Подробностите не бива да се пренебрегват. Те изпъстрят житейския ни път с малки бели камъчета. Обикновено грубите хора, вечно бързащите, онези с боксьорските ръкавици, припрените и напористите, които вдигат много пара, пренебрегват подробностите. Устремили поглед към тежкарското, импозантното, лъскавото, не желаят да изгубят дори минута и да се наведат за нещо дребно — монета, сламка, трепереща човешка ръка.

Ако се наведем, ако спрем времето за миг, ще открием диаманти в протегнатата ръка…

Или в боклука.

Това се случи с Жозефин през нощта на 21 декември.

Очертаваше се хубава вечер.

Ортанс се връщаше от Англия и животът внезапно ставаше по-забързан. Изникваха хиляди неща за разказване, хиляди планове, хиляди песни за тананикане, хиляди неща за пране, че и блузата с хилядите басти за гладене, хиляди вълнуващи приключения, напомни ми да звънна на Марсел да го питам… и телефонни обаждания, и списъци, и знаеше ли, че, и кажи ми защо, и чудесното преживяване, за което разказа на майка си и на сестра си, седнали в кухнята — историята с витрините на „Хародс“. Представяш ли си, мамо, ти даваш ли си сметка, Зоенце, две витрини, на които с големи букви ще бъде изписано името ми на „Бромптън Роуд“ в Найтсбридж! Две витрини „Ортанс Кортес“ в най-посещавания лондонски магазин! Е, признавам, не е най-шикозният, нито най-изисканият, но за сметка на това е посещаван от най-много туристи, най-много милиардери, най-много хора, дошли да се насладят на моя уникален, изключителен талант!

Разперила широко ръце, тя се въртеше вихрено из кухнята, антрето, хола, грабна Дю Геклен за лапите и го завъртя, въртеше го, без да спира, истински цирков номер, бедният дебел и непохватен Дю Геклен не знаеше дали да се остави да го влачат, учудено гледаше Жозефин с поглед тревожен и молещ за одобрение, накрая се нагаждаше към стъпките на Ортанс и показваше радостта си с оглушителен лай.

— Ама сигурна ли си, че си спечелила конкурса? — попита я Жозефин, след като Ортанс, останала без дъх, се тръшна на един стол.

— Не само сигурна, мамо, сто процента сигурна. Няма начин! Натъпках сивито си с живописни и суперважни факти и случки. Развих две идеи, едната според мен гениална: „Какво да правим със сакото зимно време?“. Да го носим над дебел пуловер, наметнато, като жилетка, небрежно завързано на кръста, да го ушием от дебел вълнен плат, за да наблегнем на това, че може да служи за палто? Защото зимно време наистина си блъскаме ума какво да правим със сакото! Само по сако ни е студено, завираме, ако го носим под палтото. Да преоткрием сакото! Да го скроим по-обемно, но без да утежняваме силуета, да го направим по-леко, без да рискуваме да пипнем бронхопневмония. Раздиплих темата, приложих скици. Впечатлих мис Фарланд, аз ще съм избраницата… нямаш грижа!

— Кога ще разбереш?

— На втори януари. Телефонът ми ще звънне и ще ми съобщят, че съм избрана. Да знаете само… не ме сдържа на едно място! Остават ми десетина дни да родя някаква идея, ще обикалям Париж, ще зяпам витрините, ще мисля само за това и ще открия идеята, гениалната идея, а после ще трябва само да я илюстрирам. Бум и пляс! И ставам кралицата на Лондон!

Тя се надигна от стола и весело подскочи, демонстрирайки оптимизма и прекрасното си настроение.

— За да го отпразнуваме, довечера ще ти направя ронлив ябълков пудинг! — обяви Зое, подръпвайки тениската с Готиния Джо^[1], подарък от Ортанс.

— Благодаря, Зойченце! Ще ми дадеш ли рецептата, за да го направя на момчетата у дома? Толкова неща имам да ми прощават!

— Да! Да! — провикна се Зое, поласкана от оказаната й чест и от възможността да бъде част от лондонския й живот. — Ще уточниш, че е от мен, нали? Ще им кажеш, че аз съм ти я дала…

И тя побягна към стаята си да донесе безценната черна тетрадка и да започне приготовленията за пудинга.

— Ох, мамо, толкова съм щастлива! Толкова щастлива… Ако знаеше само!

Ортанс се протегна и въздъхна.

— Иска ми се вече да сме втори януари, как ми се иска!

— Ами… Ами ако не спечелиш конкурса? Не се навивай толкова.

Леко пренебрежителна усмивка, свиване на рамене, поглед, вдигнат към тавана и продължителна въздишка.

— Как така, ако не го спечеля? Не си го и помисляй! Аз я раздвижих тази жена, заинтригувах я, накарах я да трепне развълнувано, населих самотата й със страхотни очаквания, тя се видя в мен като в огледало, съживи младостта си, надеждите си, а и документите ми са безупречно изготвени. Длъжна е да ме вземе! Прогони от ума си и най-дребната отрицателна мисъл, защото можеш да ми я предадеш!

И тя бутна стола си назад, по-далече от майка си.

— Казвам го ей така, от предпазливост — извини се Жозефин.

— Добре! Но никога повече не го казвай, защото може да ми отровиш късмета! Ние двете сме различни, мамо, не го забравяй и в никакъв случай не искам да заприличам на теб… в това отношение — добави тя, за да смекчи казаното.

Жозефин пребледня. Беше забравила с каква решителност е изпълнена Ортанс. Каква дарба притежаваше да преобразява живота си в поле на кипяща дейност. Дъщеря й вървеше напред с магическа пръчица в ръка, докато тя самата се силеше да подскача схванато като крастава жаба.

— Имаш право, скъпа моя, ще те изберат. Просто се страхувам за теб. Това чувство е присъщо на всяка майка.

Ортанс изкриви лице в гримаса при думите „чувство“ и „майка“ и помоли по възможност да сменят темата. Щяло да бъде за предпочитане.

— А Ифижени? Как е тя? — продължи тя, скръстила ръце на гърдите.

— Иска да си смени работата.

— Да напусне портиерското жилище?

— Страхува се, че ще я напуснат — отвърна Жозефин, доволна от тази лека игра на думи, която Ортанс не забеляза.

— Така ли? И защо?

— Твърди, че някаква жена иска да я измести. Утре ще ходи на събеседване за работа, нещо в лекарски кабинет, да вдига телефона и да записва часове за пациентите, да организира графика. Смятам, че е точно като за нея.

Ортанс се прозя. Интересът й към Ифижени беше минал.

— Някакви новини от Анриет?

Жозефин поклати глава.

— По-добре — въздъхна Ортанс. — Като се има предвид колко е добра към теб!

— А на теб обаждала ли се е?

— Не. Сигурно има други неща за вършене… Нещо друго?

— Получих писмо от Милен. Тя все още е в Китай, но иска да се върне във Франция. Пита дали мога да й помогна. Не разбрах дали иска да й намеря някаква работа, или да я приема вкъщи.

— Ама че нахалница!

— Не й отговорих. Не знаех как да й обясня.

— Правилно си постъпила! Да си стои там и да ни остави на мира!

— Самотата сигурно й тежи.

— Не ме интересува! Забрави ли, че беше любовница на мъжа ти? Невероятна си, нямам думи!

Ортанс я изгледа с отчаяние.

— А новите съседи какви са?

Жозефин тъкмо се готвеше да ги опише, когато Зое разплакана се втурна в кухнята.

— Мамо, мамо! Не мога да си намеря тетрадката с рецептите!

— Хубаво ли претърси навсякъде?

— Навсякъде, мамо! Навсякъде! Няма я!

— Не може да бъде. Сигурно си я прибрала някъде и си забравила къде.

— Не, търсих и прерових всичко и така и не я открих! Писна ми! Ама как ми писна само! Аз прибирам, Ифижени ми разбърква нещата, сменя им местата!

Очите на Зое бяха плувнали в сълзи и изразяваха такова отчаяние, че нямаше думи, способни да я успокоят.

— Ще я намерим, не се безпокой.

— Аз пък ти казвам, че няма, убедена съм! Много добре знам, че я е изхвърлила, тя всичко изхвърля! Сто пъти й казах да не я пипа, обаче тя не ме чува! Държи се с мен, сякаш съм бебе. Сякаш става дума за някаква тетрадка с драсканици! Ох, мамо, ужасно е, струва ми се, че ще умра.

Жозефин стана и отиде в стаята на Зое.

Провери под матрака, избута леглото, разрови гардероба, премести бюрото, изпразни ученическата й чанта, из въздуха се разхвърчаха гащички и чорапки, но така и не откри черната тетрадка.

Седнала на мокета, Зое плачеше, дърпаше и мачкаше тениската си.

— Държа я винаги тук, на бюрото. Освен когато я нося в кухнята… но след това винаги я връщам. Знаеш колко държа на нея, мамо! Няма я, нали ти казвам, че я няма. Ифижени я е изхвърлила, когато е разтребвала.

— Не, не! Не е възможно!

— Напротив, мамо, тя е грубиянка! Всичко иска да изхвърли!

Тя заплака още по-неутешимо. С рев на агонизиращо животно, легнало на хълбок в очакване на края.

— Зое, умолявам те! Не плачи! Ще видиш, че ще се намери.

— Няма да се намери и ти много добре го знаеш, и никога повече няма да мога да готвя, докато съм жива! — ревна Зое, останала без дъх. — Ще си остана без спомени, без минало, всичко беше в тази тетрадка! Целият ми живот!

Ортанс наблюдаваше реката от сълзи с поглед, в който се четеше раздразнение и отчаяние.

Вечерята беше мрачна.

Зое подсмърчаше, Жозефин въздишаше, Ортанс не отваряше уста, но неодобрителното й мълчание показваше, че ненужно се драматизира загубата на някаква тетрадка с готварски рецепти.

Хапнаха с нежелание задушения петел с вино, който Жозефин бе приготвила предния ден за посрещането на Ортанс, и си легнаха, разговаряйки полугласно, сякаш се връщаха от погребение.

Откакто обядва с Гастон Серюрие и след като той й намекна, че авторските й права доста са се стопили, Жозефин не можеше да мигне. Лягаше на гръб, започваше да се върти в напразни опити да си намери удобна поза, чудеше се как да постави дясната си ръка, после лявата, дали да лежи със свити или отпуснати крака, а в главата й се въртяха и подскачаха в бесен канкан цифри, които я водеха право към разорение. Страхът от недоимъка отново я сграбчваше. Страхът от беднотията и от необходимостта да си брои стотинките. Безкрайните пресмятания на светлината на слабата крушка. Старата спътница, която смяташе, че е прогонила завинаги от живота си, сякаш се връщаше обратно с бърза крачка.

Това беше първата тревожна вълна.

Ставаше, отиваше до бюрото, вадеше банковите извлечения, смяташе и пресмяташе, проверяваше по три пъти сбора, оплиташе се, отново започваше, изваждаше някакви цифри, лягаше си, пак ставаше, забравила бе данък сгради… и хайде отново… Представяше си как продава апартамента, премества се в по-евтин. Поне притежаваше чудесен апартамент в хубав квартал. Можеше да го продаде. Да, обаче имаше да погасява още вноски от заема, докато го изплати напълно. Ами училището на Ортанс, квартирата й в Лондон, месечната й издръжка. Не бе отворила дума за това пред Серюрие. Никога нямаше да се осмели да го стори.

Забравила бе, че парите са коварно нещо. Очертаваха се нови битки с притесненията и дребните сметки.

Нито за момент не се замисляше за Зое. Всичките й страхове идваха от Ортанс. Мисълта да не може повече да й купува красиви дрехи, да я принуди да се премести в по-евтина квартира, на по-непрестижно място, да я ограничи за това или онова, да й попречи да гради мечти, които би могла да осъществи… И дума да не става! Възхищаваше се от смелостта и амбицията на дъщеря си. Чувстваше се отговорна за влечението й към лукса. Никога не бе имала смелостта да се противопостави на желанията й. Затова бе справедливо да си понесе последствията.

Жо се стегна, пое си дълбоко дъх, казвайки си, трябва само да измисля някаква история и да седна да пиша. След като успях да го сторя веднъж…

В такъв момент я връхлиташе втората тревожна вълна и я помиташе. Нажежени клещи стягаха гърдите й. Не можеше да си поеме дъх. Задушаваше се. Разтриваше се в сърдечната област. Започваше да брои, за да успокои пулса си и да нормализира дишането. Едно, две, три, няма да се справя, седем, осем, девет, никога няма да се справя, сънувах, че съм загърбила страховете, в продължение на две години се унасях в измамно спокойствие… дванайсет, тринайсет, четиринайсет, аз съм книжен плъх, не съм писателка. Мишка, която си печели хляба, ровейки из лавици, натъпкани с прашни книги. Серюрие каза, че съм писателка, за да ме подтикне да се заловя за работа, без да го мисли в действителност. Сигурно повтаря едни и същи приказки на всички автори, които кани на дежурния обяд в дежурния ресторант, чието меню знае наизуст…

Отново скачаше.

Отиваше в кухнята да пие вода. Едва се държеше на крака, подпряна на ръба на мивката.

Говореше на Дю Геклен, който, разтревожен, не я изпускаше от очи, няма да се справя, знаеш ли, първия път успях, защото Ирис ме буташе в гърба. Имаше сили и за двете ни, съмненията не я терзаеха, не ставаше посред нощ да прави сметки, да събира и изважда, липсва ми, Дуг, липсва ми…

Дю Геклен изпускаше дълбока въздишка. Когато започнеше да го нарича Дуг, това означаваше, че моментът е важен. Или изпълнен с напрежение. И той клатеше глава наляво-надясно, опитвайки се да отгатне дали става дума за голямо щастие, или за голямо нещастие… Вперваше в нея поглед, натежал от неимоверно отчаяние, и тя клякаше, прегръщаше го и търкаше едрата му черна глава на доблестен рицар.

Усамотяваше се на балкона и се взираше в звездите. Свела глава, отпуснала ръце между коленете, Жо ги умоляваше да я дарят със сила, да й изпратят умиротворение. С останалото все някак ще се справя… Вдъхнете ми порива, желанието и ще поема отново напред, обещавам. Много е тежко да съм сама, винаги сама. Сама да правя всичко всеки ден.

Обръщаше се към звездите с молитвата, на която бяха откликвали.

— Звезди, умолявам ви, направете така, че да не съм сама. Направете така, че да не съм бедна, направете така, че да не бъда тормозена, направете така, че повече да не треперя от страх… Страхът е най-големият ми враг, парализира ме, оставя ме без сили. Дайте ми покой и ми вдъхнете сили, изпратете ми този, когото тайно очаквам и не мога вече да доближа. Направете така, че да се съберем и никога повече да не се разделяме. Защото любовта е най-голямото богатство и не мога да се лиша от нея…

Молеше се на глас и покриваше с пелената на тревогите си осеяното със звезди небе. Тишината, мирисът на нощта, вятърът в клоните, всички тези заобикалящи я знаци, с които бе свикнала, обгръщаха думите й, умиротворяваха я. Страховете й изчезваха. Отново можеше да диша, нажежените клещи отпускаха хватката си, надаваше ухо, за да долови изтракването на вратата на таксито, докарало клиент до дома му, почукването на женски токчета по тротоара, дали жената живее сама, или се прибира при спящия съпруг? Нощта отново бе приятелски настроена. Нощта вече, не криеше заплахи.

Тази нощ обаче мирът не падна от небето.

Свила ръце в юмруци под пухената завивка, Жозефин повтаряше: тетрадката на Зое, тетрадката на Зое, умолявайки небето да я открие. Тетрадката на Зое, думите се бяха врязали в ума й и й причиняваха мигрена. Зое и готвенето, Зое и подправките, сосовете, суфлетата, които бухваха или се спихваха, разбитите на сняг белтъци, разтопеният шоколад, жълтъкът, който се запича до златисто, двете белят ябълки, лепнещото по точилката тесто, карамелът, който започва да прави светли мехурчета и не трябва да се изпуска от очи, фурната, в която изчезва тортената форма. Животът на Зое е събран в тази тетрадка: рецептата за „пилето колело“ — печено пиле, наричано с това красноречиво име в някои африкански страни, защото има много дълги крака и когато се затича, все едно върти педали, — донесе рецептата от Кения, „истинското“ картофено пюре на Антоан, скаридите по скандинавски, рецепта от приятелката й Ема, ябълковият пудинг на г-жа Астие, учителката й по история, лазанята на Милен, спагетите със сьомга на Джузепе, крем карамелът с бадеми и крокан от Ифижени… Целият й живот преминаваше като на филм с тези рецепти, прекъсвани тук-там от кратки описания. За времето, как е облечена, какво казал еди-кой си и какво станало след това, най-различни бележки, които говореха много за личността й, истинска лична карта. Моля ви, звезди, върнете й тетрадката, тя не ви е нужна!

— Ще бъде прекрасен подарък за Коледа — добави Жозефин, вперила очи в небето.

Звездите останаха неми за молбата й.

Жозефин се изправи, наметна завивката на раменете си, мушна глава през вратата на стаята на Зое, видя, че е заспала, лапнала крака на Нестор, любимата й кукла… Беше вече на петнайсет, но Нестор й въздействаше безотказно.

Отиде в стаята си и опъна пухената завивка върху леглото. Нареди на Дю Геклен да се свие на кравай на килима. Мушна се под топлия пух и затвори очи, без да престава да повтаря: тетрадката на Зое, тетрадката на Зое… Изведнъж в ума й нещо прещрака: кофите за боклук! Права бе Зое, ами ако Ифижени, която наистина не понасяше и най-малкия безпорядък, я е хвърлила на боклука?

Жо изхвръкна от леглото, изпълнена с чувство на радостна увереност.

Кофите! Кофите за боклук!

Скочи в дънките си, облече един дебел пуловер, обу си ботушите, събра си косата, грабна чифт гумени ръкавици, фенерче, свирна на Дю Геклен и слезе на двора.

Влезе в помещението, където десетина велосипеда и две триколки висяха на стените, окачени като огромни парчета месо в хладилната камера на месаря. Приближи се до четирите импозантни черни контейнера, преливащи от отпадъци. Блъсна я неприятен мирис на влажно и гнило и тя сбърчи нос. Сети се за Зое и решително бръкна с две ръце в първия контейнер.

Отваряше найлоновите торби една по една, ръцете й потъваха в нещо меко, лепкаво или ръбесто и остро, обелки, кокали от джолан, стари гъби, картонени опаковки, бутилки — очевидно съседите не практикуваха разделното хвърляне на отпадъци, промърмори тя с укор, докато ровеше да напипа гладката тетрадка с твърди корици.

Разпознаваше предметите опипом, като слепец.

На няколко пъти почти се отказа, повдигаше й се от парливата замайваща воня.

Извръщаше глава, предпочиташе да не гледа до какво се докосва, разчитайки, че ръцете й ще открият ценната тетрадка. Прехвърляше, ровеше, спираше за кратко на нещо правоъгълно, което й заприличваше на бележник, изваждаше го и го оглеждаше на светлината на фенерчето — капак от кутия за обувки или за прочутите бадемови сладки, специалитета на Екс ан Прованс, — заравяше се отново в мръсотиите, извръщаше глава да си поеме дъх и пак нападаше.

След третия контейнер беше почти готова да се откаже. Подът беше хлъзгав и едва не падна.

Извади ръце и се дръпна назад, разочарована.

За какво й е притрябвало на Ифижени да изхвърля тетрадката?

Тя благоговееше пред учението и не спираше да повтаря, че било единствената надежда за бедняците. Училището ни помага да се издигнем, госпожо Кортес, ето, вижте ме мен, не се изучих и сега си хапя лактите… Всяка есен грижливо подвързваше учебниците, слагаше красиви етикети с прилежно изписани отгоре им имена на децата й, извадила език, накрая залепваше разноцветни лепенки, за да ги разпознават по-лесно… учебникът по география, по математика, по френски. Никога нямаше да изхвърли бележник със записки! Никога! По-скоро би го отворила, би го разгледала съсредоточено, подпряла лакти на масата.

Единствено споменът за мъката на Зое, реките от сълзи, устата й, разкривена от отчаяние, я подтикваше да продължи да рови в боклука.

Даде си кураж. Напъна се и с две ръце повдигна капака, попадна на кокал от печено бутче, което подаде на Дю Геклен и продължи да тараши.

Най-накрая облечената й в ръкавица ръка напипа нещо правоъгълно и твърдо. Тетрадка! Тетрадката!

Грабна го и го измъкна, щастлива и горда.

Огледа го на лъча на фенерчето.

Действително беше бележник, бележник с черни корици, но не беше този на дъщеря й.

На корицата нямаше нито снимки, нито шарени лепенки. Беше много стар бележник, който не се бе разпаднал само защото нечия умела ръка го бе облепила с няколко пласта тиксо.

Жозефин махна ръкавиците, отвори го, насочи светлината на фенерчето към него и зачете.

„Днес, 17 ноември 1962 година, е първият ми работен ден, първият ден на снимки. Взеха ме за асистент на филма «Шарада» на Стенли Донън, романтичен трилър, който снима в Париж. Купувам кафета, цигари, стоя на телефона. Работата ми я намери един приятел на баща ми за награда, че си взех матурата с «много добър». На снимки ходя само петък вечер и в края на седмицата, през останалото време се готвя за конкурсния изпит за Политехниката. Не искам да ме приемат…

Днес животът ми ще се промени. Влизам в нов, опияняващ свят, светът на киното. Задушавам се. Имам чувството, че знам предварително как ще протече животът ми. Че родителите ми всичко са решили вместо мен. Какво ще работя, коя ще бъде жена ми, колко деца ще имам, къде ще живея, какво ще бъде неделното меню… Не искам да имам деца, жена, не искам да завършвам престижно висше училище. Искам нещо друго, но не знам какво точно. Кой знае какво ще ми донесе това приключение? Професия, любов, радости и разочарования? Не знам. Знам само, че на седемнайсет очакваш всичко, затова очаквам да получа всичко и нещо отгоре.“

Почеркът бе прав, буквите стегнати. В края на някои думи бяха изкривени като пречупени. Напомняха осакатени крайници. На човек му ставаше болно, докато четеше. Хартията беше пожълтяла и осеяна с петна. На някои места мастилото беше избледняло и думите едва се разчитаха. Цели страници към средата се бяха слепнали и бе трудно да се отделят, без да се скъсат. Изискваше се голямо търпение, иначе половината текст щеше да се изгуби.

Жозефин обърна първата страница, за да продължи, но се наложи леко да я поразтърка, за да я отдели от следващите.

Досега не съм живял. Подчинявал съм се. На родителите ми, на учителите, на това, което е прието да се прави, да се мисли. Досега бях добре възпитано безгласно отражение в огледалото. Никога не бях аз. Впрочем не знам кой съм аз. Все едно съм роден облечен… Благодарение на това бачкане ще мога най-сетне да разбера кой съм и какво очаквам от живота. Ще разбера на какво съм способен, пуснат на свобода. На седемнайсет години съм. Затова не ми пука, че ще бачкам без пари. Да живее животът! Да живея аз! За пръв път в мен се надига вятърът на надеждата… и този вятър адски ми харесва…

Беше личен дневник.

Какво търсеше в кофата за боклук? На кого ли принадлежеше? На някого от блока, иначе нямаше да е тук. Но защо го бяха изхвърлили?

Жозефин запали осветлението в помещението, седна на пода. Ръката й се подхлъзна на обелка от ябълка, която се залепи на дланта й. Тя отърси длан с погнуса, обърса се в дънките си и продължи да чете, опряла гръб на един контейнер.

28 ноември 1962 година. Най-накрая видях Кари Грант. Той изпълнява главната роля във филма, женската главна роля е поверена на Одри Хепбърн. Страхотен красавец! Много е забавен и се държи толкова естествено. Влиза в стаята и цялата я изпълва. Преставаш да забелязваш околните. Току-що бях занесъл едно кафе на шефа на осветителите, който дори не ми благодари, и се загледах в сцената, която снимаха в момента. В киното не се снима според хронологията на историята. Снимат в продължение на една-две минути и режисьорът извиква „край“! Разискват нещо, някоя дребна подробност и повтарят една и съща сцена няколко пъти. Чудя се как се оправят актьорите в тази бъркотия… Скачат от една емоция в друга или я изразяват многократно, но по различен начин. На всичко отгоре трябва да са естествени, непринудени! Кари Грант недоволстваше, защото беше с гръб към светлината и ушите му изглеждали огромни и червени! Наложи се да ги прилепят до черепа с прозрачна лепенка и кой трябваше да намери лепенка за нула време? Аз. Когато размахах рулото, горд, че съм го открил толкова бързо, той ми благодари и добави: кой ще хареса моя герой с тези червени, огромни уши, нали, my boy?

Така ме нарича, my boy. Сякаш създава връзка помежду ни. Първия път, когато се обърна към мен с тези думи, аз се стреснах, стори ми се, че не съм чул добре! Освен това, докато ги произнасяше, ме погледна право в очите със сериозно изражение, в което се четеше интерес… Направо бях шашнат.

Нужно е да владееш поне петстотин дребни неща, за да направиш добро впечатление, добави той. Повярвай ми, my boy, много дълго време съм отработвал подробностите и сега, на петдесет и осем години, за мен няма тайни… Наблюдавах го, докато играеше сцената, и бях поразен. Той влиза в ролята и излиза от нея, сякаш съблича дреха. Животът ми се промени, откакто той ме заговори. Откакто ме заговори не Кари Грант, когото бях гледал на снимки в „Пари Мач“, а просто Кари… Кари само за мен.

Доколкото разбрах, Одри Хепбърн се съгласила да се снима във филма само при условие, че той ще й партнира. Обожава го! Има една много комична сцена във филма, когато тя му казва:

— Знаете ли какво не е наред с вас?

Той я поглежда, разтревожен, и тя отговаря широко усмихната:

— Нищо.

И то си е така, при него няма нещо, което да не е наред…

Във филма играе един французин — Жак Мартен. Не говори английски или може би съвсем малко, затова му пишат репликите фонетично. Много е смешно и всички се забавляват.

8 декември 1962.

Вече сме приятели! Когато пристигам на снимачната площадка и ако не е зает да снима или да говори с някого, ми маха с ръка. Малък поздрав, с който ми казва, хей, радвам се да те видя… и целият се изчервявам.

Между снимките идва да ме види и ме разпитва подробно за живота ми. Иска да научи всичко, но няма кой знае какво за разказване. Казвам му, че съм роден в Мон дьо Марсан, името го разсмива, че баща ми управлява френската въгледобивна промишленост, че е завършил Политехниката, най-престижното висше училище на Франция, че съм единствен син, че съм си взел матурата с похвала и че съм на седемнайсет години.

Той ми разказа, че на седемнайсет вече бил живял хиляда живота… Късметлия! Попита имам ли си приятелка и аз пак пламнах от смущение! Той се престори, че не е забелязал. Много деликатен мъж.

Щеше да се учуди, ако разбереше, че има едно момиче, дъщерята на приятелско семейство на родителите ми, което отдавна „е запазено“ за мен. Тя е рижава, суха и има потни ръце. Казва се Жьонвиев. Всеки път когато идва на гости с родителите си, я слагат да седне до мен на масата, а аз не знам какво да й кажа. Има мустачки над горната устна. Родителите ни гледат с разбиране и твърдят, че е нормално да се чувстваме неловко, а на мен ми иде да хвърля салфетката и да избягам в стаята ми. Тя е на моите години, но би могла да е два пъти по-възрастна. Напълно ми е безразлична. Не може да бъде наречена моя приятелка.

Той е влюбен в една актриса, която се казва Даян Кенън, показа ми снимката й. Според мен е прекалено гримирана, има много коса, много гъсти мигли, много зъби, от всичко по много… Попита ме как я намирам, аз отбелязах само, че според мен си слага малко повече фон дьо тен, и той се съгласи. Той й се карал, искал да е по-естествена. Ненавижда грима, винаги има слънчев загар и твърди, че това е най-добрият грим. Даян вероятно ще пристигне в Париж за Коледа. Уговорили са се да посрещнат празника с Одри Хепбърн и съпруга й Мел Ферер в голямата им къща близо до Париж. Одри Хепбърн е много придирчива по отношение на облеклото. Има по три еднакви дрехи, за всеки случай… облича се при един френски моделиер. Само при него.

Осветлението угасна и Жозефин се изправи, започна да търси ключа, опипвайки стената, най-накрая го намери, но включи фенерчето си, да е готова, когато осветлението отново угасне. Пак седна на пода, този път внимателно, да не се подхлъзне на някоя обелка.

Той не пропуска и най-дребната подробност. Гледа всичко през лупа, костюмите, дори тези на фигурантите, декорите, репликите и настоява да се преработят, когато не му харесат. Всичко това излиза солено на продукцията и чувам как някои мрънкат, че нямало да е толкова взискателен, ако плащал той, с други думи, че е скръндза. Той не е скръндза. Подари ми много красива риза от „Шарве“, защото според него моята била с много къса яка. Нося я само нея. Пера я сам със сапун. Родителите ми твърдят, че не е прилично да приемам подаръци от чужд човек, че филмът ми е замаял главата, че е крайно време да се съсредоточа върху обучението си… Уча английски, отвръщам им аз, английският ще ми е от полза в живота. Те ми отговарят, че не виждат каква полза ще имам от него за Политехниката.

Не искам да уча в Политехниката.

Не искам да се женя. Не искам да имам деца.

Искам да бъда…

Засега не знам какво точно.

Той е обсебен от врата си. Шие ризите си по поръчка, с много високи яки, за да си крие врата, който според него бил прекалено дебел… Костюмите му се шият в Лондон и когато му ги изпратят, грабва сантиметъра, за да провери дали всичко е по мярка!

Разказа ми, че когато за пръв път застанал за пробни снимки пред камерата на известна филмова компания, забравих й името, не, спомних си, „Парамаунт“, не го одобрили заради врата и кривите крака! Освен това имал дебели бузи! Как не ги е било срам! Било точно преди кризата през 1929. В Ню Йорк театрите спускали завесите едни след други и той се оказал на улицата. Работил какво ли не, включително ходеща реклама за китайски ресторант, покатерен на кокили! Вечер, за да изкара нещо, се превръщал в платен придружител на самотни жени на разни купони. Така се научил да се облича елегантно.

Докато живеел в Ню Йорк, разбрал какво е да си беден и сам. Животът му се променил, когато бил на двайсет и седем години и заминал за Холивуд. До това време обаче преминах през много големи трудности, заяви той, усмихнат… Десет години се хващах да работя каквото ми падне, не ме ангажираха, не знаех къде ще спя през нощта, дали ще мога да сложа залък в уста. Това за теб е непознато, my boy… нали? Аз леко се засрамих от подредения ми, така добре организиран живот.

Малко по малко ще науча всичко за живота му.

Продължава да ме нарича my boy и това много ми харесва.

Да си призная, твърде съм учуден, че се интересува от мен. Казва, че ме харесва. Че съм различен от американските младежи. Разпитва ме за семейството ми. Твърди, че често пъти човек се жени за хора, които приличат на родителите му, че това трябва да се избягва, защото по този начин историята се повтаря до безкрайност.

15 декември

Често ми разказва за първите си години в Ню Йорк, когато гладувал и бил съвсем сам.

Един ден срещнал приятел, пред когото излял душата си. Приятелят се казвал Фред и го замъкнал на покрива на един небостъргач. Бил студен, дъждовен ден, не се виждало на десет метра. Фред му показал как мъглата закрива прекрасния пейзаж и това, че те не го виждали, не означавало, че той не съществува. Вярата в живота, добавил той, означава да вярваш, че зад мъглата има място за теб, място, което ти е отредено. Сега си казваш, че си незначителен, малък, но някъде зад околната сивота те очаква едно запазено за теб кътче, където ще бъдеш щастлив… Затова не съди за живота ти според това, което си днес, съди за него според мястото, което ще заемеш, ако наистина го търсиш искрено.

Кари ме посъветва и аз добре да запомня тези думи.

Чудех се как ще стане това. Вероятно е нужна силна воля и много въображение. Както и вяра в себе си. Да отказваш всичко, докато не откриеш своето място. Много е рисковано… Ако ме приемат в Политехниката, ще имам ли достатъчно сили да се откажа от следването и да разкажа на родителите ми историята с мястото, закрито от мъглата? Не съм много убеден. Много бих искал да имам този кураж.

При него е било различно. Не е имал избор.

На девет години останал без майка. Обожавал майка си. Невероятна история. Обеща да ми я разкаже по-нататък. Щял да ме покани някоя вечер да изпием по нещо в хотелския му апартамент. В този миг направо ми се зави свят! Представих си как съм насаме с него и много се уплаших. Много, много се уплаших… Когато се виждаме на снимките, край нас гъмжи от хора, никога не сме оставали само двамата и винаги само той говори.

Осъзнах, че силно желая да остана насаме с него. Просто да седна в едно ъгълче и да го наблюдавам. Толкова е красив… без никакъв недостатък. Питам се как се нарича това, което изпитвам към него. Никога не съм го изпитвал досега. Тази топлина, която се разлива по цялото ми тяло и ме кара да искам да съм с него постоянно. Не преставам да мисля за него. Не мога да се съсредоточа върху изпитите никак.

Той е силно изненадан, когато му обяснявам, че усърдно уча. Казва, че не е много убеден, че учението може да ми е от голяма полза. Той бил научил всичко от опит, не бил учил. Най-обикновен хлапак от английския град Бристъл, оставен на самотек. Вършел всякакви глупости. Четиринайсетгодишен тръгнал с някакъв цирк и турнетата го отвели в Америка, а когато трупата поела обратния път, решил да остане в Ню Йорк. На осемнайсет години! Сам, без пукната пара. Нямал кой знае какво за губене…

Зад гърба си оставил всичко: родина, семейство… Не принадлежал никому и никъде. Тръгнал от нулата, съчинил си своя история. Така си измислил и Кари Грант! Защото отначало, така ми каза, Кари Грант не съществувал… Истинското му име всъщност е Арчибалд Лийч. Странно, не мога да си го представя с името Арчибалд.

Оня ден му заявих, че искам да бъда като него. Той се разсмя и отвърна, всички искат да бъдат Кари Грант, аз също! Изобщо не прозвуча като хвалба, а по-скоро сякаш имаше някакъв проблем с героя, който си беше създал… Каза още, струва ми се, че в някакъв момент съм се превърнал в героя, който играя на екрана. Превърнал съм се в „него“. Или той се е превърнал в мен. И вече престанах да съм толкова сигурен кой съм всъщност.

Отговорът ме озадачи. Казах си, че е трудно да станеш някой. Трудно е да разбереш кой си в действителност.

Мисълта, че ще си тръгне, ме натъжава до смърт. Ами ако го последвам?

Как ще обясня на родителите ми? Татко, мамо, влюбен съм в петдесет и осем годишен мъж, американски киноактьор. Ще припаднат. Както и цялото семейство. Защото май наистина се влюбвам… Дори да не е точната дума. Може ли човек да се влюби в мъж? Зная, че такова нещо съществува, но… В същото време си мисля, че ако се доближи прекалено близо до мен, ще си плюя на петите!

Не искам да се женя, не искам да имам деца, не искам да следвам в Политехниката, това го знам, но останалото не.

Ако ме покани да тръгна с него, ще го направя.

Осветлението отново угасна и Жозефин стана да го включи. Ключът беше влажен, лепкав от мръсотия и тя едва не повърна от задушливата воня на преливащите боклукчийски кофи. Въпреки това искаше да продължи да чете.

Нямам търпение да узная историята около майка му. Изглежда, силно го е белязала. Непрекъснато повтаря, че няма доверие на жените заради случилото се с майка му. Казват, че го е разказал на Хичкок, който го е пресъздал в „Небезизвестните“, с Ингрид Бергман. В един от диалозите героят, в който се е превъплътил, заявява: винаги съм се страхувал от жените, но накрая ще го преодолея…

И наистина е така, my boy, така е, но доста се потрудих в тази насока. Твърди, че човек е длъжен да работи върху отношенията си с околните, да не повтаря винаги едни и същи схеми. Аз, my boy, заради тази история с майка ми винаги съм се чувствал по-свободно в мъжка компания. Имам им повече доверие. Бих предпочел да живея с мъже, а не с жена.

Е, това вече е истинско признание, мислех аз. Признание, което се прави единствено на приятел. Щастлив бях, че ми се доверява. Трябваше да си поговоря с някого за него и отворих дума пред Жьонвиев. Не й разказах всичко, само някои неща от този сорт. Тя не изглеждаше особено впечатлена. Смятам, че леко ревнува… освен това не знае всичко!

На снимачната площадка няма много време за приказки, защото често ни прекъсват, но когато отида в хотела му да изпия въпросното питие, ще го разпитам по-подробно. Той има дарбата да предразполага хората и напълно забравям, че е прочут актьор. Истинска звезда…

Разказът продължаваше в този дух страница подир страница.

Жозефин прескачаше, за да стигне до края и да разбере как свършва историята.

Имаше чувството, че чете роман.

Дневникът свършваше с писмо на Кари Грант до този, когото тя вече наричаше Младежа и който го бе преписал. Нямаше дата. Бе престанал да отбелязва датите. Беше написал само: „Последно писмо, преди да напусне Париж“.

