Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник (1)

Първа част

Ортанс грабна бутилката шампанско и я обърна в кофичката за лед. И понеже бутилката беше пълна, разнесоха се странни звуци: стържене на стъкло в метал, скърцане на строшени кубчета лед, бълбукане и накрая рояк мехурчета, които се пукаха на повърхността, превръщайки се в прозрачна пяна.

Сервитьорът, издокаран в бяло сако и черна папийонка, недоумяващо вдигна едната си вежда.

— Това шампанско е отвратително! — промърмори на френски Ортанс и чукна с палец и показалец по дъното на бутилката. — Като нямаш възможност да предложиш нещо марково, не значи, че трябва да поднасяш такава повръщня…

Грабна втора бутилка и продължи в същия дух.

Физиономията на сервитьора стана аленочервена. Шашнат, той не откъсваше поглед от бавно спадащото ниво на течността, очевидно питайки се дали да не бие тревога. Огледа се панически, търсейки свидетел на вандалската постъпка на девойката, която ругаеше, обръщайки бутилките с дъното нагоре. Беше се изпотил и разкрасеното му с гнойни пъпки чело лъщеше. Още един английски селяндур, който точи лиги при вида на газираната гроздова течност, реши Ортанс, прибирайки зад ухото си един непокорен кичур. Не я изпускаше от очи, готов да я хване за ръцете и да я обезвреди, ако реши да продължи вредителската си дейност.

— Какво си ме зяпнал, да ти дам ли снимка?

Тази вечер й напираше отвътре да говори на френски. Тази вечер изгаряше от желание да шокира, да смаже някой невинен, а това момче се оказа идеалната жертва. Има такива хора, иска ти се да ги ощипеш до кръв, да ги унижиш, да ги изтормозиш. Момче без късмет, какво да се прави.

— Човек не може да е чак толкова грозен! Очите ме заболяха от пъпките, нацвъкани по челото ви. Примигват като светофар!

Сервитьорът преглътна, прокашля се и изквича:

— Я ми кажи, винаги ли си толкова гадна, или се стараеш специално заради мен?

— Французин ли сте?

— От Монтелимар^[2].

— Нугата е вредна за зъбите… и за тена впрочем. Най-добре е да престанете да се тъпчете, иначе гнойните ви пъпки ще се спукат…

— Тъпачка нещастна! С какво си се нагълтала, че си толкова злобна?

 

 

Позор, оскърбление. Преглътнах страхотно оскърбление, от което не мога да се съвзема! Той се осмели. Под носа ми. Сякаш съм прозрачна. Беше ми казал… какво ми беше казал, я да видя… и аз му повярвах. Вдигнах си високо полата и взех стоте метра за по-малко от осем секунди. Оказах се също толкова тъпа, колкото този пъпчив загубеняк с физиономия на нуга халва.

— За да си толкова гадна, значи, си нещастна… друго обяснение няма.

— Добре, стига вече, падре Пио^[3], успокой се и ми дай една кола.

— Дано този, който те е довел до това състояние, още дълго да те тормози!

— Блестящ психолог, на всичко отгоре! От кои си? От последователите на Лакан или на Фройд? Държа да ми отговориш, може пък разговорът ни да стане малко по-вълнуващ!

 

 

Тя пое подадената чаша, вдигна я, все едно се канеше да вдига тост, и се отдалечи с танцуваща походка, смесвайки се с гостите. Ама и моят късмет е един! Французин! Плувнал в пот урод. Облечен както се полага — черен панталон, бяла риза, никакви бижута, зализана коса. Плащат му пет лири на час и се отнасят с него като с краставо куче. Или е студент, или се е измъкнал от трийсет и петте часа седмично бачкане и е дошъл да се напечели. Едно от двете. Само дето изобщо не ме интересува. Ама никак. Такъв не може да ме накара да хвърля триста евро за патъци! Дори връзките няма да си купя!

Подхлъзна се, едва не падна, успя да се закрепи в последния миг, изу обувката си и зърна розовата дъвка, залепнала на върха на лилавия ток на елегантните й червени обувки от крокодилска кожа.

— Само това липсваше! — възкликна тя. — Чисто новите ми обувки от „Диор“.

Беше гладувала цели пет дни, за да си ги купи. И беше нарисувала цяла дузина петлици за приятелката си Лора.

Ясно, това не е моят купон, разбрах. Ще се прибера, преди на челото ми да е запримигвал надписът: „Царицата на ябълките“^[4]. Впрочем я да си спомня какво ми каза той? Събота вечерта иди у Сибил Гарсън? Голямо, много голямо събиране. Може да се срещнем там. Тя беше изкривила устни в гримаса, но запомни датата и думите му. Да се срещнем, означаваше да си тръгнем заедно, под ръка. Предложението си заслужаваше да бъде обмислено. Бе на косъм да се изпусне и да го попита сам ли ще отиде, или с Чумата. Сепна се овреме — важното бе да покаже, че за нея Шарлот Брадсбъри не съществува, да я игнорира, да я игнорира докрай, — но още тогава започна да обмисля как да се окаже и тя сред поканените. Сибил Гарсън — иконата на таблоидите, издънка на най-висшата аристокрация, с вродена елегантност, с вродена арогантност — никога не канеше чужденки, за французи — забрави, освен ако не се казват Шарлот Генсбур, Жюлиет Бинош или са в компанията на Джони Деп. Аз, Ортанс Кортес, плебейка, супернеизвестна, бедна и на всичко отгоре французойка, просто нямам грам шанс. Освен ако не се пъхна в одеждите на наета за случая сервитьорка и не грабна подноса. По-скоро бих умряла!

Той беше казал, че ще се видим там. С други думи, явно имаше предвид себе си и мен, аз и той, аз, Ортанс Кортес, и той, Гари Уорд. Което предполагаше, че мис Брадсбъри се е изгубила някъде по трасето, че вече не е актуална. На мис Шарлот Брадсбъри са й дали пътя или сама е решила да си тръгне. Какво ми пука! Едно беше сигурно — пътят е разчистен. Дошъл е и нейният ред. В играта влиза Ортанс Кортес, пред нея се отварят вратите на лондонските партита, нощните клубове и музеите, галерията „Тейт Модърн“, за нея има запазена маса до прозореца в ресторанта на Музея на дизайна, откъдето се открива замайваща гледка към Тауър, очакват я уикендите в приказните имения, остроносите късокраки кучета на кралицата, които й ближат ръката в Уиндзор, кифлата с гроздов пълнеж, чаят с конфитюр и гъстата зърнеста сметана, на които бавно ще се наслаждава, приседнала под някоя леко избледняла картина на Търнър, деликатно поднасяйки чашата чай до устните си… А английската кифличка не се яде как да е! Измислили са цял ритуал: разрязва се напряко, намазва се обилно със сметана, държи се изискано с палеца и показалеца. Защото иначе, както казва Лора, веднага те отсвирват и хайде при селяндурите.

Прониквам у Сибил Гарсън, пърхам с мигли, отмъквам Гари и измествам Шарлот Брадсбъри. Ставам важна, прочута, международно известна личност, говорят ми почтително, получавам луксозно гравирани покани, обличат ме от глава до пети, изплъзвам се от папараците и си избирам следващата най-добра приятелка. Преставам да бъда просто някаква французойка, която се трепе, за да си създаде име, а карам по прекия път и се превръщам в Арогантна Англичанка. Твърде дълго се застоях в сянката на незнайните и анонимни дребни хорица. Няма да търпя повече да се отнасят към мен като към получовек, да си бършат ръцете в циците ми и да ме подминават, сякаш съм прозрачна. Искам уважение, почтителност, искам да ме забелязват, искам власт, власт.

И пак власт.

Само че преди да се превърне в Арогантна Англичанка, трябваше да измисли магическата дума, която да я вкара на частното парти, запазено за шепата щастливи избраници, заели страниците на тъпите английски таблоиди. Няма да е лесно, Ортанс Кортес, никак няма да е лесно. Ами ако сваля Пит Дохърти? И тогава не е в кърпа вързано… По-скоро ще се опитам да се промъкна незабелязано у Сибил Гарсън.

 

 

Беше успяла.

Пред № 3 на „Белгрейвия Скуеър“ се бе присламчила към двама англичани, потънали в разговор за киното. Последва ги, преструвайки се, че попива всяка тяхна дума, промъкна се заедно с тях в просторния апартамент с високи като на Кентърбърийската катедрала тавани, без да изпуска и дума от приказките на Стивън и Ник, които разискваха филма на Джейн Кемпиън „Ярка звезда“. Гледали го бяха на предпремиера на лондонския филмов фестивал и се надуваха, че принадлежат към клуба на избраниците, които могат да го разискват. To belong or not to belong^[5] — това, изглежда, беше девизът на всеки изискан англичанин. Задължително беше да „принадлежиш“ към един или повече клубове, към дадено семейство, училище, родово имение, изискан лондонски квартал, в противен случай направо не си заслужаваше да живееш.

 

 

Стивън следваше филмово изкуство, изказваше се за Трюфо и Кустурица. Носеше впити черни джинси, износени ботуши от изкуствена кожа, бяла тениска с дълги ръкави и черно елече на бели точки. Всеки път, когато ожесточено и категорично кимаше с глава, дългата му мазна коса се развяваше. Приятелят му Ник пък, чистичък и розов, представляваше пасторална версия на Мик Джагър на младини. И той кимаше с глава и се почесваше по брадичката. Вероятно си въобразяваше, че това страхотно го състарява.

Тя ги заряза и отиде да остави палтото си в една просторна стая, която служеше за гардеробна. Хвърли го на леглото, на което се трупаха изкуствени кожи, анораци в цвят каки, черни шлифери, оправи косата си пред голямото огледало над камината, като насърчително си мърмореше: „Идеална си, скъпа, направо си без грешка“. Ще налапа въдицата като чудодейната златна рибка. С елегантните обувки на висок ток „Диор“ и малката черна рокля „Алая“, която откри в магазинчето за маркови дрехи втора употреба на „Брик Лейн“, изглеждаше страхотно секси и същевременно суперрезервирана. Секси, ако пожелая, резервирана, ако реша, прошепна тя, изпращайки въздушна целувка на отражението си в огледалото. Все още не съм решила дали да го убия мигновено, или да поотложа екзекуцията… Ще видим как ще се развият нещата.

 

 

Нещата се развиха мълниеносно. Излизайки от импровизираната гардеробна, зърна Гари под ръка с омразната Брадсбъри, която точно тогава прихна високо, отметна глава, разкривайки бялата си гръд, и деликатно сложи ръка пред бледите си устни, за да тушира внезапно избликналата радост и да избегне всякаква вулгарност. Гари я притискаше до себе си, прихванал я през тънката талия, ужасно тънката талия. Свел тъмнокосата си глава до тази на Чумата… Ортанс само дето не се спомина.

Едва не се върна да наругае огледалото, да си грабне палтото и да си тръгне.

Но се сети за усилията, които бе положила, за да проникне с взлом на това място, стисна зъби и се отправи към бюфета, където си изкара гнева на евтиното шампанско и на пъпчасалия сервитьор.

А сега какво да правя?

Да свали първия изпречил се насреща й горе-долу приемлив мъж и да зачурулика, увесена на ръката му? Прилаган безброй пъти трик. Изтъркана, патетична и жалка стратегия. Ако я приложа, Гари ще разбере, че съм стигнала дъното.

Не, не! Ще си придам доволния вид на необвързана млада дама, която не може да намери подходящия ерген, защото се цели много нависоко… Ще се усмихвам пренебрежително, ще се престоря на изненадана, ако се натъкна на проклетата двойка, и ще се постарая да открия в тълпата един-двама тъпаци, с които да се престоря, че съм увлечена в разговор, преди да се прибера вкъщи… с метрото.

 

 

Мери Дорси беше подходяща за целта. Тя бе от ония покъртителни моми, чиято единствена цел в живота е да си намерят мъж. Без значение какъв, само да го задържи повече от четирийсет и осем часа. А ако го задържеше цял уикенд, се чувстваше на прага на пълното блаженство. Обикновено момчетата, които Мери Дорси отвличаше в апартамента си на южния бряг на Темза, изчезваха много преди да разбере как се казват. Последния път, когато Ортанс я срещна на Бароу Маркет, където я бе замъкнал Никълъс, Мери й пошушна, ужасно е сладък! Ще ми го отстъпиш ли, след като му се наситиш? А ти видя ли какъв несъразмерен торс има? „Прекалено е дълъг!“, отсече Ортанс. Дреме ми. Дълъг торс, подобаващ израстък.

Мери Дорси беше безнадежден случай. Бе опитала всичко: срещи с непознати, всякакви партита за запознанства, по обяви, с евреи, с християни, с лейбъристи, с торита, с мръсници, с перверзници, по интернет… Готова бе на всичко, само и само да не кисне вечер сама вкъщи и да си похапва шоколадови бисквитки, ридаейки на финалната сцена на мелодрамата „Една незабравима любов“^[6], когато Кари Грант най-сетне разбира, че Дебора Кер крие нещо от него под голямото бежово одеяло. Сама, навлякла избелял анцуг, в компанията на нахвърляните наоколо безброй измачкани хартиени носни кърпички, Мери ридаеше, искам мъж, който да повдигне моето одеяло и да ме отнесе в обятията си! И понеже вече беше видяла дъното на цели купи сладолед и на бутилка „Драмбуйе“, добавяше, цялата лепкава и с размазан грим на очите: „Не останаха вече такива като Кари Грант, край, няма такива… истинските мъже са на изчезване“, преди да се затъркаля на пода и дълго да циври насред смачканите хартиени кърпички.

Обичаше да разказва тези жалки сцени, които не я представяха в добра светлина. Твърдеше, че човек трябвало да се отврати от себе си вдън душа, за да може да продължи напред.

Споменът за един такъв разговор промени траекторията на Ортанс, която тъкмо се канеше да сложи ръка на рамото на Мери Дорси. Девойката се насочи към някакво русо, очарователно, смайващо създание.

 

 

Агнес Дейн. Самата тя от плът и кръв. Ето това бе момичето. Момичето с главно „М“. Беше на път да измести от модния подиум Кейт Мос. Рекламното лице на „Бърбъри“, „Джорджо Армани“, „Жан-Пол Готие“, момичето, което пее с рок групата „Файв О’клок Хироус“ и се появява на кориците на „Вог“, „Ел“, „Грация“. И тя беше поканена, много руса, много слаба, вързала много русата си и много къса коса с шал в наситено морскосиньо, с яркочервен чорапогащник и ослепително бели кецове, къса дантелена, пърхаща рокличка и възтесничко, изтъркано дънково яке.

Божествена!

А с кого разговаряше Агнес Дейн, широко и благоразположено усмихната, очевидно заинтересувана, въпреки че очите й шареха във всички посоки, търсейки други лапнишарани? Със Стивън и Ник, двамата любители на седмото изкуство, които й бяха послужили за входен билет.

Ортанс устремно си проправи път през тълпата, добра се до групичката и се включи в разговора.

По-съедобният от двамата, Ник, тъкмо разказваше как представял модели на Еди Слиман на парижката Седмица на модата. Агнес Дейн го попита какво е мнението му за колекцията на Еди. Ник заяви, че спомените от ревюто му се губели, но за сметка на това отлично си спомнял мадамата, която оправил под стълбището на някакъв парижки бар.

Тримата се разсмяха, Ортанс се насили да им влезе в тона. Агнес извади маркер от мъничката си червена чантичка и написа името на бара на белите си кецове. Ортанс я наблюдаваше смаяна. Замисли се дали отдалеч изглеждаше, че и тя е част от смеещите се младежи, и за да разсее евентуалното съмнение, направи крачка напред.

Приближи се едно момиче, грабна чашата от ръцете на Ник и я пресуши на един дъх, след което се облегна на рамото на Агнес и изтърси:

— Жестоко съм вкисната! Адски вонящо парти! Само оръфляците остават през уикенда в Лондон! По-добре да бях заминала за провинцията! Тази коя е? — осведоми се тя, сочейки Ортанс с пръст, завършващ с лакиран в червено нокът.

Ортанс се представи, стараейки се да тушира френския си акцент.

— French! — попита новодошлата с потрес, разтворила устни като една горгона.

— В такъв случай трябва да познавате Еди Слиман? — попита Ник, опулил черните си очи.

Ортанс си спомни, че бе виждала снимката му в „Метро“ — излизаше от някакъв бар под ръка с Ейми Уайнхаус, нахлупил на главата си торбичка за повръщане.

— Хм… не! — запелтечи Ортанс, впечатлена от голобрадия Ник.

— О — отрони той разочаровано.

— Тогава за какво си французойка? — попита момичето с червените остри нокти, свивайки рамене. — Както и да е, в живота нищо не служи за нищо, просто трябва да изчакаме да мине времето, докато дойде смъртта… Дълго ли смяташ да стоиш тук, или ще отидем да се напиваме другаде, дарлинг? — обърна се тя към ослепителната Агнес, без да спира да смуче бира направо от шишето.

Ортанс не намери какво да й отговори и бясна на себе си, реши да се махне от това наистина вонящо място. Прибирам се, достатъчно търпях да ме тъпчат, ненавиждам островите, ненавиждам англичаните, ненавиждам Англия, ненавиждам кифличките, ненавиждам Търнър и късокраките остроноси кучета, и the fucking queen, ненавиждам статута на Ортанс Някоя си, искам да съм богата, прочута, шикарна, всички да се страхуват от мен и да ме мразят.

 

 

Влезе в стаята с палтата да си потърси своето. Повдигна едно, второ, трето, за миг се запита дали да не свие онова с марката на Майкъл Корс с яка от светла кожа, поколеба се и го остави. Прекалено рисковано… С тази тяхна мания да слагат камери навсякъде, можеха да я пипнат на излизане. В този град очите на камерите следят денонощно всяка твоя стъпка. Нетърпеливо мушна ръка в купчината дрехи и извика. Беше докоснала нечия хладна кожа. Нечие тяло се размърда, мърморейки недоволно. Под дрехите лежеше мъж. Сигурно е погълнал бъчва „Гинес“ или е изпушил цял сноп трева. Съботната вечер беше време на безкрайни запои и безпаметни наливания. Момичетата се клатушкаха в локви от бира, разголили задници в прашки, момчетата с чаши в ръка се опитваха да ги притиснат до някоя стена, преди да повърнат заедно. Трогателно! So crass, толкова отчайващо! Тя ощипа един черен ръкав и мъжът изръмжа. Изненадана, Ортанс застина на място — гласът й бе познат. Загреба по-надълбоко и стигна до Гари Уорд.

 

 

Лежеше скрит под многобройни пластове палта със слушалки на ушите и със затворени очи се наслаждаваше на музиката.

— Гари! — кресна тя. — Какво правиш тук?

Той свали слушалките и замаяно я погледна.

— Слушам великия Глен Гулд… Толкова е красиво, Ортанс, толкова е красиво. Начинът, по който изсвирва нотите, все едно са живи перли, и…

— Да не си въобразяваш, че си на концерт! Ти си на купон!

— Купоните ме отвращават.

— Ми нали ти ме…

— Смятах, че няма да дойдеш…

— А кой стои пред теб? Моят призрак?

— Търсих те и след като не те видях…

— Аз пък те видях с мис… предпочитам да не я назовавам. Залепен за нея, прегърнал я, истински закрилник. Ужас…

— Беше пила и я крепях да не падне.

— Откога бачкаш за Червения кръст?

— Мисли каквото искаш, обаче я държах с една ръка и те търсех с поглед.

— Май ще ти е нужен бял бастун!

— Видях те да разговаряш с двама кретени. Затова се отказах. Ти си падаш по кретените.

Той си сложи отново слушалките и започна да придърпва палтата върху себе си, опитвайки се да потъне отново в тежката и мека маса, която го скриваше от околния свят.

— Гари! — изкомандва Ортанс. — Чуй ме.

Той извади едната си ръка и я притегли към себе си. Тя се гмурна в море от вълнени меки материи, надуши множество парфюми, разпознавайки по някой от „Ермес“, „Шанел“, „Армани“, уханията се смесиха, премина през копринени подплати и набръчкани ръкави, опита се да устои на ръката, която я притегляше, но той я притисна до себе си и придърпа палтата отгоре им.

— Шт! Не бива да ни открият!

Тя завря нос във врата му. В следващия миг усети пластмасовата слушалка и в ухото й зазвуча музика.

— Слушай само колко е прекрасно! „Добре темперираното пиано“ на Бах.

Той леко се отдръпна и я изгледа. Усмихваше се.

— Чувала ли си нещо по-прекрасно?

— Гари! Защо…

— Шшт! Слушай… Глен Гулд не удря по клавишите, той ги подбира, преживява ги, пресъздава ги, извайва ги, изобретява ги, за да извлече от пианото онзи изключителен звук. Дори не му се налага да свири, за да сътвори музика! Всичко е страхотно плътско, материално и нематериално…

— Гари!

— Чувствено, сдържано, ефирно… Сякаш… не мога да намеря думи да го изразя.

— Когато ми каза да дойда тук…

— Все пак най-добре е да се слуша.

— Бих искала да разбера…

— Ама ти изобщо не млъкваш!

Вратата на стаята се отвори рязко и се чу кряскащ женски глас. Гърлен, натежал, провлачен глас на жена, прекалила с пиенето. Тя се движеше из стаята, залитайки, блъсна се в камината, изруга, започна да рови в купчината дрехи за палтото си.

— Не го оставих на леглото, сложих го върху рамката. Все пак говорим за дреха на „Баленсиага“.

Не беше сама. Говореше на някакъв мъж.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Що за въпрос! „Баленсиага“! Надявам се, че знаете за какво говоря!

— Това е Шарлот! — пошушна Гари. — Познавам гласа й. Господи! Ама се е насвяткала! Тя, която не близва алкохол!

— Да сте виждали Гари Уорд? Трябваше да ме изпрати до дома. Внезапно изчезна. Изпари се. Яко дим! I’m so fucked up. Can’t even walk!^[7]

Тя се тръшна на широкото легло и Гари мълниеносно сви дългите си крака, преплитайки ги с тези на Ортанс. Направи й знак да мълчи и да не шава. Тя чуваше как сърцето му силно бие, чуваше глухото бумкане на собственото си сърце. Направи опит да накара сърцата на двамата да затуптят в унисон и се усмихна. Гари се досети, че тя се усмихва, и шепнешком я попита: защо се смееш? Не се смея, просто се усмихвам. Той я притисна по-силно и тя не се възпротиви. Аз съм твоя пленница, защото в момента не мога да мръдна, но почакай само да… Той закри устата й с длан и тя продължи да се усмихва в дланта му.

— И престанете да се оглеждате! — се провикна Шарлот Брадсбъри с дрезгав глас. — Струва ми се, че на леглото има някой… Току-що се разклати.

— Аз пък мисля, че доста сте си пийнали. По-добре да се приберете и да си легнете. Изглеждате зле — отвърна мъжът с тон, с който се говори на болно дете.

— Не! Леглото се заклати, уверявам ви!

— Така твърдят всички, като прекалят с пиенето. Хайде, прибирайте се у вас!

— Но как да се прибера? — изхлипа Шарлот Брадсбъри. — Ох! Боже мой! Никога не съм изпадала в подобно състояние… Какво се случи? Имате ли представа? И престанете да се оглеждате в това огледало! Ужасно е досадно!

— Не се оглеждам, мисля, че нещо ми липсва. Нещо, което носех, когато дойдох.

— Не търсете повече! Липсва ви нещо, което никога няма да имате.

— А, така ли?

„Какво ли ще му сервира?“, въздъхна Ортанс. По-добре да се измете, за да можем да се измъкнем оттук. Аз съм си много добре, отвърна Гари. Би трябвало да го правим винаги, на всички купони, да се мушкаме под палтата и… Той леко прокара пръст по устните й в нежна милувка. Много ми се иска да те целуна, Ортанс Кортес. Тя почувства дъха му, който едва доловимо докосна устните й, прекалено е лесно, Гари Уорд, хич не ми минават тия, целувката така или иначе няма да ни се размине, но не сега. Нежният му показалец следваше очертанията на устните й. По-сложните неща ще ги оставим за по-нататък, имам купища идеи по въпроса…

— Няма да ви питам какво е, защото се опасявам, че ще е нещо обидно — отговори мъжът.

