пот и едва ги изваждал!

Смяхме се, как се смяхме само…

Обожавам смеха му. Не е истински смях, а някакво приглушено саркастично пуфкане или по-скоро скърцане.

Попита, искаш ли да ти демонстрирам, my boy? И ми изигра етюда с изпотените ръце, които не можел да извади от джобовете! Толкова напразни усилия, добави той, защото над него неизменно стърчал Гари Купър, единица мярка за елегантност, гледал го отвисоко и се държал студено с него.

Останах с впечатление, че по онова време да си актьор не било кой знае какво. Вещ, която служела за украса на филма. Саксия с красиви цветя. Рендосвали им носовете, зъбите, префасонирали лицата им, правели им хлътнали бузи, скубели им косите, веждите, космите, сгодявали ги и ги женели, налагали им какви роли да играят, прехвърляли си ги като топки. Те нямали право на глас.

Той не искал да бъде топка, която подмятат, затова се усъвършенствал. Сам пред огледалото. Създавал Кари Грант. Носел винаги у себе си тефтерче, в което си записвал новите думи, които чувал: attrition, avuncular, exacerbation^[2]. Работел върху изговора, върху походката си и се справял добре, трябвало да му се признае. С изключение на оня случай, когато Иозеф фон Щернберг, без да го пита, изневиделица обърнал посоката на пътя на прическата му! Кари вече снимал петия си филм и имал навика да очертава изрядно пътя си вляво, когато точно преди началото на една сцена Щернберг грабнал гребена и обърнал пътя отдясно! Гари ужасно се подразнил. Твърди, че оня го бил направил, за да го смути и обърка.

— Нищо по-лошо не може да се направи на актьора в момент, когато се е приготвил да чуе „камера!“. За да си отмъстя, продължих да се реша с път отдясно през целия си живот, само за да го дразня!

Заглавието на въпросния филм е „Русата Венера“ с Марлене Дитрих, но аз и него не съм го гледал.

Мисля, че ще ми се наложи да отида на един образователен курс във филмотеката. Не знам как ще успея да отделя толкова време, за да изгледам всичките му филми! Със сигурност ще се проваля на конкурса, но не ми пука!

 

 

Прекъсна ни телефонно позвъняване. Някой му се обаждаше от Бристъл. Разбрах, че става дума за майка му. Той отговаряше окей, окей, но на лицето му се изписа тревожно изражение.

Досега не ми е говорил за майка си, пък и не смея да го разпитвам.

Застанали до прозореца, съзерцавахме покривите на Париж и аз казах, харесва ми, когато ми разказвате живота си, вдъхвате ми смелост.

Той се усмихна уморено и ми каза, не бива да следваш модели и примери, човек сам прави живота си. Чувствах, че иска да ми каже нещо, но не знае как.

Продължи да разказва.

В „Парамаунт“ не го вземали на сериозно. Поверявали му роли заради външния му вид, възлагали му да запълва дупки. Главните роли били за Гари Купър, а ако откажел, за Джордж Рафт или за Фред Макмъри. Той бил просто един елегантен силует, който се появявал във филмите с ръце в джобовете. Бил абониран да пресъздава един и същи герой — висок, красив, елегантен. Бил вече на трийсет и започвало да му писва. Главно защото започнали да се появяват нови физиономии, Марлон Брандо например.

— Наблюдавах актьорите и актрисите и се учех. Когато играеш, важна е не искреността, а ритъмът. Трябва да направиш така, че да наложиш собствения си ритъм, и тогава зрителите виждат единствено теб. Само дето не ми даваха достатъчно място, за да го сторя…

Докато Кюкор не го ангажирал да партнира на Катрин Хепбърн във филма „Силвия Скарлет“, още един филм, който не ми говори нищо. Това бил филмът, който го лансирал. За всички останали се оказал провал с изключение за него! Бил невероятен в ролята си…

— И знаеш ли защо бях добър в тази роля, my boy? Защото имах възможността да бъда едновременно Арчи Лийч и Кари Грант… и изведнъж се почувствах непринудено и леко. Бях се освободил. През целия си живот съм се старал да играя себе си, което е най-трудното нещо на света. Защото за това е нужна самоувереност. Осмелих се да правя гримаси, да повдигам вежди, да заемам пози, които бяха лично мои, не подражавах на никого. Създадох свой собствен стил…

За нула време се превърнал в актьор, с когото се съобразявали. От „Парамаунт“ изразили желание да подпишат нов договор, понеже старият изтичал… и тогава той направил нещо невероятно: отказал и станал независим. Дръзнал да поеме риска. По онова време това било невъобразимо смела постъпка.

Бил си възвърнал енергията на младия Арчи, уличното хлапе, което едва четиринайсетгодишно напуснало Бристъл с трупа пътуващи актьори, стигнало до Съединените щати, пробвало се в театъра, после отишло в Холивуд, това бил мъжът, когото обичал, а не куклата на конци, създадена от „Парамаунт“. Треснал вратата.

— Ако бях останал, щях да продължа да запълвам дупките. Или изчезвах, връщах се към анонимността, или най-сетне се превръщах в актьора, който мечтаех да бъда. Твое ли е желанието да учиш в онова училище, за което се готвиш да кандидатстваш?

— Не, не съвсем. Но то е много добро, най-доброто във Франция.

— Ти сам ли реши, че искаш да те приемат там?

— Не… Родителите ми, които…

— В такъв случай обмисли добре какво искаш да учиш… защото от това, което ми разправяш, съжалявам, че ти го казвам, но по всичко личи, че се готвиш да играеш ролята на фигурант в собствения си живот. Нищо не решаваш сам, подчиняваш се на родителите си.

Малко ме обиди с това свое изказване.

— И вие също дълго време сте се подчинявали…

— Затова знам, че човек не бива да го прави! Идва момент, в който трябва да вземеш живота си в свои ръце и да решаваш.

На думи изглежда толкова лесно…

Отново ми разказа историята за мястото зад мъглата.

Той бе открил своето място зад мъглата.

 

 

Прекарахме приказна вечер.

Вечеряхме само двамата. Той се обади на обслужване по стаите и поръча кралско угощение. Забелязах, че яде само най-нежните листенца на салатката, другите ги оставя встрани. Страхотно се впечатлих. Вкъщи ядем дори пожълтелите листа. Реших да му подражавам, избутах на ръба на чинията по-неугледните листа. Не бяха кой знае колко. Имах усещането, че се къпя в лукс. Дори на излизане от хотела бях променил походката си. Вървях с ръце в джобовете и си подсвирквах.

Вкъщи родителите ми ме чакаха по пижама и пеньоар, в хола. Гледаха мрачно. Обясних им, че съм бил на кино с Жьонвиев и филмът толкова ни харесал, че сме останали да го изгледаме още веднъж. Непременно трябва да я предупредя. Да не оплеска работата!

 

 

12 януари 1963.

Говорих с Жьонвиев, казах й, че съм бил вечерта с Него и че тя ми е послужила за алиби… Свела поглед, тя попита, влюбен ли си? Отвърнах й, да не си мръднала? Тя ме погледна право в очите и ми каза, докажи го, целуни ме! Честно казано, никак не ми се искаше, но се насилих, за да не ме наклепа пред нашите! Усетих нежния мъх… само докоснах с устни устните й, изобщо не натиснах, не пуснах език, абсолютно нищо! След това тя опря глава на гърдите ми и каза, сега сме сгодени, и по гърба ми потече тънка струйка студена пот…

— Мамо, мамо! — викаше Зое, прибирайки се от училище. — Къде си, какво правиш?

— Чета записките на моя Свенлив младеж…

— Аха… Той докъде го докара?

— Току-що целуна Жьонвиев.

— Ужас! А защо го направи?

Жозефин обясняваше, Зое слушаше, подпряла с длан брадичка. Разказвайки за Младежа на Зое, Жо започваше да го опознава. Влизаше в мислите му. Не го съдеше. Изграждаше образа, попиваше го, казвайки си, така трябва да се пише. Да напипа същността на героя, да го разбере, да натрупа детайли, да остави нещата да отлежат, да се наместят и един ден нещо ще прещрака и той ще се съживи. Тогава няма да правя нищо друго, освен да се оставя да ме поведе.

— Не ти ли е неприятно да ми говориш за него? — питаше Зое.

— Не. Напротив, харесва ми да говоря с теб, все едно че говоря на себе си. Защо питаш?

— Защото понякога си в лошо настроение. Струва ми се, че ти преча. Не си каквато беше преди. Преди можехме да ти говорим всякакви глупости и ти ни слушаше.

— Станала съм по-неотзивчива, така ли?

— Ми да… — отвръщаше Зое, облягайки се на майка си.

— Намусена, да си го кажем направо, а?

— Много харесвам думата „намусена“, ще взема да си я запиша… А на теб не ти ли се иска да откриеш кой е Свенливия младеж?

— Иска ми се, разбира се, и търся… Естествено, сред мъжката част на обитателите на кооперацията.

— И откри ли го?

— Във вход Б, ако изключим г-н Дюма, не виждам кой би могъл да бъде.

— Господинът, който си пудри лицето?

— Да.

— А във вход А? Г-н Мерсон? Прекалено е млад. Пинарели?

— Той е около петдесетте.

— Той твърди така! Иначе… Г-н Боасон? Не може да се каже, че е забавен. Не го виждам влюбен в Кари Грант! Ами какво ще кажеш за г-н Леже… Нали се сещаш за кого говоря, по-възрастният от двамата мъже, които се нанесоха на четвъртия етаж, в апартамента на Гаетан?

— И за него съм мислила.

— А пък — добавяше Зое със загадъчен тон — да не пропускаме и г-н Сандоз… Поработвал е в киното на младини. Той ми го е казвал. Може да се окаже, че е той. Затова винаги е толкова тъжен. Изгубил е голямата си любов.

— И сега се е влюбил в Ифижени? Пълен абсурд, Зое.

— Напротив, напротив… Ифижени е страхотна. Тя е силен характер. Той харесва хората, които изпъкват и се налагат. Останал си е малко момче, не е пораснал… Мамо, какво ще кажеш тази вечер да гледаме „Шарада“? Готова съм с всички домашни и уроци.

 

 

Изгледаха „Шарада“. При всяка поява на Одри Хепбърн Зое възкликваше, колко е красива. Сигурно изобщо не се е хранила, за да е толкова слаба… Повече нищо няма да сложа в уста! С нетърпение чакаше сцената, в която Бартоломю, героят на Уолтър Матау, казва: „Последния път, когато занесох една вратовръзка на химическо чистене, ми върнаха само петното!“. Превиваше се от смях…

Жозефин витаеше в облаците. Гледаше как Одри Хепбърн преследва неотклонно Кари Грант, без да се предава. С грация и чувство за хумор. Как успяваше да му се обясни в любов с такава лекота, как го правеше? Тази жена бе олицетворение на грацията.

Бе срещнала Беранжер Клавер на улицата. Казано по-точно, бе попаднала в лапите на Беранжер Клавер, която тъкмо излизаше от продажба на „Прада“ и бързаше да не изпусне друга, на „Задиг и Волтер“, имало страхотни кашмири.

— Изтощена съм, скъпа! Не съм се спряла! Страхотно е да живееш сама, да няма мъж вкъщи. Жак е идеален, това е точната дума, плаща всичко и не ме безпокои за нищо. Излизам всяка вечер и се забавлявам като луда. Ами ти? Нещо не ми изглеждаш много във форма… Все още ли си влюбена във Филип Дюпен? По-добре се откажи. Той продължава да живее с… нали знаеш, онова момиче, което…

— Да, да — кимна примирено Жозефин, защото не й се слушаше продължението.

— Живее при него и той я води навсякъде! Виждала ли си я?

— Нне, хм…

— Била много сладка! И млада! Казвам ти, за да не си губиш времето… На нашата възраст не можем да си го позволим! Хайде, оставям те, имам още купища бутици да обикалям за разпродажбите, направо ще се побъркам!

Изпрати й въздушна целувка и се затича към едно такси, натоварена с безброй пакети.

Жозефин редуваше периоди на щастие и на нещастие. Нямаше никакви новини от Филип. В определени моменти бе направо смазана и се питаше: дали не ме е забравил, след като живее с друга, после надеждата отново изплуваше и тя беше почти сигурна, че той я обича. Решаваше, ще отида да го видя… Само че не го правеше. Прекалено силно се страхуваше да не й се изплъзнат Кари Грант и Свенливия младеж.

След неочакваната среща с Беранжер Клавер се почувства съвсем съсипана.

 

 

Филмът бе към края си и Зое се протегна.

— Разбирам го Свенливия младеж… Кари Грант е бил страхотно привлекателен, въпреки че аз лично го намирам прекалено стар.

— Когато човек е влюбен, не забелязва подробностите. Просто обича, това е всичко.

Зое сменяше каналите с дистанционното. Спря на някакъв стар филм за Мегре, сниман в двора на Криминалната полиция, „Ке дез Орфевр“ № 36, изключи звука и предложи:

— А защо не отидеш да си поприказваш за това с Гарибалди? Може да има някакви сведения за Свенливия младеж. Ще му дадеш пет-шест имена, за които имаш предположения. Знаеш Младежа на колко години е, знаеш родното му място, професията на баща му… Спомни си Басониерата и вуйчо й, който разполагал с досиета за всички^[3]…

— Защо смяташ, че може да има досие?

— Представа нямам… Но нищо не ти струва да провериш.

— Имаш право. Ще му звънна утре. Хайде, бягай в леглото! — подкани я Жозефин. — Утре си на училище!

Зое се наведе, погали Дю Геклен, размачка му ушите. Той изскимтя, дръпна се. Зое попита, не ти ли е добре, дебеланко, мило мое куче… въх, в хладилника не е останала нито една поничка, имитираше тя дебелия глас на Хоумър Симпсън, а Жозефин си мислеше, странно, стана на петнайсет, има си любовник, а се прави на анимационен герой.

Седеше на канапето, увита в одеяло.

Гарибалди… Не го бе виждала от ужасния ден, в който ги бяха повикали двамата с Филип да се явят в Криминалната полиция, на „Ке дез Орфевр“ № 36, за да им съобщят за смъртта на Ирис. Тя подпъхна по-стегнато одеялото под себе си.

Скоро се навършваха девет месеца…

Зое се върна, разресвайки косата си, и се мушна под одеялото при майка си. Жозефин я гушна. Бе дошло време за откровения. Зое винаги започваше с незначителни неща, преди да премине на по-сериозни теми. Жо обичаше тези моменти на непринудени разговори с дъщеря си. Питаше се кога ли Зое ще я лиши от ролята й на довереница. Беше неизбежно и го очакваше със свито сърце.

— Нали познаваш учителката по френски, г-жа Шокар… тя ни събра момичетата от групата и ни каза никога да не се превръщаме в наивни девойки, били сме способни да правим прекрасни неща и че е много по-лесно да живееш, като си мислиш, и аз можех да го направя, ако бях поискала…

Тя опъна крак, почеса се по прасеца, прибра го отново под одеялото, облягайки се на Жозефин.

— След което добави, че ни наблюдавала, всички сме били миловидни! Затова ни предупреждавала, че не искала след десетина години да ни види размекнати и депресирани! Досега не съм имала толкова суперготина даскалка. Кара ме да си мисля, че мога спокойно да остарея, след като може да имаш бели коси като нея и изобщо да не си стар. Човек е стар, когато е тъжен и когато натъжава другите. Ти например никога няма да остарееш, защото не натъжаваш никого.

— Благодаря ти, сега вече съм спокойна.

Жозефин чакаше продължението. Допря брадичка до косата на Зое, за да я насърчи да разтвори душата си докрай.

— Мамо, да ти кажа, Гаетан…

— Да, миличка…

— Ти беше права. Най-накрая ми каза истината. Трябваше му доста време, докато се реши да проговори.

— И?

— Предупреждавам те, суперотвратително е…

— Слушам те, стиснала зъби.

— Става дума за Домисий. Спипали са я точно когато… в училище…

— Когато какво?

— Ами… Не съм съвсем сигурна дали мога да ти кажа.

— Давай, миличка, ще го понеса, няма да трепна.

— Правела свирки в тоалетните за пет евро.

Жозефин се дръпна, потресена.

— Правела го още миналата година тук, в Париж, но там я спипали! Лъснала пред всички. И в училище, и в квартала. Вкъщи станала революция. Бабата едва не получила инфаркт. Гаетан отдавна го знаел, затова се беше вкиснал толкова и почти не ми говореше. Страхувал се е да не се разчуе… и изведнъж, бинго! Всички са в течение. Ама като ти казвам всички, значи, абсолютно всички! Дори продавачката в хлебарницата. Хилела се подигравателно, когато им подавала франзелите! Казвала, пет евро! Ох, извинявайте… Затова той не иска кракът му да стъпва в училище, а най-големият, Шарл-Анри, иска да го преместят в Париж, на пансион. Представяш ли си какво е у тях!

— Представям си.

— Бабата се опитала да я вразуми, да говори с… с Домисий, а тя само повтаряла, не ми пука, все ми е тая, дреме ми… Предпочитам да изживявам нещо ново и различно всеки ден, отколкото да не чувствам абсолютно нищо.

— Бедният Гаетан!

— Знаех, че прави разни работи с момчетата, но не можех да си представя, че било това!

* * *

В малката къща на семейство Манжен-Дюпюи в Мон Сент Енян бе дошъл часът за обяснения.

Бабата, г-жа Манжен-Дюпюи, бе събрала семейния съвет в малката дневна. Изабел Манжен-Дюпюи, Шарл-Анри, Домисий и Гаетан бяха насядали край масата. Дядото, г-н Манжен-Дюпюи, бе предпочел да не присъства. Това са семейни дела и ти най-добре се справяш с подобни работи, бе казал той на съпругата си, искрено щастлив, че е успял да се измъкне.

— Нали се сещаш, че ми дреме на… какво си мисли древната — предизвикателно заяви Домисий, паркирайки миниполата си на един раздрънкан стол. — Тук е направо отврат, искам да се върна в Париж. Тук има само буржоа, жалки, скапани тъпаци, които се дуят само защото са ударили един джойнт…

Беше се гримирала крещящо в черно, бе изрисувала устните си в кървавочервено и запушила уши със слушалките на айпода. Не спираше да се върти на стола с надеждата баба й да забележи татуировката ниско на талията й и да се спомине, покосена от сърдечен удар.

Шарл-Анри бе забил поглед в тавана, а Гаетан седеше с наведена глава. Не искаше повече да се връща в гимназията. Голямо чудо, ако изгуби една година… И той също искаше да се върне в Париж. Тук нищо не можеше да остане скрито, всички коментираха и шушукаха.

Изабел Манжен-Дюпюи правеше опити да седи с изправени рамене и мислеше за мъжа на живота си. Той щеше да я отведе далече от тази каша и двамата щяха да заживеят щастливо… Животът не е тъжен, когато си влюбен. А тя беше влюбена.

Гаетан наблюдаваше глуповатата усмивка, която играеше на устните на майка му, и за него бе пределно ясно за какво си мисли. За последната си среща в сайта за запознанства в интернет. Това чудо бе истинска напаст, развъдник на тъпаци! А може би майка му притежаваше невероятна дарба да се влюбва в нищожества. Последният се казваше Жан-Шарл. Когато го видя на снимка, с бисерно бели зъби, с добродушно изражение и усмихнати сини очи, се поуспокои. Най-после бе попаднала на свестен мъж. Тя отчаяно се нуждаеше от свестен мъж, който да я обича и да се грижи за нея. Не бе родена да живее сама.

Мъжът искаше да го наричат Карлито. Смяташе го за много по-шик от Жан-Шарл. Прав беше — Карлито звучеше по-добре! Майка му се бе запознала с него преди три месеца и той вече три пъти им гостува. Идваше от Южна Франция. Гаетан се разочарова и би отбой в мига, в който зърна виолетовата му тениска, на която пишеше: „Не съм гинеколог, но ако искате, мога да хвърля едно око“. Пристигаше, настаняваше се вкъщи с лаптопа и видеоигрите си и си тръгваше така, както се бе появил — без предупреждение. Когато го търсеше, майка му попадаше на телефонен секретар. Когато една вечер ги покани на суши ресторант, кредитната му карта се оказа на червено! Ни съ бизпокойти, шъ съ оправя! Твърдеше, че имал приятелчета в Южна Франция, които му намирали някаква сезонна работа покрай туристите, а там сезонът се открива още през април… Само дето сезонът отдавна беше открит, а нито един от „най-добрите му приятели от детинство“ не му се бе обадил все още.

За великденската ваканция ги покани на гости. Всички отидоха с изключение на Шарл-Анри, който не можеше да понася Жан-Шарл, буквално целият настръхваше, когато оня се мотаеше наоколо. Беше им казал, че живее в затворен жилищен комплекс с басейн в Кан. Оказа се мижав блок с множество входове, повреден асансьор, разбит басейн, много далече от центъра на града. Говореше с ужасен акцент и мама твърдеше, че не бил виновен, всички тук говорели така. Не ми харесват акцентът му, очилата му от „Прада“, дори не са истински, а менте някакво. И к’во от т’ва? Ни ми дреме, чи са менте. К’ва й разликата с истянскити! Важното й, чи пиши „Прада“!

Любимият му израз беше: „От к’ъв зор?“.

— Искаш ли да се поразходим? — го питаше мама.

— От къв зор?

— Да идем да поплуваме?

— От къв зор?

Най-страшното беше, когато шофираше. Ако не ревеше: майната ти, къде си тръгнал с тая таратайка, задминаваше колите, викайки, чупката, дърто, айде обратно на гробищата! Най-обичаше да разказва как приятелите му го завели да гледа киноартистите по червения килим на фестивала. Лично бил видял Жамел Дебуз! Или пък ни надуваше главите с имена като Марион Котияр, Ричард Гиър, Шварценегер. Най-смешното беше, когато се движеха с колата из града и той им четеше имената на улиците: т’ва тук и буливард „Забраих му имито“, т’ва частният плаж на грандхотел… За една бройка да започне да ни обяснява какво представлява веригата „Интермарше“. Затова, когато мама заявява, че й е тъжно, че сме се прибрали от Кан, и че й се иска пак да отиде, аз си казвам наум, от к’ъв зор?

Ами този семеен съвет, и той от к’ъв зор? Мама ще опере пешкира и с това няма да се оправят нещата. Понякога си мисля, че го разбирам татко… Когато бяхме заедно, нещата вървяха. Всичко беше под контрол, по конец, нищо че не беше весело всеки ден. Писнало ми е, ама жестоко ми е писнало. Искам само да съм един нормален младеж в едно нормално семейство.

 

 

Всички седяха край масата с изключение на бабата, която стоеше права. За да ни държи в подчинение, помисли си Гаетан, изнервен. Тя почука по масата и отвори огъня, заявявайки, че нещата не могат да продължават повече по този начин. Ще се преместят да живеят в голямата семейна къща, тя ще поеме съдбините им в свои ръце и ще възстанови реда.

— Досега си мълчах, но последните номера на Домисий ме подтикват към действие. Не желая да се опетни семейното име и въпреки че вече е късно, съм решена твърдо да сложа край на разпуснатото поведение, което цари в този дом.

Прокара пръст по масата и показа полепналите мазнина и мръсотия.

— Изабел, ти не си способна да поддържаш домакинството и да възпитаваш децата си. Аз се наемам да ви науча на дисциплина, добро държание и изисканост. Задачата няма да е лесна, но независимо от напредналата възраст и разклатеното ми здраве, ще понеса този кръст. За ваше добро. Не искам да се превърнете в подлеци, развратници, в измета на обществото.

Шарл-Анри слушаше с очевидно одобрение.

— Аз при всяко положение догодина ще отида в Париж, да се подготвям за следването, и няма да остана тук — заяви той.

— Двамата с дядо ти ще ти помагаме. Ти си разбрал, че успехът се постига с труд, с полагане на усилия, за което те поздравявам.

Шарл-Анри кимна, доволен.

— А ти, Изабел — продължи бабата, — ще се наложи да се вземеш в ръце. — Срамувам се, когато някой ме попита какво правиш. Нямам приятелка с такава дъщеря като теб. Ти преживя тежко изпитание, не го забравям, но всеки има своите трудности, такъв е животът. Нищо не те извинява в случая.

— Но аз… — запротестира Изабел Манжен-Дюпюи.

— Ти носиш име, за което трябва да се покажеш достойна. Трябва да се стегнеш. Да се научиш да се държиш подобаващо. Да служиш за пример на децата ти.

Погледът й се премести на Домисий, отпусната на стола, втренчена във върховете на ботушите си, жвакаща предизвикателно дъвка.

— Домисий, извади дъвката от устата си и се дръж изправена!

Домисий не я удостои с поглед и продължи да жвака още по-енергично.

— Домисий, ще се наложи да се промениш! Без значение дали ти харесва, или не!

След което се обърна към Гаетан.

— Моето момче, на теб нямам какво да ти казвам. Оценките ти са отлични и преподавателите не могат да се нахвалят от теб. При нас ще имаш подходяща обстановка за труд и учение.

В настъпилата тишина след комплиментите към Гаетан се издигна тънкият неуверен гласец на Изабел Манжен-Дюпюи:

— Няма да дойдем да живеем у вас.

Бабата се сепна.

— Моля?

— Няма да дойдем у вас. Оставаме тук. Или на друго място… но не у вас.

— И дума да не става! Няма да те оставя да продължаваш да живееш като развратница.

— Аз съм голяма, искам да живея свободно… — промърмори Изабел, избягвайки погледа на майка си. — Никога не съм живяла свободна.

— Видяхме как се възползваш от свободата си!

— Ти решаваш вместо мен, вие винаги сте решавали вместо мен за всяко нещо. Дори не знам коя съм в действителност. На моята възраст… Искам да стана свястна отвътре. Искам да ме виждат каква съм отвътре.

— Затова ли си търсиш мъже в интернет?

— Кой ти каза?

— Домисий, дъщеря ти.

Домисий сви рамене и продължи да дъвче.

— Искам да се срещам с мъже, за да разбера коя съм, искам да ме обичат заради мен самата. Ох, не знам нищо вече, съвсем се обърках.

Вперила злобен и подигравателен поглед в дъщеря си, г-жа Манжен-Дюпюи виждаше как тя се оплита все повече. Възрастната дама бе човек студен и за нея дългът бе религия. Тя очакваше да получи обожанието на дъщеря си и внуците като отплата за пресметливото си благодеяние.

— Животът, детето ми, не е в това, да се запознаваш с мъже, както ти твърдиш. Животът е дълъг път на честност, добродетелност, а ти май отдавна си загърбила тези прекрасни ценности.

— Няма да дойда у вас — упорстваше Изабел Манжен-Дюпюи, без да дръзне да погледне майка си в очите.

— И аз! — уверяваше Домисий. — Тук ми е гадно, но у вас ще ми е още по-гадно.

— Няма да имате избор… — обяви госпожата, като плесна с длан по масата и обяви края на дебата.

Гаетан слушаше, съкрушен. Някой ден цялата тази разправия щеше да приключи. Със сигурност. Щеше да й се види краят.

* * *

На сутринта след разговора със Зое Жозефин се обади на Гарибалди.

Тя се бе научила да цени мъжа с черната пригладена коса, с тъмните надвиснали над очите вежди, които се спускаха и вдигаха като капаци, с невероятно изразителното, сякаш гумено лице. Той бе водил разследването за смъртта на госпожица Дьо Басониер, както и на Ирис с много такт и умение. Когато отиде да говори с него в Криминалната полиция на „Ке дез Орфевр“ № 36, бе останала с впечатление, че я слуша с уши, очи и… с цялата си душа.

Бе оставил полицейската си значка на бюрото и душите им си бяха проговорили. Отвъд думите, мълчанията, колебанията, потреперването на гласа. Бяха се разпознали.

Случва се понякога да си поговориш от душа с непознати хора.

 

 

Не се бяха виждали от смъртта на Ирис. Но тя знаеше, че винаги може да му позвъни и да го помоли за услуга.

Той вдигна и тя го позна по гласа.

Попита дали е удобно да поговорят. Той отговори, че тъкмо си бил дал кратък отдих между две дела. Размениха някоя и друга изтъркана фраза и той попита с какво може да й бъде полезен. Да не е тръгнала отново по следите на опасен престъпник. С усмивка Жозефин отговори, че не е, че този път става дума за съвсем различна история, по-нежна и романтична.

— Няма причина да се страхувате от Ван ден Брок^[4]… — успокои я Гарибалди. — Очаква откриването на процеса в затвора, а чакането може да се проточи. След което има вероятност да поседи на топло доста време.

— Странно, изобщо не се сещам за Ван ден Брок.

— А нещо ново за Лука Джамбели?

Жозефин отговори отрицателно. Последният път, когато чула да се говори за него, било по повод молбата му да го приемат в психиатрична клиника заради поведенчески смущения.

— Още не е излязъл от клиниката — продължи Гарибалди. — Осведомих се. Взел съм присърце вашата сигурност, г-жо Кортес. Имам отлични спомени от нашето сътрудничество.

— И аз също — отговори Жозефин и почувства, че ушите й пламват.

— Оказахте ни голяма помощ с находчивите си забележки.

— Преувеличавате — заяви Жозефин, — вие сте този, който…

— Вие сте изключително наблюдателна и щяхте да бъдете отличен следовател. Какво мога да направя за вас?

Жозефин му разказа за находката си: черното тефтерче и загадъчния му автор.

— Нарекох го Свенливия младеж… Много ме умилява. Много харесвам и образа на Кари Грант. Не познавах живота му, бях запленена.

Сподели с комисаря намерението си да напише роман за срещата на двамата мъже. Червеят и звездата. Идеята й не беше още избистрена, но ако успее да открие самоличността на Свенливия младеж и да се срещне с него, би било полезно.

— Сигурно вече не е толкова млад — отбеляза Гарибалди.

— Не… и това стеснява полето на търсене. Всъщност Зое ми даде идеята да ви позвъня.

— С какви данни разполагате за него?

— Знам възрастта му, месторождението му, професията на баща му… Смятам, че живее в нашата кооперация или често идва тук. Мога да ви дам имената на тези, които подозирам. Казвах си… или по-скоро Зое ми казваше, че вие бихте могли да проведете едно проучване. Не знам дали е възможно…

— В такъв случай ще ми се наложи да се обърна към колега от службите — каза Гарибалди.

— Специалните служби ли имате предвид? — учуди се Жозефин.

— Да.

— Законно ли е?

Гарибалди направи кратка пауза и продължи:

— „Законно“ не е точната дума… Да кажем, че подобна постъпка може да се окачестви като размяна на услуги.

— Тоест?

Този път паузата беше продължителна.

— Не сте длъжен да ми отговаряте.

— Момент, моля…

Тя чу да се отваря врата, непознат глас да говори нещо и Гарибалди да му отговаря. Изчака, крачейки напред-назад в хола. В това време Дю Геклен домъкна каишката си и я пусна в краката й. Тя му се усмихна, посочвайки телефона и върна каишката на масичката в антрето. Ядосан, Дю Геклен легна напряко на вратата, дишайки шумно, опрял муцуна на предните си лапи и втренчил в нея неодобрителен поглед.

— Аз си имам и други задължения, старче! — прошепна му тя.

— Госпожо, Кортес?

— Да, чувам ви.

— Прекъснаха ни. Та докъде бяхме стигнали… Да предположим, че съм направил услуга на колега от службите. Да кажем, че сме си сътрудничили по някое дело за контрабанда на наркотици и че по време на обиск у един дилър съм засякъл колегата как взема пачка пари, оставени на масата, и ги пуска в джоба си…

— Да — вметна Жозефин, проследявайки мисълта на Гарибалди.

— Да предположим, че съм му казал, че ще си затворя очите, ако върне нещата на мястото им, и съм му предложил да му заема тези пари, той е приел и ми е безкрайно признателен.

— А подобни неща често се случват.

— Казах, да предположим…

Жозефин веднага отстъпи и се извини.

— Не се извинявайте. В полицията не се печелят пари. Често пъти човек се изкушава да вземе дрога или пари, за да изкара нещо отгоре. Дрога, за да я продаде, а парите, защото има трудности, развежда се или е купил апартамент, който не е в състояние да изплати…

— Вие правили ли сте го?

— Да свивам мангизи или дрога? Не, никога.

— Исках да кажа. Виждали ли сте ваш колега да…

— Това засяга лично мен, госпожо Кортес. Да кажем, че ще опитам да уредя нещо и да открием вашия човек по сведенията, които ще ми дадете.

— Би било прекрасно! — възкликна Жозефин. — Бих могла да се срещна с него и…

— Ако той се съгласи да говори. Ако е хвърлил тефтерчето на боклука, то е, защото може би е искал да скъса с миналото си.

— Бих могла да се срещна…

— Не се отказвате лесно, г-жо Кортес.

Жозефин се усмихна.

— На вид сте свенлива, неуверена, но всъщност сте упорита, корава.

— Не преувеличавате ли малко?

— Не мисля. Вие притежавате дързостта на срамежливите хора. Кажете ми имената на предполагаемите автори на дневника и ако открия нещо, ще ви се обадя.

Жозефин се замисли за миг и изреди няколко имена:

— Г-н Дюма. Живее във вход Б, също като мен… но точно той не мисля, че…

— Момент така, да взема един лист и да си запиша.

Отново бяха прекъснати от глас, който искаше някакво сведение от Гарибалди. Тя го чу да отговаря, изчака, докато свърши, за да продължи:

— Г-н Боасон^[5]…

— Като ко̀лата ли се пише името му?

— Само че не е толкова жив и пенлив! Но ми се струва, че и той не е особено подходящ…

— Човек трябва да се пази от тихата вода! — отвърна Гарибалди.

— Той живее във вход А. Но не си го представям способен на любов, каквато е изживял Свенливия младеж… Има вид на банков сейф и вероятно е алергичен към фантазиите и полета на въображението.

— Друг някой?

— Г-н Леже. Ив Леже. Той се нанесе в апартамента на семейство Льофлок-Пинел с по-младия си приятел. Ходи с пъстроцветни жилетки и винаги разнася под мишница големи папки за рисуване. Той поне има вид на жив човек.

— Той повече прилича на нашия младеж.

— И аз така мисля. Обаче… Това, че е хомосексуален, съвсем не означава, че…

— Права сте — съгласи се Гарибалди.