My boy, запомни добре: всеки отговаря за своя живот. Не бива да виним никого за грешките ни. Самите ние сме ковачи на щастието си, а в някои случаи сме главната му пречка. Ти си в зората на живота, аз в заника и мога да ти дам само един съвет: „Слушай, слушай вътрешния си глас, преди да поемеш по пътя си. В деня, в който чуеш този глас, следвай го, без да се замисляш. Не позволявай на никого да решава вместо теб. Не се страхувай да се бориш за това, което ти е на сърцето.

Това ще бъде най-трудното, понеже си убеден, че не струваш нищо, и не можеш да си представиш едно светло бъдеще, което ще носи твоя отпечатък… Ти си млад, не си длъжен да повтаряш живота на родителите ти.

Love you, my boy…“

Какво ли бе сторил Младежа след края на снимките?

Дали бе последвал Кари Грант?

И защо този преливащ от надежда бележник беше свършил на боклука?

Жозефин обърса чело с опакото на ръката си, сложи настрани дневника и се зае отново да рови в боклука за тетрадката на Зое.

Оказа се в последната кофа. В черна найлонова торба. Под един стар пуловер на дупки, топка от косми от Дю Геклен, избелял къс чорап и скъсани листове от класьор. Вероятно заедно със скъсаните листове бе насмела от бюрото и тетрадката на Зое.

Ако бях започнала от дъното, щях веднага да я намеря, въздъхна Жозефин, почесвайки се по носа. Да, но… нямаше да попадна на дневника!

Затвори вратата и се прибра вкъщи. Избърса внимателно тетрадката. Почисти я с гъбата и я остави на масата, на видно място. Прибра дневника в едно чекмедже на бюрото си.

И се строполи на леглото си.

В седем сутринта боклукчиите минаха и изпразниха четирите контейнера на сградата.

* * *

Ифижени изкриви нос в ужасна гримаса. Имаше уговорена среща за кандидатстване за работа и бе нервна, в гърлото й бе заседнала буца. Не е лошо да си секретарка на лекар подолог. Нямаше опасност тези доктори да останат без работа. Хората хич не ги е еня за ходилата им. Стъпват както им падне, най-често накриво. Доста бачкане пада, докато ги поправят! Всички са забравили, от ключицата до капачката, мислят си, че става дума за автомобилни части, а не за стави!

Последния път, когато се яви на такъв разговор, беше, преди да срещне мъжа, от когото дойдоха всичките й беди и чието име не искаше да произнесе на глас от страх да не се появи и отново да й стъжни живота. Тогава всичко бе минало без грешка и я бяха назначили. Работи шест години при двама диетолози и диабетолози в Деветнайсети район. Беше ги кръстила доктор Клечко и доктор Съчко, толкова си приличаха. Невзрачни, вежливи, с кафяви очички, рехава косица, разпилени, но милички. Напусна, след като роди Клара. Много работа, много безсънни нощи и мъж, който я биеше. Чудеше се какво да измисля, за да баламоса пациентите за синините и раните. Доктор Клечко заяви, че, за съжаление, се налага да се разделят, доктор Съчко добави, че изглеждала много кофти с тези подозрителни петна. Или доктор Съчко пръв се бе досетил, вече не си спомняше. Принуди се да напусне. Месец по-късно мъжът, чието име дори не искаше да произнесе на глас, бе арестуван за нападение на ченге. Оттогава лежеше в затвора. Добре, че се отърва! Тя избяга с двете деца. Намери си работа в изисканите парижки квартали. Не минаваше ден, без да се поздрави за постъпката си. Безплатна квартира, ток, отопление, телефон, пет седмици отпуск, освободена бе от местни такси и налози в замяна на пет часа чистене всеки ден и нощни дежурства. Хиляда двеста петдесет и четири евро на месец, към които си добавяше по някой час гладене и чистене в някои семейства от блока. Животът бе прекрасен! Тя си прочисти свитото от притеснение гърло, за да си поеме въздух. Децата посещаваха добри училища, имаха свестни приятелчета, хубави, спретнати тетрадки и учителки, които никога не стачкуваха. Богаташите си имаха разни пороци, обаче доста й улесняваха живота, дума да няма.

А ето че сега мястото й и тя самата бяха застрашени.

Налагаше се да измисли ответен ход.

— Няма да се оставя да ме пожертват като гергьовско агне! — заяви решително тя, обръщайки се към някаква пасторална картина на стената, на която бе изобразена пасяща овца с агнето си под дебнещия взор на вълк, който се навърташе наблизо. — Няма да се оставя да ме излапа вълкът!

Можеше спокойно да говори на глас, беше сама в стаята.

Една жена отвори вратата и й направи знак да влезе в кабинета, който силно ухаеше на момина сълза — дезодорант, който слагаха в някои тоалетни. Тежка, изкуствена миризма. Жената крепеше на чинийка чаша чай и прошепна, преди да се оттегли, доста е чепат, сама ще се убедите.

Мъжът, седнал на бюрото, не беше нито красив, нито грозен, нито дебел, нито слаб, нито млад, нито стар. Поредният невзрачен тип. Друг доктор от породата на Клечко или Съчко. Дали защото медицината се учи най-дълго, с годините докторите излиняват и стават такива едни безцветни?

Той я изгледа студено и преценяващо от долу до горе и тя гордо впери поглед в очите му, които я избягваха. За разговора си беше върнала естествения цвят на косата. Не беше червена, синя, жълта, а най-обикновено кестеняво.

Той се обърна към асистентката си с пронизителен и остър тон:

— Отдавна ли кисне пакетчето чай в чашата, или току-що сте го сложили?

— Току-що го сложих.

— В такъв случай отнесете чашата и ми я донесете, когато чаят се е запарил.

— Защо?

— Защото не зная къде да дяна пакетчето!

— Ами… затова донесох чинийка, за да сложите в нея пакетчето, след като го извадите от чашата.

— А, добре тогава. Смачканото пакетче не е приятна гледка! Трябваше да се сетите!

Той сви устни и вдигна една вежда, сразен от мисълта, че всичко се крепи на крехките му плещи — изкуството да запарваш чая и разговорът с кандидатка, която бе преценил от пръв поглед.

Обърна се към Ифижени, взе една писалка, отвори някакъв бележник и директно започна да я разпитва, без никакво предисловие:

— Семейно положение?

— Разведена, с две деца.

— Разведена, която живее сама, или разведена, която съжителства с партньор — повтори той, без да вдига поглед от бележника.

Ифижени разкопча едно копче на палтото си и от гърдите й се откъсна дълбока въздишка. Докога щяха да й задават този въпрос? Този мъж е като надраскана грамофонна плоча. Или това е неговият начин да ми обясни, че съм само една уплашена мишка, тръгнала да изкрънка нещо за препитание. Че завися единствено от неговото благоразположение.

— Ами ако ви отговоря, че живея сама? Допада ли ви такъв отговор?

— Би било учудващо на вашата възраст!

— И защо?

— Сладка сте, симпатична сте. Да не би нещо да не сте наред?

Ифижени го изгледа, зяпнала, и предпочете да не отговаря на въпроса. Ако отговоря, помисли си, ще наприказвам грубости, затова ставам и си тръгвам, не съм в състояние да участвам повече в такъв разговор.

— Оправяте ли си леглото сутрин, след като станете? — продължи той, почесвайки се по показалеца.

— Не, но това не са въпросите, които трябва да задавате! — възнегодува Ифижени.

— Показателни са за характера ви. След като ще прекарваме известно време заедно, бих искал да разбера що за човек сте.

— Няма да ви отговарям. Въпросите ви не са релевантни.

Тази дума я бе научила от госпожа Кортес, не всеки би я употребил. Да разбере с какъв човек си има работа, след като това го човърка.

Мъжът драсна нещо в бележника си и продължи да задава все по-нерелевантни въпроси.

Последният филм, който сте гледали? Последната книга, която сте прочели? Можете ли да я разкажете накратко? Най-големият успех в живота ви? Най-дълбокото разочарование? Колко точки имате в шофьорската книжка? Какви оценки имахте по диктовка в началния курс?

Ифижени хапеше бузата си отвътре, опитвайки се да не се поддаде на кипналия гняв. Асистентката мълчеше, но леката усмивка на устните й намекваше, че няма лесно да бъде заменена от тази упорита устатница. Телефонът иззвъня и тя отиде да го вдигне.

— Що за въпроси ми задавате? — попита Ифижени. — Какво общо имат с това, да стоя на телефона, да попълвам формуляри и да записвам часове за консултации?

— Искам да разбера какъв човек сте и дали ще можете да се интегрирате в екипа. Ние сме трима лекари с добра клиентела и не искам да поемам никакъв риск. Отсега мога да ви кажа, че ми се струвате… твърде буйна за екипна работа.

— Нямате право да ме разпитвате за такива неща. Това е личният ми живот, няма връзка с вашия бизнес!

— Невъздържан език — заяви мъжът, сочейки я с пръст, — невъздържан език!

Десният му показалец бе пожълтял от тютюна и той се опитваше да замаскира миризмата на цигари, като пръскаше кабинета си с освежител с тежък мирис на момина сълза. Парфюмира се с тоалетно пате, за да прикрие порока си, реши Ифижени, стиснала силно зъби.

— Черните точки се увеличават, като не отговаряте.

— Аз питам ли ви дали си оправяте леглото, на коя страна спите и дали пиете кафето си с мляко? И защо пушите като комин? А и аз ще трябва да живея с вас! Не кандидатствам да ви ставам жена, а секретарка! Горката ви жена, наистина я съжалявам!

Мъжът изведнъж омекна, брадичката му се разтрепери, устата му се изкриви, сякаш вълна на отчаяние го помете, той се сви на стола и изрече:

— Тя умря! Умря миналата седмица! Скоротечен рак…

Настъпи продължително мълчание. Ифижени се бе вторачила в краката на подолога, обути в лъснати до блясък черни обувки с връзки, с надежда асистентката да се появи. Друга чаша чай с друга чинийка и пакетче чай. Мъжът очевидно не можеше да се овладее и продължаваше да подсмърча, търсеше пипнешком из чекмеджетата нещо като носна кърпичка.

— Виждате ли докъде може да се стигне, ако задавате въпроси, които нямат място в професионален разговор! Искате ли да изляза, за да започнем отново?

Той поклати глава отрицателно, намери най-сетне носна кърпичка и се изсекна оглушително.

След което продължи, стиснал бележника:

— Работили ли сте досега като секретарка в лекарски кабинет?

— Аха! Ето един въпрос, който заслужава похвала — окуражително кимна Ифижени.

Разказа му със спокоен, майчински тон работата си при доктор Клечко и доктор Съчко. Подробно описа какви са били задълженията й в техния кабинет. Наблегна на качествата си. Изтъкна чувството си за отговорност, умението да работи с пациентите, състрадателното си отношение… Уточни, че може да работи постарому с молив и бележник, но притежава също и компютърни умения. Може да създава както електронни картони, така и картони на хартиен носител, да слага в голям кафяв плик за всеки клиент по един бял лист, съдържащ всичката необходима информация, да пише под диктовка, да определя на пациентите часове, да приема телефонни обаждания. Добави, че познава медицинската терминология и изписва думите без грешки. Пропусна да му каже, че няма никаква диплома. Пропусна да му даде точната причина, заради която напуска предишната си работа. Предпочете да изтъкне, че за доброто на децата си, за да е вкъщи, когато се прибират от училище, приела да работи като портиерка в жилищна кооперация в изискания Шестнайсети район.

Той изправи рамене в черния си костюм и изтри влажните си очи с малки, фини пръсти. Сложи кърпичката в джоба си и обеща да й се обади в края на седмицата. Попита дали може да се обърне към предишните й работодатели. Ифижени кимна, молейки се безмълвно да се покажат дискретни относно причините за напускането й.

Приключи с въпросите и не се надигна от стола, докато тя излизаше от стаята.

Едва бе затворила вратата, когато чу, че я вика.

— Да? — отвърна тя, мушкайки глава през открехнатата врата.

Мъжът си бе възвърнал самообладанието. Бе изпъчил гърди и пъхнал палци в колана на панталона, за да изтрие спомена от моментното си вълнение. Леката усмивка, изкривила дясното ъгълче на устата му, отново се бе появила, знак за това, че всеки трябва да си знае мястото.

— Все още ли не искате да ми отговорите дали живеете сама, или си имате някого?

* * *

Зое разпечата пакета с шоколадови бисквити „Малкият ученик“ и веднага се укори — не биваше да прави това. Ако Гаетан се върне в Париж за коледната ваканция, трябва да бъде стройна и с гладко лице, без никаква пъпчица. А яденето на такива бисквити е най-сигурният начин да стане дебела и пъпчива. Какво прави тези бисквити уникални? — провокираше рекламата на опаковката. Това, че са тъпкани с калории и ужасни за тена! — натърти Зое, опитвайки се да устои на изкушението.

Часът бе седемнайсет и петнайсет. Имаше среща с Гаетан по MSN.

Той закъсняваше вече с четвърт час и тя се притесни. Срещнал е друго момиче, забравил я е, беше толкова далече, тя не бе достатъчно близо до него, той бе толкова красив, тя толкова грозна…

В седемнайсет и двайсет и пет захапа една бисквита. Проблемът с „Малкият ученик“ бе, че не можеш да изядеш само една бисквита. Продължаваш да нагъваш, машинално, вече не се наслаждаваш, не усещаш прекрасния шоколадов вкус. После се прехвърляш на втория пакет, който вече те чака разпечатан.

Почти го бе свършила, когато на екрана се изписа съобщението на Гаетан.

„Тук ли си?“

Тя натрака: „Да, как си?“, той отговори: „Средна работа!“.

„Искаш ли да ти разкажа нещо страхотно?“

Той отвърна: „Ако искаш…“, добави една усмихната физиономия и тя започна да пише. Разказа му случката с черната тетрадка, която майка й намерила на боклука, и бурно сподели радостта си, за да го разведри.

„Изглежда идиотско, но в тази тетрадка ми е всичко… Описала съм дори оня път, когато си играхме да разтапяме в камината на хола онези меки бонбони. Спомняш ли си?“

„Късметлийка си да си имаш майка, която да се грижи за теб. С моята ме избива на плач. Доведе един вехтошар да му продаде мебели, защото твърди, че не може да ги понася, напомняли й за предишния й живот, обаче аз знам, че го прави, защото няма пукната пара. Не е платила електричеството, нито телефона, нито новия телевизор, нищо. Вади кредитната си карта, без да се замисля, без да си прави никаква сметка… Когато пристигне някаква фактура, тя я пъха в чекмеджето. След като го напълни, изхвърля съдържанието на боклука… и започва пак да пълни!“

„Нещата ще се оправят, дядо ти и баба ти ще ти помогнат…“

„И на тях им писна. Тя непрекъснато върши глупости. Да ти призная, има моменти, в които съжалявам за времето, когато баща ми беше тук…“

„Не може да твърдиш такова нещо все пак. Ти постоянно му беше бесен.“

„Ами сега съм й постоянно бесен на нея. В този момент е на телефона с Плешивия… Ако я чуеш само как се смее! Страшно фалшиво. С неприкрити сексуални намеци, ама как ме нервира, как ме нервира само! После пък се цупи като малко момиченце.“

„Плешивия от форума за запознанства по интернет? Продължават ли да се срещат?“

„Казва, че бил страхотен и щели да се женят. Страхувам се да не се случи най-лошото. Когато си казваш, че си приключил с нещастията, те отново те намират, направо съм разбит, Зое. Толкова искам да имам истинско семейство. Преди бяхме истинско семейство, сега…“

„Какво ще правиш на Коледа?“

„Мама ще ходи някъде с Плешивия. Иска да ни остави сами вкъщи. Каза, че иска да има напълно нов живот и не иска да й се пречкаме в новия й живот. Зачерква ни, а няма право да постъпва по този начин! Попитах, ние ще дойдем ли с теб, и тя каза, не, не ви искам. Искам да започна отначало, а това значи без вас…“ „Говори така, защото е нещастна. Знаеш ли, сигурно е било ужасно да преживее такова нещо… Все едно от затворения манастирски живот са я пуснали направо на свобода и сега не знае къде се намира.“

„… освен това стаята ми е съвсем мъничка, а пък Домисий е непоносима. Върти разни шашми с някакви подозрителни типове, няма да свърши добре. Нощем се катери на покрива, пуши и дрънка с часове по телефона с приятелката си Одри. И двете са тъпкани с мангизи, чудя се откъде имат толкова пари…“

„Ела да посрещнеш Коледа с нас. Сигурна съм, че мама ще е съгласна… още повече, ако майка ти замине…“

„Вечерта на Коледа сме канени у баба и дядо, тя заминава след това…“

„Значи, след това си свободен. Мама може да се обади на баба ти и дядо ти, ако искаш.“

„Няма начин… щото тя не им е казала, че заминава, а нас ни оставя сами. Казала им, че ще ни води на ски, за да й дадат пари. Не са толкова тъпи, ще разберат, но на нея не й пука!“

„Ами другите? Те какво казват?“

„Шарл-Анри изобщо не отваря уста. Все едно е онемял, страх да те хване! Домисий си е татуирала Одри ниско долу на гърба! Представяш ли си! Ако дядо и баба разберат, това ще бъде краят! Развява се гола из къщи като герест петел, а всъщност е една жалка кокошка, глупава патка, гнусен парижки гълъб…“

„Охо! Много си набрал, страшна работа!“

„А като се напуши, застава на колене и ходи на четири крака, и казва, ега ти, сигурно е ужасно да си куче инвалид! Не стига, че по рождение трябва да ходиш на четири крака, ами ако си останал с един по-малко, ега ти кошмара! Съвсем обезумява.“

„Ела у нас, ще се разсееш малко…“

„Ще видя какво мога да направя. Писна ми, ако знаеш как ми писна! Дано по-скоро всичко това свърши! Само дето не виждам как може да свърши добре.“

„Не говори такива работи. А в училище как е?“

„Там нещата са наред. Единственото място, където имам мира. Само да не бяха изцепките на Домисий. Учителите я наказват яко, защото не признава никакви правила.“

„Хората знаят ли? За вас?“

„Не вярвам. Във всеки случай пред мен не говорят. Така е за предпочитане. Само това оставаше, да…“

„Опитай да дойдеш за Коледа. Аз ще попитам мама, ти, от своя страна, гледай да го уредиш с майка ти.“

„Окей. Оставям те, защото тя затвори и ще дойде да наднича зад гърба ми! Чао!“

Нито една мила дума. Нито една дума на влюбен младеж. Нито една думичка, която да сгрее душата й. Толкова беше гневен, че вече не й говореше с красиви думи, както преди. Край на въображаемите пътешествия. Не си казваха, хайде, отиваме във Венеция и после ще се целуваме под балкона на Капулетите във Верона. Всеки си стоеше сам в своя ъгъл. Той с грижите си, майка си, сестра си, Плешивия, тя, изгаряща от желание да й говори за нея. Да й каже, че е красива, че в стомаха му пърхат пеперуди, като мисли за нея, и всичко останало.

Как искаше да му помогне да се освободи от неприятните мисли, които се въртяха в главата му.

Той се чувстваше отговорен за майка си, за сестра си, за сметките. Беше хванат в капана на един нов, напълно непонятен начин на живот, беше тотално объркан.

Единствено аз мога да му помогна да се ориентира, въздъхна Зое.

Почувства се силна и устойчива като стрелката на компаса, която неизменно сочи на север.

Погледна пакета с „Малкият ученик“, бутна го и от него изпадна една бисквита. Поднесе я към устата си, но се отказа, повика Дю Геклен и му я подаде.

— На теб не ти пука дали ще надебелееш, нали… Пък и няма опасност да пъпчасаш. Така си е, кучетата никога нямат пъпки.

Нямат нито пъпки, нито любим, който да ги натъжава. Една бисквитка ги прави щастливи. Облизват се и въртят опашка. Само дето Дю Геклен няма опашка. Не можеше да се разбере кога е доволен. Освен ако не се вгледаш в очите му.

Тя скочи от стола и изтича да попита майка си дали Гаетан може да дойде у тях за Коледа.

Ифижени седеше в кухнята, сложила официалната си чанта на коленете, красива чанта, имитация на крокодилска кожа, с красива закопчалка, имитация на марката „Ермес“. Нужно бе да се вгледаш много отблизо и много внимателно, за да видиш, че е от изкуствена кожа. Косата й бе боядисана равномерно и дюс, затова Зое не я позна веднага. Освен че не беше както обикновено в цветовете на дъгата, косата й не хвърчеше на всички посоки. Бе сресана гладко и падаше от двете страни на лицето й като воал, който напомняше прическите на вдовиците от древността.

Разказваше на Жозефин за разговора си с подолога и очевидно беше ужасно раздразнена.

— Под претекст че си търсиш работа, трябва ли да се оставяш да те третират като добитък, а, госпожо Кортес? Кажете ми…

— Не. Имате право, Ифижени. От изключително значение е да си запазиш достойнството.

— Хм! Достойнство! Отживелица!

— Напротив! Трябва да го възродим. Не сте се оставили да ви се налагат и сте постъпили много правилно.

— Достойнството има висока цена! Сигурно няма да ме вземе на работа. Не проявих достатъчно покорство, ама и той ми задаваше едни въпроси! Не можех да постъпя другояче, освен да му отговоря, че не е негова работа…

Двете жени се умълчаха. Ифижени си играеше със закопчалката на чантата си от крокодил менте, а Жозефин хапеше устни, напъвайки се да й измисли някакъв спасителен ход. По радиото в кухнята свиреха джаз и Зое позна тромпета на Чет Бейкър. Съсредоточи се, за да чуе заглавието на парчето и да провери дали не е сбъркала, обаче гласът на Ифижени заглушаваше журналиста:

— И сега, госпожо Кортес, какво правим?

— Още не са ви изгонили, това са само предположения.

— Просто надушвам измамата. Трябва да измислим нещо, за да не могат да ме изхвърлят.

— Може би имам някаква идея.

— Казвайте, госпожо Кортес.

— Бихме могли да напишем петиция и обитателите да я подпишат с искане да си запазите работата. В случай че домоуправителят реши да ви изхвърли. В края на краищата решаващата дума имат собствениците.

— Добра идея, госпожо Кортес. Наистина добра идея! Вие ще я напишете петицията, нали?

— Ще я напиша и ще обиколя всички живеещи тук, за да събера подписите им. В добри отношения ли сте с хората, Ифижени?

— Да. Само Басониерата се държеше на голямо, ама откакто…

Тя издаде нисък, гърлен звук, имитирайки предсмъртното хъркане на госпожица Дьо ла Басониер, която бе убита в помещението за боклукчийските кофи^[2].

— … откакто ни напусна, нямам никакви разправии с никого.

— Добре тогава! Ще напиша писмо и в случай че заплахата стане факт, ще го представим на домоуправителя и ще го хванем натясно.

— Страхотна сте, госпожо Кортес!

— Благодаря, Ифижени. Ще го направя, защото не искам да ви изгубя. Вие сте отлична портиерка!

На Зое й се стори, че Ифижени ще се разплаче. Очите й плувнаха в сълзи, които тя преглътна с голямо усилие, свъсила черните си вежди.

— Това е от вълнение, госпожо Кортес. Никой не ми е казвал досега, че си върша добре работата… хората никога не ме хвалят. Според тях всичко, което правя, е нормално, в реда на нещата. Никога не са ми казали: „Мерси, Ифижени!“. Нито веднъж не съм чула: „Чудесна сте, Ифижени! Изтъркали сте до блясък топката на парапета на стълбите!“. Нищо! Сякаш е все едно дали се претрепвам от работа, или не!

— Хайде, Ифижени! Престанете да се тревожите. Ще си запазите работата и жилището, обещавам ви.

Ифижени шумно подсмъркна, възвърнала самообладанието си. Издаде обичайното си гъргорене, за да надвие вълнението, и поглеждайки Жозефин право в очите, попита:

— Кажете, госпожо Кортес… Има нещо, дето не мога да го разбера. Когато става дума за другите, вие се борите докрай, не отстъпвате, а когато е за вас, ми се струва, че позволявате да ви се качват на главата!

— Хм, така ли мислите…

— Ми да. Не можете да се защитавате.

— Може би човек вижда по-ясно нещата, когато става дума за другите. Знае как да им помогне и не знае как да помогне на себе си.

— Сигурно имате право… но защо сме такива?

— Не мога да ви отговоря.

— Смятате, че ни липсва самоуважение? Че се мислим за незначителни?

— Възможно е, Ифижени. Винаги смятам другите за умни, а себе си за глупава. Така е, откакто се помня.

— Кога ще се заемете с петицията, госпожо Кортес?

— Нека да минат празниците и после, ако домоуправителят нападне, ще се задействаме.

Ифижени поклати глава, стана, закопчавайки палтото си, стиснала чантата си под мишница.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за всичко, което правите за мен.

След като Ифижени си тръгна, Зое застана пред майка си, заявявайки, че и тя има проблем.

Жозефин въздъхна и се почеса по носа.

— Изморена ли си, мамо?

— Не… надявам се, че ще спазя обещанието, което дадох на Ифижени.

— Къде е Ортанс?

— Обикаля Париж на лов за идеи.

— За витрините?

— Да. И какъв е твоят проблем, скъпа моя?

— Гаетан. Нещастен е, а майка му яко е изтрещяла.

Зое дълбоко си пое въздух и отсече:

— Искам да дойде за ваканцията у нас.

— За Коледа? У нас? Не е възможно! Шърли и Гари ще бъдат тук!

— Той ще посрещне Коледата с техните, но аз искам да дойде след това… пък и апартаментът е достатъчно голям, има място.

Жозефин изгледа дъщеря си със сериозно изражение.

— Сигурна ли си, че му се иска да се върне тук? След това, което се случи? Говорихте ли за това?

— Не — съгласи се Зое.

— Не мисля, че е добра идея.

— Но, мамо, това значи той никога повече да не стъпва тук!

— Може би…

— Но това е изключено! — провикна се Зое. — Къде ще се виждаме тогава?

— Слушай, скъпа, нямам понятие. Наистина сега не ми е до това.

— А, не! — викна Зое. — Искам да дойде! За Ифижени отделяш време, изнамираш решения, а за мен нищо! Аз съм ти дъщеря, по-важна съм от Ифижени!

Жозефин погледна Зое. Пламнали бузи, потропващ крак, петнайсет години, метър и седемдесет, напъпили гърди, първите й чисто женски упреци. Дъщеря ми иска да си има любовник! Помощ! На петнайсет години се изчервявах, хвърляйки тайни погледи на един преждевременно избуял загубеняк, който се казваше Патрик, и когато погледите ни се срещаха, сърцето ми само дето не изхвръкваше от гърдите. При мисълта да го целуна едва не припадах, а когато докосвах ръката му, изпитвах върховно щастие.

Тя протегна ръка на дъщеря си.

— Добре! Започни отначало, слушам те внимателно.

Зое разказа за неприятностите на Гаетан. След всяко изречение удряше с юмрук по бедрото си, за да подчертае драматизма на ситуацията.

— Ако дойде, къде ще го сложим да спи?

— Ми… в моята стая.

— Искаш да кажеш в леглото ти.

Зое кимна, пламнала като божур. Падналият на очите й кичур коса й придаваше свиреп вид.

— Не, Зое, не. Ти си само на петнайсет и няма да спиш с момче.

— Ама, мамо! Всички момичета от класа…

— Това, че всички момичета от класа го правят, не означава, че трябва да им подражаваш… Не, значи, не!

— Ама, мамо…

— Не, Зое, край на разговора. Още си малка, точка, край.

— Но това е смешно! На петнайсет нямам право, а на шестнайсет ще имам ли?

— Не съм казала, че на шестнайсет ще можеш…

— Но, мамо, ти нищо не разбираш!

— Скъпа, признай, наистина ли искаш да преспиш с момче?

Зое извърна глава, без да отговори.

— Зое, погледни ме в очите и ми кажи, че изпитваш лудо желание да спиш с него. Това е важна, отговорна постъпка. Не е като да си измиеш зъбите или да си купиш джинси!

Зое не намери какво да отговори. Искаше той да е тук, до нея, винаги. Да я прегръща, да й шепне разни думички на ухо, да й обещава, да вдишва уханието му в действителност, а не от някакъв стар пуловер, който вече на нищо не миришеше. За другото не знаеше. От четири месеца не го беше виждала. Четири месеца, откакто си говореха само по имейла и по MSN. Понякога и по телефона, но разговорите им бяха накъсани от прекалено много паузи. Почеса се по глезена с крак, уви кичур от косата си на пръста си, подръпна края на пуловера си и промърмори:

— Не е честно! Когато беше на петнайсет, Ортанс можеше да прави всичко, а аз не мога да правя нищо!

— Когато беше на петнайсет, Ортанс не спеше с никого!

— Така си мислиш! Правеше го зад гърба ти, без да разбереш. Просто не те молеше за разрешение! Ето, аз искам разрешение, а ти ми отказваш, не е честно! Ще му кажа да отиде при Ема, аз ще ходя у тях, така няма да разбереш!

— И друго какво?

— Писна ми, ама как ми писна само! Писна ми да се отнасят към мен като към бебе!

— А Ема, тя спи ли с някого?

— Ми не… Тя си няма любим! Поне не истински. Искам да видя Гаетан, мамо!

Искам да видя Гаетан, искам да видя Гаетан… повтаряше безспир като някой стар клисар, който мрънка под носа си молитвите, описвайки кръгчета на масата с десния си палец, пъхнала наполовина левия в устата, от която се точеше слюнка от трудно сподавен гняв.

Жозефин я гледаше, развеселена и невъзмутима. Беше преживяла безброй жестоки бури с Ортанс, затова стоеше спокойна и ведра и исканията на Зое не можеха да я извадят от равновесие.

— Приличаш на дебело бебе — отбеляза с умиление.

— Не съм бебе! — тросна се Зое. — И искам да видя Гаетан…

— Разбрах… не съм бавноразвиваща се!

— Понякога се чудя…

Жозефин я притегли към себе си. Отначало Зое се задърпа, скована от глава до пети, сякаш облечена в бойни доспехи, но се отпусна, когато майка й пошушна тихо на ухото имам идея и тя ще ни удовлетвори и двете…

— Дай да я чуем — отвърна Зое, без да извади палеца от устата си.

— Ще поканиш Гаетан и той ще спи у нас, в твоята стая, но…

Зое се отдръпна, обезпокоена, нащрек.

— … но Ортанс ще спи с вас.

— В моята стая?

— Ще сложим един матрак на пода и той ще спи на него, вие двете ще спите на леглото.

— Тя няма да се съгласи!

— Няма да има избор. Шърли и аз в моята стая, Гари в тази на Ортанс и вие тримата в твоята. Така ще бъдете заедно, но няма да правите каквото ви скимне!

— Ами ако тя поиска да спи с Гари?

— Според Шърли не бил дошъл моментът… Все още не се били сдобрили.

Зое помоли за кратък размисъл. Смръщи вежди. Жозефин следеше мислите й по бърченето на носа, устните, очите, които шареха във всички посоки и сякаш претегляха всички „за“ и „против“. Цялото й лице грееше: къдриците с цвят на мед, очите с мек кестенов блясък, ослепително белите зъби, усмивката й, докоснала трапчинката на лявата буза, запазила следа от доскорошната невинност. Познаваше дъщеря си отлично. Не беше борец, беше все още дете с нежна душа. Почти чуваше думите да звучат в главата й, искам да съм като всички останали, да мога да кажа пред класа, че съм преспала с Гаетан, дори да се похваля пред Ема, най-сетне да се издигна в категорията на жените, но малко се страхувам от това, какво ще стане после. Как ще мине? Ще мога ли да се справя? Дали боли? Четеше в очите на Зое същата безмълвна, тревожна молба както в деня, в който й бе поискала да й купи първия сутиен, а беше плоска като дъска. Тогава Жозефин отстъпи. Сутиенът, 75 сантиметра гръдна обиколка, беше красив. Зое го сложи един-единствен път. Напълни чашките с памук, за да се покаже. Да се покаже, да не се изложи.

Зое беше на годините, когато привидностите са по-важни от действителността.

— Е, какво ще кажеш? — пошушна Жозефин, докосвайки я леко с рамо.

— Съгласна съм — отвърна с въздишка Зое. — Съгласна съм, след като няма друг начин.

— Ще сключим договор: ще ти се доверя и ще ви оставя двамата сами… а ти ще ми обещаеш, че няма да стане нищо. Има още време за това, Зое, много време. Първото момче е нещо особено. Ще си спомняш цял живот за него. Не ти се иска да го направиш просто ей така… освен това, представи си, че забременееш?

Зое отскочи назад, сякаш я бе ухапала пепелянка.

— Да забременея!

— Случва се, когато спиш с момче.

Настъпи продължително мълчание.

— В деня, в който действително решиш да го направиш, защото наистина си лудо влюбена и той също е лудо влюбен, пак ще поговорим и ще започнеш да вземаш противозачатъчни.

— Не бях мислила за това… А Ортанс, тя как го прави?

— Нямам представа.

И по-добре, че никога не съм имала, каза си Жозефин.

* * *

На Коледа се събраха всички. Празнично настроени, Шърли, Гари, Ортанс, Зое и Жозефин донесоха в хола елхата, украсиха я, сети ли се да вземеш торба за дръвчето? А топките, бели или червени, от кои да сложим повече? Коледни песни, уточняване на менюто, красиво подредена маса, официални подаръци, струпани под елхата, други, по-тайнствени, скрити под леглото, в скрина, зад чадърите, хвърчащи тапи от шампанско, които се удрят в тавана, за да отбележат успешния отговор на някоя гатанка или сполучливата целувчена торта.

„Защо слонът от Сентрал Парк носи зелени чорапки?

Защото сините са мръсни…“

„По какво се разбира, че в леглото има хипопотам?

По буквата «Х», избродирана на пижамата му…“

„Кое е множественото число на кола?

Колики, защото, ако препиеш, ще те заболи коремът…“

Шърли бе донесла солени бисквити, пудинги, коледни везани чорапи, преливащи от лакомства, цели кутии разнообразни чайове, бутилка отлежало уиски, Гари носеше компактдискове на Глен Гулд, които всички изслушаха с благоговение, и чудесни пури, „любимите на Уинстън Чърчил“. Шърли се смееше, Жозефин кокореше очи, Зое преписваше рецепти за пудинги на английски, прехапала език от вълнение, Ортанс се забавляваше, като гледаше как всички се стараят да спазват традициите на празника, който отбелязваха заедно от толкова години. Не правеше крачка без мобилния си телефон, в случай че мис Фарланд реши да й позвъни… и си придаваше загадъчен вид всеки пък когато телефонът звъннеше.

Гари се шегуваше с нея. Наричаше я отвратителната делова жена. Криеше телефона в хладилника при китката праз, под възглавниците на канапето или под завивката на Дю Геклен. Вбесена, Ортанс му крещеше да престане с детинщините си. Гари уплашено подскачаше като катерица, с изкривени пръсти и разкрачени крака.

— Катеричката знае къде е телефонът, скрила го е за зимата, когато остане сама, без приятели вдън гората… Катеричката е сам-самичка в лютия зимен студ. Катеричката е тъжна в огромния парк. Особено в понеделник, когато хората, дошли за уикенда, са си отишли. Вече няма кой да й хвърля фъстъци и лешници. Катеричката се отегчава в очакване на съботата… Или на пролетта…

— И иска да я взема за принца от приказките! — иронизираше Ортанс.

— Но моят син е принцът от приказките! — протестираше Шърли. — Само ти не го знаеш.

— Господ да ме пази от принцове и от опитомени катерици…

И тя тръгваше да си търси мобилния, ругаейки.

Случваше се Гари да се наведе над нея, сякаш за да я целуне, но вместо това мацваше на челото й малко шоколадов мус. Тя скачаше, готова да го удуши. Той бягаше, провиквайки се: тя реши, че ще я целуна, всички са еднакви, всички са еднакви, а тя беснееше: мразя го, ненавиждам го. Или лягаше на канапето и слушаше „Добре темперирано пиано“, тактувайки с големите си ходила, обути в чорапи на дупки, разясняваше изкуството на Глен Гулд: когато го слушаш, не чуваш само пианото, а цял оркестър. Всяка музикална тема се повтаря на интервали като канон, заглъхва под дясната ръка, за да избликне под пръстите на лявата, преминава от тон в тон и се появява като нова, различна мелодия. Редуват се паузи и въздишки, придават изразителност на творбата и те държат в напрежение. Неговото туше не е staccato, още по-малко legato, то е раз-де-ле-но. Всяка нота се свири отделно от другите, нито една не е свързана с предишната или следващата, нито една не е изсвирена случайно, просто така. Това е изкуство, Ортанс, велико изкуство… докато, седнала в краката му, тя нахвърляше скици за витрините в голям блок със спирала, заобиколена от цветни моливи. Това бяха кратките им мигове на затишие и мирно съжителство. Тя рисуваше, триеше с гумата, подсилваше някой щрих, говореше за коледните украси на магазините на „Ермес“ на улица „Фобур дьо Сент Оноре“, заслужава си да ги видиш, Гари, ориенталски цветове, топли, много топли, много изчистени, тук-там някакъв кожен предмет, саби, лъвове, тигри, папагали, спускащи се драперии, толкова красиво и… уникално. И аз искам да сътворя нещо красиво и уникално. Той протягаше ръка и я галеше по косата, харесва ми, когато разсъждаваш, тя гризеше молива и го молеше, говори ми, кажи ми нещо, без значение какво, просто ей така, нещо, и ще открия идеята… Той й рецитираше стихове на Байрон и нежният му глас, деликатно отронващ английските думи, сътворяваше друга композиция, сътворяваше музика в съпровод на тази на Бах, преплиташе се с нотите, запълваше мигновена въздишка, допълваше някой акорд. Той притваряше очи, отпуснал ръка на рамото на Ортанс, моливът се чупеше, тя се нервираше, хвърляше блока, негодуваше, не се получава, не се получава, а времето не чака… Ще се справиш, ще видиш. Вдъхновението идва само в напрегнатите моменти, ще те споходи точно преди отвратителната мис Фарланд да ти позвъни. Ще си легнеш в тотално неведение, а на сутринта ще се събудиш и всичко ще бъде в главата ти, вярвай, вярвай в себе си… Тя вдигаше глава към него, тревожна и уморена.