— Ще се прибирам. Утре трябва да ставам рано.

— Аха! Сетих се какво беше, носех червен шал!

— Страхотно просташко!

— Моля ви…

Каква кретенка, възмути се Ортанс. Тоя за нищо на света няма да се съгласи да я изпрати! „Шт!“, заповяда Гари, докато пръстите му продължаваха да очертават устните й. Знаеш ли, че устните ти са несъразмерни? Ортанс се дръпна, какво искаш да кажеш, че не съм нормална? Не, напротив, ужасно си обикновена, всички имаме несиметрични устни. Аз обаче не. Аз съм съвършена.

— Мога да ви оставя с колата където пожелаете. Къде живеете? — осведоми се мъжът.

— Аха! Най-после да кажете нещо, което си заслужава да се отбележи.

Шарлот Брадсбъри опита да се изправи, но не успя. Въпреки това не се отказа, но след всеки опит тежко се тръшкаше обратно на леглото. Накрая се отказа и седна.

— След като ви казвам, че отдолу има някой… Чувам ги да си говорят.

— Хайде, подайте ми ръка да ви измъкна оттук и да ви хвърля у вас!

Шарлот Брадсбъри измърмори нещо, което нито Гари, нито Ортанс разбраха, но най-сетне ги чуха да си тръгват, като тя залиташе, а мъжът я крепеше.

 

 

Гари се наведе над Ортанс и безмълвно й се залюбува. Тъмните му очи сякаш отразяваха някаква първична мечта и хвърляха необуздани, диви проблясъци. Би било суперприятно да останат да живеят скрити под палтата, на завет, да похапват сладки и да пият кафета с дълги сламки, нямаше да се налага да стоят изправени и да бягат във всички посоки като Мартенския заек от „Алиса в Страната на чудесата“. Никога не съм го понасял този Заек с неговия джобен часовник… Бих желал да прекарам живота си, слушайки Глен Гулд, да целувам Ортанс Кортес, да галя косата на Ортанс Кортес, да вдишвам ухаещата на цветя кожа на Ортанс Кортес, да композирам за нея мелодии, ми-фа-сол-ла-си-до, които да й припявам на ушенце.

Бих желал, бих желал…

Той затвори очи и целуна Ортанс Кортес.

 

 

Значи, това била целувката, изненада се Ортанс Кортес. Това сладко изгаряне, което те кара да се нахвърлиш върху другия, да го погълнеш, да го оближеш, да го събориш, да потънеш в него, да изчезнеш…

Да се разтвориш в бездънно езеро, оставяйки устните, косата, главата си да се носят на повърхността…

Да си изгубиш паметта.

Да се превърнеш в топче карамел, да се оставиш да те вкусят с върха на езика. На свой ред и ти да вкусиш другия, преоткривайки мириса на сол и подправки, уханието на кехлибар и кимион, на кожа и сандалово дърво.

Това било, значи…

Досега беше целувала само момчета, които й бяха безразлични. Целуваше се, за да получи нещо или защото така беше прието, отмятайки кичур лъскава коса, вперила поглед през рамото на партньора. Целуваше се, без да изпитва удоволствие, възмущаваше се, ако се случеше да я ухапят, отвращаваше се от изненадващо промъкнал се канибалски език, от лигава целувка. Случвало й се бе да се целува от безделие и досада, заради идеята или защото навън валеше, или понеже прозорците бяха разделени на малки квадратчета, които не бе успяла да преброи. А и още — неприятният спомен й разваляше настроението, — за да получи от един мъж чанта на „Прада“ или блуза на „Клое“. Предпочиташе да не си спомня. Беше отдавна. Тя беше дете, той се казваше Шавал^[8]. Отвратителен, недодялан грубиян!

Тя се върна на устата на Гари и въздъхна.

Оказва се, че целувката може да ти достави удоволствие.

Удоволствие, което прониква в тялото, припламва в безброй искри, кара те да тръпнеш там, където дори не си подозирала.

Удоволствието… Насладата!

И в същия миг се сепна — не бива да се доверява на удоволствието.

 

 

Двамата излязоха и поеха в нощта.

По белите улици на изисканите квартали към Хайд Парк. Улици, назъбени от бели каменни стълбища, дисциплинирано наредени едни след други.

Към апартамента на Гари.

Крачеха мълчаливо, хванати за ръка. По-скоро ръцете и краката им се движеха синхронно, устремени в една посока, ляв, десен, ляв, десен. Със сериозния вид на гвардейците на Нейно кралско величество, съсредоточени под мечите калпаци. Ортанс не бе забравила тази игра — да вървиш в крак, да следваш ритъма. Беше петгодишна, държеше майка си за ръка и се прибираше от училище „Дени Папен“. Тогава живееха в парижкото предградие Курбвоа. Тя не харесваше осветлението на централната улица. Не харесваше и централната улица. Също както не харесваше и техния блок, и неговите обитатели. Ненавиждаше Курбвоа. Отблъсна миналото и се върна в настоящето.

Стисна Гари за ръка, за да се закотви непоклатимо в очакващото я бъдеще, нямаше капка съмнение в него. Никога вече нямаше да го изпусне. Мъжът с кестенявите къдрици, с променящия се цвят на очите, зелени или кафяви, кафяви или зелени, със зъби на хищник, с елегантна осанка, с устни, които разпалваха пожари.

 

 

Ето какво било целувката…

— Ето какво било целувката — каза тя полугласно.

Нощният мрак погълна думите й.

В отговор той стисна нежно ръката й. И задекламира стихове, които придадоха на мига тържественост и красота.

Махнете се с вашите лигави трели —

дантели, обточени с жалка преструвка;

но дайте ми две очи, в миг онемели,

дъхът, спрян от първа любовна целувка.

— Лорд Байрон… The first kiss of love^[9].

Думата любов падна в нощта като камък, завързан с панделка. Ортанс за малко да го вдигне и да го пусне в джоба си. Какво се случваше с нея? Май ставаше ужасно сантиментална.

— Нямаше да можеш да се скриеш под палтата, ако беше юли месец… — сърдито промърмори тя, опитвайки се да се измъкне от лепкавия розов бонбон, в който потъваше.

— Юли месец никога не излизам. През юли се оттеглям…

— Като Пепеляшка след полунощ? Много мъжествено!

Той я бутна до едно дърво, плътно се долепи до нея и задъхано я зацелува, без да й даде възможност да продължи. Тя разтвори устни, за да се разгърне напълно целувката, прокара длан по врата му, нежно го погали зад ухото с върха на пръстите си и отново усети как се разгарят безбройните пожари, възпламенени от горещия му дъх.

— Внимавай, Ортанс, не ме предизвиквай — прошепна Гари, като след всяка дума целуваше меките й стегнати устни, — защото мога да изгубя търпение и самообладание!

— Което за един английски джентълмен…

— … би било жалко.

Ортанс умираше от желание да разбере как бе приключила идилията с Шарлот Брадсбъри. И беше ли приключила наистина. Край, точка, задраскана с дебела черта? Или приключена с обещанието да се видят отново, да се сдобрят с изгарящи вътрешностите целувки? Но Байрон и английският джентълмен с презрението им към чужденките я върнаха на земята. Дръж се на положение, момиче, не обръщай внимание на оная никаквица. Забрави за нея. Тя вече е минало. Той е тук, до теб и двамата вървите в английската нощ. Защо е нужно да разваляш прелестния миг?

 

 

— Постоянно се питам какво правят катеричките нощем? — наруши мълчанието Гари и въздъхна. — Прави ли спят, легнали ли, или свити на кълбо в гнездата си?

— Отговор № 3. Катеричките спят в гнездо, с опашки, вдигнати над главите като ветрила. Гнездото е направено от клечки, листа и мъх и е разположено между клоните на дървото на не повече от девет метра над земята, за да не го събори вятърът.

— В крачка ли го измисли?

— Не. Прочетох го в списание „Спиру“. И се сетих за теб.

— Аха! Мислиш си за мен! — провикна се той, вдигайки победоносно ръка.

— Случва ми се.

— Обаче се преструваш, че не ме забелязваш. Правиш се на безразлична красавица.

— Strategy of love, my dear!^[10]

— А ти, Ортанс Кортес, си непобедима в областта на стратегиите, нали?

— Просто съм трезвомислеща.

— Мъчно ми е за теб, ти се самоограничаваш, не си даваш свобода, свиваш се. Не поемаш рискове. А единствено рискът поражда тръпката и те кара да настръхваш.

— Имам си едно наум, което е съвсем различно. Не съм от хората, които смятат, че страданието е първото стъпало към щастието!

 

 

Левият крак се смени с десния, който за миг застина във въздуха и стъпи накриво. Ръката на Ортанс пусна ръката на Гари. Ортанс спря и вдигна глава, вирнала гордо брадичка, истински малък войник, който тръгва на война, със сериозното, съсредоточено, почти трагично изражение на човек, взел важно решение и настояващ да бъде изслушан.

— Никой няма да ме накара да страдам. Никой мъж няма да ме види разплакана. Отказвам да приема болката, тъгата, съмнението, ревността, трепетното очакване, зачервените и подути от плач очи, посърналата физиономия на влюбената, разяждана от подозрения, пълното отдаване…

— Отказваш?

— Не желая и нямам нужда от такива неща. Добре ми е така.

— Сигурна ли си?

— Не изглеждам ли напълно щастлива?

— Особено тази вечер.

Той се разсмя и протегна ръка да разроши косата й и да разведри обстановката. Тя го отблъсна, сякаш преди да я връхлети нова целувка и отново да си изгуби ума, искаше да подпишат харта за добро поведение и взаимно уважение.

Моментът не бе подходящ за шеги.

— Решила съм веднъж завинаги, че съм необикновена, уникална, прекрасна, изключителна, ослепително красива, хитра, културна, оригинална, талантлива, суперталантлива и… забравям ли нещо?

— Мисля, че нищо не пропусна.

— Благодаря. Изпрати ми бележка, ако съм пропуснала някое съвършенство.

— Непременно.

 

 

Продължиха да крачат в нощта, но сега всеки в своя ритъм и ръцете им се докосваха, без да се преплитат. В далечината Ортанс различаваше оградата на парка и големите дървета, които леко се поклащаха на вятъра. Нямаше нищо против да бъде разтърсена от нова целувка, но не желаеше да рискува. Гари трябваше да го осъзнае. В края на краищата постъпи напълно честно, като го предупреди. Не искам да страдам, не искам да страдам, си повтаряше тя, заклевайки върховете на дърветата да й спестят страданията, съпътстващи любовта.

— Кажи ми нещо, Ортанс Кортес, а къде е сърцето в цялата работа? Познат ли ти е този орган, който тупти, разпалва войни, предизвиква атентати…

Тя се закова на място и тържествуващо посочи с пръст главата си.

— На единственото място, където би трябвало да бъде, тоест тук, в ума ми… и само така мога да се разпореждам пълновластно с него. Хитро, нали?

— Странно. Никога не съм се сещал за подобно нещо — отговори Гари, прегърбвайки се леко.

Сега вече вървяха на разстояние един от друг, за да се измерват с поглед по-лесно.

— Единственото нещо, за което се питам при това твое самочувствие, от което мога само да се възхищавам, е дали…

Ортанс Кортес отдели погледа си от върховете на дърветата и го заби в Гари Уорд.

— … дали ще съумея да се покажа на висотата на подобно съвършенство.

Ортанс го дари със снизходителна усмивка.

— Всичко е въпрос на тренировка, да знаеш. Аз започнах много отрано.

— И понеже не съм съвсем убеден, налага се да доизпипам някой и друг детайл, който би могъл да ме злепостави пред теб и да ме провали, затова те оставям да се прибереш сама, Ортанс, прекрасна моя… а пък аз ще се оттегля в жилището си, за да се усъвършенствам във военното изкуство!

Тя спря, хвана го за ръкава, усмихна му се леко, сякаш го питаше: шегуваш се, нали, не говориш сериозно?, усили натиска си… Усети как в душата й зейва пропаст, как сърцето й внезапно опустява, чудната топлина угасва, малките пламъчета изтляват, мравките изчезват заедно с хилядите радости, които я караха да нагажда ритъма си към неговия и да крачи весело и леко в нощта.

Приземи се болезнено на тъмносивата чакълена настилка на улицата, дъхът й секна от ледения повей на вятъра.

Той отвори вратата на сградата, в която живееше.

Обърна се и я попита има ли пари за такси, иска ли да й повика едно.

— Защото съм джентълмен и нито за миг не го забравям!

— Аз… аз… Нямам нужда нито от ръката ти, нито от…

Неспособна да намери думите, най-обидните, най-жестоките, най-унижаващите, най-смъртоносните думи, тя сви юмруци, напълни дробовете си с леден гняв, усети как от утробата й се надига шеметна вихрушка и нададе страховит вой в черната лондонска нощ:

— Дано гориш в ада, Гари Уорд, дано очите ми не те зърнат никога вече! Никога!

* * *

защото…

 

 

Само това можеше да каже. Само това беше в устата й. Само това бе способна да изрече, когато й задаваха въпроси, на които не намираше отговор, понеже й бяха непонятни.

 

 

Госпожо Кортес, не сте ли мислили да се преместите да живеете другаде, след „онова, което се случи“? Наистина ли държите да останете в тази жилищна сграда? В този апартамент?

Гласът им леко се понижаваше, думите им се ограждаха в кавички, пристъпваха на пръсти със съзаклятнически вид на посветени в тайната… Не може да се каже, че постъпката ви е нормална… Защо да оставате тук? Защо да не се опитате да забравите всичко, премествайки се в ново жилище? Кажете, госпожо Кортес?

 

… защото

 

Отвръщаше тя, изправила рамене, зареяла поглед пред себе си. На опашката в супера или при хлебаря. Можеше да не отговаря. Можеше да не се преструва, че отговаря.

Не изглеждате добре… Госпожо Кортес, не мислите ли, че би трябвало да потърсите помощ, как да кажа, да се посъветвате с някого… който би могъл да ви помогне да… Такава голяма загуба! Да изгубиш сестра си, толкова е болезнено, човек трудно намира сили да се справи самичък… някой, който да ви помогне да се освободите…

 

 

Да се освободи…

Да се освободи от спомените, да ги източи и да ги излее в канала като мръсната вода?

Да се освободи от усмивката на Ирис, от огромните й сини очи, от дългата черна коса на Ирис, от острата й брадичка, от тъгата и смеха в погледа на Ирис, от дрънчащите гривни на китките й, от дневника, описващ последните дни на Ирис, от щастливата голгота, на която е била подложена в апартамента, очаквайки своя палач, от валса в гората на светлината на фаровете?

Едно, две, три, едно, две, три, едно, две, три. Бавният, бавният валс…

 

 

… да се почувствате умиротворена, да прогоните спомените, които не ви дават покой. Ще спите по-добре, повече няма да сънувате кошмари, защото имате кошмари, нали? На мен можете да ми се доверите, защото животът невинаги се е отнасял ласкаво с мен, да ви кажа… И аз преминах през немалко изпитания.

Гласът ставаше сладникав, непоносим, просеше интимност, признания.

Защо, госпожо Кортес?

 

 

… защото

 

 

… или да се върнете към работата си, да продължите да пишете, роман, разбира се… ще се разсеете, умът ви ще е зает с друго, твърдят, че така човек оздравявал, че писането било лечение… няма да стоите и да мислите за… абе, знаете какво имам предвид, за това… нещастие… И гласът се пречупваше, снижаваше се, засрамен от онова, което не се осмеляваше да изрече открито. Защо не се върнете към времето, което толкова обичате, дванайсети век, а? Нали не греша? Вие сте специалистка по дванайсети век, нали така? Ненадмината сте на тема дванайсети век! Страхотна сте! Човек може да ви слуша с часове. Онази вечер казвах на мъжа ми, тази госпожа Кортес е направо неизчерпаема мина на знания! Каква култура! Да й се чудиш откъде ги изнамира всички тези работи! Защо не съчините някаква такава история като онази, дето ви донесе такъв страхотен късмет, а? Сигурна съм, че има безброй такива, направо с лопата да ги ринеш!

 

 

… защото

 

 

Може да напишете продължение! Хората само това чакат! Хиляди, какви ги приказвам, стотици хиляди са в очакване! Какъв невероятен успех пожънахте с онази книга! Как се казваше, че забравих? „Красивата кралица“, не, не. Не… Какво казахте? Аха, да! „Смирената кралица“, аз не съм я чела, нямам време, нали знаете как е, домакинството, децата, гладенето, обаче снаха ми остана възхитена и обеща да ми я даде, след като й я върнат, била я дала на една своя приятелка. Книгите струват скъпо. Всеки няма щастието да… Затова, госпожо Кортес, давайте, напишете едно кратичко продължение. На вас тези неща ви се удават, идват ви отвътре. Аз, ако имах време, съвсем сигурно ви казвам, щях да пропиша… ами така де! Ще ви разкажа моя живот, мога да ви подскажа някоя и друга идея! Кълна се, разказът хич няма да е отегчителен!

Ръцете се скръстваха на гърдите с удовлетворение. Погледът искреше, вратът се източваше, очите се присвиваха… Истинска маска на маймунско милосърдие. Самото приличие. Сигурно си казваше, изпълнявам бакалавърската си програма, връщам я към живота горката госпожа Кортес, вдъхвам й кураж, мотивирам я. Ако се оправи, заслугата ще бъде моя.

Жозефин се усмихваше. Учтиво.

 

 

… защото

 

 

Не преставаше да повтаря тази дума.

Тя й служеше за защитна преграда. Предпазваше я от кресливите устни, които я преследваха с въпроси. Отнасяше я далече, далече, гласовете заглъхваха, разчиташе думите по устните, разтърсвана от съжаление и отвращение към тези хора, които не можеха да млъкнат, обладани от желание да й навират в очите своята съпричастност.

Тя им отрязваше езиците, главите, завърташе копчето, изключваше звука.

 

 

… защото

… защото

… защото

 

 

Бедната госпожа Кортес, вероятно така си казваха, продължавайки пътя си. Имаше всичко, остана без нищо. Останаха й само очите, за да плаче. Трябва все пак да си признаем, че това, дето й се случи, си е страшничко. Тези неща ги четем по вестниците и си казваме, че на нас няма как да ни се случат. Отначало не повярвах. Ама го показаха и по телевизията. Съобщиха по новините. Да, да… Казах си, не може да бъде. Да се окажеш замесен в такъв случай! Не е нещо обикновено, хич не е. Ама, чакайте, вие не знаете ли? Не сте запознати с историята? Ама и вие, къде бяхте това лято? Писаха във всички вестници! Една обикновена жена, съвсем обикновена като мен и вас, на която се случват необикновени неща. Точно така, моля ви, уверявам ви! Първо, мъжът й я напуска и заминава за Кения да развъжда крокодили! Да, крокодили в Кения! Въобразява си, че ще натрупа състояние и ще стане богат! Фукльо някакъв, смешник! Горката жена остава сама с двете си малки момиченца и без пукната пара. Без пукната пара и с хиляди дългове на всичко отгоре! Чуди се коя дупка да запуши най-напред. Положението е неспасяемо. Има сестра, която се казва Ирис… и точно тук е завръзката… Сестра й е много красива, много богата, от висшето общество, но се отегчава до смърт. Въпреки че си има всичко: красив апартамент, прекрасно обзаведен, красив съпруг, сладко момченце, отличен ученик, слугиня и цяла пачка кредитни карти. Никакви грижи! Богаташки живот! Слушате ли ме? Само че това не й стига! Мечтае да се прочуе, да я показват по телевизията, да я снимат за списанията. На една официална вечеря обявява, че пишела книга. Сама се прецаква! Всички очакват с нетърпение книгата. Хората говорят за нея, интересуват се докъде е стигнала, как върви писането, такива ми ти работи! Тя изпада в паника, не знае какво да отговори, получава жестоки мигрени… И тогава успява да придума бедната госпожа Кортес да напише книгата вместо нея. Същата тази госпожа Кортес, която изучава средновековна история и пише разни сложни работи за живота през дванайсети век. Ние много-много не се замисляме за тези неща, ама и такъв век е имало в историята. И тя се възползва от това. Получава заплата, за да прави проучвания за дванайсети век. Да, да, има такива хора, които изучават разни отдавна измрели и изчезнали неща! Да се чудиш каква е ползата, мен ако питате… Плащат им заплати от данъците, дето ги плащаме! А после се чудим… Карай, да не се отклонявам. Сестрата я моли да напише книгата и госпожа Кортес, естествено, се съгласява. Има нужда от пари, нали така! Пък и тя винаги се е подчинявала на сестра си. Обожавала я, така ми казаха. Това не е просто обич, а обожание. Още от детските им години сестрата я водела за носа, отнасяла се отвратително с нея, унижавала я, тормозела я. Значи, тя написала книгата, нещо за Средновековието, била много добра според общото мнение, не съм я чела, нямам време, имам си друга работа, няма да седна да си бода очите със сантиментални глупости, пък били те исторически. Книгата излиза. Светкавичен успех! Каката парадира по медиите, започва да продава всевъзможни неща, рецептата си за ябълков сладкиш, букетите си цветя, рекламира кварталната система за записване на училище, кампаниите „Жълти стотинки“ за събиране на средства в помощ на болни деца, прогнозата за времето, какво ли не! Нали ги знаете тези известните, колкото повече имат, толкова повече се лакомят! Искат постоянно да се говори за тях, не понасят нито секунда да не се появяват тук и там. Точно тогава избухва скандалът! Дъщерята на госпожа Кортес, по-голямата, Ортанс, ужасна чума, между нас да си остане, се втурва в телевизията и разкрива цялата афера! В директно предаване, на живо! На тази не й пука от нищо, вярвайте ми! Красивата Ирис Дюпен е разкрита, орезилена, сочат я с пръст, разболява се и лежи месеци наред в частна клиника, откъдето излиза напълно душевно разстроена, а не излекувана, мен ако питате… Натъпкана до смърт с разни химии! Назобана с успокоителни и приспивателни! Междувременно съпругът… Съпругът на госпожа Кортес, дето заминал за Кения… изял го един крокодил. Истина ви казвам! Ужасно, направо ужасно, като ви разправям, че е страхотна история, значи е страхотна… и горката госпожа Кортес се оказва вдовица, с чалната, впиянчена, депресирана сестра, която, за да се утеши, се хвърля в прегръдките на някакъв убиец! Абе направо не е за вярване! Уж напълно порядъчен мъж, красавец, елегантен, с отлична репутация, солидно положение, топбанкер, с разните му изискани превземки, смокинги, целуване на ръце! А в действителност — убиец. Да! Да! След като ви казвам! Истински, сериозен убиец! И не е утрепал само една! Някъде около десетина! Само жени, разбира се! Щото е по-лесно!

 

 

Устните се издаваха напред, очите заблестяваха и сърцата на клюкарките забиваха учестено, докато чакаха на опашка за една франзела, дето струва едно евро и десет, сякаш е от злато.

Разказвачката се чувства толкова важна, че не иска да изпусне публиката си, и продължава, буквално останала без дъх.