— И г-н Сандоз… Нали помните господина, който ни помогна да ремонтираме портиерското жилище на Ифижени, портиерката? Не знам къде живее, но си крие годините и…

— Да е само той!

— Не вярвам много-много да е той.

— Ще видим.

— И накрая, г-н Пинарели. Пак от моя вход. Но и за него не ми се вярва твърде.

Гарибалди звънко се разсмя.

— Всъщност вие смятате, че вашият човек не е сред изброените имена!

— Там е проблемът… Нито един сякаш не пасва напълно.

— Ами ако е някой непознат? Някой, който е подхвърлил тефтерчето в контейнера за смет на вашата сграда, за да не могат да стигнат до него? Аз например бих постъпил по този начин. Струва ми се по-сигурно, в случай че искам да скрия нещо, да го потуля, за да изчезне безследно…

— В такъв случай това ме поставя в ужасно затруднение.

— Не бих искал да ви обезкуражавам, но това ми се струва по-правдоподобно.

— Вероятно имате право… но от друга страна, мисля си, че шансовете някой да попадне на въпросното тефтерче са също толкова незначителни. Ако Зое не се бе разридала при мисълта, че никога вече няма да види черната си тетрадка, нямаше да сляза, за да се ровя по кофите… Това не влиза в списъка на вечерните ми занимания.

— Съвсем вярно.

— Колко души познавате в Париж, които отиват да претърсват боклука, за да върнат тетрадката на дъщеря си?

— В Париж има много хора, които ровят по кофите, да ви кажа… — напомни той с лек укор в гласа.

— Знам — отвърна Жозефин — знам… С тази разлика, че черното тефтерче не става за ядене.

— Госпожо Кортес, обяснете ми какво ще направите, след като откриете самоличността на младежа. В случай че успея да открия този мъж…

— Бих искала да се срещна с него, да разбера какво е станало с мечтата му. Страх ме хваща, като си помисля за него. Опасявам се, че страда дълбоко. Иска ми се да узная дали е открил най-сетне своето място зад мъглата…

И тя му разказа историята за приятеля Фред и за небостъргача. Прииска й се да попита Гарибалди дали той бе намерил своето място зад мъглата.

— Тази история с Кари Грант е била мечта. Ако знаете само каква надежда е породила тази среща… Нужни са ми подробности, за да подплатя разказа, а както знаем, действителността е най-верният помощник в това отношение.

— Точно това ви казах при първата ни среща. Действителността нерядко е по-силна от фантазията. Току-що приключих едно разследване. Убита жена в един супермаркет от мъж, когото не е виждала в живота си. Наръгана с нож пред очите на касиерката. При ареста убиецът казал само: „Тя не заслужаваше да живее, беше прекалено красива“. И това ли може да ви послужи за криминален роман?

Жозефин поклати глава и прошепна:

— Не, не е възможно.

— И ще бъдете съвсем права! Прекалено незначителен мотив за престъпление.

— Но в този случай не става дума за престъпление. Обратното… Това е историята на една среща и аз смятам, че ние порастваме благодарение на срещите, които имаме в живота.

— Когато ги възприемаме правилно. Мнозина пропускат прекрасни срещи от страх да не ги поведат по непознати пътища.

След кратко мълчание Гарибалди добави:

— Какво ви развълнува в тази история?

— Вдъхна ми смелост, окрили ме.

— Има ли нещо общо с вас?

— Само дето не съм срещнала Кари Грант или някой негов двойник! Досега не съм срещнала никой, който да ме накара да повярвам в себе си. Тъкмо обратното.

— Да ви кажа нещо… Най-накрая прочетох вашия роман.

— „Смирената кралица“?

— Да. И твърдя, че е много добре написан. И това ви го казва едно четирийсетгодишно ченге, което чете само черните морбидни романи на Джеймс Елрой! Крачех по улицата в компанията на Флорин и останалите герои, блъснах се в една улична лампа, изпуснах метрото, закъснях за бачкане, забравих си адреса. Вие просто ме направихте щастлив. Дори не вярвах, че все още е възможно.

— О! — прошепна Жозефин, възхитена. — Значи, вие сте този, който е изкупил целия тираж?

В слушалката отекна звънък, сърдечен смях.

— Заради вас прекарах безсънни нощи. Вие имате дарба, госпожо Кортес.

— Непрекъснато се съмнявам в това. Толкова ме е страх, ако знаете колко ме е страх… Иска ми се да седна отново и да пиша, но не знам как да го сторя. Сякаш съм бременна с някаква история. Тя расте вътре в мен, налага се, вдига шум. Стана така, че почти не отделям секунда внимание на другите, не се грижа за тях.

— Въпреки това останах с впечатление, че сте страхотно надарена в това отношение!

— Направо няма да ме познаете! Отсвирвам ги без капка угризение.

— Така се ражда независимостта.

— Може би… Надявам се само да излезе нещо от тази работа.

— Ще ви помогна. Обещавам.

— Благодаря — тихо продума Жозефин. — Може ли да ви кажа още нещо?

— Слушам ви.

— Когато Ирис… Когато си отиде… Все едно ми отрязаха единия крак, имах чувството, че осакатявам, че повече няма да мога да ходя… Парализирах се, ослепях, оглушах. Откакто започнах да чета черното тефтерче, сякаш…

Той мълчеше. Чакаше я да намери точните думи, а може би сама да направи очакваното самопризнание.

— Сякаш кракът ми пораства отново и скоро ще проходя. На два крака. Затова за мен е от такова значение…

— Разбирам и ще бъда щастлив, ако успея да ви помогна, повярвайте. Ще сторя всичко по силите си.

— А вие как сте, щастлив ли сте?

Това бе възможно най-глупавият въпрос, който можеше да зададе на един почти непознат мъж, но не знаеше как да му благодари за това, че я изслуша, че прояви разбиране, че се отзова. За пръв път отваряше дума за Ирис, сякаш мъката леко отстъпваше и й оставяше малко място, за да си поеме дъх. Страхуваше се да не се покаже прекалено настоятелна, драматична.

— Твърде рядко ми се обаждахте, откакто… — отбеляза той. — Често съм се питал как я карате.

— Предпочитам да не говоря за това.

Той се прокашля леко и си възвърна тона на полицейски инспектор, слагайки край на разговора с думите:

— И така, госпожо Кортес, да обобщим накратко. Нашият човек е бил на седемнайсет през 1962, роден е в Мон дьо Марсан, баща му е завършил Политехниката и е бил генерален директор на Френската национална каменовъглена компания.

Жозефин потвърди.

— Сега се налага да прекъснем — заяви Гарибалди. — Ще ви се обадя веднага когато имам нещо.

Той направи пауза, но тя не затвори и той добави:

— Харесва ми да си говоря с вас… Сякаш се докосвам до… същината.

Тя затвори, щастлива от това съпричастие.

Разговорът с този мъж я вдъхновяваше. Не беше влюбена, но когато му разтваряше душата си, се чувстваше възвисена, окрилена. Когато бе влюбена, не намираше думите си, не знаеше как да се държи, свиваше се в черупката си и заприличваше на голям празен чувал, който не може да стои изправен.

 

 

Жозефин набра номера на Шърли в Лондон, за да й разкаже за разговора си с Гарибалди, дори се опита да й обясни полета на съединените им души.

— В някои случаи щастието минава през сърцето — добави тя.

— А в други през тялото — отвърна Шърли. — Едно здраво любене също може да те изстреля към звездите!

— А когато всичко е събрано в едно, когато душата, сърцето и тялото се преплитат и политат, това е голямата любов… Но не се получава често.

— Това ли се получи между теб и Филип? — попита Шърли.

— О, да!

— Късметлийка. Струва ми се, че аз се обръщам само към тялото на мъжа. Само то ми говори. Сигурно нямам нито сърце, нито душа.

— Така е, защото се страхуваш да се отдадеш напълно. Нещо в теб се съпротивява. Не се отдаваш докрай. Смяташ, че като отдаваш тялото си, ще се освободиш, заплахата ще изчезне, което донякъде е така. Само че забравяш душата…

— Дрън-дрън! — тросна се Шърли. — Престани с твоите психоанализи.

— Ти имаш лоша представа за мъжа и за любовта. Докато аз, аз винаги очаквам принца от приказките на бял кон.

— Аз предпочитам коня, на теб отстъпвам принца!

— Не вярваш ли във вълшебния принц?

— Вярвам в чукащия принц!

Шърли прихна.

— Впрочем в принца от приказките не всичко е прекрасно — настояваше Жозефин. — Изобщо не става дума за нещо инфантилно и наивно, а за съвършената хармония.

— Bullshit, драга моя! От мъжете вземам единствено тялото. За другото, за сърцето, душата си имам сина ми, приятелките, кантатите на Бах, книгите, дърветата в парка, залеза на слънцето, хубавия чай, огъня в камината…

— Ето кое ни прави различни!

— И още по-добре! Как ме виждаш затънала в лепкави сантименти, благодаря, не ми минават тия!

— Говориш като Ортанс.

— Ние с Ортанс живеем в реалния свят. Ти, ти живееш в мечтите си! В мечтите принцът те грабва и те понася в облаците, в ежедневния живот се оказва женен, кълне се, че не се докосва до жена си и спи в хола, непрекъснато изникват непредвидени обстоятелства и пропуска да дойде на среща!

* * *

Тази вечер имаше спагети парти.

Ортанс ненавиждаше спагети и неправилната употреба на думата „парти“, какъвто бе случаят.

Можеше да се нарече какво ли не само не и приятелска сбирка.

По-точното определение би било годишен изпит.

Един път месечно се събираха на вечеря, говореха за жилището, за разходите, за сметките за тока и отоплението, за забраната да се пуши в стаите, за поддръжката на терасата, за това, че не трябва да се губят ключовете, че е задължително редовно да изпразват пощенската кутия, за разделното събиране на боклука и tutti quanti. С малките си кръгли очила на върха на носа, Питър се придържаше към строго набелязан дневен ред и всеки бе длъжен да се изкаже, да посочи какво не върви или да обещае да се поправи, слушайки с наведена глава проповедта на отговорника.

Това бе звездната вечер на Питър. Той водеше сметките на домакинството, поддържаше връзка със собственика, съставяше списъка с оплакванията и задълженията. Беше дребен младеж, с тесни рамене и дребни амбиции, който изведнъж се превръщаше в Наполеон и започваше да поклаща глава под двурогата шапка. Подпъхнал ръка под китела, той потупваше черния си дроб, заплашваше едни, порицаваше други, сочейки ги с пръст. Ортанс хапеше устни и едва се сдържаше да не се разсмее от гротескната сцена, още повече че всички трепереха от Питър…

Тя ненавиждаше приготвените от Рупърт спагети, пъпчасали от натрошеното отгоре им сирене и полети със сметана, ненавиждаше неясните духовитости на Том, ненавиждаше указите, които се процеждаха през тънките устни на Питър.

Всеки си получаваше дозата конско.

Ортанс, уредила ли си въпроса за общинския данък, знам, че не подлежиш на такъв, но взе ли бележка от училището за това, че си освободена от него? Да или не? Внесе ли частта си за телевизионната такса за този месец? Изобщо не гледам телевизия, ядосваше се Ортанс, вие постоянно висите пред телевизора заради футболните мачове. Ортанс!, казваше Питър, вирнал заплашително пръст. Добре де, ще я внеса, ще я внеса… Дрън-дрън за отоплението, дрън-дрън за домашната помощница, дрън-дрън, кой ще плаща това, кой онова… Да не си мислите, че аз тъна в злато? Аз съм единствената студентка в този дом, отпускат ми смешни пари, зависима съм от майка ми, само един господ знае колко ми е дошло до гуша!

Том шаваше с крака и от прокъсаните му чорапи се разнасяше неприятна миризма. Ортанс бърчеше нос. Риташе мърдащите крака. Рупърт си похапваше лютив чипс и правеше трохи по мокета. Сякаш канеше на гости хлебарките! Жан Пъпчивия се бе разкрасил с нов цирей на брадичката. Голяма червена пъпка. Снощи, когато се разминахме с него, все още не бе избила. Само тя липсваше в колекцията му! Това момче наистина е отблъскващо. На всичко отгоре от известно време в очите му припламва весела искра, когато погледите ни се срещнат. Сякаш ликува… Какво си въобразява? Че ще забравя, че е обезобразен, че най-накрая ще свикна и ще започна да му говоря като на нормално човешко същество? Няма да стане, дори и насън, бедното ми момче, край на филма, прибирай лентата в кутията! Струваше й се, че я следи. Непрекъснато беше зад гърба й. Сигурно е влюбен в мен. Писнало му е да мастурбира нощно време под юргана. А и тези смешни тънки мустачки!

Питър каканижеше за реда, за нещата, които не трябва да сеем тук и там. Сега остава да ми напомни отново случката с тампона, стига вече! Не. Този път намекваше за празните чаши, мръсните чинии, опаковките от хляб за тостери, мобилните телефони. Онази вечер открил един в кофата за боклук. Това не ме засяга, така или иначе, мен никой не ме търси! Със същия успех бих могла да го засадя в някоя саксия и да чакам да поникне! Не е за вярване! Представянето ми беше истински успех и нито една покана не се осъществи. Никой не ме потърси повторно. Дрън-дрън, комплиментите, с които ме засипаха онази вечер се оказаха вятър работа… Останали бяха само визитките, които пусна в бурканчето от конфитюр на бюрото си. Гледаше ги накриво. Така че дали мобилният й се търкаля безстопанствено, или не, не променяше кой знае колко нещата…

 

 

А от Гари ни вест, ни кост!

Нищо. Нито едно съобщение. Цели два месеца пълно мълчание.

Лягаш, замаяна и доверчива под някой мъж, казваш си с въздишка на успокоение, наистина харесвам тази тежест отгоре ми, въздишаш по-дълбоко и силно, отдаваш се…

След което той изчезва като дим!

Сигурно е очаквал тя да му звъни, да се влачи в краката му.

Сбъркал си адреса, драги мой! Тя няма да го потърси, да го умолява да я вземе отново! Каква глупачка се оказа! На косъм бе да изгуби Никълъс заради него! Което пак доказва, че от любов се оглупява. Бе повярвала, че е на път да стъпи на прословутия континент, който глупаците наричат любов. Два милиметра я деляха от признанието обичам те. Два милиметра и щеше да стане за смях. Така дълбоко въздишаше в обятията му, че, аха, да си признае. Нямаше да го каже никога вече! Никога не искаше да чува тихия си сломен глас да шепне тези думи! Нямаше да му се обади, нито на него, нито на майка му. Не беше от хората, които пълзят в краката на майката, за да изкопчат новини за сина й. От бъкингамското семейство ще избягвам сина и майка му, нямам нищо против смешните шапки на бабата, които показват по телевизията, разпуснатия живот на принцовете, ранния им косопад и безумно глупавите им приятелки… но тия двамата ги изваждам от играта! Ужасен манталитет! Ужасно семейство! Кралете са надути селяндури. Във Франция са ги гилотинирали и добре са правели. Въобразяват си, че всичко им е позволено само защото държат скиптър и се търкалят в хермелинови кожи…

 

 

Ортанс се върна към ежедневния живот, който по нищо не се отличаваше от живота на всички край нея. Метро, бачкане, спане.

Посещаваше лекциите, примиряваше се със закъсненията на метрото заради разни технически неизправности, работеше, поглъщаше спагети, пъпчасали от натрошеното отгоре сирене, понасяше миризмата на непрани чорапи; не й бе останала капчица устрем и жар. Беше отвратена.

Жертва на мъртвородените си мечти.

Защото няма нищо по-страшно от такава мечта. Издава ужасен звук на пукната гума и дълго отеква в ума ти.

Фссс…

Мечтите й се спихнаха като спукан балон. Бе показала в представянето си една елегантна, провокираща жена, която се открояваше от масата. Една неповторима, в някои случаи дори ексцентрична жена, която се отличаваше с вроден шик и съзнаваше властта си над мъжете. Една красива мечта…

Но тази мечта така и не успя да се хареса.

Въпреки това, повтаряше си тя, свила ръце в юмруци, стиснала челюсти, ще стана дизайнер, ще стана дизайнер, ще продължавам да уча, и още, и още. Това бе първият ми провал, няма да е последният. Провалът е поучителен. Кой глупак го бе казал? Имал е право… Ще продължавам да уча. Тайната на тъканите например. Ще открия някой производител на платове, който да ме вземе на работа. Когато произнесат думата „кадифе“, ще съм в състояние да предложа сто и трийсет различни идеи и тогава ще ме забележат. Някоя голяма фирма ще ме вземе на работа. Ще впрегна всички сили, ще се стегна докрай и успехът ще ми е в кърпа вързан.

 

 

Приятелката й Лора, по-точно тази, която тя смяташе за приятелка, я бе вразумила. Помисли малко, Ортанс, нещата не стават така в истинския живот, не можеш да се прочуеш за една вечер, от раз! А защо не?, изръмжа Ортанс. Къде пише, че не може? Чакай малко, ти не си единствената, която се стреми към успеха. После с леко високомерен тон Лора одобри идеята й да изучава тъканите. Познавам едно момиче, което изучава различните техники за съчетаване на тъканите, как се преминава от кожа към филц, после към муселин, тя бачка за младежката колекция на Галиано. Ако искаш, мога да те запозная с нея…

Дотук добре. Не й хареса твърде тонът на Лора, но поне като че ли наистина й съчувстваше.

Ортанс се готвеше да й благодари, колко мило от твоя страна, когато пепелянката пръсна отровата си, прикрита под медения тон:

— Чу ли за онази тринайсетгодишна хлапачка, която била новата кралица на модата в Ню Йорк?

— Не… Какво да чуя?

— Ами всички говорят за нея! Невероятна история!

Лора направи малка пауза за поддържане на напрежението. Почука леко с пръсти по масата, сякаш свиреше „Лунната соната“.

— Казва се Тави…

Продължи с няколко акорда. Сол, до, ми. Сол, до, ми. Сол, до, ми.

— Има блог с четири милиона посетители! Тя е в устата на всичко живо… Мога да ти дам адреса на блога, ако искаш.

Ла, до, ми, ла, до, ми…

— Пфу…

— Близка е с всички модни дизайнери — Марк Джейкъбс, Александър Уанг, Йоджи Ямамото. Продава тениските си скъпо и прескъпо и току-що подписа първия си договор с една известна марка. На тринайсет години! Представяш ли си?

— Пфу… — отново сви рамене Ортанс с увиснало от завист чене.

— Млада е, не може да й се отрече.

Нова кратка пауза за нагнетяване на напрежението. Ла, ре, фа, ла, ре, фа. Лора продължи:

— Много по-млада от теб! Може би затова толкова се шуми около нея. Може и да не е толкова талантлива колкото теб, но е млада.

— Давай, кажи, че съм стара, лишена от вкус, излязла от мода! — излая Ортанс. — Затова никой не ме потърси повече след откриването!

— О, не съм казала подобно нещо.

— Не го каза, но го намекна. Ти си царицата на лицемерите! Липсва ти дори смелостта да покажеш проклетията си!

— Ако го приемаш по този начин… Исках само да разбера, да ти помогна, нищо повече.

Ортанс се разбесня.

— Ами Сури Круз? — крещеше тя извън себе си. — Сури Круз! Дъщерята на джуджето от Църквата на сциентологията и на жена му, дето никой не я знае! Нея забрави да я споменеш! На три години е вече икона! Ходи с обувки на токчета и е на прицела на светкавиците на фоторепортерите! На път е да засенчи всички законодателки на модата! В сравнение с нея твоята тринайсетгодишна хлапачка е някакво древно изкопаемо! Знаеш ли какво си ти, Лора пепелянката, ти си пасивно агресивна… От такива хора ми се повдига!

— Каква, каква? — пелтечеше пепелянката, омазана в отровата си.

— Пасивно агресивна… Тия са най-опасните! Омайват те, за да те клъцнат по-болезнено с широка усмивка.

— Ама аз…

— Да знаеш, че пепелянките аз ги мачкам! Правя ги на пихтия, изтръгвам им отровните зъби един по един, избождам им очите…

Гневът, отчаянието и мъката, които се опитваше да сдържа от два месеца насам, я заляха с вълна от омраза и жлъч и тя на свой ред взе да пръска насъбраната отрова. Гневът, породен от илюзията, че скоро ще покори върха, ще забие своя флаг и той ще се развее над другите… Разочарованието от безмълвния телефон, болката от пренебрежението от страна на Гари и от това, че прекрасната им любовна нощ се оказа само негов реванш. Едно на едно сме, красавице, сигурно това си мислеше сега, докато се перчеше с белия нагръдник на официалния си костюм.

Ортанс зачеркна Лора Купър от краткия списък с приятелски имена и се утеши с мисълта, че пепелянката ще се втурне да търси учебник по психология, за да разбере какво означава определението, с което я бе окичила. Приятно четене, моето момиче, води си записки и отсега нататък, като ме видиш наблизо, се скатавай!

 

 

За щастие, до нея бе Никълъс. Верен на поста си. Прекалено несъразмерен с дългия си торс, посредствен любовник, но за сметка на това предан, надарен с творчески потенциал, изобретателен, находчив, щедър, работлив. Красиви прилагателни, които, за съжаление, не го разкрасяваха.

Той се стараеше да я накара да забрави провала, водеше я насам-натам по партита и ресторанти. Подсвирваше от възхищение, когато тя се появеше в кабинета му. Поздравяваше я за дългото мъжко сако, препасано с широк колан, което носеше като палто върху тъмносиня рокля от стреч деним.

— Не съм го измислила аз, свих идеята от тазседмичния брой на „Ел“… Нямам никакви идеи, за нищо не ставам.

— Няма такова нещо… недей да говориш така — протестираше Никълъс. — Нещата отново ще потръгнат. Убеден съм!

Но и той признаваше, че нищо не разбирал. Un-be-lie-va-ble! Невероятно! — повтаряше, клатейки глава. Ядосваше се на тези хора, сваляха ти луната, след което ти обърнаха гръб, незнайно защо.

Чудеше се как да я омае, да я разсее.

Искала да се посвети на изучаването на платовете? Ще й намери ателие, където да стажува.

Имала желание да спортува, за да се разтовари? Ще я запише в един клуб с прекрасен плувен басейн. Много изискан клуб, там не приемали всеки, значи, че си ги впечатлила…

Или ти ги държиш с нещо, преведе си наум Ортанс, развълнувана, че той прави всичко възможно, за да върне усмивката на устните на мъченицата.

Заведе я в „Уиски Мист“, клуба на лондонския елит. В картата на клуба имаше коктейл, „Ибиса Мист“, който струваше дванайсет хиляди лири.

— Петнайсет хиляди евро за едно питие! — възкликна Ортанс, смаяна.

— Много повече от питие — концепция — обясни Никълъс.

— Концепция?

— Да… Избираш „Ибиса Мист“ и… туш…

Той забарабани тържествено.

— Излизаш от клуба, пред теб заковава едно бентли и те откарва до летището, вземаш полета за Ибиса, оттам се прехвърляш на хеликоптер и кацаш на частен остров с личен готвач, басейн и коктейли… Симпатично, нали?

— Има ли други такива концепции?

— За двайсет и пет хиляди лири можеш да кацнеш до една от вилите на Хю Хефнър в Маями. Шампанско, басейн, джакузи, с щъкащи наоколо цяла армия бънита и аполоновци! Кажи ми, че животът не е хубав!

Ортанс гледаше Никълъс с празен поглед.

Той я умоляваше:

— Усмихни се, Ортанс, усмихни се, не ми е приятно, когато си тъжна…

Тя се усмихваше и жалката й треперлива усмивка напомняше повече на тъжна гримаса.

Той я хващаше за ръка и я отвеждаше във VIP салона, с думите: сега ще се развеселиш… Ще видиш всякакви ненормалници, истински карикатури! Погледни!

Тя повдигаше едната си вежда. На една маса бяха насипали магистрали кокаин, двойки се целуваха страстно, разголили гърди, гърмяха тапи от шампанско, чуваха се викове, крясъци на престорена радост, фалшива възбуда. Разпасани девойки, само кожа и кокали, се кикотеха шумно, истински ходещи скелети, наклепали килограми грим по физиономиите си.

Ортанс се почувства като стокилограмова свиня.

— Какво ще кажеш? — провикна се триумфално Никълъс. — Истински филм на Фелини, а?

— Това ме натъжава още по-силно.

— Почакай ме тук, ще донеса нещо за пиене… Какво да бъде за теб?

— Един портокалов сок — отговори Ортанс.

— О, не! Такива неща тук няма.

— В такъв случай чаша вода.

— Предлагат само коктейли! Сега ще ти помогнем да си върнеш мечтите и плановете. Довери ми си, преливам от идеи.

Тя му благодари и се зачуди, защо не съм влюбена в него? Защо Гари не ми излиза от ума?

Той непрекъснато въртеше глава наляво и надясно, поздравяваше разни познати, обещаваше Of course! I call you. Той познава всички, а аз никой. Аз съм Ортанс Никоя си. От две години съм в Лондон и никой не ме познава.

Някакъв младеж се доближи до нея и я заговори, смучейки със сламка питие с цвят на тюркоаз:

— Ти не беше ли приятелка с Гари Уорд?

— Гари кой?

— Не съм ли те виждал с Гари Уорд?

— Ако е някакъв номер, за да се запознаем, няма да мине! Никога не съм чувала за този тип.

— А, добре! Мислех, че… Защото знаеш ли, че той е…

Тя му обърна гръб и потърси Никълъс с поглед. Той се връщаше с две чаши в ръце с разноцветни коктейли. Посочи й един ъгъл да отиде да седне. Ортанс положи глава на рамото му и попита дали не я намира прекалено дебела.

— Кажи ми честно, защото се чувствам толкова сдухана, че ми се струва, че повече няма накъде…

 

 

Затова тази вечер нямаше намерение да се тъпче със спагети, които носят по сто хиляди калории.

— Защо не ядеш, Ортанс? Не ти ли харесват спагетите, които съм сготвил? — питаше Рупърт, въртейки неуморно вилицата.

— Не съм гладна.

— Насили се малко — настояваше Питър. — Рупърт се старае да готви, а ти капризничиш… Не е хубаво това, Ортанс, никак не е хубаво! Помисли малко и за другите! Ти не си центърът на света.

— Не виждам с какво ще помогна на Третия свят, ако се натъпча със спагети.

— Това не са обикновени спагети, Рупърт ги е приготвил с любов. Не е задължен да го прави.

— Писна ми! — извика Ортанс, блъскайки чинията и разливайки чашата с евтино червено вино на ниската масичка. — Не се опитвай да ми създаваш чувство за вина, аятолах!

Излезе тичешком и се затвори в стаята си, крещейки, че ги мрази всички. До един.

— Какво я прихваща? — попита Том, вирвайки отново на масата краката си с проскъсаните чорапи. — Да не би да има някакъв проблем?

Питър си слагаше още настъргано сирене и обясняваше със строг глас:

— Смяташе, че ще я засипят с предложения за работа, след като аранжира онези витрини в „Хародс“, но остана с пръст в уста! Niente! Затова, естествено, Принцесата е отвратена… Много добре, това ще й бъде за урок.

Жан Пъпчивия хитро се усмихваше, заявяваше, че спагетите били много вкусни, и питаше дали има още, за да си досипе малко?

* * *

Шърли не знаеше какво да мисли.

Виждаше как животът й се изплъзва и се колебаеше дали да го приеме като поле, осеяно с развалини, или като ново начало. Имаше усещането, че събитията се случват пряко волята й. Връхлитаха я като вихрушка. Със задача да разчистят терена.

Вятърът помиташе щастието й. Щастие, което й бе коствало дълги години на съзидание. На всичко отгоре й предлагаше друг вид щастие, срещайки я с мъж, с когото не знаеше какво поведение да възприеме.

Шест месеца по-рано стоеше твърдо изправена с ръце на кръста и се гордееше със себе си. Почти се хвалеше… Имаше син красавец, уравновесен, честен, искрен, умен, забавен, нежен, той бе нейната любов, нейният съмишленик. Имаше тяло, с което се гмуркаше в ледените води на езерото в Хампстед, без да кихне, нито да се закашля. Имаше фондация, на която посвещаваше времето и парите от майка си, парите, които дълго време отказваше да приеме… и любовници, когато пожелаеше да прогони зловещите демони, наследени от едно минало, което не разбираше напълно, но не отхвърляше, казвайки си, аз съм такава, каквато съм, и какво от това… Всички имаме своите демони.

Нека този, който не крие в пазвата си нито едно, макар и микроскопично дяволче, първи хвърли камък по мен…

Отне й толкова време, докато си създаде това щастие, докато го изгради със собствените си ръце, докато го закрепи и украси с фризове, гирлянди и го подпре с красиви и яки греди… и ето че с един ритник животът срина любимото й творение.

Сякаш щастието бе нещо ефимерно.

Сякаш бе само етап, момент на отдих, преди да застане очи в очи със следващото изпитание…

Цялата работа тръгна от въпросите на Гари за баща му, които я свариха неподготвена, докато стоеше до миялната една вечер в кухнята. Бе доловила как Господин Живот се доближава, слага ръка на рамото й, предупреждава я, бъди готова, драга моя, назрява разправия и се надига буря. Тя бе посрещнала удара като очукан от ударите боксьор. Бе свикнала с мисълта, бе позагладила ъглите, отстранила бодлите и бе отгледала една прекрасна кадифена роза с дълго стебло, пръскаща нежно ухание. Всичко това й бе струвало усилия и труд. Бе се трудила върху себе си, научила се бе да не се вкопчва на всяка цена, да проявява разбиране, да се усмихва, да се усмихва и да проявява разбиране…

И да започва отново и отново.

След това дойде пътуването до Шотландия. Не й се понрави, че научи за него от съобщението, записано на телефонния секретар. Звънял ми е в момента, в който съм била заета, не съм била в състояние да му отговоря и той го е знаел… Бягал е от мен, точно така, бягал е от мен.

Ненадейната поява на Гари тази сутрин в апартамента й… Кесията с кроасани, хвърлена на леглото с вика: „Не той! Не той!“.

И накрая, внезапното му отлитане за Ню Йорк.

Този път получи съобщение на мобилния. Ненавиждаше тази съвременна технология, която позволяваше на мъжете да се изнижат необезпокоявани. Пак на тях бе отредена ролята на положителния герой.

Бележката, написана от Гари, звучеше благородно и красиво.

Само че не й допадна. Не й харесваше синът й да говори като мъж.

„Шърли…“

Позволяваше си да я нарича по име! До този момент не я бе наричал по име.

„Отлитам за Ню Йорк, там ще изчакам решението дали ще бъда приет в Джулиард Скул. Не искам да оставам тук. Случиха се доста неща, които не одобрявам…“

Какви ли са тези „доста неща“? Срещата с баща му? Оливър в леглото й? Някаква история с момиче? Нова кавга с Ортанс?

„Стара майка е в течение. Тя ще ми помага за начало…“

Допитал се е до стара майка, така излиза. Стара майка е дала съгласието си.

„Имам нужда да живея сам. Ти беше идеалната майка, достойна за възхищение, беше ми и майка, и баща, възпита ме с мъдрост, с такт и чувство за хумор, за което ще ти бъда вечно признателен… Ако съм станал такъв, какъвто съм, заслугата е изцяло твоя и затова ти благодаря. Дойде време да си тръгна и ти трябва да ме оставиш да го сторя. Вярвай в мен. Гари.“

Готово! Беше отпратена само с няколко реда.

Имаше послепис.

„След като се установя, ще ти съобщя адреса и телефонния номер. Засега можеш да ми пишеш имейли. Редовно ги преглеждам. Не се безпокой. Take care…“

Край на съобщението. Край на щастливото време. По-щастливо, отколкото с който и да е мъж.

И какво ще правя отсега нататък?, мърмореше си тя, следейки с поглед автомобилите по улицата, минувачите, борещи се с вятъра, който обръщаше чадърите им, входа на метрото, поглъщащ забързаните тъмни мравешки колони от дребни човечета. Дъждовни и житейски бури и вихрушки.

Животът не обича покоя.

 

 

На сцената се появи Оливър.

С вида си на скромен крал, с гръмогласния си смях на нежен ненаситник…

Смях, който обхващаше няколко октави, който преливаше от думи, лееше се като шумен и весел поток и завладяваше всичко наоколо. Чуваше се отдалеч, беше заразителен, направо да му завидиш и да си кажеш, какъв щастлив човек!

А и начинът му да се люби, както се меси хляб — с невероятна обич…

Ръцете му я галеха, мачкаха я, вливаха в нея обещания за мир за света и за мъжете и жените, които се обичат…

Нежните му плахи, изпълнени сякаш с почтителност и уважение целувки, докато в душата й неотклонно напираше желание, следа от стара рана, която искаше пак да се отвори, да се излее… Не така, не така… Тези думи постоянно се сблъскваха с целувките на Оливър, с учудения му, благ поглед, с прегръдките му, в които тя се мяташе, очаквайки нещо друго, което не дръзваше да изрече.

Което не знаеше в какви думи да облече.

Въртеше се в кръг. Нервирана. Искаше да го нарани, да го раздразни като тореадор, който обстрелва бика с разноцветни стрелички, но той й разтваряше широко обятията си, разтваряше й живота си, за да се настани в него.

Той искаше душата й.

А именно душата й бе голямата й грижа.

Не искаше да я дели с никого. Нямаше вина за това.

Научила се бе да се отбранява, да раздава удари, никога не се бе учила да се отдава. Даваше, броейки монетите, недоверчива като бакалка, която връща рестото до стотинка и не признава кредита.

Позволяваше да я прегръща, да я слага на голямото легло, правеше всичко възможно да го следва, да говори на неговия език, след което ставаше, побесняла, четкаше косата си, докато кожата на главата й се разкървави, вземаше врял душ, пускаше ледена вода, стиснала зъби, се търкаше безмилостно с ръкавицата от конски косми, гледайки го мрачно.

Той си тръгваше. Щял да дойде пак довечера да я заведе на концерт, прелюдии от Шопен, нали се сещаш, твоят любим опус 28, след което ще отидем да вечеряме в ресторантчето на „Примроуз Хил“, което открих онази вечер на връщане от запис, и ще се наслаждаваме на Лондон отвисоко, ще пием хубаво, отлежало френско вино, бургундско или бордо, ти какво ще пиеш, защото аз харесвам и двете, заключаваше той, пускайки веселия си гръмък смях.