— Мислиш ли, наистина ли го мислиш? Ох! Вече нищо не знам, Гари. Ужасно е, започвам да изпитвам съмнения. Ненавиждам тази дума! Мразя да съм в такова състояние… ами ако не успея!

— Ще бъде в пълно противоречие с девиза ти.

— А той какъв е?

— „Само на себе си вярвам.“

— За пръв път го чувам.

Тя смучеше молива, отново се залавяше за скиците. Прокарваше пръсти през разрошената си коса, пъшкайки многострадално. Той ораторстваше на тема майсторско свирене на пиано, отделно изсвирване на всяка нота…

— Ето това трябва да направиш, да разкриеш идеите си една по една. Главата ти гъмжи от идеи и затова не си в състояние да мислиш трезво.

— Това може да се отнася за свиренето на пиано, но не и за мен.

— Напротив, помисли добре: една нота, последвана от още една и още една, а не едно кило ноти… В това се състои разликата!

— Аха! Изобщо не разбирам какво ми говориш! Ако си въобразяваш, че ми помагаш…

— Помагам ти, но ти не го съзнаваш. Ела да ме целунеш и ще ти светне.

— Нямам нужда от мъж, а от идея!

— Аз съм твоят мъж, аз съм всички твои идеи. Знаеш ли какво, любима Ортанс? Без мен си само една жалка отломка.

Усмихнати, Жозефин и Шърли ги наблюдаваха, без да се намесват. После се затваряха в кухнята и се прегръщаха.

— Обичат се, обичат се, но не го знаят — повтаряше Жозефин.

— Приличат на влюбени слепи магарета…

— Работата ще свърши с огромен бял воал — припяваше Жозефин.

— Или в леглото с бой с възглавници! — пророкуваше Шърли.

— С теб ще бъдем много красиви баби!

— Обаче аз ще продължавам да правя любов! — запротестира Шърли.

— Колко са красиви децата ни.

— И какви отвратителни, гадни характери имат!

— На тяхната възраст бях страхотна патка.

— Аз пък вече имах дете.

— Смяташ ли, че Ортанс взема противозачатъчни? — разтревожено попита Жозефин.

— Ти си й майка…

— Би трябвало да я попитам.

— Според мен ще те насмете, без да й мигне окото!

— Права си. Повярвай ми, по-спокойно е да имаш момче, отколкото две момичета.

— Довечера ли ще поднесем гъшия пастет?

— С конфитюр от смокини?

— О, да!

— Какво ще кажеш да го опитаме преди това, съвсем мъничко? Никой няма да се досети! — предложи Шърли, ококорила лакомо очи.

— И ще си пийнем шампанско, и ще си говорим глупости?

Тапата изхвърча, пяната преля, Шърли викаше, бързо давай чашата, бързо, и Жозефин обра пяната с пръст и го облиза.

— Знаеш ли какво открих, ровейки в боклука преди няколко вечери? Черна тетрадка, интимен дневник.

— Хм… — мъркаше Шърли, пийвайки си шампанско, — колко е хубаво! И чий е дневникът?

— Е, това не мога да знам.

— Смяташ, че са го хвърлили нарочно?

— С такова впечатление останах. Вероятно някой от обитателите на кооперацията. Тетрадката е стара. Носи дата ноември 1962. Непознатият пише, че е на седемнайсет и че е на прага на живота.

— Което означава, че сега трябва да е някъде… чакай малко… около шейсет и пет годишен! Тайнственият писател явно не е някой младеж. Прочете ли дневника?

— Започнах го… Ще продължа, когато остана сама.

— А шейсет и пет годишни съседи според теб много ли има в блока?

— Трябва да има петима или шестима… Като прибавим и господин Сандоз, обожателят на Ифижени, който по думите й послъгва за възрастта си и е по-скоро някъде към шейсет и пет… Ще проуча крилото „А“ и крилото „Б“, защото помещението за боклука е общо за двете.

— Странно — отбеляза Шърли, — у вас единственото място, където се смесват хората, са боклукчийските кофи.

Зое очакваше 26 декември с нетърпение. Беше оградила с кръгче датите на календара и всяка сутрин скачаше от леглото, за да задраска поредната. Стресирана съм като крава насред опоскано поле, без кьорав стрък за преживяне! Още два дни! Цяла вечност! Няма да издържа! Ще умра преди това… Мога ли да сваля две кила и половина за два дни? Мога ли да премахна пъпката? Да предотвратя изпотяването? Да се науча да се целувам, сякаш съм вряла и кипяла? Ами косата ми? Дали да си сложа гел, или не? Дали да я нося прибрана и вързана, или не? Толкова неща, за които не съм сигурна.

Как да се облека за първия път, когато го посрещна? Човек се приготвя предварително за тези работи. Бих могла да попитам Ортанс, но тя си има други грижи в момента.

Ортанс се бе съгласила да поеме ролята на гарант на благоприличието. И да сме наясно, не желая да ме будите посред нощ с бурен секс! Разбрахме се, нали, Зое? Трябва да съм във форма за втори януари. Свежа като роза, което означава: спокоен сън. Няма да се правя на надзирател! Затова никакви опипвания, никакви диви ездачески упражнения, в противен случай ще размахам камшика!

Зое се изчервяваше. Умираше от желание да попита Ортанс как се язди диво и дали боли.

На 26 декември към седемнайсет часа Гаетан щеше да звънне на вратата. Пристигаше в шестнайсет и осемнайсет на гара „Сен Лазар“, значи някъде около седемнайсет щеше да е тук. Само тя ще го посрещне и никой друг, само тя и никой друг ще отвори вратата. Всички по стаите или вън от къщи, докато не ви дам знак да се появите! Ще се смути ужасно, ако го зяпнете, като дойде.

Дълго бяха говорили за това, дали ще му е неприятно да се върне в блока, в който е живял. Гаетан бе отговорил, че няма. Бил премислил и простил на баща си. Искрено го съжалявал. Беше го казал толкова сериозно, че Зое бе останала с впечатление, че говори с напълно непознат човек. Разбираш ли, Зое, след като знаеш какво е преживял като дете, как са го изоставили, как са го малтретирали, използвали, мъчили, не е било възможно да остане нормален… Опитвал е да бъде нормален, но напразно. Все едно е бил куц по рождение, а са го карали да пробяга сто метра за девет секунди! В душата му е бушувала странна смесица от любов, гняв, желание за мъст, ярост. Искал е да убива и да обича, но не е знаел как да го стори. Тъжно ми е за леля ти, наистина, но за него не ми е тъжно. Не знам защо… Той ни е обичал посвоему. Не мога да му се сърдя. Бил е луд, това е. Но аз няма да бъда луд като него, убеден съм.

Често повтаряше, аз няма да бъда луд…

Тя чакаше в стаята си, заета с подаръците, които сама майстореше с парчета тел, картон, вълнени конци, лепило, пайети, а после ги украсяваше. Времето минава по-бързо, когато умът и ръцете са заети. Обмисляше какви цветове да избере, коя картинка да изреже, какъв конец да залепи. Опитваше засъхващото лепило на пръста си, прехапала долната си устна, сякаш вкусваше сладки. От хола долиташе музиката от пианото на Глен Гулд. Разбираше защо Гари я обича толкова силно. Вслушваше се в нотите, те влизаха в ума й, чувстваше как разцъфтяват в стомаха й, как гъделичкат гърлото й. Музиката я грабваше, беше като магия. Ще помоли Гари да й копира дисковете, да си ги слуша, след като Гаетан си замине. Ще бъде по-малко тъжна с музиката…

Защото вече мислеше за деня, в който той щеше да си замине.

Беше по-силно от нея. Подготвяше се за тъгата, която очакваше да я завладее. Мислеше си, че трябва да бъдеш по-подготвен за тъгата, отколкото за голямото щастие. Голямото щастие е лесна работа, трябва само да се оставиш на течението. Също както се спускаш по пързалка. Тъгата е обратното, все едно изкачваш стръмна и много дълга пързалка.

Зачуди се защо е такава и извади тетрадката да си запише мислите, които се въртяха в главата й. Прочете последните си записки, смучейки капачката на химикалката.

„С класа ходихме на изложба на модерно изкуство. Нищо не разбрах. Дразни ме. Червен надуваем басейн с вилици на дъното и найлонови домакински ръкавици, които плуват във водата, нищо не ми говори… Даскалът се превъзнасяше, но на мен ми се стори адски тъпо.

На излизане попаднахме на група бездомници, които пиеха бира от кутийки и един налетя да се бие с даскала. Той не се стресна, понеже бездомникът беше слаб като вейка, а даскалът за разлика от него е як мъж. Домъчня ми за клошаря, нищо че не беше читав. Потиснах се. Даскалът заяви, че не можем да спасим света, но все пак… В училище купих два пръстена и тамян в полза на третия свят. Продължавам да се усмихвам и да давам хлебчета на бездомниците по улицата. Бунтувам се, да.

Даскалът каза да престана с илюзиите, съвършеният свят не съществува. Зверски ми се дорева. Знам, че е супертъпо, но чувствах как бузите ми пламват. Поговорих с Ема и тя ми каза, престани, Зое, даскалът има право, порасни малко…

Не искам да пораствам, за да стана като даскала, който се прехласва пред разни басейни с вилици на дъното и отказва да спаси света. Това са пълни глупости! Искам да ме разбират. Чувствам се пълна, а останалите са празни, затова се чувствам адски самотна. Това ли е животът? Да изпитваш болка? Това ли е да порастваш? Да искаш да вървиш напред, да ядеш бой и да се възмущаваш, но въпреки всичко да продължаваш да вървиш. Не, аз не искам да стана такава. Ще поговоря за това с Гаетан.“

Следваше рецепта за сардели с олио и настъргана зелена ябълка. Даде й я една съученичка, която също като нея мислеше, че надуваемите басейни с вилиците на дъното и плаващите ръкавици са тъпотии. Казваше се Жертрюд и нямаше приятели, защото всеобщото мнение бе, че е отвратително да се казваш Жертрюд. Обичаше да си приказва с нея. Смяташе, че е несправедливо да те пренебрегват само защото имаш име, извадено от нафталина.

Жертрюд разполагаше с много време за размисъл и понякога изненадваше с мисли, прекрасни като утринна роса. Например на излизане от музея й беше казала, знаеш ли, Зое, животът е прекрасен, но светът не е…

Беше се възхитила от тази фраза, защото бе събудила в нея надежда, а тя се нуждаеше точно от това.

— Шампанското предразполага към откровения — отбеляза Жозефин. — Дължиш ми поне две… Защото изпихме по две чаши!

— И няма да спрем дотук.

— Е, в такъв случай кое е първото нещо, което ще споделиш с мен?

— Мисля, че съм влюбена.

— Кажи ми име! Искам име!

— Името го знаеш. Оливър. Оливър Бун.

— Мъжът от езерото?

— Мъжът от езерото и голям пианист… Започва да се прочува, дава концерти по цял свят. Междувременно живее в Лондон, близо до моето езеро. Плува сред кафявите водорасли и кара колело.

— Често ли се срещате?

— Шт, шт! Съвсем в началото сме! Една вечер ходихме на кръчма, пихме и… той ме целуна и… Боже мой! Жозефин! Ако знаеш колко обичам да ме целува! Чувствах се като ученичка. Той е толкова… не знам как да ти го опиша, но съм сто процента убедена, че единственото ми желание е да бъда с него… и да правя хиляди глупави неща, например да храня патиците, да се смея на високомерния вид на лебедите, да повтарям името му до безкрай, гледайки го в очите… С него имам странното усещане, че не правя грешка…

— Колко се радвам за теб!

— … защото съм на мястото си. Вярвам, че това е истинската любов. Чувстваш, че си вътре в живота му, не встрани. На точното място. Не изпитваш нужда да преиграваш, да се гърчиш, за да се харесаш, оставаш такава, каквато си.

Жозефин се замисли за Филип. И тя изпитваше същото, когато беше с него.

— Когато се видяхме в кръчмата — продължи Шърли, — му казах, че отивам в Париж, и той ме погледна с добрия си топъл поглед, който сякаш ме обгръща и ме издига, кара ме да се притискам до гърдите му, погледна ме и ми отвърна, ще чакам, когато чакаш, е още по-хубаво… и аз само дето не му скочих отгоре! Знаеш ли какво? Имам предчувствието, че ще бъда щастлива във всяко отношение. В ума, в сърцето, по цялото тяло, дори на върха на пръстите на краката!

Жозефин помисли, че досега не бе виждала приятелката си толкова лъчезарна и толкова сладка. Късата й руса коса се беше накъдрила по краищата и върхът на носа й бе зачервен от вълнение.

— А Филип? Какво мислиш, че прави тази вечер? — прошепна Жозефин.

Тя бе пресушила чашата си и страните й розовееха.

— Не му ли се обади? — попита Шърли, наливайки й пак.

— Откакто бях за последен път в Лондон ли? Не… Сякаш трябва да остане тайна, никой да не разбере.

— Рано е още… Може би ще позвъни на вратата, натоварен с шампанско. Както миналата година. Спомняш ли си? Уединихте се в кухнята и пуйката изгоря^[3]…

— Изглежда ми толкова отдавна… ами ако развалям всичко, като се държа по този начин?

— Той реши да се отдръпне. Не желае да те притиска. Знае, че траурът не може да приключи изведнъж, все едно слагаш точка на изречение. Само времето, отминаващите дни и седмици са в състояние да премахнат болката.

— Не знам къде ми е мястото. Кажи ми, Шърли, как да разбера? Мястото ми между Ирис и него… Как мога да говоря за любов с него, когато мисля за Ирис? А когато съм до него, как да стоя неподвижно, без да се хвърля отгоре му… Толкова е лесно, когато е близо до мен… И толкова трудно, когато е далече.

* * *

— Всъщност, ако правилно те разбирам, всички се намираме на параход без капитан и без двигател, но не го знаем — казваше Филип на приятеля си Станислас, който му се беше обадил да му пожелае весела Коледа.

Станислас Везер бе дал рамо на Филип, когато създаваше адвокатската си кантора. Той бе човекът, който му даде съвет, когато реши да продаде частта си и да се оттегли. Станислас беше дълъг, флегматичен, свободен човек, когото сякаш нищо не бе в състояние да извади от равновесие. Думите му звучаха мрачно и песимистично, но Филип сериозно се опасяваше, че е прав.

— Неуправляем параход, който се движи с висока скорост право към ледена стена… „Титаник“ с целия свят на борда си… Ще се разбием и никак няма да е весело! — заключи Станислас.

— Ами добре… Благодаря, старче, за добрите новини и весела Коледа!

Станислас се разсмя на другия край на жицата и продължи:

— Знам, че не бива да ти говоря за това точно тази вечер, но ми писна да слушам всички глупаци да тръбят, че кризата е зад гърба ни, докато всъщност тя едва започва. Малко преди фалита на „Лемън Брадърс“ председателят на Дойче Банк намекна, че най-страшното е минало и че раздадените милиарди долари на банките и застрахователните компании ще спасят системата! Всъщност ние ще преживеем не криза, а тотален разпад на капитализма, цунами… и всички тези велики мъже въобще не предвидиха какво ни очаква!

— Въпреки това имам чувството, че животът си тече, че никой не забелязва колко сериозен е банкрутът.

— Именно това е смайващото! Кризата ще ни залее като огромна вълна и милиардите, хвърлени в пастта на виртуалната икономика, само ще улеснят взривяването на системата отвътре.

— А през това време хората продължават да пазаруват за Коледа, да пекат пуйки и да украсяват елхи — отбеляза Филип.

— Да… Сякаш навикът се оказва по-силен от всичко… сложил ни е превръзка на очите. Сякаш ни успокояват обичайните улични задръствания, снеговалежът, сутрешните новини по радиото, кафето в „Старбъкс“ на ъгъла, вестникът, красивото момиче, което минава край нас, автобусът, който завива… Всичко това засилва в нас вярата, че кризата ще ни подмине и че ще останем незасегнати. Приготви се за драстична промяна, Филип! Няма да споменавам за другите промени, които ни чакат: климатът, околната среда, енергийните източници… Ще се наложи да впрегнем цялата си изобретателност и да преосмислим начина си на живот.

— Знам, Станислас… Знам даже, че от доста време насам се подготвям за това… без да го съзнавам. Това е учудващото. Преди две години имах нещо като предчувствие. Все едно предварително знаех какво ни очаква. Някакво пресищане, отвращение, което бавно ме обземаше… Не можех повече да понасям света, в който живеех, нито живота, който живеех. Приключих с парижката кантора, приключих с предишния живот, разделих се с Ирис, установих се тук и оттогава съм в период на очакване… очакване на друг живот. Какъв ли ще бъде? Не знам… Понякога се опитвам да си го представя.

— Този, който би могъл да го стори, трябва да има изключителни способности! Вървим нанякъде, няма съмнение, но слепешката. Може да вечеряме двамата след празниците, ако си свободен… И да продължим да правим зловещи предвиждания! В Лондон ли ще бъдеш?

— Тази вечер ще бъда с родителите ми. Ще вечерям с тях в Саут Кенсингтън. С Александър ще отпразнуваме Коледата у тях, после ще видим какво ще ни хрумне! Нямам нищо предвидено. Както ти казах, ще видя какво се задава и ще се опитам да се възползвам от най-доброто.

— Алекс добре ли е?

— Не знам. Вече не си говорим много. Само съжителстваме, много ми е тъжно… тъкмо го бях опознал, харесвах общуването с него, единомислието ни и ето че всичко сякаш отлетя…

— Това е от възрастта. Или заради смъртта на майка му. Говорите ли за това?

— Никога. Дори не знам дали трябва да опитвам… иска ми се той да направи първата крачка.

Станислас Везер нямаше нито жена, нито деца. Но умееше да дава съвети на съпрузите и бащите.

— Търпение, ще се върне при теб. Създали сте връзка помежду си… целуни го от мен и доскоро виждане! Изглеждаш ми много самотен. Опасно самотен… Не се хвърляй в необмислени неща само за да запълниш самотата. Това е най-лошото решение.

— Защо ми го казваш?

— Не знам. От опит може би…

Филип се приготви да чуе пълното признание, което така и не дойде, и прекрати мълчанието, като каза:

— Привет, Стан! Благодаря за обаждането.

Затвори телефона и постоя известно време, загледан в снега, който се сипеше над кварталната градинка. Едри, тежки снежинки, които се спускаха от небето бавно и тържествено като парчета памук. Станислас сигурно имаше право. Светът, който той познаваше, щеше да изчезне. Той и без това вече не го харесваше. Питаше се само как ли ще изглежда Новият свят.

Отиде в хола и повика Ани.

Тя се появи, стегната в дълга сива пола и обута в черни половинки — вали сняг, господин Филип, не излизайте по мокасини, хлъзгаво е, — с голяма ваза с цветя, бели рози, купени от пазара, които бе аранжирала с нежнозелени маслинови клонки.

— Много красиви цветя, Ани…

— Благодаря, господине. Ще поразведри малко хола.

— Не сте ли виждали Александър?

— Не. Исках да ви кажа нещо за него. В последно време често излиза. Все по-късно се прибира от училище, а когато няма училище, изобщо не стои вкъщи.

— Може би е влюбен. В такава възраст е…

Ани се прокашля смутено.

— Наистина ли го мислите? Ами ако се е събрал с лоши приятели?

— Важното е да си е вкъщи в седем. Родителите ми вечерят рано, дори на Коледа… и не понасят да закъсняваме. Баща ми мрази празниците и камбанния звън. Бас държа, че в полунощ вече ще сте в леглото си!

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте да ви придружа. Исках да ви благодаря.

— Хайде сега, Ани! Няма да ви оставя да седите сама на Коледа, когато хората са се събрали и празнуват!

— Свикнала съм, да ви кажа… всяка година е едно и също. Сядам с някоя хубава книга, бутилчица шампанско, парче гъши пастет, две препечени филийки и посрещам Коледа, четейки. Запалвам свещ, пускам си музика, много харесвам арфа! Романтика…

— Коя книга бяхте избрали за тазгодишната коледна вечер?

— „Колието на кралицата“ от Александър Дюма. Много хубава книга, направо прекрасна!

— Отдавна не съм чел Александър Дюма… може би трябва да започна…

— Ако желаете, ще ви дам моята книга, след като я прочета.

— С удоволствие, благодаря, Ани! Вървете да се приготвите, след малко ще трябва да тръгваме.

Ани постави вазата на ниската маса, отстъпи, за да види как стои, раздели две маслинови клонки, които се бяха сплели, и се затича към стаята си да се преоблече.

Филип я проследи с поглед, развеселен — вълнението й издаваше нетърпението на девойка, забързана за любовна среща, но тежестта на годините се чувстваше и я издаваше. Какъв ли е тайният живот на Ани?, запита се Филип, докато я гледаше да завива по коридора. Досега не съм се замислял…

Прислонили се под един голям дъб с дълги, оголени черни клони, Александър и Бека гледаха снега. Александър протягаше ръка да хване някоя снежинка, Бека се смееше, защото снежинката се топеше толкова бързо на дланта му, че не му оставаше време да я разгледа.

— Казват, че ако ги гледаш под лупа, снежинките напомняли на морски звезди!

— Може би трябва вече да се прибираш вкъщи, luv… Баща ти ще се притеснява.

— Не бързам. Ще вечеряме у баба и дядо, ще бъде зловещо…

— Как изглеждат?

— Като препарирани. Никога не се шегуват и когато ги целувам, боцкат!

— Обикновено старците са такива, боцкат.

— Може, но ти не боцкаш. Кожата ти е нежна. Ти не си истинска старица, май лъжеш!

Бека се разсмя. Закри лице с ръце, облечени с виолетово-жълти ръкавици без пръсти, сякаш комплиментът я е смутил и я кара да се изчерви.

— На седемдесет и четири години съм, не лъжа! Стигнала съм до възрастта, когато няма смисъл да си криеш годините. Дълго време се изкарвах по-млада, не исках да се превръщам в дърта коза…

— Ти не си дърта коза! Ти си млада козичка!

— Не ми пука, luv… Старостта е отморяваща, да знаеш, повече няма нужда да се преструваш, да се показваш, не ти дреме за мнението на другите…

— Дори когато нямаш пари?

— Помисли малко, luv, ако имах пари, никога нямаше да се срещнем. Нямаше да кисна в парка, седнала в тази количка. Щях да си седя удобно вкъщи. Самичка. На старците никой не им ходи на гости. Старците досаждат на всички! Повтарят едно и също, боцкат, миришат лошо и постоянно повтарят, че преди е било по-хубаво. Предпочитам да нямам пари именно защото така се запознах с теб… Защото благодарение на теб вече съм наред с главата.

Всяка вечер, прибирайки се от училище, Александър се срещаше с Бека. Истинското й име беше Ребека, но всички я наричаха Бека. Кои всички, питаше Александър, ти имаш ли приятели? Ми да… това, че нямам дом, не значи, че нямам приятели. Такива като мен са много. Не си забелязал, щото живееш в богаташки квартал и щото в центъра на Лондон не се срещат често бездомници, гонят ни, избутват ни далече. Да сме надалече от туристите, от богатите хора, от хубавите коли, красивите жени и лъскавите ресторанти… Ама от мен да го знаеш, luv, такива като мен ще ги има все повече и повече. Стига ти само да пообиколиш спалните за бездомници и ще видиш, че опашките се вият все по-дълги. Редят се всякакви хора! Не само старци. И млади също! И господа с приличен вид, които протягат купичка… Оня ден на опашката стоях пред един бивш банков чиновник, който четеше „Война и мир“. Завързахме разговор. Изгубил си работата, а после и къщата, и жената, и децата. Оказал се на улицата с книгите си и един стилен фотьойл. Красив фотьойл, тапициран с небесносиньо кадифе, на името на някакъв френски крал. Живее до църквата на „Бейкър Стрийт“. Станахме си симпатични, защото и двамата си имаме столове. Когато излиза, той оставя своя в ризницата.

— Така значи! — отвърна Александър. — Пък аз си мислех, че ти живееш съвсем сама… В такъв случай защо не искаш да отидеш в спалнята за бездомни, при приятелите ти? Ще бъде по-добре, отколкото да спиш сама на улицата.

— Вече ти казах, спалните за бездомниците не са за мен. Опитах. Особено една, която много ми похвалиха, на „Севън Систърс Роуд“… Е, какво да ти кажа, няма да стъпя повече там!

— Защо?

— Защото има безръки мъже със зелени тениски, които те претрепват от бой!

— Как така те претрепват, след като нямат ръце?

— Ритат те, блъскат те с колене, хапят те! Жестоки са. Освен това трябва да се прибираш в точно определен час, трябва да плащаш по нещо, дори да не е кой знае колко, пък и ти отмъкват всичко… Пълно е с огромни черни с безброй плитчици, които крещят, пият тайно бира и пикаят навсякъде! Не, не! Чувствам се по-добре на инвалидната си количка…

— Но когато вали сняг и стегне студ, Бека?

— Отивам при кралския интендант! Шашнах те, нали?

— Кой е пък този?

— Много симпатичен чичко. Живее в малка къща от червени тухли в парка… малко по-натам, към Серпънтайн. Грижи се за кралските градини. Това е официална длъжност, защото всички тези паркове принадлежат на кралското семейство или на разни херцози. Когато стане много студено, отивам при него и той ме подслонява в бараката за дърва. Уплътнил е прозореца и е инсталирал печка специално заради мен. Носи ми супа, хляб, топло кафе. Спя в компанията на гребла, лопати, брани, косачки, пънове. Ухае на дърво и трева. Затварям очи, толкова приятно ухае… И това ако не е лукс! Когато изчовъркам с нокът замръзналия прозорец, виждам парка, катериците, които идват наблизо, виждам светлина в хола, жена му, която гледа телевизия, и той как прелиства страниците, плюнчейки пръст… Все едно че ходя на кино!

— Странна си, Бека! Винаги си щастлива, при това без никаква причина!

— Какво знаеш за живота ти?

— Майка ми… Тя имаше всичко, за да бъде щастлива… и никога не изпита щастие. Имаше леки изблици, моменти на щастие, все едно е щастлива, но това нямаше нищо общо с истинското щастие. Струва ми се, че беше нещастна през цялото време…

Ребека зяпваше смаяно, когато Александър отвореше дума за майка си. Клатеше глава, пляскаше с ръце, облечени във виолетово-зелените ръкавици без пръсти, и повтаряше, какво ужасно нещастие! После вдигаше ръце към небето с думите, ако аз имах такова дете! Само ако имах дете като теб! Затваряше очи и когато ги отваряше, бяха замъглени от сълзи. Александър си казваше, че очите й са толкова избледнели сигурно защото много е плакала.

Той неизменно се връщаше на сините очи на Бека. Толкова сини, че му се струваше, че пропада в тях; всичко наоколо ставаше синьо. Бека изобщо не можеше да се нарече стара коза. Малка, крехка, тя понякога накланяше гордо изправената си глава, увенчана с ореол от бяла коса, като птиченце, което кълве, а когато свалеше парцалите от себе си, се виждаше тънка талия на младо момиче. Той се питаше дали отдавна е обедняла, тъй като беше все още много запазена за жена на тази възраст. Много му се искаше да узнае как се бе оказала в инвалидната си количка в парка.

Но не смееше да я разпитва. Усещаше, че това е минирано поле и че ще му е нужна сила, за да издържи разказите за чуждите нещастия. Затова се задоволяваше да заяви:

— Животът се е отнесъл зле към теб…

— Животът прави каквото може. Няма как да глези всички. Освен това щастието невинаги е там, където го очакваш. Понякога е там, където никой не го забелязва. Пък и какви са тези претенции да си постоянно щастлив!

Тя се нервираше, въртеше се на фотьойла, вълнените й труфила се смъкваха, тя ги придърпваше как да е.

— Не е ли истина, а! Къде пише, че трябва да си щастлив през цялото време и като всички останали… Човек си измисля свое щастие, прави го така, че на него да му харесва, няма един-единствен модел. Смяташ ли, че хората, които имат хубава къща, мощна кола, десет телефона, телевизор с огромен екран и всичко им е наред, са задължително щастливи? Аз съм решила да бъда щастлива по мой начин.

— Успяваш ли?

— Не всеки ден, но не мога да се оплача. Ако бях щастлива всеки ден, нямаше да разбера, че съм щастлива! Разбра ли, luv? Разбра ли?

Той отговаряше да, за да не й противоречи, но не схващаше всичко докрай.

След това Бека се успокояваше. Въртеше се на фотьойла, за да хване изгубения край на шала, да оправи пончото и изместилата се закопчалка под брадичката й, прекарваше ръка по лицето си, сякаш да изтрие гнева, и тихо питаше:

— Знаеш ли какво ти трябва в живота, luv?

Александър клатеше отрицателно глава.

— Да обичаш. С всички сили. Да даваш, без да очакваш нещо в замяна. Само тогава нещата се получават. Тази рецепта изглежда толкова лесна, че никой не й вярва! Когато обичаш някого, не се страхуваш от смъртта, никога вече не се страхуваш от нищо… Например откакто се срещаме, откакто знам, че ще те видя всеки ден след училище, че ще се спреш при мен или ще минеш покрай мен и ще ми махнеш с ръка, искам да ти кажа, че… съм щастлива. Щастлива съм само да те зърна. Идва ми да стана и да заподскачам от радост… Това е моето щастие. Ако го предложиш на някой дебелак, фрашкан с пари, той недоумява, гледа го, сякаш е лайно, и го изхвърля на боклука.

— Ако престана да идвам, ще бъдеш ли нещастна?

— По-лошо от нещастна, ще изгубя желание за живот, а това е най-страшното! Това са рисковете на любовта. Защото риск винаги има, с парите, любовта, конните надбягвания, прогнозата за времето, винаги… Аз винаги го грабвам този риск, защото това е щастието, което си показва върха на носа!

Да обичаш някого… размишляваше Александър.

Той обичаше баща си. Обичаше и Зое, но вече не я виждаше. Много обичаше Анабел.

— Да обичаш много и да обичаш, едно и също ли е?

— Не, глаголът „обичам“ се спряга без допълнение, без наречие и без условие…

В такъв случай той обичаше баща си и Зое. И Бека. Не бяха много хора. Трябваше да намери още някой, когото да обича.

— Може ли да решиш да обичаш някого?

— Не, това не се решава.

— Може ли да решиш да не обичаш?

— Не вярвам… но сигурно има хора, които успяват, като сложат катинар на сърцето си.

— Може ли да умреш от любов?

— О, да! — отвърна Бека с дълбока въздишка.

— На теб случвало ти се е?

— О, да — повтори тя.

— Но не си умряла!

— Не, но за малко да умра. Оставих тъгата да ме надвие, престанах да се боря… Така стигнах до тази количка, докато не си казах един ден: драга ми Бека, все още можеш да се усмихваш, да ходиш, здравето ти е добро, с акъла си си. Има толкова неща за правене, толкова хора, с които да се срещаш… и си върнах радостта от живота. Стана по един необясним начин. Отново имах желание за живот и нека ти споделя нещо: два дни по-късно те срещнах теб!

— Ако изчезна, ако нещо стане с мен? Ако ме прегази автобус или ме ухапе отровен паяк?

— Не говори глупости!

— Искам да разбера дали онова с умирането от любов може да се случи повече от един път…

— Със сигурност пак ще потъна в тъга, но ще си спомням щастието, което си ми дал, и ще живея с този спомен…

— Знаеш ли, Бека. Откакто те срещнах, престанах да играя играта на сбогуване… престанах да си представям, че хората умират.

Което си беше самата истина.

Тя не приемаше да й дава пари и той й носеше хляб, мляко, солени бадеми, сушени кайсии и смокини. Беше прочел някъде, че били много хранителни. Измъкваше тайно от гардероба, където баща му беше складирал вещите на майка му, прекрасни кашмирени шалове, обеци, червила, ръкавици и даже една дамска чанта, подаряваше й ги с обяснението, че на тавана вкъщи имало разни стари сандъци, от които никой не се интересувал, и той предпочитал тя да носи тези стари парцали, вместо да ги даде на Армията на спасението.

Бека се разхубави, стана елегантна.

Един ден я заведе на фризьор.

Взе пари, които се търкаляха на бюрото на баща му и които хоп, отидоха директно при фризьора!

Изчака я отвън — пазеше инвалидната количка, да не я задигнат — и когато тя се появи, накъдрена, с лека стъпка, с маникюр, той подсвирна от удивление и изръкопляска. С останалите пари си взеха по една поничка и кафе в „Старбъкс“ на ъгъла. Чукнаха се с кафето с мляко, организираха си конкурс за мустаци. Very chic! Very chic!, въодушеви се Александър.

Тя толкова се смя, че се задави с поничката и едва не се задуши. Намеси се някакъв господин. Приведе я, натисна я силно с юмрук по гърба и парчето падна от устата й. Клиентите ги наобиколиха, любопитни да разгледат симпатичната възрастна дама, която едва не умря.

Да, но тя не умря.

Изправи рамене, опипа прическата си и помоли с достойнство за чаша вода.

Излязоха, хванати под ръка, и една възрастна госпожа отбеляза, че Бека имала страхотен късмет с такъв мил внук.

И сега я наблюдаваше през пелената от снежинки, които падаха все по-нагъсто. Тя примигваше. Не му се искаше да остави Бека сама на Коледа. Искаше да я убеди да отиде поне за една нощ в спалнята за бездомници. Сигурно щяха да организират тържество, да има коледна елха, коктейлни солени бисквитки и шоколадови меденки, оранжада и малки квадратни подложки, плетени на една кука, на които да си слагат чашите.

Тя отказваше. Предпочиташе да остане сама в бараката за градински сечива на главния интендант на кралицата. Той щеше да остави вратата открехната и да запали печката.

— Съвсем сама?

— Yes, luv…

— Но това е много тъжно…

— Никак не е! Ще ми е приятно да надничам през прозорчето.

— Бих искал да те заведа у нас. Но не мога. Тази вечер ще ходим на гости на баба и дядо, освен това баща ми не знае за теб.

— Стига си се тревожил за мен, luv. Изкарай една хубава вечер и утре ще дойдеш да ми разкажеш.

Филип се оказа прав.

Пристигнаха у родителите му в двайсет часа и трийсет минути. Господин Дюпен бе облечен с морскосин блейзър и копринено шалче на врата. Госпожа Дюпен носеше розово костюмче, гердан от три реда перли, нормално, пошушна Александър на Ани, тя се облича в същите цветове като кралицата. Ани се беше пременила с черна рокля с широки ръкави от воал, сякаш й бяха поникнали криле. Стоеше изправена и кимаше постоянно, от страх да не сбърка нещо и да й направят забележка.

Седнаха на масата, насладиха се на пълнена истинска шотландска сьомга, последвана от печена пуйка, Christmas pudding и на Александър му наляха „един пръст шампанско“.

Дядото говореше насечено, въсеше щръкнали вежди, вирнал високо квадратната си волева брадичка. Бабата се усмихваше, свеждайки нежния си дълъг врат, примигваше с клепачи, одобрявайки безрезервно всичко и на първо място своя Господар и Повелител.

Дойде време за подаръците.

Срязаха връзките, разопаковаха пакетите, изпомачкаха шарените хартии, сипеха се възклицания, благодарности, размениха по някоя и друга баналност, новини от общи познати, отделиха повечко време на кризата. Господин Дюпен помоли сина си за съвет. Госпожа Дюпен и Ани разтребиха масата.

Александър гледаше през прозореца снега, който се сипеше нагъсто, извайвайки върху града нов, непознат град. Ами ако Бека е заседнала в калта с количката си и не е успяла да стигне до бараката? Ако умре от студ, докато той си похапва с удоволствие печена пуйка и пие шампанско в топлия уютен апартамент?

Точно в единайсет и десет излязоха на площадката пред апартамента и се разцелуваха за довиждане.

На улицата всичко беше покрито със сняг и движението толкова забавено, че колите сякаш не помръдваха.

— Татко, мога ли да ти кажа нещо? — попита Алесандър, след като се настани на задната седалка.

— Разбира се.