 

 

Забравих да ви кажа, че той живееше в кооперацията на госпожа Кортес. Лично тя го запознала със сестра си, значи отлично разбирате колко страхотно виновна се чувства и как се тормози! Гризе се отвътре, в ума й непрекъснато се въртят едни и същи картини. Не може да мигне нощем, съвестта я човърка, човърка я, няма миг покой. Ако питате мен, сигурно си мисли, че ТЯ е убила сестра си! Много добре я познавам, следях цялата история, тя ми е съседка… не, не, не живеем врата до врата, но е съседка на приятелката на снаха ми. Та тя се е ръкувала с убиеца, ами да, аз пък съм сигурна, че го мернах в месарницата, една събота сутрин, когато хората пазаруват… убедена съм, той беше! Чакахме заедно на касата, той стоеше с портфейла си от червена кожа в ръка, марков портфейл, видях го съвсем ясно. Да си кажа правичката, беше привлекателен. Казват, че тия убийци всички били привлекателни. Нормално, нали трябва да ви завъртят главата. Ако са жалки и невзрачни, няма как да им мине номерът, нали така? Нямаше да се окажем с нож в сърцето като нещастната Ирис Дюпен…

 

 

Жозефин чуваше всичко.

Без да надава ухо.

Четеше по гърбовете им, докато чакаше на опашката в магазина.

Улавяше беглите погледи, които я оплитаха като паяжина.

И знаеше, че всички дрънканици завършват по един и същи начин… сестрата била нещо съвсем различно. Много красива жена! Елегантна, изискана, красива, красива, с теменуженосини очи! Притежавала страхотна класа! А каква походка! Не можела да се сравни с горката госпожа Кортес. Били като деня и нощта.

Тя си оставаше това, което винаги е била.

Което винаги ще бъде.

Жозефин Кортес. Една обикновена, невзрачна женица.

 

 

Дори Шърли не оставаше по-назад с въпросите.

Звънеше от Лондон почти всеки ден. Рано сутрин. Преструваше се, че се нуждае от информация за някаква марка камамбер, за някаква дума от речника, граматично уточнение, влаково разписание. Подхващаше непринудено, ориентирайки се в обстановката по тона на Жозефин, как си, Жо? Добре ли спа? Everything under control? Разказваше някоя интересна случка покрай кръстоносния поход, който бе предприела срещу захарта, за да спасява децата с наднормено тегло, говореше за последиците от яденето на сладко за сърдечносъдовата система, дебнеше по тона за усмивка…

Постоянно се отклоняваше от темата, увърташе…

И всеки път питаше все едно и също.

Докъде стигна с хабилитацията? Кога защитаваш? Готова ли си? Искаш ли да дойда да ти пазя страха? Защото ще дойда, така да знаеш. Само ми свирни, и пристигам. Страхуваш ли се много? Седем хиляди страници! My God! Добре си се потрудила. Четири часа за защитата! Ами Зое? В десети клас! Почти на петнайсет! Как е тя? Има ли новини от нейния любим, как му беше името…

Хм… синът на… Гаетан ли? Праща й имейли, говорят си по телефона… Бедното момче! Каква травма за него, представяш ли си! А Ифижени? Съпруга й бандита пуснаха ли го? Не още? Ами децата? А господин Сандоз, престраши ли се да й разкрие чувствата си? Не се осмелява? Чакай малко, ще дойда да му ритна един отзад! Какво чака този глупак?

Шърли се вживяваше, гласът й кънтеше, въпросите валяха, само и само Жо да се разприказва и да се разсмее.

Имаш ли новини от Марсел и Жозиан? Така, значи… Той ти изпраща цветя, тя ти звъни по телефона. Те много те обичат, да знаеш. Не е лошо да им отидеш да гости. Не ти се ходи… Защо?

 

 

… защото

 

 

Ами Гарибалди, красивият полицейски инспектор, видя ли го отново? Все на тази длъжност ли е? В такъв случай добре си пазена! Ами синът Пинарели? Все така зашит до полата на майка си! Тоя да не се окаже педал? А похотливецът господин Мерсон? Ами кръшната въртиопашка госпожа Мерсон?

А я ми кажи, апартаментите на двамата… хм… живее ли някой там сега? Запозна ли се с новите обитатели? Още не… Разминавате се, но не си говорите. Този на… още ли е празен… Нормално… Разбирам, Жо, но трябва да се насилиш и да излизаш от къщи. Няма да прекараш живота си в зимен сън. Защо не ми дойдеш на гости? Не можеш заради хабилитацията… Да, но… след това? Прескочи за няколко дни до Лондон. Ще видиш Ортанс, Гари, ще излизаме, ще те заведа да плуваш в езерото в Хампстед, на пъпа на Лондон, направо е гениално, все едно сме в деветнайсети век, с дървения мостик, водните лилии и леденостудената вода. Всяка сутрин плувам там и съм в невероятна форма. Слушаш ли ме, или не?

 

 

Градушка от въпроси, за да се опита да извади Жозефин от болезненото униние и да прогони единствения въпрос, който я тормозеше.

Защо?

Защо се е хвърлила в ръцете точно на този мъж? Луд, хладнокръвен убиец, който тормозеше жената и децата си и я бе превърнал в робиня, преди да я прониже в сърцето?

Сестра ми, по-голямата ми сестра, моето божество, красавицата ми, любовта ми, която беше повече от красива, повече от блестяща, твоята кръв пулсира в мен, пулсира под кожата ми…

Защо, умоляваше и питаше Жозефин, защо?

 

 

… защото

отговаряше непознат за нея глас.

… защото

Защото си бе въобразила, че е открила щастието. Отдавала се е безкористно, без задни мисли, а той й е обещавал цялото щастие на света. И тя бе повярвала. Бе умряла щастлива, невероятно щастлива.

Колкото никога дотогава.

Защо?

Не можеше да се освободи от този въпрос, който забиваше в ума й нови и нови изгарящи пирони и издигаше високи стени, в които тя непрекъснато се блъскаше.

А аз, аз защо съм жива?

Защото съм жива, поне така изглежда.

 

 

Шърли не се предаваше. Тя протягаше ръце и сърце през Темза и Ламанша и недоволстваше.

— Не ме слушаш какво ти говоря. Много ясно долавям, че не слушаш.

— Не ми се говори.

— Не можеш да стоиш все така. Между четири стени.

— Шърли…

— Знам какви мисли ти се въртят в главата. Знам го! Ти не си виновна, Жо.

— …

— И той, и той също не е виновен. Ти нямаш нищо общо, както и той няма нищо общо. Защо отказваш да го видиш? Защо не отговаряш на обажданията му?

 

 

… защото

 

 

— Той каза, че ще те чака, но няма да те чака цял живот, Жо! Ти нараняваш и себе си, и него, и се питам защо? Не вие я…

Тогава Жозефин си възвръщаше гласа. Сякаш я бяха пронизали с нож, сякаш й бяха прерязали гърлото и извадили навън гласните струни, за да може да завие, и тя започваше да крещи и да вие в слушалката, да крещи на приятелката си, която й звънеше всеки ден, за да й каже, тук съм до теб, тук съм заради теб.

— Хайде, Шърли, давай, кажи го…

— Майната ти! Омръзна ми, Жо, писна ми! Така няма да я върнеш! Затова ми обясни, защо го правиш? Защо?

 

 

… защото

 

 

Докато не си отговореше на този въпрос, нямаше да върне живота си. Щеше да стои неподвижна, заключена, безмълвна, нямаше да се засмее отново, да надава викове на радост и на удоволствие, нямаше да му се отдаде и да потъне в прегръдките му.

Прегръдките на Филип Дюпен. Съпругът на Ирис. Нейната сестра.

Мъжът, на когото говореше нощем, забила лице във възглавницата.

Мъжът, в чиито прегръдки мислено се приютяваше.

Мъжът, когото трябваше да забрави.

Тя беше мъртва.

Ирис я бе отвела в своя валс на светлината на фаровете, под ударите на камата с белезникавото острие. Едно, две, три, едно, две, три, следвай ме, Жо, ние си отиваме… Ще видиш, много е лесно!

Нова игра, измислена от Ирис, както правеше, когато бяха малки.

Храс и Хрус изхрускаха Големия Хрис, който си въобразяваше, че ще ги изхруска.

Онзи ден, на горската поляна, Големия Хрис беше победил.

Беше изхрускал Ирис.

Щеше да изхруска и Жозефин.

Жозефин, която като сянка вървеше след Ирис.

 

 

— Така си мислех, Жо — продължаваше да я тормози по телефона Шърли, — вече съм сигурна, че искаш да отидеш при нея. Ще продължаваш да изпълняваш ангажиментите към Зое и Ортанс, да плащаш образованието им, да бъдеш грижовна майчица и ще зачеркнеш всичко останало! Ще се лишиш от правото да бъдеш жена, след като онази, която бе „жената“, си отиде. Ти сама си го забраняваш! И понеже съм ти приятелка, не съм съгласна и ти…

Жозефин затваряше.

Шърли отново звънеше и разгневена, пак повтаряше същото. Нещо ми убягва, непосредствено след смъртта на Ирис ти преспа с него, той разчиташе на теб и ти на него, бяхте заедно, а сега какво? Отговори ми, Жо, отговори ми!

Жозефин оставяше телефонната слушалка, притваряше очи, притискаше главата си с две ръце. Да не си припомня онези времена, да забрави, да забрави… Гласът от телефона отекваше, разбесняло се таласъмче, което се вихреше в буен танц.

— Примиряваш се да стоиш затворена между четири стени… нали? Питам се заради какво? Заради какво, Жо, майната му! Нямаш право да…

Жозефин запокитваше телефона в стената.

Искаше да забрави щастливите дни.

Онези дни, в които се разтваряше, потъваше в него, забравяше се в него, сливаше се с него.

Когато се вкопчваше в щастието да бъде в тялото му, в устата му.

Когато мислеше за тези дни, слагаше пръст на устните си и шепнеше: Филип… Филип…

Нямаше да го каже на Шърли.

Нямаше да го каже на никого.

 

 

Единствен Дю Геклен знаеше.

Дю Геклен, който не задаваше въпроси.

Дю Геклен, който скимтеше, който не я изпускаше от очи, когато я връхлетеше мъката, когато сведеше ниско-ниско поглед и се оставяше скръбта да я повали.

Той се суетеше край нея, от гърлото му се надигаше печално стенание, той клатеше глава и отказваше да я вижда в това състояние.

Донасяше каишката си, която тя никога не му слагаше, оставила я бе да ръждясва в панерчето при ключовете, в антрето. Пускаше я пред нея, сякаш я подканяше да излязат, хайде, ела, ще се разсееш…

Тя се подчиняваше на ужасно грозното си куче.

Двамата поемаха към Булонския лес, отиваха да потичат по брега на езерото.

Тя бягаше, той я следваше.

Неизменно. Бягаше бавно, мощно, равномерно. Не й позволяваше да намалява темпото, да спира, да обляга чело на кората на дърветата и неспособна да издържа повече, да избухва в непоносимо тежко ридание.

Тя правеше една, две, три обиколки. Бягаше, докато усетеше как раменете й, вратът й, краката й се вцепеняват, как сърцето й натежава като олово.

Докато останеше без капчица сила.

Падаше на тревата, а Дю Геклен тежко се отпускаше до нея. Той дишаше шумно, тръскаше се, от муцуната му хвърчаха слюнки. Държеше главата си високо вдигната, беше нащрек, не позволяваше на никого да се доближи до тях.

Едър, обезобразен, пръхтящ черен дог, нашарен от безброй белези, позакърпен тук-там, той беше верният й страж.

Тя затваряше очи и по скованото й от мъка лице потичаха сълзи на отчаяние.

* * *

Шърли хвърли поглед към трите зелени ябълки, мандарините, бадемите, смокините и лешниците, сложени в оранжевата глинена купа на кухненската маса, и си помисли, че ще си хапне, след като се върне от езерото в Хампстед.

Независимо от ранния час, студа и ситния дъждец, Шърли отиваше да плува.

Плуването й помагаше да забрави. Да забрави, че отново се е провалила в желанието си да изтръгне Жозефин от ноктите на тъгата. Всяка сутрин се повтаряше едно и също — нов провал.

Чакаше подходящия момент. Моментът, когато Зое излизаше за училище, а Жозефин, останала сама, шета в кухнята боса, по пижама, наметната със стар пуловер.

Тогава набираше номера й.

Започваше да говори, говореше, говореше и накрая оставяше слушалката без никакъв резултат.

Не знаеше какво да каже, какво да направи, какво да измисли. Пелтечеше от безсилие.

И тази сутрин пак се провали.

 

 

Грабна плетената шапка, ръкавиците, палтото, сака с нещата за плуване — бански, очила, хавлия — и ключа, с който заключваше колелото си.

Всяка сутрин се гмуркаше в ледените води на хампстедското езеро.

Навиваше часовника за седем, изтърколваше се от леглото, спускаше крака на пода, като се ругаеше, жалка глупачка! Ти мазохистка ли си, или какво? Пъхаше глава под крана на чешмата, приготвяше си чаша врял чай, звънеше на Жозефин, хитруваше, въртеше, сучеше, оплиташе се, проваляше се, затваряше телефона, нахлузваше си анцуга, дебелите вълнени чорапи, дебел пуловер, отгоре още един, грабваше сака и поемаше в студа и дъжда.

 

 

Тази сутрин спря пред огледалото в антрето.

Извади тубичка гланц за устни, мацна леко от перлено розовата смес и стисна устни, за да я разнесе равномерно. Сложи лек туш на миглите, от ония, дето не се разтичат във водата, дискретно освежи страните си с руж, скри късата си коса с вълнена шапка с бели плетеници, извади няколко кичура, нави ги на пръста си и удовлетворена от вида си, дръпна силно вратата и се спусна по стълбите, готова да яхне колелото си.

Беше старо колело. Ръждясало. Шумно дрънчеше. Подарък от баща й за една Коледа, която посрещнаха в служебното му жилище в Бъкингамския дворец. Гари беше десетгодишен. Огромна елха, бляскави топки, снежинки от памук и червено колело с осемнайсет скорости, украсено с голяма сребърна фльонга. За нея.

Навремето колелото беше лъскаво, червено, с фар, с хромирани части. Днес беше…

Не можеше да го опише точно. Казваше си, че е изгубило блясъка си.

 

 

Неуморно въртеше педалите.

Избягваше автомобилите и двуетажните автобуси, които лесно можеха да я размажат, поднасяйки на завоите. Свиваше ту наляво, ту надясно, с една-единствена цел — да се добере до Хийт Роуд, Хампстед, Северен Лондон. Мина покрай ресторанта „Спаниардс Ин“, поздрави Оскар Уайлд, пое по велоалеята, като ту се изкачваше, ту се спускаше. Задмина Белсайс Парк, из който са се разхождали Байрон и Кийтс, отбеляза златножълтите и огненочервените листа, затвори очи, отвори ги, остави колелото на ужасния паркинг и… се бухна в зеленикавите води на езерото. Тъмните води с реещите се дълги кафяви вейки на водораслите, с клоните, потопени във водата, с патиците и лебедите, които се вдигаха във въздуха със страхотен крясък, ако някой доближеше…

Дали имаше вероятност да го срещне, преди да се гмурне във водата?

Мъжът с велосипеда, който рано сутрин идваше на леденостудените езера. Срещнаха се миналата седмица, когато спирачката на Шърли отказа по нанадолнището на Парлиъмънт Хил и тя се заби право в него.

— Съжалявам — промърмори тя, намествайки падналата на очите й плетена шапка, която й пречеше да вижда.

Разтърка брадичката си. При удара лицето й се бе ударило в рамото на мъжа.

Той слезе от колелото си и дойде да огледа нейното. Единственото, което виждаше от него, бе същата плетена шапка като нейната, широк гръб, опънал канадка на червени карета, наведен над предното колело, и два крака в бежов кадифен панталон на широки райета, поизносен на коленете.

— Спирачката ви. Издъхнала е, затова е отказала… Не го ли забелязахте по-рано?

— Колелото е старо. Ще се наложи да го сменя!

— Би било най-добре…

Беше се изправил.

Погледът на Шърли се бе преместил от прокъсания кабел на спирачката върху лицето на мъжа. Имаше вид на добър човек. Лицето му излъчваше топлота, приветливост и нещо, нещо, което… Тя затърси точните думи, за да успокои разразилата се в душата й буря. Внимание! Внимание! Буря със сила на вятъра седма степен, шушнеше един тънък гласец. Лице нежно и смело, изразяващо вътрешна сила, която се набиваше в очи, но без да се натрапва. Лице на добър човек с открита усмивка, очертана челюст, засмени очи и гъста, кестенява коса с непокорни кичури, измъкнали се изпод шапката. Не можеше да откъсне поглед от това лице. Имаше вид на, на… крал, който притежава богатство без никаква стойност в очите на околните, но от изключително значение за него. Да, точно така — вид на скромен и жизнерадостен крал.

Тя стоеше и го зяпаше, сигурно отстрани изглеждаше ужасно глупава, защото той кратко се засмя и заяви:

— На ваше място щях да се прибера пеша… бутайки колелото. Защото в противен случай до довечера ще сте се забъркали в кой знае колко пътни произшествия.

И понеже тя не отговаряше — бе вперила очи в неговите и се опитваше да се отдели от погледа му, преливащ от нежност и сила, поглед, от който се чувстваше напълно объркана, глупава и неспособна дума да обели, — той бе добавил:

— Хм… Познаваме ли се?

— Не ми се вярва.

— Оливър Бун — беше се представил той, подавайки ръка.

Дълги, тънки, дори можеше да се каже, нежни пръсти. Пръсти на артист.

Досрамя я, че го бе оставила да човърка колелото й.

— Шърли Уорд.

Ръкостискането му беше силно и тя едва не извика от болка.

Изсмя се глупаво като малко момиченце, което отчаяно се старае да си възвърне авторитета, който за нула време е изгубило безвъзвратно.

— Ами… добре тогава, благодаря.

— Няма защо. Трябва само да внимавате…

— Обещавам.

Тя се бе качила на колелото и бе продължила към езерото, въртейки бавно педалите, краката й почти докосваха земята, за да може да спре, ако се наложи.

 

 

Пред езерото имаше табела с надпис:

 

 

Катеричките в Сентрал Парк са тъжни в понеделник

No dogs

No cycles

No radios

No drowning^[11]

 

 

Последното изречение страхотно я развеселяваше. Давенето забранено! Английският хумор — ето кое най-много й бе липсвало по време на изгнанието й във Франция. Френските анекдоти не можеха да я разсмеят и непрекъснато си повтаряше, че е англичанка до мозъка на костите.

Привърза велосипеда си към оградата и се обърна.

Той тъкмо привързваше своя, малко по-нататък.

Почувства се неудобно.

Не й се искаше да се получи, че все едно го следи, но очевидно и двамата отиваха на едно и също място. Грабна сака с нещата си за плуване и попита:

— И вие ли плувате?

— Да. Преди ходех на езерото, в което плуваха само мъжете, но всъщност… хм… Струва ми се, че предпочитам това, в което и двата по…

Той спря на средата на думата. Щеше да каже това, в което плуват и мъже, и жени, но се сепна.

Аха, така значи, отбеляза Шърли наум, и той се притеснява. Ще се окаже, че и той се е почувствал неловко. Квит сме, значи: едно на едно.

И веднага се почувства по-свободно. Сякаш товар падна от раменете й.

Свали шапка, тръсна глава да разроши косата си и попита:

— Ще вървим ли?

 

 

Двамата плуваха дълго, дълго.

Бяха единствените. Студът режеше. Капки вода ги боцкаха по ръцете и раменете. На брега стояха рибари. Лебедите важно-важно пореха водата. Главите им се показваха над високите треви. Надаваха кратки, стържещи крясъци, гонеха се, шумно пляскайки с криле, кълвяха се и се оттегляха, поклащайки се гневно.

Той плуваше кроул, бързо, мощно, равномерно.

Известно време тя успяваше да поддържа темпото, но внезапно той дръпна рязко напред и заплува сам.

Тя продължи също сама, без да проявява повече никакъв интерес към него.

Когато показа глава над водата, той бе изчезнал.

Шърли се почувства страхотно самотна.

 

 

Тази сутрин нямаше колело, привързано за дървената ограда. Надписът „Давенето забранено“ не извика усмивка на устните й.

Реши, че това е лоша поличба.

 

 

Опасяваше се, че влиза в дупка.

Тази мисъл никак не й хареса.

Въздъхна. Съблече се, безразборно пускайки дрехите си на дървения мостик.

Събра ги и ги подреди.

Обърна се да провери дали не пристига на бегом.

Гмурна се.

Усети някакво водорасло да се увива в краката й.

Стресна се.

И заплува кроул с глава под водата.

Все още можеше да го забрави.

Всъщност не помнеше името му.

Освен това отказваше да се поддава на подобни вълнения.

Червена канадка на шотландски карета? Плетена вълнена шапка? Стар, износен панталон! Пръсти на часовникар. Глупости!

Не беше романтичка. Не. Беше една самотна жена, която мечтаеше да си има някого. Търсеше нечие рамо, на което да се облегне, уста, която да целува, ръка, която да хване, за да пресече улицата под воя на автомобилните клаксони, внимателно ухо, на което да доверява незначителни, глупави тайни, някого, с когото да гледа телевизионния сериал „Ийстендерс“^[12]. Идеалният идиотски телевизионен сериал, който гледате двамата, когато сте влюбени, тоест оглупели.

Защото от любовта оглупяваш, моето момиче, си каза тя, енергично загребвайки с ръце, сякаш беше очевиден факт, който трябваше да си набие в главата. Така че, не го забравяй. Сама си, окей, писнало ти е, окей, мечтаеш да изживееш любов, прекрасна любов, но не забравяй — от любовта се оглупява. Така си е, не подлежи на обсъждане, точка. Отнася се най-вече за теб. Виж докъде те докара любовта! Спомни си как всеки път оплескваше нещата. Ти имаш дарбата да колекционираш всякакви пропаднали типове, нищо чудно и този с ангелската физиономия да се окаже току-що излязъл от затвора!

 

 

Мисълта й подейства отрезвяващо и тя плува в продължение на още четирийсет и пет минути, изтласквайки от ума си всяка мисъл както за мъжа с карираната канадка, така и за последния си любовник, който беше скъсал с нея, изпращайки й есемес. По последна мода. Мъжете се измъкваха тихомълком. Използваха палците си, за да се сбогуват. За предпочитане натракваха посланието фонетично: напускам те Чао.

Бе й се сторило, че долавя нещо различно в погледа на мъжа с канадката — внимание, загриженост, топлота… Не й бе хвърлил разсеян поглед, беше я погледнал истински.

Гледам: насочвам поглед, наблюдавам, обръщам се към.

Гледам с добро око: отнасям се добронамерено.

А ако гледаме с две добри очи? Значи, се отнасяме изключително добронамерено.

Поглед, лишен от каквато и да е настоятелност, похотливост. Поглед елегантен, изпълнен с топлота. Не един от онези бегли, невиждащи погледи. Поглед, който държи на душата, настанява я в удобен фотьойл, предлага й чаша чай, добавя мъничко мляко, повежда разговор.

Именно подетият разговор я бе развълнувал.

Вълнението, което оттогава я караше да сънува будна, да събира едно + едно, вълнението, което пораждаше у нея желание да създаде двойка.

Ето на, изрекох го гласно, каза си тя, излизайки от водата и търкайки се здраво с хавлията. Искам да се получи едно + едно. Писна ми да съм самотна единица. Щото в края на краищата, самотната единица си е истинска нула, нали така?

 

 

С кого правеше тя едно + едно?

Със сина си ли? Все по-рядко.

И това беше напълно в реда на нещата! Той си има свой живот, свой апартамент, свои приятели, своя любима. Все още не е направил кариера, но и това ще стане… Аз самата знаех ли какво искам, когато бях на двайсет години? Тогава спях с когото ми падне, наливах се с бира, пушех трева, търкалях се в калта, носех черни кожени миниполи, чорапогащници с бримки, дупчех си носа… и забременях!

Ще трябва да се примиря — не съм способна да създам двойка с никого. От мъжа в черно насам.

По-добре да не мисля за онзи. Едва се измъкнах от него. Хайде, момиче, успокой се. Научи се на смирение, привикни със самотата, с целомъдрието…

Последната дума й дойде повече, прищя й се да я изплюе.

 

 

Върна се вкъщи, прибра колелото си и се замисли за Жозефин.