Той я подушваше, преди да тръгне. Имам нужда да те подуша, хм… ухаеш прекрасно, тя го отблъскваше, пъдеше го, смеейки се, за да прикрие неудобството си.

Подпираше се на вратата. Вдигаше очи към небето. Най-после сама! Господи, каква лепка!

Махна се, отиде си. Разбра, че тя не го обича…

Повече нямаше да се върне.

Едва се сдържаше да не се втурне след него по стълбите и да го настигне.

Значи… го обичам, дивеше се тя на глас. Това ли е любовта? Имам предвид истинската любов? Дали трябва да започна да се уча да обичам? Да го обичам, него? Да се откажа от тези схватки, от които излизам невредима, за да се сблъскам с друга, много по-страшна опасност? Опасността да обичаш някого с цялото си сърце и душа? А моят гняв… на него дали ще му понесе? Дали ще се съгласи да се свие в някой ъгъл? Ще се наложи ли да се освободя от него? Как да постъпя?

Стоеше като вкопана на улицата, опряла гръб на витрината на една книжарница „Уотърстоун“ на „Пикадили“, взирайки се в минаващите край нея хора, чудейки се как ли се справят, задават ли си и те същите въпроси, да не би да съм болна, луда, изкривена, прекалено нерешителна…

Хапеше върховете на пръстите си, удряше глава с юмруци, повтаряйки безспир защо, защо?

На всяка цена трябва да говоря с Жозефин. Направо, без шикалкавене. Да й призная за случилото се. За слънчевия удар, който предшества бурята…

Когато Жозефин й бе заговорила за сърдечния си разговор с полицейския следовател Гарибалди, тя бе прихнала, разсмяла се бе с един смях, прекалено внезапен, за да е искрен, бе иронизирала Вълшебния принц и бе яхнала Чукащия принц… Сега си признаваше, че от думите на Жозефин сигурността й се бе пропукала.

 

 

Жозефин бе заета с почистването на дясното ухо на Дю Геклен, когато телефонът звънна. Отит, бе заявил ветеринарят, пускайки болезненото ухо на кучето, ще има нужда от ежедневни грижи. Затова сутрин и вечер тя почистваше ухото с антисептичен разтвор и пръскаше в розовата ушна мида жълт облак противовъзпалителен разтвор. Дю Геклен стоически не помръдваше и се взираше в нея с единственото си око, сякаш й казваше, търпя всичко това само защото идва от теб… Иначе отдавна да съм пуснал зъби!

Жозефин целуна кучето по носа и вдигна телефона.

— Жозефин, трябва да говоря с теб, спешно е… — въздъхна Шърли.

— Някакво голямо нещастие ли се е случило? — попита Жозефин, чувайки сериозния глас на приятелката си.

— Нещо такова.

— Значи, трябва да седна…

Избра един стол наблизо, за да стига с крак до Дю Геклен и да масажира корема му. Той се бе излегнал по гръб в очакване, защото молеше за прошка за лошия поглед, с който я гледаше преди малко.

— Давай, слушам те.

— Струва ми се, че съм влюбена.

— Но това е чудесно! Как изглежда? — попита Жозефин с усмивка.

— Там е работата…

— Аха… — каза Жозефин, която веднага се сети за мъжа в черно. — Брутален, непредвидим, заплашва те?

— Не, тъкмо напротив.

— Искаш да кажеш, че е нежен, мил, добър, прекрасен… Ръцете му лекуват, очите му те прегръщат, слуша те с внимание и ти се подмокряш само като те погледне?

— Точно така — потвърди Шърли мрачно.

— Но това е прекрасно!

— Ужасно е!

— Ти не си наред!

— Не ми казваш нищо ново. Затова ти се обаждам! О, Жо, помогни ми!

Жозефин оглеждаше кухненската маса — истинска манипулационна: мръсни памуци, отворени шишенца, намачкани хартиени кърпички. Да не забрави да измие термометъра, Дуг нямаше температура.

— Знаеш, че не разбирам много от тези неща — кротко напомни Жозефин.

— Напротив, всичко ти е ясно… Миналия път, когато си говорихме, а аз се правех на духовита, ти ми каза такива красиви неща. Ти обичаш със сърце, с душа и тяло. А аз не зная как да обичам. Страх ме е да го пусна, страх ме е да не ме ограби, страх ме е…

— Давай, отпусни се, говори.

— Страх ме е да не изгубя силата си… Силата, която ми е дадена по рождение. Когато застана пред него, губя ума и дума. Другите мъже не са такива.

— А, така ли? — учуди се Жозефин.

— Обзема ме желание да го захапя!

— Защото търси другата Шърли, която ти отдавна си изгубила от поглед. А той веднага я е открил.

— Също като теб ли?

— Разбира се, затова те обичам.

— Нищо не разбирам… А аз не я познавам.

— Замисли се за тази, която си била, преди животът да те принуди да влезеш в сегашната ти роля, върни се към момиченцето Шърли… Винаги научаваме по нещо, когато поразпитаме момиченцето.

— Не ми помагаш много…

— Защото не желаеш да ме чуеш.

— Яд ме е на себе си, как ме е яд само!

— За какво?

— За това, че съм толкова смешна, че не мога да се справя с това положение, толкова съм смотана! Щастлива съм и в същото време съм бясна. Толкова пъти съм си обещавала да не се влюбвам…

Жозефин се усмихна.

— Ние не решаваме тези неща, Шърли, те ни връхлитат ненадейно.

— Не сме длъжни да се подчиняваме на вихрушката!

— Опасявам се, че вече е късно.

— Така ли смяташ? — попита Шърли уплашено.

Направо оставаше без глас. Беше като смазана. Като ударена по главата с тежък предмет.

Оказваше се, че трябва да се промени изцяло. Да промени мисленето си, чувствата си, да разчисти място за душата. Да промени навиците си. Както знаем, навиците не се променят просто като ги метнеш през прозореца. Трябва да ги разплиташ бримка по бримка. Да престанеш да се страхуваш, когато любовта прелее, когато от физическо харесване се превърне просто в любов. Когато грабне сърцето, тялото и душата.

Ще се науча на себеотдаване…

С надеждата, че себеотдаването не е някаква хитрина на душата, за да офейка.

* * *

Филип лежеше неподвижно, потънал в мислите си. Доти спеше, свита в другия край на леглото, и той долавяше лекото й равномерно дишане. Чувстваше се още по-самотен. Каза си, че всъщност винаги е бил самотен. Че за него самотата е нещо естествено…

Че всъщност не е страдал от това състояние.

Но ето че изведнъж сега, посред нощ, самотата му се стори непоносима.

Прекрасният му апартамент, картините, произведенията на изкуството, успехите му… Всичко това се оказваше ненужно.

Все едно целият му живот беше ненужен…

Непоносим.

В душата му внезапно зейна бездънна пропаст, от която му се зави свят, сърцето му замря. Стори му се, че полита надолу в пропастта и пропадането няма край.

Каква полза да живее човек… запита се той, ако не живее за нищо? Ако да се живее, означава единствено да трупаме ден след ден и да си казваме, както твърдят мнозина, че не усещаме как се изнизва времето… В ума му проблесна картината на един равен, тих живот, устремен към нищото, и друг един, осеян с неравности и несигурност, в който човек полага усилия да стои изправен, бори се, за да се закрепи. Странното бе, че това, което го изпълваше с ужас, бе първата картина.

Познаваше бездънната пропаст.

Тя все по-често се разтваряше пред него, винаги посред нощ, винаги под акомпанимента на равномерното дишане на спящата Доти. Предишните нощи започваше да се върти в леглото, случваше се дори да протегне ръка към нея и съвсем леко да я прегърне, за да не я събуди, за да не се налага да разговарят, искаше само да я докосне, да намери в нея опора и после да се унесе в сън.

Този път пропастта беше много по-дълбока и по-огромна и Доти не можеше да му помогне.

Плъзгаше се неудържимо надолу.

Напъваше се да извика, но от устата му не излизаше никакъв звук.

За миг пред очите му проблесна картината, изобразяваща борбата за живот, и той се запита дали притежава смелостта да се бори за живота. Да участва в тази вечна надпревара на човечеството със съдбата. Ще умра, помисли си той, ще си отида, без да съм проявил нито капка смелост или решителност. Ще съм се задоволил да вървя послушно по определения ми житейски път: раждане, училище, блестящо образование, хубав брак, красиво дете и…

И… да съм взел поне едно решение, което да изисква мъничко смелост?

Не.

Не съм смел човек. Работил съм, печелил съм пари, но никога не съм рискувал. Дори в любовта. Заявявам, че обичам, но без да ми струва каквото и да е.

Почувства как го залива вълна на ужасяващ страх, сърцето му се сви, изби го ледена пот.

Хем стоеше на ръба на пропастта, хем се плъзгаше надолу, без да може да спре.

Стана тихо, отиде до банята да изпие чаша студена вода и се видя в огледалото. Влажно слепоочие, широко отворени очи, празен и същевременно силно уплашен поглед… Ще се събудя, сънувам кошмар. Не, беше буден, след като пиеше вода.

Животът ми минава покрай мен, а аз не се помръдвам…

Ужасът отново го сграбчи с пълна сила. Пред паникьосания му поглед се нижеха еднообразни дни и нощи, в които не се случваше нищо, в които той не правеше нищо… Нямаше представа как да прогони смразяващото го видение.

Облегна се с две ръце на умивалника и се взря в лицето на мъжа от огледалото. Струваше му се, че образът постепенно се разпада, размива се, избледнява…

С разтуптяно сърце едва дочака денят да се процеди през завесите.

Първите улични шумове…

Раздвижването в кухнята. Ани приготвяше закуската, отваряше вратата на хладилника, изваждаше бутилката с мляко, портокаловия сок, яйцата, бурканчетата конфитюр, провлачваше крака, обути в мишосиви терлици, слагаше масата, купичката с корнфлейкс за Александър.

Доти стана, облече пуловер върху розовата си пижама и излезе на пръсти от стаята, без да го събуди, затваряйки леко вратата.

Поздрави Бека с добро утро в коридора.

И той също трябваше да става.

Да забрави кошмара.

Нямаше да го забрави, сигурен беше, знаеше го.

 

 

Сутринта прекара в кантората, после обядва в „Улзли“ с приятеля си Станислас. Разказа му за нощните си страхове. Сподели, че се чувства нещастен и ненужен. Станислас възрази с думите, че няма ненужни хора и че има причина да сме тук на земята.

— Случайност не съществува, Филип, всичко си има причина. Станислас си поръча още едно кафе, силно, и добави, че щял да я открие. Едва тогава щял да се почувства щастлив. Дори нямало да се запита дали е щастлив, защото щяло да бъде очевидно, а на него търсенето на щастието му се струвало неоснователно, неуместно, безполезно, едва ли не идиотско. И Станислас цитира свети Павел: „Господи, остави ме на земята, докато смяташ, че има нужда от мен“.

— Ти вярваш в Бог? — замислено го попита Филип.

— Само когато ми отърва — отговори Станислас с усмивка. Вечерта се прибра вкъщи, Доти и Александър бяха отишли да плуват, Ани си почиваше в стаята си, Бека беше в кухнята. Решила бе да сготви супа от тиква. Бе сложила тиквата в умивалника и я поливаше с вряла вода, за да омекне кората и да я обели по-лесно.

— Вие умеете да готвите, Бека? — попита Филип, наблюдавайки я. Тя стоеше, гордо изправена. Погледна го, усмихна се широко и Филип долови леко раздразнение и високомерие в блесналия й поглед.

— Защо сте толкова учуден? — отвърна тя, продължавайки да полива тиквата с вряла вода. — Вероятно защото нямам дом ли?

— Не исках да кажа това, Бека, и вие отлично го знаете.

Тя остави тенджерката, взе един остър нож и зачака кората да поомекне.

— Внимавайте да не се порежете — додаде обезпокоено Филип.

— И защо трябва да се порежа? — отвърна Бека все така високомерно, без да го изпуска от очи, предизвиквайки го да й отговори.

Носеше сива рокля с голямо, украсено с дантела деколте и перлен гердан.

— Много сте елегантна, Бека — отбеляза с усмивка Филип, пренебрегвайки предизвикателния й въпрос.

— Благодаря — отвърна Бека с поклон и с все така блеснал от раздразнение поглед.

 

 

Трябваше да залъже с нещо ръцете си, иначе сърцето й започваше да бие като камбана. А когато се разхлопаше, сърцето й я тласкаше неизменно към нещастието, връхлитаха я черни мисли, от които я избиваше на плач. Ако имаше нещо, което не понасяше, то бе да се самосъжалява и да рони сълзи за незначителната си личност. Според нея, сравнена с други хора по света, далече по-нещастни от нея, незначителната й личност щеше да се окаже съвършено безинтересна. Сутринта, когато се събуди, си пусна малкото радио, което държеше под възглавницата си, за да запълва часовете на безсъние, и чу, че един милиард хора по света умират от глад. Още по-страшно: ежегодно техният брой нараствал със сто милиона… Бе обърнала очи към сивото утро, което се процеждаше през тънките бели пердета, и бе промърморила, гаден живот, гадни пари!

Отиде до магазинчето на ъгъла, където продаваха биопродукти, и купи една тиква. Защото беше кръгла, бузеста, оранжева и щеше да стигне за всички. Щеше да сготви супа за вечеря. Да залъже с нещо ръцете си… Да се съсредоточи върху най-дребните подробности, докато готви, за да забрави нещастието, което помнеше в най-малки подробности.

Миналата нощ любовта й пак я посети.

Тя протегна ръце, решила, че идва да я отведе, защото бе готова да го последва. Не очакваше нищо от бъдещето, затова най-добре да си замине веднага. Щеше да се получи като в оня филм с Джийн Търни и Рекс Харисън, когато призракът на отдавна починалия любим идва да прибере сивокосата и набръчкана г-жа Муир, а в края на филма тя изведнъж се подмладява, хваща го за ръка и двамата се отдалечават, окъпани в светлина… Красиви като влюбени младежи. Понякога мъртвата й любов идваше посред нощ, будеше я. Беше точно такъв, какъвто го помнеше, красив, млад, буен. Напомняше й, че е стара и самотна. Тя се задушаваше, искаше да се освободи от тялото си и да се хвърли в обятията му…

Беше остаряла, но любимият й бе останал млад и жив. Нейният отдавна мъртъв любим… същият, който я въртеше във въздуха в ритъма на танца, вдигаше я толкова високо, че тя сякаш порастваше… С поглед я издигаше в собствените й очи… Двамата заедно създаваха прекрасни балети, в които се редуваха чудни фигури, скокове, антреша, фуете, и животът бе прекрасен и велик, и тя не се боеше от старостта и самотата.

Но един ден той си замина.

Нямаше вече кой да я вдига във въздуха, да докосва сърцето й, да й създава чувство за обвързаност, за близост. В такива моменти все по-силно се убеждаваше, че не представлява нищо… Ударът я улучи право в сърцето. Бум! Тя умря. Никой не забеляза, но тя знаеше, че кръвта й бавно изтича. Невидима рана, рана, за която не можеше да говори открито, да открои огромното й значение, защото подобно нещо се случваше на всички. Затвори се в себе си.

Продължаваше да губи кръв.

Гордо изправена, смъртнобледа, ужасно дребничка. Накрая се озова на улицата, в инвалидна количка. Стара, нещастна. И съвсем обикновена Обикновена с обикновеното си нещастие, което застигаше всички наоколо. Ненужна. Все едно бе задължително да си млад и скоклив и преизпълнен с планове, за да служиш за нещо, да бъдеш част от живота. Стари и сковани, хората все пак продължават да живеят.

Приличаше на тиквата в умивалника. Бе омекнала и мълчаливо се оставяше да я белят. Докато срещна Александър в парка…

 

 

Тази нощ любимият дойде.

Каза, че той е изпратил Александър и Филип при нея. За да не бъде повече сама. Обясни й, че все още може да бъде полезна на земята, да не губи надежда. Била сърцата жена, затова трябвало да се надява, да се бори. Отчаянието било равносилно на предателство. Да се отчае човек, било най-лесното. Да се оставиш да полетиш по нанадолнището, било естествената реакция на слабохарактерните хора.

И пак си бе тръгнал — без нея.

 

 

Въздъхна и обърса очи с опакото на ръката си.

Беше изплакала всичките си сълзи, но й остана навикът да проверява дали по страните й няма да се търкулнат една-две твърди като камъчета и да издрънчат тихо в умивалника.

Въздъхна отново и угаси искрата на раздразнение в очите си.

Обърна се към Филип.

— Тази нощ сънувах странен сън…

Извади тиквата от мивката и внимателно се зае да я бели, за да не изцапа красивата си сива рокля. Не искаше да слага престилка. Напомняше й за жените, които раздават храната в приютите за бедняци… Носеха престилки и с препълнен черпак пльоскаха в чиниите гнусната каша.

Кожата беше дебела и твърда. Ножът все се отплесваше. Съветът, който й бе дала продавачката, се оказа поредната шашма. Понеже никой не искаше да купува тиквите й, внос от Аржентина, по думите й торени с хубав органичен тор, ме баламоса с попарването с вряла вода. И аз й повярвах. Толкова ми се щеше да й повярвам…

Филип пристъпи, взе дъска и нож и предложи, оставете на мен, необходима е силна мъжка ръка, за да съблече тази дебелана.

— А вие много ли сте събличали досега? — осведоми се Бека с усмивка.

— Тази ми е първата, но ще я накарам да го стори…

— С яката си мъжка десница?

— Точно така.

Режеше тиквата на тънки резени, които редеше на дъската и които се белеха изключително лесно. Хващаш здраво резена и ножът не се плъзга и не отскача. Почистиха ножа от полепналите по него семки, махнаха ги и от пръстите си, опитаха няколко, изкривявайки устни в неодобрителна гримаса.

— И сега какво следва? — попита той, горд от постижението си.

— Слагаме резените в тенджера да се варят с малко мляко, солено краве масло и нарязан лучец. От време на време разбъркваме и чакаме да станат готови. Продавачката ми обясни, че ако попаря тиквата с вряла вода, кората й ще омекне.

— И вие й повярвахте.

— Исках да повярвам.

— Продавачите по принцип говорят какво ли не, само и само да пробутат стоката си.

— Имах нужда да й се доверя заради съня, който сънувах тази нощ.

— Тъжен ли беше?

— О, не! Всъщност не беше сън. Моят любим ме посети. Той идва понякога нощем, докосва ме, надвесва се над мен, чувствам го. Съвсем леко отварям очи. Сяда до мен и ме гледа с любов и разкаяние. Гледали ли сте филма „Духът и г-жа Муир“?

— Да, много отдавна… Беше включен в цикъл творби на режисьора Джоузеф Манкиевич, прожекциите бяха в Латинския квартал.

— Както и да е… Та, значи, той се появява. Също като капитана от филма.

— А говорите ли с него?

— Да. Също както във филма, ви казвам. Говорим си за доброто старо време. И за вас… Той твърди, че съм ви срещнала благодарение на него. Навремето много обичаше да се изтъква, мислеше, че без него съм изгубена. Имаше право до известна степен… Аз го слушам да говори и съм щастлива. Чакам да ме отведе. Само че той си тръгва сам. А аз оставам да тъгувам. Затова отидох да купя тиквата и да сготвя супа, искам да си намеря занимание.

— А се оказа, че не можете да я обелите.

— Може би защото мислите ми все още бяха заети с него, не можех да се съсредоточа изцяло в беленето. Подобни дейности изискват много внимание.

Тя тръсна глава, сякаш да прогони съня, и добави тихо с тънък глас, без капка високомерие и гняв:

— Чудя се защо ви разказвам всичко това.

— Защото е важно и защото сте развълнувана.

— Може и така да е.

— Всички си имаме своите лоши сънища… те ни издебват нощем, когато свалим гарда.

 

 

И Филип направи нещо невероятно. Нещо абсолютно непредсказуемо. После се чудеше как е могъл да го стори. Как се е престрашил. Седна на един стол, докато Бека запържваше лука до златисто, разбърквайки го с дървена лъжица.

Разказа й среднощния си кошмар.

— И аз сънувах тази нощ, Бека. С тази разлика, че беше сън наяве, бях буден. По-правилно е да кажа, че се разлюлях от тревога от глава до пети.

— Уплашихте се, защото се видяхте стар и самотен.

— И никому ненужен. Беше ужасяващо. Но не беше сън, беше констатация, която ме вледени от ужас.

— Значи, вие сте били духът — отвърна Бека, продължавайки да бърка с дървената лъжица.

— Дух в собствения си живот… Дух от плът и кръв. Ужасно е да се видиш като дух.

Той потрепери и се сви.

— Значи, огромната любов на Доти не може да се пребори с този страх така ли? — добави Бека и се зае да пуска един по един тънките оранжеви резени в тенджерата.

— Не…

— Знаех си. Като ви гледам, застанал до нея, ми се виждате прекалено блед. Тя ви обича, а вие не поемате нищо от любовта й.

Тя добави сол, пипер и започна да разбърква с голямата лъжица. Мачкаше тиквата, която бавно се разтапяше, образувайки оранжеви мехурчета, които се пукаха при допира със стените на съда.

— Любовта не ви придава цвят.

— А иначе обичам една жена… но нищо не предприемам.

— Защо?

— Не знам. Чувствам се стар… изхабен.

Тя чукна по печката с опакото на лъжицата и възкликна:

— Не говорете така! Нямате представа какво значи да си наистина стар.

— Едва тогава имаме право да се чувстваме ненужни, тъй като никой не ни обръща внимание, тогава сме едно нищо. Никой не ви чака вкъщи вечер, не се интересува как е минал денят ви, дали ви болят краката от тесните обувки, в които сте били цял ден… Преди това обаче има толкова неща за вършене. Нямате право да се оплаквате.

Тя го изгледа строго.

— От вас зависи какво ще сторите с живота си.

— И как да постъпя? — попита той, поглеждайки я заинтригувано.

— Знам как — отговори Бека, без да престава да бърка с лъжицата. — Знам толкова неща за вас. Наблюдавам ви… гледам как живеете.

— Без да ми казвате нищо.

Тя се усмихна дяволито.

— Не трябва да се разкрива всичко на момента. Трябва да се изчака другият да е готов да ви изслуша, иначе думите се разпиляват като камъчета в празното пространство.

— Ще ми кажете ли някой ден?

— Ще ви кажа, обещавам.

Тя остави лъжицата върху тенджерата и се обърна към него.

— И къде живее любимата жена?

— В Париж.

— Тогава заминавайте за Париж, за да й кажете, че я обичате.

— Тя го знае.

— Значи, сте й го казали?

— Не. Но тя го знае… и…

Той млъкна, сякаш тежките думи, с които трябваше да обясни, го дърпаха назад. Тя е сестра на съпругата ми Ирис… Ирис умря и Жозефин умря заедно с нея. Сега трябва да я изчакам да се върне към живота, това е в общи линии.

— Много ли е сложно? — прозря Бека, която следеше мислите му зад свъсените му вежди.

— Да.

— И затова не бива да повдигате темата?

— Вече казах доста, струва ми се, не смятате ли? В моето семейство не сме от приказливите. Никога не говорим. Многословието е признак за лошо възпитание. Запазваме нещата за себе си. Натикваме ги дълбоко в някой ъгъл и ги заключваме. И на вашето място се появява друг човек, който винаги постъпва както е прието и никога не се оплаква… Друг човек, който постепенно ви задушава.

Бека потегна ръка и я постави върху скръстените му ръце на масата. Прозрачна, набръчкана ръка, с изпъкнали сини вени.

— Прав сте. Много се разприказвахме. Но да се говори, е хубаво. На мен ми подейства добре… Може би това бе причината той да дойде тази нощ. За да си поговорим двамата с вас. Посещенията му винаги са премислени.

Тиквата започна да прави мехурчета, които бълбукаха и понякога изскачаха от тенджерата, оцветявайки в оранжево белия емайл на печката. Бека се извърна да намали огъня и обърса ръце.

Той продължаваше да седи на масата, сключил пръсти.

— Тиквата не мирише особено приятно, Бека.

— Става много вкусно, ще се убедите. Ще добавя лъжица прясна сметана и ще видите колко добре ще хапнем… Едно време често готвех такава супа.

* * *

Заля я вълна на ужас. Бе изцяло в неговата власт. Той държеше всичко в ръцете си: бъдещето й, живота й. Внезапно страхът й отстъпи, пометен от неистово, огромно, разрушително желание. Искаше само едно: да го почувства в себе си. Искаше да я обладае, да я притежава, да я изпълни с мъжествеността си, преодолявайки последните й защитни прегради.

Разтвори се и той я повали, грабвайки устните й в разтапяща, влажна и лакома целувка. Тя уви крака около кръста му, принуждавайки го да проникне колкото може по-дълбоко в нея, за да предизвика невъздържаното удоволствие, към което се бе устремило цялото й същество.

Но той отказа да я задоволи толкова бързо и продължи да я мъчи, движейки се бавно напред-назад, налагайки собствения си ритъм. Всеки тласък извикваше в нея ново, още по-замайващо усещане от предишното и я изстрелваше все по-нависоко. Той я принуди да го моли, да стене, да остави сълзите да потекат по страните й и едва след като се остави напълно на неговата милост, той я ощастливи, прониквайки в нея с дълбоки тласъци, които я доведоха до неописуем екстаз, докато самият той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, заслушан в дивия и ликуващ вик, който бе извикал на бял свят.

Дьониз Тромпет, другояче казано Тромпетистката, отпусна ръце и книгата падна в скута й. „Интимни договорки“ от Шери Томас. Люлеенето на метрото бе в съзвучие с движещите се тела на двамата герои — Филипа Роулънд и лорд Тримейн бяха осъзнали любовта си и разбрали, че са родени един за друг, се бяха любили без задръжки. Доста време им бе нужно, докато стигнат до това прозрение! Но вече нямаше капка съмнение. Щяха да заживеят заедно и да им се народят прекрасни деца. Гордата Филипа нямаше повече да се бунтува, а лорд Тримейн, сразен от любовта, щеше да се откаже от отмъщението.

Прочете отново сцената, наслаждавайки се на всяка дума, и когато стигна до … прониквайки в нея с дълбоки тласъци, които я доведоха до неописуем екстаз, неволно се сети за Брюно Шавал.

Той пристигаше, настаняваше се в стола насреща, слагаше пред нея цвете, луксозен шоколад, вейка, откъсната от някой храст в парка Монсо, и се вторачваше в нея с внимателен и властен поглед. Интересуваше се как е, добре ли е спала, какво е гледала по телевизията снощи, не е ли имало навалица в метрото сутринта? Сигурно трудно понасяте хората, които се блъскат и ви притискат отвред, вие сте толкова крехка…

Изразяваше се като в книгата, която четеше в момента.

Тя попиваше всяка негова дума, за да ги запомни и да си ги повтаря, след като той си тръгне.

Шавал не се застояваше, заявяваше, че г-н Гробз го чака в кабинета си, и се надигаше от стола, хвърляйки й последен изгарящ поглед. Сърцето й започваше да блъска в гърдите. Едва успяваше да прикрие треперещите си ръце. Грабваше химикалка или кламер, навела глава, за да скрие пламналите си страни, и промърморваше някоя глупост. Също като в книгите, които четеше: Цялата гореше, след миг я обливаше студена пот от глава до пети. Едва дишаше. Той стоеше, изправил рамене, кръстосал небрежно дългите си крака. Напомняше на Микеланджеловия Адам в целия си блясък, слязъл от тавана на Сикстинската капела, облечен в съвършено скроено сако, дело на някой шивач от Савил Роу. Усмивка на хищник. Тъмнозелени очи, сякаш от уралски малахит. Погледът й трудно се откъсваше от загорялата от слънцето кожа, която се виждаше през отворената яка на бялата риза. Широкоплещест, дълги и мускулести ръце. А когато се наведеше да я заговори, долавяше горещия му дъх в косата си…

 

 

Завиваше й се свят всеки път когато влезеше при нея. Тръпнеше в очакване на нежния полъх, който стопляше цялото й тяло.

 

 

Обичаше го. Това откритие не се наложи в съзнанието й внезапно като лятна буря, а по-скоро като продължителен пролетен дъжд. Страдаше мъченически всеки път когато той си тръгваше. Желаеше го с цялото си същество…

 

 

В службата всички го наричаха Шавал, но тя научи малкото му име. Това бе нежната тайна, която заключи в сърцето си. Брюно. Брюно Шавал. Брюно, Брюно, шепнеше вечер в леглото си, очаквайки да дойде сънят, облечена в бяла нощница в стаята си на последния етаж. Сънуваше как я грабва и я полага на меко и удобно легло, покрито с плътна кадифена кувертюра в царско синьо, украсена със златни шевици. Отгатваше… твърдата изпъкналост, която се очертаваше под панталона му и караше женствеността й да се стреми неудържимо към тялото му, дарявайки му най-съкровеното, най-ценното си притежание, изцяло покорена на желанието му.

 

 

Метрото спря на станция „Курсел“. Дьониз Тромпет слезе от вагона, преди това прибра книгата в чантата си, която стискаше здраво под мишница от страх някой нехранимайко да не я изтръгне от ръцете й.

Мина през въртележката, щастлива и тъжна същевременно. Щастлива, че за няколко секунди бе надникнала в една страстна, бурна връзка, и тъжна, защото никога нямаше да изпита това сливане в едно на чувства и сетива. Никога нямаше да има красиви деца и лорд Тримейн никога нямаше да я забележи. Не й е било писано…

Ти си на петдесет и две, Дьониз, повтаряше си тя, докато се качваше по стълбите на метрото и прибираше в найлоновата обложка абонаментната си карта за цялата градска мрежа. Виж се, отпусната плът, набръчкано лице, не е останало нищо, което да вдъхне любовни чувства на който и да е мъж, минало ти е времето. Забрави за тези трепети. Не са за теб.

Това си нареждаше всяка вечер, докато се събличаше в тясната баня на апартамента на улица „Пали-Као“ в Двайсети район.

 

 

И все пак той редовно я посещаваше.

Беше изникнал ненадейно един ден.

 

 

С красивата си външност беше разведрил студената, навъсена зимна утрин и внезапно надигналото се желание я замая. Топлина заля лицето й. Мозъкът й сякаш престана да действа и сърцето й бясно се разтуптя. Въздухът се бе сгъстил и дишането й се затрудни. Той я завладя изцяло и без остатък, отвъд всички граници на благоприличието.

 

 

Имал среща с г-н Гробз и сбъркал вратата. Бе спрял за миг на вратата, осъзнавайки грешката си, бе се извинил, покланяйки се като истински джентълмен.

 

 

Тя бе подушила дискретно парфюма му, съчетание от сандалово дърво и лимонова кора, така ухаеше щастието в нейните представи.

 

 

Бе му показала къде се намира кабинетът на г-н Гробз и той си бе тръгнал неохотно.

Оттогава започна да я обикаля, оставяше на бюрото подаръче, въртеше се наоколо, замайваше главата й с уханието си на сандал и лимон. Също както в романите, въздишаше тя, също както в книгите! Същата осанка, същият нежен и натрапчив парфюм, същата бяла риза с отворена яка и триъгълник загоряла млада кожа, същата премерена и изтънчена сдържаност. Животът й се превръщаше в роман.

 

 

— Кажи, на кого принадлежиш, Дъониз?

— На теб, Брюно, на теб…

— Колко е нежна кожата ти… Защо досега не си се омъжила?

— Чаках теб, Брюно.

— Чакаше мен, скъпа моя нежна душичке?

— Да — въздишаше тя, свеждайки поглед към чатала му, почувствала през сивия му панталон подутината, която я заля с вълна от желание.

Устните им се сляха в екстаз…

 

 

Бил в процес на търсене на работа, както свенливо заявяваше, и се надявал да се върне във фирмата. Преди време работел тук, добавяше той, избягвайки да я поглежда. Имал хиляди планове, пътувал непрекъснато, председателствал заседания, имал хубав спортен автомобил. Винаги бързаше, обръщаше се към нея едва ли не грубо, с тон на надзирател, искайки лист хартия, фотокопие, фактура; тя трепереше пред мъжкаря, но нямаше причина за притеснение.

Той не й обръщаше внимание.

Но времето и липсата на работа бяха издълбали в него долина от сълзи. Вече не беше младият, наперен търговски кадър, който летеше по коридорите, а бледа, трепереща сянка, която търси смисъл на съществуването си. Очите му с цвят на уралски малахит нерядко се спираха на лицето й. Случваше се понякога да се изпусне и да заяви, сякаш се извиняваше, промених се, Дьониз, сега съм друг човек, да знаете, че животът ме постави на мястото ми, а тя се стараеше да се сдържа и да не започне да го утешава. Коя бе тя, за да си въобразява, че може да се хареса на такъв красавец?

И болката избухваше в душата й, разяждаща, унищожителна. Никога досега не си бе помисляла, че е способна на подобно страдание. Виеше й се свят, залиташе. Любовта на Брюно не бе за нея. Тя беше чудо. И въпреки това го виждаше, застанал до нея, верен мъж, на когото можеше да се облегне, който я обичаше достатъчно, за да се остави да бъде окалян от ужасния скандал. Скандалът, който навремето бе разрушил семейството му, който заемаше първите страници на вестниците…

Дали можеше да я обича достатъчно силно? Ах, ако можеше да е сигурна в отговора…

И сърцето й се свиваше от болезнения въпрос.

 

 

Като си помислеше само как добре бе започнал животът й преди петдесет и две години…

Бе единствена дъщеря на г-н и г-жа Тромпет, колбасари от Сен Жермен ан Ле. Охолно, весело, потънало в зеленина предградие, със спретнато облечени жители, които говореха отличен френски. Когато влизаха в магазина, поздравяваха с добър ден, г-жо Тромпет, как сте? Какви вкусни неща предлагате днес? Зет ми, банкерът, ще дойде на вечеря с родителите си и ако ви се намира още от прекрасния маринован свински бут, с удоволствие бих взел едно по-голямо парче!