— Ами ето…

И той разказа за Бека, как я бе срещнал, как живееше, колко била хубава, спретната, честна, уточни, че не се боцкала. Добави, че тази вечер била сама в една барака за дърва и как мислел само за това, и че дори печената пуйка, която толкова обичал, тази вечер му присядала.

— Всичко ми е на бучка ето тук — обясни той с ръка на стомаха.

— И какво искаш да направим? — попита Филип сина си, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

— Искам да отидем да я вземем и да я заведем вкъщи.

— У нас?

— Ми да… тя е съвсем сама, днес е Коледа и на мен ми е много мъчно. Не е честно…

Филип пусна мигач и се изнесе от редицата коли. Шосето беше толкова хлъзгаво, че едва не изпусна волана, но със силен натиск успя да стабилизира мощния автомобил. Сбърчи вежди, разтревожен. Александър взе изражението му за отказ и настоя:

— Апартаментът е голям. Бихме могли да й направим едно местенце в стаята, където държим бельото, нали, Ани?

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита настоятелно Филип.

— Да.

— Ако я доведеш вкъщи, ти поемаш отговорността за нея. Няма да можеш да я оставиш отново да отиде на улицата.

Седнала до Филип, Ани мълчеше. Гледаше право пред себе си падащите снежинки и бършеше с опакото на ръката си предното стъкло, сякаш можеше да разчисти дебелия снежен слой.

— Няма да вдига шум, няма да тежи на Ани, обещавам ти. Просто няма да мога да мигна, като знам, че е навън в такова време. Имай ми доверие, татко, познавам я добре… няма да съжаляваш… още повече — продължи той, извисявайки тон като някой проповедник — че не е човечно да оставим някого навън на този студ!

Филип се усмихна, развеселен от възмущението на сина си.

— Добре, да вървим тогава!

— О, благодаря, татко! Благодаря! Ще видиш, тя е прекрасна жена, никога не се оплаква и…

— Затова ли се връщаш все по-късно вечер? — погледна го Филип с дяволито изражение.

— Да, значи, си забелязал?

— Мислех, че си имаш приятелка.

Александър не отговори. Анабел беше нещо лично. Съгласен бе да говори за нея с Бека, но дотук.

— Знаеш ли къде е къщата на интенданта? Хайд Парк е много голям.

— Показа ми я един ден. Не е далече от Роял Албърт Хол, където ходиш на концерти.

Филип пребледня и веселото пламъче в очите му угасна. Изведнъж се почувства ужасно тъжен, ужасно самотен, гърлото му се сви и устата му пресъхна. Сонатите на Скарлати, целувката на Жозефин, прегръдката им в ъгъла на коридора, който миришеше на паркетин, топлите й устни, крайчецът на рамото й, всичко изплува отново, обля го топла и прекрасна болка. Тази вечер не посмя да й се обади. Не желаеше да смути коледната й вечер в Париж. И най-важното, не знаеше какво да каже, с какъв тон да заговори. Не намираше думи.

Вече не знаеше как да се държи с Жозефин. Страхуваше се от деня, в който нямаше да има какво повече да се каже и да се направи. Бе повярвал, че търпението може да надделее над тъгата и да притъпи спомена, но се оказа, че въпреки последната им среща в театъра нищо не се бе променило и тя продължаваше да го отхвърля.

Тайното му опасение, което се боеше дори да спомене, бе, че набързо откраднатата прегръдка при стълбите ще се окаже последна и той ще се види принуден да продължи живота си сам.

Може би това е краят на стария ми живот и началото на новия, помисли, връщайки се към обясненията на Александър, който му показваше пътя към бараката на главния градинар на кралицата.

Намериха мястото. Малка къщурка от червени тухли точно срещу една голяма къща, и тя от червени тухли, ярко осветена в черната нощ. Филип спря колата пред бариерата, бутна я и пусна Александър да почука на вратата.

— Бека! Бека! — силно прошепна той. — Аз съм, Александър… Отвори!

Приведен, Филип се опитваше да зърне нещо в тъмнината, надничайки през прозореца на къщурката. Различи запалена свещ, кръгла маса, стара печка, зачервена от пламтящия огън, но ни следа от Бека.

— Може би не е дошла — предположи той.

— Или се опасява да не я намерят — отвърна Александър.

— По-добре се покажи ти на прозореца и потропай леко по стъклото.

Александър застана пред прозореца и потропа, повтаряйки: Бека, Бека, аз съм, Александър.

Дочуха някакъв шум отвътре, после стъпки и вратата се отвори.

Беше Бека. Дребна жена с бяла коса, увита в шалове и вълнени жилетки. Изгледа ги двамата, после учуденият й поглед се спря на Александър.

— Хелоу, luv, какво правиш тук?

— Дойдох да те взема. Искам да дойдеш у нас. Запознай се с баща ми.

Филип се поклони. Премига, разпознавайки синия кашмирен шал с бежов бордюр, който едно време бе подарил на Ирис, след като се бе оплакала, че умира от студ в Мьожев, и съжаляваше, че не е останала в Париж за коледните празници.

— Добър вечер, госпожо — поздрави той с поклон.

— Добър вечер, господине — поздрави тя в отговор, оглеждайки го, подпряла ръка на открехнатата врата.

Бялата й коса бе разделена на път по средата и захваната с шноли във формата на делфини, единият розов, другият син.

— Александър има чудесна идея — продължи Филип, — иска да дойдете за Коледа у нас.

— Ще те настаним в стаята за бельото. В нея и без това има легло, топло е и ще спиш, и ще се храниш там, докато…

— Докато пожелаете да останете при нас — прекъсна го Филип. — Без да поставяме никакви срокове, ще постъпите както решите, и ако кажете, че искате да си тръгнете утре, няма да ви насилваме да оставате.

Бека приглади с ръка косата си. Нагласи шала си, потупа плохите на полата си, търсейки в трескавите си движения отговора, който очакваха мъжът и момчето, застанали на прага, изпълнени с уважение, без да я притискат, разбрали важността на момента, както и това, че се готвеха да променят из основи начина й на живот. Попита дали може да помисли, обясни им, че поканата я сварва неподготвена точно когато вече е постигнала някакъв мир с нощта, със студа, с глада, с начина на живот, който води, и че ще е добре да я оставят да помисли сама, облегнала гръб на вратата. Не искаше да гледат на нея като на просякиня, принудена да мизерства, протегнала ръка за подаяние, искаше да реши съвсем свободно и затова се нуждаеше от кратко усамотение и размисъл. Знаеше, че води странен живот, но тя си го бе избрала. Дори да не го бе избрала, бе го приела смело и с чисто сърце, държеше на избора си, защото за нея той бе синоним на свобода.

Филип кимна с разбиране и вратата бавно се затвори пред изненадания Александър.

— Защо каза всичко това? Нищо не разбрах.

— Защото е свястна жена. Хубав човек…

— Аха! — отвърна Александър, гледайки объркано вратата. — Мислиш ли, че не иска да дойде?

— Мисля, че искаме от нея нещо огромно, което може да преобърне живота й, затова се колебае. Разбирам я.

Отговорът задоволи Александър за кратко, но почти веднага той каза разтревожено:

— Ами ако не иска да дойде, тук ли ще я оставим?

— Да, Александре.

— Защото не искаш тя да дойде у нас! Защото е бездомница и те е срам да я приемеш вкъщи!

— Не си прав! Това няма нищо общо с мен. Тя ще си реши. Тя е личност, Александре, свободен човек.

— Ама ако не дойде, ще почувстваш огромно облекчение!

— Забранявам ти да говориш така, Алекс! Чуваш ли, забранявам ти.

— Добре тогава, ако тя не дойде, аз ще остана тук с нея… Няма да я оставя сама навръх Коледа!

— Няма да го направиш! Ще те грабна за врата и ще те прибера насила в къщи. Знаеш ли какво? Не заслужаваш Бека да ти е приятелка. Не си разбрал какъв човек е тя.

Александър млъкна, оскърбен, и двамата зачакаха в пълно мълчание.

Най-сетне вратата на бараката се отвори и Бека застана на прага, понесла многото си найлонови торбички.

— Идвам с вас — каза, — но ще мога ли да си взема и количката? Страхувам се да не изчезне, ако я оставя тук.

Филип сгъваше количката й, когато мобилният му телефон иззвъня. Той го притисна с рамо до ухото си, задържайки количката между краката си. Обаждаше се Доти. Говореше с бясна скорост, ридания накъсваха думите й и Филип не можеше да разбере за какво става въпрос.

— Доти… успокой се. Поеми си дълбоко въздух и ми кажи. Какво е станало?

Долови как тя отдалечава телефона, поема си въздух, след което пак заговори объркано и припряно:

— Отидохме да вечеряме навън с приятелката ми Алисия, тя също беше сама тази вечер, и тя беше в мрачно настроение като мен, защото днес следобед ме уволниха. Готвех се да си тръгвам и си подреждах нещата, за да оставя всичко наред за понеделник, когато дойде началникът и ми каза, принудени сме да направим драстични съкращения и вие си заминавате! Ей така, направо… нито дума повече! Отидохме с Алисия в една кръчма, седнахме на приказка и пихме, без да прекаляваме, честна дума. Някакви двама типове започнаха да ни свалят, ние не им пуснахме, приеха го много лошо и тръгнаха след нас. Алисия си взе такси, защото живее далече, аз тръгнах пеша и на входа пред нас ме спипаха и… не издържам повече! Животът е отвратителен и не искам да стоя сама вкъщи, страх ме е да не се върнат.

— Кажи ми точно какво ти сториха?

— Пребиха ме, сцепиха ми устната и не мога да затворя едното си око! Не издържам повече, Филип! Аз съм свястна жена! На никого не правя лошо и отплатата ми за това е, че ме изхвърлиха от работата и за капак ме пребиха двама жалки, нещастни малоумници…

Тя се разрида още по-сърцераздирателно. Филип я умоляваше да се успокои и трескаво мислеше какво да направи.

— Къде си сега, Доти?

— Върнах се в кръчмата, не искам да стоя сама… прекалено съм наплашена. Пък и това не е най-подходящият начин да празнувам Коледа!

Гласът й пресекна и тя отново извика, че не издържала вече.

— Добре, стой там и не мърдай — каза Филип. — Идвам.

— О, благодаря! Много си мил… Чакам те вътре, ужасно ме е страх да изляза навън, дори само до тротоара…

Филип дълго се суети с инвалидната количка, прищипа си пръста на две пружини, изруга, ядоса се, но накрая затвори багажника, въздишайки с облекчение. Вероятно старата дама не я е сгъвала често ужасната количка!

В един часа през нощта най-сетне спря пред къщи. Паркира между две купчини сняг. Първа от колата излезе Ани, опипвайки с крак къде да стъпи, за да не се подхлъзне, позадрямала, но и притеснена от мисълта за реорганизациите в домашния ред, за леглата, които трябва да приготви, къде ще спи госпожица Доти, господин Филип? При мен, Ани, няма да е за пръв път!

* * *

— В колко часа ще пристигнат гостите? — попита Младши, докато мажеше с черна боя новите мокасини, които получи подарък за Коледа в луксозна кутия.

Най-после имаше подходящи обувки за елегантните си дрехи. Писнало му беше от маратонките с лепенки. Прекалено се набиваха на очи. Беше зърнал мокасините на витрината на един магазин, докато се връщаше с майка си от парка. Магазин за детски стоки: „Шест стъпки, три инча“. Бяха изложени на витрината. Имаше ги в най-разнообразни цветове. Цената им беше съвсем прилична — петдесет и две евро. Протегна ръка към тях с думите, ето какво искам за Коледа, обувки, от които да не се срамувам… Жозиан забави крачка, огледа ги обстойно и отвърна, ще си помисля. Кой цвят предпочиташ, добави все пак майка му. За малко да отговори: всичките, но се въздържа. Познаваше майка си, нейната пестеливост, принципите, в духа на които се стремеше да го възпитава, и реши да се придържа към класиката — черни. Тя кимна. Забута отново количката и Младши доволен се сгуши в пухенката си. Работата е опечена, реши той.

— Май ще бъдат тук в дванайсет и половина — отговори Жозиан още по нощница, без да спира да стърже ементала.

В една касерола на бавен огън се топеше масло с брашно. Встрани от печката, наредени в камъшитено панерче, чакаха пресни яйца, снесени от кокошки, които по цял ден весело кудкудякат на чист въздух.

— Значи, ще тръгнат от тях около обед — изчисли Младши, размазвайки старателно черната боя върху обувките.

— Можем да предположим — предпазливо отвърна Жозиан.

Тя се отнасяше с подозрение към въпросите на сина си, които често пъти я изстрелваха на шеметни висоти.

— Ако звъннат в дванайсет и половина на вратата, колко ще показва часовникът у тях, при положение че са излезли оттам половин час по-рано? — осведоми се Младши, минавайки грижливо с парцала по ръбовете на мокасините.

— Ами… също дванайсет и половина, много ясно! — извика Жозиан, изсипвайки настъргания ементал в купа, която остави настрана.

Доволна, че отговори правилно на подвеждащия въпрос на изпитващия, тя със замах захвана да бърка сместа на огъня, добави наведнъж студеното мляко и продължи да бърка, докато получи достатъчно гъста смес.

— Не — поправи я Младши. — Ще бъде дванайсет и половина абсолютно време, но не дванайсет и половина местно време, тъй като не вземаш предвид скоростта на светлината и на сигнала, който тя предава, за да се изчисли времето. Времето не може да се изчисли абсолютно точно, съществува неразривна връзка между времето и скоростта на сигналите, които го измерват. Това, което наричаш време, позовавайки се на часа на някой часовник например, не е нищо друго освен местно време. Абсолютното време е време, което не взема предвид ограниченията на реалното време. Движещият се часовник не тиктака в същия ритъм като часовника, който стои на едно място. Допускаш същите грешки като Лайбниц и Поанкаре! Знаех си!

Жозиан се изпоти, избърса чело, внимавайки да не разсипе бешамела на плота, и замоли за милост.

— Младши! Умолявам те, престани! Коледа е, време за мир и покой! Престани да ми надуваш главата! Нямам минутка спокойствие! Изми ли си зъбите сутринта?

— Хитрата жена да мрънка не спира, когато за какво иде реч не отбира! Темата сменя, за да не се изложи и пак тя да се наложи — издекламира Младши, пъхайки смело ръка в обувката, за да провери дали боята е намазана равномерно.

— На мозък върховен, дъх отровен! — срази го Жозиан. — Да не си въобразяваш, че утре ще пленяваш момичетата с дрънканиците си на професор Косинус? Не! Ще ги омайваш с ослепителната си усмивка, с хубавите си зъби и със свеж дъх на зелен хлорофил.

— Плеоназъм, скъпа майко, плеоназъм!

— Младши! Престани или ще те направя за смях пред всички, като ти сервирам на обяд каша и ти вържа лигавник!

— Дребнаво отмъщение! „Децата на боговете не се подчиняват на природните закони, те са тяхно своеобразно изключение. Не очакват почти нищо от годините и от времето. При тях заслугите изпреварват възрастта. Раждат се образовани и когато достигнат съвършенството на зрелостта, обикновените хора все още не са излезли от детството.“ Лабрюйер, скъпа майко. Имал е предвид мен, без да го знае.

Жозиан се обърна и го изгледа, изумена, сочейки с дървената лъжица право в гърдите му.

— Ама… Младши! Ти да не си четеш сам вече? След като ми цитираш Лабрюйер, значи, си се научил да четеш?

— Да, майко, исках да те изненадам за Коледа.

— Боже мой! — изстена Жозиан, удряйки се по гърдите с пълната със сос лъжица. — Това е катастрофа! Прекалено много бързаш, любов моя, прекалено много бързаш… Никой учител няма да може да те научи на каквото и да е. Всички ще се чувстват не на мястото си, ще бъдат смаяни, ще се депресират. Ще се принизят в собствените си очи, ще се смятат за глупави магарета и ще се наложи да им отделям време, за да им вдъхвам самочувствие… Може дори да те издадат на медиите и да те превърнат в панаирджийска забележителност!

— Дай ми книги, аз сам ще се изуча, освен това ще ви спестя немалко средства.

Жозиан проплака, на ръба на отчаянието.

— Нещата не стават така… Трябва да ти преподава учител. Да следваш някаква програма, да учиш по определени методи, знам ли… Всичко да върви по реда си. Знанието е свещено.

— Знанието е прекалено важно нещо, за да бъде поверено на учителите.

— Ще станеш непоносим… досаден всезнайко с жълто около устата!

Тя се ядоса и изруга — бе забравила колко яйца е счупила. За суфлето трябваха точно шест, ни повече, ни по-малко.

— Младши! Забранявам ти да ми говориш, докато готвя! В краен случай може да ми четеш някоя детска приказка… нещо, което да ме успокоява, а не да ме разстройва.

— Не се паникьосвай! Преброй черупките, раздели на две полученото число и ще получиш броя на яйцата, слабообразована жено! Колкото до детските приказки, забрави, мозъкът ми се схваща от тях, те изобщо не гъделичкат божественото ми същество… Знай, че се нуждая от този прекрасен гъдел, за да чувствам, че съм жив. Изпитвам глад за знания, мамо! Приказките за децата на моята възраст ме отегчават.

— Аз пък искам тишина и спокойствие, когато съм в кухнята. За мен готвенето е почивка, Младши, не психическо натоварване!

— Мога да ти помогна, ако желаеш, след като лъсна до блясък обувките си.

— Не, Младши. Искам да си имам тайно кътче, което да е само мое. Област, в която съм превъзходна и в която изпитвам удоволствието да действам както си знам. В никакъв случай няма да позволя да влезеш в моите владения. И още нещо: когато гостите пристигнат, нито дума за относителността на времето или за „Характерите“ на Лабрюйер. Спомни си, че ми обеща да се държиш като дете на твоята възраст, когато сме в компанията на чужди хора… разчитам на теб.

— Добре, майко. Ще направя това усилие… само заради теб и за да се насладя на превъзходните ястия, които си приготвила.

— Благодаря ти, любов моя. Измий си ръцете, след като си излъскаш обувките, за да не се отровиш.

— Ще тъгуваш ли?

— Дали ще тъгувам? Ще оплешивея от мъка, рижаво мое мече!

— Обичам те, любима моя мамо.

— И аз те обичам, ти си светлината на живота ми, лястовичката, която носи пролетта…

Младши изпусна обувките, подскочи и лепна пламенна целувка на бузата на Жозиан, която изръмжа от удоволствие и го притисна здраво с две ръце. Последва бясно чуруликане, гукане, писукане, размяна на разлигавени целувки, търкане на носове, бузи, вежди, нежни нашепвания, надпреварвания кой ще измисли най-милото определение в знак на безкрайна обич, ще развихри поетичното си вдъхновение, за да забие най-високо знамето на любовта си. Младши мушна пръстче в гънките на врата на майка си, гъди-гъди, Жозиан се отбраняваше, преструвайки се, че ще изгризка бузката на рижото меченце, забравиха се от глезотии насред купите и черпаците, опиваха се от милувки и измислени любовни думички. Накрая, увъртени един в друг в невъзможен възел, избухнаха в смях, който разтърси стените на апартамента.

— Как са моите тролове? — гръмогласно се осведоми Марсел, дотичвайки в кухнята. — Както си седях на бюрото и преглеждах сметките и тефтерите, усетих как стените се разтрисат. Аха! Аха! Приятно ми е да видя, че се целувате и прегръщате. Днес животът е прекрасен, ще имаме гости! Гости, скъпи и обични. Коледа е, Рождество Христово, смаяните пастири, Дева Мария, Йосиф, кравата, оселът и сламената постеля, припомнете си класиката и запейте химни в прослава на този прекрасен ден…

— Амин! — отвърна Жозиан, освобождавайки се от прегръдката на Младши.

— Ела, сине мой, да изберем какво вино ще пием… време е да се запознаеш отблизо с „божествените бутилки“, както се изразяваше Рабле, реколтите, които си заслужават, лозовите сортове. Да поемеш глътка, да усетиш мекия кадифен вкус на нектара, който се плъзга в гърлото ти, и да опишеш вдъхновено най-тънката подробност, да доловиш най-финия нюанс на неизчерпаемата гама!

— Престани, Марсел! Още е малък за сомелиер!

— Бутилката е цяла наука, Душко. Наука, която се овладява, която изисква време, нос и смирение…

— Само да мина един вълнен парцал на обувките си и съм готов, обожаеми родителю!

Жозиан ги проследи с поглед. Отдалечаваха се по коридора, ръка за ръка, отиваха в хладилната изба, която Марсел беше обзавел в дъното на апартамента. Рижавият гигант вървеше приведен до едно червеникаво мече. Нейните две коледни елхи. Нежни и силни, решителни и меки, сладострастни и хитри. Съвсем различни от всички мъже, които бе познавала. Марсел говореше, разпръсквайки във въздуха прилагателни, Младши подскачаше, повтаряйки, без да спре, още, още, искам още странни, чудати думички. Картина на щастие, което тя не желаеше да бъде поставено под заплаха. Стой надалече — запазен периметър! Почеса се между гърдите — топката пак се беше появила. Тръсна глава да я прогони. Усети миризма на загоряло. Извика: бешамелът! Изруга, грабна дървената лъжица и започна усърдно да бърка, молейки се сосът да не станал кисел, изтривайки с пръст една сълза, една-единствена, готова да капне, разбунила душата й. Запази ги, Господи! Запази ги, иначе ще забия пирон на Кръста! Кръвта затупка в слепоочията й, тя присви очи и повтори, не и тези двамата, не! Чу телефона да звъни, поколеба се, но вдигна.

— Жозиан? Обажда се Жозефин.

— Здравей, Жо! Тъкмо съм заета с готвенето…

— Преча ли?

— Не, но бъди кратка. Сосът май нещо не се получи. Нали ще дойдете? Само не ми казвай, че няма!

— Не, не, идваме. Не ти се обаждам за това.

— Да не се е случило нещо на момичетата?

— Не, не… Просто исках да ти кажа нещо, за което няма да мога да говоря пред всички.

— В такъв случай изчакай за миг да намаля огъня.

Жозиан завъртя копчето на най-слабо и взе слушалката. Облегна се на плота и се приготви да чуе какво ще й съобщи Жозефин.

— Ами ето — започна Жозефин, — във вчерашния вестник, в рубриката „Бъдещите известни личности“, четох за две свръхнадарени деца като Младши…

— Като Младши? Съвсем като него?

— Съвсем като него. Едното е момче от Сингапур и от деветгодишна възраст създава програми за айфон, суперсложни програми, непознати до този момент… На две години бил вече ненадминат компютърен спец и бил наясно с всички параметри на програмирането. Говори шест чужди езика и непрекъснато създава нови и нови игри, компютърни приложения, анимации, които предлага на гиганта „Епъл“.

— Не може да бъде!

— Другото дете, Жозиан, слушай… е момиченце, което е издало първата си книга на седем години, триста страници новели, поезия, разсъждения за света, политиката, религията, медиите. Печата между деветдесет и сто думи на минута, изчита две-три книги дневно и преподава литература… Чуваш ли ме, драга моя Жозиан, преподава литература, изнася лекции на възрастни по тарифа триста долара за петдесет минути! Баща й е оборудвал студио в мазето на къщата им, където тя записва предавания, предназначени за местни телевизионни канали. Живее в Америка, баща й е инженер, майка й, израснала в Китай по време на културната революция, е върл противник на груповото обучение и сама преподава на дъщеря си. Уверява, че не тя определя какво да учи дъщеря й, а хлапето се труди всяка вечер до полунощ! Представяш ли си? Оказва се, че не си единствената, родила гениално дете! Не си само ти! Това коренно променя нещата.

— Къде го прочете това? — попита Жозиан, изпълнена с подозрение, че Жозефин й разказва приятни небивалици в коледния ден.

— В „Курие Ентернасионал“… Ортанс го прочела. Купува си всички вестници, нали търси идея за витрините, които ще аранжира. Говоря ти за витрините на „Хародс“. Не си в течение? Ще ти разкажа… Вестника още го има по будките. Тичай да си го купиш, изрежи статията и престани да се гризеш. Просто твоят Младши е един средноаритметичен малък гений. Напълно е нормален!

— Охо! Милата ми Жо! Ако знаеш само как ме обнадежди. Колко си добра! Краката ми омекнаха.

След смъртта на Ирис Жозиан и Жозефин много се бяха сближили. Жозефин ходеше на уроци по готварство у семейство Гробз. Учеше се да прави лимонови и шоколадови мадленки, пиле по ловджийски, тажин със сини сливи, белтъци на сняг, фондю от моркови и праз, солени, сладки кексове, пастети с коричка, терини от авокадо и скариди. Зое понякога я придружаваше и си водеше бележки в черната си тетрадка. Жозиан беше намерила точните думи, за да успокоява Жозефин. Притискаше я до сърцето си, полюляваше я до преливащите си гърди, галейки я по косата. Жозефин се отпускаше и слушаше, ще мине Жо, тя е на по-добро място, пък и знаеш, че повече не можеше да се понася, тя сама избра своя край, отиде си щастлива… Жозефин повдигаше глава и шепнеше, все едно си имам майка, така ли е, когато си имаш майка? Не говори глупости, мърмореше Жозиан, ти не си ми дъщеря, пък иначе и аз толкова съм имала майка, колкото на тъпана има прах! Галеше я по челото, съчиняваше мили думички, смешни думички, които се въртяха във въздуха като макарички, и накрая Жозефин се разтрисаше от смях, потънала в щедрата гръд на Жозиан.

— Благодаря, Жо, благодаря! Камък ми падна от сърцето. Пак бях започнала да се побърквам от притеснение заради Младши… Да знаеш само какво ми съобщи преди малко! Научил се е да чете съвсем сам, цитира ми Лабрюйер и преразглежда теорията за времето! Настръхнах от ужас.

— Накрая ще излезе, че сте много хората с гениални деца. Може да се окаже, че ги има много по света, но ги крият, защото родителите им също като теб се страхуват някой да не ги нарани. Това е нова раса деца. Програмирани са да облеят в светлина целия свят. Те са нашите спасители!

— Много си мила! — не спираше да повтаря Жозиан с мокро от сълзи лице, сълзи на радост, на облекчение, сълзи на надежда, че синът й може наистина да е нормален.

Е, не нормално дете като всички други, но нормално като шепата други в същото положение. Деца, които никой не сочи с пръст, но които са обект на хвалебствени статии във вестниците.

— Налага се да свикнеш с мисълта, че детето ти не е изключително.

— Да ти кажа, много е трудно, постоянно съм на тръни. Страх ме е от погледите на хората. Страх ме е да не го разкрият в автобуса, страх ме е да не го отвлекат и да го принудят да програмира компютри, ядрени ракети, химически войни, балистични нападения. Онзи ден в метрото си чертаеше петолиния и си тананикаше, пишейки разни ноти. Една госпожа прошепна на мъжа си, скивай го хлапето, преписва „Малка нощна музика“! Сигурно е даскалка по музика и е разпознала партитурата. Мъжът си изкриви устните, за да не го чуя, но го разбрах, права си… сигурно не е нормално. Побързах да слезем и останалия път изминахме пеша.

— Не си била права! Трябвало е да вдигнеш високо глава и да се изфукаш с него. Точно така е постъпвал бащата на Моцарт! Да не мислиш, че се е срамувал от сина си? Напротив! Показвал го е във всички европейски кралски дворове от четиригодишен!

— Ами… ще трябва да ми даде кураж, щото мен хич ме няма в това отношение!

Тя затвори телефона ободрена и щастлива. Върна се при тенджерите да следи с уверен поглед под оскубаните си вежди как върви готвенето. Младши беше нормален, Младши си беше съвсем нормален, имаше куп приятелчета на другия край на света. Не беше особено лесно да ги покани на следобедна закуска, но затова пък тази мисъл щеше да й действа успокояващо при следващата криза.

— Сега, синко, ще изберем подаръците за гостите — заяви Марсел на излизане от избата, натоварен с пивки вина. — Направих една първа подборка сред накитите, които съм отредил за дамите, а за Englishman Гари съм приготвил хубав часовник.

— Харесвам Гари — заяви Младши, любувайки се на лъснатите си до блясък мокасини, — той е елегантен, красив, но сякаш не го осъзнава. Сигурно всички момичета са луди по него. Има моменти, татко, в които предпочитам да не съм с толкова пъргав ум, а да съм по-докаран на лице. Продавачът на вестници ме нарича Червенокожия и това ме натъжава.

— Гаден пор! — възкликна Марсел. — Как смее! Завижда за слънцето, което грее в косата ти, нищо повече! Няма кьорав косъм на главата си, само жалък мъх някакъв.

— Жозефин, Шърли и Зое също ги обичам. Те са прекрасни и човечни. Само Ортанс ме натъжава. Нарича ме Джуджето и ми се подиграва…

— Още е млада и зелена, животът не я е опърлил достатъчно. Не се вълнувай, синко, скоро ще я спечелиш и нея.

— Тя е красива, високомерна, смела. Олицетворява всички жени с изключение на влюбената жена. В нея няма онази отпуснатост и мекота на любовта, както при мама, когато двамата отивате към стаята и ти я водиш, прегърнал я през кръста. В сведената й глава чувствам надигащата се страст. Студената жена е жена, която още не е любила. Ортанс е от лед, защото никой досега не е разтопил ледената й броня.

— Брей, Младши, да ти се не надява човек, добре я описваш красивата Ортанс!

Младши поруменя и разроши червеникавите си къдрици.

— Проучил съм я, сякаш е военна карта на предстоящо сражение, иска ми се да ме види с други очи, а не да ме удостоява с този студен и учуден поглед. Искам да я смая… но ще бъде трудно, мама ме помоли да се правя на бебе пред гостите на обяда.

Марсел не знаеше какво да отговори. С ръце, пълни с бутилки, разсъждаваше, хапейки устни. Не се тревожеше от факта, че синът му се различава от другите деца, но разбираше притесненията на жена си. Знаеше колко беше чакала това дете, как си го беше представяла, обичала, колко ръководства за гледане на деца беше изчела, съветите, които събираше отвсякъде, диетата, на която се подлагаше, искаше да бъде най-добрата майка на най-красивото бебе. Не бе предвидила, че детето й ще е надарено с блестящия ум на няколко учени мъже.

— Слушаш ли ме, татко мой?

— Да, и съм твърде разтревожен. На коя от двете да се харесаш? На майка ти или на някаква млада кокетка? Коледа е, направи щастлива майка ти, по-нататък ще имаш достатъчно време да смаеш Ортанс.

Младши наведе глава, започна да драска с нокът етикета на бутилката, която баща му беше дал да занесе в трапезарията. Промърмори, без да спира да драска:

— Ще дам най-доброто от себе си, татко, обещавам… Но, господи, колко е отегчително да си бебе! Как ли се справят другите?

— Спомените ми са поизбледнели — пошегува се Марсел, — но нещо ми подсказва, че за мен не е представлявало кой знае каква трудност! Да ти кажа, Младши, аз съм просто един обикновен човек, който се радва на живота, наслаждава му се и го вкусва ден за ден.

Младши, изглежда, се замисли върху понятието „обикновен човек“ и Марсел реши, че е разочаровал сина си. Връхлетя го мрачна мисъл, ами ако синът му се измори? Ако започне да се отегчава в компанията на родителите си, лишени от знанието, което го пришпорва и го кара да прави великански крачки? Ако се превърне в блед неврастеник? Ако залинее? Душката и той нямаше да го преживеят.

Марсел тръсна рамо да прогони злокобната мисъл и силно стисна ръката на сина си.

Отвориха касетката, в която Марсел складираше скъпоценностите си, като всяка година ги разпределяше по чиниите на сътрапезниците на коледния обед, за да отпразнува раждането на Месията в Галилея и да отбележи появата в дома си на едно малко, рижаво и начетено ангелче.

— Давай, избирай, а аз ще ти изреждам имената на скъпоценните камъни.

От касетката преминаха в чиниите, скътани под белите салфетки от дамаска, златна гривна с диаманти във формата на рози и перли, вградени в издължените брънки на филиграна, за Зое, златен джобен часовник за Гари, златно сърце на верижка, украсено с диаманти, за Жозефин, висящи обици с жълти и сини сапфири за Шърли и изискана златна гривна от „Картие“ за Ортанс.

Очаровани, бащата и синът се спогледаха съзаклятнически и си стиснаха ръцете.

— Нека празникът да започне! — се провикна Марсел. — Колко е хубаво да доставиш подобно удоволствие на гостите си! Сърцето ми прелива от радост.

— Bonum vinum laetificat cor himinis! — обяви Младши и милостиво преведе: — Хубавото вино развеселява сърцата на хората.

— Ти говориш латински! — удиви се Марсел.

— О, това е само един израз, който запомних от един древен текст.

Дявол да го вземе!, мислено отбеляза Марсел, Жозиан има право: детето напредва със страхотна скорост, опасността ни дебне…

* * *

В граматиката категорията „Име“ включва съществително име и качествено прилагателно име, които се подразделят на мъжки и женски род, на единствено и множествено число и които имат твърде широка гама от функции.

В рамките на категорията „Име“ съществителното и качественото прилагателно се различават както следва:

а) От формална гледна точка прилагателното и съществителното не се разпределят по един и същи начин между двата рода и двете числа. При нормални обстоятелства само съществителното е представено посредством члена (или посредством някой от неговите еквиваленти); само прилагателното има степени за сила и сравнение.

б) От функционална гледна точка само съществителното може да служи за опора на изречението в качеството на подлог, допълнение и извършител на действието върху подлога…

Анриет Гробз затвори учебника по граматика на издателство „Ларус“, пляскайки шумно корицата. Баста!, изригна тя. Баста с тези врели-некипели! Направо си глътнах граматиката! Как е възможно да пълнят умовете на децата с подобни мъгляви понятия! Няма ли прост начин за преподаване на френския език? По мое време всичко беше кристално ясно: подлог, сказуемо, допълнение. Допълнение за място, време, обстоятелство. Наречие, прилагателно. Главно изречение, подчинено изречение. И седнали да се чудят, че училището произвежда неграмотници! Възмущават се, че не можели да разсъждават! Как да стане, след като ги объркват, убиват в тях всякакво желание, размекват им мозъците с претенциозен и натруфен жаргон! Пълнят им главите с отвратителна каша!

Изведнъж изпита чувство на съжаление към нещастното дете, направо й се доповръща при мисълта, че трябва да го измъква от ноктите на началното обучение. Кевин Морейра душ Сантуш, синът на портиерката, на когото плащаше да се рови в интернет. Не само я скубеше по десетина евро на влизане, ами на всичко отгоре последния път я беше отрязал под претекст, че му пречела да си готви уроците и заради нея бил на опашката в класа.

— Как така, значи, аз ти преча да блеснеш в училище? — се беше възпротивила Анриет.

— Времето, които ти отделям, не го прекарвам в учене и затова имам такива гадни оценки.

— Твоите оценки никога не са били повече от нула пресечена! — отвърна Анриет, възмутено поклащайки глава.

— Естествено, след като ми отнемаш цялото време, дърта воняща коза!

— Забранявам ти да ми говориш на „ти“ и да ме наричаш с имена на животни! Не сме пасли патките заедно, доколкото знам.

Кевин Морейра душ Сантуш се изкикоти и заяви, че нямало такава опасност, щото тя била столетница, а той бил млад и свеж.

— Говоря ти на „ти“, защото ти ми говориш така, и след като ти казвам, че вониш, то е, защото го усещам, когато си близо до мен. Това не е обида, а неоспорим факт. Още повече че не те карам да ми се лепиш, ти настояваш, ти си тази, която не иска да влезе в крак с времето. На мен хич не ми пука! На всичко отгоре, яко ми досаждаш!

Хлапакът подкрепи красноречиво изказването си, показвайки й среден пръст, при това достатъчно дълго, за да не остане у нея и капка съмнение относно намеренията му. Явно нямаше да се помири с дъртата коза с отвратителен дъх, миризливи копита, смърдяща от горе до долу, с гипсова маска на физиономията и толкова малки очички, долепени едно до друго, че ще кажеш, че е кривогледа.

— Цялата вониш! Нямаш ли вода у вас, или правиш икономии?

Анриет направи крачка назад, смаяна от наглото оскърбление, и смени тона. Разбра, че не е в положение да преговаря. Не разполагаше с никакъв скрит коз. Беше напълно зависима от тази тресяща се купчина желатин, от този жалък невежа.

— Добре, гаден келеш! Ще играем с открити карти. Аз те мразя, ти ме мразиш, но можеш да ми бъдеш полезен и аз мога да ти бъда полезна. Затова нека се договорим: ти продължаваш да ми търсиш в интернет разни неща, аз ще ти пиша домашните, без да смятаме парите, които ти плащам за услугата… Какво ще кажеш?

Кевин Морейра душ Сантуш я измери с поглед, в дясното му око проблесна искрица уважение. Дъртата си я биваше. Не се отказваше лесно. По този начин не само щеше да продължава да я цица спокойно, а на всичко отгоре щеше да й натресе тъпите си домашни, от които не разбираше бъкел и заради които майка му яростно го гонеше, баща му непрекъснато го шамаросваше и го грозеше опасността догодина да го изпратят в пансион.