Тя е моята любов. Обичам я. Но не с онази любов, която те кара да обгръщаш нечии рамене и да се гушиш в леглото. Способна съм да покоря Хималаите по еспадрили, за да съм с нея. Затова съм нещастна, защото не мога да й помогна. Ние сме като двойка възрастни любовници, които взаимно се дебнат, единият очаква другият да се усмихне, за да се усмихне и той.

Пораснахме заедно. Учехме заедно житейските уроци. Осем години съвместен живот.

 

 

Бях се скрила в парижкото предградие Курбвоа, за да избягам от мъжа в черно. Беше разбрал коя съм и ме преследваше, за да ме шантажира.

Избрах това място случайно, забивайки върха на молива в картата на парижките околности. Курбвоа. Голям блок с балкони, опръскани с ръждиви петна. Изобщо нямаше да му мине през ума да ме търси при ръждясалите балкони.

Жозефин и Антоан Кортес. Ортанс и Зое. Семейството от съседния апартамент. Типично френско средностатистическо семейство. Гари постепенно забравяше английския. Аз печех торти, кексове, сладкиши и пици, които продавах на предприятия за разни празненства, за сватби, за ознаменуване на бармицва^[13]. Лъжех, че така си изкарвам хляба. Разказвах, че съм дошла във Франция, за да забравя Англия. Жозефин ми вярваше. Един ден неочаквано й разкрих всичко — голямата любов на баща ми и името на майка ми… Детските ми години, прекарани из червените коридори на Бъкингам, когато правех кълбо напред и кълбо назад по дебелия червен мокет и подвивах коляно за реверанс пред майка ми, кралицата. Това, че бях незаконородено дете, копеле, което се криеше по етажите, но и дете на любовта, добавях със смях, за да прикрия вълнението, което прозираше в думите ми. Жозефин…

Общото ни минало прилича на албум със снимки. Албум, в който са подредени старите ни страхове, необузданите смехове при фризьора, изгорелите сладки, мушнатите глави под водата в мивката на тоалетната на луксозните хотели, пуйките с кестени, филмите, които сме гледали, разтърсени от ридания, надеждите, тайните, доверени край басейна. На нея мога всичко да кажа. Тя умее да ме изслушва. А и погледът й е нежен, пълен със сила и решителност.

Напомня малко на погледа на мъжа с червеното карирано яке.

Шърли се плесна по бузата и се затича нагоре по стълбите.

 

 

В кухнята я чакаше Гари.

Той имаше ключове от апартамента й, можеше да идва когато пожелае.

Един ден тя го попита дали не му идва наум, че може да я свари в компанията на някой поклонник? Той я бе изгледал изненадан. Ами… Не… В такъв случай нека ти обясня, че е напълно възможно! Окей, следващия път ще вляза на пръсти! Не знам дали ще е достатъчно — аз не идвам у теб, без да те предупредя по телефона…

Той леко се усмихна, развеселен, все едно казваше, ти си ми майка, не може да се въргаляш в леглото с разни мъже. Внезапно се почувства много стара. Аз съм едва на четирийсет и една, Гари! Ми това си е старост, не е ли? Не съвсем! Човек може да прави любов до осемдесет и шест годишна възраст и аз съм изпълнена с решимост да го сторя! Няма ли да те е страх да не си счупиш нещо?, попита той изключително сериозно.

 

 

Вдигна учудено вежди, когато тя си свали шапката и тръсна мократа си коса.

— От басейна ли идваш?

— От много по-хубаво място. Бях на езерото в Хампстед.

— Искаш ли яйца на очи с бекон и гъби, наденичка, домат и картофки? Черпя те една закуска…

— Of course, my love! Отдавна ли си тук?

— Имам да ти казвам нещо! Не търпи отлагане!

— Нещо сериозно?

— Мда…

— Даваш ли ми време да си взема един душ?

— Мда…

— Престани да повтаряш „мда“, не звучи мелодично…

— Мда…

Шърли го плесна леко с шапката си, но той избегна удара, прихвайки.

— Върви се измий, мамо, вониш на тиня!

— О! Наистина ли?

— Миризмата никак не е секси!

Той протегна ръце, за да се предпази от ударите на майка си, която, заливайки се в смях, пое на бегом към банята.

 

 

Обичам го, страшно го обичам това хлапе! Той е моето слънчице, северното ми сияние, моето сладкишче, малкият ми принц, опората ми, отдушникът ми… Тананикаше си тези думички, докато се сапунисваше с ароматния сапун от „Окситан“, ухаещ на канела и портокал. Воня на тиня ли? И дума да не става! Воня на тиня! Какъв ужас! Кожата й ухаеше, беше нежна и гладка и тя благодари на Бога, че я е създал висока, слаба, мускулеста. Човек никога не може да се отблагодари на родителите си за безценните подаръци, които е получил по рождение… Благодаря, татко! Благодаря, майко! Никога няма да се осмели да го каже на майка си. Наричаше я „майко“, никога не й говореше за сърцето и за тялото си и сдържано я целуваше само по едната буза. Не по двете. Две целувки щеше да бъде неуместно. Странно бе това разстояние, което винаги бе съществувало между нея и майка й. С времето привикна. Научи се да разпознава нежността зад скованото държане и отпуснатите в скута длани. Долавяше я по внезапната лека кашлица, повдигнатото рамо, искрицата в очите, ръката, която поглажда подгъва на полата. Бе свикнала, но понякога това не й стигаше. Не можеш да се отпуснеш, да кажеш нещо по-грубичко в нейно присъствие, да я потупаш по рамото, да й свиеш джинсите, червилото, машата за къдрене. Един път… беше по времето на мъжа в черно, мъката така я бе притиснала и похлупила, че не знаеше как… как да се освободи от този мъж, от опасността, която представляваше… бе помолила да се види с майка си, беше я прегърнала и майка й се бе оставила, без да помръдне, сякаш държеше в ръце парче дърво. Ръцете й отпуснати по тялото, главата изправена, стараеше се да запази прилично разстояние между себе си и дъщеря си… Изслуша я, без да промълви думичка, но се задейства. Шърли се бе разплакала, когато разбра какво правеше за нея майка й, единствено и само за нея. Едри сълзи, които течаха по бузите й, за всички онези случаи, когато не беше плакала.

Пубертетските несгоди си ги изкарваше на баща си. Майка й нямаше да одобри подобно поведение. Майка й бе свъсила чело, когато се върна от Шотландия с Гари на ръце. Беше на двайсет и една. Майка й леко се бе отдръпнала, шокирана, и бе прошепнала, че поведението й е неуместно. „Неуместно!“

Майка й умееше да подбира думите си и винаги се владееше.

 

 

Шърли излезе от банята, навлякла голяма хавлия с цвят на лавандула, увила главата си с бял пешкир.

— А, ето го и Великия Мамамуши^[14]! — провикна се Гари.

— Явно си в прекрасно настроение…

— Затова съм дошъл да си поговорим… преди това обаче опитай и ми кажи мнението си за яйцата. Преди да ги махна от котлона, ги ръснах с малинов оцет, който взех от партера на „Хародс“…

Гари се проявяваше като ненадминат готвач. Беше придобил дарбата си във Франция по времето, когато се размотаваше в кухнята и наблюдаваше майка си, която се въртеше покрай печката, препасала бяла престилка, вдигнала вежди в очакване, докато опитваше гозбите с дървената лъжица. Способен бе да прекоси Лондон от единия до другия край, за да открие подходящата съставка за някое ядене, необходимата му нова тенджера или току-що пристигналото сирене.

Шърли бодна с вилицата парченце препечен бекон, вкуси наденичката, пържените гъбки, картофките. Пукна жълтъка, опита. Поля яденето със соса от пресни домати, подправен с босилек.

— Браво! Чудесно! Сигурно се въртиш край печката от ранни зори!

— Съвсем не, пристигнах едва преди час.

— Да не си паднал от леглото? В такъв случай сигурно работата е от изключително значение…

— Да… Вкусно ли е, наистина ли? Усещат ли се малините?

— Наслаждавам се на всяка хапка!

— Хубаво… Радвам се, че ти харесва, но не съм дошъл да си говорим на готварски теми!

— Жалко, много обичам, когато готвиш…

— Видях се със стара майка.

Гари наричаше баба си „стара майка“.

— … Най-накрая се съгласи да уча музика. Събрала е необходимата й информация, пуснала е хрътките си по следата „Музикално образование“ и ми е намерила преподавател по пиано…

— Преподавател по пиано, тук в Лондон, който ще ми дава частни уроци, ще ме докара до нужното ниво, след което ще постъпя в отлично училище в Ню Йорк… при положение че резултатите от обучението са достатъчно убедителни. Отворила ми е кредитна линия, с една дума, взела ме е на сериозно!

— Направила е всичко това? Заради теб?

— Стара майка е очарователна под желязната си броня. Сега да ти разясня нещата. Свиря шест месеца под ръководството на въпросния учител и хоп, отлитам за Ню Йорк, където се записвам в онова прочуто училище, което според нея е върхът в тази област.

 

 

Ще замине. Той щеше да замине. Шърли дълбоко си пое въздух, за да овладее обзелата я тревога. Харесваше й да го вижда свободен, независим в просторния му апартамент до Хайд Парк, недалече от нейния. Харесваше й да знае, че момичетата са луди по него, че всичките госпожички тичат подире му. Надуваше се, преструваше се на безразлична, обаче сърцето й тупкаше учестено. Моят син… гордо си казваше тя. Моят син… Дори си позволяваше да се прави на великодушна майка, на либерална майка, която проявява разбиране… Обаче не й харесваше мисълта, че той ще замине далече, много далече, при това не по нейно желание, а по желанието на баба му. Беше й малко криво, обидно.

 

 

— Имам ли право да кажа и аз нещо? — попита тя, опитвайки се да говори със спокоен тон.

— Разбира се, ти си ми майка!

— Благодаря.

— Мисля, че стара майка този път е права… — настоя Гари.

— Естествено, след като е съгласна с теб!

— Мамо, аз съм на двайсет години… Рано ми е да съм благоразумен! Позволи ми да уча пиано, умирам от желание, искам да направя опит, за да разбера дали имам дарба, или не. Ако нямам, ще се посветя на наденичките и картофите…

— И кой е този преподавател, който ти е намерила?

— Пианист, забравих му името, но е изгряваща звезда… Не се е прочул все още, но е на път… Ще се срещна с него следващата седмица.

Значи, всичко е решено. Искаше да чуе мнението й, защото не желаеше да я засегне, но жребият бе хвърлен. Не можеше да не отбележи деликатността на сина си, оцени жеста му и бурята, разразила се в ума й, утихна.

Протегна ръка и го погали по бузата.

— Значи… си съгласна?

Той едва не извика.

— При едно условие… да се занимаваш сериозно със свирене, да учиш солфеж, хармония… Да работиш истински. Питай баба ти в кое училище можеш да се запишеш, докато дойде време да отидеш в Ню Йорк… Тя трябва да знае, след като е уредила всичко!

— Не бъди…

Той млъкна, за да не я нарани.

— Ревнива? Не. Само ми стана малко мъчно, че сте ме изолирали…

Гари изглеждаше разочарован и тя се насили да се разсмее, за да го разведри.

— Не, не! Няма нищо, уверявам те… Ти вече си пораснал и трябва да свиквам с тази мисъл…

 

 

Трябва да сложа юзди на любовта си.

Да не прекалявам с нея. Да не го задушавам.

Досега двамата бяха почти като двойка. Още един човек, с когото съм създала някаква странна двойка. Жозефин, Гари, май повече ме бива по тайните двойки, отколкото по официалните. Повече ме бива в споделянето, в съучастничеството и нежността, не ставам за годежни пръстени и венчавки.

 

 

— Винаги ще съм до теб, мамо… Знаеш го.

— Да, и това е много добре! Аз съм една стара мърморана…

Той се усмихна, взе си една зелена ябълка, заби здраво зъби в нея и на Шърли й стана мъчно, виждайки как му олеква. Знак, че нещата са уредени. На двайсет години съм, искам да съм свободен, независим. Да правя каквото искам с живота си. И най-вече, да престанеш да ми се месиш. Остави ме да живея, да получавам рани, да се изхабявам, да се уча, да отнасям удари, да си вадя поуки, остави ме да скачам нагоре-надолу, преди да заема отреденото ми място.

Нормално, реши тя, вземайки на свой ред една зелена ябълка, иска да бъде самостоятелен. Да не се съобразява с мен. Има нужда от мъжко присъствие. Не е имал баща. Ако въпросният учител по пиано може да го замести, нека го замести! Аз минавам на заден план.

Гари бе израснал сред жени — майка му, баба му, Жозефин, Зое, Ортанс. Нуждаеше се от мъж. Мъж, с когото да си говори за мъжки работи. Чудя се за какво ли си говорят мъжете? И говорят ли си изобщо?

Прогони присмехулната мисъл и захапа ябълката.

Щеше да се превърне в неангажираща, лека майка. В майка балон.

Щеше да излива любовта към сина си, пеейки под душа. Да пее високо, както се пее за любов, за която не искаш да признаещ.

Или да си затваря устата и да не издава звук.

 

 

Двамата бяха изхрупали ябълките и се гледаха усмихнати.

В тишината две усмивки си разказваха, едната — началото на една история, другата — края. Тишината ознаменува края на живота, който бяха водили заедно. Тишина, в която тя почти чуваше как сърцето й се къса.

 

 

Шърли не харесваше такъв вид тишина.

Тя предвещаваше неприятности.

Опита се да разведри обстановката, заговори за фондацията си, за удържаните победи в битката й с наднорменото тегло. За следващата си битка. Беше й нужна нова кауза. Тя обичаше да се бори. Не за някакви мъгливи идеологии, нито за кресливи политици, а за каузи от обикновения живот. Да защитава ближния си от ежедневните опасности, от прикритите измами, като тези на индустриалците от хранителната промишленост, които уж намаляват цените, а всъщност намаляват грамажа и сменят опаковките. Беше получила резултатите от едно изследване на тази тема и оттогава не спираше да се гневи…

Гари я слушаше, без да я чува.

Играеше си с две мандарини, търкаляше ги по масата, между чашата и чинията, по едно време взе едната, обели я, подаде й едно парченце.

— Как е Ортанс? — попита Шърли, въздъхвайки примирено пред очевидната липса на интерес от страна на Гари.

— Ортанс никога няма да се промени… — отвърна той, свивайки рамене.

— А Шарлот?

— Скъсахме. Поне така мисля… Не сме пуснали обява във вестниците, но така стоят нещата…

— Край, наистина ли край?

Мразеше се за тези въпроси. Обаче не можеше да се сдържи — на всяка цена трябваше да заличи настанилата се помежду им тишина с купища идиотски въпроси.

— Мамо! Престани! Много добре знаеш, че не обичам, когато…

— Добре, добре — отвърна тя, надигайки се от стола. — Край на аудиенцията, ще разтребвам!

Започна да раздига масата и да нарежда чиниите в миялната машина.

— На всичко отгоре ме чака страхотно много работа… Благодаря за закуската, много ми се услади…

Сега търкаляше по масата смокините. С дългите си пръсти, които бягаха по дървения плот. Без капка припряност. Бавно, методично.

Сякаш нямаше закъде да бърза.

Сякаш нямаше закъде да бърза, преди да зададе въпроса, който го измъчваше. Знаеше, че не бива да го задава, защото жената насреща, жената, която нежно обичаше, с която от толкова време бяха един отбор, с която бе победил безброй лами и пепелянки, която за нищо на света не искаше да нарани и да обиди… тази жена щеше да бъде наранена и обидена. По негова вина. Защото се готвеше да разчовърка една стара рана.

Обаче трябваше да разбере.

Трябваше да си премери силите с другия. С онзи, с непознатия. В противен случай никога нямаше да бъде нещо цяло.

Завинаги щеше да си остане само половинка.

Половин мъж.

 

 

— Наведена над съдомиялната, Шърли нареждаше вилиците, лъжиците и ножовете в панерчето, определено за прибори, когато въпросът я удари в гърба.

Подло.

— Мамо, кой е баща ми?

* * *

Често пъти се залъгваме, че миналото е минало. Че никога повече няма да се сблъскаме с него. Сякаш е било записано в магически тефтер и вече се е изличило от само себе си. Смятаме, че с годините сме прескочили капана на младежките грешки, евтините любовни приключения, провалите, подлите постъпки, лъжите, долните пазарлъци, предателствата.

Казваме си, че старателно сме минали с метлата. Всичко сме смели под килима.

Казваме си, че миналото заслужено си носи името „минало“.

Излязло от мода, неактуално, задминато, подминато, останало зад нас.

Погребано.

Обърнали сме чисто нова страница. Страница с красивото име „бъдеще“. Живот, за който се чувстваме отговорни, с който се гордеем, който сме си избрали. Защото в миналото човек невинаги е можел да избира. Подчинявал се е, бил е под чуждо влияние, не е знаел какво иска, какво да мисли, търсил се е, бил е „за“, „против“, приемал е неясни предизвикателства. Затова са измислили думата „минало“ — за да напъхат в нея всичко, което ни е пречело, карало ни е да се червим, да треперим.

Един ден обаче то се връща.

Избутва настоящето. Настанява се. Замърсява въздуха, който дишаме.

Накрая дори затъмнява бъдещето.

 

 

Шърли си въобразяваше, че се е освободила от миналото си. Беше повярвала, че никога вече нямаше да чуе за него. Когато все пак й се случеше да си го припомни, тръскаше глава и суеверно свиваше два пръста, шепнейки: махай се. Стой където си. Не можеше да обясни смислено защо го прави, но произнасяйки двете думи, смяташе, че е прогонила опасността. Подминаваше я, без да й обърне внимание. Но ето че тя се връщаше. Чрез този, когото обичаше най-много, собствения й син.

Нямаше къде да избяга. Не и този път. Веднъж вече го бе сторила.

 

 

От това минало имаше син.

 

 

Окей, реши тя, поглеждайки отворената миялна, окей…

Не си струваше да отрича. Гари не бе заченат от Светия дух. Гари си има баща и иска да се запознае с него. Напълно нормално желание, поеми си дълбоко дъх, преброй до три и застани очи в очи с действителността.

Тя включи машината, обърса си ръцете с една кърпа, преброи едно, две, три и се обърна към сина си.

Погледна го право в очите и попита:

— Какво точно искаш да знаеш?

Чу гласа си, прекалено висок, леко разтреперан, сякаш се чувстваше виновна. За какво по-точно, се окопити тя, какво лошо съм сторила? Нищо. В такъв случай… Недей да се унижаваш, сякаш си извършила престъпление.

Скръсти ръце на гърдите си и застана изправена. Цял метър и седемдесет и девет се приготви да посрещне удара. Даваше си кураж, насърчаваше се мислено, за да не се остави на страха. Преодоляла съм и други трудни моменти. Няма да позволя да ме извади от равновесие този младеж с жълто около устата, когото съм откърмила.

 

 

— Искам да ми кажеш кой е баща ми и да се запозная с него.

Произнесе думите ясно и отчетливо, сричка по сричка. Опита се да прозвучи възможно най-неутрално и спокойно. Да не я обвинява, да не й иска сметка, просто да разбере.

 

 

До онзи паметен ден не си бе задавал въпроса.

Когато попълваше разни формуляри за училище или за издаване на паспорт, в графата баща отбелязваше „неизвестен“, сякаш това беше в реда на нещата, сякаш всички момчета по света имаха „неизвестен“ баща. Случваше се да се изненада от опечаленото изражение, което се изписваше на лицата на някои хора, след като го прочетяха, особено на преподавателите, които прокарваха ръка през косите си, въздъхвайки. Усмихваше се вътрешно и напразно се опитваше да разбере защо го съжаляват.

През въпросния ден обаче, в клуба по скуош, втурвайки се под душа след една партия с приятеля си Саймън, той го чу да се провиква, впрочем баща ти с какво се занимава… щото забравих… Гари сви рамене, отвърна: нямам баща, влезе в кабинката и пусна врялата вода. Как така… нямаш баща! Всички имаме бащи! Аз пък нямам!, отвърна Гари, докато се сапунисваше и пяната покриваше ушите му с пухкави облачета. Разбира се, че имаш баща… настоя Саймън от другата страна на стената.

 

 

Саймън Мъри беше рижав, нисък и започваше да оплешивява. Бе изпробвал всички възможни лосиони, за които се твърдеше, че допринасят за запазването на някой и друг косъм. Саймън Мъри беше учен. Принадлежеше към екипа, който проучваше в лабораторни условия размножаването на червеите, за да създаде антибиотик на базата на сератицин — субстанция, извлечена от изпражненията на ларвите на зелените мухи, за която се смяташе, че може да се пребори с вътреболничните инфекции. Единственият проблем, уточняваше Саймън, бе, че в настоящия момент се нуждаем от двайсет чаши сок от червеи за получаването на един грам сератицин! Е, приятел, не те виждам скоро с Нобелова награда, кискаше се Гари.

 

 

През въпросния ден бе ред на Саймън Мъри да се изкиска.

— Да не се вземаш за Исус Христос? — рече той, след като излезе изпод душа и енергично затърка гърба си с хавлията. — В такъв случай майка ти е Дева Мария! Не на мен тия, приятел! Ако не искаш да говориш за баща ти, кажи си и никога повече няма да засегна темата, само не ми разправяй, че нямаш баща! Пълен абсурд.

Гари се почувства обиден от категоричния тон на приятеля си. Не отговори на въпроса му, само промърмори, not your business! Саймън разбра, че не бива да настоява.

 

 

По-късно, в стаята си, докато слушаше за хиляден път откъс от „Добре темперирано пиано“, се върна на разговора със Саймън.

Остави пакета с чипса, направен от биологично чисти картофи — единствените, които майка му позволяваше да влизат вкъщи — и си каза на глас, ами да, той е съвсем прав! Трябва да имам баща! Това откритие го развълнува дълбоко.

Кой ли беше този мъж? Жив ли е? Къде ли живее? Има ли други деца? Какво работи? Защо никога не бе давал признак за живот? Престана да чува пианото на Глен Гулд. Застана пред огледалото, представи си мъж с коса като неговата, същите очи, усмивка, рамене, твърде тесни, според него, леко се прегърби…

Имам баща.

Чувстваше се едновременно опустошен, въодушевен, любопитен, учуден, разтревожен, разтреперан от хилядите въпроси, които се блъскаха в главата му.

Имам баща.

Първият въпрос, как се казва?

Когато беше малък и питаше майка си дали си има баща, тя му отговаряше, сигурно, обаче вече не си спомням… и един ден, минавайки покрай Триумфалната арка, му посочи Гроба на незнайния воин и добави „незнаен като твоя баща“. Гари бе погледнал малкия пламък, който гореше под високите аркади, и бе повторил: „незнаен“.

Повече не отвори уста на тази тема и кръсти баща си „Неизвестен“ за нуждите на училищните и всевъзможните други формуляри.

 

 

Тази сутрин обаче, застанал в кухнята на апартамента на майка си, той държеше да узнае истината.

И тъй като майка му въздъхна, без да му отговори, той добави:

— Искам да науча всичко. Дори да е неприятно и тежко за мен да го чуя…

— Сега? Веднага? На мига? Опасявам се, че разказът ще отнеме доста време…

— Да те поканя на вечеря тогава? Тази вечер свободна ли си?

— Не, имам събрание с асоциацията. Участваме в проект, който се състои в това, да обикаляме училищата и да разясняваме как е правилно да се храним. Трябва да подготвим всичко. Заета съм всяка вечер до събота…

— Тогава в събота вечер. При мен.

Шърли поклати глава.

— Ще ти сготвя…

Тя се усмихна и каза:

— Ако смяташ да ме разчувстваш…

Той стана от стола, отиде до нея, широко разтвори ръце и тя се втурна с главата напред, все едно бягаше от буря.