Родителите й, родом от Оверн, притежаваха прочутата колбасарница „Златното прасе“, в която предлагаха и различни готвени ястия, пълнени прасенца, ястия от карантия, краченца в було, пръжки от пуешко и патешко в собствена мазнина, разнообразни терини, мусове от черен дроб от всякакви пернати, прочутите наденици от Морто и Монбелиар, сурова шунка, бяла шунка, желирана шунка, варен свински бут, шунка с магданоз, свинско кълцано с подправки в мехур или шкембе, прасенце с плънка в желе, свинска глава, кървавица, салами, мортадела, невероятни гъши пастети за Коледа и безброй още чудеса, които баща й, запасал безупречно бяла престилка, приготвяше собственоръчно. През това време майка й продаваше с усмивка на уста, облечена в розова манта, която подчертаваше изумруденозелените й очи, бисернобелите й зъби, загорялата й кожа, меднорусата й коса, която падаше на едри вълни по закръглените й прекрасни рамене. Мъжете я изпиваха с очи, жените я харесваха, защото беше естествена и не се мислеше за Бриджит Бардо.

Семейство Тромпет се радваха на добра и многобройна клиентела. Дълго време Гюстав Тромпет се бе надявал да му се роди син и наследник, но с годините пренесе надеждите си върху малката Дъониз, която изпъкваше сред съучениците си. Той сочеше с пръст герба на Оверн, окачен на входа на магазина: червено бойно знаме, пресечено със златна черта, по краищата със зелено, и заявяваше, горд като галския вожд Верцингеторикс, моята Дъониз ще поеме магазина, ще й намерим добър и работлив мъж, ще го търсим чак в Клермон Феран, ако се наложи, и двамата ще продължат нашето дело.

Потриваше ръце, виждайки в мечтите си поколения млади колбасари, обучени лично от него. Г-жа Тромпет слушаше, поглаждайки гънките на розовата си манта, Дъониз гледаше преливащата от доброжелателност родителска двойка, поставила си за цел да й подготви светло бъдеще, пълно с добродетели и купища пари.

Когато нямаше домашни, й разрешаваха след училище да седи на касата. Тя натискаше бутоните, вслушваше се в подрънкването на изскачащото чекмедже, произнасяше сумата отчетливо и ясно и протягаше ръчичка за банкнотите и монетите, които грижливо прибираше. За тринайсетия си рожден ден получи златно ключе на верижка…

Дъониз не бе наследила майчината красота, а по-скоро бащиния недодялан външен вид, рядката му косица, близо поставените му очи, закръгленото му дребно тяло. Не се безпокой, приятелю, нареждаше майка й, така ще има по-малко изкушения, мъжът й ще спи спокойно… ние също!

Бъдещето се очертаваше процъфтяващо и безоблачно до фаталния ден, в който избухна скандалът. Един завистлив конкурент разобличи г-н Тромпет, че купувал месо, без да го фактурира. Една ранна утрин на февруари 1969 финансовата полиция дойде да го прибере. Едва пристигнал в полицията, той направи пълни признания. Да, шмекерувал бил, не, не било добре, да, знаел, че законът забранява подобни практики. Не бил мошеник по душа, искал само да сложи някоя и друга пара настрана, за да разшири магазина, да го направи още по-доходен, преди да го предаде на дъщеря си и зет си.

Скандалът беше огромен. Всички местни вестници писаха за него.

Плъзнаха най-невероятни слухове. Фалшиви фактури, укриване на доходи, така пише във вестниците, но истината е още по-страшна, твърдяха злостните клюкари! Понижили тон, шушукаха отвратителни ужасии. Пишат, че купувал месото, без да го осчетоводява, ама никой не знае за какво месо става въпрос! Г-н Тромпет обичал крехките малки момиченца и затова му трябвали пари, все повече пари, за да задоволява порока си! Невинната свежа плът вървяла скъпо. Танци с участието на малолетни, невинни представления, но кой знае какво се крие зад подобни игрички с възрастни чичковци? Да им се неначудиш, като си помисля колко свястно изглеждаше това семейство, хора за пример! Оказва се, че не може да съдиш за хората по външността им, бялата престилка на честен колбасар била само за парлама. Г-жа Тромпет си затваряла очите, за да запази магазина, но сега вече си обясняваме причината за огромните лилави сенки под очите й. Бедната жена, скъсвала се е от плач нощем. Дори бил направил опит да изтъргува собствената си дъщеря, малката Дьониз! Порокът не познава граници, не се спира пред нищо.

Сочени с пръст, оклеветени, очернени, пометени от калната вълна на абсурдни фантазии, родителите й се видяха принудени да продадат чудесния магазин, за да платят глобата, и да се махнат от града.

За един ден семейство Тромпет се оказаха разорени.

Установиха се в Париж, в Двайсети район. Купиха една арабска бакалница. Арабска бакалница! За г-жа Тромпет тези две думи бяха достатъчни, за да се разтърси от ридания. Довчера живели в охолство, с елегантна клиентела, която паркираше скъпите си автомобили в две редици пред магазина им, с витрини, преливащи от всевъзможни деликатеси. Докъде се докараха! Какво нещастие! Принудени да живеят в квартал, населен от жени по чехли, сополиви деца, мъже с джелаби, на улица „Пали-Као“, кръстена на някакво алжирско село, която излизаше на булевард „Белвил“. Вземаш метрото и слизаш на спирка „Курон“.

Дьониз Тромпет беше на четиринайсет години, когато се случи трагедията. Една вечер, на връщане от училище, девойчето хвърли в канавката златното ключе заедно със синджирчето.

Родителите й забраниха да се сприятелява с децата от квартала, да говори със съседите. С тези хора не може да се сближаваш. Едното достойнство ни е останало! Тя също не желаеше да има такива приятели. Чувстваше се чужденка на това парче земя от Магреба. Самотна, приела да бъде изгнаница с ограбено бъдеще, тя потъна в сладникавите любовни романи и си изгради свой свят, населен с принцове, принцеси и несподелена любов. Четеше безпаметно, без да спи, нощем под завивките, на светлината на фенерче. Единствено това й помагаше да изтърпи съдбата си и семейното падение.

Скандалът бе стигнал чак до Клермон Феран. Семействата на баща й и майка й прекъснаха всякакви връзки с тях. Тя остана без дядовци и баби, без братовчеди, лели, чичовци и вуйчовци. Сама на Коледа, сама през ваканциите. Сгушена под завивките, докато родителите й залостваха входната врата, в случай че „чужденците“ ги нападнат…

Изкара матурата, записа счетоводство и завърши първа от випуска. Все така забила нос в цифрите или в невероятните приключения на любимите си герои.

Първото й назначение беше в една кантора на авеню „Опера“. Надеждите на баща й възкръснаха. Авеню „Опера“ си е изискан квартал отвсякъде. Това бе мястото, където се сключваха сделките. Вече си представяше как някой напорист млад финансист се влюбва в дъщеря му. Майка й повтаряше „изискан квартал“, клатейки глава. Продадоха бакалницата на улица „Пали-Као“ и се преместиха по-близо до центъра на Париж, възвръщайки си малко от предишния блясък.

В неделя следобед тримата отиваха на разходка на гробището „Пер Лашез“ и четяха по надгробните плочи за живота на прочутите несретници, които лежаха там. Както виждаш, не само ние страдаме, жертва на несправедливи обвинения, казваше баща й, един ден и ние ще получим възмездие. Да се надяваме, че ще се случи, преди да отидем в гроба, допълваше свенливо г-жа Тромпет.

Гробът изпревари реабилитацията.

Нито един мъж не удостои с поглед Дъониз, не поиска ръката й. Сутрин тя поемаше към работното си място, вземаше метрото на станция „Курон“, разтваряше поредния роман и потъваше във вълнуващи преживявания. Вечер се прибираше без намек за начеващ романс. Баща й започваше да се отчайва. Майка й клатеше глава. Ако беше наследила красотата ми, досега щяхме да сме си оправили положението… Когато имахме магазина, все още имаше някаква надежда да я омъжим, но сега никой няма да я поиска, без пукната пара. Никога няма да мръднем оттук.

Госпожа Тромпет се оказа съвършено права.

Дъониз Тромпет остана стара мома и с годините повехна, губейки напълно малкото свежест на младостта. Беше на четирийсет и две, когато родителите й си отидоха. Остана съвсем сама в жилището на улица „Пали-Као“ и продължи да взема сутрин метрото на станция „Курон“.

Премести се на нова работа: постъпи в „Казамиа“, но не се наложи да променя маршрута си по линия № 2 на метрото, нито да се откъсва от любимите си книги. Животът й бе разделен на две — от едната страна, въодушевяващите приключения на героите й, замъците, леглата с балдахини, страстните любовни сцени, от другата — калкулаторът, бордерата, сивите и сухи безкрайни колонки от цифри. Понякога си мислеше, че води два паралелни живота: единият цветен и широкоекранен, другият черно-бял.

Започваше да се обърква и все по-трудно различаваше кой е истинският.

 

 

— Е, какво стана, докъде я докара? — питаше Анриет, потрепвайки с крак под масата в кафето, в което често си определяха среща, за да видят как вървят нещата. — Докъде стигнахте с Тромпетистката?

— Напредвам… напредвам… — мрънкаше Шавал безучастно.

— Стига вече, откога слушам тези приказки! Колко време стана, откакто я обработвате, отдавна трябваше да сте я проснали на леглото си и да сте й завъртели главата от любов!

— Никак не ме вдъхновява…

— Не мислете за нея! Мислете за парата! За малката Ортанс, за малкото й стегнато дупе, за щръкналите й гърди…

— Госпожо Гробз! Как можете да говорите така за собствената си внучка!

— Тя ме предизвиква да говоря по този начин, с поведението си на лека жена. Каквото повикало, такова се обадило.

— Имате ли някакви новини? — питаше Шавал с надежда.

— Имам, естествено! И да ви кажа, във ваш интерес е да се размърдате! Защото Ортанс няма да чака дълго.

— Ама Тромпетистката е отпусната и размекната. При мисълта, че трябва да я целуна, направо ми се повръща.

— Мислете за парите, които ще ви паднат наготово, без никакво усилие. Можем да го оскубем с лекота Марсел. Дори няма да се усети. Сляпо вярва на счетоводителката си. Само че трябва да сте наясно какво искате.

Именно, каза си наум Шавал, вече никак не съм сигурен дали искам да запретна полите на Тромпетистката. Имам си други планове.

Само че не се осмеляваше да ги разкрие пред Анриет.

Тя го фиксираше с острия си поглед и продължаваше да настоява:

— Този вид жени, израснали със сладникави четива, искат да ги насилиш. То е част от шантавите им фантазии. В любимите им романи любовта не се получава, тя се изтръгва със зъби и нокти!

— Хич не им цепите басма!

— Защото е така. За да ви помогна да изпълните задачата си, изчетох немалко от тези безвкусни книжки и разбрах начина им на мислене. Героините треперят пред мъжкаря, за тях той е пламенен, груб завоевател. Плътските му желания ги плашат, но те се стремят всячески да познаят акта, без да си го признават. Там е цялата работа! В този прелестен трепет на уплаха и желание… Те искат да ги стреснеш. Да ги обладаеш грубо и набързо или да ги опияняваш и превъзнасяш. Някои се предават и под влияние на алкохола.

Шавал пийна глътка ментов чай и я изгледа скептично. Истината е, че би предпочел да играе на тото.

— Опитвали ли сте да я напиете, без да забележи?

— Не съм излизал с нея. Има опасност да унищожа жалките останки от репутацията си. Какво ще си помислят за мен, ако ни видят заедно?

— Ще си помислят, че имате делова среща. Пък и не сте толкова прочут, че папараците да хукнат подире ви, драги ми Шавал…

— Именно. Точно когато вече не ви е останало нищичко, ставате взискателен, предпазлив…

— Глупости! Дрън-дрън! Знаете ли какво ще направите? Ще я поканите в някое изискано и романтично място, например бара на някой луксозен хотел, ще бъде идеално, ако има камина със запален огън.

— Камина и огън посред май месец?

— Ами вие много се размотавахте! От много отлагания и колебания изпуснахме зимата! Добре, забравете за огъня! Поръчвате шампанско, напивате я, слагате ръка на коляното й, леко я галите, мърморите нежни думи, дишате в косата й… Прочетох в онези книжки, че обожават да чувстват нежния дъх в косите си. На раздяла страстно я притискате и целувате. Ще го направите в някой тъмен ъгъл, по-навътре, в някоя сляпа уличка, за да не ви забележи никой.

— А след това? — попита Шавал, изкривил устни в гримаса на отвращение.

— След това, оставям на вас да решите. Според мен не сте задължен да минавате директно към кревата. Може да забавите темпото и да отложите работата. Но не прекалено дълго! Нуждаем се от кодовете за достъп.

— А как ще се докопам до тях? Да не си въобразявате, че тя ще ми ги даде просто ей така…

— Ще я разпитвате хитро. За служебните й задължения, къде държи папките с личните си тайни, тези на фирмата, естествено. Без да спирате да дишате възпламеняващо! Покривайки с деликатни целувки вътрешната страна на китките, въздишайки, наричайки я скъпоценното ми камъче, нежната ми пеперудка, водно конче, ще ви дам списъка със сладникавите измишльотини, ако желаете…

— Не! — дръпна се той. — Ще играя ролята на загадъчния и груб любовник. Повече ми подхожда.

— Както решите! Важното е да се доберем до кодовете. Някои жени ги пишат на листчета, които сгъват многократно и прибират в някой бележник, чекмедже, джобче на дамска чанта. Или ги отбелязват на гърба на папка. Вие ще я ласкаете, ще я омайвате, докато успеете да изтръгнете от нея вълшебните цифри.

Шавал изкриви устни в недоверчива гримаса.

Анриет се ядоса.

— А вие как си представяте, че действах с дядо Гробз? Платих със собствената си личност, драги ми Шавал! Не може да победиш, без да си изцапаш ръцете! Не ви искам кой знае какво, само шифрите, след което сте напълно свободен да я пуснете да пасе. Ще й сервирате някаква добродетелна причина, каква да е, която ще приеме, без да се замисли, тъй като ще е прекалено щастлива, че се е намерил някой, който да я откъсне за няколко мига от жалкото й старомоминско съществуване… ще има и тя нещо, за което да си спомня! И вие ще сте сторили една добрина. Не чувате какво ви говоря, Шавал, не ме слушате. За какво мислите, докато ви говоря?

— За Тромпетистката…

Шавал лъжеше. Мислеше си, че вероятно има някакъв друг начин да се справи със задачата. След като посети фирмата на Марсел Гробз, долови възможността за пробив. Старият се задъхваше, не смогваше да е навсякъде. Беше сам. Нуждаеше се от свежа кръв, от здравеняк, който да издържа на пътуванията, буден и предприемчив, който да му предлага идеи, подкрепени с цифри и изчисления. А пък и той, Шавал, предпочиташе да се рови из сделките и пазарите, вместо в омекналата, отпусната плът на Дъониз. Все още беше някаква интуиция, не се бе избистрило в главата му. Чувстваше обаче, че много скоро нещата ще се прояснят… Докато се размотаваше из кантората, бе разбрал, че „Казамиа“ търси нови продукти за каталога за продажбите. Пазарът изискваше непрекъснато разнообразяване на номенклатурата, разработване на нови продукти. Да се срази конкуренцията с по-евтини стоки, с новости, с промоции. Трябваше отново да се изяви, да покаже, че е необходим. Но как? Все още не знаеше. Ако отидеше при Марсел Гробз с умно и находчиво предложение, старият може би щеше да го върне на работа.

Трябваше само да внимава с Жозиан. Жозиан имаше дарбата да лови идеите във въздуха и многократно го беше доказвала в миналото. Всеки път си ги беше присвоявал, отнасяйки не само заслугите, но и щедрите премии и похвали на шефа. Ако случайно разбереше, че той се навърта наоколо, тя щеше да предупреди любимия си мечо да си отваря очите на четири… Вместо да се занимава с Тромпетистката, щеше да е по-добре да приспи подозрителността на Жозиан. Да й се обади, да й предложи примирие, да я залъже…

Животът стана ужасно сложен, откакто прие сделката, предложена от Анриет. Не знаеше къде да свари по-напред. Вечер го цепеше главата. Майка му му приготвяше специална отвара и му масажираше слепоочията с тигрова мас.

— Шавал! — изрева Анриет, тропайки толкова силно с крак, че удари масата с коляно и той едва успя да грабне ментата си, за да не се разлее. — Мълчите! От известно време ми се струва, че ми бягате, постоянно шикалкавите. Нека ви припомня, че само няколко думички, прошепнати в ухото на Марсел Гробз, са достатъчни да му опиша какъв дърт мръсник сте, да му разкрия, че сте спали с Ортанс. Бедният наивник! Подобна мисъл дори не му минава през ума, убедена съм, също както съм убедена, че ще ви види в съвсем друга светлина и няма да ви остави да се мотаете из предприятието. За мен е детска игра да сложа щипка отрова и да разпаля подозренията.

Тя се сепна, изненадана.

— Ето и аз започнах да се изразявам като героините на евтините книжлета! Тази глупашка проза е заразителна… Не забравяйте, все още съм готова да хапя и да върша злини.

Шавал се изплаши. Каза си, че наистина е способна да го направи. Че ако трябва да избира между това, да изчука Тромпетистката и да бъде наклепан от дъртата проклета сврака, избираше първото.

Но все още се колебаеше.

В края на краищата, можеше да стори и двете.

Залязващото слънце на Монмартър ще замае главата на Тромпетистката, той ще й гризва ушенцето, представяйки си съвършеното дупе на Ортанс, и ще й измъкне кодовете, след което ще се изяви като лоялен служител пред Марсел Гробз, предлагайки му някой интересен проект.

Слепоочията му започнаха да пулсират от болка.

Хвърли поглед на часовника си, беше едва два и половина. Прекалено рано, за да се прибере у дома и да си легне.

* * *

WQRX FM, 105,9, classical music, New York. The weather today, mostly clear in the morning, partly cloudy this afternoon, a few showers tonight, temperature around 60° F^[6]…

Осем часът. Радиобудилникът го изтръгна от съня и той се пресегна да го изключи. Отвори очи. Огледа се и както всяка сутрин си повтори, намирам се в Манхатън, живея на 74-та западна улица, между „Амстердам Авеню“ и „Кълъмбъс Авеню“, приеха ме да уча пиано в Джулиард Скул и съм най-големият щастливец на света…

Мечтата, родена в кухнята на лондонския му апартамент, се бе сбъднала. Документите, които изпрати в престижното музикално училище, на „Линкълн Сентър Плаза“ № 60, Ню Йорк, NY 10023–6588, бяха приети и одобрени, компактдискът, който записа — една фуга и една прелюдия от цикъла „Добре темперирано пиано“ на Бах, бе прослушан и получи добра оценка.

На прослушването в аудиториума се представи с анданте от Петата симфония на Бетовен. Знаеше, че документите му са одобрени и има голяма вероятност да го приемат, ако премине успешно този последен етап.

И ето че бе приет…

През септември щеше да стане първокурсник в прочутото Джулиард Скул. „Представи си какъв ще бъдеш — пишеше в брошурата на училището, — мотивиран, изобретателен, дисциплиниран, трудолюбив, изискан, радостен, креативен…“ Той ще бъде всичко това. Мотивиран, изобретателен, трудолюбив, дисциплиниран, изискан, радостен. Преливащ от радост!

Подскачаше, крачейки по улицата. Приеха ме, момчета, приеха ме! Hi, guys! I’m in, I’m in! Аз, Гари Уорд! Не мога да повярвам на очите си, не мога да повярвам на пръстите си, на бедното си въображение! Приет съм, вътре съм…

Start spreading the news… I want to be a part of it, New York, New York! If I can make it there, I’ll make it everywhere!^[7]

Изтича до хлебарницата „Ливейн“ и си поръча за закуска от всичко, каквото се изпречи пред погледа му. Искаше да погълне цялото меню. Бисквити, хрупкави пици, сладки хлебчета, големия град и луксозния живот. Искаше да разцелува всеки срещнат, да съобщи на непознатите, с които се разминаваше по улицата, че отсега нататък ще бъде сериозен студент, не след дълго и прочут пианист, артист, с когото ще трябва да се съобразяват…

Start spreading the news… Започнете да разпространявате новината…

 

 

По традиция, след като го приеха, една студентка от горните курсове го разведе из училището и го запозна с живота в Джулиард, с всички дисциплини, които може да се учат там. Гари се изуми. Тук се преподаваше всичко, каквото се сетиш: драматично майсторство, балет, комедия, класическа музика, джаз, модерен балет, всякакви сценични изкуства, сградата жужеше весело като кошер. В малките студиа из коридорите, скупчени като килийки на пчелна пита, студенти свиреха на пиано, на арфа, контрабас, кларнет, цигулка, балерини и балетисти в черни трика се упражняваха на станока, танцьори енергично потропваха степ. Тенори се разпяваха, някъде сбъркваха, поправяха се, бъдещи актьори рецитираха поезия, проскърцваха лъкове на цигулки, по дървения под потракваха токове, бе попаднал в огромен свят, в който танцуваха, импровизираха, обичаха, страдаха и въпреки всичко продължаваха…

Щеше да стане част от този огромен свят.

I want to be a part of it, New York, New York!

 

 

Спомни си колко уплашен бе, когато слезе от самолета. Сам. Съвсем сам. Ортанс така и не се появи на лондонското летище. Чака я до последната минута, до последното повикване на пасажерите. Качи се в самолета, отпуснал рамене, обърнал поглед към огромната зала, за да види дали не пристига на бегом и не крещи: „Гари, Гари! Чакай!, счупих си токчето от търчане“, а той щеше да попита: кой пътува с розови обувки на висок ток? И каква е тази сламена шапка посред зима? Да не говорим за лачената ябълковозелена дамска чанта! Ортанс, направо си смешна!

Тя щеше да вирне брадичка и да го отвее с реплика от сорта на: голям си разбирач, това е най-новата тенденция на „Ланвен“! Искам да кацна там като елегантна жена! Той щеше да се засмее, да я притисне в прегръдките си и сламената шапка щеше да хвръкне, щяха да се завъртят във вихъра на валса пред погледите на мърморещите недоволно пътници, че пристигнала в последната минута, а дори не си направила труда да се извини.

Тя така и не се появи в последната минута със сламена ябълковозелена шапка посред зима и розови обувки на висок ток.

Гари въртеше в ръце билета й.

Сгъна го, сложи го в джоба на сакото си и първото нещо, което направи, след като се нанесе в апартаментчето си на 74-та улица, бе да го залепи на стената, за да си напомня всяка сутрин, докато си пие кафето, че тя не бе дошла…

Бе предпочела да остане в Лондон.

If I can make it there, I’ll make it everywhere…

Първите дни бяха трудни.

Беше зима. Вятърът вледеняваше лицето му, дъждът валеше безспирно, често се извиваха страхотни снежни бури и той трепереше под черното сако и сивата тениска, застанал на бордюра в очакване да пресече. Жълтите таксита го изпръскваха, увитите в дрехи и шалове минувачи го блъскаха, шофьорът на автобуса го изхвърляше, защото нямал нито дребни, нито карта, и той оставаше на тротоара с подгизнали крака в тънките кожени обувки, вдигнал яката на сакото си, разтреперан като отбрулен лист, недоумяващ какви са правилата в този град и дали жителите му са наистина хора, и защо го отхвърлят по този начин.

Купи си дебели обувки, канадка и кожена ушанка, която връзваше под брадичката си, когато бурята вилнееше особено яростно. Приличаше на клоун с големия си червен нос, но не му пукаше. Климатът на този град можеше да се нарече какъвто и да е, само не и умерен и често му се случваше да си спомни с носталгия за възпитания ситен лондонски дъждец.

Тук всичко бе по-голямо.

По-голямо, по-силно, по-необуздано, по-диво, с една дума по-възбуждащо.

Завеждащият музикалното образование ги прие, за да ги поздрави за успешното им представяне на приемния изпит, напомняйки, че студентите са длъжни да бъдат блестящи. Трябва да сте упорити, работливи, креативни. Много скоро ще откриете, че всичко е далече по-трудно от това, което сте си представяли, и вместо да се свивате от страх, ще сте длъжни да положите двойно повече усилия и да се трудите неуморно. В Ню Йорк винаги някой е станал по-рано от вас, някой е работил до по-късно през нощта, някой е създал нещо, за което все още не сте се сетили, и именно него ще се наложи да изпреварите. За да сте винаги най-добрият. В Джулиард Скул не се задоволяваме само да мислим за музика, длъжни сме да се превърнем в музика, да я изживяваме страстно и ако не сте способни да се надскочите, без да се оплаквате, предоставете мястото си на някой друг.

След срещата се прибра в малката си хотелска стаичка в „Амстердам Ин“, недалече от „Линкълн Сентър“, и си легна напълно облечен.

Никога нямаше да се справи…

Щеше да се върне в Лондон. Там си беше у дома, там бяха майка му, приятелите му, баба му, щеше да продължи уроците по пиано, там имаше много добри преподаватели, откъде-накъде му хрумна да си прерязва корените и да идва в този град на луди, който никога не спеше?

Заспа с билета на Ортанс в ръце, с намерение да го смени и да се прибере в Лондон.

 

 

На другата сутрин тръгна да си търси апартамент. Не искаше да бъде турист, искаше да стане част от града, затова му бе нужен адрес, име на звънец, електромер и газомер, пълен хладилник, приятели, както и да види името си в справочника „Жълти страници“. А, и карта за метрото. Никога вече нямаше да позволи да го изхвърлят от автобуса! Научи наизуст всички маршрути. Ъптаун, Даунтаун, Йист, Уест, Крос Оувър. Научи и линиите на метрото, А, В, С, И, 1, 2, 3, вътрешните и експресните. Един път се обърка и попадна в Бронкс.

Бе готов да става по-рано от другите, да работи до още по-късно през нощта, да композира музика и да изпревари всички до един.

Искаше апартаментът да не е много далече от Джулиард Скул. Обикаляше улиците, купуваше си местните вестници, разпространявани в кварталните магазини, барове, бакалии. С химикалка ограждаше обявите, които му се виждаха по джоба, звънеше по телефона да се осведоми. Разгледа един, десет, двайсет апартамента, недоволно бърчейки нос, нарече наум собствениците мошеници. Прибра се в хотела обезсърчен. Никога нямаше да си намери квартира, всичко бе прекалено скъпо, прекалено грозно, прекалено мръсно, прекалено тясно. Казаха му да не се отчайва, че заради кризата цените били паднали и можел да се пазари. Той отново се зарови в обявите, поднови търсенето и най-сетне откри нещо, което му хареса, в една сграда от червени тухли, с високи зелени прозорци, на 74-та улица. Жилището беше малко, мръсно, трябваше да смени мокета, състоеше се от стая, дневна с унила юка, пожълтяла, вероятно забравена, оборудвана кухничка в единия ъгъл, баня с размерите на шкаф, беше на петия етаж. Нямаше асансьор, но гледаше към улицата и към две зелени дървета. Наемът беше разумен. Нямаше какво да му мисли, подписа договора, без да се пазари.

Махна мокета. Купи нов, ябълковозелен, който залепи направо върху изгнилия паркет. Боядиса стените в бяло. Почисти рамките на прозорците, изми стъклата, счупи едно, смени го. Обяви война на хлебарките, напръсквайки с лютив препарат покрай цокъла и влажните места. Неволно си пръсна в очите и се втурна в дрогерията да си купи обезболяващ лосион. Сети се, че си е забравил ключовете вътре. Наложи се да си влезе през прозореца на съседката.

Тя носеше тениска с надпис I can’t look at you and breathe at the same time^[8]. Той си каза, че това е знак, и я целуна, за да й благодари.

Тя се казваше Лиз, имаше кафяви очи, синьо-зелен бретон, пиърсинг на езика и голяма, вечно усмихната уста.

Стана му любовница.

Тя учеше филмово изкуство в Колумбийския университет и му показа града. Галериите в Челси, залите за художествено и експериментално кино в Сохо, джаз клубовете в Гринич Вилидж, евтините ресторанти, дюкянчетата за дрехи втора употреба, които наричаше thrift shops, въодушевено пръскайки слюнка. През май се готвеше да се пробва отново в Холивуд, имала чичо, бил продуцент там. Too bad, казваше тя, усмихвайки се с голямата си уста, повтаряше too bad, но очевидно не й пукаше особено, изобщо не изглеждаше натъжена. Отиваше да завладее света на киното, а това заслужаваше някоя и друга дребна саможертва.

Той не й противоречеше. Понякога все още мислеше за Ортанс.

За последната си нощ с Ортанс.

Споменът спираше дъха му.

 

 

Беше открил един магазин за пиана. Отзад имаше помещение, в което собственикът — казваше се Клусов — му разрешаваше да свири на един оказионен „Стейнуй“. Там навсякъде се въргаляха стари партитури, сонати на Бетовен, Моцарт, Шуберт, Брамс, Шопен. Гари ставаше сутрин рано, втурваше се в магазина и се настаняваше на една продънена табуретка. Виждаше се като Глен Гулд, прегърбваше се и цяла сутрин свиреше. Собственикът го наблюдаваше, седнал до дълга черна маса, сложена до входа на магазина. Беше едър плешив мъж, със зачервено теме, винаги носеше една и съща широка папийонка на точки. Притваряше очи и мъркаше, слушайки изпълнението на Гари, въртеше се, стряскаше се, подскачаше, тресеше се, сякаш получаваше пристъп на хорея, лицето му ставаше аленочервено, в един момент започваше да говори, пръскайки слюнки, а от главата му се вдигаше пара.

— Много добре, моето момче. Напредваш… напредваш. Човек се учи да свири, свирейки. Забрави солфежа и уроците, разтвори сърцето си, излей го върху пианото, накарай струните да заплачат. Не пръстите са важното при пианото, не упражненията, които те принуждават да правиш всеки ден, а това, което ти иде отвътре… Може да имаш и по десет пръста на всяка ръка, ако сърцето ти не е готово да кърви, да шепне, да се пръсне, техниката е безсилна… С десетте си пръста трябва да изтръгваш звуци, въздишки, трепети, възторзи, сърцето ти трябва да се впусне във вихъра на танца. Не трябва да си възпитан! За нищо на света не бъди възпитан!

Той скачаше, задъхан, бореше се да си поеме въздух, кашляше, вадеше голяма носна кърпа от джоба си, бършеше челото, носа, врата си и заповядваше:

— Хайде, продължавай да караш сърцето си да кърви.

Гари поставяше ръце на клавишите и подемаше някое импромптю на Шуберт. Старият Клусов се отпускаше на стола и притваряше очи.

Рядко влизаха клиенти, но това, изглежда, не го притесняваше.

Гари се чудеше от какво се препитава. Около обед отиваше да хапне един сандвич с месо в „Ливайн“, любимият му беше с печено пуешко, краставичка, грюер, дижонска горчица, намазана върху прясно изпечена франзела. Изгълтваше два наведнъж толкова лакомо, че девойката на тезгяха се разсмиваше. Съсредоточен, я наблюдаваше как меси тестото за бисквитките и пожела и той да се научи. Тя му показа и той така добре се справи, че тя му предложи да го наеме за следобеда. Нуждаела се от помощник за месенето. Щяла да му плаща. Понеже Гари нямаше разрешително за работа, тя му показа задната врата, откъдето можеше да изчезне, ако дойдат на проверка от имиграционните служби. Няма място за притеснение, станахме известни, след като ни показаха в шоуто на Опра Уинфри… Ами добре тогава, отвърна той, обещавайки си да разбере коя е тази Опра Уинфри, която респектира полицията.

 

 

Животът му постепенно се организира: свирене на пиано, месене на тесто, вечер идваше ред на сърдечния смях на Лиз със зелено-синия й бретон под белите чаршафи. Странното усещане от пиърсинга на езика й, когато се целуваха…

Създаде си приятелства по ежедневния си маршрут.

Един ден, минавайки край „Брукс Брадърс“ на 65-а улица, между „Бродуей“ и Сентрал Парк Уест, видя на една витрина обява за промоция. Три ризи на цената на една! Наложи се да се насили — щяха да му трябват в Джулиард. А и нямаше нужда да се гладят! Изсъхваха на закачалката без нито една гънчица. Влезе и си избра две бели и една на сини и бели райета. Продавачът се казваше Джеръм и обясни на Гари, че майка му била влюбена в Джеръм Дейвид Селинджър, чувал ли бил за „Спасителят в ръжта“? Не, отвърна Гари… Това си е направо… липса на добър вкус, заяви Джеръм, който призна, че приятелите му всъщност го наричат Джери. И за да го унижи още повече, го попита дали е чувал за художника Гюстав Кайбот. Да, отвърна гордо Гари. В такъв случай си чувал и за музея „Орсе“ в Париж? Абсолютно, посещавах го често, защото съм живял в Париж, поясни Гари, усещайки, че започва да печели точки. Това лято, каза младежът, ще ходя в Париж, ще отида в музея „Орсе“, защото съм луд по Гюстав Кайбот, мисля, че талантът му е силно подценен… Говорят само за импресионистите, за него — никога. И той се впусна в дълга пледоария за художника, когото французите дълго време пренебрегвали и който доживял славата, след като дошъл да живее в Щатите.

— Вдъхновил е един от най-известните ни художници, Едуард Хопър… Освен това един американски колекционер е изкупил почти всичките му творби. Виждал ли си „Улица в Париж в дъждовно време“? Луд съм по тази картина…

Гари кимна, не искаше да разочарова новия си приятел.

— Изложена е в един музей в Чикаго. Истински шедьовър… Бил е забележителен колекционер. След смъртта си е завещал на държавата шейсет и пет картини от Дега, Писаро, Моне, Сезан, а френската държава е отказала да ги приеме, смятала ги е за „недостойни“! Представяш ли си какъв е бил манталитетът им!

Джеръм беше искрено възмутен.

Гари бе силно впечатлен и реши да смята Джеръм за свой приятел.

Може би не чак приятел, но добър познат, когото поздравяваше, минавайки сутрин покрай магазина. Седнал на касата, потънал в четене на книга, посветена на непознатия Кайбот.

— Здравей, Джеръм! — провикваше се Гари от прага на магазина.

— Здравей, англичанино!

И Гари продължаваше по пътя си.

Беше си създал още една спирка. Чувстваше се все по-малко чужденец.