— Всичките ми домашни — уточни той, почуквайки по клавиатурата. — Граматика, правопис, история, математика, география, абе всички предмети…

— Всички с изключение на флейтата, рисуването и моделирането, там ще се наложи сам да се справяш.

— И няма да ме наклепаш на дъртите? Няма да се оплакваш, че не знам да говоря правилно, че се държа невъзпитано с теб…

— Хич не ми пука! Не става дума за обич, а за обмяна на знания. Даваш — получаваш.

Кевин Морейра душ Сантуш се поколеба. Подозираше измама някаква. Попипа намазания с гел и щръкнал като гребен на главата му перчем. Умът му, ужасно муден, когато трябваше да разбере действието на прилагателното и съществителното или трицифрените деления, прехвърли скоростно всички „за“ и „против“ и заяви, че ставало.

— Окей, дърта грознице. Ще ти пробутвам домашните си, ти ще ми ги носиш тайно вечер под предлог, че ми даваш уроци. Дъртите няма да загреят, ще ти бъдат благодарни и оценките ми ще подскочат! Но помни, компът се плаща!

— Няма ли да ми направиш поне някакво малко намаление? — предложи Анриет, изкривила лице в умолителна гримаса, издала устни като хитър дюкянджия от арабски пазар.

— Никакви такива! Първо трябва да се докажеш и ако нещата потръгнат, ще преразгледам тарифите. Само не забравяй, че аз водя хорото, не ти!

В резултат на което в коледната нощ Анриет тъпо се взираше на светлината на свещ в граматиката със зелена корица и неразбираемо знание.

Ама как ще го уча този мазен глупак?, блъскаше си главата тя, опитвайки се да отскубне косъма, поникнал на бенката й. Умът на момчето е истинска пустиня. С трън да влачиш, няма какво да закачиш! Никаква база, върху която да стъпя. Трябва да тръгна от нулата! Сякаш си нямам друга работа…

Истината беше, че тя си имаше план! И то какъв!

Спуснал се бе като огнен език отгоре й, докато се кланяше на Дева Мария в църквата „Сент Етиен“.

Подлецът Юда й го беше пошушнал. Юда с босите, фини и нервни нозе, обути в сандали с каишки, Юда с дългата червена роба, с изпитото лице, Юда… беше Шавал! Това обясняваше защо не можеше да откъсне очи от мрачното лице на ренегата, докато се взираше във фреската, изобразяваща Страстите Христови. Шавал, циничният и наперен Шавал, който работеше едно време в предприятието на Марсел Гробз и който напусна и отиде при конкуренцията… Май отиде в „Икеа“, помъчи се да си припомни Анриет^[4]. Шавал, който караше кабриолет, вдигаше краката на жените и си правеше гердани от тях, оправяше ги и ги захвърляше на капака на луксозната си кола. Той притежаваше необходимия кураж, жестокост, умение и алчност, за да свърши тази работа. Познаваше бизнеса на Марсел като петте си пръста. Всичките му комбини, клиенти, отстъпки, магазини, мрежата, която бе създал по целия свят. Шавал, разбира се! Лицето й се озари и минаващият покрай нея свещеник реши, че ангел е слязъл в параклиса на Светата Дева. Божествен посетител?, разтревожено й бе пошепнал той в ризницата, мачкайки епитрахила си. Видение между моите стени! Точно от това се нуждае моята църква, за да повдигне престижа си, да заприиждат хора от цял свят, да ни покажат по новините! Кутията за даренията кънтеше на кухо. Имате право, отче, сам Господ ме посети и ми проговори… и Анриет бързо-бързо мушна в ръката му своята лепта, достатъчна да се запалят две свещи за успеха на замисъла, след което отиде да издири Брюно Шавал в Жълтите страници на компютъра на Кевин. Той ще ми бъде съдружник, съучастник, ще ми помогне да запратя шопара Марсел в пропастта. Шавал! Шавал!, тананикаше тя, забързана, потраквайки с кокалестите си колене. Тъкмо той ми намигна първия път, когато подвих крак в църквата „Сент Етиен“. Това е знак от Господа, подкрепа, която ми оказва. Благодаря ти, мили Исусе! Ще кажа девет деветини в твоя прослава…

Изръшка всички Шаваловци от указателя. Най-сетне успя да го открие на телефона на госпожа Роже Шавал, майка му. Остана дълбоко учудена.

При майка си. На тези години…

Определи му среща с нетърпящия възражения тон на бивша господарка. Той прие, без да гъкне.

Срещнаха се в църквата „Сент Етиен“. Направи му знак да коленичи до нея и да говори шепнешком.

— Как сте, уважаеми Брюно? Отдавна не сме се виждали. Често си спомням за вас — мърмореше тя, скрила лице в шепи, сякаш се молеше.

— О, госпожо, буквално чезна, вече съм нищо, превърнал съм се в сянка на Брюно Шавал.

И той издума отвратителната дума:

— Безработен съм.

Анриет потръпна от ужас. Бе се подготвила да види ас на борсовите спекулации, golden boy на Уолстрийт, и ето че се оказа пред един свит в черупката си гладен охлюв. Обърна глава да го огледа по-добре. Нищо не беше останало от него, нямаше и следа от предишните напереност, плам, мускули. Беше изпразнен, изцеден. Парцал. Тя успя да сподави отвращението си и приятелски се наклони към тази човешка дрипа.

— Но какво е станало с вас? Вие, буйният жребец, блестящият и безмилостен мъжкар.

— Сега съм само жалка медуза, носена от течението, госпожо. Срещнах Дявола!

Анриет се прекръсти и му нареди да не произнася това име в това светилище.

— Но той не съществува! Всичко това е само в главата ви!

— О, напротив, госпожо, съществува… Носи ефирна рокличка, има две дълги, струговани краченца, тънки китки с прозирна кожа, през която се виждат вените, твърди, щръкнали гърди, език, който току близва устните. Ах, тези устни, госпожо, кървавочервени, с вкус на ванилия и на малини, малко коремче, което се свива и пулсира, и две заоблени, божествени коленца, тя разпали огън в слабините ми. Без дъх останах, докато й се любувах, докато вдишвах уханието й, докато я следях и чаках… Съзерцавах я с луд поглед, като заслепен от сияен, лъчезарен предмет, който ту се отдалечава, ту се приближава и изгаря нещастника, запращайки го право в бездната. Бях обзет от неизказана страст. Превърнах се в гном, жертва на халюцинации, бях изпепелен, мислех само и единствено за едно, извинете ме за грубостта, госпожо, ще ви шокирам, но трябва да разберете докъде бях изпаднал, мислех само за това… да сложа ръка, да докосна с пръсти, с устни месестия, сочния й триъгълник, както когато изцеждаме сока на плод…

Викът на Анриет отекна в църквата. Шавал я погледна, кимайки бавно с глава.

— Разбрахте ли сега? Видяхте ли докъде се простира моето нещастие?

— Но това е невъзможно! Човек не си изгубва ума за… за…

— За възбуждащото до полуда къдраво триъгълниче на една възкисела нимфетка? Да, за съжаление! Защото бях първият проникнал в този влажен калъф, който ме масажираше с умението и енергията на дърта, вряла и кипяла уличница… Тя ме стриваше в тъмната си пещера, мачкаше и сучеше члена ми като лакома, ненаситна уста, всепоглъщаща, всмукваща вендуза, прекъсваше в мига, в който бях готов да издъхна, вторачваше се в мен с огромните си невинни очи, за да провери доколко бях изнемощял и разнебитен от номерата й; в такива моменти я умолявах да спре, подбелил очи, провесил език като онези кучета, които умират от бяс с пламнали вътрешности и подут, отекъл член… Тя ме измерваше със студения си безразличен поглед и пак искаше пари, нова блуза „Прада“, чанта „Вюитон“, а аз, кипнал от страстна възбуда, отговарях задъхано, всичко каквото поискаш, ангел мой, за да поднови вълшебното сноване напред-назад, което търкаше и триеше члена ми, изцеждайки ми удоволствието капка по капка, госпожо, капка по капка, сякаш бяхме в опалена пещ и тя бе единственият извор, пръскащ прохлада, търкаше небрежно секса си в моя, който изнемогваше, но се оставяше да го мачкат, да го работят, и след като го изцедеше докрай, подемаше последната атака, разпъваше ме от наслада и потънал във влажната й, кадифена плът, оставях душата ми да полети…

— На всичко отгоре се осмелявате да говорите за душа! Вие, Шавал, сте истински безбожник!

— Госпожо, тя подлагаше на мъчения душата ми! Мога да ви уверя — прошепна той, премествайки тежестта на тялото си от дясното на лявото си коляно върху молитвеното столче, на което се бе отпуснал. — Тази хлапачка, по онова време тя нямаше още шестнайсет години, ме запращаше в небесата със своя тесен и стегнат орган, аз се реех в компанията на ангелите и архангелите. Бях озарен от блаженство, преситен от сладострастие, хвърчах, светът беше мой, разтичах се от удоволствие и когато свършвах в нея, тя ме изстрелваше директно в рая! В следващия миг… в следващия миг… бях отново най-обикновен простосмъртен. Внезапно се събуждах в калните си ботуши, ближейки отдалечаващото се небе, а задоволената хлапачка протягаше ръка, за да не забравя да й връча извоюваната в сражението плячка. Ако случайно забравех нещо, чифт балеринки или чантичка, се държеше хладно и отказваше да се видим, докато не положа трофеите в краката й… И допълнително ме глобяваше с по някоя и друга луксозна вещ за това, че съм я накарал да чака.

— Ужас! Това момиче е долна развратница. И двамата ще горите в ада!

— О, не, госпожо, беше неописуемо щастие… Порастваха ми криле, бях най-щастливият мъж на света, но блаженството ми, за съжаление, беше ефимерно! Когато се втвърдявах и молех за разрешение за влизане, тя цъкаше непреклонно с езиче, измерваше ме подигравателно със студен поглед и отвръщаше, а аз какво ще получа в замяна?, без да спира да си лакира ноктите или да рисува с четчицата фина сива линия покрай ясните си очи. Беше ненаситна. Нещата стигнаха дотам, че започнах да пренебрегвам работата си, да измислям разни шашми и комбини. Започнах да залагам на конните надбягвания, играех на тото, посещавах казината и понеже не печелех, бръкнах в касата на предприятието. Правех шмекерии с чековете. Отначало за дребни суми, после за все по-големи… и така си строших врата, паднах. Много ниско, след като не само изгубих чудесната си работа, но вече не мога да получа никаква препоръка… Професионалната ми биография е под всякаква критика, става само за канализацията.

— Я ми кажете, нещастни грешнико, надявам се, че престанахте да се виждате с тази Далила?

— Да. Но не по мое желание. Щях да пълзя на лакти, ако ме бе помолила!

Той сведе глава, жалък и смазан.

— Тя се умори. Твърдеше, че плътската любов била много надценена… Че повече не й било забавно. Че било все едно и също, напред-назад, че се отегчавала. Аз бях послужил за бойното й кръщение. Беше проверила, че всичко е наред. Беше поставила нашата история в графата „Лабораторен опит“. Изхвърли ме под претекст, че съм бил станал „лепка“. Единствената дума, която повтаряше, извисявайки тон: „лепка“. Трябва да уточня, че беше много малка… Претрепвах се да й обещавам хиляди неща, обира на века, бягство във Венецуела, диаманти, изумруди, частен реактивен самолет, хасиенда, купища неща от „Прада“… Двамата на брега на тюркоазено синьо море, където ни обслужват момчета с по една препаска на кръста…

Анриет сви рамене.

— Колко банално!

— Точно това бяха нейните думи — отвърна Шавал, свеждайки глава, сякаш се прекланяше пред спомена за злочестината си. — Каза ми, че имала къде по-интересни планове. Добре се била позабавлявала, научила как може да размаже от удоволствие един мъж, набавила си гардероб и отсега нататък щяла да запретне ръкави! Искала да успее сама, „без жалкия израстък, наречен пенис“…

Анриет подскочи, ужасена.

— Нямаше още шестнайсет…! — въздъхна Шавал, изтощен.

— Господи! Вече няма деца…

— На тринайсет вече знаят как да оплетат мъжете. Изгълтали са Кама Сутра, правят упражнения за вагината, тренират всякакви всмуквания, кълчения, превъртания, извивания, поемания… Пъхат си молив между бедрата и тренират. Някои даже пушат цигара по този начин! Уверявам ви.

— Моля ви, престанете! Дръжте се прилично. Забравяте, че говорите с почтена жена!

— Само като говоря за това… и ето, вижте какво става!

Той притисна здраво пениса си между бедрата, като ги кръстоса.

— Надявам се, че е заминала много надалече — прошепна Анриет.

— В Лондон. Да учи мода. Иска да стане като Коко Шанел.

Анриет пребледня. Шапката й се разтресе. В главата й се блъскаха спомени. Беше преди четири години, Ортанс, стажът в „Казамиа“, Шавал задъхан и бледен, малките токчета на Ортанс потракват из двора на предприятието, момчетата от склада, които тичаха след нея, проточили лиги… Това било, значи! Мъжът беше толкова обсебен, че съвсем забрави, че говори за внучката й. Собствената й внучка! Той изобщо не правеше връзка между Ортанс и нея. Беше издигнал Ортанс до висотата на мадоната, която боготворят на колене, на жената, стояща над всички жени. Страстта го заслепяваше. Анриет се наведе над молитвения стол и сплете пръсти. В какъв свят живея! В какъв свят живея! Моята внучка! Развратница, която размазва пениса на мъжете и им измъква парите! Плът от плътта ми! Собственото ми потомство…

Сетне размисли. Нуждаеше се от Шавал. Планът й не струваше пукната пара без черния рицар предател. Всъщност какво я интересуваше, че внучката й е развратница? Всеки със съдбата си! В днешно време думите са изгубили смисъла си. С насмешка говорят за праволинейност, строгост, честност, за морал и приличие. Всеки за себе си, такъв е законът. Освен това, нека бъдем реалисти, винаги съм ценяла тази хлапачка, защото умее да предизвиква уважение…

— Слушайте, Шавал, смятам, че за днес се наслушах на разни… Ще се съсредоточа и ще се вглъбя, за да се пречистя. Ще се помоля за спасението на душата ви. Напуснете църквата, която осквернихте… и ще ви определя среща след някой и друг ден за делови разговор. Имам да ви предложа нещо, което би могло да ви върне благополучието. Ще се срещнем в кафенето на ъгъла на улица „Курсел“ и авеню „Ваграм“. Преди това искам да получа уверение от вас, че сте скъсали с разврата, става ли? Във владение ли сте на умствените си способности? Защото за това, което искам да предприема, имам нужда от мъж в добро състояние, мъж с бърз рефлекс, с безгрешен инстинкт, а не от сластолюбива развалина!

— Тя ме унищожи, свършен съм, изцеден, изсушен, живея от социални помощи и пенсията на майка ми. Продължавам да играя по малко на тото, защото на човек му трябва мъничко надежда, но вече не вярвам толкова, докато задрасквам квадратчетата. Аз съм като наркоман в абстиненция. Вече не го вдигам, госпожо! Либидото ми изчезна, край, няма го! Такова шубе ме хваща при вида на мадама, че офейквам, подвил опашка.

— Отлично! Не я размахвайте и ми обещайте нещо, ако успея да ви възстановя финансово, разбира се, обещайте да се въздържате от секс и да не позволявате да ви омайват разни курви с вид на весталки.

— Пътищата ни не бива да се пресичат, госпожо. Ако я видя отново, ще се превърна в изгладнял вълк, знам го.

— Но след като живее в Лондон…

— В това се крие единствената опасност, госпожо. Единствената… Способен съм да извърша убийство, само и само да я имам още веднъж! Да проникна в дългия, тесен, влажен коридор… Да се изстрелям на седмото небе…

Той изръмжа като див звяр в полумрака на църквата, жилите на врата му изпъкнаха като въжета, челюстите му се стегнаха, изскърца със зъби, изръмжа отново, грубо хвана с ръка члена си, изви го и очите му се замъглиха от ужас, примесен с наслада.

Шашната, Анриет наблюдаваше как този горд мъжкар от спомените й се поклаща на молитвения стол до нея. Благодаря ти, мили Боже, че си ми спестил този грях, мърмореше тя, стиснала устни. Какво кощунство! Аз знаех как да ръководя мъжете! Подчинявах ги със здрава, достойна и благородна десница. С уважение. Желязна ръка в желязна ръкавица. Никога не съм прибягвала до този женски инструмент, до тази челюст…

За секунда в главата й избухна ярка, жестока картина. Желязна ръкавица, стоманени челюсти… И тя каза три Отче наш и десет Аве Мария, докато Шавал, прегърбен и свит, крачеше към изхода на църквата. Преди да излезе, спря за миг и топна ръка в съда със светена вода да изпроси малко кураж.

Беше Коледа, а тя беше сама в компанията на учебника по граматика. Имаше си половин литър червено вино, консерва сардини в зехтин, парче бри и дълбоко замразено коледно пънче, което бе украсила с три весели джуджета, открити на дъното на едно чекмедже. Спомен от отминало време, когато бялата покривка и червените свещи, великолепните подаръци от съпруга й под салфетката на всеки сътрапезник, букетите от „Лашом“, ароматизираните свещи, кристалните чаши, сребърните прибори възпяваха ликуващата радост и изобилието на Рождество Христово.

По мушамата на кухненската маса тук-там личаха петна, отпечатъци от дъното на гореща касерола, оставена там, защото дръжката пари, а колкото до празничното й угощение, беше го свила от близкия „Ед“^[5]. Беше сменила тактиката. Заставаше на касата, облечена като изискана дама, натъкмена в старите си тоалети, ръкавици, шапка, чанта от крокодилска кожа, слагаше на лентата пакет хляб, нарязан за тостери, и бутилка минерална вода, а в дъното на чантата й се гушеха откраднатите лакомства. На висок глас подканяше, по-бързо, ако обичате, шофьорът ми ме чака, паркирал е неправилно, докато касиерката чукаше едно евро и седемдесет и пет, примирена и впечатлена от нетърпението на арогантната старица.

Такъв е животът, прошепна тя, разпечатвайки пакета с хляба. Имала съм по-добри времена и в бъдеще ще имам. Не трябва да падам духом. Само слабите губят самообладание пред изпитанията. Припомни си, драга ми Анриет, прочутата мисъл, която повтарят препатилите: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.

Тя въздъхна, наля си чаша вино и с рязък жест отвори граматиката. Насили се да прояви интерес към темата. Сви рамене. Дванайсетгодишен в прогимназията! Беше кръгла нула. По правопис, по граматика, по смятане, по история. Нито една дисциплина, в която да се прояви. Преминаваше от клас в клас, защото майка му го заплашваше и баща му вдигаше врява, но бележникът му отразяваше безславната му училищна епопея. Печални оценки и язвителни забележки от отчаяните преподаватели: „По-лошо не може да бъде“, „Безпрецедентен случай на невежество“, „Да се избягват контакти с този ученик“, „Да бъде вписан в книгата на рекордите в раздела «Мързеливци»…“, „Поне да спеше, без да вдига шум!“.

Според Кевин Морейра душ Сантуш долмените бяха предшествениците на покритите автобусни спирки, Рим е бил построен на авеню „Исус Христос“, крал Франсоа I е бил син на Франсоа 0. Карибско море граничело с Френските кокили. Перпендикулярът бил права линия, която внезапно полудяла и започнала да се мести.

Замисли се за Кевин. Замисли се за Шавал. Каза си, че невежеството и алчността ръководят света. Прокле времето, в което живееше, за което нямаше нищо свято, допи си виното, поигра си с един посивял кичур изтъняла косица и се зае със задачата да реформира обучението по френски език в средните класове.

* * *

На 26 декември в седемнайсет и десет Гаетан звънна на вратата на семейство Кортес.

Зое се втурна да го посрещне.

Беше сама вкъщи.

Жозефин и Шърли бяха излезли на разходка, за да ги оставят насаме. Както всеки ден Ортанс и Гари бродеха из парижките улици, за да попаднат на някаква идея за аранжиране на прочутите витрини на „Хародс“.

Гари вземаше със себе си айпода или фотоапарата си, вдигаше яката на сакото си, завързваше шал около врата си, пъхаше ръце в ръкавици, подплатени с вълна.

Ортанс проверяваше дали скицникът и цветните моливи са в джоба й.

Прибираха се щастливи или сърдити.

Мусеха се, всеки в своя ъгъл, или се вкопчваха един в друг на канапето и не разрешаваха на никой да припарва до тях.

Зое ги наблюдаваше и заключаваше, че любовта е нещо сложно. Постоянно се променяше и човек вече не знаеше какво да очаква.

Когато Гаетан звънна отдолу, тя изскочи на площадката, леко задъхана и леко оглупяла. Не знаеше какво да каже. Попита го дали първо иска да остави пътната си чанта в стаята, или да пийне нещо. Той я гледаше усмихнат. Попита я дали няма трето предложение. Тя се обърка и каза, че много се притеснява…

Той отговори, че и той също, и пусна чантата си на пода.

Стояха лице в лице, отпуснали ръце и вторачени един в друг.

Зое си каза, че е пораснал. Косата, устата, раменете, носът най-вече. Беше се издължил. Беше станал и по-мрачен. Гаетан си помисли, че тя не се беше променила. Каза й го и тя си отдъхна успокоена.

— Толкова неща имам да ти разказвам — добави той, — че не знам откъде да започна…

Тя си придаде замислено и заинтересувано изражение, за да го насърчи.

— Само с теб мога да си говоря.

Той я прегърна и тя си помисли, че очаква този момент от толкова време. Не знаеше какво точно да направи и й се доплака.

Той леко сведе глава, почти се прегърби и я целуна.

Тя забрави всичко. Задърпа го към стаята си, легнаха на леглото, той я прегърна силно, каза й колко дълго бил чакал този миг, че не знаел какво да каже, не знаел какво да направи, че Руан бил много далече, че майка му непрекъснато плачела, задето Плешивия от интернет я напуснал, но на него не му пукало, защото тя била тук и това било прекрасно… Продължи да й говори с нежни, кратки думички, предназначени само за нея, и тя реши, че всъщност любовта не е чак толкова сложно нещо.

— Къде ще спя? — попита Гаетан.

— Ами… при мен.

— Хей, какви ги приказваш… Майка ти ще разреши ли?

— Да, ама с мен на моето легло ще спи Ортанс, а ти на пода на надуваем дюшек.

— Аха…

Той престана да шепне във врата й и на нея й стана студено на ухото.

— Получава се малко нелепо, а?

— Това беше единственият начин, иначе нямаше да можеш да дойдеш.

— Кофти — тръсна той.

Отдръпна се от нея и си помисли, ама наистина адски кофти. На лицето му се изписа отнесено изражение, сякаш беше някъде далече, и на Зое й се стори, че има пред себе си непознат човек. Той се взря в една точка точно над дръжката на вратата и млъкна.

Зое си каза, че любовта наистина е сложно нещо.

Ортанс бе решила, че най-красивите авенюта на Париж тръгват от Триумфалната арка. Пак там според нея се издигаха и най-красивите сгради. Убедена бе, че именно на добре подредените им и лъскави фасади я очаква нейната гениална идея. Не можеше точно да обясни причината за тази увереност, но знаеше, че е така. Повтаряше, там, точно там, и не биваше да й се противоречи.

От сутрин до вечер Ортанс и Гари обикаляха по авеню „Ош“, „Мак Маон“, „Ваграм“, „Фридланд“, „Марсо“, „Клебер“, „Виктор Юго“. Старателно избягваха авеню „Дьо ла Гранд Арме“ и „Шан-з-Елизе“. Ортанс ги беше задраскала — били се обезличили. Търговията, неоновите реклами, лъскавото и крещящото, бързото и безвкусно хранене бяха развалили архитектурния финес, замислен другояче от барон Осман и екипа от архитекти.

Ортанс разправяше на Гари, че кремавият камък на сградите я вдъхновява, че сградите са одухотворени от уникалния полъх, който обветря улиците на Париж. Всяка сграда беше различна, всяка сграда представляваше произведение на изкуството и в същото време бе подчинена на едни и същи строго определени норми: фасади от дялан камък, носещи вътрешни стени, балкони на втория и петия етаж, балкони от ковано желязо по цялото протежение на фасадата, оразмерена височина на сградата според ширината на улицата. От това еднообразие се бе родил стил. Неподражаем стил, който бе направил Париж най-красивия град на света. Защо, се питаше тя, защо?

В това се криеше някаква загадка, тайнство някакво, нещо вечно. Като костюмчето „Шанел“. Като смокинга „Сен Лоран“. Коприненото шалче „Ермес“. Джинсите „Левис“. Бутилката „Кока-Кола“. Кутията на сирената „Ла ваш ки ри“. Капакът на автомобилите „Ферари“. Правила, една-единствена линия, един и същи неизменен чертеж, прилаган неотклонно, докато се превърне в световна класика.

Моите витрини трябва да притежават това неуловимо свойство, което да кара минувачите да спират, да се дивят, да си казват, но, разбира се! Ето това е стилът!

Оставаше й само да открие въпросното „това“.

Грабваше апарата на Гари и снимаше наред балкони, грубо изваяни глави, каменни конзоли, сводести прозорци, дървени входни врати. Щрихираше силуети на сгради. Във фас, в профил. Свъсила вежди, потъваше в изучаването на всеки детайл, на всяка фасада, на всяка врата. Гари вървеше подире й, съчиняваше мелодии, тананикаше до-ми-сол-фа-ла-ре. Преподавателят му по пиано му беше пошушнал тази идея: да съчинява кратки музикални фрази, застанал пред входа на метрото, пред гълъб с прекършено крило или пред някой великолепен паметник. Да носи неизменно нотите в главата си и да ги пуска да летят. Добре ще е да му изпрати картичка от Париж. Да му покаже, че мисли за него, че е щастлив, че го е срещнал, че откакто се е запознал с него, вече не се чувства сам. Че се чувства мъж… Мъж с косми, с проблеми с момичетата, с брада, която пуска или бръсне, с момиче, което сваляш или не. Прекрасно беше, че има такъв човек до себе си…

И той си тананикаше с леко сърце.

Имаше моменти, в които изнервяше Ортанс, друг път тя се смееше или го молеше да престане — била й дошла идея. След което, пуф, въздъхваше тя, идеята била отлетяла. И Гари я прегръщаше, престани, стига си мислила, или я окуражаваше, идеята сама ще се появи като по чудо. Отпусни се, поеми си дъх, отпусни се. Толкова си се стегнала, че не можеш да си поемеш дъх…

Следваха един неизменен ритуал. Разхождаха се. Ортанс спираше, прокарваше гальовно ръка по светлия камък на някоя сграда със затворени очи, проследяваше с върха на пръстите всяка извивка, вдлъбнатина и издатина, наслаждаваше се на гладката повърхност, опипваше настойчиво, все по-настойчиво, като магьосник, който размахва вълшебната си пръчица.

Гари шепнеше, че било лудост да се вторачва в каменни късове. Цитираше Ернест Ренан, който твърдял, че остров Гранд в Бретан бил зачеркнат от картата, след като барон Осман извадил всичкия камък и затворил кариерите, за да построи красивите парижки сгради.

— Морално ли е според теб, а? Да унищожиш цял един остров, за да построиш град?

— Пука ми, след като се е получила тази красота. От цял свят идват да видят Париж. Тъй че остров Гранд, какво да говорим… С една дума, не ме интересува.

— За теб всичко, което блести, е злато!

— За мен всичко, което блести, е красиво… Особено когато става дума за Париж.

— Освен това е бил ужасно претенциозен, бил е толкова барон, колкото аз съм танцьорка на канкан!

— И за това не ми дреме! Мълчи!

— Целуни ме…

— Дори не си го и мечтай, докато не открия това, което търся!

Тогава той започваше да свирука мелодията за камъка имигрант, предаваше плача на камъка, изтръгнат от кариерата си и оплакващ изгнаническата си съдба с мръсния градски въздух, с графитите, с кучето, което го препикава, вдигнало крак, окайваше се, че е принуден да се превърне в анонимен камък, издялан и напаснат някъде, който никога вече няма да усети водния прах от разбиващите се вълни на родния остров.

Ортанс или не му обръщаше внимание, или го хокаше.

От време на време той изчезваше. Изпаряваше се на ъгъла на улица „Маргьорит“ и булевард „Курсел“, влизаше в „Едиар“ и купуваше всякакви шоколади и плодови желета, заговаряше продавачката креолка, която хвалеше сушения ананас, или сядаше на някой роял на улица „Фобур Сент Оноре“ № 221, точно срещу зала „Плейел“, и пръстите му бягаха по клавишите в леки импровизации.

Ортанс размишляваше.

Той отново изчезваше. Пресичаше улицата, буташе вратата на магазина „Мариаж“ и потъваше в свещеното царство на чая. Опиваше се от аромата на черните, белите, зелените чайове в големи червени купи, които му предлагаше сериозен млад мъж. Кимаше съсредоточено, избираше някоя смес, пресичаше авенюто и нахълтваше в Дома на шоколада, където потъваше в сладки мечтания…

В края на краищата му се налагаше да търчи, за да догони Ортанс.

— Но защо? Защо? — недоумяваше Гари, подавайки на любимата си шоколадова пралина. — Защо обикаляш постоянно тези сгради от дялан камък? Пълна безсмислица! По-добре обикаляй музеите, художествените галерии или букинистите. Там е пълно с идеи. С лопата да ги ринеш!

— Защото от съвсем малка обичам красотата на парижките сгради и да вървя из Париж, за мен е равносилно да стъпвам върху художествено произведение. Не виждаш ли красотата на всеки уличен ъгъл?

Гари свиваше рамене.

Ортанс помръкваше. Все повече с всеки изминал ден.

Двайсет и шести декември мина.

Минаха и 27-и, 28-и, 29-и, 30-и…

Двамата продължаваха да крачат из Париж в търсене на идеята.

Гари престана да си тананика. Престана да снима божествените фасади. Престана да купува портокалови парченца, напоени с шоколад, и захаросани кестени. Не правеше опити да я целува. Даже не слагаше ръка на рамото й. Искаше почивка. Чаша топъл шоколад в „Ладюре“ и ягодова целувка. Или да седнат в някое кафене и да хапнат по един „Пари-Брест“^[6], изобилно полят с крем шантили.

Тя запушваше уши и упорито продължаваше да върви напосоки.

— Не си задължен да ме придружаваш — отвръщаше, удължавайки крачка.

— А какво друго да правя? Да тичам подир мадамите по крайбрежните улици на Сена, да наглеждам Зое и Гаетан, да хрупам пуканки сам пред огромния екран? Не, благодаря… с теб поне се проветрявам, гледам автобуси, кестени, кръстовища, обществени чешми, дар от филантропа Ричард Уолъс, тук хапна парче шоколад, там подрънкам на пиано… и на края на ваканцията ще мога да твърдя, че познавам Париж. Във всеки случай красивия Париж, буржоазния и охолния Париж… Не другия Париж, Париж на лъкатушните улички, които миришат.

Ортанс заковаваше на място, взираше се дълго в лицето му, пускаше най-красивата си усмивка и обещаваше:

— Ако открия моята идея, ще ти се отдам.

— Наистина ли? — питаше Гари, вдигайки подозрително вежди.

— По̀ истина няма накъде — уверяваше Ортанс, доближавайки се толкова близо до него, че той долавяше топлия й дъх на устните си.

— Тогава обаче — отвръщаше той, отскачайки, — може би пък аз няма да искам. Може би ще съм намерил момичето, което…

— О, Гари, моля те! Не започвай пак!

— Желанието е мимолетно, my lovely one, затова трябва да сме готови да го грабнем в момента, в който се появи. Откъде мога да съм сигурен, че утре ще ме завари на същото място…

— Това означава, че желанието ти е много мизерно, а на мен такова не ми трябва!

— Желанието е непредвидимо, мимолетно, иначе няма да е желание, а рутина.

Той правеше още един пирует и се отдалечаваше.

Най-сетне, на 31 декември духът се прояви.

Един от онези зимни дни, в които нощта се спускаше внезапно над покривите, когато светлосиният въздух посивява и студът се надига и кара минувачите да потреперят…

Ортанс седеше на една пейка, увесила нос, свила устни в недоволна гримаса.

— Остават ми само двайсет и четири часа, Гари, само двайсет и четири часа, ако не ми хрумне идея, ще хъмкам и мрънкам, когато мис Фарланд ме потърси по телефона. Все едно съм огромен кит, изхвърлен на пясъка, който с мъка си поема въздух.

— Един горд, сиво-бял кит, сиво-бял кит, сиво-бял кит, със зъби бели и свежи като капки дъжд, капки дъжд, капки дъжд — затананика Гари по мелодията на „Жълтата подводница“, подскачайки около пейката.

— Престани, зави ми се свят от теб!

— Свежи като капки дъжд, като капки дъжд!

— Престани, ти казвам! Ако мислиш, че си много забавен…

— Сиво-бял кит, сиво-бял кит!

Ортанс се изправи и протегна ръка към устата му, за да го накара да я затвори.

Ръката й замръзна във въздуха и Гари си помисли, че го поздравява за пеенето. Поклони се, очаквайки аплодисменти, престори се, че размахва във въздуха три пъти въображаема мускетарска шапка, звънливо припявайки, благодаря, благодаря, прекрасна госпожо! Сърцето ми радостно подскача при мисълта… но бе грубо прекъснат:

— Не се прави на идиот! Жозиан и Младши идват насам!

Той се обърна и забеляза детето и майка му, които крачеха към тях.

— А, това ли било — разочаровано продума той, — аз пък си въобразявах, че…

— Майната му! На всичко отгоре ще трябва да приказваме с червената бобена шушулка!

— Прекаляваш! Хлапето е страхотно.

Той се тръшна на пейката до Ортанс и изчака майката и синът да доплуват до тях.

— Колко тъпо, дадох фотоапарата на майка ми, сега щях да ги снимам…

— Една дебелана със сина й в Париж! Изумително!

— Какво ти става! Адски си досадна! Заклевам се, утре ще се разхождаш самичка! Писна ми! Успяваш дори да загрозиш Париж, такава непоносима мърморка си!

И той й обърна гръб, търсейки да заговори някоя красива девойка само за да ядоса сприхавата Ортанс.

— Представяш ли си, днес е 31-ви! Утре е 1 януари, аз все още нямам никаква идея, а ти искаш да цъфтя от щастие, да правя циганско колело, да си свирукам с теб!

— Казах ти и пак ти повтарям: отпусни се, не се вторачвай само в това, отпусни се! Но не, ти продължаваш да си блъскаш мозъка!

— Млъквай, идват! Усмихни се! Не искам да ни сварят да се дърлим!

— Лицемерка на всичко отгоре!

Жозиан ги забеляза и им изпрати лъчезарна усмивка на щастлива жена. Всичко бе под контрол. Хлапето й, дегизирано като бебе, гризеше бисквита и се лигавеше, слънцето хвърляше сетен лъч иззад плочестия покрив на една сграда, свежият въздух зачервяваше лицата, бяха тръгнали към дома, щеше да изкъпе Младши, опитвайки с лакът водата, щеше да го насапуниса със специален овесен сапун за чувствителна кожа, щяха да си гукат, той щеше да се киска щастливо, увит в затоплената хавлия, щеше да й изпраща въздушни целувки, животът бе хубав, хубав, невероятно хубав…

— Хей, добър ден, вие двамата! — поздрави тя, слагайки спирачката на количката. — Кой весел вятър ви довя дотук?

— Един зловонен полъх — отвърна Гари. — Ортанс е на лов за идеи, зяпайки витрините на парижките магазини, а аз й правя компания. Поне се опитвам…

— И какво по-точно търсиш, красавице моя? — обърна се Жозиан към потъмнялата като буреносен облак Ортанс.

— Търси някаква идея, но не може да я улови. Сърдита е на целия свят, да те предупредя…

Ортанс извърна глава, за да не отговаря.

— И къде по-точно я търсиш въпросната идея? По кестените ли? Или на терасите на кафенетата?

Ортанс сви рамене.

— Не! — отвърна Гари. — Тя си представя, че идеята ще изникне ей така изведнъж, от шпалира от сгради. Взира се в камъните, милва ги, рисува ги, научава ги наизуст. Изглежда идиотско, но е факт!

— Аха! — учуди се Жозиан. — Мисъл, която се ражда от камъка. Не схващам много добре, но нали не съм много умна…

Съвсем си задръстена, каза си наум Ортанс. Достатъчно бе да се види как се е наконтила! Спестовна домакиня, която чете глупави сантиментални романчета и се облича от щанда за по-едри жени…

Младши изплю олигавената си бисквита и заяви:

— Ортанс е права. Сградите са великолепни… И вдъхновяващи. Аз, който ги съзерцавам всеки ден на път за парка, няма да се уморя да им се любувам. Толкова са еднакви и в същото време съвсем различни.

Ортанс вдигна глава и огледа червената бобова шушулка.

— Я виж ти, Джуджето страшно е напреднало. Не говореше така, когато обядвахме у вас на Коледа.

— Тогава се преструвах, че съм бебе, за да доставя удоволствие на майка ми! — обясни Младши. — Тя сияе от щастие, когато дърдоря глупости, и тъй като я обичам най-много на света, полагам усилия да се правя на дебил.