Той я погали нежно по косата и прошепна:

— Мамо, никога няма да тръгна срещу теб. Никога…

Целуна я, взе си нещата, обърна се на прага и дълго я гледа, преди да си тръгне.

 

 

Шърли се отпусна на един стол и преброи: едно, две, три, не се поддавай на паниката, едно, две, три, кажи цялата истина, единствено и само истината, дори да не е обвеяна със слава.

Ръцете й трепереха, краката й трепереха, осъзна, че се страхува. Страхува се от възкръсващото минало. Страхува се синът й да не я съди. Страхува се да не й се разсърди. Страхува се невероятно силната им и красива връзка отведнъж да не се скъса. Това няма да имам сили да понеса, помисли си тя, опитвайки се да преодолее треперенето. Имам сили да се бия с хулигани, да ми извадят зъб без упойка, да ми зашият рана на живо, да понасям да ме малтретира един мъж в черно, но него нямам сили да го изгубя от поглед дори за минутка. Няма да го преживея. Излишно е да се правя на смела, ще изгубя охота за живот и сили да се боря…

 

 

Няма смисъл да се отричаш от миналото си, да отлагаш сблъсъка, по-добре е да го посрещнеш открито. В противен случай миналото ще настоява и ще увеличава цената, която трябва да платиш, докато не клекнеш и не промълвиш: добре, предавам се, ще кажа всичко…

Понякога е много късно…

Понякога злото е сторено…

Понякога е прекалено късно да признаеш истината…

Вече никой не ти вярва. Или няма желание да ти повярва, да те изслуша, да ти прости.

Тя се изправи, едно, две, три, и си каза, че в събота вечер ще му каже всичко.

* * *

Вредните хора биват всякакви.

Такива, които вредят случайно, от разсеяност или от безделие, други го правят упорито, арогантно, има и такива, които са се разкаяли, първо се втурват да хапят, а после се търкалят в краката ви, молейки за милост… Никога не подценявайте вредните хора. Не мислете, че може да се освободите от тях, като ги изчеткате от ръкава си или ги избършете с парцала.

Всъщност вредните хора са опасни, защото са като хлебарките — неизтребими.

В късния предобед, в кантората си с високи прозорци с изглед към „Риджънт Стрийт“, точно над магазина за луксозни обувки „Чърч“ и недалече от ресторант „Уолсли“, където обядваше почти всеки ден, Филип си казваше, че му предстои да застане пред цяла армия хлебарки.

 

 

Всичко започна една ранна утрин, когато Беранжер Клавер му звънна по телефона.

„Най-добрата приятелка на Ирис“, обичаше да се хвали тя, издавайки устни, сякаш да покаже с мимика голямата си обич.

Филип неволно се намръщи, чувайки познатото име.

Последния път, когато се срещна с Беранжер Клавер, тя доста безсрамно му се бе предложила. Кокетно отмяташе с ръка дългата си коса, погледът й се процеждаше през премрежените мигли, бюстът й се вълнуваше в деколтето на блузата. Той строго я бе поставил на мястото й, решавайки, че по този начин се е отървал от нея.

— На какво дължа честта? — попита сега, натискайки бутона на високоговорителя и грабвайки купчината поща, оставена от секретарката му Гуендолин.

— Следващата седмица ще идвам в Лондон, та си мислех, че бихме могли евентуално да се видим…

И понеже той не отговори, тя продължи:

— Честно и почтено, разбира се…

— Разбира се — повтори той, докато разпределяше пощата си и в същото време четеше статия във „Файнаншъл Таймс“: „Нищо вече няма да бъде както преди. Стотина хиляди работни места предстои да бъдат закрити в Лондонското сити. Приблизително на една четвърт от персонала. Една страница се затваря. Свърши златното време, в което човек със средни възможности можеше да сложи в джоба си премия от два милиона в края на годината“. В получер шрифт се поясняваше: „Вече не става въпрос за това, колко пари ще изгубите, а как ще оцелеете. От пълна еуфория прекрачихме директно в пълна криза“. Бивш служител на „Лемън Брадърс“ твърдеше: „Жестоко е. Съдебните администратори ни обещаха, че ще си получаваме заплатите до края на годината, след което всеки ще се спасява поединично“.

Думи като leverage, credit rating, high yield, overshooter се бяха превърнали в зловонни топчета, които изпращаха на боклука, стиснали носа си с два пръста.

— … затова си мислех — продължи Беранжер Клавер, — че бихме могли да обядваме заедно, за да ти дам всичко…

— Какво да ми дадеш? — попита Филип, оставяйки вестника настрана.

— Бележниците на Ирис… Слушаш ли ме, Филип?

— Как стана така, че ти държиш в себе си някакви бележници на Ирис?

— Тя се страхуваше да не попаднеш на тях случайно и ми ги повери… Пълни са с пикантни истории!

„Пикантни“ — още една дума, която го караше да скърца със зъби.

— След като не е искала да ги чета, значи, не ми е работа да го правя. Според мен е пределно ясно. Следователно не се налага да се срещаме.

На другия край настъпи дълга пауза. Филип се канеше да затвори, когато чу Беранжер да съска в слушалката:

— Какъв грубиян си ти, Филип! Като си помисля само как те защитавам всеки път когато започнат да злословят по твой адрес!

Филип се стресна, чувайки последните думи, но предпочете да затвори. Вредна и извратена, отбеляза си той и помоли Гуендолин, която надничаше през вратата, да му донесе едно силно кафе.

— Търси ви господин Русо… от кантората в Париж. Предупреждавам ви, бесен е.

Раул Русо, съдружникът му. Същият, на когото продаде дяловете си и го остави да ръководи адвокатската фирма, когато реши малко да намали темпото. Да се освободи от алинеи, договори, цифри и безкрайни делови обеди. Раул Русо, по прякор Краставата жаба. Той ръководеше парижката кантора, долната му устна бе влажна и плътна, израз на лакомията му. Филип присъстваше на събранията на управителния съвет и му намираше дела в Лондон, Милано, Ню Йорк. Вече работеше на половин ден и това го устройваше чудесно.

Вдигна слушалката.

— Раул! Как си?

— Как можеш да ми задаваш такъв идиотски въпрос! — избухна Краставата жаба. — Това е цунами! Истинско цунами! Пълна катастрофа! Плувам сред папки с дела. Договори, които трябваше отдавна да са подписани, се търкалят навсякъде, хората са уплашени, настояват за гаранции, банкерите треперят! А аз се мъча като грешен дявол.

— Успокой се, поеми дълбоко въздух… — рече Филип.

— Лесно е да се каже! Ти се държиш така, сякаш всичко това не те засяга!

— Всички сме засегнати и всички ще бъдем засегнати. Няма смисъл да изпадаме в паника. Тъкмо обратното… Трябва да запазим спокойствие!

— Това е надбягване с времето, старче. Загубен си, ако не внимаваш… Всички са вперили очи в договорите и търсят някаква неправилно формулирана клауза, за да не подпишат, да не поемат отговорност, в резултат на което блокажът е пълен. Лайняна работа, ти казвам, лайняна! Търговският съд е затрупан от дела за банкрути и това е само началото. Още нищо не сме видели!

— Нашите сделки са читави, ще изчакаме бурята да премине и след това ще изкупуваме…

— Да бе, работа, дето нищо не носи! Аз искам да въртя доходни сделки, а не да кърпя дупките и да ми подхвърлят по някоя пара, искам голямата печалба!

— Това време приключи…

— Следващата седмица събрание в Париж! Дотогава пращаме всички в отпуск с намалена заплата. Ти кога можеш да дойдеш? Бележника ми! — изрева той на секретарката си, — донесете ми бележника…

Уточниха датата и Краставата жаба затвори, като продължаваше да крещи:

— В твой интерес е да намериш някакво решение, нали за това ти се плаща!

— Не ми се плаща, Раул. Не съм твой подчинен, никога не го забравяй!

Раздразнен, Филип остави слушалката. Жалка хлебарка! Гадно насекомо, което с удоволствие би размазал с обувката си. Разбира се, всичко се сриваше… но отново щеше да тръгне нагоре. Щяха да изкупят изгодно ценни книжа и да натрупат още повече пари.

Или той нямаше да участва в изкупуването.

Щеше да остави нещата в положението, в което бяха. В гадното им положение.

Щеше да се махне.

В последно време все по-често се чувстваше отвратен от всичко.

От хищническата алчност на хората, от малодушието им, от тесногръдието им. Един търговец на произведения на изкуството го беше осведомил, че сега брокерите търгували книжата на по-ниски цени. Колкото повече губела борсата, толкова повече те си пълнели джобовете. Ами ако акциите тръгнат нагоре? Бе попитал Филип. Няма да стане толкова бързо, тук хората смятат, че по-скоро се очаква срив, във всеки случай подготвят се за такъв сценарий.

Времената щяха да се променят и това всъщност му се нравеше. Сегашният свят преливаше от прекипели, мръсни страсти. Жълтеникава пяна покриваше някогашното усещане за блясък.

Искаше му се да измие мръсотията от себе си.

Днес сутринта стана, изпразни гардеробите си и помоли Ани да отнесе всичко в Червения кръст. Изпита странно чувство на радост при мисълта, че повече няма да вижда всичките тези сиви костюми, бели ризи, раирани вратовръзки.

Хвърлих униформата, си каза той, свеждайки поглед към купчината дрехи в краката си.

 

 

Когато Филип Дюпен реши да се оттегли от бизнеса, да заживее в Лондон като богат безделник и да си запълва времето, колекционирайки произведения на изкуството, световната икономика изглеждаше спокойна. Разбира се, от време на време избухваха финансови скандали, изникваха отделни измамници, които работеха за себе си, но световната икономическа сфера като цяло не изглеждаше застрашена.

Днес обаче прочутата верига „Улуърт“ беше поставена под съдебно разпореждане и щеше да пусне кепенци. Над осемстотин магазина и трийсет хиляди работни места щяха да бъдат закрити. Из Лондонското сити пълзяха влудяващи слухове: предупреждения за печалбите в „Маркс & Спенсър“, „Дебенхамс“, „Доум Ритейл Груп“ и „Некст“, очаквани фалити на десетина от така наречените средни предприятия, разполагащи с между сто и двеста и петдесет магазина, затваряне на четиристотин и четири вериги до края на годината и двеста хиляди нови безработни. Луксозните марки също не бяха пощадени. Съкращения при „Шанел“ и „Мълбери“. Лошите новини следваха една подир друга, печална работа. Безработица, труднодостъпни заеми, повишаване на цените на храните и на обществения транспорт, спад на лирата. Думите звучаха като бавните стъпки на гробарите, превили рамене под тежестта на ковчега с икономиката.

Кризата изглеждаше сериозна. Светът щеше да се промени.

Трябваше да се промени.

Нямаше да го променят, ако повтаряха едни и същи грешки. Настоящата криза удряше засега по финансовия сектор, но не след дълго щеше да излезе на улицата, да засегне минувачите, които наблюдаваше през прозореца. Светът се нуждаеше от смяна на очилата. Нужно беше хората да възстановят доверието си в една икономика, която да работи за тях. За да заплати достойно извършената работа. А не за да пълни джобовете на шепата привилегировани.

Кризата не може да бъде овладяна от некадърни политици. Бе дошло време за смелост, за щедрост, за поемане на рискове, за да си възвърне светът човешкия облик.

Но преди това трябваше да се възстанови доверието, убеден бе Филип.

Доверието, въздъхна той, взирайки се в снимката на Александър, която стоеше на бюрото му.

 

 

Всички имаме нужда да вярваме, да се доверяваме, да знаем, че сме способни да отдадем цялото си сърце на един проект, начинание, мъж или жена. Тогава се чувстваме силни. Бием се в гърдите и предизвикваме света.

Ако обаче се съмняваме…

Ако се съмняваме, тогава се страхуваме. Колебаем се, залитаме, препъваме се.

Ако се съмняваме, главите ни се изпразват, не знаем нищо. Не сме сигурни в нищо.

Изневиделица изникват спешни дела, които не би трябвало да са спешни.

Въпроси, които никога не бихме си задавали и които сега си задаваме.

Въпроси, които изведнъж разклащат житейските ни устои.

 

 

Обичам изкуството или играя на борсата? — се беше попитал сутринта, докато се бръснеше и чу по радиото, че единственият рекорд, отбелязан на последния търг в Лондон, бил процентът непродадени произведения.

Колекционираше още от детските си години. Започна с пощенски марки, кибритени кутийки, илюстровани картички. После един ден заедно с родителите си влезе в една църква в Рим.

„Сан Луиджи дей Франчези“.

Църквата беше малка, мрачна, студена. Стъпалата към нея бяха нащърбени по краищата, някои плочи играеха под краката. Седнал малко встрани, един просяк протягаше измършавяла ръка.

Той бе пуснал ръката на майка си и бе влязъл на пръсти.

Сякаш предчувстваше, че го очаква нещо изключително, че му предстои прекрасна среща…

На която трябваше да отиде сам.

Бе забелязал една картина в малкия параклис, отляво. Доближи се и така и не разбра той ли влезе в картината, или тя се запечата в ума му. Сън ли бе, или действителност? Стоеше там като закован, затаил дъх, изучавайки цветовете и сенките на „Призоваването на апостол Матей“. Разтърсен от светлината, която бликаше от картината. Толкова щастлив, че не смееше да мръдне от страх да не наруши очарованието.

Не искаше да си тръгне.

Не искаше да излезе от картината.

Протегна ръка да погали лицето на всяка фигура, вирна пръст, за да влезе в светлинния лъч, седна на табуретката и намести сабята си отстрани, както мъжа, застанал с гръб към него.

Попита дали може да я купи. Баща му се засмя. Някой ден, може би… ако станеш много богат!

Дали не бе станал богат, за да преоткрие вълнението на момченцето пред онази картина в църквата в Рим? Или след като стана богат, бе забравил неопетнената чистота на онези първи вълнения и сега се вълнуваше единствено от печалби?

 

 

— Госпожа Клавер звъни пак, този път на първа — предупреди го Гуендолин. — Ето списъка на срещите ви.

Подаде му един лист и той го остави на бюрото.

Прие обаждането и поде учтиво:

— Да, Беранжер…

— Да знаеш, Филип, няма да е лошо да ги прочетеш тези бележници. Защото се отнасят за теб и за някого, който ти е скъп…

— За кого намекваш?

— За Жозефин Кортес. Балдъзата ти.

— Какво общо може да има Жозефин с тази история?

— Ирис я споменава многократно и съвсем не случайно…

— Нормално, нали бяха сестри!

Чудя се защо ли говоря с нея. Тази жена е злобна, завистлива, тя омърсява всичко, до което се докосва.

— Била се влюбила в някакъв университетски преподавател… Доверила се на Ирис, която се подигравала на смотаната си сестричка… Мислех, че може да те заинтересува… Станали сте много близки, както чувам…

Тя кратко се изсмя.

Филип мълчеше. Раздвоен между желанието да научи повече и отвращението си към Беранжер Клавер.

Настъпи дълга пауза. Беранжер долови, че е уцелила в десетката.

 

 

Обидена, че я е отблъснал отново, тя бе решила да му се обади и на свой ред да го нарани. За кого се мисли този мъж, та я отхвърля така безцеремонно? Един ден Ирис й бе споделила, че Филип бил казал: Беранжер е безполезно същество. И вредно!

Според него била вредна. Е, ще му го докаже, че не греши.

 

 

Паузата се проточи. Беранжер ликуваше. Значи, това, което й бяха казали, се оказваше истина — Филип Дюпен беше влюбен в младата си балдъза. Говореше се, че връзката им започнала преди смъртта на Ирис. Тя продължи, намеквайки нахално:

— Запознала се с него, докато правела проучвания за дванайсети век… Красив преподавател в университета… От Торино… Разведен, с две деца. Навремето нищо не станало. Бил женен. Нали я знаеш Жозефин, има си принципи, от които не отстъпва. Той обаче се развел и оня ден ги видели заедно двамата, в Париж. Изглеждали много близки… Каза ми го една приятелка. Тя работи в Сорбоната и познава балдъзата ти.

За момент Филип се сети за Лука, но си каза, че той не е нито университетски преподавател, нито има семейство и деца. Освен това от септември насам Лука беше в една психиатрична клиника в провинцията.

— Това ли е, което имаш да ми казваш, Беранжер?

— Казва се Джузепе… Довиждане, Филип… Или ако предпочиташ, arrivederci.

 

 

Филип пъхна ръце дълбоко в джобовете си, сякаш искаше да пробие подплатата. Не може да бъде, повтаряше той, не може да бъде. Познавам Жозефин, щеше да ми каже. Точно заради това я обичам. Тя е почтена до крайност.

Никога не си бе представял, че Жозефин е способна на двойствен живот.

Да се интересува от друг мъж освен от него.

Да му се доверява, да се смее, да върви, хванала го за ръка…

Изненадано се запита защо подобно нещо никога не му е минавало през ума.

Бе дошло време за първата му среща. Гуендолин попита дали ще приеме посетителя.

— След минута — отвърна той.

 

 

Да, но…

Тя не иска да ме нарани.

Не знае как да ми каже.

От месеци насам не отговаря нито на цветята, нито на писмата, нито на имейлите, които й изпращам.

 

 

Покани посетителя.

Беше от клиентите, които говорят, говорят, без да спрат, и единственото им желание е да им кимат в знак на съгласие. За успокоение. Носеше бежово сако от туид и жълта риза. Възелът на вратовръзката му беше вързан накриво, крив беше и носът му.

Филип кимаше, без да откъсва поглед от кривия нос и накриво вързаната вратовръзка.

Мъжът говореше, той се съгласяваше, а в ума му постоянно се въртеше един и същи въпрос: „Да, но ако…“.

Ако Беранжер казваше истината…

 

 

Беше се разделил с Ирис преди трагичната й смърт.

Връзката им приключи в Ню Йорк. Той бе написал думата „Край“ върху бялата покривка на една маса в ресторанта на хотел „Уолдорф Астория“^[15].

Когато научи за смъртта й, изпита шок, стана му мъчно. Каза си, каква безсмислица! Замисли се за Александър. Снимката на Льофлок-Пинел във вестниците, враждебното му, затворено изражение дълго време го бе преследвало. Ето този мъж уби жена ми… Това е мъжът.

Постепенно чертите от снимката избледняха. Споменът, който запази от Ирис, бе за една красива и суетна жена.

Жена, която му бе принадлежала…

Довечера ще звънне на Доти, ще я попита дали има време да пийнат по нещо.

Доти му беше довереница, беше му приятелка. Имаше нежен поглед и руси мигли. Косата й беше като на бебе.

Вече не спеше с нея. Не искаше да се чувства отговорен за нея.

Какво да сторя?, му бе признала тя една вечер, след като порядъчно си бе пийнала и докато доближаваше цигарата толкова близо до косата си, че той се уплаши да не се подпали, струва ми се, че наистина те обичам. Ох! Знам, че не трябва да ти го казвам, но е така, не ми се иска да се преструвам… Откривам любовта, а си нямам понятие от любовна стратегия… Много добре съзнавам, че си опропастявам живота, но не ми пука. Поне обичам… прекрасно е да обичаш. Не е хубаво да страдаш, но да обичаш, е хубаво… Досега не ми се беше случвало. Преди да те познавам, си мислех, че съм обичала, но се оказва, че само съм се влюбвала. Не можеш да решиш да престанеш да обичаш. Обичаш за цял живот… В това се състои разликата.

 

 

Разликата…

Той разбираше. Преди време му се случваше често да прекарва с някоя жена една вечер. Или един уикенд.

Зърнал извивката на рамо на ъгъла на някоя улица в Челси, тръгваше след нея, канеше я на вечеря, лягаше си с нея няколко нощи подред. На сутринта тя го питаше, ще си спомняш ли за мен след година? Той не отвръщаше, тя продължаваше, след една година с кого ли ще бъдеш? С кого ще бъда? После, добавяше, обичаш ли ме поне малко? Той стоеше с пресъхнала уста и застинала усмивка. Ето на, виждаш ли… след година ще бъдеш с някоя друга, ще си ме забравил…

Той енергично протестираше.

Но знаеше, че е права.

 

 

Прекара една нощ с една бразилка, която се хвалеше, че пишела по пет часа на ден и правела по пет часа гимнастика, за да постигне равновесие между тялото и духа. На тръгване той скъса листчето с номера на телефона й и проследи с поглед парченцата хартия, които се носеха във въздуха.

Сещаше се и за един уикенд с адвокатка, която си бе взела преписките и не спря да говори, притиснала телефона до рамото си. Той плати хотела, остави й бележка и си плю на петите.

На връщане, заклещен в задръстванията, си бе припомнил началото на кариерата си и желанието си да завоюва света. Ню Йорк и първата си работа в адвокатската кантора, специализирана в международно право. Беше единственият французин. Научи се да работи по американски. Красивата къща под наем в Хамптънс, благотворителните партита, на които се показваше, облечен в смокинг, всеки път с различна привлекателна жена под ръка. Скъпи английски костюми, ризи от „Брукс Брадърс“, обеди във „Фор Сизънс“. Гледаше се в огледалото, докато се бръсне, усмихваше се на отражението си, миеше си зъбите, избираше кой костюм да облече, коя вратовръзка да сложи, мислеше си колко е лесно да спечелиш любовта на жените, когато… спря засрамен…

Когато си въобразяваш, че излизаш от филм, в който изпълняваш главната роля.

Точно тогава се запозна с Ирис Плисоние.

Сърцето му се разтуптя. Минутата беше равна на цял век. Увереността му се изпари, филмът приключи. Или по-скоро обратното… В едно нещо бе сигурен: щеше да е тя. И никоя друга. Влезе в живота й с лекотата на фокусник. Извади осем аса от ръкава си и я измъкна от една гадна история. Убеди я да се омъжи за него. Дали бе обичал нея, или красивия образ, който тя показваше на света? Красивата двойка, от която всички се възхищаваха?

Вече не знаеше.

Не можеше да се познае в мъжа от онова време.

Чудеше се същият човек ли е.

 

 

Тази сутрин, след като изслуша мъжа с кривия нос и накриво завързаната вратовръзка и след като го изпрати до вратата, се облегна на лакираното дърво и погледът му отново попадна върху снимката на Александър. Въздъхна. Какво знаем за хората, с които живеем? Тъкмо решаваме, че сме ги опознали, и те отново ни се изплъзват.

Откакто умря майка му, Александър се бе оставил на течението. Затвори се във вежливо мълчание, сякаш въпросите, които си задаваше, бяха прекалено сериозни, за да ги зададе на баща си.

 

 

Всяка сутрин, докато закусваха, Филип го очакваше да проговори. Един ден го прегърна през рамо и предложи: защо ли не вземеш да избягаш от училище и двамата да отидем на разходка? Александър учтиво отклони поканата, имал предварителен изпит по математика.

Отбягва ме. Дали не ми се сърди, че не крия връзката си с Жозефин? А може би споменът за майка му го мъчи.

В „Пер Лашез“ Александър не плака. Дори устните му не потрепнаха по време на кремацията. Дали не го упрекваше, че не е успял да се погрижи за майка му, да я опази?

В дни на щастие и на нещастие…

През последните месеци синът му бе пораснал, гласът му мутираше, на брадичката му бяха поникнали тънки косъмчета и избили малки пъпки. Бе израснал физически и духовно. Вече не беше малкото му момче. Превръщаше се в чужд човек…

Също както Ирис се бе отчуждила от него.

Странно, мислеше си Филип, човек живее с някого, а не знае за него почти нищо. Говорите си ежедневно, а се губите от поглед. Бях гостенин в брака ми с Ирис. Силует, който се движеше по коридорите, сядаше на масата, след което се връщаше отново в кантората. Вечер си лягах с маска на лицето и си пъхах тапи в ушите.

 

 

Александър скоро щеше да стане на петнайсет, възраст, в която родителите се превръщат в източник на неудобства. Случваше му се да излиза в събота вечер. Филип го откарваше с колата и после го прибираше. Почти не си говореха, докато пътуваха. Бяха двама самотници. Александър се потупваше по джобовете, проверявайки дали не си е забравил ключовете, телефона, дребната сума пари, след което облягаше чело на страничния прозорец и следеше с поглед преминаващите светлини на града.