 

 

Малко по-нататък, в „Пен Котидиен“, седеше Барби. Абаносовочерна, три педи висока, с безброй плитчици, украсени с шарени мъниста. Широка в раменете и тънка в кръста. Пееше в хора на неделните служби в реформаторската църква „Елмендорф“, в Горен Ийст Сайд. Там горе, в Харлем. Настоятелно го канеше да отиде да я чуе, той обещаваше… но в неделя сутрин си доспиваше. Не нагласяше радиобудилника и ставаше в единайсет и половина.

Гръмогласният смях на Лиз го раздрусваше, подканвайки го да отиде за неделното издание на „Ню Йорк Таймс“, което четяха с голяма чаша кафе в ръка и бисквити, карайки се кой да прочете пръв страниците „Изкуство“ и „Свободно време“. Беше се превърнало в ритуал.

Всяка неделя Барби го очакваше в църквата и всеки понеделник му се сърдеше.

Подаваше му кроасаните и хлебчетата с шоколад, без да го удостои с поглед.

Връщаше му рестото, навела глава, и завързваше разговор със следващия клиент.

Той купуваше две хлебчета с шоколад, увиваше едното в прозрачна хартия и се връщаше, за да й го връчи вместо цветя. С поклон. Тя стоеше, наскърбена. Засмиваше се, навеждайки глава, за да прикрие усмивката си. Прощаваше му.

До следващата неделя…

— Да не би да искаш да ме покръстиш? — питаше той с уста, пълна с кроасан с масло, пиейки двойното си силно кафе.

Тя свиваше рамене с думите, Бог щял да го намери. Някой ден щял да застане на пътя му и той щял да отиде да пее заедно с нея в неделя. Щяла да го представи на родителите си. Те не познавали нито един английски пианист.

— Аз съм някакво странно зверче, така ли? — казваше той с мазни устни.

Тя сменяше мънистата в плитките си един път месечно и ако той не забележеше, се цупеше.

Такава си беше Барби, пълна загадка и истинска главоблъсканица.

Всъщност тя се казваше Барбара.

 

 

Освен това имаше и Сентрал Парк. Беше си купил карта и се разхождаше из парка всеки ден на връщане от магазина с пианата.

И всеки ден го откриваше по нов начин.

Сентрал Парк олицетворяваше целия свят. Мъже с костюми и вратовръзки, жени с костюми на генерални директори на предприятия и големи фирми, дебеланковци с бермуди, ходещи скелети с шорти, деца с училищни униформи, бягащи за здраве, културисти, рикши, бейзболисти, играчи на петанк, моряци на разходка, бездомни жени, които плетяха на една кука, въртележки, будки за захарен памук, саксофонисти, будистки монах, който говореше, без да спира, по мобилния си, хвърчила и хеликоптери високо в небето, мостчета, езера, острови, вековни дъбове, дървени хижи, дървени пейки с позлатени табели и гравирани надписи. Табели, на които пишеше: „Тук Карен ме дари с целувка, която ме направи безсмъртен“ или „Целунете живота с благодарност и той ще ви възнагради стократно“… и катерички. Стотици катерички.

Преминаваха през дупките на мрежите, спираха да изгризат по някой жълъд, гонеха се, караха се, търкаляха тенекиени кутийки, опитваха се да се покатерят отгоре, хлъзгаха се, пак се опитваха… Хващаха кутийките с ръце.

Имаха дълги, фини пръсти на пианисти.

Първата, на която попадна, бе заета да заравя закуската си под едно дърво. Той я приближи. Катеричката продължи да копае, без да му обръща капка внимание. После, изтощена, се изкатери нагоре и се отпусна на един клон, разперила лапички. Гари се разсмя и я фотографира.

Очевидно щеше да има много приятели.

Събота и неделя бяха истински празници за катеричките — главната атракция на парка. Децата тичаха подире им засмени, дърпаха се уплашени, ако ги доближеха прекалено. Полегнали на просторните морави, влюбените им подхвърляха остатъци от сандвичи и те се местеха, подскачайки от група на група, получаваха храна и комплименти, вирнали къдрави опашки, със зорък поглед, от който нищо не убягваше. Сетне изчезваха, натоварени с плячката, складираха я из клоните на дърветата, в храстите, под купчините листа и отново се връщаха да изкрънкат нещо, истински неуморни просители.

В събота и неделя те бяха кралете на парка. Туристите им подаваха долари, за да ги снимат, те ги подушваха и се фръцваха с пренебрежение, подскачайки ситно-ситно, за какви ги вземат?

В събота и неделя не знаеха към кого по-напред да се насочат, в тези дни трупаха провизии за цяла седмица.

За разлика от понеделник, когато…

В понеделник се спускаха забързани от клоните на дърветата и търсеха приятелите си от уикенда. Моравите бяха опустели, приятелите им си бяха отишли. Катеричките подскачаха, леко подвикваха, въртяха глави като полицейски лампи, чакаха, чакаха, и накрая си тръгваха, разочаровани, и отново се покатерваха по дърветата с увиснали опашки. Бяха ги разлюбили, вече не ги харесваха. Стаени в обиталищата си, оглеждаха отвисоко зелените морави. Нямаше следа от бейзболистите, от децата, никой не им подхвърляше фъстъци. Край на шоуто. Изпели си бяха песента. Такъв е животът… Мислиш, че си вечен, но идва време, когато се оказва, че са те забравили.

Затова в понеделник, след дългото седене на изтърбушената табуретка пред пианото, Гари идваше и им раздаваше среда от хляб и ядки от кашу, за да ги разведри и утеши. Случва им се да се чувстват самотни, мислеше той. И те имат нужда от приятели… Приличаме си ние, хората, и плъховете с огнена опашка.

Протягаше ръка. Търсеше някой, с когото да се сприятели. Търсеше го сред армията сиви катерички. Някой дързък хитрец, който да стане негов приятел…

Спомняше си рижавите катерички от замъка Крайтън.

Г-жа Хауъл повече никаква не се обади, но на него му беше все тая.

Всичко му се струваше толкова отдавна, толкова далече. Сякаш този спомен се отнасяше за друг човек. Човек от миналото. С когото нямаше нищо общо. Сядаше на моравата, търкаляше в тревата последните останали му фъстъци…

Звънеше на баба си.

Бодро заявяваше, всичко е наред, стара майко, справям се с живота в големия град. И не харча всичките пари, които ми изпращаш. Това го премълчаваше, не казваше, че тези пари го карат да се чувства неудобно, но си го мислеше. Признаваше, че му бяха страшно полезни, но знаеше, че един ден ще ги върне до последното пени.

— Можеш да се гордееш с мен! Сутрин свиря на пиано, следобед меся тесто…

— Ти нямаш работна виза! Ти си извън закона! — възкликваше стара майка.

— Аха… значи, знаеш, че за работа тук е нужно да има специално разрешение! Я виж ти, стара майко, много си наясно с нещата. Страхотно си отворена!

— През войната се налагаше и аз да се ограничавам! Както всички останали, и аз имах купони за храна… и слагах много по-малко масло в кекса.

— Ето защо поданиците ти те обожават, стара майко! Защото имаш сърце…

Тя се засмиваше кратко и отривисто.

— Излагаш се на риска да бъдеш изгонен и да ти забранят да пребиваваш в страната! И тогава край на училището, край на плановете за бъдещето, край на всичко…

— Така е, но отзад има една тайна вратичка, която излиза право на улицата. Ако се появят, изчезвам на бегом!

Тя се прокашляше и добавяше, много мило от твоя страна, че ми се обаждаш. Обаждаш ли се и на майка ти, да я държиш в течение на работите ти?

 

 

Все още нямаше смелост да й се обади, пишеше й имейли. Разказваше й за ежедневието си. Добавяше, че един ден ще си поговорят на живо, истински. След като превъзмогне гнева си.

Не знаеше точно какво бе предизвикало гнева му.

Както и не можеше да каже срещу кого бе насочен гневът му.

Жозефин не се разделяше с дневника на Свенливия младеж. Упорито продължаваше да разлепва търпеливо страниците една по една на парата на чайника с помощта на фино острие на нож, като внимаваше парата да не заличи записките. Пъхаше всяка страница между две попивателни. Изчакваше да изсъхне, преди да продължи деликатното си занимание.

Истинска работа на археолог.

После бавно разчиташе написаното. Наслаждаваше се на всяко изречение. Спираше на мастилените петна, на задраскванията, опитваше се да прочете какво пише под тях. Когато Свенливия младеж бе зачеркнал някоя дума, се оказваше изключително трудно да разгадае скритото. Броеше малкото останали страници, казвайки си, че скоро ще им види края. Кари Грант щеше да се качи на самолета обратно за Лос Анджелис.

Тя щеше да остане сама, също като Свенливия младеж…

И той чувстваше, че развръзката наближава. Тонът му беше меланхоличен. Пишеше със свито сърце. Броеше дните, броеше часовете, престана да посещава лекции, чакаше сутрин Кари Грант да излезе от хотела, следеше го, впечатляваше се от вдигнатата яка на белия му шлифер, от лъснатите до блясък обувки, подаваше му сандвича, кафето, стоеше настрана, но не го изпускаше от очи.

 

 

Покани го за втори път в хотела.

Той предупреди Жьонвиев. И този път тя щеше да му осигури алиби. Щеше да каже вкъщи, че двамата са били на кино. Този път Жьонвиев се нацупи, никога не ме водиш на кино, обещавам ти, че ще те заведа, след като той си замине, а той кога си заминава?

Затворих очи, за да не чувам този въпрос.

Това изречение заемаше цялата страница. Отдолу бе нарисувал лицето на мъж с превръзка на очите. Приличаше на осъден на смърт.

Пак ме покани в хотелския си апартамент. Толкова силно се изненадах, че му казах:

— Защо прекарвате толкова време с мен? Вие сте кинозвезда, а аз съм никой.

— Напротив, ти си важна личност. Ти си ми приятел.

И той сложи ръката си върху моята.

Достатъчно е да ми се усмихне и тревогата ми се превръща в увереност, сдържаността ми изчезва, придобивам смелост да му задавам всички въпроси, които си задавам, когато го няма.

Той иска да се запознае с Жьонвиев. Не успях да прикрия усмивката си, представяйки си ги, застанали един срещу друг. Тя с физиономията си на целомъдрена девица, с финия мъх над горната й устна, с рижавата й къдрава коса, суха като клечки сено. А той, невероятно елегантен, съвършено непринуден! Затова се засмях и заявих, о, не, той се засмя на свой ред и каза, а защо не, my boy? Имай ми доверие. Ще я огледам внимателно и ще ти кажа дали ще можеш да бъдеш щастлив с нея… Аз помръкнах, не казах нищо повече. Това, което аз искам, е да бъда щастлив с него…

— Аз съм гърмян заек, така да знаеш! Имам три брака зад гърба си. Но жените винаги ме напускат. Често съм се питал защо… Може би браковете ми са се разпадали заради това, което се случи с майка ми. Напълно възможно. Може би защото съм ужасно скучен! Работата е там, че когато съм женен, си мечтая да съм ерген, а когато остана сам, мечтая да съм женен.

 

 

Той се изправи, отиде до грамофона и пусна плоча на Коул Портър — песен, която се казва Night and Day — и наля шампанско в две чаши.

— Изиграх Коул Портър в един филм. Според мен ролята не се получи, но толкова обичам неговата музика!

 

 

Тогава му разказах колко странно изглежда нашето приятелство в очите на останалите, как целият снимачен екип ми се подиграва заради моята привързаност към него. Изстрелвах думите като картечница, ужасно се срамувах…

— И какво от това? Ти се съобразяваш с хорските приказки? Не бива. Ако знаеш на какви съм се наслушал за себе си!

Пред изписаното на лицето ми недоумение той обясни:

— Чуй ме добре. Винаги съм се стремял да бъда елегантен, добре облечен, имал съм успехи, обичал съм немалко жени. Прекрасни жени… Въпреки това знам какво си мислят много хора — че харесвам мъже. Какво мога да сторя срещу това — попита той, разпервайки ръце. — Мисля, че такава е съдбата на известните хора. Приказват какво ли не по техен адрес. Аз лично няма да се оставя това да ми трови живота. Също както няма да се оставя на разни дебили да ме учат как да живея. Нека си мислят каквото си щат, нека пишат каквото им хрумне! Важното за мен е, че аз знам кой съм и какво представлявам… Пет пари не давам за това, какво мислят другите за мен, и те съветвам и ти да постъпваш по същия начин.

И той отново сложи плочата с песента, затананика night and day, you are the one, only you beneath the moon or under the sun… направи няколко танцови стъпки и се отпусна на канапето.

Продължи да ми говори. Беше в настроение. Изглеждаше щастлив.

Може би защото идваше краят на снимките или защото скоро щеше да види отново Даян Кенън? Не я харесвам тази жена. Има прекалено много коса, прекалено много зъби, прекалено е гримирана. Добре я огледах през седмицата, която прекара в Париж, и установих, че никак не ми харесва. На всичко отгоре се държи собственически с него… За каква се мисли? Да не си въобразява, че единствено тя го обича? Намирам поведението й за арогантно и претенциозно.

 

 

Той ми обясни, че никога не се е старал да се харесва. Не е чувствал нужда да се оправдава, да се обяснява. Обожава Ингрид Бергман.

В полето бе нарисувана Ингрид Бергман с къса коса. Изобщо не се познаваше, че е тя. Отсреща Младежа бе отбелязал:

„Не е добре! Трябва да се упражнявам, да напредна. Дали да не уча в Художествената академия вместо в Политехниката? Дали ще му харесам повече, ако стана художник?“

 

 

— Тя е ослепителна, упорита, нежна жена, винаги е имала смелостта да живее в мир със себе си, опълчила се е на потиснатото, глупашко и треперещо от страх общество! Винаги съм я подкрепял, срещу всички и всичко. Не мога да понасям лицемерието…

Не знам какво е имало между тях, но той яростно я защитаваше.

За втори път се осмелих да му задам въпрос — този път за майка му. Помислих, че мога да го сторя, след като той ме бе подсетил, пръв отваряйки дума за нея.

Не знаех как да формулирам въпроса.

— А вашата майка? Как изглеждаше тя? — изтърсих аз с известно неудобство.

— Беше очарователна майка… и аз бях прекрасно бебе!

Той гръмко се засмя. Подчерта думите „прекрасно бебе“ с възхитителна мимика.

— Обличаше ме с рокли с красиви бели яки, с маша ми навиваше косата на дълги руси букли и ми гореше ушите! Отнасяше се с мен, сякаш бях любимата й кукла… Тя ме научи да се държа прилично, да се изразявам правилно, да свалям каскета си, когато се разминавам с познати хора, да си мия ръцете, преди да седна на масата, да свиря на пиано, да казвам добър ден, добър вечер, благодаря, как сте…

След което млъкна и внезапно смени темата:

— Всички си имаме своите белези от рани, my boy, някои са външни, виждат се, други са вътре в нас, невидими, какъвто е моят случай.

Историята с майка му е невероятна! Просълзих се, докато го слушах да разказва. Казвах си, ти нищо не си преживял, ти си един жалък мъник в сравнение с него. Той разказваше накъсано, прекъсваше, за да налее шампанско, да пусне отново плочата, сядаше, ставаше, не го сдържаше на едно място.

Затова трябва да си я запиша, защото досега не съм чувал подобна история.

Бил деветгодишен по онова време, живеел с майка си и баща си в Бристъл.

Майка му, Елзи, била изгубила дете, преди той да се роди. Момченце, отишло си от света едва на годинка. Чувствала се виновна за смъртта му. Била убедена, че това се е случило поради нейната небрежност. Затова, когато се родил малкият Арчибалд Александър, толкова се страхувала да не го изгуби, че бдяла над него като орлица. Вечно се опасявала да не му се случи нещо лошо. Обожавала го и той нея също. Баща му повтарял, че майка му се престарава, че трябва да му даде малко свобода, и двамата се карали заради него. Непрекъснато. Освен това парите не достигали и Елзи се оплаквала. Баща му работел в пералня, майка му стояла у дома, за да се грижи за малкия Арчи. Илаяс търсел отдушник в кръчмата, за да не слуша мърморенето й.

Майка му го водела на кино да гледат прекрасни филми.

Баща му задявал девойките.

Един ден, бил вече на девет, връщайки се от училище към пет часа, отключил вратата на жилището им и извикал майка си, както правел всеки ден. Той я викал, тя не отговаряла. Учудил се, странна работа, досега не се е случвало подобно нещо. Тя винаги го чакала вкъщи, когато се прибирал от училище. Претърсил цялата къща, напразно. Била, се изпарила. Сутринта не му казала нищо, разделили се както обикновено. Предния ден също. Вярно, че била станала някак странна… Миела си непрекъснато ръцете, заключвала вратите, криела храна зад завесите, питала къде ли съм забутала балетните ми палци, а той никога не я бил виждал да танцува. Прекарвала дълги часове умислена, седнала при печката, забила поглед в разжарените въглища, без да помръдва. Тази сутрин обаче на тръгване го целунала и казала: до довечера…

Попитал двамата братовчеди, с които живеели заедно, къде е майка му и братовчедите отвърнали: тя умря. Получила сърдечен удар и веднага я погребали. По-късно се върнал баща му и му казал, че майка му отишла да си почине малко на морето. Била изтощена. Скоро щяла да се прибере вкъщи…

Той стоял като вкопан в подножието на стълбите. Опитвал се да схване какво му говорят. Не можел да разбере дали е истина, или не. Знаел само, че нея я няма.

Но животът си продължил и никой не отворил повече дума за това.

— В мен се отвори огромна празнина… Ужасна пропаст… оттогава насетне бях все тъжен. Никой не ми говореше за нея. И аз не поисках да ми обясняват. Беше се случило. Тя си бе заминала… Свикнах с отсъствието й. Но си казвах, че си е отишла заради мен, и развих чувство за вина. Не разбирах причината, но се чувствах виновен. Виновен и изоставен…

И баща му изчезнал един ден. Заминал да живее в друг град с друга жена. Поверил го на грижите на баба му. Тя пиела, биела го, привързвала го за един радиатор и отивала да се налива в кръчмата. Повече не стъпил в училище. Скитосвал по улиците, вършел дребни кражби, живеел както дойде. Така попаднал в акробатската трупа на г-н Пендър. Бил на четиринайсет. Намерил си друго семейство. Научил се да скача, да се премята, станал истински конторсионист, ходел на ръце, правел гримаси, обикалял с протегната шапка за някое пени. Заминал с трупата на турне за Америка и когато акробатите поели обратно, той останал в Ню Йорк…

Двайсетина години по-късно, станал вече звезда, истинска звезда, получил писмо от адвокат, който му съобщавал, че баща му е починал и че майка му е жива, но настанена в приют за душевноболни недалече от Бристъл…

Бил направо нокаутиран. Светът му се разпаднал на хиляди парченца.

Бил вече трийсетгодишен. Стотина фотографи и толкова журналисти го следвали по петите, дебнели най-малкото му движение. Носел елегантни костюми, ризи с бродирани инициали на джобчето и се снимал в касови филми.

— Целият свят ме знаеше, с изключение на майка ми…

Баща му затворил майка му в психиатрия. Илаяс срещнал друга жена, искал да живее с нея, но не му се плащали разноските по развода. Затова извъртял този номер и жена му изчезнала сред пълното безразличие на близки и познати.

Разказа ми за срещата си с нея в тясната гола стаичка на приюта. Не просто разказваше, а отново преживяваше сцената, играеше я. Преправяше гласа си, говореше като майка си, подаваше реплики със своя глас.

— Втурнах се към нея, исках да я прегърна, тя вдигна ръка и ме спря с лакът… „Кой сте вие? Какво искате от мен?“ „Мамо, това съм аз, Арчи!“ „Вие не сте моят син, не приличате на него, гласът ви е различен!“ „Мамо, аз съм, аз съм, ето ме тук пред теб! Просто съм пораснал!“

Той докосваше с ръка гърдите си и повтаряше: „Аз съм, аз съм!“, обръщайки се към мен, сякаш бях свидетел.

— Тя не ми позволяваше да я прегърна. След доста посещения ми разреши да се доближа до нея, след още толкова се съгласи да напусне приюта и да се премести да живее в скромната къщичка, която й купих… Не можеше да ме познае. Не можеше да познае малкия Арчи в мъжа, застанал пред нея.

Треперещ от възбуда, Кари ставаше, сядаше, не можеше да си намери място. Имаше изтерзан вид.

— Представяш ли си, my boy? С годините положението се пооправи, но тя продължаваше да се държи резервирано, все едно нямаше нищо общо с мъжа, наречен Кари Грант.

Това го влудявало.

— Прекарах по-голямата част от живота си, люшкайки се между Арчибалд Лийч и Кари Грант, без да съм сигурен кой съм всъщност, като таях подозрение и към двамата.

Той говореше, зареял смутен поглед в пространството. Говореше тихо, сякаш се изповядваше пред невидим за мен човек. Да си призная, побиха ме тръпки. Запитах се с кого бях в стаята, не бях съвсем сигурен, че съм с Кари Грант. В главата ми проблеснаха думите на неговата костюмиерка: To see him is to love him, to love him is never to know him.

— Толкова силно желаех да се получи истинска връзка помежду ни… Искаше ми се да си говорим, да споделяме малките ни тайни, тя да ми каже, че ме обича, че е щастлива, че отново сме заедно… Исках да се гордее с мен. О, да, най-вече това! Да се гордее с мен!

Той въздъхна, вдигна ръце разочарован, после ги отпусна.

— За съжаление, така и не се получи, но Бог ми е свидетел, нито за миг не престанах да правя опити! Исках да я взема да живее при мен в Америка, но тя така и не се съгласи да напусне Бристъл. Правех й подаръци, които отказваше да приеме. Подарих й кожено палто, тя го погледна и попита: „Какво искаш от мен?“, отвърнах й: „Нищо, абсолютно нищо… подарявам ти го, защото те обичам…“, а тя махна с ръка, сякаш ме отпращаше, и ми каза нещо в смисъл на „ти пък, как ти дойде на ума!“. Не взе палтото. Спомням си, занесох й едно коте, съвсем мъничко котенце. Преди да я затворят в лудницата, у дома имахме котка. Казваше се Бътъркъп. Майка ми я обожаваше. Когато пристигнах с котката, поставена в клетка, тя ме изгледа, сякаш се бях побъркал.

— Какво е това?

— Спомняш ли си Бътъркъп? Много прилича на нея. Реших, че ще го харесаш… ще ти прави компания. Страхотно е сладко, нали?

Тя ме прониза с поглед.

— Що за превземки?

Грабна котето за врата и го метна в другия край на стаята.

— Трябва наистина да си луд, за да решиш, че искам котка!

Върнах котето обратно в клетката, а тя не откъсваше злобния си поглед от мен.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме затвориш в лудницата? Как можа да ме забравиш?

— Не е вярно, изобщо не съм те забравил! Търсих те навсякъде! След като си замина, аз бях неописуемо нещастен и тъжен, мамо…

— И престани да ме наричаш „мамо“! Казвай ми Елзи, като всички останали!

Започнах да се чувствам неловко в нейната компания. Не знаех какво повече мога да сторя за нея. Звънях й всяка неделя и всеки път преди да набера номера, устата ми пресъхваше, гърлото ми се свиваше, оставах без глас… Опитвах се да се прокашлям, но напразно. Едва след като оставех слушалката, гласът ми отново се проясняваше, звучеше нормално… Не е ли многозначително, my boy?

Слушах го и не знаех какво да отговоря. Въртях чашата с шампанско в ръце. Беше станала ужасно лепкава, толкова много се бях изпотил. Плочата бе спряла, той не я пусна отново. Вятърът нахлуваше през прозореца и издуваше завесите. Мислех, че ще се извие буря, а не си бях взел чадър.

— По-късно много неща ми се изясниха, my boy… Разбрах, че родителите ми не са били виновни, така са били възпитани, наследили бяха грешките на своите родители. Затова реших да запазя само най-хубавото от тях. Да забравя останалото… Знаеш ли, my boy, в края на краищата родителите винаги ти представят сметката, винаги си плащаш. Затова е по-добре да платиш и да им простиш. Хората смятат обикновено, че прощават само слабите, аз пък смятам тъкмо обратного. Човек става силен само когато прости на родителите си.

 

 

Замислих се за моите родители. Никога не им бях казвал, че ги обичам или че ги мразя. Те ми бяха родители, точка. Не си задавах никакви въпроси за тях. Впрочем ние не си говорим много. Преструваме се… Татко ми дава насоки, аз ги следвам. Не се бунтувам. Подчинявам се. Все едно не бях пораснал, все едно продължавах да бъда малкото момче с късите панталонки.

 

 

— Това бе ужасен период в моя живот. Имах чувството, че се лутам в мъгла. Бях гладен, премръзнал, сам. Вършех глупости. Така и не можех да разбера защо тя ме изостави. Казвах си, че да обичаш някого, е опасно, защото в един момент този, когото обичаш, ще се обърне и ще те шамароса. Тези разсъждения със сигурност не улесняваха отношенията ми с жените. Направих грешката да вярвам, че всяка жена, която обичам, по някое време ще постъпи като майка ми. Непрекъснато се страхувах от изоставяне.

 

 

Той вдигна поглед към мен, учуден, че съм още тук. В очите му проблесна изненада и аз се сконфузих. Прочистих си гърлото, хм, хм! Той се усмихна и ме имитира, хм, хм! Двамата стояхме един срещу друг, без да говорим.

Скоро след това станах и тихо казах, че е по-добре да тръгвам, защото е станало късно. Той не ме задържа.

Бях леко замаян. Казах си, че той може би се бе разкрил прекалено много пред мен, както и че не заслужавам чак такова доверие. На другия ден може би щеше да съжалява за това…

Излязох от хотела. Беше тъмно, ветровито, небето бе черно, заплашително. Портиерът ми подаде чадър, аз отказах. Вдигнах яката на пардесюто си и потънах в парижката нощ. Бях прекалено тъжен, за да взема метрото, ходенето пеша щеше да ми се отрази добре. Освен това трябваше да поразсъждавам върху казаното от Кари.

Точно в този момент се разрази бурята…

И понеже нямах чадър, се измокрих до кости, докато стигна вкъщи.

Жозефин затваряше дневника и се замисляше за майка си.

И тя щеше да е щастлива, ако майка й се гордееше с нея, ако двете споделяха малките си тайни.

За съжаление, и при нея не се беше получило.

И тя си казваше, че ако обичаш някого, рискуваш някой ден да те зашлевят през лицето. Бе получавала немалко шамари. Антоан я напусна заради Милен, Лука бе настанен в психиатрия, в Лондон, Филип си живееше щастливо с Доти.

Тя не се бореше. Оставяше се да я ограбват. Казваше си, такъв е животът, няма какво да се направи…

 

 

Връщаше се назад и препрочиташе някои неща.

„Направих грешката да вярвам, че всяка жена, която обичам, по някое време ще постъпи като майка ми.“

Тя бе още малка, когато Анриет я изостави в развилнялото се море. Сред бушуващите вълни майка й избра между нея и сестра й. Предпочете да спаси Ирис, а нея да я остави да се удави. Сметна го за нормално. Сви се, примири се пред очевидния факт, поне така го прие навремето.

Цялата слава на Кари Грант така и не бе успяла да заличи мъката на малкия Арчи Лийч.

Успехът на „Смирената кралица“, университетската научна степен, това, че беше блестяща студентка, лекциите, които четеше по света, не бяха в състояние да заличат болката от липсата на майчина обич.

Кари Грант бе останал деветгодишното момче, което напразно търси майка си из цялата къща.

Тя беше останала седемгодишното момиченце, което се тресе от студ и ужас на плажа в Ландите.

Затваряше очи. Свеждаше ниско глава, опираше чело в черната тетрадка и сълзите потичаха по лицето й.

Жо прости на майка си. Майка й обаче така и не й прости.

Скоро след смъртта на Ирис беше позвънила на Анриет.

— Жозефин, ще бъде по-добре да не ми се обаждаш. Имах една дъщеря и я изгубих.

Разпенените огромни вълни отново я повлякоха и отново я смазаха.

Няма оздравяване от болестта „липса на майчина обич“, просто се примиряваш с мисълта, че не заслужаваш да бъдеш обичан, че не струваш пукната пара.

Не тичаш до Лондон да се хвърляш в обятията на мъжа, който те обича.

Филип я обича. Тя го знае. Знае го със сърцето и ума си, но краката й не искат да я поведат натам. Не може да се втурне, да си плюе на петите, да избяга при него.

Стоеше трепереща на плажа и не можеше да помръдне.

Ифижени, която чистеше с прахосмукачката, почука на вратата на кабинета й: мога ли да вляза, не преча ли? Жозефин вдигна глава, избърса очи и се престори, че рови в някаква книга.

— Ей, госпожо Кортес! Вие плачете?

— Не, не! Няма такова нещо, Ифижени, сигурно е нещо алергично…

— Не, вие плачете, госпожо Кортес! Не бива! Какво е станало?

И Ифижени заряза прахосмукачката, прегърна Жозефин и я притисна до престилката си.

— Прекалено много работите! Не си показвате носа от кабинета, заобиколена сте само от книги и тетрадки! Това не е живот!

Залюля я и заповтаря, това не е живот, не е живот, я ми кажете защо плачете, госпожо Кортес?

Жозефин подсмърчаше, бършеше нос в ръкава на пуловера си, отвръщаше, нищо, няма нищо, ще ми мине, не се притеснявайте, Ифижени, плача, защото прочетох нещо, което страхотно ме натъжи…

— Веднага усещам, когато не сте добре, и затова ви казвам, че сегичка, в този момент никак не сте добре, ама никаква ви няма! Досега не съм ви виждала в такова състояние!

— Съжалявам, Ифижени.

— И таз добра, само това остава, да се извинявате! На всеки му се случва да е тъжен. Вие сте много самотна, там е работата! Прекалено сте самотна… Ей сега отивам да ви направя едно кафе, искате ли кафе?

Жозефин кимна, да, да.

Застанала на прага, Ифижени я погледна, въздъхна и пое към кухнята да направи кафе, пръхтейки по своя неповторим маниер.

Върна се с голяма чаша в една ръка и с три бучки захар в другата, попита: колко захар искате?

Жозефин се усмихна и отвърна: колкото решите…

Ифижени поклати глава и пусна и трите бучки в кафето.

— Захарта успокоява…

Разбърка кафето, поклащайки глава.

— Направо не мога да си го обясня! Такава жена като вас да реве като хлапачка!

— Ми случва се — заекна Жозефин. — Хайде да сменим темата, Ифижени, да си говорим за нещо по-весело. Иначе пак ще се разцивря и ще бъде жалко за чудесното кафе!

Ифижени гордо се изпъчи, щастлива, че е направила такова чудесно кафе.

— Заливате го с много гореща вода, в никакъв случай с вряла… В това е майсторлъкът.

Жозефин изпи кафето си под зоркия поглед на Ифижени, която идваше два пъти седмично да чисти. Оставяше къщата грейнала като слънце. Много ми е приятно у вас, все едно си чистя вкъщи, да знаете… Това не го правя за всеки!

— Сетих се нещо, госпожо Кортес, тъй и тъй сега сме в почивка и двете… Спомняте ли си онзиденшния ни разговор за това, дето ние, жените, винаги се съмняваме в себе си, непрекъснато се подценяваме, смятаме, че не ни бива за нищо…

— Да — отвърна Жозефин, отпивайки глътка от прекалено подсладеното кафе.

— Та, мислех си, след като самите ние се съмняваме в силите си, страхуваме се, че ще се провалим, как тогава другите да ни се доверят?

— Нямам понятие, Ифижени.

— Чуйте внимателно какво ще ви кажа. Ако аз нямам вяра в себе си, тогава кой ще има? Ако самата аз не съм сто на сто за себе си, кой ще бъде? Затова трябва да покажем на хората, че сме прекрасни, защото те си нямат понятие.

— Да ви кажа, Ифижени, това не е лишено от истина, никак не е!

— Ами да! Нали ви казах!

— Сама ли стигнахте до това заключение? — попита Жозефин, потапяйки отново устни в ужасно сладкото кафе.

— Да. При това, без да съм завършила Политехниката като господина от втория етаж!

Жозефин се сепна.

— Политехниката ли казахте? Кой е завършил Политехниката?

— Ми гос’ин Боасон. Като разпределям писмата, много внимавам да не сбъркам, старателно чета какво пише на плика и затова видях, че получава покани за събирания на бивши студенти или нещо такова. На плика пише името на висшето училище, както и на асоциацията на бившите…

— Господин Боасон е завършил Политехниката?

— Да, а аз не съм. Което не ми пречи да мисля. За нещата от живота… За целта е нужно само да седнеш на стола, след като сложиш децата да си легнат, и да се запиташ защо жена като вас, учена, интелигентна жена, смята, че не представлява кой знае какво, и всички се надпреварват да я мачкат…

— Господин Боасон е завършил Политехниката? — не преставаше да повтаря Жозефин. — А как й беше името на жена му, Ифижени?

— Е, това не знам. Не им разпечатвам писмата, нали! Да не си помислите такова нещо! Чета само какво пише на плика. Само дето не това е важното, което трябва да запомните, госпожо Кортес, а това, което ви казах току-що. Ако вие не сте сто процента за себе си, то кой ще бъде? Помислете върху това.

— Права сте, Ифижени. Ще го сторя.

— Защото вие сте страхотна, госпожо Кортес. Единствено вие не сте го разбрали. Затова запомнете го добре и всяка вечер, преди да заспите, си повтаряйте, аз съм страхотна жена, аз съм страхотна жена…

— Мислите ли, че ще има някакъв ефект?

— Няма какво да губите, затова опитайте, пък и намирам, че идеята не е никак глупава. Единственото сигурно в цялата работа е, че не съм учила в Политехниката!

— И слава богу, Ифижени! Иначе нямаше да сте тук да се грижите за мен.

— Хайде, никога вече не искам да ви виждам разплакана. Обещавате ли?

— Обещавам… — отвърна с въздишка Жозефин.

Непременно трябваше да поговори с Гарибалди.

* * *

Беше десет сутринта.