— Аха, ясно! — заяви Ортанс заинтригувана, без да изпуска от очи детето. — И много ли думи знаеш, които не ни казваш?

— Страхотно много, мила госпожо! — заяви Младши, разсмивайки се от сърце. — Мога да ти обясня например защо харесваш тези сгради с позлатени фасади. Помоли ме любезно и ще ти обясня.

Ортанс се подчини, защото искаше да чуе теорията на Джуджето.

— Красотата на тези сгради е в детайла — обясни Младши. — Всички са различни, а изглеждат по един и същи начин. Детайлът е подписът на архитекта. Не му е било възможно да наруши общия изглед, затова се е постарал да изведе разликата, да я подчертае чрез детайла и по този начин да изрази своето виждане. А детайлът е променил всичко. Той е бил като подпис, поставен върху зданието. Детайлът създава стила. Intelligenti pauca. Fiat lux. Dixi^[7]?…

Ортанс приклекна до бебешката количка и целуна обувчиците на детето. Стисна ръчичката му. Живо се изправи. Целуна Гари. Целуна Жозиан. Поиска да целуне и небето, но тъй като това бе невъзможно, затанцува радостно, повтаряйки: „Един горд, сиво-бял кит, сиво-бял кит, сиво-бял кит, със зъби бели и свежи като капки дъжд, капки дъжд, капки дъжд…“.

— Благодаря ти, Трошичке! Благодаря! Благодаря! Ти току-що откри идеята! Ти си гений!

Младши се изкикоти, развеселен.

Протегна крака, протегна ръце, протегна устни към девойката, която го провъзгласи само преди миг за Принца от приказките, Учения принц, Принца на чудесата.

Освен това вече не беше Джуджето, беше се превърнал в Трошичката.

* * *

— Какво криеш под палтото си? — полюбопитства Шърли, обръщайки се към Жозефин. — Много е издуто тук… странно. Сякаш си бременна, но само от едната страна!

Пътуваха в метрото. Бяха тръгнали да зяпат витрините на Швейцарското село^[8]. Да се насладят на красивите мебели в антикварните магазини, после да се помотаят из парка „Шан дьо Марс“, спирайки тук и там, да се забавляват, наблюдавайки туристите, скупчени в подножието на Айфеловата кула, да преброят колко са японците, американците, англичаните, китайците, мексиканците и папуасите, да се насладят на прекрасната гледка от двореца Трокадеро и накрая да се приберат бавно пеша, минавайки по улица „Паси“, спирайки пред всяка витрина — такава беше целта на разходката им в този 31 декември.

За да приключат годината красиво.

Но и да си направят равносметка.

Да видят какво са пропуснали да си споделят. Последните признания, които разцъфват, докато разглеждаш бронзова статуетка на Клод Гале, масичка за четене в стил Луи XV или канапе от големия мебелист Жорж Жакоб от позлатено дърво, боядисано впоследствие в тюркоазеносиньо. Да се превъзнасяш, каква красота, каква красота, и с тъничък гласец да вметнеш, ах, забравих да ти кажа, че… докато приятелката довереница, запленена от ценната вещ, не отделя очи от нея и едва си дава труда да отговори, за да те насърчи да продължиш излиянието си.

— Вземам бутилка вода…

— За какво ти е?

— В случай че ожаднеем.

— В случай че ожаднеем? Ще седнем в някое кафе! Що за идея!

— Хрумна ми, че след обиколката на антикварните магазини можем да минем през университета… да взема една папка. Имам да подготвям една лекция. Нали все пак трябва да си заработвам заплатата…

— На 31 декември? Университетът не е ли затворен?

— Не. И не е много далече от Швейцарското село. На същата линия на метрото е…

Шърли сви рамене и отвърна, всъщност защо не?

Жозефин въздъхна с облекчение.

— Освен това бих могла да снимам работното ти място — добави Шърли с усмивка.

— О, зданието не е от най-красивите.

— Така ще убия времето, докато ти си заета вътре… пък и след като Гари ми даде апарата си, нека го използвам.

— Значи, чакаш ме тук? Ще се върна след минута.

— Не мога ли да вляза с теб?

— Предпочитам да не идваш.

— Но защо?

Заинтригувана, Шърли отстъпи, пусна Жозефин да мине и я видя да пресича фоайето на факултета, наблъскано с табели с обяви, големи кошчета за боклук, маси, столове, сандъчета с оклюмали, анемични зелени растения. Жозефин се обърна и й махна с ръка, сякаш да я отпрати. Шърли направи крачка назад и направи снимка на голямата стъклена фасада. След което се върна, промъкна се във фоайето, потърси с поглед Жозефин, но не я откри. Кдкво ли прави? Какви са тези загадки? Да не отива на любовна среща? И не иска да ми каже?

Прекоси фоайето, без да вдига шум, и се вцепени.

В един ъгъл Жозефин се бе навела над едно хилаво растение с набръчкани листа. Видя я да вади от джоба си лъжица и да копае покрай стъблото му, говорейки му тихо. Шърли не можеше да чуе какво му приказва, но виждаше мърдащите й устни. Жозефин деликатно отстраняваше умрелите листа, докосваше свежите, бършеше ги с носна кърпа, изправяше пръчката, която прикрепваше растението, завързваше го по-здраво, без да спира да говори. Напомняше на домакиня, възмутена от нехайното отношение към растението. Извади от джоба си бутилката минерална вода и я изля внимателно, изчаквайки търпеливо и последната капка да попие и почвата да поеме живителната влага.

Жозефин се изправи и потърка кръста си. Шърли реши, че се приготвя да си тръгне, и се скри зад една бетонена колона. Жозефин продължи заниманието си, наведе се и зачовърка пръстта на саксията, отново се изправи и промърмори няколко думи. Пак се наведе. Мушна пръст, за да провери дали влагата е достатъчна. Леко премести саксията, за да я огрее малко светлината на сивия, последен декемврийски ден. Доволно огледа свършеното. На лицето й светна усмивка на грижовна медицинска сестра. Усмивка на човек, сторил добрина.

Шърли нагласи в кадър лицето на приятелката си и щракна няколко пъти да запечата неясната, смътна усмивка, която осветли лицето й и му придаде религиозна тържественост. После се измъкна, прекоси фоайето и излезе да я дочака навън.

След като Жозефин излезе от сградата, издутината под палтото й беше изчезнала и тя вървеше с празни ръце.

— Не намери ли папката?

— Не.

— И по пътя май изгуби някъде бутилката?

— О — отвърна Жозефин, пламвайки като божур и прокарвайки ръце по хълбоците си, сякаш търсеше бутилката.

— Умирам от студ. Да знаеш някъде наблизо място, където можем да изпием по един горещ чай със сладки?

— Може да отидем в „Карет“ на площад „Трокадеро“. Предлагат най-вкусния топъл шоколад на света, прекрасни бисквитки… освен това има и много красиви бели настолни лампи, светлината им напомня мекия, топъл пламък на свещ…

Пресякоха парка „Шан дьо Марс“, минаха по моста „Йена“, прекосиха площад „Варсови“ и тръгнаха напряко през градините на „Трокадеро“. Умърлушените от зимата зелени площи образуваха големи жълти петна, които туристите тъпчеха безцеремонно; картонени чашки, кутийки от сода, цигарени фасове се търкаляха по чакълените пътеки, изоставен пуловер висеше на облегалката на една пейка, децата се гонеха и надаваха индиански викове, размахвайки гордо коледните си подаръци, получени от родителите им. Блъскаха се, деряха гърла, изкривили лица в каруцарски гримаси, всеки се стремеше да уплаши другия.

Шърли снима последователно кавказки орех, цариградски лешник, храстовидно лале от Вирджиния, сибирски бряст, японска акация, индийско орехче.

Жозефин я наблюдаваше, зяпнала от учудване.

— Ама откъде знаеш имената на дърветата?

— Баща ми… От съвсем малка ме разхождаше из градините и парковете и ме учеше да познавам дърветата и храстите. Говореше ми за кръстоски, присадки, корони, клонки, разклонения, вторични коренчета, брадати корени. Ще ги помня, докато съм жива… Когато Гари проходи, на свой ред го развеждах из лондонските паркове. Научих го да разпознава дърветата, да ги прегръща, за да черпи от тях сили, повтарях му, че когато му е тежко на душата, няма по-добри слушатели, довереници и съветници от вековните дървета, които ще го окуражат и ще прогонят мрачните му мисли… Затова той толкова обича да се разхожда из парковете. Станал е истински горски човек.

Настаниха се на една маса в „Карет“ на чаша горещ шоколад, сълзици и целувки, сред малките бели лампи, които осветяваха залата приглушено и меко, като в църква. Шърли постави фотоапарата на масата, подпря брадичка с ръка и проследи с очи кльощавите и намусени сервитьорки, които сновяха напред-назад с поръчките. Жозефин поиска да разгледа заснетото от Шърли. Коментираха всяка снимка, възклицавайки и побутвайки се с лакът при вида на някой пропуснат детайл.

— Ами това? Какво е? — попита Жозефин, стигайки до снимката на наведената жена, заснета в гръб.

— Ще видиш…

Шърли превъртя една поза, после още една и още една.

Жозефин отвори уста, изненадана, и се изчерви.

— Това съм аз…

— Ти, заета да вършиш тайни неща!

— Ами, защото…

— Страхуваше се, че ще ти се присмивам?

— Малко…

— Това е напълно в стила ти, Жо. Готова си да прекосиш целия Париж, за да полееш едно нещастно растение!

— Нека ти обясня, направих го, защото точно на него никой не обръща внимание. Не са го посадили в сандъчето при останалите, поглеждат го, когато се сетят, а не се сещат достатъчно често. Особено през ваканциите… Всеки път когато ходя във факултета, минавам покрай него и го поливам, преди да продължа нагоре.

— Да ти кажа, Жо, точно заради такива неща те обичам до полуда.

— Уф! Страхувах се да не ме вземеш за глупачка! Ще разгледаме ли другите снимки? Например тези с Гари и Ортанс? Мислиш ли, че можем да го направим?

— Не е много редно, но и аз умирам от желание да ги видя!

Заредиха се снимките с Гари, който вървеше след Ортанс из парижките улици. Ортанс рисува на една пейка, Ортанс начумерена, Ортанс гледа в обектива и присмехулно докосва с палец върха на носа си, великолепно бяло пиано, изложено на витрина, щанд за шоколади, едър план на шоколад с шамфъстък, лек лимонов крем, намазан върху лешникови сладки, шоколадов мус, украсен с парченца шоколад, редица черни кутии, червени кутии, желирана яребица, фасади на сгради, балкони от ковано желязо, пирамидална украса на покрив, каменни фризове, още фасади и…

Засмяната физиономия на мъж с чаша бира в ръка.

Шърли изпусна апарата, сякаш беше тежък камък.

Жозефин я изгледа изненадано.

— Какво има?

— Мъжът… на снимката…

Жозефин взе апарата и разгледа мъжа с красивите мустаци от бирена пяна. Гордо изправен, здрав мъж, с вроден чар, мъж, който очевидно не познаваше страха и посрещаше живота, без да трепне. Прекрасен мъж със здрави мишци и ръце на артист.

— Какъв красавец, я ми кажи… И наистина изглежда… как да кажа, изпълнен с увереност, чувства се добре в кожата си. Приятел на Гари ли е? Според мен е доста по-възрастен от него. Има ли други негови снимки?

Без за продума, Шърли превъртя бутона и двете видяха още снимки на мъжа с мустаците от бирена пяна. В някакъв супермаркет. Там беше без мустаци. На ръката си бе провесил метална кошница, пълна с бурканчета, кутии, кисели млека, кутии прясно мляко, ябълки, портокали. Гари се правеше на клоун, усмихнат широко, от ухо до ухо, размахвайки връзка броколи.

— Приятел на Гари ли е? — повтори въпроса си Жозефин, учудена от реакцията на Шърли, която гледаше безмълвно и натискаше бутона механично.

— По-лошо…

— Не разбирам. Държиш се така, сякаш е настъпил краят на света.

— Жозефин, мъжът от снимките…

— Да?

— Е учителят му по пиано!

— И какво от това? Очевидно се разбират отлично. Неприятно ли ти е?

— Жозефин…

— Някое и друго обяснение ще ми дойде добре, иначе никога няма да разбера!

— Това е Оливър. Моят Оливър…

— Мъжът, с когото си се запознала на плуването.

— Да. Същият.

— И в когото си влюбена?

— Той е учителят по пиано на Гари! Същият, за когото непрекъснато ми говори, без нито веднъж да е споменал името му, казва „той“, казва „него“, казва през смях „маестрото“… или, ако случайно го е казал, не съм го чула. Не съм искала да го чуя. В Лондон има стотици учители по пиано, защо трябваше да попадне точно на него?

— Но той има различна роля…

— Гари е дискретен в това отношение, но аз долових колко е важен този човек за него. Не е имал баща, Жо, има нужда от мъж насреща си.

Каза го с болезнената изненада на жена, която за пръв път си дава сметка, че й липсва едната ръка. Че не е в състояние да се справи с всичко. Че безкрайната й любов се е натъкнала на студена и неподатлива преграда, която я е отхвърлила, поставяйки я на мястото й на най-обикновена майка.

— За пръв път има приятел истински мъж, не някой младеж, а мъж, с когото се чувства сигурен, с когото говори, на когото се доверява и който, освен всичко останало, му преподава това, което обича. Много пъти съм му предлагала да ме запознае с него, но той неизменно отклоняваше предложението, казваше: това си е моят живот, не желая да се месиш… Той е негова собственост, Жо, частната му собственост! И се оказва, че навлизам в неговата територия.

— Но ти не си знаела!

— Сега вече знам. И знам, че повече не бива да се срещам с него. Никога!

Тя превърташе една по една снимките на мъжа с канадката, все едно спускаше върху лицето си черен вдовишки воал.

— Беше толкова хубаво, а вече свърши…

— Не говори така. Може би Гари ще разбере.

— Не. Гари не е стигнал възрастта, в която човек разбира. Той е във възрастта на нетърпението и на ненаситността. Иска всичко или нищо. Не иска да дели. Оливър е неговият приятел и в никакъв случай не може да бъде и моят. Няма да го дели. Точно сега е открил независимостта, сега гради живота си. Аз го чувствам и така е правилно… Дълго време живяхме като сиамски близнаци. Смеехме се на едни и същи шеги, мислехме еднакво, разбирахме се от половин дума… С Оливър той създава нещо свое. Има нужда от това, както има нужда да диша, и не искам да го задушавам. Ще се оттегля. Край.

Тя бутна настрана чинията с целувки и поклати глава.

— Но… — поде Жозефин колебливо — не мислиш ли, че…

— Край, Жо, темата е приключена!

Внезапно малките лампи с кремави абажури помръкнаха, изгубиха мекия си топъл блясък, нежността си, станаха смразяващо бели, мрачни. Като изражението на Шърли.

* * *

Зое беше влюбена. Пееше си, тормозеше Дю Геклен, стискаше муцуната му, мачкаше ушите му, повтаряше: нали знаеш, че те обичам! Знаеш, че те обичам, след което го пускаше, търчеше из апартамента, смееше се, вдигнала високо ръце, увесваше се на врата на любимия си, питаше го жестоко синьо ли харесваш, или нежно синьо, не дочакваше отговора, нахлузваше сива тениска, открадваше целувка, вечер си слагаше капка парфюм зад ушите със загадъчно изражение, сякаш беше талисман, гаранция за вечната любов на обожателя й. Гаетан не я изпускаше от поглед, стараеше се да бъде в унисон. Не беше свикнал на такива изблици на радост и се случваше понякога да не уцели, тогава смехът му звучеше пресилено и неуместно. Долавяше фалшивия си смях и млъкваше, смазан от опасението да не стане за смях. Заключваше си устата с надеждата да си възвърне обичайната сериозност и чувството си за себеуважение. Беше като цирков номер, веселият и тъжният клоун се редуваха и Жозефин, която не изпускаше от очи възбудената си дъщеря, се молеше да не остане разочарована. Прекалената й радост я тревожеше.

Тази вечер, прибирайки се от „Карет“, видяха Зое да прелита из апартамента като пеперудка, спирайки пред някое огледало да провери прическата си, да види как стои якичката, дали джинсите са точно толкова дълги, колкото трябва, после да продължи полета си, тананикайки си животът е прекрасен, животът е прекрасен и аз съм влюбена като… като птичка! Гаетан, притихнал и объркан от развоя на събитията, които всъщност бе предизвикал, се опитваше да създаде впечатление, че поема отговорността за това огромно щастие.

— Ходихме на кино и на връщане се разминахме с новодомците! — провикна се Зое, тръшкайки се на единия край на канапето. — Господин и госпожа Боасон и двамата им синове с невиждащи погледи, в асансьора срещнахме също и мъжката двойка, които отиваха на новогодишно тържество накипрени, натъкмени, парфюмирани, ама толкова силно, че едва не се задушихме в кабината на асансьора! Нали така, Гаетан, така си беше, нали! Кажи, че беше така, иначе мама няма да повярва…

— Наистина беше така — промълви Гаетан, усвоил поддържащата си роля.

— И докато ви чакахме, приготвихме яденето!

— Готвили сте! — извика Жозефин.

— В тавата от фурната сложих бутчето, намазах го с масло, поръсих го с морска сол, розмарин, мащерка, набучих две глави чесън в крехкото розово месце и сварих отделно картофи и зелен фасул. Почти всичко е готово и ти няма какво да правиш, мамо, а, щях да забравя, ще дадем кокала на Дю Геклен. Не виждам защо и той да не отпразнува края на годината…

— А той къде е, старият Дуг? — попита Жозефин, изненадана, че не се е хвърлил отгоре й да я посрещне, както обикновено.

— В кухнята, слуша джаз по радиото и по всичко личи, че много му харесва!

Жозефин отвори вратата на кухнята.

Легнал на пода, Дю Геклен слушаше My favourite things на Джон Колтрейн, мърдайки уши. Облегнал глава на изпружените си предни лапи, той дори не се обърна, игнорирайки досадницата.

— Чудна работа, това куче е истински меломан — отбеляза Жозефин, затваряйки вратата.

— Нормално, мамо, след като първият му стопанин е композитор.

— А къде е Ортанс?

— В стаята си. С Гари. Вдъхновението я е осенило, задъхва се от щастие и раздава целувки наред. Няма да е лошо да се възползваш и ти.

— И каква е идеята?

— Обеща да ни я съобщи на вечерята. Искаш ли да седнем на масата?

— Но теб не те сдържа на едно място, любов моя!

— Защото искам да празнуваме, да бъде идеалният празник, нали, Гаетан?

Гаетан кимна, за кой ли път потвърждавайки думите й.

Останала сама в антрето, Шърли реши да бъде усмихната. Като се усмихва, човек наистина се развеселява, убеждаваше се тя. Да престана да мисля за канадката на червени карета, да престана да го наричам на малко име, да не чувствам повече топлата му ръка върху моята, погледа му, търсещ устните ми, устните му, които карат моите да потръпват и които лекичко захапвам, преди да ги целуна. Забранено щастие отсега нататък. Да си повтарям повече не, повече не, повече не. Да не позволявам повече на сърцето ми да прелива, да не очаквам повече часа на срещата, пришпорвайки стрелката на секундите, да престана да дебна колелото му, да не ми пада сърцето в петите, да не си представям ръката ми на рамото му, ръката ми, която го гали по гърба и се губи в косата му, прокарва пръсти в къдравата му коса.

Повече не…

— Да ти помогна ли? — обърна се Шърли към Зое.

— Ако искаш… Да сложим ли пъстрите чинии и приборите със седефени дръжки?

Тя се въртеше покрай масата, изпращаше целувки на Гаетан, тъжен и бледен, прелиташе от място на място, слагаше тук чаша за вино, там за вода или за шампанско.

— Защото ще пием шампанско, иначе празникът няма да е истински!

Шърли тръсна глава, за да прогони рояка пчели убийци, които жужаха в ушите й. Да забрави, да забрави, да се преструва пред Гари. Да му отстъпи мястото. Да се оттегли напълно.

— Ще се леят реки от шампанско — подкрепи тя Зое с весел тон, който се пречупи в края на фразата.

Гаетан вдигна глава. Бе доловил фалшивата нотка, същата, която толкова често го бе издавала, и с очи я попита, и вие ли?

Шърли изгледа със сериозно изражение малкия годеник, който трябваше да изглежда пораснал. Седеше в хола, над апартамента, в който бе живял заедно с баща си… В очите му прочете, че не може да не мисли за онова време, да надава ухо за стъпки, които никога вече няма да чуе. Познаваше разположението и можеше да се движи из жилището с кърпа на очите. Пред погледа му все още е мястото на детското му легло, в което заспиваше, често проклинайки баща си. Бащата, който вече го няма и който му липсва. Понякога се случва да ни липсват, дори да са престъпници или недостойни бащи. Затова Гаетан се смее не на място или не от сърце. Затова се лута и се препъва между ролята на заблуден син и на влюбен. Не знае как да върви направо. Душата му копнее да се освободи от тежката мъка, но раменете му не са достатъчно яки, за да я отхвърли отведнъж. Затова колебливият му поглед, изпълнен с тъга, поглед, който се обръща навътре и се изолира от света, броди, без да спре из хола.

Тя долови всичко това, наблюдавайки Гаетан, седнал сковано на канапето.

Почувства се като негова близначка. Тя, дръзката жена, която винаги се бе защитавала и бе отблъсквала вражеските нападения, но която едно бодване в сърцето успяваше да сломи.

Постави приборите със седефени дръжки на бялата покривка и застана до него, възползвайки се от отсъствието на Зое и Жозефин, които бяха отишли в кухнята, заети да метнат във фурната ухаещото на подправки бутче, взе ръката му и каза, разбирам, разбирам какво се върти в главата ти. Той я изгледа несигурно, тя докосна челото му, отметна един кичур коса, тихо прошепна, можеш да си поплачеш, ще ти олекне, да знаеш… Той поклати отрицателно глава, сякаш да каже, момчетата не плачат, още повече влюбените момчета! Благодаря все пак, че ме подкрепихте… Постояха дълго така, мъка до мъка, допрели глави, Шърли прегърна слабичкото момче, принудено да играе мъжка роля, и подкрепяйки се взаимно, двамата споделиха раздиращата ги мъка.

Когато се отдръпнаха един от друг, на устните им трепкаше лека усмивка. Гаетан измънка, благодаря, сега съм по-добре… Шърли разроши косата му и на свой ред му благодари. Той я изгледа учудено и тя добави, добре е човек да има с кого да сподели. Той недоумяваше за какво споделяне става дума. Досети се, че тя му е доверила някаква тайна, която го е обогатила, направила го е специален, и самоуважението му нарасна; тя му се бе доверила и дори да не беше съвсем наясно, нямаше значение. Вече не беше сам и тази мисъл го успокои, а тревогата, свила гърлото му в момента, в който отново прекрачи прага на сградата и отново видя фоайето с огромните огледала, стълбището и асансьора, се стопи и той пак се усмихна. Този път усмивката му бе спокойна и уверена. Изправи глава, леко смутен от откраднатия миг на интимност, и попита, масата готова ли е, отново навличайки одеждите на безстрашен влюбен, и Шърли неочаквано избухна в силен смях, примесен с глухия плач на сбогуването с мъжа с мустаци от бирена пяна.

Двамата знаеха, че вече са приятели.

Ортанс се хвърли на стола си и тропна с лакти по масата, от което чашите и чиниите се раздрънчаха.

— Приключих! Сложих точка! Готово! Гладна съм като вълк!

Жозефин, заета да разрязва бутчето, спря за миг, вдигнала ножа във въздуха, и попита:

— Може ли да ни посветиш в тайната?

— Ами ето… — оживи се Ортанс, подавайки чинията си с молба да й сервират един хубав резен алангле. — Темата на представянето ми на две витрини: Rehab the detail… с други думи, „Да реабилитираме детайла“. На английски звучи по-добре. На френски все едно става дума за курс за лечение на наркомани!

Тя си взе от малките задушени картофки и от зеления фасул, поля ги със сос, облиза се, изръмжа от удоволствие при вида на вдигащото пара ядене и продължи да обяснява:

— Значи, отправната ми точка бяха еднаквите сгради на барон Осман. Гари е свидетел…

Гари въздъхна, играейки си със своя телефон и с този на Ортанс, които, поставени върху бялата покривка, напомняха на две плочки домино.

— Колко време изгубихме само да зяпаме тези ужасни сгради — измърмори той. — И това ако е ваканция!

— Продължавам. Тези фасади априори са съвсем еднакви, но всъщност всяка е различна, сама за себе си. Защо ли? Защото всяка една носи детайлите, сътворени от архитекта, съвсем дребни детайли, които придават неповторимия стил на общата картина… И при модата важи същият принцип. Дрехата не е нищо. Дрехата е неинтересна, плоска, дрехата не може да се възвиси, да бъде забелязана без Детайла. Детайлът й придава нотката на аристократизъм, слага окончателния подпис, възвисява я… Разбрахте ли, балами?

Слушаха я, заинтригувани. Тя съчетаваше женствеността и финеса на парижанката с безпогрешното око на брадатия маестро, който драска с въглена в търсене на единствената вярна линия.

— И така, продължавам… Първа витрина, в левия ъгъл жена, облечена според правилата — хубаво черно палто, черни боти с нисък ток, дамска чанта в кралско синьо, черен чорапогащник, полата също в кралско синьо, косата пусната, лицето бледо. Красива, добре облечена, както е прието. Но всъщност не е. Тя е като фасада на сграда. Всичко е точно, симетрично, досадно, плоско, лишено от живец… Никой не би я забелязал.

Ортанс представяше идеите си, ръкомахайки като истински режисьор, без да пропуска да се наслаждава на печеното и задушените картофи.

— Около тази конвенционално облечена и безлична жена, която сякаш плува във въздуха, окачвам аксесоари, които бавно се въртят, подобно на кинетичните скулптури на Калдер. Следите мисълта ми, нали? В дъното на огромен екран Ейми Уайнхаус изпълнява хита си Rehab… Послушното момиче продължава да стои неподвижно, движат се само аксесоарите, божествените детайли. Дори дългата й коса не помръдва… Тук се пренасяме във втората част от витрината, в десния ъгъл. И изведнъж, хоп! Послушното момиче се е превърнало във fashion killer… Косата й е силно опъната назад, на бледото й лице е нарисувана кървавочервена уста, около врата й е увит огромен шал — колкото по-обемен е шалът, толкова по-слабо изглежда момичето… Тесен и дълъг, много дълъг бежов колан се увива няколко пъти на кръста и палтото вече не е обикновено палто, а еманация на трудно определима женственост. Чантата? Не я носи като аксесоар, провесена на ръката (като лелка), нито на рамо, нито преметната през рамо (помощ, girl scout), а я държи с две ръце. И внезапно чантата оживява, красива е, тя е… необяснима… Полата се подава два сантиметра под палтото, което прави още един допълнителен слой, и накрая, детайлът, който сразява, смайва, увековечава — късите чорапки в лилаво флуо върху черния чорапогащник, предвещаващи цветята, пролетта, слънцето, пробуждащия се мармот! Това вече не е послушното момиче, фасадата е изчезнала под впечатляващите детайли… Това е само началото, ще намеря куп други идеи, вярвайте ми!

И тя сложи хапка месо в устата си, протегна чашата си да я напълнят отново и продължи:

— Същото ще направя и във втората витрина. Само че сега вече хората ще са наясно, затова на нея ще наредя манекени и ще наблегна на детайлите, които променят всичко. Момиче с черно сако, тениска и джинси… но аз късам джинсите, правя дупка в тениската, вдигам яката на сакото, навивам ръкавите, на огромна безопасна нанизвам всякакви дрънкулки, която забождам на ревера на сакото, на главата кърпа с голям възел, много къси ръкавици, които оголват китката, на врата тънко шалче, преплетено с шал от кашмир… с една дума, трупам детайли до дупка! Друго момиче плува в прекалено голямо мъжко палто, мъжка жилетка, дълга риза, мъжки панталон, златен ланец на кръста, кожа около врата, изкуствена кожа, разбира се, иначе ще изпочупят витрината! И така нататък, спрягам детайла във всякакъв вид и под всевъзможен ъгъл… Представям концепцията, налагам мода за всички, която лъха на тротоар. Откривам, рециклирам, размествам, съобразявам се с кризата и пришпорвам въображението… гениална съм, трупам идеи, дребни неща, но които те карат да занемееш, всички ще спират, ще си водят записки и ще искат да се срещнат с мен!

Гледаха я, зяпнали от почуда. Не много убедени, че са разбрали за какво става дума, с изключение на Зое, според която било убийствено.

— Каква гениална сестра си имам само!

— Благодаря, благодаря… Не ме сдържа на едно място, иска ми се да се разкрещя, да танцувам, да ви разцелувам всички! Забранявам ви да мислите това, което се върти в главите ви в момента. Поне в твоята глава, мамо! Нямаш равна в това, постоянно да си представяш най-лошото!

Жозефин наведе глава и продължи да разрязва бутчето.

— Ами ако дъщеря ми не спечели конкурса? Нали това си мислиш, а?

— Съвсем не, скъпа! — възпротиви се Жозефин, която си мислеше точно това.

— Напротив, напротив, оттук чувам как съмненията се въртят в главата ти. Затова ти отговарям категорично: ще спечеля… Тези идеи щяха ли да ми хрумнат, ако нямаше да спечеля конкурса. Кристално ясно, нали!

— Действително…

— Аха, виждаш ли! Имам право. Ти винаги се страхуваш, представяш си най-лошото, спотайваш се в ъгъла, а аз никога! Резултат: на теб никога нищо не ти се случва или почти нищо, а аз летя до луната! Рим е в краката ми, римляните се препъват в тогите си, надпреварват се да ме доближат… Впрочем вие знаехте ли, че Младши е на „ти“ с латинския?

Не, смотолевиха присъстващите. Тя добави в заключение:

— Бърбори на латински и смея да твърдя, че това хлапе е всичко друго освен рижав тъпакус албиносус. Детето е интересна компания и тепърва ще ни поднася изненади!

След тази тирада Ортанс се обърна към Гари:

— Какво ще правим тази вечер, Гари? Няма да мухлясваме тук… Ще отидем при Питър и Рупърт, нали са в Париж? Ще празнуваме, ще клюкарстваме, ще будуваме, ще пием Джони Бързата крачка и ще пушим цигари, които замайват главата. Защото не съм в настроение да стоя тихо и мирно! В полунощ ще разцелуваме всички наши обични хора и ще излезем да се веселим, съгласен ли си?

— И аз искам да изляза на улицата с Гаетан, мамо. Ще вземем една свещ, чаша шампанско и ще отидем да се целунем там, където всичко започна — каза на свой ред Зое с изражение на монахиня поклонничка.

— Гари, чу ли какво казах? — раздразнено извика Ортанс.

Гари не чуваше, зает с писането на някакъв SMS, скрил ръцете си под масата.

— Гари? Какво правиш? — сега Ортанс наистина се нервира. — Обзалагам се, че дори не чу гениалната ми идея!

Говори на сина ми, сякаш й принадлежи, не можа да се сдържи да не отбележи наум Шърли. Разбунтувай се, сине, разбунтувай се, кажи й, че току-що си получил съобщение от Шарлот Брадсбъри, че тя е в Париж и ще изтърчиш при нея.

Гари вдигна глава, усмихнат. Може наистина да е Шарлот, обнадежди се Шърли. Не ми се нрави мисълта някой да смята, че синът ми му принадлежи, помисли тя и веднага се нарече обсебваща майка. Но само той ми остана!, изтръгна се вик от сърцето й. И тя притвори големите си тревожни очи на жена, която чувства как я избутват към ъгъла, защото е изгубила дългоочакваната си любов на закопняла за ласки женска. Никога вече няма да бъда закопняла за ласки женска, примирено си помисли тя, пришпорвайки се с думи, за да си възвърне достойнството. Реагирай, драга моя, реагирай, но без капка злоба и остави тия двамата да се обичат както си искат, това не те засяга. Отчаянието я връхлетя и тя заопипва за салфетка или за края на покривката, за да занимае ръцете си и да се опита да се успокои.

— Маестрото ми пожелава чудесна година — отговори най-после Гари, затваряйки капачето на телефона си. — Според думите му новата година ще бъде хубава. Казва също, че е щастлив, че има куп проекти и очаква една жена, която е в Париж за празниците. Нещо ми подсказва, че е влюбен.

В един часа сутринта Жозефин разцелува под имела Шърли, дъщерите си, Гаетан и Гари, сложи в коша за пране бялата покривка, прибра приборите със седефените дръжки, почисти съдовете и угаси свещите, прегърна притихналата си тъжна приятелка, която молеше само да заспи и забрави, и излезе на балкона да отправи шепнешком пожеланията си към бледия полумесец.

Първи януари. Първият ден на годината. Къде ли ще ме отведе последния ден на следващия декември? В Лондон или в Париж? Сама или с някого? Със или без Филип, който така и не се обади и вероятно наблюдава лунния сърп, застанал на английския си балкон.

В мига, в който придърпа дебелата пухена завивка, до слуха й достигна женски смях, последван от мъжки глас, който шепнеше Едвиж, Едвиж, после се възцари пълна тишина… Представи си целувка, устремена към нея в нощта. Видя в това знак и се втурна към телефона да позвъни на мъжа, застанал на английския си балкон.

Набра номера със свито гърло.

Изчака да звънне няколко пъти. Стисна зъби, умолявайки го да вдигне. Потърка слепоочието си. Беше излязъл. За малко да затвори. Какво ще му кажа? Честита нова година, мисля за теб, липсваш ми. Плоски думи, които не значат нищо, не показват как сърцето ми тупти до пръсване, как дланите ми овлажняват. Ами ако пие шампанско в компанията на приятели или по-лошо, на някоя красива англичанка, която, извила глава към него и смръщила вежди, шепне, кой звъни?… Ще ми остане само бледият полумесец, на който да се сгрея. Тя прокара пръст по студените плочи на балкона, потърка го, за да го сгрее и да си даде смелост. Нарисува нещо подобно на ябълка с дълга като на фея коса, голям нос и глупава усмивка. Сигурно няма телефонен секретар или не го е включил. Спомням си как се наведе над мен в полумрака в театъра, устата му ми се видя голяма, толкова голяма, и как държеше лицето ми в ръце, сякаш го изучаваше… Спомням си мекото му сако… Спомням си топлите му ръце, обхванали врата ми, ръцете, които ме караха да потръпвам. Нищо друго не съществуваше за мен в онзи момент…

Това не са случайни жестове. Той сигурно си ги припомня в първата нощ на новата година, забулила в мрак малкия парк срещу апартамента му. Чуди се къде съм и защо не му се обаждам.

Вдигни, Филип, вдигни. Или ще затворя телефона и повече няма да се осмеля да ти се обадя. Няма да се осмеля да си помисля за теб, без да сведа глава и да въздъхна по отлетелите радостни мигове. Ще си върна строгия облик на жена, примирила се с факта, че щастието й се изплъзва. Знам тази роля наизуст, играла съм я безброй пъти, бих искала да я сменя в първия ден на годината. Ако в тази светла нощ не придобия смелост, никога няма да се получи.

Никога! Самото изговаряне на тази ужасна дума, убиец на всяка надежда, я подтиква да затвори, за да продължи да се надява.

Но от другата страна на Ламанша една ръка слага край на телефонния звън. Жозефин се навежда по-близо до апарата, готова да зашепне, но гласът я изпреварва и казва Тез?

Женски глас.

Жозефин онемява.

Жената продължава да говори на английски в нощта. Тя пита кой е на телефона. Казва, не ви чувам, тук е много шумно, повишава тон, вика кой е, кой е, отговорете…

Никой, иска да й отвърне Жозефин. Никой.

— Ало, ало… — повтаря жената с английския си акцент, който отвява сричките, смекчава ги, превръща „а“-то в „оу“, модулира „о“-то.

— Доти! Открих часовника ти! Беше във вашата стая, на нощното шкафче на татко! Доти! Ела с нас на балкона! В парка има фойерверки!

Гласът на Александър.

Всяка негова дума я убива. Вашата стая, нощното шкафче на татко, ела с нас.

Доти живее при него. Доти спи с него. Доти посреща Новата година с него. Той целува Доти за първата нощ на новата година. Топлите му ръце обхващат врата на Доти, устните му докосват врата на Доти и се спускат все по-надолу и по-надолу…

Болката е като вълна, която я грабва, повлича я, връща я обратно, връхлита я отново. Няколко думи, които я прерязват като с нож… Най-обикновени думи, думи, които идват от ежедневния живот. От съвместния живот. Стая, нощно шкафче, балкон. Едни такива никакви думи. Тя се обгръща силно с две ръце и люлее болката си като бомба, която ще избухне и ще я превърне в прах.

Вдига очи към небето с ням въпрос.

Защо?

— Успокои ли се? Намери ли си часовника? — пита Филип, обръщайки се към Доти, излязла при него на балкона.

— Часовникът е хубав. Подари ми го след първата ни нощ^[9] — припомня Доти, сгушвайки се в обятията му. — Студено ми е…

Той вдига ръка да я прегърне, разсеяно, сякаш й държи вратата на ресторанта, за да влезе. Тя забелязва и погледът й угасва.