Филип разпознаваше някои от жестовете и се усмихваше, без да откъсва очи от пътя.

* * *

Ноември бе към края си. Беше влажно и студът проникваше до костите. Александър вървеше през парка към къщи и ругаеше, защото пак му бяха свили подплатените кожени ръкавици. Много се крадеше в това училище. Да не си оставиш някъде ръкавиците или шала — ха си ги изпуснал от очи, ха са ти ги свили. Да не говорим за мобилните телефони и айподите — тях беше по-здравословно да ги криеш.

 

 

Момчето обичаше да се прибира пеш.

Прекосяваше част от Хайд Парк, вземаше автобус номер 24, 6 или 98, без значение. Слизаше на „Джордж Стрийт“ при „Еджуеър Роуд“ и стигаше до къщи, на „Монтегю Скуеър“ № 48. Много харесваше новия си квартал. Стаята му гледаше към малък частен парк, за който баща му имаше ключ. Един път годишно живеещите край парка правеха общ пикник. Баща му отговаряше за барбекюто.

Ако вземеше метрото, имаше опасност да попадне на задръстване и да се наложи да чака в някой тунел поне четвърт час. Тогава се замисляше за майка си. Тя неизменно се появяваше в някой тунел, когато влакът спираше…

Изплуваше от горския мрак, танцуваше на светлината на автомобилните фарове, преди да я пронижат в сърцето. Александър се сгушваше в яката на палтото си, прехапал устни.

Забраняваше си да произнася на глас „мамо, мамо…“, нямаше да може да се овладее.

Минаваше през парка. Тръгваше от Саут Кенсингтън и стигаше до Марбъл Арч. Упражняваше се да прави все по-широки крачки, все едно се е покачил на кокили. Понякога разтягаше толкова силно краката си, че се страхуваше да не се скъсат.

 

 

Най-важното му занимание от началото на тази учебна година бе да си взема сбогом.

Сбогуваше се с всеки срещнат, сякаш никога вече нямаше да го види, сякаш умираше зад гърба му и после го наблюдаваше, за да види дали е тъжен. Сбогом на момичето, с което вървеше до края на улицата. Казваше се Анабел, имаше дълъг нос, коса с цвят на сняг, златисти очи с припламващи жълти точици, които забеляза, когато я целуна една вечер, и които го изкараха от равновесие. Дъхът му бе секнал и се бе запитал дали се е представил добре.

Сбогом на дребната старица, която пресичаше улицата, усмихвайки се на всички… Сбогом на дървото с криви клони, сбогом на птичето, забило човка в мръсно парче среда на хляб, сбогом на колоездача с каска в червено и златно, сбогом, сбогом…

 

 

Нищо.

 

 

Все пак трябва да се постарая да изпитам нещо, убеждаваше се той, докато вървеше по тревата, вместо по алеята. Явно не съм нормален. Нищо не изпитвам и вътре в мен сякаш се отваря голяма дупка. Направо полудявам. Все едно не съм на земята.

Понякога имаше чувството, че се носи над света и наблюдава хората отдалече, много отдалече.

 

 

Може би, ако си поговорим за това вкъщи, ще изпитам някакво чувство. Ще ми подейства като упражнение за изпитване на чувства и накрая дупката ще излезе от гърдите ми.

Вкъщи не отваряха дума за майка му. Темата беше табу. Все едно не беше умряла. Все едно беше съвсем прав да не изпитва нищо.

Опитваше се да говори с Ани, но тя поклащаше глава и отвръщаше, какво мога да ти кажа, бедното ми дете, аз не познавах майка ти.

Зое и Жозефин. С тях би могъл да говори. Или по-скоро Жозефин щеше да намери точните думи. Щеше да събуди нещо в него. Нещо, което да го свърже със земята. За да не се рее във въздуха като равнодушен авиатор.

 

 

Не можеше да си разтвори душата пред баща си. Беше прекалено деликатно. Струваше му се даже, че той е последният човек, с когото би желал да говори по темата.

Според баща му нещата вероятно изглеждаха прекалено сложни. От една страна, Жозефин, от друга — майка му. Недоумяваше как успява да се справи с това положение.

Той би изгубил разсъдъка си, раздвоен между обичта си към две момичета. Достатъчно беше да си спомни за целувката с Анабел, за да се обърка. Първия път се целунаха случайно. Бяха застанали един до друг на светофара, едновременно бяха обърнали глави и хоп, устните им се срещнаха в целувка, малко лепкава целувка, с дъх на попивателна, която долепяш до устата си. Прииска му се да го направи още веднъж, но усещането вече не беше същото.

Отново се бе качил в самолета. Гледаше се отгоре, отвисоко и емоцията се бе изгубила.

 

 

В училище и по купоните често пъти се оказваше сам, защото прекарваше доста време да си играе на „сбогом“. Разбира се, не можеше да сподели с никого за играта. В известен смисъл самотата го уреждаше. Защото, ако го попитаха как така винаги баща ти идва да те взема, майка ти да не е умряла, нямаше да знае как да отговори. Затова бе по-лесно да не говори с никого. И да няма приятели.

Във всеки случай, най-близък приятел.

 

 

Тези мисли се въртяха в главата му, докато крачеше в парка, подритвайки и обръщайки буците по моравата, зелени отгоре, кафяви отдолу, харесваше му да гледа как се редуват зеленото и кафявото, когато внезапно забеляза нещо странно и се закова на място.

В първия момент му се стори, че е плашило, размахало ръце, заровило се в една от големите кръгли кофи за боклук, каквито имаше из парка. След това видя как парцаливата купчина се изправя, вади от боклука някакви неща и ги прибира под голямо пончо, закрепено с кукичка около врата му.

Това пък какво е?, зачуди се той, опитвайки се да гледа, без да си личи, че гледа.

Беше старица, намъкнала всякакви разпадащи се неща. Беше обута в разпадащи се обувки, на гърба си носеше разпадащо се одеяло, на ръцете й имаше раздърпани ръкавици без пръсти, през дупките на черните вълнени чорапи се виждаше ужасна кожа, някакво подобие на нощна шапка бе нахлупено ниско над очите й.

От това разстояние не можеше да види цвета на тези очи. Едно бе сигурно — старицата беше бездомница.

Майка му се страхуваше от бездомниците. Пресичаше улицата, за да ги избегне, разтреперана го хващаше за ръка. Той недоумяваше — те изобщо не изглеждаха страшни.

 

 

Майка му. Тя се интересуваше от него само ако случайно изникнеше дупка в програмата й. Тогава сякаш внезапно си спомняше за съществуването му. Прегръщаше го силно, повтаряйки: любов моя, любов моя, страхотно те обичам! Но ти го знаеш, нали, мъничък мой, любими мой?, сякаш искаше сама себе си да убеди. Той стоеше безмълвно. От малък бе разбрал, че не трябва да се поддава на чувствата, защото тя го оставяше така внезапно, както се нахвърляше отгоре му. Все едно беше чадър. Той се отнасяше със симпатия към чадърите, които хората постоянно забравяха на всевъзможни места.

Единствените моменти, в които майка му, прекрасната госпожа Ирис Дюпен, изглеждаше искрена, не преиграваше, бяха, когато видеше просяк. Ускоряваше крачка и казваше: не, не, не гледай! Ако я попиташе защо толкова бърза, защо толкова се страхува, тя приклякваше, грабваше ръката му и отвръщаше не, не, не се страхувам, но те са толкова грозни, толкова бедни, така ужасно мръсни…

И го притискаше до себе си, а той чуваше как лудо бие сърцето й.

Онази вечер той мина покрай клошарката, без да я погледне, без да забавя крачка. Успя да зърне, че тя влачи, завързан за кръста й, някакъв стол на колелца.

 

 

Видя я отново на другата сутрин. Беше пооправила бялата си накъдрена коса. Бе я прихванала с по една шнола от двете страни.

Шноли за малко момиченце, украсени със син и розов делфин. Седеше на стола на колелца, кротко отпуснала на коленете си почернелите си от мръсотия ръце в шарени ръкавици без пръсти. Гледаше минувачите, проследяваше ги с поглед, извивайки силно глава, сякаш за да пропусне нещо. Усмихваше се спокойно, в очакване някой слънчев лъч да погали набръчканото й лице.

Минавайки покрай нея, той долови внимателния й поглед.

 

 

На следващата сутрин бе отново на мястото си, седнала на стола с колелца, и този път той забави крачка. Тя му се усмихна широко и той й отвърна, преди да продължи нататък.

На другата сутрин се доближи до нея. Беше си приготвил две монети от петдесет пенса. Искаше да види цвета на очите й. Беше някаква фикс идея, която го преследваше, откакто бе станал от сън — ами ако има сини очи? Големи сини очи, като синьото мастило от мастилниците.

Доближи я. Спря на известно разстояние. Поклати глава. Без да продума.

Тя го гледаше усмихната. Не помръдваше.

Той отиде още по-близо и хвърли монетите в скута й, прицелвайки се старателно. Тя сведе очи, докосна монетите с почернелите си пръсти с разцепени нокти, сложи ги в малка кутийка под дясната си ръка и го погледна.

Александър направи крачка назад.

Тя имаше големи сини очи. Две големи ледникови езера като онези от учебника по география.

 

 

— Страхуваш ли се от мен, luv?

Искаше да каже „love“, но произнасяше думата също като продавача на вестници до тях.

— Малко…

Не искаше да лъже. Да се прави на смелчага.

— Но аз не съм ти направила нищо, luv.

— Знам…

— Въпреки това те плаша… Сигурно защото съм облечена зле…

Сините очи сякаш се шегуваха. Тя извади щипка тютюн от друга желязна кутийка, скрита под ръката й, и се зае да си свива цигара.

— Пушиш ли, luv?

Облизваше цигарената хартия, без да го изпуска от поглед.

Очите й наистина бяха сини, но избледнели, измити. Все едно бяха втора употреба, очи, които бяха преживели много.

— Ти влюбен ли си, luv?

Той се изчерви.

— Вече си голям. На твоите години е нормално да си имаш приятелка… Как се казва?

— Майка ти познава ли я?

— Нея я няма.

— Тръгна ли си?

— Умря.

Най-после! Каза го. За пръв път. Дощя му се да нададе продължителен вик. Каза го на висок глас.

— I’m sorry, luv…

— Няма нищо. Просто не го знаехте.

— Дълго ли боледува?

— Не…

— Аха! Загинала е при катастрофа…

— Да, може и така да се каже…

— Не ти се говори за това?

— Не сега…

— Може би пак ще минеш да ме видиш…

— И тя също имаше сини очи…

— Тъжна ли беше, или щастлива?

— Не знам…

— А, не знаеш.

— Бих казал, по-скоро тъжна, струва ми се…

Порови из джоба си за още монети. Намери още една монета от петдесет пенса и й я подаде. Тя не я прие:

— Не, luv, запази си я… Беше ми приятно да си поговоря с теб.

— Но какво ще ядете?

— Не бери грижа, luv.

— Добре тогава, привет!

— Привет, luv…

 

 

Тръгна си. Крачеше сковано. На всяка цена искаше да изглежда по-голям. Пак добре, че не бе започнал да играе на онази тъпа игра, не се бе сбогувал на тръгване, просто й бе казал „привет“, но за нищо на света не желаеше тя да остане с впечатление, че ще идва всеки ден да си приказва с нея. Да не прекаляваме. Беше поприказвал с нея, вярно, но не й каза нищо особено. Само че майка му е умряла. Така или иначе, за пръв път говоря за това, доплака му се и си каза, че не, няма нищо срамно да плаче за умрялата си майка. Напротив, беще си страхотно истинска причина.

Понеже чувстваше погледа й и с гърба си, се обърна и й махна. Сигурно си има име, помисли си, качвайки се в автобуса. Трябва да си има име. Мина покрай шофьора, без да покаже картата си, и той му напомни правилата. Александър се извини.

Водачът не се шегуваше.

Просто докато се качваше в автобуса, ужасно се уплаши, че може да не я види повече.

* * *

Зое метна чантата си на леглото и включи компютъра.

Две съобщения. От Гаетан.

Дю Геклен се хвърли в краката й. Хвана го за главата, започна да го чеше, припявайки, да, знам, черньо мой, грознико мой, знам, че си тъгувал за мен, но Гаетан ми е писал, не мога да се занимавам само с теб, нали… Мама не се ли е прибрала? Скоро ще се върне, не се безпокой!

Затворил очи, Дю Геклен слушаше песничката на Зое, доверчиво отпуснат, поклащайки глава, и след като тя свърши, се изтегна пред бюрото й с изпружени крака, сякаш за да си почине след уморителния ден.

Зое си съблече палтото, свали си шала, прекрачи легналия Дю Геклен и се настани пред компютъра. Да си прочете пощата. Без да бърза. На спокойствие. Това бе любовната й среща, след като се върнеше от училище.

Гаетан живееше в Руан от началото на учебната година. В малка къща в Мон Сент Енян, която дядо му и баба му бяха предоставили на майка му. Записаха го в десети клас в частно училище. Нямаше приятели. Не ходеше да пие кафе след училище. Нямаше го във фейсбук. Наложи се да си смени фамилията.

„Дори не знам как се казвам. Кълна ти се, когато правят проверка на присъстващите, ми е нужен цял час, за да осъзная, че Манжен-Дюпюи съм аз!“

Зое започна да се пита дали бе нужно да му сменят името. Вярно, много се изписа по вестниците за баща му, но само седмица по-късно изникна нова сензация, и тя не по-малко ужасяваща.

Дядото и бабата настоявали. Така Гаетан бе станал Манжен-Дюпюи. По името на семейната банка.

Зое не правеше връзка между Гаетан и убиеца на леля си Ирис. Гаетан си беше Гаетан, нейният любим. Мисълта за него изпълваше гърдите й до краен предел, а сърцето й ставаше леко като балон.

Беше си залепила една снимка на Гаетан до лампата при компютъра и докато четеше имейлите, я поглеждаше от време на време.

Понякога й се струваше, че е тъжен, друг път, че е весел. А понякога, че й се усмихва.

 

 

Отвори първия имейл.

„Зое, майка ми е с някакъв тип в леглото. Прибирам се от училище, пет часът е, а тя е в леглото с един! Чула шума в антрето и се провиква «не съм сама». Направо се поболявам. Стоя долу като тъпак. Домисий никога не се задържа у дома. Питам се какви ги върши и Шарл-Анри, и на него не мога да му видя очите, спуква се от бачкане. Така и не мога да го зърна този тип, в антрето виждам само скапаните му маратонки и изтърканото му кожено яке, метнато на канапето. Къщата вони на фасове. Не издържам повече. Искам колкото може по-бързо да се разкарам оттук!“

 

 

Това бе първото съобщение. Малко по-късно бе изпратил още едно:

„Не го харесвам. Не го харесвам от самото начало. Плешив, очилат, висок и не много зле облечен, и любезен, не отричам, но така или иначе, не го харесвам. Безпокоя се за мама, ужасно е, а тя непрекъснато ми се нерви, «няма да ти давам обяснения на теб!». Напротив. И още как има да ми дава обяснения на мен! Страхотно съм й сърдит. Сякаш е петнайсетгодишна хлапачка! Ако знаеше само къде се е запознала с Плешивия! В сайтовете за запознанства!!! Изглежда поне пет години по-млад от нея. Мразя го. Умът ми не го побира, кълна ти се, ужас!“

 

 

Зое шумно издиша. Виж ти, каза си тя, Изабел Манжен-Дюпюи вири крака с някакъв плешивец от интернет. Трябва да са й сменили и мозъка заедно с името.

Зое си спомни майката на Гаетан — крехка, кльощава, треперлива сянка, вечно по пеньоар, тя току търчеше подир децата си да ги целуне, после внезапно заковаваше на място, сякаш бе забравила защо се е затичала, и често пъти говореше несвързано, ти си много хубаво момиченце, ядеш топено сирене?

Явно много се е променила. Вероятно защото е спряла успокоителните. Но да стигне дотам да сваля мъже по интернет сайтовете за запознанства! Някои момичета от класа твърдяха, че било супер. Не си губиш времето с приказки, харесвам ти, харесваш ми и хайде в леглото с чаша ром с кола. Сигурно го разправяха, за да се фукат, но така или иначе, тя не се виждаше да скочи в леглото с някой непознат. Още не го бяха правили с Гаетан. Не бързаха, чакаха.

Тя спеше със стария пуловер, който й бе оставил. Само дето вече не миришеше. Колкото и да го душеше, да го мачкаше, да го извиваше, да го триеше, миризмата бе изчезнала. Когато Гаетан дойде в Париж, ще го презареди.

Отговори му. Писа, че го разбира, че не е приятно да научиш, че майка ти спи с някакъв плешивец, с когото се е запознала по интернет, и че не само той си има проблеми, в нейния клас имало едно момиче с две майки, и двете искали да ходят на родителските срещи. Момичето се казвало Ноеми и било казало на Зое, че не иска цялото училище да разбере, че има две майки. Доверявала се на Зое, защото знаела за трудностите, които е преживяла покрай баща си. Двете си обещали, че когато остареят, тоест когато навършат четирийсет години, ще пият розе и ще се радват, че не са станали като родителите си. Че са успели да се преборят.

 

 

„Ама вярно си е, две майки — доста неприятно, пишеше Зое, също като при теб с якето и маратонките на Плешивия. Това ми напомня да ти кажа, че видях новите собственици на вашия апартамент тази вечер, на връщане от училище. Странно ми е да виждам чужди хора у вас…“

 

 

Никога не я бяха канили в апартамента на Гаетан. Родителите забраняваха на децата си да канят приятели. Събираха се в мазето на Пол Мерсон. Там се бяха целунали за първи път.

Когато видя хамалите пред апартамента на Гаетан, надникна вътре и зърна двама мъже, единият около трийсет и пет годишен, другият по-възрастен. Разискваха къде да поставят мебелите. Очевидно не бяха на едно мнение, личеше по тона им. Но нали се разбрахме, че това ще ни е спалнята, казваше по-младият, значи, слагаме леглото ни тук, и край!

Леглото им! Те спяха в едно легло.

 

 

„… знаеш ли кой живее сега у вас? Хомо двойка. Единият е стар, другият не толкова… Ив Леже и Мануел Лопес. Така пише на звънеца на домофона. Пребоядисаха всичко, промениха всичко, по-старият говореше за кабинета си, по-младият за гимнастическия си салон. Какво ли бачкат според теб? Искаш ли да се обзалагаме на разни професии?“

Искаше да го разсее, за да не мисли все за едно и също.

 

 

„… апартамента на семейство Ван ден Брок също го продадоха. На една съвсем прилична двойка. Господин и госпожа Боасон. Биха могли да се наричат Поасон^[16], и двамата имат оцъклени очи като на треска. Имат двама синове, които ги посещават в неделя. Големи мозъци, така ми каза Ифижени, и двамата имали купища дипломи. Заслужава си да я видиш, когато обяснява, как се превзема, издула устни! Големи мозъци, очилати, закопчани догоре ризи под пуловерите с остро деколте и прилежно зализани коси. Винаги еднакво облечени. С провиснал на ръката чадър. Изкачват стълбите, вдигайки високо крака. Все едно гледаш двамата Дюпон^[17]. Никога не използват асансьора. Бащата изглежда строг; устните му са тънки и сякаш залепени, а майката е една тиха, истинска мишка! Спомняш ли си, когато госпожа Ван ден Брок пускаше оперната музика, която се чуваше чак на стълбището? Отсега нататък няма да има такива неща, ще бъде по-спокойно, освен ако двамата хомо не се окажат професионални танцьори на танго!“

 

 

Ако не успееше да го разсмее с цялата тази галерия от портрети, щеше да се откаже от литературата. Обожаваше да отбелязва дребните подробности. Като Виктор Юго. Много обичаше Виктор Юго. И Александър Дюма. „Аха! Аха! — каза той на бразилски, език, който не говореше.“ Умираше си от смях на това изречение. Беше го казала на Гаетан, но той не се бе разсмял.

Зое се почувства разочарована.

Тя си пусна When the rain begins to fall, наду звука до дупка и затанцува, както правеше всеки път, когато искаше да забрави или да отпразнува нещо. Кълчеше се, пееше и двете партии и накрая ставаше вир вода, с раздърпани дрехи и залепнал от потта чорапогащник. Плющеше с ластика, крещейки You’ve got to have a dream to just hold on, и изпращаше въздушни целувки на Гаетан. Той беше нейната rainbow in the sky, the sunshine in her life! And I will catch you if you fall…

 

 

Дописа имейла, определяйки му среща на MSN портала, и го попита кога смята да дойде в Париж. Нямаше да има никакъв проблем. Щеше да живее при нея. Така майка му спокойно щеше да върти любов с Плешивия. Съжали, че написа последното изречение, и го изтри. Подписа се с „твоята любима“.

Точно когато натисна клавиша „изпрати сега“, чу да се тряска входната врата. Майка й се беше прибрала.

 

 

Дю Геклен се изстреля с един скок и се втурна към вратата, като едва не събори Жозефин, която се облегна на стената, за да не падне. Зое се разсмя гръмогласно.

— Как те обича само това куче! Как си, майчице?

— Писна ми да кисна из разни библиотеки, вече съм стара за такава работа! И ще ти кажа още нещо — писна ми от този дванайсети век.

— Но все пак нали ще се явиш на защитата… — попита Зое, притеснена.

— Разбира се! Колко си глупава! Видя ли? Има нови обитатели на четвъртия!

— Да. Двама хомо.

— И как разбра?

— Пъхнах си носа в апартамента им и видях — имат само едно легло!

— Двама хомо в апартамента на Льофлок-Пинел! Каква ирония на съдбата!

— Искаш ли да ти приготвя спагети със сьомга за вечеря?

— Много искам. Смъртно уморена съм…

— Отивам да потърся рецептата в черната ми тетрадка…

— Не я ли знаеш наизуст?

— Знам я. Но винаги си я препрочитам, за да съм сигурна, че нищо няма да забравя… Какво ли ще правя, ако я изгубя? — Тя въздъхна и свъси вежди. — Държа на тази тетрадка, мамо, в нея е целият ми живот!

Жозефин се усмихна и си каза наум, но ти си на прага на живота, любов моя.

 

 

Във въпросната тетрадка Зое не записваше само готварски рецепти, а и грижливо отбелязваше кой й ги е дал и при какви обстоятелства. Записваше си и разните мисли, които й минаваха през главата, както и душевните си състояния. Имаше неща, които доверяваше само на тетрадката: си.

„Мама си въобразява, че може да се справи съвсем сама, защото досега е успявала, но е било само защото не е имала избор. Липсва й някой, който да я подкрепя. Прекалено е крехка. Животът не я е гладил с перце… Дълбоко я е наранил. Дори да не са ми известни всички подробности, все пак зная някои неща. Аз трябва да съм като гръмоотвод на нещастието, за да я избавя от него…“

Черната тетрадка беше дебела. На корицата бе залепила снимките на баща си и майка си, на Ортанс, на Гаетан, на приятелката си Ема, на кучето Дю Геклен, доукрасила я бе с всякакви картинки, лепенки, перли, слюдени люспи, бе нарисувала слънце, усмихваща се луна, бе залепила изрезка от картичка с Мон Блан и изрезка от тропически остров с палми и раковини.