Жозиан седеше в просторната си кухня и оглеждаше прозорците. Изми ги онзи ден, после заваля, можеше пак да ги измие днес. Откри във „Франпри“ нова марка кърпи за прозорци, които правели чудеса. Или да изтърка крановете с препарат против варовитата вода, защото са изгубили блясъка си, да отпуши цедките. Да почисти лавиците. Да излъска фурната. Въпреки че я чисти преди три дни! Да свали завесите от хола и да ги занесе на химическо? Добре, но нали току-що й ги бяха върнали… Ох, сепна се тя, обнадеждена, цяла седмица стана, откакто не съм лъскала среброто! Така ще си запълня следобеда…

Стана от стола, донесе голямата си престилка, върза си я на кръста, отвори чекмеджето, в което приборите лежаха подредени и хвърляха хиляди отблясъци.

Върна се разочарована и отново седна на стола.

Дали да не отиде на фризьор? Или на масаж? Да излезе да зяпа витрините? Да погледа телевизия? Тръсна глава. Тези занимания изобщо не я развеселяваха. Тъкмо обратното! Излизаше от фризьорския салон начумерена. Не си даваше труд да разопакова току-що купените дрехи. Нареждаше пуловерите и полите така както си бяха с етикетите в скрина и повече не ги докосваше…

Заспиваше пред телевизора.

Правеше неуспешни опити да плете.

Имаше нужда да действа, да се развихри. Да изкачва планини, да решава проблеми. Дори по едно време обмисляше да започне да учи китайски, английски, но скоро си даде сметка, че и това нямаше да я задоволи. Нуждаеше се от практически дейности. От движение, от конкретна цел, която да гони…

Хвърли поглед към телешкото задушено със зеленчуци, което къкреше на печката в голяма медна тенджера. Вратичката на фурната! Бих могла да я откача и да я изчистя между двете стъкла, там сигурно е пръскала мазнина. С малко късмет, това току-виж ми запълнило половината от деня. Докато привърша, ще е станало време за обяд. Ще сложи масата, ще седне да гледа Младши как нагъва задушеното телешко, без да престава да чете, после ще раздигне, ще измие чиниите на ръка, ще ги подсуши, грижливо, ще изчисти мивката…

Не чу сина си да влиза в кухнята. Той се покатери на една табуретка и прекъсна домакинските й планове.

— Добре ли си, майче? Защото ми се струва, че нещо си минорна… Тъпо ли ти е?

— Да кажем, че би могло да съм по-добре, любимо мое дундесто бебче.

— Искаш ли да си поприказваме?

— Даскала ти няма ли го?

— Пратих го да си върви, не си беше довършил домашните, а освен това не изпълняваше добре ролята си на учител, която се изразява в това, да създава радост от труда и знанието в душата на ученика си.

— Ох, Младши! Как може да говориш по този начин за един толкова учен мъж? — възмути се Жозиан, поглеждайки го строго.

— Казвам самата истина, майче. Той се изчерпа. Ще се наложи да го сменим. От известно време тъпче на едно място. Когато ни връщат коригираните домашни, се оказва, че моите оценки са по-високи от неговите.

— И другият ли започна да сдава багажа?

Младши имаше двама преподаватели: единият идваше сутринта, другият следобед. Двама млади мъже, завършили престижни висши училища, които стриктно се появяваха в уречения час с чанти, препълнени с книги и тетрадки, с разноцветни химикалки и ситно разчертани фишове. Събличаха палтата си в антрето и влизаха в стаята на Младши, сякаш пристъпваха в светилище. Със сърце, свито от притеснение. Преди това си избърсваха старателно обувките, пристягаха възела на вратовръзките си, прокашляха се и чукаха на вратата, чакайки да ги покани да влязат. Детето ги впечатляваше.

— Не! Този държи фронта! Беседите с него са въодушевяващи. Той ми пришпорва мозъка със забележки и ми поставя хиляди задачи за решаване. Умът му е жив, остър, натъпкан с информация, притежава отлична памет и умее да разсъждава. Двамата много се забавляваме… Но стига сме говорили за мен, кажи какво те натъжава.

Жозиан въздъхна дълбоко. Не беше сигурна дали да каже истината на сина си, или да се скрие зад умората, смяната на сезона, грипа, който върлуваше в момента. За миг дори й хрумна да обвини носещия се по въздуха полен.

— Не се опитвай да криеш каквото и да е от мен, майче. За мен ти си отворена книга. Отегчаваш се, нали? Въртиш се из къщи и вече не намираш нищо за чистене и лъскане. По-рано си имаше кариера, участваше в работата на фирмата, излизаше сутрин, гордо вдигнала чело, връщаше се вечер, главата ти гъмжеше от идеи и планове. Имаше си място в обществото. Днес заради мен се оказваш затворена у дома да въртиш домакинството, да пазаруваш, да готвиш и да се отегчаваш.

— Точно така, Младши — отвърна Жозиан, впечатлена от прозорливостта на сина си.

— А защо не се върнеш на работа в „Казамиа“?

— Баща ти не иска. Иска да се грижа за теб, само за теб!

— А на теб ти е писнало…

Тя го погледна, смутена.

— Обичам те до полуда, бебчо, но ти повече нямаш нужда от мен, да си го признаем, да бъдем реалисти…

— Оказва се, че се развивам прекалено бързо.

— Страхотно бързо.

— Не играя ролята си на бебе. Знам го и често се укорявам за това. Но как да ти обясня, мамо, скучно е да си бебе!

— Не знам. Не си спомням… — отвърна Жозиан през смях. — Беше толкова отдавна!

— В такъв случай… Кажи ми… Неудобно ми е да те разпитвам. Бих желал да ми помогнеш.

— В такъв случай си мислех — започна Жозиан, не съвсем убедена, че може да признае истината.

— Че няма да е лошо да си родиш още едно дете.

— Младши!

— Защо не? Ще трябва само да убедиш татко… не съм сигурен, че е навит. Остарява…

— Уместна забележка, беборане.

— Не се осмеляваш да зачекнеш темата.

— Толкова грижи му се струпаха на главата.

— Не знаеш как да постъпиш, а главата ти ще се пръсне. В ума ти се въртят само мрачни мисли!

— Четеш ми мислите, момчето ми…

— Следователно се налага да намерим изход. Да изобретим нов начин на живот. Да изобретиш, означава да мислиш нестандартно.

— Тоест? — попита Жозиан, която не виждаше накъде бие синът й.

— Тоест за онова, за което никой не се е сетил. Знанието се придобива с опита, всичко останало е само информация. Малцина са способни да защитят мнение, различаващо се от установените в собствената им среда схващания. Повечето хора са неспособни дори да си съставят подобно мнение. Но ти, мамо, ти си способна.

— Младши, не можеш ли да говориш малко по-ясно…

— Извини ме, майко, ще се постарая да бъда по-ясен.

И той помоли Алберт Айнщайн да замълчи и да даде думата на Марсел Гробз Младши.

— Разбирам защо толкова много хора обичат да цепят дърва. Защото веднага виждат резултата от работата си. Разбирам защо толкова обичаш да шеташ и да домакинстваш, защото искаш веднага да бъдеш полезна, веднага да си проличи резултатът от грижите ти.

— Опасявам се, че няма какво повече да се пипне в кухнята!

— А ти, ти какво искаш да правиш, моя обожавана майко?

— Това, което каза току-що — да бъда полезна… Полезна във фирмата, полезна, износвайки дете, само дето детето ме задмина и аз тъпча на място, без да знам с какво да се захвана…

— Големите умове винаги са се сблъсквали с ожесточената съпротива на посредствените умове и ти се страхуваш да облечеш в думи своето желание. Затова пак те питам, майко, с какво би искала да се заемеш?

— Искам да се върна на работа. Баща ти се нуждае от помощник. „Казамиа“ се разрасна, превърна се във великан, който непрекъснато се нуждае от нови проекти, и аз чувствам, че той е на ръба на изтощението. Вече няма сили да опъва сам каиша. Искам да ме върне на старото ми място в предприятието. Да ме постави начело на отдел, който да се нарича…

— „Проучвания и иновации“ например?

— Работа точно за мен, ще бъда в стихията си. Едно време достатъчно се бях доказала. За съжаление, никой не подозираше, понеже ми отмъкваха идеите под носа, но бях ненадмината, когато ставаше въпрос за изнамиране на нови решения, нови пазари… Доставяше ми удоволствие. Харесваше ми да се ровя в чуждите предложения, да проучвам дали идеята си заслужава да се разработи, или не, дали ще бъде рентабилна, или ще се провали… Точно тази работа ми допадаше.

— Убеден съм, майко. Това е интуицията, а тя обикновено не греши. Интуитивната менталност е свещена дарба, рационалната менталност е верен помощник. Изградили сме общество, което уважава помощника и обрича на забвение дарбата… Малцина гледат със собствените си очи и чувстват със собствените си чувства. Давай смело! Създавай проекти и ги представяй на баща ми. Той ще се убеди в твоята правота и ще ти даде жадуваната длъжност.

— Не е толкова лесно, колкото си го представяш, Младши. Опитах да поговоря с него, но той не иска да чуе. Ужким е съгласен, но само за да ме успокои. Нищо не предприема. Разбира се, бих могла да предложа услугите си на други, но според мен това ще си е чисто предателство.

— Всичко е относително, майко. Ако допрете длан за минутка на печката, ще ви се стори, че я държите така цял час. Постойте един час до красива девойка и ще ви се стори, че е било за минута. Това е то относителността. Изнамери му един нов, перспективен проект, сложи го на бюрото му, не му казвай, че е твое дело, той ще се поинтересува кой го е предложил и сам ще кацне при теб… Така ще се сложи край на съмненията и въпросите и ще бъде принуден да отстъпи.

— Младши! Ама много бързаш, дори когато мислиш!

Тя се взря в очите му сякаш за да прочете в тях как едно тригодишно хлапе е способно да й говори по този начин, но се отказа. Никога нямаше да разбере сина си. Трябваше да се примири с тази мисъл. Вече не си даваше труда да прикрива странностите му. Онзи ден си приказваха за това с Жинет… която пак й бе казала, приеми, приеми тази дарба, която ти идва от небето, не се опитвай да я възпираш. Не бил като другите, какво от това? Представяш ли си свят, в който всички да са еднакви? Щеше да бъде самоубийствено! Толкова родители се оплакват, че децата им са мързеливци, лоши ученици, невежи. Ти си имаш един малък Айнщайн, затова се грижи добре за него, подкрепяй го. Не се опитвай да го мериш с общия аршин. Равенството е тъпо понятие. Всички ние сме различни.

Тя въздъхна, потри ръце и продължи да разговоря със сина си.

— Имаш право, Младши. Остава само да изнамеря въпросния проект. В тази кухня съм толкова изолирана от света…

— А как правеше преди?

— Посещавах специализираните изложби, панаирите, изложенията… Разговарях с архитекти, дизайнери, независими изобретатели, след което пресявах предложенията, идеите… Казвах си, че сред купищата идеи несъмнено има нещо, което да влезе в работа.

— Била си права. Въображението е по-важно от знанието.

— Как да поема по пътя на въображението, след като стоя по цял ден затворена вкъщи?

— Аз ще ти помагам, майко. Ще бъда до теб. Трябва само да кажеш, че това е от полза за образованието ми, и ще имаш моята подкрепа. Заедно ще обикаляме големите международни изложения и ще откриваме нови идеи, които ще предлагаме на татко.

— Ще направиш това за мен?

— О, да! И още много други неща, които пожелаеш! Толкова те обичам, майче. Ти си моите корени, моята скала, моето тополово листо… Искам да ти помогна. Затова съм дошъл на бял свят, не го забравяй.

— Но ти вече ни направи щастливи, Младши. Самото ти раждане бе за нас благословия, извор на непресъхваща радост. Да ни беше видял отнякъде, коленичили двамата пред божественото дете, дошло да ознаменува нашата любов. Наблюдавахме те, вперили поглед в теб, нашето съкровище… което щеше да промени живота ни. И ти наистина го промени.

— Това е само началото, сама ще се убедиш. Заедно ще сътворим велики неща! Ще ми бъде много приятно да обикалям, да ходя на място, да говоря с нови хора, носители на оригинални идеи, които да претворим в конкретни резултати. Започнах да се отегчавам, само да седя и да уча, затворен между четири стени.

— Не бива да позволяваме това да те изтощава физически. Ти си още малко момче, което си склонен да забравяш! Престана да спиш следобед…

— Ненужна загуба на време, мамо, съвършено ненужна. Не спя дълго, но се наспивам бързо. Сънят е загуба на време и наркотик за ленивците.

— Отдавна съм се отказала да гадая как функционира организмът ти, Младши. Да си призная, нищо не разбирам… но пък съм щастлива, че успях да си поговоря с теб! Животът ми предостави такъв прекрасен случай…

— Случайността не съществува, майко. Случайността е Бог, който се разхожда инкогнито. Видял е, че в главата ти се въртят черни мисли, и ето че ме изпрати при теб.

— Отсега нататък двамата с теб ще помагаме на баща ти. Той страхотно се нуждае от помощ, да знаеш. Светът живее на все по-високи обороти, той не иска да признае, че остарява, но това не променя нещата.

— Светът е опасно място. Не толкова заради тези, които вършат зло, колкото заради онези, които безучастно наблюдават отстрани, без да се противопоставят.

— Ние няма да позволим на никого да го нарани нали, Младши?

— Обещавам ти, мамо! Веднага се заемам да търся нови идеи за „Казамиа“ и за теб, а ти, от твоя страна, направи списък на изложенията, които в скоро време ще посетим.

— Дадено! — възкликна Жозиан, надигайки се от стола и притискайки детето до гърдите си. — Младши! Какво щастие е, че те имам! Как успях да родя такова дете! Аз, която съм толкова невежа и простовата. Велико тайнство…

Младши се усмихна и лекичко я потупа по рамото, за да й подскаже, че няма нужда да задълбава в темата.

— Това, което е неразбираемо, е, че светът е разбираем — добави той под сурдинка, давайки отново думата на великия Алберт Айнщайн.

* * *

На другата сутрин след разговора с Ифижени Жозефин се обади по телефона на Гарибалди. Не го намери в кабинета му, затова остави съобщение на колегата му, който вдигна. Когато тя произнесе буква по буква името си, Жозефин К-о-р-т-е-с, мъжът направи лека пауза и каза:

— Аха… Това сте вие, госпожо Кортес…

С нотка на уважение, едва ли не с нежност. Сякаш я познаваше. Сякаш Гарибалди му беше говорил за нея с мили думи и затова гласът по телефона придобиваше приятелски нотки. Казваше „госпожа Кортес“ и студеният и сив кабинет на Гарибалди се озаряваше от искрица светлина.

— Той излезе по работа. Мащабна операция в средите на наркотрафикантите. Работим по много голям удар и се редуваме денонощно. Ще му предам, че сте го търсили, и той сигурно ще ви се обади.

Жозефин благодари и затвори телефона, просълзена.

Укори се за сантименталността си и се стегна. Стига си циврила за щяло и нещяло, моето момиче! Гарибалди ти прави услуга, защото си му симпатична, нищо повече! Какво си въобразяваш? Че е говорил за теб с треперещ от вълнение глас? Тя въздъхна. Колко бе изтощителна тази нейна способност всичко да усеща, всичко да чувства. Всяка промяна в тона, всяка иронична забележка или вдигане на веждите я пронизваха от глава до пети. Не успяваше да издигне преграда между себе си и останалите хора. Казваше си, този път ще опитам, ще изляза от къщи въоръжена, с щит и каска, няма да позволя никому да ми нанесе удар с нож. Само дето никога не се получаваше… И най-малката дреболия я нараняваше или я правеше щастлива. И най-малката дреболия я смазваше или разпалваше в сърцето й топлина и надежда. Аз съм една огромна попивателна, продължи тя, насилвайки се да се усмихне. Да се пошегува със себе си и със своята неизлечима сантименталност. Огромна попивателна, осеяна с петна.

Сълзите се стичаха по страните й и когато четеше дневника на Свенливия младеж.

Разплакаха я редовете, в които Кари Грант си спомняше за майка си.

Замисли се върху думите на Ифижени: „Ако вие нямате вяра в себе си, как може да искате другите да имат вяра във вас?“.

Никога нямаше да забрави момиченцето, изоставено насред разбеснялото се море. Носеше в себе си трупа на удавница.

Беше се обърнала към майка си, беше успяла да доплува до нея, извика й, почакай ме, почакай ме, вкопчи се в нея, но майка й я отблъсна с лакът. Не го каза, но все едно чу да й казва, не теб, не теб! Остави ме!

Остави ме да спася сестра ти.

Ирис. Всички обожаваха Ирис. Не можеха да устоят на чара й. Тя беше момиченце, което поглъщаше цялата светлина. Привличаше погледите на всички. Без да прави каквото и да било. Така си беше — очевиден факт. Такива деца имат всички права, те са всевластни. Защото даряват мечти на останалите, отвеждат ги другаде. Да обичаш Ирис, означаваше да бъдеш част от светлината, която струеше от нея, да получиш и ти един лъч, който да свети като свещичка…

Беше безсилна пред Ирис.

Затова навремето насред разбунтуваното море Жо се отпусна, затвори очи и се остави вълните да я търкалят.

Озова се на плажа, изхвърлила я беше една огромна вълна, след като се беше разбила в брега. Изхвърли я без никаква намеса от нейна страна. Тя излезе от водата плюейки, залитайки, с тракащи зъби. Съвсем сама. Съвсем сама… Баща й я бе грабнал и отнесъл, крещейки на майка й, че е престъпница. Тя чуваше думите, без да ги разбира. Искаше да го утеши, да го успокои, но беше изцедена, не й бе останала капчица сила.

Животът продължи, но те никога повече не отвориха дума за онази случка. Тя не разбираше, казваше си, мама е имала право да постъпи така, или татко е бил прав, повтаряше си, че истината зависи от гледната точка.

Сигурно мнозина са преживели подобни неща и тя не прави изключение. Не биваше да се преувеличава. Затова продължаваме да живеем, или по-точно да се преструваме… само дето не го осъзнаваме.

Открадваше си оттук-оттам мигове на дребни радости, частици щастие. Големите парчета не бяха за нейната уста. Задоволяваше се с малките, те й бяха предостатъчни.

Както например да знае, че Гарибалди й симпатизира…

Разбираше историята на Кари Грант и на майка му.

Всички го харесваха, намираха го за прекрасен, беше най-голямата холивудска звезда, но в душата си бе останал малкото деветгодишно момче без майка. Арчибалд Лийч умоляваше майка си да го дари с поглед. Елзи виждаше Кари Грант и не разпознаваше в него своя Арчи.

Посрещаше го, отбранително вдигнала лакът…

Отказваше коженото палто.

Хвърляше котката в другия край на стаята.

Забраняваше да я нарича „мамо“.

Отказваше да отиде да живее с него в красивата му голяма къща в Холивуд.

Държеше се хладно и разсеяно, когато той й звънеше по телефона.

Упорито твърдеше, ти не си моят син, не си Арчи…

Той настояваше. Обаждаше й се всяка неделя, където и да се намираше по света…

Със свито гърло, разтреперан.

Не знаеше кой бе всъщност.

Арчи Лийч или Кари Грант?

Бе пораснал, успял в живота, но сякаш не истински… Създавайки друга личност с името Кари Грант.

Беше я създал съвсем сам.

Като се наблюдаваше в огледалото, като преценяваше обиколката на врата си, размера на яката, пъхнал дълбоко ръце в джобовете, като променяше акцента си и работеше върху израженията на лицето, мимиките, гримасите, поведението, жестовете, като трупаше запаси от учени думи, които си записваше в тефтерче.

Справил се бе с живота съвсем сам.

Съвсем сам…

Обикновено хората, които успяват да надраснат детството си, винаги са самотници. Те са си самодостатъчни, вървят по житейския си път с ръце в джобовете, малко нестабилни, треперят леко, прокашлят се от време на време, за да си прочистят гърлото, но не спират да крачат напред.

Тя вдигна чело. Отправи благодарности към Свенливия младеж за това, че й бе разказал историята на Кари Грант. Всеки път, когато се замисляше за случката на плажа в Ландите, добавяше ново парченце към пъзела.

Да, Кари Грант бе поставил на мястото му ново парченце в големия пъзел. Кратко изречение, което тя бе формулирала спонтанно и неусетно: „Тя излезе от водата… съвсем сама“.

Съвсем сама.

 

 

Замисли се за дъщерите си.

За смъртта на Антоан.

Запита се дали Ортанс и Зое сънуват кошмари, припомняйки си края на Антоан.

Запита се дали Зое не се гушка в нея като малко момиченце, каквото вече не беше, само за да забрави за смъртта на баща си. Че смесва всичко, Гаетан, нощта в мазето, майчините обятия, ухото на плюшената играчка, което продължаваше лекичко да дъвче, за да се приспи… Беше раздвоена — с единия крак в детството, с другия в бъдещето. Не беше сигурна в коя посока да поеме. Колебаеше се.

Ортанс отдавна бе затръшнала вратата на детството. Гледаше решително напред и зачеркваше всичко, което би могло да я притесни. Своеобразна амнезия, която я предпазваше. Изковала си бе броня. Колко ли дълго щеше да я предпазва? Винаги идва момент, в който бронята се пропуква…

И моето гърло се свива, когато говоря с Ортанс. Обикалям около телефона, докато събера смелост да протегна ръка и да набера номера.

И аз се страхувам да не ме отхвърли, да не ме замери с котката.

Иначе съм прекрасна майка…

Прекрасна майка…

 

 

Набра номера на Ортанс.

Ортанс си беше вкъщи и беснееше.

— В банята има три сантиметра вода на пода и никой не си мърда пръста, писна ми от това място, писна ми! И знаеш ли какво? Оня невменяем аятолах…

— Питър ли? — опита се да налучка Жозефин.

— Този дебил! Наумил си е да ме дресира. Да ме научи как да живея! Заяви, че този път било мой ред да се обадя на собственика и да вдигна скандал… Въобразява си, че е олицетворение на морала, и ми проглушава ушите за щяло и нещяло. Повече не мога да го понасям. Смятам да се омета оттук. Онази вечер направихме опит да се сдобрим. Излязохме двамата и докато влизахме в заведението, знаеш ли какво ми каза?

— Не — отговори Жозефин, изненадана от словоохотливостта на дъщеря си.

Несъмнено Ортанс беше силно разгневена и имаше нужда да излее гнева си.

— Каза ми, всички мъже те гледат, Ортанс, но ти ще стоиш кротко до мен… без да мърдаш. Как ли пък не! Да не си мисли, че му принадлежа? Че ще излизам с него? С малките му кръгли очилца, джуджешкия му ръст и физиономията му на страдащ от запек! Болен мозък, ти казвам, болен мозък!

— Гари обажда ли се? — попита Жозефин.

— Не. Не се виждаме вече.

— Нормално — каза Жозефин, понеже знаеше от Шърли, че Гари е в Ню Йорк.

— Значи, според теб е нормално, така ли? На всичко отгоре го защитаваш! Какво доживях да чуя! Май ще е най-добре да си остана в леглото и да си запуша ушите… Това някаква конспирация ли е, или какво?

— Ортанс, миличка, успокой се. Исках само да кажа, че е нормално да не се виждате, след като той е в Ню Йорк, а ти в Лондон. Просто исках да разбера дали от време на време се чувате по телефона.

— В Ню Йорк? Какво прави в Ню Йорк? — попита Ортанс, шашната.

— Ами там е… трябва да са станали два месеца.

— Гари в Ню Йорк?

— Шърли нищо ли не ти е казала?

— Не се виждам и с нея. Заради Гари. Зачеркнах и сина, и майката от речника си.

— Той замина ненадейно.

— И защо?

— Според мен, защото… неловко ми е да ти го кажа, мисля, че е по-добре Шърли да ти разкаже.

— Мамо! Престани, ставаш смешна. Ако го науча сега от теб, ще спечеля време, нищо повече!

Жозефин й разказа за пътуването на Гари до Единбург, където искал да навести баща си, за връщането му в Лондон, за неочакваната му поява в апартамента на Шърли в ранни зори и…

— Заварил Шърли в леглото с Оливър, преподавателят му по пиано.

— Ау! Сигурно е получил страшен шок!

— Оттогава не говори с Шърли. Предполагам, че й пише имейли. Взел самолета за Ню Йорк, приет е в Джулиард Скул.

— Супер!

— Намерил си е апартамент и по всичко личи, че се чувства отлично там.

— Прекарахме нощта заедно след откриването на витрините и на сутринта отскочи до майка си. Останах с впечатлението, че е трябвало да говорят за нещо спешно…

— Сигурно е искал да й разкаже за пътуването до Шотландия. Оказа се, че не е имал време да го стори.

— А аз си мислех, че е в Лондон и ми е сърдит.

— Не те ли предупреди?

— Не. Нито ми е казвал, нито ми е пращал имейл! Прекарахме една нощ, мамо, беше вълшебна нощ и рано сутринта офейка…

— Може да ти е оставил съобщение и да не си го видяла. Случва се, нали знаеш.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Във всеки случай на мен ми се случва. Казват ми, че са ми изпратили есемес или имейл, а пък не съм получила нито едното, нито другото.

— Прави ми впечатление, че от известно време съобщенията намаляват! Казвах си, че сме в кофти момент, стараех се да не се навивам излишно, изчаквах… Сигурно пак е някакъв номер на оня, мобилния оператор „Оранж“…

— И в Англия ли има „Оранж“?

— Аз съм абонат на „Оранж“. Вярваш ли, че ме е търсил, а оттам не са ми препратили съобщението?

— Няма как да тръгне, без да ти се обади. Особено след като сте били заедно предната нощ. Гари е свястно момче.

— Знам, мамо, знам. Онази нощ беше толкова красива… Всичко беше без грешка.

Жозефин долови сълзи в гласа на Ортанс. Престори се, че не е чула.

— Напиши му имейл, Ортанс.

— Ще видя… А ти за какво ми звъниш всъщност?

— Защото ми липсваш, миличка. Отдавна не съм те чувала. Всеки път когато ти се обаждам, ми казваш, че бързаш, че нямаш време, и това ме натъжава.

— О, мамо, престани с твоите сантименталности… ще се изнервя, ще ти наговоря грубости и ти пак ще се натъжиш! Но искам да ти кажа, че като си поприказвахме, ми се подобри настроението. Книгата върви ли? Започна ли да пишеш?

Жозефин й разказа историята за Младежа и Кари Грант. Ортанс заяви, че това била тема точно за нея, наситена със сто процента емоция… Каза го без задна мисъл, напълно непринудено, със самочувствието на човек, който държи чувствата настрана от страх да не го докоснат, да не го залеят.

* * *

Дьониз Тромпет танцуваше от радост в малката си стаичка на улица „Пали-Као“. Наблюдаваше отражението си в огледалото с рамка, украсена с мидички, подарък от едно пътуване с родителите й до Порт Навало. Единствената й ваканция за трийсетина години. Те никога не затваряха магазина — беше загуба на пари. Едно лято обаче се качиха на автобуса за Порт Навало, старинно рибарско селище и според легендите пиратско убежище в бретонския залив Морбиан.

Подариха й това огледало, за да призоват красотата и щастието. Заедно с малък комплект гримове. Ще е добре малко да се поразкрасиш, я бе посъветвала майка й, отчаяна от непривлекателния вид на дъщеря си.

Тази вечер Дьониз се разкрасяваше.

Тази вечер излизаше с Брюно Шавал.

Тази вечер той щеше да я заведе да наблюдават залеза от хълма Монмартър.

Тази вечер щеше да я притисне в обятията си и прегърнати, щяха да проследят с поглед как хоризонтът се озарява от оранжево-червените отблясъци на огненото кълбо.

Облече розово-оранжева рокля. Златисти обувки на високи токчета. Златиста чантичка. Гримира се в топлите нюанси на залязващото слънце. С наведена напред глава силно тупира тънката си коса, напръска я с лак, за да й придаде обем, и отново затанцува в малката си стаичка.

Имаха среща на площад „Тертр“, щяха да се видят сред стативите на художниците и шарените тенти на кафенетата. Той щеше да я хване за ръка, да я прегърне…

Тази вечер устните им щяха да се докоснат.

Снощи, преди да заспи, препрочете любимия си роман „Интимни договорки“, бе научила наизуст огромни пасажи. Декламираше ги, затворила очи, обзета от разтапяща я топлина.

 

 

В мига, в който устните му докоснаха нейните, тялото й потръпна от удоволствие като дете, което за пръв път вкусва бучка захар. Удоволствието беше въздушно като шоколадов мус, освежаващо като първия пролетен дъжд.

Поразена, изумена, смаяна, тя се опиваше от дъха му, целувката вече не й бе достатъчна. Обгърна с две ръце лицето му с неподозирана от самата нея жар, която се развихри буйно и неконтролируемо.

 

 

Тази вечер, тази вечер…

Спусна се тичешком по стълбите, вземайки по няколко стъпала наведнъж, поздрави бакалина арабин, който бе продължил търговията на родителите й. Обикновено го подминаваше, без да го погледне.

— Всичко наред ли е, госпожице Тромпет? — учудено я попита той.

— Повече от наред… всичко е чудесно — отвърна тя и се затича, подскачайки като газела към спирката на метрото.

Ще слезе на спирка „Анверс“ и без да бърза, ще се изкачи по стълбите, които водят до „Сакре Кьор“. Няма да се качва на зъбчатата железница, за да не поеме мириса на притиснатите едно до друго тела в малката кабина, а ще пристигне горе свежа, с порозовели страни и ще застане в очакване до любимия мъж. Ще бъде бавно шествие към щастието. Ще изкачи едно по едно стъпалата към блаженството. Най-после доживя заветния миг! Тази вечер той щеше да я целуне…

Зърна отражението си в една витрина и почти се хареса, изглеждаше почти хубава. Любовта, любовта — тананикаше си тя — е най-ефикасният крем за лице… Тя е тайнственият талисман, с който да примамиш мъжа и да го накараш да те опияни с целувки и да коленичи в краката ти. Ще се нанесе ли при мен, или ще се преместим в друго жилище, след като решим да заживеем заедно? За предпочитане е да се преместим, но пък той е без работа… В началото няма да се разпростираме много-много, ще живеем скромно. Ще спестяваме, ще си направим жилищен влог, после ще продадем апартамента на „Пали-Као“ и ще си купим подходящо жилище в някой от хубавите квартали. Ще работя за двама, докато той си намери работа. Той е блестящ. Не може да си позволи какво да е…

Чертаеше планове, пресмяташе семейния бюджет, разпределяше разходите по пера: почивки, кола, храна, режийни, данъци, общи, злополуки, непредвидени разходи… обмисляше, предвиждаше, отпускаше някой и друг труден месец, преди окончателно да си стъпят на краката.

Такива мисли се въртяха в ума й, докато изкачваше стъпалата.

Забавяше крачка, за да се наслади докрай на емоцията.

Внезапно се паникьосваше. Ами ако той не дойде? Ако се откаже в последната минута? Ако майка му се е разболяла? Ако се е почувствала зле? Той говореше за нея с голяма нежност. Никога не излизал вечер, за да не я оставя самичка. Носел й пантофите, шала, с който се намятала в леглото, докато изпие отварата, която й приготвял. Двамата заедно гледали по телевизията любимата й програма. Беше син за пример.

Тя щеше да чака…

Чаках петдесет и две години, мога да почакам още, за да осъществя мечтата си. Брюно Шавал, госпожа Брюно Шавал, ще започна да се упражнявам да се подписвам с новото име. Татко и мама щяха много да се гордеят с мен.

 

 

Той я чакаше, застанал на последното стъпало. Изправен, висок, красив. Небрежно облегнат на някаква дорийска колона, поне така й се стори. Стоеше и не помръдваше, така че се наложи тя да извърви оставащите няколко крачки до него. Шавал сведе поглед и издума:

— Щастлива ли си?

Тя прошепна „да“, пламна от смущение и го последва, когато той се отлепи от колоната.

Стигнаха до базиликата. Искаше й се да я поведе за ръка, но той очевидно държеше на етикета и вървеше на почетно разстояние. Не искаше да я компрометира с неуместни жестове.

Седнаха на стъпалата, за да се насладят на слънцето, което потъваше зад хоризонта.

— Тази вечер залязва в двайсет и един и дванайсет — каза Дьониз, понеже бе прочела във вестника колонката за ефемеридите.

— А, така ли… — отвърна Шавал, внимавайки лактите им да не се докосват, — откъде знаете тези неща?

— Аз съм учена жена — отговори тя, изчервявайки се. — Обожавам цифрите… Мога да ви издекламирам таблицата за умножение наопаки и да пресмятам всякакви числа наум. Дори спечелих едно състезание, организирано от „Люстюкрю“, макаронените изделия.

— И каква беше наградата?

— Пътуване до Порто Навало. Отидох заедно с родителите ми. Толкова се радвах да им подаря едно пътуване. Беше чудесно! Познавате ли пристанището Порто Навало и залива Морбиан? Намира се на сто и двайсет километра от Нант, на сто и трийсет от Кемпер и на четиристотин и шейсет от Париж.

— Не, никога не съм ходил там.

И не мога да понасям крясъците на чайките и миризмата на водорасли, отвърна той наум с гримаса на отвращение.

В такъв случай бихме могли да отидем там за сватбеното ни пътешествие, помисли Дьониз Тромпет, изчервявайки се отново. Ще се наслаждаваме на залеза над залива, а платноходките ще се прибират в пристанището. Белите платна ще се спускат, надиплени, ветроходците с жълтите мушами ще маневрират с кормилото и ще затварят люковете. Топлият морски бриз ще гали потръпващите ни вратове. Той ще ме притисне до себе си със силната си ръка, шепнейки, да не вземеш да полетиш! Ще ме погледне със сериозно изражение и аз ще се гушна в него, простенвайки от удоволствие.

Никога няма да ме изгубиш, любими, обеща си тя, разтреперана от глава до пети.

Той изчака да се стъмни, за да се доближи съвсем леко.

Предпазливо обгърна раменете й и тя едва не припадна от вълнение.

Поседяха известно време на стъпалата. Хората се бяха разотишли. Тук-там бяха останали китаристи и влюбени двойки. Аз съм като всички останали, си каза Дьониз Тромпет, най-после и аз да се смеся с другите…

— Щастлива ли си? — я попита отново Шавал.