Какво ли прави Жозефин сега, пита се Филип, следвайки с поглед един червено-зелен фойерверк, който се пръска и оставя дълга диря като черна стоножка с космати крачета на фона на черното небе. Не се обади. Щеше да се обади, ако беше с Шърли, Гари и момичетата. Значи, е излязла да посреща Нова година навън. На ресторант… в компанията на Джузепе. Вдигат чаши и си шепнат пожелания за щастие. Облечен е с морскосин блейзър, риза на сини и бели райета и избродирани инициали, с кестенявата си коса, зелените очи, напомнящи тиха вода, с леко кривата си усмивка, той винаги се усмихва, говори, разтворил широко ръце, възклицава проточено „ноо“, обърнал нагоре длани, за да изрази учудване или гняв. Подарил й е кутия шоколадови бонбони с лешници „Джандуйоти“, най-хубавите бонбони от Торино, покрай него сигурно е станала чревоугодница. Рецитира й стиховете на поета трубадур от XII век Гуиницели. Жозефин бе толкова запленена от тези стихове, че ги бе преписала на пощенска картичка и изпратила на Ирис в Мьожев. Ирис му ги бе прочела един ден, повтаряйки учудено, бедната ми сестричка, каква наивница! На нейната възраст да преписва стихчета, кажи ми, не е ли печално!

В стих искам да възславя моята любима,

по-румена от роза и от крин по-бяла;

нима светлик по-ярък на небето има,

пред теб звездата утринна е излиняла^[10].

Филип бе прибрал картичката в джоба си, защото и на него стиховете много му допаднаха. Италианският е създаден да възпява любовта. Впоследствие се бе запитал защо толкова харесва тези стихове.

— Студено ми е, отивам да си взема пуловер — заяви Доти с насълзени очи, махайки ръката му от рамото си.

— Тъжен ли си? — попита Александър баща си.

— Не, защо мислиш така?

— Мислиш за мама… Тя обичаше фойерверките. Понякога тя ми липсва, знаеш ли. Искам да й кажа разни неща, но нея вече я няма.

Филип е объркан, не знае какво да отговори, изказването на сина му го сварва неподготвен. А и не му стига куражът. Говоренето е като да поставяш жалони. Ако кажа нещо безтактно, Александър ще си го спомня цял живот. Въпреки това съм длъжен да поговоря с него.

— Странно, защото ние всъщност не си говорехме много-много… — добавя Александър.

— Знам… Тя не беше от приказливите, беше дискретна. Но те обичаше. Идваше при теб в твоята стая, когато ти не можеше да заспиш, и лягаше до теб, гушкаше те и те приспиваше, а пък аз страшно се ядосвах от това!

— Откакто Бека е тук, а и Доти, се чувствам по-добре — заяви Александър. — Преди беше доста тъжно, само ние двамата…

— Така ли?

— Харесва ми както сме сега.

— И на мен.

Така си беше. Двамата изкараха една седмица истинска ваканция, всеки намираше вкъщи това, което му бе липсвало. Бека в стаята за бельото, превърната в нейна обител, Доти и той в неговата стая. Ненатрапчивото присъствие на Доти, която никога не иска нищо, потръпва от сдържано щастие, но не желае да го афишира от страх да не я изостави. Ани бъбри с Бека, показва й пощенски картички от родния й Бретан. Брест. Това е Брест, това Кемпер, Кемпер, повтаря тя и Бека, понеже не може да казва „р“ и „к“, мърмори неразбрано, извъртайки думите по английски.

— Доволен съм, татко.

— А пък аз съм доволен, че ти си доволен…

— Не ми се иска това да се променя.

Бека отиде да си легне в дванайсет и половина. Откакто имам истински дом, постоянно спя. Ставам истинска старица. Удобствата размекват. Когато живеех в парка, бях по-държелива. Казва го с усмивка, но е очевидно, че наистина го мисли, което не й се нрави особено.

— Струва ми се, че никога досега не съм бил толкова щастлив… — заявява Александър с въздишка.

Поглежда баща си. Широко се усмихва. И двамата се усмихват по мъжки.

— Щастлив съм — повтаря той, вперил поглед в последния шарен букет от ракети, които се пръскат в небето над парка.

Зое и Гаетан слизат в мазето. Взели са си свещ, кибрит, останалото на дъното на бутилката шампанско и две чаши, от ония, с които си изплакваш устата, когато си миеш зъбите. Гаетан драсва клечка кибрит и трепкащата светлинка прогонва донякъде мрака. Зое сяда и свива колене до тялото си, гушка се в него и се оплаква от твърдия и студен под.

— Спомняш ли си първия път… в мазето с Пол Мерсон?

— Не го видях Пол.

— Сигурно е отишъл на ски.

Тя се увива плътно с палтото си и мушва брадичка в яката, която леко я боцка.

— След три дни си тръгваш — шепне тя.

— Не го мисли. Няма смисъл…

— Не мога да не го мисля.

— Толкова ли ти харесва да си нещастна?

— А ти ще бъдеш ли нещастен? — пита тя, вирнала носле, нащрек като истинска разтревожена жена.

Зое е дълбоко развълнувана от това момче, което се прави на пораснал човек, на мъж, който се справя с живота. Тя се съмнява във всичко. Сигурно и това също е нормално, когато си влюбена. Да се съмняваш във всичко, да се безпокоиш, да си представяш най-лошото.

Той завира нос в косата на Зое и не отговаря.

Зое въздъхва. Любовта е като панаирджийско влакче, ту се издига, ту се спуска, нещата постоянно се променят. Ту съм сигурна, че ме обича, и танцувам от радост, ту се разкъсвам от съмнения и ми иде да се тръшна на земята и да умра.

— Защо си миеш косата всеки ден? — пита Гаетан, душейки косата на Зое.

— Защото не ми харесва как мирише сутрин, мирише на… сън… Зое се отпуска, раменете й се смъкват. Тя се притиска в него като животно, търсещо топлината на другаря си, за да заспи, и подава чашата си да й налее шампанско.

Жозефин се пъха в леглото до Шърли, която спи изпъната, скръстила ръце на гърдите. Жозефин си мисли, че й прилича на статуите от Средновековието, на онези забележителни жени и мъже, издялани в мрамора или камъка. Управлявали провинции, господствали над манастири, замъци, отблъсвали набезите на разбойници, на военачалници, устоявали на огъня и врящата смола, сразявали войниците насилници, които режели гърди, носове и поругавали жените. С нея сме две опустошени от мъжете жени, две жени, оттеглили се в ледената самота на замък или манастир, заспали рамо до рамо със скръстени ръце. Легнали по гръб, все едно мъртви. В Средновековието хората спели седнали. Седнали, подпрени на възглавници, опънали крака, с тяло под прав ъгъл. Хоризонталното положение ги плашело, напомняло им за смъртта.

Дю Геклен бута с муцуна вратата на стаята и се свива на кравай до леглото. Жозефин се усмихва в тъмното. Той отгатва усмивката й и идва да близне ръката й. Кучето в краката на погребалната статуя символизира преданост. Дуг е прав, аз съм вярна жена. И тя се навежда да го погали.

Аз съм вярна жена, а той спи с друга.

Шърли се събужда през нощта и чува Жозефин да плаче тихо.

— Защо плачеш? Не трябва да започваме новата година със сълзи…

— Филип — хълца Жозефин. — Обадих му се. Доти вдигна… тя е при него. Дори живее при него, спи в неговата стая, болно ми е. Беше си забутала някъде часовника, а той си стоял на нощното шкафче на Филип, обяснението изглеждаше логично и нормално.

— Говори ли с него?

— Не… Затворих. Не успях да говоря с него… чух Александър да казва всичко това, говорейки на Доти. Той казваше, намерих часовника ти, беше на татковото нощно шкафче.

Шърли нещо не разбира. Освен че Жозефин страда и че не бива повече да я разпитва.

— Какво да ти кажа, не ни беше денят, нали така?

— Не, изобщо не ни беше денят — съгласи се Жозефин и задъвка края на чаршафа, който бе придърпала към лицето си. — Зле започваме годината.

— Но имаме цяла година, за да наваксаме!

— Аз нямам какво да наваксвам. Ще свърша като Хилдегард фон Бинген^[11]. В манастир…

— Не се ли изхвърляш малко, а? Тя е била девствена…

— Отказвам се от любовта. Пък и съм прекалено стара! Ставам на четирийсет и пет години…

— Догодина!

— Животът ми свърши. Мина ми редът.

И тя продължи да хълца още по-неудържимо.

— Чакай малко! Всичко смесваш, Жо! На 31-ви е в компанията на Доти, ясно, но и ти си малко виновна. Не помръдваш, не му се обаждаш, стоиш като пън, не отиваш при него!

— Как да се размърдам? — протестира Жозефин, сядайки в леглото. — Той е съпруг на сестра ми! Ръцете ми са вързани!

— Сестра ти е мъртва!

— Няма я вече, но не ми излиза от главата.

— Мисли за нещо друго! Мисли за праха й, върни се сред живите, стани привлекателна!

— Не съм привлекателна, аз съм грозна, стара и глупава.

— Така си и мислех, направо си се побъркала… върни се на земята, Жо, такъв прекрасен мъж, а ти направо го изпускаш… Ти го изоставяш, не той теб!

— Как така аз го изоставям? — ококори се Жозефин, смаяна.

— Ами така… Целуваш го като обезумяла, след което изчезваш от хоризонта!

— Но и той ме целуваше бясно, и той би могъл да ми се обади!

— Писнало му е да ти изпраща цветя, имейли и лакомства, които подценяваш или направо хвърляш на боклука! Постави се на неговото място! Винаги трябва да заставаш на мястото на другия, ако искаш да го разбереш…

— А ти можеш ли да ми обясниш какво става?

— Много е просто. Толкова е просто, че чудно как не си се сетила сама! Той е сам на 31 декември. Поканил е приятели и е помолил Доти да отиде да му помогне. Дотук ясно ли ти е?

Жозефин кима.

— Доти е пристигнала, увита в дебело палто, с дебели ботуши, навлечена с дебел пуловер, искам да ти напомня само, че в Лондон вали сняг, можеш да провериш прогнозата, ако не вярваш, и той й предлага да си вземе дрехи, за да се преоблече, рокля, обувки на ток, червило, обеци, с една дума, разни неща, откъде да знам какво точно!

Шърли махва с ръка във въздуха, за да покаже, че наистина не знае.

— Предложил й е да се преоблече в неговата стая. Тя му е помогнала да наредят масата, да сготвят, смели са се и са пийнали в кухнята, те са приятели, Жо, приятели… както ние двете с теб, нищо повече! После тя си е взела душ, пътем е оставила часовника си на нощното шкафче, облякла се е, наконтила се е и е отишла в хола при Филип, Александър и гостите, забравяйки часовника си в стаята. Ето какво е станало, нищо друго… Ти обаче съчини цяла драма, настани Доти в прозирна нощница в леглото на Филип, с венчален пръстен! Свириш арията на първата брачна нощ и ридаеш, свита под завивките!

Жозефин се е завила до брадичката, заслушана внимателно в думите на Шърли. Тя е права. За пореден път тя както обикновено е права. Точно това се е случило… Иска й се да вярва на разказа на Шърли. Красива история. Но въпреки това не вярва. Сякаш този вариант подхожда за Шърли и останалите, но не и за нея, не за Жозефин.

Тя никога не играе главната роля.

Когато сме влюбени, си фантазираме разни истории. Измисляме си съперници, съпернички. Изобретяваме всякакви заговори, откраднати целувки, самолетни катастрофи, безименни мълчания, телефони, които не звънят, изпуснати влакове, изгубени писма, нямаме минута спокойствие. Сякаш щастието е забранена територия за влюбените… Сякаш това щастие съществува единствено в романите, в приказките и в списанията. Не и в живота. Или, ако съществува, то е толкова мимолетно, че изтича като пясък между пръстите и човек с изненада установява, че ръката му е празна…

Свещта се е стопила и тънкото пламъче мъждука в кладенчето размекнат восък.

Скоро мазето ще потъне в мрак и Зое изпитва страх. Чувства как топката в стомаха й нараства и се опитва да я премахне, притискайки я с две ръце.

Гаетан мълчи. И той долавя приближаващата опасност.

Първият ден на новата година. Двамата сами в мазето. След три дни той си тръгва. И няма да се видят преди, преди… Доста време.

Ще се случи тази нощ.

Опасността…

Сега или след малко.

Ще се случи.

Не смеят да се погледнат.

Неоновото осветление в мазето светва и те чуват стъпки в коридора, които идват насам.

Всеки чете в очите на другия същия страх.

Чуват приближаващи стъпки, гласове на заблудили се хора, които търсят паркинга, твърдят, че е насам, не, натам. Сетне вратата хлопва, гласовете заглъхват, неонът примигва и угасва.

Гаетан катурва бутилката шампанско в желанието си да изцеди последната капка. Зое си казва, че той иска да си даде кураж, и той като мен се страхува. Тя се взира в тъмнината в неясния и размазан силует и сърцето й лудо бие. Иска да стане и да му каже, хайде, идвай, връщаме се горе. Не знае как да постъпи. В стомаха и в главата й е пълна каша. Всичко се люлее. Не е много убедена, че краката й ще я издържат.

Той е постлал палтото на Зое на земята, събул е балеринките й, свалил й е чорапогащника. Затрудни се със сутиена и Зое избухва в смях, който изведнъж замира. Вече не знае дали да се смее, или да плаче. Трепери като вейка, ръката му, която се опитва да разкопчае сутиена й, също трепери и се лута. В мазето е студено, но на нея й е горещо. Прошепва едва чуто, за пръв път ми е… Той отвръща с уверен тон, знам, не се бой… и на нея й се струва, че е много голям, много силен, много възрастен, много по-възрастен от нея, чуди се дали вече го е правил. Не се осмелява да попита. Иска да се долепи до него, да се остави в ръцете му и вече изобщо не се страхува. Той няма да я нарани, сигурна е.

Той си събува кецовете, разкопчава си панталона, сваля го, подскачайки на куц крак и едва не губи равновесие, което я разсмива.

Той се отпуска върху нея и тя казва, говори ми с гласа, който ме успокоява.

Той не разбира какво иска да каже Зое. Знам, знам, не се бой, до теб съм… сякаш в мазето се е притаила друга опасност.

И изведнъж я обзема странно чувство на лекота.

И тогава всичко става лесно. Сякаш не е тя, а някоя друга, или сякаш съвсем си е изгубила ума. В мазето са само двамата, а на нея й се струва, че са сами в целия град, че сърцето на града е престанало да тупти, че мракът се е сгъстил, за да ги предпази. Луд съм по теб, казва той с гласа, който я успокоява, казва й, че няма да й причини болка, толкова те обичам, Зое. Кратката думичка „Зое“ е като опора в нощта, а тя се е прилепила към него, гола, паникьосана, с ръце на гърдите, „Зое“, думичката, която чува от всички в училище, вкъщи, се раздипля, разраства се до неузнаваемост, придобива гигантски размери, закриля я и страхът изчезва. Светът престава да се върти, затаява дъх също както и тя затаява дъх, когато той прониква в нея, леко, много леко, без да я насилва, без да бърза, и тя се разтваря, вече не разсъждава, не чува, единствено важното в момента е любовта, изпълнила ги докрай, любовта, изпълнила я докрай. Тя принадлежи само на него и той принадлежи само на нея, двамата са едно кълбо с криле, едно кълбо с корени, което се носи из вселената. Върти се, без да спира. Не престава да се върти и тя не знае дали някой ден отново ще докосне земната твърд…

В един момент…

В един момент се разделят, той наклонява глава наляво, тя надясно и двамата се гледат, учудени, замаяни. Той припява песента на Кабрел, обичам те до смърт, обичам те до смърт, и тя бавно го целува с вещината на зряла жена.

Никога вече няма да е същата. Направила го е.

Качиха се в апартамента и си легнаха в голямото легло на Зое.

Гаетан предложи да не вземат асансьора, а да тичат по стълбите, и пое пръв нагоре, тя се провикна, той не играе честно, не я е изчакал. Не е сигурна, че може да се състезава по тичане, защото е жена, с женска конструкция, с гърди, с крака на жена. Чувства се отпаднала. Има усещането, че внезапно е пораснала и всички ще го забележат. Отново вижда случилото се, казвайки си, че изобщо не би била в състояние да си го представи. Тъжна е. Мъничко. Но в същото време не е тъжна, защото видяното й харесва. Много й харесва. Чуди се дали Ема е имала нейния късмет. А Жертрюд, дали го е направила вече? Ами Полин? Затичва се нагоре по стълбите. Той спира, тя го достига, той я грабва и я завърта, сякаш танцуват някакъв балет, целуват се на всяка площадка. Страхът е зад гърба им. Направили са го.

Тя се усмихва глуповато. И той се усмихва по същия начин. Задъхани, двамата се облягат на входната врата. Свеждат глави, отпускат рамене, пристъпвайки един към друг, допират чела, слепват устни…

— Няма да казваме на никого — обявява Гаетан.

— Няма да казваме на никого. Това е нашата тайна — съгласява се Зое.

Всъщност й се иска да каже на всички.

В десет часа сутринта Гари и Ортанс излязоха от нощния клуб „Шоу Кейс“ на моста Александър III.

Изчакаха Питър и Рупърт, заети да свалят гардеробиерката. Искат да я отведат, настояват да намери някоя приятелка, за да се оформят две двойки, а момичето се усмихва безмълвно, изтривайки с пръст зелените сенки около уморените си очи.

Ортанс и Гари се облягат на каменния парапет на моста над Сена. От гърдите им се изтръгва въздишка, колко е красив Париж, смушват се с лакът съучастнически.

Бледата сиво-сивкава светлина се отразява в черните води с пропадания и издигания и повърхността се покрива с дълъг мъглив воал. Кораб се плъзга по водите, пасажери, легнали на мостика, крещят, честита нова година, протягайки бутилка. Те им махат вяло.

— Момичето няма да се съгласи — заяви Гари.

— Защо мислиш така?

— Защото има още време, докато приключи смяната й, защото й се спи, защото е прехвърлила тонове палта, раздала е безброй жетони, писнало й е от пияни веселяци, които се опитват да я свалят… защото мечтае единствено да се мушне под завивките.

— Господинът е истински психолог — усмихва се Ортанс, галейки ръкава на палтото му.

— Господинът наблюдава околните. Господинът силно желае да ви целуне…

След кратко колебание тя затваря очи и се навежда над парапета, извисил се над неравния паваж на крайбрежната улица. Устните й се разтварят в усмивка, предназначена за нея самата.

— One penny for your thoughts^[12] — казва Гари.

— Мисля за моите витрини. След двайсет и четири часа ще съм наясно.

— Писна ми от тези витрини.

Питър и Рупърт идват при тях. Без момичето. Гари се оказва прав, то мечтае единствено за леглото си.

— Ей, вие, влюбените! Празнуваме първия ден на годината, а? — осведомява се Питър, търкайки очилата си с малки кръгли стъкла с вълнения си шал, който сее навред фини косми.

— Нищо не празнуваме! — отвръща Гари, отдалечавайки се демонстративно от Ортанс. — Аз се прибирам.

— Чакай ме — провиква се тя към отдалечаващия се младеж, вдигнал яката на дебелото си вълнено палто, пъхнал дълбоко ръце в джобовете, още малко и ще ги продъни.

— Какво му става? — пита Питър.

— Не съм достатъчно романтична според неговия вкус.

— Ако е искал романтично момиче, е трябвало да търси другаде — отвърна Питър.

Рупърт се смее. Пие скоч направо от бутилката, която е пъхнал в джоба си на излизане от клуба.

— Снощи у Жан играхме покер по интернет и спечелих стриптийзьорка — похвали се Рупърт.

— Къде ще спите? — пита Ортанс, отказвайки се да тича след Гари.

— У чичото на Жан… на улица „Льокурб“.

— А кой е Жан?

— Евентуално бъдещ съквартирант.

— А, не сме ли ти казали? Налага се да си намерим нов съквартирант.

— Можехте да ме предупредите.

— Май няма да можем повече да си плащаме наема — казва Питър. — По всичко личи, че Сам е на път да си изгуби работата, затова освобождава стаята и се връща при родителите си. Останал е без пукнат грош.

— Всички сме в това положение — добавя Рупърт. — Всички се чупят, Ситито е празно, банковите чиновници се преквалифицират в продавачи на пържени картофи в „МакДо“, печална работа. Затова дойдохме в Париж… Жан ни покани у чичо си.

— Няма ме едва от десет дни и вече сте променили мнението си.

— Не сме решили окончателно, но Жан е новият ни приятел, в това сме сигурни… — твърдят в хор двамата младежи.

— Французин ли е?

— Да. Французин, при това преливащ от достойнства. Малко е невзрачен на външен вид, има опасност началото да се окаже трудно за теб.

— Хубаво начало, няма що — отвръща Ортанс, прозявайки се. — Каква досада!

— Учи в LSE^[13], международни финанси и икономика, работи, за да си плаща наема и храната, със сигурност няма да се натискаш да го сваляш… страда от тежка форма на акне, а на нас ни е известно колко харесваш гладките чела, розовите бузи, здравите, апетитни и лъскави момчета!

— Ще се наложи да деля банята с някакъв пъпчивец.

— Все още не сме решили, но го харесваме, това е сигурно… — заявява Питър.

Тя негодува ей така, за фасон. Отлично знае, че с всеки изминал ден животът става все по-труден за момчетата — тези, които още работят, се молят да не ги уволнят, другите стават зависими от родителите си, които също се молят да не се озоват на улицата.

Освен това щеше да се почувства ужасно, ако бяха избрали момиче.

Не обича момичетата. Ненавижда обедите с приятелки, кикотенето, откровениченето, обикалянето по магазините, ревността, скрита под широките усмивки. С момичетата винаги трябва да се съобразяваш, да стъпваш предпазливо, да внимаваш да не накърниш нечие честолюбие, да не засегнеш нечия нежна струна.

Тя обича да бие право в целта. Така се печели време. Пък и няма за какво да си приказва с другите.

— Беше абсолютно наложително, в противен случай всеки от нас трябваше да увеличи вноската за наема, а като се има предвид покачването на цените…

— Дотам ли се стигна? — скептично попита Ортанс.

— Всичко върви нагоре. В магазините „Теско“ цените хвръкнаха! Сиропът от касис на „Рибена“ също! Чипсът „Уокърс“? И той хвръкна! Черният шоколад на „Кедбъри“? Поскъпна! Чудесните крекери на „Керс“? Също! Гадните свински наденици, по които сме луди? Жестоко поскъпнаха! Уорчестърският сос и той! А, и билетът за метрото също се вдигна!

— Настъпиха тежки времена, скъпа Ортанс.

— Дреме ми — отвърна Ортанс. — Ще си получа витрините! Дори да трябва да спя на улицата, ще ставам да работя нощно време, искам да се изстрелям на върха…

— Но ние не се и съмняваме, нито за миг не сме се съмнявали!

С тези думи се разделят с нея, покланяйки се, пожелавайки безброй пъти довиждане, красавице, препирайки се за бутилката скоч.

Прекосяват моста, за да отидат в апартамента на чичото на Жан, на улица „Льокурб“, вдясно ли беше, вляво ли…

— Във Франция е — реват те, движейки се на зигзаг.

Ортанс се прибира пеша. Има нужда да размисли. Тропайки с токчетата си по уличната настилка на Париж. Париж, който се протяга след празничната нощ… На пейките, в кошчетата за отпадъци, до стълбовете на светофарите се търкалят бутилки от бира и шампанско. Париж, красив, заспал град, посърнал град, мързелив град, влюбен град. Изгубих моя любим. Изчезна в бледото сивкаво утро, заврял яростно ръце в джобовете на синьото си палто. Изгубих моя любим, моя любим, моя любим, затананика тя, прескачайки канавките, покрити с тънка ледена корица.

Гари спи, легнал напряко на леглото. Напълно облечен.

Тя пъха мобилния си под възглавницата.

В случай че мис Фарланд й звънне по-рано, за да й съобщи присъдата.

В случай че…

Ляга до него.

Не може да заспи. Заминава вдругиден. Оставащите двайсет и четири часа ще бъдат кратък сън, радостен и красив сън. Да се сдобри с него. Да изпита отново ликуващата и объркваща радост от целувката под разлюлените върхове на дърветата в Хайд Парк. Един ден ще се целуваме под дърветата на Сентрал Парк и катеричките ще идват да ядат направо от ръцете ни. Катеричките в Сентрал Парк не се страхуват. И какво е катеричката в края на краищата? Плъх с пресаташе, което си знае работата. Нищо повече. Ако му махнеш вирнатата опашка, ще остане един космат плъх. Гаден космат плъх, изправен на два крака. Ортанс се киска, почесвайки се по носа. Усмихваме се на едни, кривим физиономия на други. Оказва се, че всичко зависи от дрехите. От външния вид. Един детайл, най-обикновен детайл и плъхът се превръща в катеричка. Минувачите й подхвърлят фъстъци и децата искат да си я държат в клетка у дома.

Иска й се да събуди Гари и да му обясни разликата между катеричката и плъха.

Знаеш ли защо делфините плуват единствено в солени води? Защото кихат от пипера!

Не може да заспи.

Иска да отбележи новата година с някакъв жарък спомен.

Прокарва върха на пръста си по лицето на Гари. Толкова е красив заспал; дългите му черни мигли образуват тъмна завеса, полуотворената му уста с набъбнали от съня устни, белите му страни, порозовели на места, лекото похъркване на мъж, легнал си много късно, наболата брада боцка пръста й, който бавно се плъзга…

Бавно се плъзга…

Тази нощ ще се целуват.

Тази нощ се преспят заедно. Първата им нощ. Ще съумее да получи прошка.

Той няма да й устои.

* * *

— Скъпи мой Шавал, определих ви среща в това кафене в първия ден на новата година и този факт е наситен с много символика…

Шавал е изправил гръб, седнал е леко накриво на стола. Крие под масата ръцете си с изгризани до живеца нокти. За да направи добро впечатление на Анриет, е облякъл сако, сложил е вратовръзка, намазал е гарвановочерната си коса с гел, подкъсил е бакенбардите и си е поръчал четвъртинка минерална вода „Вител“.

— Вече знаете, че ние с господин Гробз се разделихме.

Шавал кимва боязливо с изражение на куче, което предугажда внезапния удар на господаря си и се скатава.

— Разведохме се, но аз си запазих правото да нося презимето му. Следователно съм Анриет Гробз, също като него. Анриет Гробз. Следите ли мисълта ми? Марсел Гробз, Анриет Гробз… Марсел, Анриет…

Тя му говори, сякаш е умствено изостанало дете. Подчертава, настоява… Той си казва, че му напомня на учителката му от началните класове.

— Подписвам писмата си с А, което много лесно може да се, вземе за М. А, М, А, М…

Буквите напомнят на Шавал за опустошителните набези на Ортанс в магазините Н&М.

Тя влизаше в магазина, стрелваше алчно красивата си ръка към туниките, горнищата, шаловете, джинсите, палтата, прехвърляше нетърпеливо закачалките, които потракваха, откачваше, трупаше на ръката си, откачваше, трупаше, вмъкваше се в една пробна и започваше да мери, с жест привикваше продавачката да й донесе същото в друг цвят или друг модел, излизаше с пламнали бузи, разрошена и отнасяше плячката си на касата. Шавал подаваше кредитната си карта, плащаше. Занасяше пакетите до колата. Достатъчно беше Ортанс да изрази най-дребното желание и то биваше изпълнено начаса. В замяна измолваше да обсипва с ласки безумно желаното тяло или, когато тя се показваше щедра за кратко, да се мушне в тесния проход, който го отвеждаше към върховното щастие.

— Аш и еМ… — повтаря той замечтано, кършейки пръсти под масата.

— Шавал! — гръмогласно го призовава към ред знатната вдовица, чуквайки по чашата с дългата лъжица, с която разбърква захарта на прясно изцедения лимонов сок. — Къде се отплеснахте?

— Тук съм, госпожо, с вас…

— Не лъжете! Не понасям да ме баламосват! Мислите за нея, нали?

— Не, опитвах се да проумея какво имате предвид, като казвате А и М…

— Но то е кристално ясно, бедно мое момче.

Тя поглежда с раздразнение седналия насреща й мъж. Тънък като острие на нож. Носи черни джинси, сакото му изглежда прясно пребоядисвано, кубинките му са износени, тясното му и слабо лице с остри черти е полупрозрачно, без капка живец. Безлична фигура на скопец. Какво ли ще постигне с такъв нищо и никакъв партньор? Отхвърляйки тези черни мисли, тя продължава с твърд глас:

— Когато се подписвате с А или М, може да се получи объркване… Значи, аз мога напълно безпрепятствено да правя поръчки на името на „Казамиа“, които ще носят подписа на Марсел Гробз, ще бъдат за негова сметка и заплащани от него, после стоката ще бъде доставяна на някой друг склад и продавана евтино на търговски вериги, не особено придирчиви, заинтересувани единствено от печалбата, които няма да пропуснат изгодната сделка. И тук се намесвате вие. Вие ще бъдете връзката между мен и въпросните търговски вериги. Вие познавате клиентите, цените, маржовете, размера на поръчките, вие ще се занимавате с търговската страна на въпроса, аз ще отговарям за организацията, за административната част.

— Но това е нечестно, госпожо Гробз! — възкликва Шавал, който си дава сметка за размерите на измамата.

— Няма нищо нечестно в това, просто си възвръщам полагаемото! Аз бях ограбена, Шавал, ограбена… Трябваше да получа половината от предприятието, а не получих нищо. Нищо.

Тя чуква с нокътя на палеца по зъбите си, за да покаже огромната нанесена й щета.

— Това според вас честно ли е?

— Чуйте ме, случилото се между съпруга ви и вас не ме засяга… Нямам нищо общо с тази история. Едва отървах затвора заради преправени финансови документи и криворазбрана галантност. Съдбата се отнесе благосклонно към мен. Ако ме хванат втори път, ще ме тикнат зад решетките, и то за дълго.

— Дори да излезете на добра печалба и аз да ви обезщетя щедро? Всички разходи, рискове са за моя сметка, аз наемам складовото помещение, аз подписвам поръчките, вашето име няма да фигурира никъде, в никоя счетоводна книга, на никоя кореспонденция, никъде… Просто ще ми служите за фасада. Само за декор, цената си заслужава, държа да ви кажа!

— Но, госпожо, търговията е затворен свят, скоро ще се разчуе. Ще ни спипат като последните балъци.

Анриет си отбелязва наум, че той е казал „ще ни спипат“. Следователно, заключава тя, потънала под широкополата си шапка, той не е против идеята да участва в далаверата. Единствено мисълта за затвора го възпира. Това доказва, че все още му е останал малко акъл. Не е толкова изветрял, колкото изглежда. Апетитът му се е възвърнал.

Анриет се замисли. Той беше прав. Гилдията, която се занимаваше с обзавеждането и оборудването на дома, беше доста ограничен свят и на бърза ръка щяха да ги спипат. Освен ако играят на дребно. Играта на дребно обаче носи дребни печалби, а това бе изключено. Налагаше се да измисли нещо друго, за да разори дядо Гробз. Тя разклати лимоновия сок, свъсила вежди.

— Имате ли някакво друго предложение? — попита тя все така начумерена, без да вдига очи от чашата си.

— Не — отвърна Шавал, разтреперан от мисълта да попадне в затвора. — Честно казано, преди да ме потърсите, бях теглил чертата на всякакви планове за забогатяване… С изключение на тотото, разбира се.

— Пфф! — изпуфка презрително Анриет, свивайки рамене. — Занимание за дребни душици… Впрочем винаги такива печелят, никога хора с дипломи и с положение!

— Защото има някаква справедливост — промърмори Шавал. — Тотото е измислено за утешение на смачканите от живота.

— Тото и морал! — тросна се Анриет. — Какво безумие! Говорите пълни глупости! Измисляте извинения за мързела си!

— Само това ми е останало — отново се извини Шавал, съкрушено.

— Ама вие наистина нямате нито амбиция, нито живец! Имах ви за по-хитър. Хранех големи надежди за вас. Преди бяхте толкова предприемчив и печен.

— Нали ви казах, че съм изцеден, пречупен…

— Престанете да говорите за себе си в минало време! Напротив, гледайте на себе си като на силен, могъщ и богат мъж. Не сте грозен, гледайте по-ведро, хващате око. Не сте изгубили напълно шанса тя да се върне при вас. Ако не по любов, то от интерес, и да ви кажа, разликата е много тънка, а резултатът един и същ!

Той я изгледа с очи, преливащи от безумна надежда, надежда, отдавна запратена при изгубените вещи.

— Смятате ли, че ако стана много богат, тя ще се върне при мен?

Защото предпочиташе да страда от нея, отколкото да линее без капчица надежда за нови страдания.

— Не знам, но съм сигурна, че би могла да премисли. Богатият мъж по принцип е съблазнителен. Неоспорим факт. Нещо очевидно. Така върви светът от памтивека… Вземете за пример Клеопатра. Обичала е само могъщи мъже, мъже, които са й поднасяли в дар земи и морета, мъже, готови да убиват заради нея, какви ги говоря, да убиват, по-скоро да колят и бесят. Тя не си е губела времето с разни марди! Ортанс напомня повече Клеопатра, отколкото Изолда или Жулиета!

Той не се осмели да попита кои са тези двете, но запомни сравнението с Клеопатра. Една вечер бе гледал филма заедно с майка си, пийвайки отвара от мащерка, защото и двамата имаха малко температура. Клеопатра имаше виолетовите очи на Елизабет Тейлър и едри гърди, които се вълнуваха. Той не знаеше какво да гледа по-напред — огромните, смущаващи виолетови зеници или млечно-белите полукълба, които се повдигаха и спускаха. Беше отишъл да мастурбира в тоалетната.

— И какво трябва да направя, за да стана богат? — попита той, изправяйки гръб, повдигнат от големите гърди на Клеопатра.

— Двамата с вас трябва да изнамерим някаква комбина, сигурна при това… После, с вашите познания за търговията и моята изобретателност ще си напълним джобовете. Аз специално ще бъда безскрупулна! Никакви задръжки.

— Ако можех отново да я имам… да потъна още веднъж във влажната и топла теснина…

— Шавал! — ревна Анриет, удряйки по масата. — Не споменавайте никога повече внучката ми! Разбрахте ли! Или ще ви наклепам на нравствената полиция. Вие сам си признахте, че сте имали сексуална връзка с малолетна. Веднага ще ви тикнат в затвора. А знаете ли какво ги очаква насилниците на малолетни момиченца в затвора, а?

Шавал я изгледа, ужасен, раменете му се разтресоха от тръпки, които не можеше да овладее.

— О, не, госпожо!… Не това… не това…

— Тогава ми изнамирате някаква идея, блестяща идея, за да ограбим до шушка дядо Гробз. Давам ви срок една седмица. Нито ден повече! След осем дни среща в църквата „Сент Етиен“, в малкия параклис на Дева Мария, коленичили един до друг на молитвения стол и вие ще ми изложите плана си… в противен случай затворът не ви мърда!

Сега вече Шавал целият се тресеше. Дъртата беше способна да го направи! На лицето й бе изписано жестокото изражение на хищник, готов да изяде малкото си, за да не умре от глад.

— Да, госпожо…

— А сега, свободно! И си размърдайте мозъка! Толкова отдавна не сте го използвали, достатъчно си е почивал. Хайде, тръгвайте!

Той се надигна от стола. Измърмори, довиждане, госпожо, и се шмугна към изхода, сякаш бе избягал каторжник, който се старае да мине незабелязан.

— Сметката, моля! — Анриет изкомандва гръмогласно сервитьора и извади портмонето си.

Бяха й останали дребни пари, след като бе изпразнила кутията за дарения от църквата. Заключалките й се държаха на честна дума. Лесно се отваряха и също толкова лесно се затваряха. Слаба работа, си каза, броейки монетите. Енориашите стават все по-стиснати. А може би свещеникът ме е издебнал и събира парсата по-често. Бедни Исусе, бедна Дево Марийо, бедни свети Етиен! Религиозният плам е западнал и за жалост вие сте сред потърпевшите…

И тя захвана да порицава времето, което не уважава нито самотните жени, нито свещениците без средства. И после се чудим защо неопетнените души залитат и вършат престъпления, но това е справедливо, напълно справедливо, бе убедена тя…

* * *

В първата януарска вечер всички у семейство Кортес се преструваха, че са щастливи. Жестикулираха, възклицаваха, опитваха се да прикрият сърдечните си тревоги с пресилени усмивки, весели изражения, но всички долавяха фалша на афишираната радост.

Сякаш бяха на бал на оздравяващи.

Жозефин говореше, без да спира, за да не мисли за часовника на Доти, оставен на нощното шкафче; претопляше задушения заек със сос от горчица и бавно бъркаше с дървена лъжица, разправяйки каквото й хрумне, само да се разсейва… Смееше се фалшиво, говореше фалшиво, разля бутилката с млякото, опита на вкус маслото, сложи парче наденица в тостера.