 

 

След рецептата „Талятели със сьомга“ пишеше: „Даде ми я Джузепе, един приятел на мама. И той като нея изследва Средновековието. Той пее «Фуникули, фуникула»^[18], като върти очи и показва само бялото. Не знам как успява да го постигне. Прави също и фокуси. Много добре говори френски. Казва, че би искал да има дъщеря като мен, защото има само момчета. Сигурна съм, че е влюбен в мама, но тя твърди, че не бил. От началото на учебната година идва на вечеря вкъщи, когато е в Париж. Един път, след като бях приготвила огретен от цикория, той ми даде рецептата на спагетите със сьомга в знак на благодарност за вкусната вечеря. Уточни, че тя била семейна тайна, която му поверила майка му Джузепина. Все едно Жозефин, но на италиански. Той е много привлекателен мъж, на кашмирените му ризи са избродирани инициалите му. Има много красиви синьо-сиви очи. Италианец е и това веднага се набива на очи. Много държи спагетите да не се преваряват. И да се бъркат непрекъснато, за да не залепнат за дъното. Затова във водата се слага морска сол и се сипва малко зехтин. Произнася много смешно «зехтин», а когато се обръща към мен, ми казва «аморе». Първия път, когато готвех по неговата рецепта, изпуснах сьомгата на пода и Дю Геклен не й прости! Бях бясна, ама бясна, ти казвам“.

 

 

Тъкмо се наслаждаваха на спагетите, когато на вратата се звънна.

Беше Ифижени.

Запъхтяна, тя седна на стола, който й поднесе Жозефин, и оправи косата си, приглаждайки я с ръка. Съвършено ненужен жест, след който червено-сините кичури пак щръкнаха на всички страни. Ифижени много често сменяше цвета на косата си, в последно време правеше невероятно смели експерименти.

— Няма да се заседявам, госпожо Кортес, оставих децата сами у дома, пък и вие вечеряте… обаче непременно трябва да говоря с вас. Получих писмо от домоуправителя. Иска да ми вземе жилището!

— Как така? Няма право! Зое, подай ми солта, ако обичаш…

— Защо? Не съм ли сложила достатъчно? Сложих точно толкова, колкото ми каза Гаетан…

Ифижени беше много притеснена.

— Напротив, госпожо Кортес, има всички права. Откакто вие го ремонтирахте, има една, дето се домогва до моето портиерско жилище, знам коя е. Поразпитах тук-там, та съм наясно. Изглежда, е много по-шик от мен — носи комплект блуза и жилетка и перлен гердан, — а и в блока има разни, дето се оплакват, че не съм достатъчно изискана. Какво искат? Да говоря гръцки и латински и да давам уроци по светски маниери? Честно да ви кажа, госпожо Кортес… трябва ли портиерите да са със знатен произход?

Тя тръсна глава и изгъргори като запушена тръба, запазеният й знак за неодобрение.

— Знаете ли откъде идват нападките, Ифижени?

— Ами че отвсякъде, госпожо Кортес! В този блок всички са толкова префърцунени, че няма накъде… Онази вечер си играех с децата, бях се направила на Обеликс, подплатена с две възглавници отзад и отпред и с черпак на главата, когато госпожа Пинарели почука на вратата. Беше девет часът, това вече си е моят личен живот, нали, девет часът вечерта! Отворих й и тя за малко да си глътне змийския език! Каза, смаяна съм, какъв е този цирк, Ифижени! Аз не й казвам „Елиан“, нали така, обръщам се към нея с „госпожо Пинарели“! И не я питам дали е нормално петдесетгодишният й син да продължава да живее при нея!

— Добре, ще се обадя на домоуправителя… утре, обещавам ви…

— Има и още нещо, което искам да ви кажа, госпожо Кортес, домоуправителят… струва ми се, че той…

И тя потърка палеца и показалеца си.

— Че се чука… — преведе Жозефин. — И с коя?

— С тази, дето иска да ми вземе мястото. Сигурна съм! Седмото чувство ми го подсказва. Предупреждава ме, че съм в опасност и че преча.

— Ще видя какво може да се направи, Ифижени, и ще ви държа в течение, обещавам ви!

— С вас той ще действа предпазливо, госпожо Кортес. Ще се наложи да ви изслуша. Първо, защото сте известна личност, и после, след това, което се случи със сестра ви — тя пак изгъргори, — ще се държи любезно с вас.

— Говорихте ли за това с господин Сандоз? — намеси се Зое, която много искаше да сватоса Ифижени и господин Сандоз.

Жал й беше за господин Сандоз, който напразно въздишаше по Ифижени. Често се срещаха във входа. Или в портиерското жилище. Достоен и тъжен в неизменния бял шлифер, независимо дали вали дъжд, или грее слънце. Вече леко посивял. Какъв човек, си мислеше Зое, като угаснала камина. Но ако драснеш клечка кибрит, ще грейне. Винаги стоеше някак в профил, леко прегърбен, сякаш се опитваше да стане прозрачен. Невидим.

— Не. Защо да си говоря с него? Откъде ти хрумна!

— Ми не знам. Когато сте двама, сте по-силни… освен това, нали знаете, че той има голям жизнен опит! Разказвал ми е разни неща от живота си. От времето преди изпитанието, което едва не го убило…

— Така ли — отвърна Ифижени, явно напълно безразлична към разказа на Зое.

— Едно време даже е работил в киното… Може да ви разказва за много звезди, които е познавал отблизо… От малък е започнал да работи в киното, по онова време в Париж се снимали много филми! Бил момче за всичко. Възможно е все още да е запазил някои връзки.

— Ама аз не съм кинозвезда, аз съм портиерка. Той представа си няма от тази работа.

— Човек никога не знае… — въздъхна Зое загадъчно.

— Винаги съм се справяла сама, нямам намерение да се залепям до някого, за да се преборя с неприятностите! — просъска Ифижени. — Знаете ли? Той ме излъга за годините си. Онази вечер от малкия му джоб му изпаднаха документите и успях да зърна личната му карта. И какво да видя! Подмладил се е с пет години! Не е на шейсет, а на шейсет и пет! Ако добре съм пресметнала… Иска да се прави на интересен и на неустоим. Освен това мъжете носят само неприятности, повярвай ми, малката ми. Бягай от тях, ако имаш капка разум…

— Когато имаш с кого да споделяш, не си толкова тъжен… — не отстъпваше Зое.

Ифижени стана, събра от пода червилото и бонбоните, които бяха изпаднали от джоба й, и си тръгна, като гъргореше и повтаряше: влюбен, влюбен, като че ли това ще оправи нещата!

Жозефин и Зое я чуха да тряска вратата.

— Ето те отново в ролята на самарянка — усмихна се Зое.

— Самарянката едва държи очите си отворени и утре ще мисли по въпроса. Ти в колко часа трябва да ставаш?

* * *

Жозиан влезе в хола, където завари сина си Младши. Връщаше се от „Монопри“ и влачеше след себе си количка с пресни плодове, зеленчуци, риби с лъскави кореми, зеленчуци със зелени листа, пълни с хлорофил, крехко бутче от агънце сукалче, няколко рула прозрачно фолио, почистващи препарати, бутилки минерална вода и портокалов сок.

Спря и опечалено погледна сина си, който седеше във фотьойла с книга на коленете. Облечен като английски колежанин, сив фланелен панталон, морскосиньо спортно сако, бяла риза, вратовръзка на сини и зелени райета, черни маратонки. Истински малък господин. Четеше и едва вдигна очи от книгата да я погледне.

— Младши…

— Да, майко…

— Къде е Гладис?

Гладис беше новата домашна помощничка. Млада жена от остров Мавриций, стройна и висока, когато бършеше праха, тя кършеше снага в ритъма на музиката от компактдиска, който пускаше на уредбата. Беше бавна и небрежна като прислужница, но пък обичаше децата. И Господ. Започна да чете Библията на Младши и го удряше през пръстите, ако той кажеше малкия Исус! Казваме Великия Исус! Исус е голям, той е Господ Бог, твоят Бог, когото ти всеки ден трябва да възхваляваш. Алилуя! Бог е нашият пастир, той ни води към зелените пасбища на върховното щастие. Младши бе омагьосан от речника на Гладис, а Жозиан си отдъхна, защото най-накрая бе намерила бавачка, която той, изглежда, приемаше.

— Замина…

— Как така „замина“? Къде отиде? На пазар, до пощата да пусне писмо, да купи едно Лего…

При думата „Лего“ Младши сви рамене.

— Лего за кого? На твоята възраст още ли си играеш с конструктор?

— Младши! — изрева Жозиан. — Престани! Чуваш ли, стига вече… стига…

— Подигравки. Да, права си, майко, бях непочтителен. Моля те за извинение.

— И престани да ме наричаш „майко“! Наричай ме „мамо“, а не „майко“…

Той отново бе потънал в книгата си и Жозиан се тръшна срещу него на една черна кожена възглавница, като жестикулираше, сякаш размахваше кадилница, и полагаше неимоверни усилия да проумее какво се случва. Господи! Господи! Какво ви сторих, че ми изпратихте това… този… Думи не намираше да определи Младши. Направи още едно усилие и попита:

— Всъщност къде отиде Гладис?

— Напусна. Нямала повече сили да ме понася. Твърди, че не може да чисти къщата и едновременно да ми чете „Характери“ на Лабрюйер. Освен това според нея това била книга на мъртвец, на труп, твърди, че не трябва да тревожим покойниците, по този повод разгорещено поспорихме.

— Значи, напусна… — повтори Жозиан, смазана. — Повече не може да продължава така, Младши! Тя е шестата за последните шест месеца.

— Кръгло число. Забележително. Излиза, че наемаме прислужници на месец.

— Кажи ми, какво направи? Струваше ми се, че беше започнала да свиква…

— Не може да понася стария Лабрюйер. Според нея нищо не му се разбирало, не пишел на френски. Твърди, че червеите, които гъмжат в трупа му, ни предизвикват. Помоли ме да сляза на земята, в нашето време, и за да й доставя удоволствие и да й намеря занимание, й предложих да ми намери едни мокасини, защото тези маратонки с лепенки никак не подхождат на облеклото ми. Тя отвърна, че не можела да го стори, и понеже продължих да настоявам, накрая се разфуча и заяви, че напуска. Затова се опитвам да се науча да чета и мисля, че ще се справя. Съединявайки звуци и срички, съчетавайки ги по биноми, не е толкова сложно…

— Господи! Господи! — продължаваше да се вайка Жозиан. — Какво ще правим с теб? Даваш ли си сметка, ти си само на две години, Младши! Не си на четиринайсет!

— Предлагам ти в моя случай да пресмяташ годините като при кучетата, умножаваш ги по седем и получаваш четиринайсет… В края на краищата, не съм по-долу от едно куче.

След което добави, изпълнен със състрадание към смаяната си майка:

— Не се тревожи, скъпа майко, ще съумея да се справя в живота, аз лично не се безпокоя в това отношение… Какво вкусно напазарува? Ухае на пресен зеленчук и сочно манго.

Жозиан не го чу. Беше се отнесла някъде. Години наред исках да имам дете, чаках и се надявах, с месеци обикалях по разни специалисти и денят, в който разбрах най-сетне, най-сетне… че ще стана майка, бе най-щастливият в живота ми…

Спомни си как притича през двора на фирмата на Марсел, за да отиде при Жинет, приятелката й, да й съобщи радостната новина, как се уплаши да не навреди на бебето, когато падна на павираната настилка и си изкълчи глезена, как двамата с Марсел преклониха глави, коленичили пред божественото дете… Непрекъснато го сънуваше това бебе, мечтаеше да го издокарва в сини ританки, да целува сладките му ръчички, да се радва, гледайки го как прави първите си крачки, как пише първите буквички, срича първите думички, мечтаеше да получава поздравителни картички за празника на майката, изпълнени с нескопосано написани изречения, които щяха да карат сърцето й да прелива от щастие, разкривени пожелания, надраскани с цветни моливи. „Честит празник, мамо…“.

Мечтаеше си.

Все още мечтаеше да го извежда на разходка в парка Монсо, да му завърже за китката конче на колелца и да го гледа как го бута из постланите с чакъл алеи, под големия червен клен. Мечтаеше да го види омазан с шоколадова бисквита и да му избърше муцунката, мърморейки, какво си направил, сърчице мое, любов моя, притискайки го до себе си, щастлива, неимоверно щастлива да го гушка до гърдите си и да му се кара, защото не можеше да го гушка, без да му се кара. Мечтаеше как ще го заведе на училище през първия учебен ден и ще го предаде в ръцете на учителката, подсмърчайки, как ще го гледа през прозореца и ще му маха с ръка успокояващо, всичко ще е наред, как той ще се разреве на раздяла, мечтаеше да го научи да оцветява, да се люлее, да хвърля хляб на патиците, да тананика глупави броилки, ала-баланица, турска паница… двамата щяха да се заливат от смях, защото нямаше да може да произнася звука „р“.

Мечтаеше…

Мечтаеше да прави нещата едно след друго, без да бърза, спокойно, да расте заедно с него, държейки го за ръка, да му помага по дългия жизнен път…

Мечтаеше да има дете като всички деца по света.

И ето че се оказа майка на едно свръхнадарено момченце, което на две годинки се учи да чете, сричайки Лабрюйер. А и какво ли може да означава „бином“?

Жозиан вдигна очи към сина си и го заразглежда. Беше затворил книгата и я наблюдаваше доброжелателно. Тя въздъхна, ох, Младши… поглаждайки с ръка брадата на праза, който стърчеше от пазарската количка.

— Нека смело да си признаем нещо тъжно и болезнено за теб, скъпа майко, аз не съм обикновено, средностатистическо дете, а и отказвам да се държа като кретените, с които ме караш да общувам в парка… Жалки хлапета, които се изтърсват по задник и се дерат, ако им извадят биберона от устата.

— Не искаш ли да направиш едно малко усилие и да се опиташ да се държиш като останалите дечица на твоите години, поне когато сме сред хора?

— Да не би да се срамуваш от мен? — попита Младши, пламвайки.

— Не… не се срамувам, но изпитвам неудобство… Искам да съм като другите майки, а теб изобщо не те интересува. Оня ден, когато излизахме, викна на портиерката, привет, клюкарката, и тя едва не си глътна ченето!

Младши отривисто се засмя и се почеса по ребрата.

— Тя не ми харесва, гледа ме странно, погледът й направо ме отвращава…

— Да, ама аз трябваше да й обяснявам, че не е чула добре, че не си казал „клюкарката“, а сигурно нещо друго, може би, че отиваме в парка… Тя те изгледа със странно изражение и ми заяви, че си много развинтен за възрастта си…

— Предполагам, че е искала да каже „развит“.

— Може би, Младши… това е без значение, важното е, че ако ме обичаше, нямаше да се държиш по този начин, да нямам минута спокойствие при мисълта какво ли ще изтърсиш в най-неподходящия момент!

Младши обеща да се постарае.

От гърдите на Жозиан се откърти дълбока, безнадеждна въздишка.

 

 

Този ден двамата отидоха в парка Монсо. Младши се съгласи да облече каквото му предложи майка му, съвсем подходящо облекло за възрастта му, гащеризон и топло яке, обаче отказа количката. Стараеше се да прави широки крачки, така развивал големия адуктор и плантарните мускули.

Влязоха в парка като всички останали, както е прието, без да се набиват на очи, преминавайки през високия портал от ковано желязо. Хванати за ръце и блажено усмихнати. Жозиан седна на една пейка и подаде на Младши топка. Застанал неподвижно, той остави топката да подскочи и да се търкулне до едно момченце на неговата възраст. Казваше се Емил и Жозиан често го виждаше в парка с майка му, очарователна жена, която й кимаше, широко усмихната. Жозиан се надяваше двете да се сприятелят.

Двете момчета си поиграха известно време, но Младши играеше… някак си… с известно безразличие. Усещаше се, че едва се сдържа. Хвърляше топката на Емил, който безуспешно се опитваше да я пресрещне, падаше и доста трудно се изправяше. Смотаняк!, процеди през зъби Младши. Майката на Емил не го чу. Тя следеше с умиление играта на двете деца.

— Сладки са, нали? Добре си играят двамата…

Жозиан кимна, щастлива, че най-накрая и тя е станала нормална майка с нормален син, който играе нормално със свой връстник. Времето беше хубаво, колоните на гръцкия храм искряха с меката белота на огрения от зимното слънце бял камък, брезите, буковете и орехите размахваха изтънелите си клонки, които мразовете все още не бяха оголили напълно. Един ливански кедър поклащаше царствено пищната си широка корона, без да се страхува от вихрушките, зелените петна на грижливо поддържаните тревни площи се открояваха и действаха успокоително на очите.

Жозиан откопча едно копче на вълненото си манто, за да даде простор на напиращата вълна от щастие. Скоро щеше да стане време за следобедна закуска, щеше да извади от чантата си пакет със сладки и биберон с портокалов сок. Като всяка майка. Като всяка майка, повтаряше си тя, побутвайки с върха на обувката си белите камъчета по алеята.

Точно в този момент майката на Емил предложи:

— Какво ще кажете, ако малкият Марсел дойде вкъщи някой следобед да си поиграят двамата с Емил? Живеем наблизо и двете с вас ще пием чай и ще си побъбрим…

Жозиан се почувства на седмото небе от щастие. Рееше се из въздуха, докосваше червения клен, спускаше се към зелената трева, изстрелваше се отново нагоре, разтреперана от вълнение. Най-после си намери приятелка! Майка, с която да си разменят готварски рецепти, лекарства за никнещите зъбки, за висока температура, кожни обриви, всякакви информации за училища, ясли и почасови занимални. Замърка от удоволствие. Бе открила разковничето на майчинския си проблем: всеки ден ще кара Младши да влиза в ролята на бебе за няколко часа, в които ще го разхожда, ще го показва, ще му бърше носа, ще го глези, а през останалото време ще го остави да си чете всякакви книги, учебници по история, сборници по математика, каквито пожелае. В края на краищата, не беше голяма философия, само трябваше да се правят отстъпки и от двете страни.

Вече си представяше дълги следобеди, в които самотата й ще е избледнял спомен, двете хлапета ще гукат, докато тя разтваря сърцето си пред новата си приятелка. А кой знае, въодушевяваше се тя, може дори да организираме и семейни вечери. Да излизаме семейно. Да ходим на кино, на театър. И защо не, да играем канаста. Ще си имаме приятели. Нямаме кой знае колко двамата с Марсел. Той непрекъснато работи. На неговата възраст! Крайно време е да започне да се щади… Скоро ще навърши шейсет и девет! Не е разумно изобщо да не си почива и да се труди като каторжник.

 

 

Младши чу предложението на Емиловата майка и застина в лишена от грация поза, издал задник, с ръце на кръста и зачервено лице при мисълта за безкрайните часове на мъчения, които се очертаваха. Надал ухо, той дебнеше отговора на Жозиан, надявайки се да е отрицателен. За нищо на света не желаеше да жертва времето си в компанията на този бавноразвиващ се, с натъпкани с памперси гащи, който на всяка втора крачка се изтърсваше, когато бе негов ред да се цели с топката. Остана така, с пламнали от гняв бузи, нехаещ за джуджето, което се напъваше да му подхвърля топката и залиташе насам-натам в желанието си да продължи играта. Когато майка му отговори, да, би било чудесно, те толкова добре се разбират, той ритна топката с всички сили и тя едва не отнесе главата на бедния Емил, който се приземи по дупе на застланата с чакъл алея.

Майката скочи с вик, притисна детето в прегръдките си, прокле Младши, обявявайки го за престъпник, извратен подлец, убиец, малък нацист, и побягна, отнасяйки безжизнения Емил далече от ужасния палач.

 

 

Жозиан прибра топката, жирафа на колелца, пакета шоколадови бисквити, шишето с биберона, пълно с портокалов сок, и обходи с прощален поглед зелените морави, белокаменния храм, червения клен, застланите със сивкав чакъл алеи, сякаш се сбогуваше с изгубения рай.

И се оттегли като жестоко оскърбена кралица, без да пророни дума на сина си.

Бесен, Младши вървеше пред нея, мърморейки, че човек не може да има вяра на никого, че се е съгласил да играе, за да направи удоволствие на майка си, но в никакъв случай нямало да жертва цял следобед, за да забавлява някакъв досаден невежа, глупак, който дори не си давал сметка, че пречи. Някое хитро дете би схванало, че е тук само от приличие, и нямаше много-много да се напъва. Дори само щеше да зареже топката и да остави Младши сам, защото той най обичаше да е сам. Знам, че светът е пренаселен с глупаци, въздъхна Младши, и че се налага да се примирим с неприятната действителност, обаче въпросният Емил ме отвращава прекалено силно. Иска ми се да ми намери някой силен по математика или пък някой, който да се занимава с ракети. Така ще мога да се науча да изчислявам корен квадратен и центробежната сила. Всичко това съм го знаел преди, нужно ми е само да си поосвежа паметта.

 

 

Бяха стигнали до тях и докато заобикаляха будката за вестници, Младши зърна отпред един компас, пъхнат в прозрачната опаковка на някакво списание. Спря и само дето не му потекоха лигите. Компас! Не можеше да обясни защо, но предметът му се стори много познат. Къде ли бе виждал компас? В някоя книжка с картинки? На бюрото на баща си? Или в някой друг живот…

Посочи с пръст списанието с ценния предмет и заповяда:

— Искам това!

Жозиан погледна на другата страна и му направи знак да продължи.

— Искам компас… Искам да разбера как действа.

— Нищо няма да получиш. Държа се ужасно. Ти си едно жестоко и егоистично малко момче.

— Не съм нито егоист, нито жесток. Любознателен съм, искам да уча, отказвам да играя с бебета, искам да разбера как действа компасът…

Жозиан го хвана за ръката и го помъкна към входната врата на блока им. Младши се запъна, изви се като дъга, опитвайки се да закотви маратонките си в уличната настилка, да принуди майка си да забави крачка, но тя най-накрая го грабна под мишница, бутна го в асансьора, зашлеви му два шамара, тикна го в стаята му и го заключи.

Младши ревна и заблъска по вратата с всички сили.

— Ненавиждам жените. Глупави и суетни кокетки, които мислят само за собственото си удоволствие и превръщат мъжете в слуги! Когато стана голям, ще стана хомо…

Жозиан си запуши ушите и отиде да се наплаче в кухнята.

Плака много и продължително за неосъществената си мечта да бъде щастлива майка. Утеши се с мисълта, че такава е съдбата на всички майки, искат да имат идеални деца, да им топлят сърцата, но небето им изпраща хлапета, с които се налага да се примиряват и да намират общ език. Ако имат късмет, получават някой като Емил, в противен случай не им остава друго, освен да се приспособяват.

Тя отиде да освободи сина си и отключи вратата на стаята му.

 

 

Той лежеше на мокета с измачкани дрехи. Толкова бе крещял, толкова се бе мятал неистово, толкова бе тропал по вратата, че се бе уморил и заспал на мокета със съня на смелчаците, въртели меча три дни и нощи, с разрошени рижави къдрици, с избили по врата и по бузите морави петна. Полуотворил уста, той тихичко похъркваше, виждаха се зачервените му до кръв венци. Победеният Херкулес лежеше на земята, трескав и пламнал от гняв.

Тя се отпусна до него и го загледа. Каза си, като спи, е истинско бебе, моето бебе, то ми принадлежи. Дълго време го наблюдава, вдигна го, сложи го между краката си като маймуна, която пощи малкото си, залюля го, тананикайки „Мамо, корабите по водата имат ли крака? Ами да, малък мой глупчо, ако бяха без крака, как ли щяха да вървят…“.

Младши отвори едно око и заяви, че песента била идиотска.

— Майката е глупава, не детето — уточни той, полусънен. — Корабите нямат крака!

— Спи, бебето ми, спинкай… Мама е тук, тя те обича и се грижи за теб…

Той изрева от щастие, блъсна я по корема с глава и с юмручета, тя просълзена го прегърна и продължи да тананика в тъмното.

— Мамо…

Жозиан трепна, долавяйки нежността в гласа му, и го притисна още по-силно.

— Мамо, знаеш ли защо Лабрюйер е написал „Характери“?