— Ако знаехте — прошепна Дьониз и от гърдите й се изтръгна дълбока радостна въздишка.

— А в колко часа залязва утре слънцето?

— В двайсет и един и двайсет и три.

— Вие наистина сте учена жена — отвърна той, докосвайки я леко с устни по ухото.

Тя за малко да издъхне от удоволствие.

Той я притисна по-силно, представяйки си божественото тяло на Ортанс.

— Брюно… — прошепна Дьониз, събрала кураж.

— Да?

— Толкова съм…

— Не казвайте нищо, Дьониз, нека се насладим на мига спокойствие и красота. Да помълчим.

Тя се подчини, стараейки се да запечата в сърцето си хилядите нюанси на своето щастие.

Изведнъж той скочи като натегната докрай пружина, опипа джобовете си и възкликна:

— Боже мой! Ключовете ми! Няма ги!

— Сигурен ли сте?

— Бяха у мен, когато бях в кабинета ви… Спомням си, усещах ги в джоба си, докато си говорехме.

 

 

Тогава тя се откъсна от приказния торс, сякаш изваян от самия Бернини, и от прегръдката на изпъкналите бицепси, които биха могли да принадлежат на някой моряк, зает по цял ден да опъва платната… Нежната му кожа я влудяваше, напомняше й купичка гъсто, мазно, току-що издоено мляко, от което се вдига лека пара…

 

 

— Ще се наложи да се върнем да ги потърся! Не мога да будя майка ми толкова късно… Много е слаба!

— Но току-що седнахме и си мислех, че…

… че ще я заведе на вечеря в някой от ресторантите за туристи, които пораждаха в сърцето й безброй мечти по време на следобедните неделни разходки с родителите й. Когато бяха във весело настроение, когато на хоризонта на сивия им живот проблясваше искрица надежда, те не крачеха из алеите на „Пер Лашез“, а се изкачваха до Монмартър. Тя си бе представяла как го води там на поклонение, тайно, без да му казва. Искаше да свърже мислено Брюно с родителите си…

— Да тръгваме! — заповяда Шавал с тон на римски император, свикнал да не му противостоят. — Заведи ме в кабинета си, да си взема ключовете, златиста моя прасковка.

Бе измислил този хитър ход — да се обръща към нея, редувайки почтителното „вие“ с интимното „ти“ — и тя окончателно се объркваше… А от гротескното „златиста моя прасковка“ буквално се размекваше.

 

 

Той протегна ръка, грабна яката на палтото й, привличайки я необуздано към себе си. От устните й се изтръгна вик, после още един, когато той заби зъби в нежния й врат. Сладка болка. Притисна я още по-грубо, тласкан от неутоленото желание да я докосне наистина, да гали кадифената и кожа, да прокара ръка по прекрасните извивки на сластното женско тяло…

 

 

Тя се съгласи задъхано, да, да, и се отправиха към стоянката за таксита, за да стигнат по-бързо до авеню „Ниел“.

Шавал имаше хитроумен план за действие…

Откакто времето се бе стоплило, Тромпетистката ходеше с деколтирани блузи. В браздата между повехналите й гърди Шавал бе забелязал позлатен синджир, на който висеше ключ. Плосък, сив, най-обикновен ключ, който се отличаваше от останалите жълти дрънкулки. Един път в края на работния ден, докато не я изпускаше от поглед, забеляза как тя чевръсто свали синджира и заключи едно чекмедже.

Отбеляза си, че този ключ трябва да е от особено значение.

Сега искаше да провери доколко бе вярно предположението му.

Блудкавата миризма на Тромпетистката и залязващото слънце го бяха изнервили. Не го сдържаше на едно място, трябваше да се раздвижи.

Минаваше десет, когато стигнаха до фирмата. Нито един прозорец не светеше в жилището на Рьоне и Жинет. Сигурно спяха. Никой нямаше да им се пречка.

Дьониз набра кода на алармата и Шавал мълниеносно запечата в паметта си цифрите: 1214567. Можеше да се окаже от полза.

Тя извади връзка ключове от чантата си и отключи една по една вратите.

— Не палете лампата… защото ще решат, че е обир.

— Но ние не вършим нищо лошо! — протестира Дьониз.

— Знам — отвърна Шавал, — но другите не го знаят, представете си, че вдигнат патърдия. Накрая вие ще оперете пешкира! Хората по принцип са склонни да си мислят лоши работи, нали знаете…

Тя потрепери и за малко да се откаже.

Той долови, че започва да се колебае, и изненадващо я притегли към себе си.

— Не правим нищо лошо, златиста моя прасковке…

 

 

Вървеше по петите на Дьониз към стаята й, възбуждаше го мисълта за злодеянието, което се готвеше да извърши. Как да постъпи? Поемаше огромен риск. За нищо на света не биваше тя да заподозре, че ключът е единствената му цел. Целият се разтрепери и усети как започва да се втвърдява. Беше близо до целта. Едва я различаваше в мрака, така че можа да си представи лицето на Ортанс на мястото на физиономията на Тромпетистката. Отново се сети за дългите й крака, за малките й пети, които святкаха по паважа, за изгарящото менгеме, което го притискаше и мачкаше. От устата му се изтръгна кратък вик и той сграбчи Тромпетистката, дръпна я грубо за косата и затърси устните й.

— Не тук! Не сега! — запротестира тя, въртейки глава наляво-надясно.

— Вие ме отблъсквате, мен? Аз, който месеци наред се разтрепервам при мисълта за вас?

— Не тук — повтори тя, опитвайки се да се отскубне.

— Ти ми принадлежиш, Дьониз, не го осъзнаваш, но така или иначе, ми принадлежиш.

Той мушна пръст между отпуснатите й меки гърди и докосна ключето, сгушено в ямката.

Опипа го с престорена изненада.

— Какво е това? Враждебен талисман, който да те държи далече от мен? Хитър начин да ми подскажеш да не дръзвам да се впускам в подобни опити? Да ми намекнеш, че желанието ми те обижда и наранява? В такъв случай защо не ми го каза веднага? Защо си играеш с чувствата ми? Аха, и ти си като всички жени! Студена и пресметлива… Ти се възползва от мен!

Тя пламна от смущение и отрече, изобщо не било така.

— Напротив, напротив — настояваше той, — чувствам как се противиш на моите ласки… Ах, този предателски ключ! Този злокобен вестител на злощастието.

Горещия му дъх пареше гърдите, врата, ушите на Дьониз, изгаряше я, той дишаше шумно, стараейки се да си припомни напътствията на Анриет.

Лека-полека Дьониз омекваше, отпускаше се в ръцете му, после той изведнъж я пусна, сякаш сломен, останал без сили от нейното предателство. Тя се строполи на един стол, разпери ръце и от устата й се изплъзна болезнено стенание.

— Оставям те, златиста моя прасковке. Мислех си, че между нас може да се получи нещо, но ти ме отблъскваш.

— Но аз…

— Ключето е символ на твоя отказ. Ти си страхливка и нямаш смелост да го изречеш, но ключът говори вместо теб! Кой ти го даде? Кой?

— Това е ключът от чекмеджето, в което държа важните документи и папки! — извика Дьониз. — Няма нищо друго! Кълна се!

— Ключът от тайното чекмедже на твоето целомъдрие?

— О, не! Не моето — отвърна с въздишка Тромпетистката. — Аз съвсем не съм заключена, отлично го знаете.

Колебаеше се, не се осмеляваше да му заговори на „ти“. Човек не говори на „ти“ на мечтата си.

— Защо тогава този ключ се е изпречил на пътя на целувките ми?

— Не знам, не знам — запротестира объркано Тромпетистката.

— Но знаеш, че така ме обиждаш.

— Не, нося го, за да не го изгубя. Ключът е от моето чекмедже… Нищо повече. Кълна ви се!

Тя се прекръсти и показа на Шавал, че ключето отваря това чекмедже и нищо повече.

— Чекмеджето, в което държиш малките си тайни, нещата, които криеш от мен? Например имената на любовниците си и телефоните им.

— О, не! — пламна от негодувание Тромпетистката. — Аз нямам любовник.

— Кой ще ми го докаже?

— Твърдя го…

— Тогава за какво е този ключ? Подарък от някой бивш любовник? От някой мъж, който те е желал, който може и да те е разтворил и обладал с бурен плам…

Тя го погледна, объркана, изгубила ума и дума.

— Но аз… никога не съм имала любовник. Вие сте първият ми…

— Не може да бъде! Не ти вярвам! Криеш нещо от мен! Този ключ ми се подиграва, откакто те видях. Изправил се е между нас и не ми позволява да те изям. Дай ми го!

Той грубо я изкомандва.

— Не! Нямам право!

— Тогава… Сбогом! Няма да ме видиш повече!

Той се обърна и бавно тръгна към вратата.

— Не мога, нямам право — повтаряше Дьониз Тромпет, разкъсана между дълга и любовта.

Между верността към Марсел Гробз, мъжът, който винаги я бе ценил, и желанието да се отдаде на друг, който я измъчваше със сляпата си ревност.

Също като в любимите й романи.

Тя изживяваше един от тях.

 

 

Гневът го заслепи. Той се вбеси от непреклонното й и студено държане и изправяйки рамене, дръпна яката на блузата й с две ръце и я разпра от горе до долу. Съскането на скъсания плат раздра тишината на хиляди нишки.

— Ето! Така, когато ви попитат, ще може да кажете, че не сте позволили да ви докоснат!

Тя дишаше на пресекулки. Гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано. И той отново я притисна, смазвайки я с тежестта си. Усещането от допира на кожата й му се стори невероятно познато и същевременно дяволски възбуждащо, все едно бе прекарал деня, без да сваля очи от нея, едва сдържащ нетърпението си да дочака падането на мрака…

Вече нямаше връщане назад!

Тя потъваше в невъздържаната прегръдка, удивяваше се от грубия допир с кожата му. Той я целуна. Обсипа я с безброй целувки по врата и рамото… Въздишка на отчаяние се изтръгна от устните й в момента, в който той залепи устни точно в ямката между гърдите й. С дълбока въздишка тя му подаде желаното ключе. Знаеше, че постъпва глупаво, но знаеше също, че отсега нататък нямаше да има сили да му откаже каквото и да е.

 

 

— Вземете го… ключето е ваше… — промълви Дьониз, победена.

— Не, вече не го искам.

— Вземете го и проверете сам, че не съм ви излъгала.

— Ще го сториш ли в името на нашата любов? — попита Шавал, поглеждайки я студено.

— Да — смело отвърна Тромпетистката. — Давам ви го. В знак на доказателство за любовта ми към вас.

Тя му подаде ключето и той го пусна в джоба си.

 

 

Устата му се плъзна нагоре, докосна брадичката й точно в ъгълчето на тръпнещите й устни. Спря за миг. Леко се отдръпна.

— След като ме принудихте да ви чакам, ще ви накажа. Няма да ви целуна сега и ще ви върна ключето чак утре сутрин. Ще го подложа на разпит тази нощ и то ще ми издаде тайните си.

Тя чуваше как силно и глухо бие сърцето й, объркано и в плен на жестоко подозрение. Какво искаше да каже с тези думи? Дали не го бе обидила неволно?

Той си позволи един последен жест на нежност, погали я по косата и долепил устни до врата й, прошепна:

— Косата ви с цвят на черна нощ, нежна като коприна, свежа като утринна роса… Ще я галя отново, след като ви простя.

Допирът на ръката му пораждаше у нея невероятно чувство на покой. Пръстите му леко я докосваха по челото, спускаха се към ухото и стигаха до челюстта в деликатна и сякаш разсеяна ласка. Допря палец до ъгълчето на устните й, прокара го по долната устна със съвсем лек натиск…

Тя затвори очи, извръщайки глава.

Той щеше да се върне утре. Щеше да й е простил.

 

 

Утре рано-рано, още в зори, ще извадя дубликат от ключа, си каза Шавал. Ще го дам на дъртата, ще й съобщя кода на алармата и ще й обясня точно кое чекмедже трябва да изтараши. Отсега нататък тя да се оправя. Да си измисли претекст и да дойде да дебне в сградата. Аз си изпълних задачата. Остава да получа процента, както се разбрахме.

 

 

Беше почти полунощ, когато напуснаха сградата на пръсти.

Шавал придружи Дьониз Тромпет до метрото, държеше се студено, правеше се на засегнат в мъжкото си достойнство.

— Наказана, ти си наказана — прошепна й той, рошейки леко с дъха си косата й, разтворил неволно ризата си и изложил на показ силните си загорели гърди. — Ще се видим чак утре… При условие че се държите любезно и мило! А сега, тичайте да хванете метрото. Хайде, изпълнявайте заповедта ми!

Тя го погледна с обожание, долепила молитвено длани, прошепна „до утре“ и се затича леко като девойка да хване последното метро, с което да се прибере вкъщи на улица „Пали-Као“.

Той я проследи с поглед как тича стремглаво надолу по стълбите, послушна и щастлива, и в съзнанието му се оформи неочаквана идея. Оказа се страшно лесно да излъже Тромпетистката, да й завърти главата. Тя съвсем забрави, че се върнаха, за да търсят ключовете, които ужким бе изгубил. Ще се наложи да измисли някакво обяснение. Няма да е трудно. Наивността на старата мома събуждаше у него непреодолимо желание да си поиграе с нея, да продължи да я манипулира. Защо да спира дотук? Тази жена можеше да му послужи за нещо. Все още не знаеше за какво точно. Би могъл да я накара да работи за него. Щеше със сигурност да спечели… Бе напълно достатъчно да й диша в ухото, шепнейки й „прасковке моя“, за да я размекне; щеше да е много глупав да не се възползва…

Отново усети как се втвърдява и панталонът му се издува.

И този път причината не бе Ортанс Кортес…

* * *

Ортанс си беше в стаята и размишляваше.

Гари взема самолета за Ню Йорк, без да я предупреди, съмнителна работа, ужасно съмнителна. В ябълката се бе вмъкнал червей. Налагаше се да задейства плана „Дълбок размисъл“. Да се отдалечи от проблема и да го огледа от всички възможни страни и ъгли.

Седна по турски на леглото и се съсредоточи, вперила поглед в карминената азалия, която вехнеше на перваза на прозореца, единствен спомен от витрините в „Хародс“, и се отдаде на нади шодана, йога практика, която засилва паметта и прояснява ума чрез алтернативно дишане. Един преподавател от „Сейнт Мартинс“ им я показа, за да могат да се съсредоточават в работата си. Нади шодана я изпълваше с лъчиста енергия, изостряше прозорливостта й, достатъчно бе да диша и всичко се проясняваше.

Освен дишането си бе изградила и стратегия на мислене.

Винаги тръгваше от един основен принцип: аз съм Ортанс Кортес, единствена и неповторима, изключителна, интелигентна, смела, блестяща, сластна, зашеметяваща, поразителна. Оттам нататък формулираше проблема по най-ясния възможен начин.

Днес темата за размисъл беше: защо Гари Уорд не бе предупредил Ортанс Кортес, че взема самолета за Ню Йорк?

Как ли се казва червеят, нагризал ябълката?

Прехвърли през ума си няколко предположения.

1. Бил е шашнат от гледката на Шърли и Оливър в леглото… Връщал се е от Шотландия. Сигурно нещата са се оплескали, иначе щеше да й разкаже. Нямаше да устои, нямаше да пази радостта за себе си, тя щеше да блика отвсякъде. Щеше да й каже, guess what? Имам баща. Висок, красив, луд от щастие, че ме вижда, заедно се наливахме с бира и ми подари килт с цветовете на клана. Щеше да стане от леглото, да намъкне семейната поличка и от радост да затанцува жига на отвратителния килим с жълто слънце и звезди. А той не бе облякъл никакъв килт, не се бе мятал по килима, тоест не бе имал нищо за разказване, нямаше никакви зън-зън, не проехтяха звуци от обои, не се чуха писъци на гайди.

Ортанс издиша дълбоко, запушила дясната си ноздра. Баща му! Откъде реши, че трябва непременно да го издири? Родителите само ни тежат, забавят ни, карат ни да се съмняваме, създават ни чувство за вина, тъпотии и нищо повече.

Пое въздух през лявата ноздра.

Той стига на бегом до апартамента на майка си и се натъква на голия Оливър и на голата Шърли, излетната до него. Или върху него. Или на две оплетени тела и крайници в сладострастна поза. А всички знаем, че майката не се чука. Майката няма гърди, тя е безполово същество и което е най-важното, няма любовник. Със сигурност не и любимият ти преподавател по пиано.

Той тряска вратата и изчезва на бегом. Бяга като луд, едва не го сгазва автобус, успява да се отърве на косъм, прибира се вкъщи, останал без дъх, слага глава под студената вода на чешмата, изправя се, отърсва се и се провиква, Ню Йорк! Ню Йорк!

Но пък чак да прелети Атлантика, без да я предупреди, нея…

Тук липсваше нещо.

Запуши другата си ноздра, вдиша, издавайки странен звук с носоглътката, усети как въздухът изпълва докрай гръдния й кош и премина на втората хипотеза.

2. Гари се появява ненадейно пред леглото, в което лежат Шърли и Оливър, както майка ги е родила. Върху главата му се стоварва греда, той залита, кърви, опитва се да се свърже с мен, очаква да се явя и да превържа челото му, да се втурна към летището и двамата заедно да се качим в самолета. Аз не го потърсвам. Ядосан, той отново ме намразва и отлита за Ню Йорк, парадирайки със самотата си. Гари си пада по подобни жестове. Харесва му да страда мълчаливо и после да показва белезите от забитите в дланите му гвоздеи. Оттогава се цупи и чака аз да му се обадя.

Червеят в ябълката се нарича „Оранж“, мобилният оператор. Функцията „Съобщения“ се е повредила, което е логично обяснение за малкия брой получени есемеси.

Продължително издишване. Запушване на другата ноздра и задържане на вдишването.

3. Или…

Сега вече… екстраполирам, бълнувам, гадая, обвинявам, изпадам в параноя.

И соча с отмъстителен пръст аятолаха.

За да ме „дресира“, както заявява сам той, или от ревност прослушва съобщенията, които получавам, и едно по едно ги изтрива. Гари ми съобщава, че взема самолета за Ню Йорк, и ми предлага да тръгнем заедно… Защо не? Напълно в неговия стил, една такава безумна идея. Страхотно романтично предложение…

Питър чува, Ортанс, красавице, купил съм ти билет да полетим заедно в облаците, побързай, гледани от самолета, облаците са бели и сладки, обичам те, размърдай се. Аятолахът е бесен, лигите му потичат от ревност и той изтрива съобщението, изтрива всичките съобщения, оставя само онези, които не ме вълнуват, за да не го заподозра за пъкленото му дело.

Продължително издишване. Смяна на ноздрата. Продължително вдишване, което отново оросява целия гръб, изкачва се, стига до мозъка, отваря хиляди прозорчета към вселената и я предупреждава за зловонните ветрове, които духат там. Нади шодана е мощен фар, който осветява тъмните ъгълчета, прогонва миазмите и чернобрадите врагове.

Червеят се нарича Питър и носи малки, кръгли очилца с метални рамки.

 

 

Имаше едно-две нещица, свързани с Питър, които не разказа на майка си, за да не я безпокои.

Първо: изненада го една вечер, забил нос в магистрала кокаин. Наближаваше полунощ, сигурно е мислел, че всички спят. Стоеше приведен над ниската масичка в хола и с кеф си пудреше носа. Тя се върна обратно по стълбите лека като сърничка, легна си в широкото си легло и си каза, виж ти, виж ти, аятолахът разпуска… Грижливо скъта информацията в едно ъгълче на ума си. Един ден можеше да й потрябва.

Второ: онова излизане с Питър, когато й заповяда да седи кротко до него, без да мърда. Естествено, тя не се подчини и се запиля нанякъде и в края на купона прочете следното съобщение: Къде си? Ако те намеря, ще те изчукам.

Преследва ме един надрусан аятолах.

Отпускане на цялото тяло с продължително, дълбоко издишване, което ви прочиства из основи, после пак вдишване с дясната ноздра…

Решения.

Сега щеше страхотно да внимава къде оставя мобилния си. Вече нямаше да го забравя тук и там, в хола, на верандата, в кухненския бокс, на масичката пред телевизора, на поличката в банята…

Вече нямаше да го изпуска от ръка.

И най-важното, щеше да се махне от тази къща. Жалко. Харесваше квартала, харесваше малката си таванска стая с капандурата, през която наблюдаваше небето, клона на явора, който чукаше по стъклото, френския ресторант на ъгъла, в който сервитьорката винаги й запазваше порция телешко варено; харесваше автобусната спирка с три стъпала, лабиринта от улички, дюкянчетата за дантели…

Щеше да се изнесе.

 

 

Край на сеанса нади шодана.

На мига започваше да рови в обявите на gumtree.com.

И ударението пада на израза „на мига“, каза си тя насърчително.

Пъхна крака в сатенените розови сандали, които си купи от битака на „Брик Лейн“. Обличаше се като принцеса, затова щеше да се премести да живее в дворец.

Каза си също, че спешно трябваше да си уреди стажуване през лятото.

Хоп, троп, със сигурност ще намери.

Та нали тя е Ортанс Кортес, единствена и неповторима, изключителна, интелигентна, смела, блестяща, сластна.

 

 

— И оттогава нямаш никакви новини от него?

Ортанс и Шърли си определиха среща на Саутбанк и седнаха на купичка китайска юфка на терасата на „Уагамама“. Времето беше хубаво, двете поклащаха крака, огрени от слънцето.

— Само имейли… Не желае да говори с мен. Още не. Само имейли.

— В които какво пише?

— Че животът е прекрасен, наел си е апартамент в сграда от червени тухли със зелени прозорци, на 74-та западна улица…

— Имаш ли адреса?

— Не, защо?

— Просто така…

— Намира се между „Амстердам“ и „Кълъмбъс“.

— Хубав квартал ли е?

— Много. Под прозорците му имало две дървета.

Един скейтър профуча, закова точно пред тях, вторачи се в юфката, изкряска eat the bankers, и отпраши, бесен.

— И какво друго?

— Приятел, който се казва Джеръм и работи в „Брукс Брадърс“, приятелка, която продава шоколадови хлебчета, и още една със зелено-синя коса…

— Спи ли с нея?

— Не пише.

Шърли говореше вяло, разбърквайки юфката с къри. Предаваше съобщенията на сина си, дума по дума. Ортанс се запита колко ли пъти ги е чела, след като ги знае наизуст.

— Обожава Ню Йорк през пролетта, полените се носят из въздуха, паркът е покрит сякаш със снежинки, хората ходят със зачервени очи, кихат, плачат, птички цвърчат „да-да-да“, а той им отвръща „не-не-не“, защото той не киха, не плаче, а подскача от радост. Пълно било с катерички, сприятелил се с тях. В понеделник били тъжни, понеже никой не се грижел за тях.

— Катеричките в Сентрал Парк са тъжни в понеделник? — учуди се Ортанс.

Шърли кимна, загледана унило пред себе си.

— Това ли е всичко? — продължи да разпитва Ортанс.

— Свири на пиано в задната част на някакъв музикален магазин, следобедите работи в хлебопекарна, изкарва си хляба. С една дума, е щастлив — заключи Шърли със злокобен тон.

Ортанс си припомни едно изречение от Балзак, което майка им обичаше да им повтаря, за да ги разсмее: „Ах, каза графът развеселен, виждайки, че жена му е тъжна“. Шърли изглеждаше натъжена от факта, че синът й е щастлив.

— Пита ли за мен? Интересува ли се какво правя?

— Не.

— Вероятно спи със зелено-синия бретон. Няма страшно, нали ме няма, толкова съм далече.

Това беше мълчаливо правило помежду им. Никога не си казваха кога ще се видят отново, нито дали изобщо ще се видят. Никога не признаваха колко държат един на друг. Как силно желаят да вземат лицето на другия в ръце и да го целунат по устните толкова силно, че да го заболи. От гордост. От инат. Всеки път си казваха довиждане непринудено, сякаш се предизвикваха взаимно, няма страшно, ако не те видя утре. Но си знаеха… Знаеха каква е истината.

Така че момичето със зелено-синия бретон беше без значение. Не й беше на нивото, затова не й пукаше.

Край тях мина дребен, смачкан мъж. На гърба си носеше реклама за крем против хемороиди. Ортанс ръгна с лакът Шърли, но тя не се усмихна. Беше потънала в дълбока скръб. Скръб, която я ограждаше с високи, сиви зидове, пречеше й да забележи дребния мъж, смазан от рекламата за пламнали от болка задници. На Ортанс ужасно й се прииска да си тръгне. Каишките на розовите сатенени сандали й прерязваха глезените, не биваше да ходи толкова дълго време с тях. Разклати крака в опит да облекчи глезените си.

— Мама ми каза за Гари. Че ви изненадал, двамата с Оливър.

— Оливър бе последната капка. Гари отдавна ме беше отписал. Той се отдалечава от мен, а аз не мога да го понеса.

— Виждам, видът ти е ужасен.

— Чувствам се като Ариадна в лабиринта, изгубих нишката…

— Нишката беше Гари, нали?

— Ами да…

Шърли въздъхна и всмукна една дълга жълта юфка.

— Опасно е да се закачваш за една-единствена нишка — отбеляза Ортанс. — Като я изпуснеш, се изгубваш в лабиринта.

— Точно това правя, бродя, изгубена в лабиринта… И какъв беше краят на Ариадна?

— „Издъхнахте на брега, на който бяхте изоставена…“, ако не греша.

— Точно такава участ ще ме сполети.

Досега Ортанс не беше виждала Шърли в такова състояние. Кафяви сенки под очите, сиво-пепеляв тен, косата й виснала на мръсни и слепени кичури.

— Аз овдовях, Ортанс, вдовица съм на сина ми.

— Що за странна идея, да си била омъжена за сина си!

— Така добре се разбирахме.

— Възможно е, но не е нормално. Ще ти се отрази по-добре, ако продължаваш да спиш с Оливър, казвам ти го за твое добро. Не е престъпление да си имаш собствен живот, да правиш секс, да се отделиш от сина си!

— О, Оливър…

Шърли всмукна втора жълта юфка, свивайки рамене.

— И с Оливър има проблем, но там е различно.

— Ти виждаш навсякъде проблеми, Шърли! Ако вярвам на Гари, той е свестен мъж.

— Знам. Просто…

Тя отново въздъхна. Всмукна трета нишка от пожълтялата от кърито юфка. Ортанс едва се сдържа да не я разтърси за раменете.

— Така ли ще я смучеш юфката?

— Бих искала да знам каква ми е тайната…

— Какво те мъчи ли?

Шърли запази мълчание. После упорито повтори:

— Бих искала да знам каква ми е тайната…

— По-добре направи нещо за косата си, толкова е жалка, провиснала…

— Не става въпрос за косата ми.

— Вземи се в ръце, Шърли! Направо е ужасно, пръскаш наоколо черни мисли…

— Нямам желание, нямам желание за нищо…

— Тогава скачай в Темза!

— И това ми мина през ума.

— Добре тогава. Аз тръгвам. Чао! Не харесвам потиснатите хора. Още повече че, както твърдят, тъгата била заразителна.

Шърли сякаш не я чу. С купичката китайска юфка в ръка, тя изглеждаше изгубена в лабиринта на мислите си.

Ортанс се изправи, сложи три лири на масата и остави Шърли на терасата на „Уагамама“, заета да поглъща нишките юфка една по една.

 

 

Шърли я проследи с поглед. Дълга, слаба, грациозно полюляваща се на високите си розови сандали. Отблъсвайки с чантата си зяпачите, които се опитваха да я доближат. И ето че дългата ръка на Гари обгърна раменете й. Кестенявата гъста коса на Гари се приведе над къдравата коса на Ортанс. Двамата се отдалечиха, доближили глави. Пред очите й се появи отново малката кухничка в предградието Курбвоа от времето, когато Гари и Ортанс облизваха съдовете, докато тя приготвяше шоколадовата си торта. Запотените прозорци с малките си бели перденца, привързани по средата, във въздуха се носи успокояващ и нежен аромат на сладкиш, по радиото предават Моцартова соната. Сядаха заедно на масата, плътно един до друг, бяха десетгодишни, току-що се връщаха от училище, тя им връзваше кърпи на врата, навиваше ръкавите им и им връчваше по една голяма купа, нашарена с бразди разтопен черен шоколад, която те почистваха с език, с пръсти, с цели ръце, омазвайки се до ушите. Шърли се разрида. Парещи сълзи се стичаха по страните й, падаха в купичката, сълзи с вкус на минало.

* * *

Бяха си създали този странен и очарователен навик…

Някои вечери от седмицата.

Бека го чакаше в кухнята, свалила престилката си.

Филип отиваше при нея.

Прокарваше ръка в косата си и питаше, е сега, какво ще правим днес?

Бека бе предупредила Ани, че отсега нататък тя поема приготвянето на вечерята. Ани щеше да си почива, да бродира красиви салфетки, върху които да слагат чиниите, щяха да се получат чудесни разноцветни петна. Ани се съгласи. И без това вече не й се готвеше следобед. Краката й тежаха, затова ги опъваше на една ниска табуретка да си починат.

Бека пазаруваше, нареждаше продуктите на масата, разопаковаше зеленчуците, месата, сирената, корнишоните, ягодите и черешите. Разтваряше една готварска книга и съставяше менюто. Мечтаеше си за най-различни комбинации. Пиле с ягоди? Заешко с ряпа? Калкан с карамел и шоколад? А защо не? Животът е тъжен, защото е монотонен, всеки ден се повтаря едно и също. Достатъчно е само да се сменят съставките и животът ще стане песен. Ключът се превърташе в бравата на входната врата, той се провикваше: здравейте, хей, върнах се, развързваше връзките на обувките си, събуваше се, събличаше сакото, махаше вратовръзката си, слагаше си един пуловер, който не се боеше от пръски и петна, и препасваше дълга престилка.

Белеше, режеше, миеше, чистеше семки, стържеше, кълцаше ситно-ситно, мелеше, пълнеше, шпиковаше, кормеше, скубеше пера, обливаше с вряла вода, приготвяше фрикасета, покриваше със сосове, размразяваше, печеше до златисто, сгъстяваше сосове, разбиваше яйца, украсяваше, майстореше и…

Говореше.

За най-различни неща, за това-онова. Понякога и за себе си.

Тя слушаше, с едно око следеше как върви готвенето, с другото четеше в готварската книга.

После двамата запретваха ръкави.

Тя водеше хорото…

Той казваше, че така се връща в детските си години. Голямата нормандска кухня, медните съдове, които искряха с червени отблясъци, черпаците, окачени на стената, старите керамични плочки, сплетените венци лук и чесън над прозорците, перденцата на сини и бели квадратчета. Беше единствено дете и се криеше в полите на Марселин, готвачка, прислужница и бавачка.

Бека подбираше съдовете, приготвяше яйцата и брашното, маслото и магданоза, тиквичките, патладжаните и чушките, отпушваше бутилката олио и заявяваше, че готвенето всъщност било лесна работа, само префърцунените французи го усложнявали излишно. Той протестираше, твърдеше, че няма друг език на света, който да възпява гастрономията и кулинарното изкуство, защото то е изкуство, скъпа Бека. Тя отвръщаше дрън-дрън, той се палеше, изброявайки разни сосове: бял сос, червен сос, бешамел, сабайон, грибиш, рибен сос, сос от твърдо сварени яйца с чесън и оцет, провансалски сос, сос велуте и за капак му затваряше устата с кулибяк, слагайки край на препирните.

Бека ликуваше.

Ровеше се из готварските рецепти и учеше сложни френски думи.

Свикваше да разговаря с него, докато запържваше маслото и чесъна до златисто.

 

 

С всеки изминал ден ставаха по-близки.

Всяка споделена тайна носеше името на ястие, което тя отбелязваше на черната дъска на Ани, окачена в кухнята.

Получаваше се нещо като детска броилка.

 

 

Споделяше с него историята на изгубената си любов.

Която я посещава нощем.

Когато всички спят. Любимият не искал да се среща с никого. Тя го хокала, глупчо такъв…

Той протестираше:

— Не го наричайте така, Бека, та вие сте влюбена в него.

— О, да, прав сте! Обичах го и още го обичам — казваше тя, хапейки пръста си. — Но само аз го виждам, нощно време, също както г-жа Муир и нейния призрак.

— И аз съм призрак за жената, която обичам.

— Единствено от вас зависи да махнете белия чаршаф. Какво ще кажете да сготвим един огретен от карфиол за вечеря? С бешамел. Бял сос върху бял зеленчук, с мляко и бяло сирене, ще изглежда добре, нали?

Той кимаше.

Заемаха се за работа, без да престават да споделят съкровените си мисли.

— Един ден ще отида в Париж. Сега чакам тя да ми се обади, да ми съобщи, че най-сетне е изплувала от мъглата, че е събрала смелост…

— А сега да разбием яйца за този зеленчук от семейство кръстоцветни.

— Добре сте си научили урока, скъпа Бека.

— А вие запомнете добре този урок, Филип — не чакайте. Времето минава толкова бързо… Изплъзва се между пръстите. Понякога всичко се решава буквално за секунди, а и те по-късно могат да се окажат цяла вечност.

— Един ден тя ще ми звънне и ще скоча в Евростара.

— В този ден ще бъдете най-щастливият влюбен.

— Много влюбена ли бяхте, Бека? — осмели се той да попита, докато слагаше лепенка на порязания си пръст.

Толкова ситно бе накълцал магданоза за салатата, че се бе наранил и сега целият плот беше осеян с червени петна.

— О, да! Нито за миг не престанах да го обичам… До момента, в който си тръгна на онази пресечка в Сохо. Една линейка блъсна мотора му, каква ирония, а? Напусна сцената точно в три такта. Едно: каза ми довиждане, широко усмихнат, две: сложи си каската, и на три изчезна зад ъгъла. Едно, две, три, като при танците.

Тя тактуваше, поклащайки глава, вдигнала високо ръце, изпъчила гърди, готова да затанцува.

— Не го видях повече. Никога.

— Дори в болницата?

— Не отидох да го разпозная, нямах сили. Исках да запазя прекрасния спомен за живия, енергичен мъж, за когото сърцето ми бе туптяло толкова време. Моят повелител и моето вдъхновение. Аз танцувах за него, изразявах мислите и идеите му. Той ме държеше високо във въздуха, никога не докосвах земята… до онзи ужасен ден, в който се размазах на паважа.