Зое вървеше с леко разтворени крака, Гаетан уверено бе сложил собственическа ръка на рамото й. Ортанс и Гари се измерваха с поглед, доближаваха се, отдалечаваха се, сблъскваха се и се разделяха, мърморейки. Шърли наблюдаваше сина си и си казваше, че той полека я тласка към пълна капитулация на сетивата и чувствата. Това ли е да обичаш детето си повече от всичко? А защо ми се струва, че съм се отказала от последната си любов? Все пак животът ми не е свършил…

Единствен Дю Геклен сновеше край тях оживено, просейки ласка, залък хляб, натопен в соса, бучка захар, случайно останала на масата. Клатушкаше се на дебелите си квадратни лапи в нетърпеливо очакване на награда и от муцуната му се точеха дълги лиги.

Всеки бе зает със себе си, преструвайки се, че се интересува от останалите.

Той заминава вдругиден и дълго време няма да го видя, терзаеше се Зое, дали ще ме обича колкото сега? Ами ако съм забременяла?

Най-после! Направих го, направих го, ликуваше Гаетан, сега вече съм мъж, истински мъж! Обичам я и тя ме обича, обича ме и аз я обичам.

Тази нощ, ще бъде тази нощ, жужеше Ортанс, милвайки Гари по врата, ще се престоря, че отивам да си легна при Зое и ще отида при него, ще се гушна в него, ще го галя, ще го целувам, ще завъртя три пъти език в устата му и ще бъде толкова хубаво, ще бъде прекрасно…

Въобразява си, че ще ме подмами по този начин, но не, не, прекалено е лесно, мрънкаше наум Гари, сипвайки си повторно от прясно сварените спагети и от заека със сос от горчица, мога ли да получа и филия хляб, или ще е много нахално?, обърна се той към Ортанс, която му подаде парче франзела с широка самоуверена усмивка.

Как ли да му съобщя, че повече не бива да се виждаме, се питаше Шърли, че изобщо не бива да се виждаме… не трябва да му разкривам истинската причина, той ще я отвее с едно махване на ръка, ще заяви, че не трябва да драматизираме, че Гари е пораснал достатъчно и трябва да разбере, че майка му има право на личен живот… Не му правиш услуга, карайки го да мисли, че държи нещата в свои ръце, напротив, трябва да се научи да се съобразява с действителността. Наложително е да се разделите, прекалено дълго сте живели, вкопчени един в друг. Тя предварително знаеше какво ще й каже, можеше да го напише и не разполагаше с убедителен довод, който да му противопостави, освен с това, че не желае да нарани малкото си момче. Но той е двайсетгодишен! Вече не е малко момче. За мен винаги ще си остане малко момче… Bullshit, щеше да й отвърне нервирано, потънал в карираната си червена канадка, bullshit! Щяха да се скарат и да се разделят сърдити. Аз няма да имам смелостта да се сърдя дълго, отново ще се опитам да му обясня и отново ще се окажа в обятията му… По-добре да изчезна, да не казвам нищо или да измисля, че съм се върнала при един бивш обожател в Париж.

Ами ако Шърли не е права, разсъждаваше Жозефин, ако Доти наистина живее при Филип? Ако всяка вечер оставя часовника си на нощното шкафче, преди да потъне в обятията му… Той не е преставал да се среща с Доти. Тя е млада, забавна, нежна, с нея се живее леко; той не може повече да понася самотата. Твърдят, че мъжете не обичат самотата, а жените я търпят. Освен това на него му харесва да спи с нея, свикнал е, всеки си е избрал от коя страна на леглото да спи…

Всеки продължаваше вътрешния се монолог, докато топеше залъци в горчичения сос на задушения заек, режеше си парче бри или козе сирене, сервираше си парче от лимоновата торта, която Зое бе опекла, докато раздигаха масата, зареждаха миялната, протягаха се, заявяваха колко са уморени, изтощени и бързаха да се оттеглят по стаите си.

Ортанс се разгримира, изчетка сто пъти дългата си кестенява коса с червеникави отблясъци, наелектризираните кичури пращяха, сложи си капка парфюм зад ушите, облече си тениската, с която спеше, и прекрачи дюшека, на който се бе изтегнал Гаетан. Той четеше комикс за „Супер Пиксу“ и се забавляваше, разказваше как Чичо Пиксу измамил Доналд и го накарал да работи, без да му плати пукната пара. Старият Доналд наистина бе голям симпатяга! Оставя се да го използват, без дума да обели… Ами Пиксу сякаш е един от големите индустриалци от борсата… Ненаситен е, все не му стигат парите, постоянно иска още и още.

Зое, завита до брадичката, се чудеше как да намекне на Ортанс да ги остави сами за последната им нощ заедно. Да я накара да разбере, че ще е по-добре да отиде да спи другаде. В хола например. Или да отиде да поработи върху идеите си за витрините в кухнята. Тя обожава да работи нощем, в кухнята. Дали пък да не я попитам направо. Или пък да спомена за женската солидарност. Не, пред Ортанс приказките за солидарността няма да минат. Зое продължаваше да се чуди какво да измисли, не си намираше място под завивките, въртеше се в леглото, търсейки подходящата дума, способна да размекне сърцето на сестра й, когато Ортанс ненадейно скочи в леглото и й предложи:

— Загасваме лампата, изчакваме мама и Шърли да заспят и аз отивам при Гари. Нито дума на достолепните госпожи! Страхотно ще се забавляват, а аз никак не държа!

— Окей — прошепна с облекчение Зое. — Няма да те издам.

— Благодаря, сестричке! Но ти се дръж прилично! Не желая да се окажа отговорна за някое дребосъче след девет месеца!

— Няма проблем — отвърна Зое, червена като божур.

— Мога ли да ти имам доверие, бимбамбум?

— Бимбамбум… — повтори Зое.

Изчакаха лампата в стаята на Жозефин и Шърли да загасне. Изчакаха още малко, докато чуят лекото похъркване на Жозефин, после и по-силното на Шърли, хъм, хъм, отбеляза Ортанс, достолепните госпожи добре са си пийнали, хъркат като ковашки мехове! Зое нервно се изсмя. Краката й бяха ледени, ръцете горещи. Ортанс стана от леглото, взе си мобилния и се измъкна на пръсти от стаята.

— Спи спокойно, Зойченце, спокойно и непорочно!

— Обещавам! — пошушна Зое, преплела пръсти под завивките, за да й бъде простена лъжата.

Гаетан скочи от дюшека си и легна до нея.

— Цяла нощ в истинско, широко легло! — заяви той, притискайки я до себе си. — На това му казвам лукс!

Той сложи нежно ръка върху гърдите на Зое и тя изстена…

Тази нощ целият град отново щеше да затаи дъх.

В леглото, гол до кръста, Гари четеше някакъв стар комикс за Куик и Флюпке от Ерже, авторът на „Тентен“, със слушалките на айпода на ушите. Виждайки я да се промъква в стаята, вдигна учудено вежди.

— Търсиш ли нещо? — осведоми се той, без да вдига очи от книжката.

— Да. Теб.

— Имаш нещо да ме питаш?

— Не съвсем.

Тя седна на отсрещната страна на леглото и се покри със завивката.

— Сега да спим, ако нямаш нищо против.

— Аз спя сам.

— Ми тогава… да не спим.

— Върни се в стаята си, Ортанс.

— Аз съм в моята стая.

— Не си играй с думите, много добре разбираш какво искам да кажа.

— Искам да те целуна.

— Аз пък не!

— Лъжец! Искам да продължа сладката целувка от Хайд Парк. Спомняш ли си? Нощта, в която ме изостави на улицата.

— Ортанс, би трябвало да ти е ясно, че желанието не идва по заповед. Никой не влиза с бойна крачка в стаята на момче, заповядвайки му да го целуне.

— Трябваше да почукам на вратата ли?

Той сви рамене и продължи да чете.

— Зная, че умираш от желание, както и аз… — продължи Ортанс, без да се предава.

— Аха! Защото ти умираш от желание… я повтори. Няма да ми омръзне да ми го повтаряш. Госпожица Ортанс ви желае, моля, забийте я начаса!

— Вулгарен си, скъпи мой.

— А ти си прекалено властна!

— Умирам от желание да те целуна, да се притисна до теб, да те целувам навсякъде, по цялото тяло… да те вкуся, да те ближа…

— С мобилния в ръка? Няма да е много удобно! — заяви Гари ухилен подигравателно, опитвайки се да прикрие със саркастичната си усмивка надигащото се желание.

Ортанс се сети за телефона, който държеше, и го пъхна под възглавницата.

— Отказвам да спя с мобилен телефон до себе си — повтори Гари, окопитвайки се.

— Но, Гари… ако мис Фарланд се обади! — запротестира Ортанс, грабвайки го отново.

— Отказвам да спя с мобилен телефон до главата си. Точка!

Той отново се зачете в приключенията на Куик и Флюпке, възхищавайки се и обяснявайки, че е суперинтересен комикс, недоумявайки защо са го забравили. Дори е по-интересен от „Тентен“! Двама герои на цената на един! Какво чудесно разбирателство, каква завидна предприемчивост! Може би леко демоде, но по онова време момичетата не са си запретвали полите пред момчетата. Знаели са как да се държат… Други времена, други нрави, въздъхна той натъжен. Не ми харесват войнствените жени. Харесвам женствените, нежните жени, които оставят мъжът да държи поводите на впряга със здрава ръка, а те облягат глава на рамото му и се предават безмълвно.

— Знаеш ли какво е това нежност, Ортанс?

Ортанс се размърда в леглото. Думите му не й говореха нищо. Почти беше победила. Лесно, при това! А ето че той я връщаше в начална позиция. Позицията на „добрата стара приятелка“.

Тя мушна гладкия си дълъг крак между краката на Гари, сякаш молеше да й прости за дързостта й, и промърмори: пука ми, предавам се, прекалено ми се иска да те целуна… умирам от желание, Гари, ако кажеш, ще бъда непорочна, безлична, покорна, нежна като уплашена девица…

Описанието извика усмивка на устните му и той я помоли да доразвие образа. Искаше да види докъде щеше да стигне в самоунижението.

Ортанс млъкна, помисли малко, реши, че думите очевидно нямаше да са достатъчни, и пусна в ход старите си любовни познания, които подлудяваха мъжете.

Скри глава под завивките.

Малко по-късно тонът му се промени.

Вече изобщо не ставаше дума да отказва да спи с нея, само постави едно условие.

Тя се показа отново, готова да го чуе.

— Ще махнеш мобилния си телефон… — каза Гари.

— Не можеш да искаш подобно нещо. Това е изнудване. За мен е ужасно важно и ти отлично го знаеш.

— Аха, искаш да кажеш, че те познавам прекалено добре.

Темата на спора се измести. От хипотетичната любовна нощ се прехвърли върху това, дали телефонът да остане на леглото, или не.

— Гари — умоляваше Ортанс, притискайки коляно между бедрата му.

— Не си падам по тройките! Най-вече с мис Фарланд!

— Ами… — възпротиви се Ортанс. — Ами ако не я чуя когато се обади…

— Ще те потърси пак.

— И дума да не става!

— Тогава излез от стаята и ме остави в компанията на Куик и Флюпке.

Изглеждаше напълно сериозен. Ортанс мислеше бързо.

— Ще го сложа тук, на стола.

Гари хвърли поглед към стола, на който бе захвърлил джинсите си, тениската и пуловера на топка. Прекалено е близо, ще го виждам да свети в тъмното и в главата ми ще се върти мисълта за мис Фарланд.

— И ще го изключиш — добави той.

— Няма.

— В такъв случай излез от стаята.

— Ще го оставя малко по-надалеч, на бюрото ми… Така няма да го виждаш.

Тя издърпа комикса от ръцете на Гари, хвърли го на пода и се долепи плътно до него, докосвайки с кратки целувки раменете, устата, врата му, сложи глава на корема му, попита, винаги ли спиш гол…

— Мобилният там! — заповяда Гари, сочейки с пръст бюрото.

Бясна, Ортанс стана и го остави на бюрото. Провери дали има достатъчно заредена батерия, провери силата на звука, увеличи я. Старателно го нагласи съвсем на края, за да е максимално близо до леглото, и се върна да легне.

Изтегна се до Гари, затвори очи и пошушна, ох, Гари, моля те… Нека се сдобрим. Страхотно те желая.

Устните й опознаваха тялото му.

И той престана да се съпротивлява.

Това не бе любовна нощ, а истинска музикална симфония.

Те не бяха просто един мъж и една жена, които се любеха, а всички мъже и жени на всички времена, по целия свят, решили да изчерпат до дъно сладострастието. Сякаш двамата бяха чакали прекалено дълго, бяха го правили мислено прекалено често и най-сетне се отдадоха на вихрения танц на сетивата.

Целувката на единия беше ехо от целувката на другия. Издуваше устните на Гари, за да разтвори устните на Ортанс, тя я всмукваше, вкусваше, сътворяваше нова целувка, и още една, и още една и Гари, изненадан, обезоръжен, въодушевен, отвръщаше, разпалвайки нов огън. Сякаш таласъмчета ги люшкаха насам-натам, въртяха ги във вихрен танц. Омагьосана, Ортанс забрави хитрините, клопките, с които впримчваше мъжете, потъна във взривяващото я удоволствие. Шепнеха, усмихваха се, вкопчени един в друг, слепени един в друг, преплели крайници, дърпаха се за косите, за да отметнат глава назад и да си поемат дъх, отново потъваха, образуваха едно тяло, разделяха се, въздишаха, връщаха се към желаните устни, отново и отново ги вкусваха, замаяни се смееха, забиваха зъби в нежната плът, хапеха, ръмжаха и пак хапеха, отдръпваха се един от друг, измерваха се с предизвикателен поглед и се втурваха в поредната сарабанда. Те не просто се целуваха, те се възпламеняваха, разпалваха се, замеряха се с огнени езици, мятаха искри, редуваха се сякаш пееха на канон, отново сливаха гласове и пак се гонеха, и пак се настигаха. Мълчания и въздишки, лумнали пламъци и жарки целувки, лед и огън. Всяка целувка бе различна, отделна нота, всяка целувка отваряше вратата към нова вълна на страст.

Ортанс се извиваше като лък, беше между земята и небето, забрави да контролира, да се налага, само повтаряше безспир, това ли било, това ли било, още, още, Гари, ако знаеш само, ако знаеш… той отвръщаше, не бързай, чакай, чакай, толкова е прекрасно да чакаш, да не бързаш, а сам той едва се сдържаше… Тогава леко я щипваше по гърдата, сякаш я обичаше с боязлива, почтителна, едва ли не възвишена любов, след което я стискаше силно, болезнено, сякаш се готвеше да я обладае с един тласък, да я прониже, тя се извиваше назад, изплаквайки, че й причинява болка, а той замръзваше и със сериозен, почти студен тон питаше да престана ли, да престана, това ли искаш, не, провикваше се тя, о, не, не, не знаех, не знаех, и той отново шареше с върха на пръстите си, обхождайки тялото й от глава до пети, долепено до неговото, пръстите му пробягваха по всяка извивка, изпробваха разни акорди, вариации и музиката се надигаше в цялото му същество, бликаше в безброй мелодии, докато той впиваше устни в нейните, опознаваше я с устни, с пръсти, до момента, в който тя не се предаваше и не извикваше, вземи ме, сега, сега, вземи ме веднага…

Той се отдръпваше, лягаше настрани, без да сваля поглед от нея, клатеше отрицателно глава, не, Ортанс, красавице моя, така е много лесно, твърде лесно… Удоволствието трябва да продължи, да се запази, иначе се стопява във въздуха и ни оставя дълбоко натъжени. Тя се извиваше силно, опитваше се да го впримчи здраво между бедрата си, не, не, противеше се Гари, продължавайки с устни своите до, ре, ми, фа, сол, ла, си по нейните устни, като ги мокреше, разтваряше ги с език, хапеше ги лекичко, шепнеше думички, заповеди и тя направо изпадаше в безтегловност, не знаеше къде се намира…

Въртеше глава наляво-надясно. Идеше й да вика, но той запушваше устата й с длан, заповядвайки: мълчи, недей. Твърдият му, едва ли не груб глас я караше да се гърчи и извива още по-яростно и да се опитва да прилага изпитаните стари номера, които бе усвоила, които подлудяваха мъжете и им вземаха акъла, убиваха желанието им за съпротива, омотаваха ги в мрежите й, правеха ги подвластни на капризите й.

После пак се превръщаше в послушница. Чиста и трепетна. Беше заложница. С вързани ръце и крака. Едно тънко гласче й нашепваше, внимание опасност, внимание опасност, ще потънеш и ще се изгубиш в тези обятия, тя го караше да млъкне, забивайки нокти във врата на Гари, предпочиташе по-скоро да издъхне, но да изживее на всяка цена тръпката, която я изстрелваше в небесата или я запращаше в ада, не е важно! Единственото ми желание е да бъда тук в неговите обятия, в прегръдките му…

Той обаче продължаваше да се съпротивява.

Превръщаше се в триумфиращ военачалник, завземаше територии, съграждаше империята си, разширяваше границите й, изпращаше гарнизоните да завземат и най-малката педя кожа, упражняваше едноличната си власт, връщаше се на устните й, докосвайки ги едва-едва, преди да ги изпохапе с нови и нови целувки… Това било, значи… това било? Тя не преставаше да се пита, преди да я помете новата вълна на удоволствие.

Носена на ръце. Сгушена в прегръдките му. Замаяна, изгубила ума и дума.

Докосват се и се вплитат един в друг. Притварят очи от изгарящото ги желание. Хапят се освирепели, побеснели, фанатизирани и се отпускат на вълните на върховното щастие, сред мъгла от удоволствие, докосвайки се с върха на пръстите, протегнати, устремени, търсещи да достигнат до брега…

Това било, значи, това било…

А нощта едва започваше.

В четири часа сутринта Жозефин стана да пие вода.

В коридора, откъм стаята на Ортанс дочу шум от скърцащо легло, от нежна борба, стонове, въздишки.

Застина неподвижно в дългата си бяла памучна нощница. Потрепери.

Ортанс и Гари…

Отиде до стаята на Зое и леко, съвсем леко бутна вратата.

Зое и Гаетан спяха голи и прегърнати.

Ръката на Гаетан лежеше върху голото рамо на Зое.

Усмивка на удовлетворение, на щастие плуваше на устните на Зое.

Усмивка на жена…

— Този път вече е сигурно, събитията съвсем ме изпревариха — заяви Жозефин на Шърли, лягайки отново.

Шърли разтърка очи и я изгледа.

— Какво ти става? Защо си станала посред нощ?

— Искам да ти кажа, че синът ти и дъщеря ми се любят, та пушек се вдига!

— Най-после — въздъхна Шърли, разбухвайки възглавницата си. — Беше неизбежно!

— А и това, че Зое и Гаетан спят със съня на праведниците и че според мен са го направили…

— Аха! И Зое ли?

— Само това ли ще ми кажеш?

— Слушай, Жо, това е животът… Тя го обича, той я обича. Радвай се!

— Тя е на петнайсет години! Прекалено й е рано!

— Така е, но отдавна мисли само за Гаетан. Трябваше да се очаква.

— Можеха да изчакат… Какво ще й кажа сега? Дали трябва да казвам нещо, или да се преструвам, че не знам?

— Не бързай, изчакай, времето ще покаже. Ако тя иска, сама ще дойде при теб да сподели.

— Дано да не забременее!

— Дано да е минало добре! Изглежда ми доста млад и зелен, за да е добър любовник.

— Вече не си спомням на колко години беше, когато й дойде първият мензис и тя измисли израза за „мишонка мильонка“…

— Това пък какво е? — попита Шърли, наместила се най-после удобно на възглавницата.

— Зое го измисли. Вместо да казва „в мензис съм“, тя говори за „мишонка мильонка“, което не звучи толкова грубо, нали?

— Страхотно… то си е цяло изкуство да съумееш да представиш нещо доста отблъскващо по такъв мил и безобиден начин!

Жозефин отново потъна в мислите си, скръстила ръце на гърдите си и обяви с погребален глас:

— Ама и ние двете сме едни скици, странна двойка представляваме в това легло!

— Две спаружени монахини! Ще ти се наложи да свикваш, драга, дойде моментът, в който трябва да предадем щафетата на желанието в ръцете на децата ни, защото стареем, стареем!

Жозефин разсъждаваше. Стара, стара, стара. Беше писала по темата за произхода на думата „стар“. В университета „Лион 2 — Люмиер“. Тази дума се среща за пръв път в „Живота на свети Алекси“, впоследствие в „Песента на Ролан“ от 1080 година. Произлиза от латинската дума „vetus“, „vetulus“, „viez“ в старофренски и означава нещо, което се подобрява с възрастта, ветеран, опитен човек, но също така и нещо „износено“. Това значение се наложило в XII век. „Повредено, неизползваемо, за изхвърляне“. От коя ли възраст ние, жените, сме за изхвърляне? Има ли официално упоменат срок, както при киселите млека? Кой решава? Погледът на другите, който ви сбръчква като спаружена ябълка, или отмиращото желание, което тръби сигнал за отбой? „Стар и зелен“, твърдеше влюбеният в живота Рабле. „Старец“, пишеше Корней, споменавайки за Дон Диего, неспособен да защити честта си. В дванайсети век четирийсетгодишните били смятани за старци. „Старея“, странна дума.

— Мислиш ли, че сега спи с Доти?

Доти не е стара. Доти не е за изхвърляне. Доти не е с изтекъл срок за годност.

— Жо, престани! Казвам ти, че тя си спи вкъщи, а той скучае у дома си. Мисли за теб, прокарвайки ръка по празното широко легло.

Шърли смушка с лакът Жозефин и се разсмя, след което се нервира, беше изгубила удобното си място на възглавницата, изнамерено след толкова опити.

На Жозефин не й бе до смях.

— Не ми се вярва да е тъжен. Не ми се вярва, че спи сам в голямото, широко легло. Спи с нея, а мен ме е забравил.

Филип се събуди и освободи изтръпналата си ръка от тежестта на Доти.

Първата нощ от новата година.

През завесите се процеждаше синкава светлина, озарявайки стаята със студено сияние. Снощи Доти бе изсипала съдържанието на чантата си върху скрина. Търсеше си запалката. Пушеше, когато изпитваше душевни терзания. Пушеше все повече. Доти се притисна до него. Той долови мириса на цигари в косата й, студен и горчив мирис, който го накара да извърне глава.

Тя отвори едно око и попита:

— Не спиш ли? Не се чувстваш добре ли?

Той я погали по косата, за да я приспи.

— Не, не, няма нищо… Просто ожаднях.

— Искаш ли да ти донеса чаша вода?

— Не! — отвърна той с раздразнение в гласа. — Достатъчно съм пораснал, за да си налея сам. Заспивай.

— Казах го просто така…

— Хайде, спи.

Той продължи да лежи с широко отворени очи.

Жозефин. Какво ли правеше сега Жозефин?

В четири и петдесет сутринта…

В дванайсет и половина мобилният на Ортанс иззвъня. Tear Drop на „Масив Атак“…

Тя отметна дългата си разрошена коса, изкриви лице в кисела гримаса, чудейки се кой ли може да звъни толкова рано, с Гари току-що бяха заспали. Лицето й светна, когато хвърли поглед на Гари, на дългата му ръка, отпусната напряко върху корема, мушна глава под възглавницата… не искаше да чува… Да спи, да спи, да се унесе отново… Да си припомня неописуемото удоволствие от изминалата нощ, да плъзга пръсти по кожата на любовника си. Моят любовник, прекрасният ми любовник. Да си припомня как най-сетне, най-сетне… Значи, това е, което движи света… А аз до двайсет години не го бях изпитала, майчице, отсега нататък всичко ще се промени, ще се промени из основи! Мъжът, който я бе потопил в дъното на мрака, бе спящият мъж, когото смяташе, че познава открай време.

Чувствам се развълнувана като някаква глупава гъска.

Телефонът упорито продължаваше да звъни, тя погледна будилника си с муцунката на Мики Маус, подарък от баща й за осемгодишния й рожден ден… Дванайсет и половина!

Внезапно се надигна и седна в леглото. Дванайсет и половина в Париж, единайсет и половина в Лондон! Мис Фарланд!

Хвърли се към телефона.

Прошепна тихичко „Ало, ало“, навличайки тениската си, внимавайки да не събуди Гари.

Излезе от стаята на пръсти.

— Ортанс Кортес? — излая гласът по телефона.

— Yes… — зашепна отново Ортанс.

— Paula Farland is on the phone. You’re in! You are the one! You won!

Ортанс клекна на пода в коридора и се отпусна на пети. Спечелила! Беше спечелила!

— Are you sure? — попита тя, преглъщайки със свито гърло.

— I want to see you at my office today, five o’clock sharp!^[14]

Пет часът, нула, нула в офиса й в Лондон?

В Париж беше дванайсет и половина. Точно имаше време да си грабне сака, да скочи във влака „Евростар“, да се изкатери до осмия етаж на сградата на „Бонд Стрийт“, да завърти пръст, ку-ку, на секретарката, да отвори вратата със замах: Here I am, ето ме!

— Ok, Miss Farland, five о’clock at your office!

— Call me Paula!

Тя се втурна в кухнята.

Шърли и Жозефин белеха моркови, картофи, чистеха праз, целина, ряпа. Щяха да готвят зеленчукова супа. Шърли обясняваше на Жозефин, че едрите и продълговати картофи са чудесни със солено краве масло, а по-дребните и кръгли стават за пюре и за пържене.

— Добър ден, любима моя — посрещна Жозефин дъщеря си, оглеждайки я от глава до пети. — Наспа ли се?

— Мамо! Мамо! Получих витрините! Възложиха ги на мен! На мен! Току-що се обади мис Фарланд, тръгвам! В пет следобед имам среща с нея в офиса й в Лондон! Суперяко, гениално, страхотно, мегатренди, край на унинието, ура, ура, аз съм босът!

— Тръгваш за Лондон? — повториха в един глас като ехо Жозефин и Шърли. — Ами…

За малко да добавят, ами Гари, но се сепнаха навреме.

— … не е ли малко внезапно…? — попита Жозефин.

— Мамо! Възложиха ми аранжирането на витрините! Видя ли, бях права! Права бях! Мога ли да си взема останалото от заека със сос от горчица за довечера? Няма да имам време за пазар, а не знам дали момчетата са оставили нещо в хладилника.

И тя се върна в стаята си да си приготви сака във възцарилата се тишина.

— Отваряй си широко ушите! Ще присъстваме на жестока сцена! — предупреди Шърли.

— Не може ли да се задържи на място поне за секунда! Откъде ли го е наследила? — оплака се Жозефин. — Сега той ще бъде съкрушен.

— Беше предупреден. Знаеше много добре, че няма да я промени и да направи от нея примерна домакиня.

— Сънувах ли, или телефонът ти звъня? — попита Гари, облегнат на лакът в леглото.

Ортанс го погледна и отново се възхити колко е красив, колко е красив само! Прииска й се да преживее отново нощта.

— А, буден ли си? — попита тя с леко дрезгав глас.

— Освен ако не спя с отворени очи! — иронизира я той.

Ортанс бе отворила гардероба и хвърляше дрехи в сака си.

— Какво правиш? — попита Гари, придърпвайки възглавниците към себе си.

— Събирам си нещата. Тръгвам за Лондон.

— Сега, веднага?

— Мис Фарланд ми определи среща днес следобед точно в пет часа. О, пардон, Пола. Каза ми отсега нататък да я наричам Пола…

— Спечелила си конкурса?

— Да.

— Поздравления! — заяви той, лягайки отново и обръщайки лице към стената.

Ортанс го изгледа разочаровано. О, не, изстена тя наум, не, не ми се сърди, не ми го причинявай. И без това ми е толкова тъжно, че трябва да тръгвам…

Тя седна на леглото и заговори на обърнатия към нея гръб.

— Опитай да ме разбереш. Това е моята мечта, мечтата ми, която се сбъдва.

— Много се радвам за теб… може би не го показвам, но всъщност съм весел и засмян! — промърмори той, забил нос във възглавницата.

— Гари… моля те… Искам да направя нещо голямо в живота, искам да вървя напред, да успея, да стигна до върха, за мен това означава всичко.

— Всичко? — повтори той иронично.

— Гари… това бе страхотна нощ. Повече от страхотна. Никога не съм вярвала, че… Струваше ми се, че ще се побъркам, ще се побъркам от удоволствие, от щастие…

— Много благодаря, скъпа — прекъсна я Гари. — Дълбоко съм развълнуван, че съм се оказал на висота.

— Досега никога не съм изпитвала подобно нещо, Гари, никога…

— Обаче си се втурнала за Лондон, подреждаш си сака с надеждата, че няма да се събудя.

Той продължаваше да лежи с гръб към нея. Един ужасно сърдит гръб.

— Това е невероятна възможност, Гари. И ако не отида…

— Ако не застанеш мирно пред мис Фарланд?

— Ако не отида, може някой или някоя друга да заеме моето място!

— В такъв случай върви, Ортанс, бягай, лети, скачай в Евростара, падни в краката на мис Фарланд… не те задържам. Много добре разбирам. Логично… Или по-скоро трябва да кажа, такава е твоята логика.

— Но аз не те напускам заради друг!

— Заради две тъпи витрини на „Хародс“! Най-просташкият магазин в Лондон! Но и аз съм си виновен! Обикновено съм по-прозорлив по отношение на момичетата.

Ортанс го изгледа, останала без дъх. Не можеше да казва такова нещо! Да я слага на един кантар с другите момичета. С всичките ли момичета прекарваше такива нощи? Невъзможно. Тази нощ беше единствена и неповторима. За него не можеше да е другояче. Невъзможно, абсолютно невъзможно.

— Но това не означава, че изтривам преживяното тази нощ от двама ни — настояваше тя, натъртвайки на „двама ни“.

— А кои са тези „двама“? — попита той, обръщайки се към нея.

— Времето е пред нас, Гари, времето е наше.

Той я изгледа, широко усмихнат.

— Но аз не те задържам, Ортанс. Върви. Ще гледам как си нареждаш сака, без да хленча и скърцам със зъби, ако забравиш нещо, ще те подсетя. Както виждаш, готов съм да ти помогна…

— Гари, престани! — тропна с крак Ортанс. — Става въпрос за живота ми, сега се хвърлям в дълбокото. Тук и сега. Моята страст ще се осъществи. И заради тази цел съм готова да се опълча срещу всички, ако се наложи.

— Точно това наблюдавам и аз… една страст, която е на път да се осъществи. Досега не бях виждал подобно нещо отблизо. Поздравявам те, аплодисменти!

Той изръкопляска вяло, сякаш се подиграваше.

— Не искам да те засегна, нищо лично, Гари… Но се налага да вървя! Ела с мен!

— Да ти нося саковете и да украсявам витрините? Не, благодаря! Имам по-важни неща за правене.

Ортанс се замисли за миг. Няма да му пада на колене. Той не може да разбере? Толкова по-зле! Тя ще замине. Сама. Свикнала е да е сама. Не е умряла от самота. На двайсет години е и целият живот е пред нея.

— Добре тогава! Остани тук. Цупи се, необезпокояван от никого! Аз ще грабна „Хародс“, после Лондон, след това ще дойде ред на Париж, Ню Йорк, Милано, Токио… Ще го сторя и без теб, след като ти се цупиш.

Той отново изръкопляска, с нарастваща ирония.

— Ти си страхотна, Ортанс, страхотна! Прекланям се пред великия творец…

В този момент й се стори, че той я унижава, подиграва й се, слага я в категорията на опортюнистите, парвенютата, малките тъпачки, готови на всичко, want to be a star, I want to be a star, които бленуват за моментна слава, присламчвайки се в края на купона до някоя подпийнала известна личност. Принизяваше я до тези дребни риби, които бачкат за жълти стотинки, а себе си издигаше до нивото на истинските творци. Творците, които възпяват Човека, слагат главни букви навсякъде и крачат през живота, високо вдигнали неподкупно чело. Смазваше я с презрението си. Всичко това й идваше повече.

— О, глезеният господинчо, колко ви е лесно да говорите така. Господин внукът на кралицата! Той, господинът, комуто не се налага да си печели хляба, единственото му занимание е да чука небрежно по клавишите ноти и гами, високи и ниски тонове и да се мисли за Глен Гулд! Наистина е много лесно!

— Ортанс! Забранявам ти да говориш така, това е подло… ужасно подло — отвърна Гари, пребледнял.

— Казвам каквото мисля! За теб животът е прекалено лесен, Гари! Протягаш морно ръка и парите падат в нея. Затова си играеш на обиден. Никога не си се борил за нищо! Никога! Аз се справям сама още от времето, когато бях малко момиченце!

— Бедното малко момиченце!

— Точно така, бедното малко момиченце. И се гордея с това!

— Тогава продължавай да хапеш хората! В това си ненадмината!

— Жалък нещастник!

— Това го пускам покрай ушите си…

— Мразя те!

— А аз дори не те мразя! Пълно е с такива като теб! Търкалят се по улицата. Знаеш ли как им казват?

— Ненавиждам те!

— Много бързо преминавате от обожание към омраза, скъпа! — отговори той с леко крива усмивка. — Не позволявате на чувствата да пуснат корени в сърцето ви! Явно чувствата ви са изкуствени цветя и най-лекият полъх ги отвява… Едно обаждане на мис Фарланд и хоп, няма вече цветя, а само асфалт, грозен, черен асфалт.

Зелените очи на Ортанс притъмняха, замятаха черни искри. Тя метна по него дрехите, които бе натъпкала в сака.

Той избухна в смях. Тя се хвърли отгоре му, опитвайки се да го ухапе. Той я отблъсна, без да престава да се смее. Тя се изтърси на пода с цялата си тежест. Унижена, че я е видял с вирнати петала, Ортанс се провикна, сочейки го с пръст:

— Гари Уорд, не се опитвай никога вече да ме видиш, никога!

— О… няма такава опасност, Ортанс, ти успя да ме отвратиш от себе си за доста дълго време!

Той си нахлузи джинсите, тениската и излезе от стаята, без да погледне отпусналата се на земята девойка.

Тя чу как се тресна вратата.

Хвърли се на леглото, избухвайки в ридания. Така й се пада. Лудост е било да вярва, че може да се свърже с момче, сливане, съчетаване, топка от любов и емоции, и в същото време да стане известна личност. Bullshit! Беше повярвала, че го обича, повярвала бе, че и той я обича, че ще й помогне да направи красиви, големи неща, беше направо гротескно. Тя се изсмя подигравателно. Попаднах в клопката, в която попадат всички момичета. Заслужих си го! Жалка глупачка! В какво щях да се превърна? Във влюбено момиче! Резултата го знаем! Тъпачки, които ридаят в леглото. Аз не съм ридаеща тъпачка. Аз съм Ортанс Кортес и ще му покажа, че ще успея, ще стигна до небето и отвъд, ще разбия всички, и тогава, тогава… няма да го погледна, ще го игнорирам, ще го изоставя край пътя печалното джудже и ще продължа напред. Тя си представи едно печално джудже, застанало на банкета, лепна му физиономията на Гари и го подмина, бавно, много бавно, без дори да го удостои с поглед. Bye, bye, печално джудже, остани си тук на жалкия път насред еднообразното поле, следвай жалкия си предначертан път…

Изчезвам в Лондон и няма да те видя никога вече, никога!

Ортанс стана, изправи рамене, пое си дълбоко въздух и се зае да си събира нещата.

Евростар имаше на всеки четирийсет минути.

Точно в пет щеше да кацне в кабинета на мис Фарланд в Лондон. Да не забрави писалката, която купи от „Питал“, с жената, която се облича и съблича, когато я обърнеш.

Леко дръзко, може би.

Но на Пола ще й хареса…

Бележки

[1] Едно от превъплъщенията на кучето Снупи от комикса „Фъстъци“ на Чарлс Шулц. — Б.пр. ↑

[2] Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[3] Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[4] Виж „Жълтите очи на крокодилите“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[5] Верига евтини магазини за хранителни продукти. — Б.пр. ↑

[6] Сладкиш с крем във формата на велосипедно колело, създаден през 1891 г. от сладкаря Луи Дюран в чест на колоездачната обиколка Париж — Брест — Париж. — Б.пр. ↑

[7] Intelligenti pauca. Fiat lux. Dixi (лат.) — За тези, които разбират, са нужни малко думи. Нека бъде-светлина! Казах. — Б.пр. ↑

[8] Пасаж с антикварни магазини, предлагащи произведения на изкуството от XVII век нататък. — Б.пр. ↑

[9] Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр. ↑

[10] Превод Силвия Вагенщайн. — Б.пр. ↑

[11] Хилдегард фон Бинген, наречена Рейнската Сибила (1098–1179) — немска абатиса, писателка и композиторка. — Б.пр. ↑

[12] Едно пени за мислите ти (от англ.). — Б.пр. ↑

[13] LSE (London School of Economics and Political Science) — Лондонско училище по икономика и политически науки. — Б.пр. ↑

[14] Пола Фарланд е на телефона. Одобрена сте! Вие сте единствената избрана! Спечелихте! — Сигурна ли сте? — Искам ви в офиса ми днес точно в пет часа! (от англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (2)

Метаданни

Данни

Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (2)