— И оттогава никога ли не се качихте отново на сцената?

— Бях стигнала възрастта, когато трябваше да сляза от сцената. На четирийсет години окачваш палците на пирона, вече си стара.

Тя извърна глава към прозореца и тъжно се усмихна.

— Неведнъж в живота си съм била стара…

Обърна се отново към него, погледът й срещна неговия.

— Бяхме решили да отворим балетна школа. Той беше хореограф, аз — неговата примабалерина. От цял свят идваха да видят постановките му. Аз бях балерина от Кралския балет, скъпи мой. Питате ли се защо кралският главен градинар ме подслонява в къщичката? Защото ме помни. Гледал ме е да танцувам, аплодирал ме е…

Тя се поклони с грациозен реверанс — истинска балерина с пачка, нежно пърхаща с мигли.

— Изживяхме прекрасни години, създадохме прекрасни спектакли. Той не искаше ние да танцуваме, а публиката да вижда как музиката танцува… Беше учил композиция в Петербург, беше руснак, баща му е бил прочут пианист. Всяко движение, което репетирахме, беше като самостоятелно звучаща музикална нота. Той обичаше всякакъв вид музика, музиката беше неговото богатство… беше отворен към света. Имаше идея, след като сляза от сцената на Кралския балет, да отвори школа, в която да обучава балерини и хореографи. Нещо като балетна академия… Бяхме намерили парите, помещението в Сохо. Отиваше да подпише документите за наема, когато го блъсна линейката.

— Нямахте ли деца?

— Това бе другото ни голямо нещастие. Изгубих момченце при раждането му. Толкова скърбяхме… Той ми казваше, не плачи, то беше ангел вестител, отвори пътя на следващото, което скоро ще дойде. Вдигаше очи към небето, сякаш се молеше. Наричаше ме „сърце мое“, не плачи, не плачи, сърце мое… След като си замина, вече нямаше за кого да живея, за кого да танцувам…

— И рухнахте.

— Върнах се на земята. Беше истински ад…

Тя се усмихваше, наливайки млякото.

— Не виждаш как затъваш. Казваш си, това е някакъв кошмар. Преставаш да плащаш наема, забравяш да обядваш, да се решиш, да спиш, да се събуждаш, после вече не ти се яде, не ти се пие, тялото ти плува в дрехите, удивяваш се, че все още си жив. Приятелите те избягват. Когато се появят неприятностите, хората започват да се боят, че ще се заразят, нещастието се предава… А може и аз да съм се отдалечила, за да не ги притеснявам, да не съм в тежест.

В погледа й се въртеше изтърканият филм от онези страшни години. Филип долови, че тя се съсредоточава, за да разпознае замъглените кадри.

— После всичко се завърта на висока скорост. Телефонът престава да звъни, прекъсват го. Месеците минават. Все си мислиш, че тънката нишка, която едва-едва те свързва с живота, най-сетне ще се прекъсне… Само дето не става както си го представяш.

— Нека позная…

— Не можете, винаги сте имали сигурност, не знаете какво е. Когато останеш без обезопасителна мрежа, тогава си в опасност…

— А на мен именно мрежата ми действа сковаващо.

— Защото така искате. Помислете, Филип. Мрежата е извън вас. От вас зависи да я пробиете. Аз бях вързана отвътре.

Той в недоумение разпери ръце. Карфиолът се вареше в тенджерата, от време на време тя го бодваше с върха на ножа, за да провери дали е готов.

Той настояваше:

— Налага се да ми обясните. Не може да твърдите нещо толкова страшно и да се измъкнете с един пирует.

— Елате.

Тя го хвана за ръка и го заведе в хола.

Погледът й обхождаше четирите внушителни лампи, монтирани върху вазите от кована мед, вази от Жан Дюнан, местеше се на окачените по стените картини. Автопортрет на Ван Донген, маслена картина от Ханс Хартунг, рисунка с въглен от Жан-Франсоа Миле, композиция в сиво, червено и зелено от Полякоф. Тя стоеше, безмълвна. Той се отпускаше в един фотьойл и клатеше глава.

— Не схващам мисълта ви…

— От улицата научих много неща. Разбрах, че най-дребните неща могат да ме направят щастлива. Подслон в къщичката на кралския интендант, купичка топла супа, одеяло, което изрових от един контейнер за смет…

— На мен също някои предмети ми носят щастие. Този например, който сочите.

— Тези предмети ви държат в плен, пречат ви да живеете. Запълват цялото ви пространство. Вие сте обграден. Затова сънувате този кошмар… Дарете ги някому и ще се почувствате по-добре.

— Та това е целият ми живот! — протестираше Филип.

Всеки ден Бека посочваше още някой предмет, картина, фотьойл, рисунка, акварел, бронзов часовник с махало, гравиран със сложни плетеници, и всеки ден със спокоен тон му казваше:

— Това, което смятате, че е вашият живот, всъщност ви задушава. За начало, започнете лека-полека да се освобождавате от купищата мебели, картини, художествени предмети, които трупате, без дори да им обръщате внимание… у вас има прекалено много пари, Филип, не е хубаво това!

— Действително ли мислите така? — питаше той с тон, в който прозираха упорство и съпротива.

— Много добре го знаете, че го мисля. Отдавна, при това. Слушам ви да говорите, но чувам най-вече това, което премълчавате, а това, което не казвате на глас, е далече по-важно от думите, които произнасяте.

Този ден се бяха върнали в кухнята. Тя поля с гъстия сос бешамел сварения карфиол. Бяха опекли парче телешко с лукчета, отвориха бутилка леко вино.

Ани, Доти и Александър им изръкопляскаха, възхитени. Оценяваха ястията, попивайки устни със салфетките си, досущ като гастрогурута.

Той не чуваше. Мислеше за казаното от Бека.

 

 

И един хубав майски ден…

Влезе в кухнята, където Бека белеше глави от копър, за да ги опече на жар, застана зад гърба й, точно пред прозореца над мивката. Тя не се обърна, заета да разполовява главите копър.

— Спомняте ли си какво ми казахте за четирите ми салонни лампи?

— Спомням си.

— Продължавате ли да мислите така?

— Само с едната от тях могат да се наобядват десетки гладни хора. С останалите три ще можете да си светите също така добре!

— Ваша е. Давам ви я. Постъпете с нея, както желаете.

Развеселена, тя снизходително отвърна:

— Отлично знаете, че така не се прави. Няма да застана на ъгъла на улицата с лампа в ръка и да я разпарчетосам на храна и завивки!

— В такъв случай, предложете нещо и да го направим двамата заедно. Аз ще ви дам лампите и картините. Не всички, но достатъчно, за да успеете да направите нещо.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Да не си мислите, че не скучая в този прекрасен апартамент? Да не си мислите, че не виждам мизерията навън? Толкова лош ли съм според вас?

— О, не… Изобщо! Нямаше да остана да живея у вас, ако бяхте някой мръсник.

— Тогава предложете нещо.

— Все още не ми се е избистрило в главата. Казах го ей така, без да мисля.

— Помислете тогава.

Тя вдигна очи към небето, избърса ръце в кърпата, метната на дръжката на фурната, и въздъхна.

— Какво точно искате, Филип? Обърквате ме, не знам какво да мисля.

— Искам мир. Искам да живея в мир със себе си, да знам, че съм полезен, да мога да ощастливя един-двама души и да изпитам удовлетворението от мисълта, че водя почтен живот. Вие можете да ми помогнете, Бека.

Тя го слушаше, сериозна, съсредоточена. Сините й очи бяха потъмнели, бяха станали почти черни, гледаха го втренчено.

— Ще сторите това? Ще се откажете от всички тези джунджурии?

— Мисля, че съм узрял… Ще ви помоля само да не ме пришпорвате.

* * *

Един ден Жозефин случайно попадна на г-н Боасон.

Той чакаше на опашка в аптеката, свел очи над белезникавите си безкръвни бузи. Тя се нареди зад него. Дю Геклен търпеливо охраняваше пазарската количка навън на тротоара. Заради теб вися на опашка, за болното ти ухо, затова мирно и никакво скимтене!

Стоеше на опашката с рецептата от ветеринаря в ръка, когато погледът й бе привлечен от тила на мъжа пред нея. Жо имаше навика да оглежда подробно мъжките вратове. Твърдеше, че по тях може да разгадае душата на собственика. Този пред нея я смути. Беше врат на победен човек. Съвсем късо подстригана коса, обрана нависоко, сякаш орязана със скалпел, зачервена кожа, на места болезнено раздразнена, прозрачни, фино очертани уши, приведена напред глава. Мъжът се закашля с продрана кашлица, която извираше дълбоко от гърдите; сложи ръка на устата си, обърна се настрана и тя разпозна г-н Боасон. Устата със стиснати устни, която никога не се усмихваше. За миг реши да го докосне по рамото и да му каже, познаваме се, може да не знаете, но ние се познаваме. От доста време живея с вас, чета за тревогите и вълненията ви… но се сдържа. Все пак беше странно да стои толкова близо до мъжа, чието сърце биеше под всяка дума от черното тефтерче. Толкова често й идеше да го посъветва, да го утеши.

Не отместваше поглед от тила му. Той продължаваше да кашля, с ръка на устата. Тя забеляза, че маншетите на ризата бяха закопчани с прекрасни перлени бутонели. Подарък от Кари Грант?

Дойде му редът и той пристъпи напред. Носеше бежовото си демисезонно палто, копие на мантото на г-жа Боасон. Протегна рецептата си, дълга, ситно изписана, като страница от молитвеник. Аптекарката го попита дали иска сега всичките лекарства, или има възможност да се върне следобед. Той отговори, че ще изчака, и се дръпна встрани. Погледите им се срещнаха и Жозефин му се усмихна. Той я изгледа учудено. Вдигна яката си, сякаш да остане незабелязан. Тя си отбеляза, че беше много слаб, с хлътнали страни.

 

 

Гарибалди потвърди предположението на Жозефин.

Свенливия младеж се казваше г-н Боасон.

Прочете й по телефона справката, която бе получил от познатия си от службите.

— Нямаме кой знае какво за него, г-жо Кортес. Смятам, че фигурира, защото в продължение на две години е бил в екипа на премиера Баладюр и още две при Ален Жюпе. Ще ви прочета това, с което разполагам… Г-н Пол Боасон. Роден на 8 май 1945 в Мон дьо Марсан. Баща — генерален директор на Националната каменовъглена компания. Майка — домакиня. Завършил Политехниката, випуск 1964, което означава, че е приет да следва през 1964.

— Коя година е завършил? — попита Жозефин.

— Юни 1967 и веднага е назначен в каменовъглената компания, препоръчан със сигурност от бащата. Вашият човек не е по авантюрите! Върви по стъпките на таткото, без да се съпротивява.

— Сигурно е бил отчаян.

— Не е бил в центъра на вниманието. Не е принадлежал към нито една политическа партия, профсъюз или сдружение. Не притежава даже читателска карта за никоя библиотека! Да не е отвратен от живота?

— Горкият… — съжали го Жозефин.

— През 1973, на сбирка на бивши студенти от Политехниката, се запознава с Антоан Бренер, изгряваща звезда на голистката партия Съюз на демократите за републиката. Много красив мъж… Висок, спортен тип, елегантен. Вашето протеже е ценител на привлекателните мъже. Не греша, нали?

Жозефин пусна забележката край ушите си.

— Той също го забелязва и двамата се срещат отново. Сътрудничат си по различни задачи и, изглежда, се сближават, въпреки че продължават да си говорят на „вие“ и не си ходят на гости семейно. През 1993 Антоан Бренер получава Министерството на околната среда и назначава нашия човек за шеф на кабинета си. За г-н Боасон следват, както изглежда, две щастливи години в министерството. Той очевидно е напълно предан на Бренер. Впоследствие, през май 1995, в новото правителство на Ален Жюпе Антоан Бренер е министър по европейските въпроси и г-н Боасон е назначен… тук ще ви помоля да проявите подобаваща сериозност.

— От камък съм.

— Технически директор на транспорта по въжени линии на хора и материали.

— Не виждам нищо смешно!

— Ще ви обясня на достъпен език: дружество на въжените линии в зимните курорти… Г-н Боасон е всичко друго, но не и интригант или амбициозен кариерист! Да смени коридорите на властта с железариите, не ми изглежда никак вдъхновяващо… и в никакъв случай не е повишение.

— Не ме учудва, той е сантиментална натура.

— Тук сте права, да отворим дума за сантименталния му живот.

— Жена му се казва Жьонвиев, предполагам.

— Първата му жена. На двайсет и две се оженил за Жьонвиев Люзини. Отнесена от левкемия десет години по-късно. Бездетен брак. През 1978 се жени повторно, за Алис Гоше, домакиня, от която има двама синове.

— Които познавам по лице.

— С това се изчерпва справката. Безличен живот, безлична кариера, нерадостна, равна и сива съдба… Сигурно не е и шумен съсед. Ако искате моето мнение, госпожо Кортес, вашият Свенлив младеж е живял пълноценно в продължение на трите месеца на снимките на „Шарада“, след което се е свил в ъгъла и е вегетирал. Оттеглил се е от живота едва седемнайсетгодишен! Не ми е много ясно как ще изкарате цял роман от това, вижда ми се малко кратичко.

— Защото не сте чели дневника му, нито биографията на Кари Грант.

— Във всеки случай щастлив съм, че ви помогнах, и ако имате нужда от още нещо, обадете се, винаги ще съм на разположение.

 

 

Жозефин купи капки за Дю Геклен, прибра се вкъщи и отвори черното тефтерче. Изпод колебливите думи на Свенливия младеж сега ясно виждаше приведената глава и тънкия крехък врат на г-н Боасон, който кашляше, закрил уста с ръкавицата си.

Днес, 18 януари, е рожденият му ден. Става на петдесет и девет години. На снимачната площадка организираха тържество. Голяма торта с двайсет свещички. Двайсет свещички! Защото, гръмогласно обяви продуцентът, за нас, Кари, вие сте и винаги ще бъдете млад мъж! Той благодари с кратко, забавно слово. Започна с това, че бил вече на почетна възраст, когато не той тича подир жените, а те подир него! Било особено приятно усещане… Всички се разсмяха. Добави, че на шейсет продължавал да бъде все така загубен и недоумявал как е успял да направи кариера! Неотдавна отказал ролята на Рекс Харисън в „Моята прекрасна лейди“, преди това тази на Джеймс Мейсън във филма „Роди се звезда“, на Грегъри Пек в „Римска ваканция“, на Хъмфри Богарт в „Сабрина“, на Джеймс Мейсън в „Долита“ и спирам дотук, добави той, защото ще решите, че съм изключителен бездарник! Всички присъстващи заръкопляскаха и запротестираха. Пак ги сложи в малкото си джобче…

Откакто ми се довери, се промени. Сякаш ме избягва. Маха ми отдалече, но винаги прави така, че да не останем двамата насаме. Голям зор видях, докато измисля какъв подарък да му направя… и ми се струва, че се оказа най-тъпият подарък на света. Подарих му шал, красив кашмирен шал от „Шарве“. Всичките ми спестявания отидоха.

Шал!

За човек, който живее в Лос Анджелис!

Хората от снимачния екип се изхилиха подигравателно, виждайки подаръка ми.

Той ми благодари, сгъна шала и го върна в кутията!

Аз измънках някакво извинение. Той се усмихна и каза: don’t worry, my boy. В Холивуд понякога захладнява. Ще го нося в Париж.

Скоро си заминава, знам. Видях в програмата му. Остават му едва два дни снимки…

 

 

Най-после успях да се доближа до него. Трябва да съм изглеждал ужасно, защото той сложи ръка върху моята с думите:

— Неприятности ли имаш, my boy? Добре ли си?

— Скоро ще си заминете…

— Не бива да се натъжаваш. Наистина ли си тъжен?

— Защо ме питате?

— Не бива, my boy. Заминавам, връщам се към моя живот, ти също ще се върнеш към своя. Ти си в началото на страхотен път! Виж сега как ме принуждаваш да бъда сериозен! Хайде, хайде!

Усетих как сърцето ми бавно се свива.

— Наистина си заминавате, нали?

Той повдигна учудено вежда, както го прави във филмите. Имах чувството, че играе роля.

— Да, аз ще си замина, а ти ще останеш… И приятелството ни ще остане един прекрасен спомен… За теб и за мен.

Вероятно съм изглеждал ужасно жалък и това го подразни.

— Come on, smile!

— Не искам спомени, още съм млад да имам спомени… Искам да бъда с вас. Отведете ме със себе си! Ще ви бъда секретар, ще ви нося куфарите, ще шофирам колата ви, ще гладя ризите ви, ще правя каквото пожелаете… Ще се науча, аз съм едва на седемнайсет, на тази възраст се учи бързо.

— Хайде, хайде! Не прави драми. Беше красива среща, красив миг. Не ги разваляй.

 

 

След тези думи пред мен сякаш се разтвори бездна. Започнах да пропадам, протягах ръка да се вкопча в някое дърво или храст, или коренище, той си заминава, заминава си, аз оставам. А какво ще бъде бъдещето ми? Ще завърша Политехниката и ще се оженя. Без значение за коя, вече ми е напълно безразлично. Ще остана с Жьонвиев, тя поне знае, досеща се, край нея ще вдишвам уханието на покойната ми любов. Ще мога да й разказвам още и още за времето, когато съм бил с него, говорел съм с него, когато заедно пиехме шампанско и наблюдавахме покривите на Париж… Ще завърша Политехниката и ще се оженя за Жьонвиев. След като заминава, без да му е мъчно, без да страда от раздялата.

— Come on, my boy! — повтори той, раздразнен.

Сконфузих се, реших, че съм проявил лош вкус, и се почувствах едва ли не омърсен…

Той скочи в колата и шофьорът подкара към хотела, а аз останах с очи, плувнали в сълзи.

Намразих се… Възможно ли е да съм такъв смотаняк!

Изпратих го с поглед. Всичко ми бе като в мъгла. Сякаш онова, което изживяхме, онези чудни откровения, които бе споделил с мен, никога не бяха съществували. Той просто обърна страницата и продължи.

За пръв път се почувствах излишен. Почувствах се не на мястото си. Прониза ме ужасната мисъл, че си бях изпял песента, че с мен беше свършено.

Непоносима мисъл.

Тръгвайки, забелязах в ъгъла на масата кутията с шала.

Шалът бе останал в кутията…

 

 

23 януари 1963. Най-тъжният ден в живота ми. Недоумявам откъде черпя сили да пиша.

Когато се прибрах след тържеството за рождения му ден, вкъщи сякаш бе паднала бомба. Директорът на подготвителната школа се обадил на родителите ми, за да ги уведоми за честите ми отсъствия. Вашият син не учи, натрупал е много отсъствия без извинителна причина, не можем повече да го задържим. Баща ми беше бесен. Толкова силно стискаше зъби, че се уплаших да не ги счупи. Мама плачеше, повтаряше, че съм непрокопсаник, че от мен няма да излезе нищо, че ще се наложи да ме пратят в казармата! Стоях заключен в стаята два дни, без да излизам, без да се виждам с никого, без да мога да се обадя по телефона. През цялото време си повтарях, че това са последните му два дни в Париж! Поболях се от мъка! Истински се поболях! Нямаше как да скоча през прозореца, живеем на шестия етаж! Нищо, не можех да сторя нищо…

Бях затворник.

Татко се срещна с директора. Не знам какво му е казал, но изглежда, ми дадоха втори шанс. Страшен шанс, няма що!

Разрешиха ми да излизам, но с абсолютната забрана да ходя на снимачната площадка.

И без това нямаше да се върна там, знаех, че снимките са приключили.

Чудех се само дали бе отлетял, или си бе продължил престоя в Париж. Дали не се разхождаше по кея на цветята. Любимото му място за разходка.

Снощи, след часовете, отидох до хотела на бегом, тичах като луд.

На рецепцията ми казаха, че е заминал, но оставил писмо за мен. Мъжът ми подаде един плик с името на хотела.

Не го отворих веднага.

Сърцето ми биеше до пръсване.

Прочетох го вечерта, в стаята си.

… My boy, запомни това: човек сам отговаря за живота си. Не бива да упрекваме никого за грешките си. Човек сам кове щастието си и понякога пак той е главното препятствие пред своето щастие. Ти си в зората на своя живот, аз съм в залеза на моя, затова мога да ти дам само един съвет: слушай, слушай вътрешния си глас, преди да решиш по кой път да поемеш. В деня, в който го чуеш, сляпо го следвай. Не позволявай на никого да те отклони от пътя ти. Никога не се страхувай да се бориш за това, което ти е присърце.

Това ще бъде най-трудното за теб. Ти си убеден, че не струваш нищо, затова не си представящ щастливо бъдеще с твоя отпечатък… Но ти си млад, можеш да се промениш, не си длъжен да следваш пътя на родителите ти.

Love you, my boy…

Много пъти препрочитах писмото. Не исках да повярвам, че повече няма да го видя. Той не ми бе оставил нищо, нито адрес, на който да му пиша, нито пощенска кутия, нито телефонен номер. Нямаше как да се свържа с него.

Изплаках си очите.

Повтарях си, че животът ми е свършил.

Наистина мисля, че е свършил.

 

 

25 декември 1963. „Шарада“ е пуснат по екраните в Щатите. Изчетох всички статии и отзиви във вестниците. Страхотен успех. Хиляди се редят на опашка за билети от шест часа сутринта пред Рейдио Сити Мюзик Хол на Шесто Авеню. Студено е, вали дъжд, но те не се отказват и стоят…

Прочетох във вестника и едно интервю на Стенли Донън, в което той говори за него. „Няма друг актьор като Кари Грант. Той е единствен. В играта му няма нито една фалшива нотка. Ако изглежда уверен в себе си, ако играе с голяма лекота, то значи, че е силно съсредоточен… че се е подготвил предварително… Грант изпипва детайлите, уточнява всичко до минутата. Детайлите, в това е неговата сила. Талантът му не е само дар божи, а и резултат от огромен труд…“

Сега вече имах усещането, че окончателно съм го изгубил…

Прочетох и нещо от Тони Къртис: „Научаваш повече, докато гледаш Кари Грант да пие кафе, отколкото за шест месеца в театралното училище…“.

А аз какво научих от него?

Аз какво научих от него?

Това бяха последните думи от черното тефтерче. Жозефин го затвори и си каза, че благодарение на Кари Грант тя поне е научила много.

Зое се затвори в стаята си заедно с Ема, Полин и Ноеми. Довършваха есето за Дидро, което трябваше да представи утре сутринта пред класа и г-жа Шокар.

Зое не искаше да се изложи. Не и пред г-жа Шокар, която много обичаше.

Бе се излегнала на леглото и мислеше за Дидро.

И за Гаетан.

Гаетан! Откакто бяха поговорили откровено, се носеха на крилете на любовта. Тя съставяше списък от „Искам“ и „Не искам“, нещо като игра. Колкото по-дълъг беше списъкът, толкова повече й се струваше, че любовта й е силна, голяма, вечна. Не искам любовта ни да намалява. Искам винаги да бъде като в началото, в главата ми да звучат песни, сърцето ми да е готово да полети, животът наистина да е в розово. Не искам да се уморя от любов. Искам да го обичам колкото може по-дълго. Не искам да има възходи и падения. Искам да бъда винаги на сто хиляди метра височина. Twist and shout, come on, come on, baby now. Искам да стана символ на любовта, на голямата любов, като Джони Деп и Ванеса Паради, in love за цял живот.

Приятелките й си водеха бележки в полето на сборника с развитите теми по литература.

Трите се бяха спрели на Дидро за груповите задания. Избраха го заради антиконформизма му и заради острия му език.

Луда съм по Дидро, мислеше си Зое, докато препрочиташе записките си. Той прави всички на пух и прах, разказва им играта. И Люли, и Мариво, най-жесток е, когато описва Расин в човешки план: „коварен, вероломен, амбициозен, завистлив, проклет“. Но пише също: „… след хиляда години ще разплаква хората; ще бъде обект на възхищение във всички страни по света. Ще бъде източник на вдъхновение, пример за хуманизъм, състрадателност, нежност; хората ще се питат кой е бил, откъде е родом, и ще завиждат на Франция заради него. Причинил е страдания на някои и други хора, вече покойници, които, честно казано, не ни вълнуват. Несъмнено щеше да е за предпочитане, ако природата го бе надарила с добродетелите на благороден мъж, с качествата на великодушен човек. Бил е като дърво, в сянката на което са изсъхнали околните дървета; задушил е растенията, поникнали в подножието му; за сметка на това се е извисил до небесата; клоните му са се разпрострели надалече; дарил е сянка на онези, които са спирали и ще спират да потърсят отмора до величествения му ствол; давал е вкусни, прекрасни плодове и неуморно продължава да ги дава и до днес“^[9].

Тя харесваше езика на Дидро. Харесваше пунктуацията му, харесваше къде избира да постави точката и запетаята.

— От „Салоните“ ли ще започнем? — попита Ема.

— Да… и с Фрагонар?

— Да, ще покажа някоя репродукция, докато Полин говори…

— „Това тук е един огромен омлет от деца — прочете Полин, — изобразени са стотици, преплетени едно в друго. Плосък, жълтеникав, безжизнен, монотонен колорит, неясен рисунък. Разпръснатите помежду им облаци са също толкова жълтави и безинтересни. Господин Фрагонар е дяволски блудкав. Хубав омлет, пухкав омлет, с много яйца, жълт омлет, изпечен точно колкото трябва.“ Злобно е, не мислите ли? — заключи Полин, която беше добродушна и не обичаше да критикува.

— Фрагонар вероятно се е спихнал.

— Май ще взема да си купя всичките „Салони“, направо обожавам всяка дума, всяко изречение, искам краят им да не се вижда, а то си е така, вижте само каква тухла е това произведение! — възхитена възкликна Зое.

— Ох, и ти с твоите книги! — подкачи я Ема. — Човек ще си помисли, че не четеш достатъчно.

— На Зое й липсва чувство за мярка — заяви Ноеми, палейки цигара.

— Не тук, в стаята ми! — викна Зое. — Мама не разрешава да пуша!

— Ще отворим широко прозореца.

— Тогава мога ли да запаля и аз? — попита Ема.

Зое не отговори. Сама срещу трите, нямаше смисъл да спори. Гаетан й бе обещал да й изпрати дълъг имейл тази вечер… Дидро, Гаетан, един дълъг имейл в перспектива… Беше най-щастливото момиче на света.

 

 

След като изпрати приятелките си, отвори широко прозореца, облече друга блуза, огледа се в огледалото и одобри това, което видя. Беше добър знак. Защото има едни такива дни, в които се гледаш в огледалото, докато пееш, миеш си зъбите и се кълчиш, а на другия ден се поглеждаш и си казваш, че приличаш на размазан желиран бонбон.

Седна на компютъра и отвори пощата си.

Имейлът на Гаетан се мъдреше най-отгоре.

Когато работата допреше до сериозни неща, той предпочиташе да пише, вместо да говори. Твърдеше, че говоренето било трудна работа. Предполагало двама души — единият седи и слуша как другият си разтваря душата. А когато пишеш, си представяш, че си сам, че говориш на себе си и никой не те слуша.

Гаетан също като нея имаше годишни изпити.

Днес сутринта е бил изпитът по география.

Не се справих блестящо, но няма страшно. Географията не ми е любима. Направих, каквото можах, подготвих се, няма място за съжаления! Сега вече знам, че съм способен здраво да се трудя, и ми харесва да го правя. Напълно съм способен да постигна успехи, не съм ли прав? Да ти разказвам ли още? Добре… започвам. Сутринта ставам, мама вече беше на крак; помоли да поговорим, преди да изляза. Каза ми такива работи, че сърцето ми се обърна. Неща, които никога не ми е казвала, които ме промениха, които… Страхотни, нямам думи. Изгледа ме странно, тъкмо си пиеше кафето, каза, че не желае повече да се занимавам с нея, че е добре, обича ме, иска да съм щастлив, защото тя не може да бъде щастлива, ако аз не съм. Е, това вече ми дойде повече. Сякаш тежест ми падна от гърба, почувствах се свободен. Мама да ми каже такова нещо, страхотно, нали, като гръм от ясно небе. Не мога да ти обясня, но все едно че сега вече мога да порасна истински, разбираш ли. Направо уникално. Което, разбира се, не ми пречи да се страхувам за мама. Но не по същия начин, не сякаш зависи от мен… Дори да знам, че е така. Защото Шарл-Анри се грижи единствено за себе си и ще се махне от къщи, Домисий и тя. Следващата година ще отиде на пансион. Решено е. Тя заплашва, че няма да отиде, че постоянно ще бяга, но при всички положения решиха да отиде. Тогава ще останем само ние двамата с мама. И макар тя да твърди, че може сама да се справя, знам, че винаги ще има нужда от мен… Тя просто не може да се справи сама, не го знае, но на мен ми е ясно. Аз не съм отговорен само за моя живот. Ако оставя мама сама, с нея е свършено.

Затова искам да се върнем в Париж. Повече не мога да търпя дядо и баба и всички останали да ми дишат във врата, и целият град да те зяпа, понеже си стъпил накриво. Тук хората нямат какво да правят, освен да клюкарстват един за друг. Знаят само да се подиграват, когато някой сгази лука. В нашето семейство често се случват такива работи… Зое, кажи ми, нали е в реда на нещата да се греши, да се правят тъпотии? Дори когато си възрастен като мама… Затова двамата с нея ще се махнем оттук. Ще се върнем в Париж. Засега не ми е много ясно къде ще отидем, понеже мама няма кой знае колко пари. Казва ми, че е готова да работи, да бъде продавачка в бутик, има изискано възпитание, би могла да продава часовници или бижута. Много си пада по часовниците. Струва ми се, че й действат успокояващо. Ще си потърси място като продавачка на часовници и ще наемем малък апартамент, и така ще се виждаме с теб и ще бъда щастлив…

Сърцето на Зое подскочи. Той щеше да се върне! Twist and shout, come on, come on! Щеше да го вижда всеки ден. Биха могли да дойдат у тях. Ще живеят в стаята на Ортанс… Или в кабинета на мама, когато Ортанс е тук. Тя не си идваше често. Животът й беше в Лондон. Или другаде. Често повтаряше, че за нея Париж бил минало.

Ще поговори с майка си по въпроса.

 

 

Отговорът бе „не“.

Категоричен отказ.

Отказ, какъвто досега Зое не бе чувала от устата на майка си.

— Дума да не става, изключено, Зое.

— Ама апартаментът е прекалено голям за двете ни.

— Казах вече, не — повтаряше Жозефин.

— Ама го направи за г-жа Бартийе и Макс. За тях можеше^[10]…

— Беше много отдавна. Вече съм друга, промених се.

— Станала си егоистка!

— Не. Чуй добре какво ще ти кажа, Зое… В главата ми се заражда книга. С всеки изминал ден в мен назрява желание за писане, имам нужда от място, от тишина, от празно пространство, от самота…

— Те няма да заемат място! Ще се свият някъде. Майка му иска да работи, а той ще ходи на училище с мен. О, мамо! Кажи „да“.

— Не, не и не… онова време свърши!

— В такъв случай къде ще отидат? — попита Зое със сълзи в гласа.

— Нямам понятие и не е моя грижа. Не желая да жертвам тази книга. За мен тя е важна, миличка. Много важна. Разбираш ли?

Зое клатеше глава. Не, не разбираше.

— Но пак ще можеш да пишеш.

— Зое… Ти не знаеш. Не знаеш какво значи да „пишеш“. Това значи да отдадеш всичките си сили, цялото си време, да съсредоточиш цялото си внимание на едно нещо. Да не ти излиза от главата. Да не те прекъсват, за секунда дори за каквото и да е друго… То не е, като да получиш внезапно вдъхновение и да нахвърляш няколко думи на белия лист, то означава да работиш, да работиш, да работиш, да сееш идеи, да изчакаш да поникнат и да ги откъснеш чак когато напълно узреят. Не преди това, защото има опасност да ги прекършиш, не и след това, защото тогава пък повяхват. Означава да не се отпускаш, да бъдеш бдителен, обсебен, вманиачен… Непоносим за околните.

— Ами аз тогава?

Ти си друго нещо, ти си част от приключението. Другите обаче не са, Зое, другите не са…

— Излиза, че когато пишеш, трябва да живееш сама, съвсем сама.

— Би било идеалният вариант, спор няма. Аз обаче имам теб, обичам те повече от всичко на света, тази любов ме изпълва с радост, със сили, ти слушаш внимателно какво ти говоря, разбираш, ти си отличен слушател… Но не и другите, Зое, не и другите.

— Значи — отвърна Зое, свеждайки глава и слагайки оръжие, — ти наистина смяташ да напишеш историята на Свенливия младеж?

Жозефин я прегърна и шепнешком потвърди, да, ще я напиша, точно това ще направя.

— Откри ли кой е Младежа? — продължи да разпитва Зое, опряла брадичка в рамото на майка си.

Жозефин отвърна шепнешком: да, открих.

Ще отиде при него да си поговорят, ще го помоли за разрешение да разкаже личната му история. Ще му обясни как благодарение на Кари Грант и на черния дневник самата тя е успяла да изплува от мъглата, ще опише бушуващите вълни на Атлантика, Анриет и Люсиен Плисоние, кошницата с провизии за пикника на плажа на Ландите, Ирис, чадъра, желанието да порасне, желанието да стане някой, да стъпи здраво на крака, някой, който е открил своето място вън от мъглата.

След това ще се обади на Серюрие, ще му каже…

Че има идея, дори нещо повече от идея.

Начало на роман. Роман, който лека-полека се оформя в главата й. Сглобява се постепенно, парче по парче.

Всъщност тя вече беше измислила първото изречение.

Но няма да му го каже.

Ще го запази за себе си. За да запазят думите силата си непокътната, за да не се разнесат по въздуха.

„Ще пише както никой досега не е писал, с думи, познати на всички“, както е казала Колет.

Не бива да огласяваш думите, които се готвиш да напишеш, те трябва да си останат нови, неупотребявани. Когато ги четеш, трябва да оставят в теб впечатлението, че досега не са употребявани, че са съвсем нови, че никой досега не е изпълвал белия лист с такива думи…