— Не, любимо мое бебе, но ти ще ми кажеш защо…

Свит в скута й, той обясни тихо:

— Виж сега, той много обичал едно момиченце, чийто баща бил печатар, казвал се Мишале. Обичал го с чиста любов. То изпълвало сърцето му с красота. Запитал се как ли ще се омъжи момиченцето един ден, след като няма зестра. Отишъл при баща му, печатарят Мишале, и му връчил ръкописите на „Характери“, своя дългогодишен труд. Казал му: „Добри човече, ето, отпечатайте това и ако спечелите нещо, нека то да бъде зестра на дъщеря ви“. Мишале изпълнил заръката и така госпожица Мишале се омъжила както подобава… Не е ли достойна за възхищение постъпка, мамо?

— Да, бебенцето ми, възхитителна. Разказвай ми още за Лабрюйер. Прилича ми на свестен човек…

— По-добре е да го прочетеш, знаеш ли… Когато започна да чета свободно, ще ти чета. Няма да има нужда да ходим в парка, ще си седим двамата и аз ще ти напълня главата с прекрасни неща… Защото искам да науча гръцки и латински, за да чета в оригинал Софокъл и Цицерон.

Той свъси вежди, обмисляйки нещо, и добави:

— Мамо, защо този гняв преди малко? Не видя ли, че онова момченце Емил е непохватно и глупаво?

Жозиан улови един рижав кичур и го нави на пръста си.

— Толкова ми се иска да си като всички други деца на твоята възраст… не искам да имам гениално дете, искам двегодишно бебе.

Младши не отговори веднага, но след малко продължи мисълта си:

— Не мога да разбера. Спестявам ти толкова грижи, като пораствам сам… Смятах, че ще се гордееш с мен. Знаеш ли, че ми причиняваш болка, като не ме приемаш такъв какъвто съм… Виждаш единствено, че съм различен, но не забелязваш колко те обичам и какви усилия правя, за да ти се харесам. Не трябва да ми се сърдиш за това, че не съм като другите…

Жозиан избухна в сълзи и го задуши с мокри целувки.

— Съжалявам, бебето ми, съжалявам… Нека се опитаме да изживяваме мигове като този, в които изливам сърцето си и имам чувството, че си само мой, и ти обещавам, че няма повече да ти налагам присъствието на глупавия Емил.

Прозявайки се, той попита, обещаваш ли? Тя прошепна, обещавам, и той потъна в дълбок сън.

 

 

Вечерта, докато Марсел Гробз се наместваше в семейното ложе и опипваше с дебелите си пръсти, осеяни с рижави косъмчета, мекото тяло на жена си, Жозиан го отблъсна с думите:

— Трябва да си поприказваме…

— За какво? — попита той, мръщейки се.

Целия ден бе чакал приказния миг, в който ще се отпусне върху тялото на Жозиан и ще я обладае бавно, силно, ще й прошепне в ухото всичките нежни думи, които бе натрупал, докато подписваше разни документи, занимаваше се с поправката на противопожарния кран, парламентираше с китайския доставчик и производителя на кухненска мебел, който не се съгласяваше да свали процента на печалбата си.

— За сина ти. Днес го заварих да чете „Характери“ на Лабрюйер.

— Опасен е синковецът! Ох, колко го обичам! Как се гордея с него! Моят син, плът от плътта ми, моят върховен жрец!

— И това не е всичко! След като ми разказа за Лабрюйер, сподели, че искал да научи гръцки и латински, за да чете класиците в оригинал…

Марсел Гробз ликуваше и се чешеше по корема.

— Правилно! Нали е мой син. Ако ме бяха окуражавали ей тонинко, аз също щях да изуча гръцкия, латинския, литературата и хипотенузите.

— Празни приказки! Ти си бил нормално дете, аз бях нормално дете, а излиза, че сме създали чудовище!

— Не, няма такова нещо… И двамата с теб, Душко, сме възпитавани с шамари, отнасяли са се с нас като с боклуци и затова сега ние с теб си имаме едно генийче… Кажи, животът не е ли прекрасен?

— Освен че Гладис, нали я знаеш, последната ни прислужница…

Марсел не си спомняше коя точно беше Гладис. В последно време у тях се бяха извървели доста момичета. Никоя не можа да се задържи. А заплащането беше хубаво, условията на труд повече от приемливи. Жозиан беше господарка, която уважаваше домашните помощнички, не се страхуваше да мине с парцала, накиснат в белина, и ако някой дръзнеше да каже „слугинчето“, яко го отнасяше. Нали тя самата дълго време бе работила на това поприще.

— Напуснала е! И знаеш ли защо?

Марсел едва се сдържаше да не избухне в смях.

— Не — успя да издума, целият зачервен.

— Заради Младши. Искал да му чете, а тя имала да разтребва!

— Съгласи се, че да четеш художествени книги, все пак не е толкова уморително, колкото да почистваш и да лъскаш тоалетните…

— И ти започна да се изразяваш като него! Когато се запознахме, казваше „кенефа“ като всички останали…

— То е, защото… Душко, всяка вечер му чета и е нормално да се окажа под въздействието… Разбирам го хлапето, то е жадно, лакомо за знания, любопитно, иска да учи, да не се отегчава, когато му говорят… Постоянно иска да научава нови работи. Освен майка ти трябва да си като Пико Мирандола^[19].

— Тоя пък кой е? Някой твой приятел?

Марсел се разсмя гръмко и я стисна в прегръдките си.

— Престани да си напрягаш мозъка, гълъбице моя. Толкова сме щастливи тримата, а с тези въпроси току-виж си отворила пролука за нещастието…

Жозиан измърмори нещо неразбираемо и Марсел се възползва, за да сложи ръката си на гърдите й.

— Не ти ли се струва, че е много червен? — продължи Жозиан, отдръпвайки се. — Сякаш е постоянно разгневен… все едно е бесен. Страхувам се за него… Страхувам се, че няма да мога да разбирам какво говори, че ще започне да ме презира. Аз нямам диплома за висше по адмирация! Не съм учила в това училище.

— Ама на Младши не му пука, той е над тези неща! Знаеш ли какво ще направим, Душко, ще наемем частен учител, само за него. Това дете няма нужда от бавачка, то се нуждае да му дават лъжичка по лъжичка пресни знания, да му разкажат за земната кора, да го научат на гръцки, на латински, да му обяснят защо Земята се върти и защо е кръгла, и как не се побърква в безкрайния Космос. То иска да го научат да борави с линия, пергел, да прилага простото тройно правило и да изчислява корен квадратен…

— А защо се казва корен квадратен, мога ли да те попитам? Щото изобщо няма никакви корени и никакви квадрати! Не, мечо, с частен учител ще се чувствам още по-самотна и изоставена. Още по-невежа…

— Съвсем не! Ще бъде още по-добре, така и ти ще можеш да научиш разни интересни неща… Ще присъстваш на уроците и ще кокориш учудено очи, ще се дивиш на прекрасните неща, които ще се разкриват пред теб и ще разширяват кръгозора ти…

— Бедната ми глава! — въздъхна Жозиан. — Толкова кънти на кухо. На нищо не са ме научили. Да ти кажа ли какво мисля, мечо, най-голямата несправедливост на света е да не получиш тези чудни знания от малък.

— Да, затова сега ще наваксаш! И после ти ще си тази, която ще ми говори отвисоко, ще ми казва „дървеняк жалък, загубеняк!“, а аз скромно ще залягам вечер над уроците. Красавице моя, повярвай ми, не си по-глупава от сина ти, това дете небето ни го изпрати, за да ни образова, да ни издигне… То е различно. Нека да е различно! Не ми пука. Такова го искам! Ако имаше три крака и само едно око, пак щях да го искам! На теб да не би да ти трябва дете с печат „нормално“? Писна ми от калъпа! Той произвежда магарета, които мрънкат и не са способни сами да мислят. Трябва да й видим сметката на нормата, да я разчупим, да я прецакаме! Да вървят по дяволите майките с нормални отрочета! Те понятие си нямат какво съкровище притежаваме, не могат да си го представят, защото имат наочници. Затова пък ние… Какъв свеж полъх!

Какво огромно щастие! Каква божествена изненада, всеки миг от деня! Хайде, ела тук, дундичке, престани да се тревожиш, ще ти доставя небивало опиянение, ще те въздигна до небесата, кукличката ми, крехката ми ярчица, прекрасната ми красавица, моята женичка, ти си моят покрив, моят корен квадратен, моята лъстива любовница…

Бавно, от дума на дума, Душката се отпусна, бръчките й се изгладиха, тя се засмя, остави се рижавият й великан да я грабне задъхано и двамата се изкатериха по стълбата на удоволствието, пъшкайки и пъхтейки сладострастно.

 

 

На другата сутрин, докато закусваха, звънна адвокатът на Анриет. Анриет Гробз, Плисоние, по името на първия си съпруг, покойник, и майка на Ирис и Жозефин Плисоние, сключила втори брак с господин Марсел Гробз, била готова да сложи подписа си под документите за развода. Беше клекнала пред аргументите на Марсел Гробз и молеше само за едно: да си запази името.

— И защо иска да си запази твоето име Клечката за зъби? — попита с подозрение Жозиан, все още разглобена от страхотната любовна нощ. — Нали го ненавиждаше това име, нали й се повръщаше от него. Мирише ми на гнило тази работа, пак ще ни изиграе някакъв номер, ще видиш…

— Няма такова нещо, прелест моя! Тя се предаде, това е най-важното! Не търси под вола теле! Ти си непоправима, винаги когато се задъхваме от щастие, на теб ти се привижда дяволът с щръкналите му рогца.

— Да не очакваш да се е превърнала в агънце! Не на мене тия. Щото вълкът козината си мени, ама нрава си никога. И да ти кажа, човек с по-зъл нрав не съм срещала…

— Нали ти казвам, че вдига бяло знаме, предава се… Накарах я да се търкаля в прахта, да гълта прашинка по прашинка, докато се задави, и ето сега моли за милост…

Марсел Гробз кихна, извади от джоба си голяма карирана кърпа и шумно се изсекна. Жозиан сбърчи нос.

— Къде са хартиените кърпички, които ти дадох? Да не са за мухите?

— Ама, Душко, свикнал съм с карираната си кърпа, харесвам си я…

— Тя бъка от зарази, истински развъдник на вируси! И се погледни само на какво приличаш! На селянин със сабо.

— Аз не бих се срамувал да съм селянин… — отвърна Марсел и побърза да пъхне кърпата в джоба си, преди Жозиан да я е грабнала.

Миналата седмица бе изхвърлила на боклука цяла дузина такива кърпи.

— И щял да наема частен учител на сина си! И се прави на разните му там Пикове и Мирандоли! Няма що, страхотно ще впечатлим ходещата енциклопедия с карираните ти носни кърпи и тирантите ти!

— Още днес ще разбера откъде да го намеря тоз учител — рече Марсел, очарован от новия обрат в разговора.

— И не забравяй да му поискаш препоръчителните писма! Не желая да си имам работа с някой напудрен маркиз или брадат марксист. Да ми изкопаеш отнякъде един изпитан стар речник, та да мога да съм наясно какви ги приказва, когато си отвори устата…

— Значи, си съгласна?

— Може и така да се каже… Само че искам да го видя, преди да си кажа мнението. Щото може да се окаже някой шпионин на Клечката за зъби, хич няма да се учудя…

* * *

Наистина ли трябва да казваме истината, цялата истина?, недоумяваше Шърли, без да откъсва очи от Гари, който разтреби масата, изчегърта тавата от лазанята, напълни я с топла вода и цръкна в нея струйка от препарата за миене на съдове. Създаваме ли щастие, казвайки истината? Не съм много убедена… Сега ще проговоря и нищо няма да е както преди.

Седим си двамата тук, спокойно споделящи изработените си навици, познавам движението, с което ще се обърне, знам на кой крак ще се опре, коя ръка ще протегне, как ще извърне глава към мен, ще повдигне едната си вежда, ще отметне с ръка кичур коса, всичко това ми е познато, то съставлява моя обичаен пейзаж.

Вечерята приключи под музикалния съпровод на Глен Гулд, лазанята беше неимоверно вкусна, направо да си оближеш пръстите. Прокашляме се едновременно, свързани сме.

И след две минути и половина…

 

 

Ще заговоря, ще натрупам купища думи помежду ни, ще въведа един чужд човек и вече нищо няма да е както преди. Може би истината е от полза за този, пред когото я разкриват, но тя е изпитание за човека, който я облича в думи. Когато разкрих „истината“ за моето раждане на мъжа в черно, той започна да ме шантажира. Изработи си месечна рента в замяна на мълчанието си^[20].

Сутринта по пътя към езерото в Хампстед мина покрай голямо рекламно пано, което възхваляваше качествата на някакви джинси: „Истината за мъжа е в това, което крие“. И отдолу: „Не прикривайте повече силуета си, подчертайте го с джинсите…“. Марката изхвръкна от ума й, но думите я преследваха през целия път, докато въртеше педалите, и след като завърза колелото си при оградата, едва не пропусна мъжа с плетената шапка и кадифения панталон, който тъкмо си тръгваше.

Damned!

Усмихнаха се, разминавайки се. Той потри носа си с грубата кожена ръкавица и кимна, сякаш я подканваше, ще видите колко е приятна водата. Тя остана със зяпнала уста и в ума й отново проблесна фразата: „Истината за мъжа е в това, което крие“. Какво ли криеше този широкоплещест мъж с добродушна усмивка? Мъжът, до когото ужасно й се искаше да се притисне. А може би не криеше нищо и именно затова толкова силно й се искаше да се гушне в него…

 

 

Ако в този момент й бе подал ръка, щеше да го последва, без да се замисли.

 

 

Шърли въздъхна и изтри с палец капката доматен сос върху красивата мушама, която Гари бе донесъл от Париж.

Сети се за доклада, който предадоха снощи: „Как да прогоним пестицидите от нашите чинии“. Какъв смисъл има да се ядат зеленчуци и плодове, ако се окажат вредни за здравето? В чепка грозде, произведено от страна — членка на ЕС, откриха шестнайсет отровни вещества. Оказва се, че се сражавам срещу вятърни мелници.

Тя погледна Гари, който беше натрупал чиниите в мивката, знак, че отлага миенето и че обещаният разговор следва да започне веднага.

Гърлото й сякаш беше запушено с памук. Езикът, дробовете, вътрешностите й пресъхнаха. Тя преглътна с усилие.

— Ще ми направиш ли билков чай?

— Мащерка, розмарин, мента?

— Нямаш ли върбинка?

— Изреждам ти трите вида, които имам, а ти ми искаш четвърти, точно този, който нямам…

Изглеждаше леко раздразнен. Или може би напрегнат.

— Добре, добре. Ще пия мащерка…

Сложи вода да се стопли, извади чайник, пакетче мащерка, чаша. Резките му движения издаваха припряност, бързаше да седне насреща й и да започне да я разпитва. Бе проявил достатъчна учтивост, като я остави да се навечеря спокойно.

От стената я гледаха афиши на Боб Дилан и Оскар Уайлд. Боб имаше уморен вид и гледаше сериозно, Оскар се усмихваше леко двусмислено и на нея й се прииска да му залепи два шамара. Попита:

— Срещна ли се с преподавателя по пиано?

— Да, днес следобед… много е симпатичен. Отидох при него в Хампстед, недалече от мястото, където ходиш да плуваш. Живее в едно от ателиетата с изглед към езерото… Сигурен съм обаче, че не кисне от рано сутрин в ледената вода, не е препоръчително за ставите!

— А аз за разлика от него мога на воля да си ги съсипвам…

— Не съм казал такова нещо! Хайде сега! Всичко приемаш наопаки!… Relax, mummy, relax… Ставаш наистина голяма гаднярка!

Шърли предпочете да се престори, че не е чула. Ако започнат да се карат за речника му, разговорът ще се осуети. Отбеляза си все пак да му напомни по-късно да избягва подобни думи.

— И кога започваш?

— Понеделник сутрин.

— Толкова скоро…

— Учебната година вече е започнала, затова, ако искам да наваксам пропуснатото… Урок през ден у него, през останалото време ще работя вкъщи минимум пет часа дневно… Както виждаш, проявявам сериозен интерес към пианото.

— Колко взема?

— Стара майка плаща.

— Не ми харесва тази работа, Гари…

— Тя ми е баба все пак!

— Все едно ме изхвърляш от живота си…

— Престани с твоята мнителност! Разтревожена си, защото предстои сериозен разговор, и се засягаш от най-дребното нещо… Relax…

Той покри ръката й със своята.

— Хайде, давай… Колкото по-скоро, толкова по-бързо ще спадне напрежението.

— Добре, съгласна съм… Е, няма да отнеме много време. Съжалявам, не е особено романтично, пък и не подхожда за роман.

— Не очаквам никакъв роман, искам факти.

— Добре тогава… Всъщност мога да изпия чаша вино. Остана ли малко?

Тя поднесе чашата си и Гари изпразни бутилката до последната капка.

— До края на годината булка или люлка! — отбеляза той с усмивка.

— Нито едното, нито другото — измърмори тя.

 

 

Пийна глътка вино, повъртя я в устата си, преглътна и се хвърли в дълбокото.

— Трябва да съм била шестнайсетина годишна, когато дядо ти ме изпрати в Шотландия. Отначало в един пансион с много строг режим, след това в университета в Единбург. Защото, докато бях в Лондон, животът му се стъжваше. Бягах от къщи, връщах се, да кажем, подпийнала, надупчих си носа с безопасни, полите ми бяха с размерите на салфетки и пушех трева, с която усмърдявах достолепните коридори на двореца. Не смогваше да съчетава длъжността си на главен шамбелан с бащинските си задължения. Беше още по-притеснително, защото живеехме в Бъкингам и ако избухнеше скандал, щеше да навреди на кралицата. Затова ме изпратиха в Шотландия. Там продължих да си живея живота и дори успявах да си вземам изпитите от раз. И най-важното, след около година се запознах с едно момче, красив шотландец, Дънкан Маккалъм, издънка на богат род със замък, чифлици, гори…

— Стара шотландска фамилия?

— Не ме интересуваше родословното му дърво. По онова време не ни беше грижа за произхода, не искахме визитни картички… Виждаш някого, харесва ти, прекарваш нощта с него и после — довиждане, ако случайно отново се срещнете, отново може да преспите или пък не, според зависи. С баща ти го направихме много пъти…

— Той как изглеждаше?

— Ами… да кажем, че много приличаш на него. Няма да се затрудниш да го разпознаеш, ако го срещнеш… Висок, с кестенява коса, дълъг нос, зелени или кафяви очи, според настроението, рамене на играч на ръгби, усмивка, с която може да ти свали звездите, с една дума, красавец… В него имаше нещо неустоимо. Не си задаваш въпроса дали е умен, добър, смел, искаш само да се хвърлиш в прегръдките му. Не бях единствената… Всички момичета го преследваха. Ах, да… на бузата му имаше тънък и дълъг белег, разказваше, че се дуелирал с пиян руснак в Москва… Не вярвам да е ходил в Москва, обаче беше впечатляващо, момичетата припадаха и искаха да докоснат белега му…

— Сигурна си, че съм от Дънкан Маккалъм, а не от някой друг?

— Бях влюбена, всъщност си забранявах да използвам тази дума! По-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да призная, че изпитвам подобно буржоазно чувство. Сигурна съм обаче, че докато се срещах с него, не спях с никой друг…

— Какъв късмет!

— Може да се каже, че си дете на любовта… Поне от моя страна.

— Странна любов — въздъхна Гари, — според мен доста претупана работа…

— Бяха трудни времена… светът изживяваше края на седемдесетте години, отърсваше се от епохата на „цветя в косите, да се обичаме едни други“ и се връщаше към действителността. А действителността съвсем не беше весела. Беше по времето на Маргарет Тачър, пънкарите и култовата им група „Клаш“, големите стачки, всеобщото отчаяние. Смятаха и пееха, че светът е скапана работа, както и любовта впрочем.

— А той какво каза, когато разбра…

— … Бяхме в една кръчма, беше събота вечер, бях го търсила целия ден, за да си поговорим за това… Беше с приятели, с халба бира в ръка, отидох при него… леко треперех… Надвеси се над мен, прегърна ме през раменете с една ръка и аз въздъхнах с облекчение, казвайки си, няма да съм сама. Той ще ми помогне, каквото и да решим. Съобщих му новината и с най-омайващата си усмивка, онази, с която сваляше звездите, той ми заяви, честно казано, скъпа, това си е твой проблем, и безцеремонно ми обърна гръб, продължавайки да говори с приятелите си. Направо ме уби.

— Дори не е изразил желание да ме види?

— Напусна ме, преди да се появиш на бял свят! Когато случайно се виждахме, не ми говореше. Дори когато коремът ми стана като тъпан!

— Но защо?

— Заради една-единствена причина — заради нещо, което се нарича чувство на отговорност и от което бе напълно лишен…

— Искаш да кажеш, че не е свестен човек?

— Нищо не казвам, само констатирам…

— И ти ме роди…

— Знаех, че ще те обичам до полуда, и се оказах права…

— И после?

— Родих съвсем сама. В болница. Отидох пеша и се прибрах вкъщи по същия начин. Записах те с моето име. Много скоро след това се върнах в университета. Оставях те сам в малката ми стая. Живеех при една много мила госпожа. Тя много ми помагаше, гледаше те, сменяше ти пелените, даваше ти биберона, пееше ти песнички, когато ходех на лекции…

— Как се казваше?

— Госпожа Хауел…

— Госпожа Хауел?

— Да. Много те обичаше, много. Плака, когато си тръгнахме… Трябва да е била четирийсетгодишна по онова време. Нямаше съпруг, деца, познаваше баща ти, беше от същия край. Майка й работела в замъка, баба й също. Казваше, че той е негодник, че не ме заслужава. Обичаше да пийва, но беше от кротките… Ти беше идеалното бебе. Никога не плачеше, непрекъснато спеше… Когато дядо ти дойде да ме види в Шотландия, изпадна в шок. Не му бях казала нищо. Той ни отведе двамата със себе си в Лондон… Ти беше на три месеца.

— И моят… повече никога не ти се обади?

— Никога.

— Дори чрез тази госпожа Хауел?

— Нито веднъж не дойде да те види, не ме попита за адреса ми, когато си тръгнах. Ето това е всичко. Не е нещо, с което да се похваля, но това е положението…

— Бях си представил, че имам по-бляскав произход… — прошепна Гари.

— Съжалявам… Отсега нататък сам трябва да направиш живота си бляскав…

 

 

Двайсет години по-късно бих могла да даря пораснал, готов, отгледан син на този недостоен човек. Син, за когото не е пролял капчица пот, не си е нарушил съня нито за час. Не е трепнал, взирайки се в термометъра. Не е спестил пукната пара. Не е виждал нито един ученически бележник. Не го е държал за ръката при зъболекаря.

Пораснал син, готов да бъде обичан. Ще казва „Моят син!“, представяйки го.

Аз съм бащата. Аз съм майката. Аз съм и майката, и бащата.

Той е бил само приносител на сперматозоиди. Забързан да стигне до оргазма и да си тръгне.

 

 

Ортанс Кортес не познаваше страха.

Ортанс Кортес презираше страха.

Ортанс Кортес се отвращаваше от това чувство. Страхът, заявяваше тя, е като бръшлян, който се е разпрострял в главите ни. Забил надълбоко извитите си като нокти корени, той се разлиства, разраства се и бавно и постепенно ни задушава, удушава ни. Страхът е бурен, а бурените, както се знае, трябва да се изскубват, да се унищожават с пестициди.

Пестицидът, който употребяваше Ортанс Кортес, се казваше изтласкване. Когато доловеше как в нея се надига опасната вълна на страха, тя отблъскваше опасността, притискаше я в ъгъла… фиксираше я право в очите, твърдеше: „Изобщо не ме плашиш. Изобщо не ме плашиш, плевел гаден, ей сега ще те изтръгна от корен“.

И нещата се оправяха.

За Ортанс Кортес.

От малка беше започнала да тренира, заставяше се да се прибира сама от училище, по мръкнало. Не позволяваше на майка си да я взема. Беше скътала една вилица в джоба на палтото си. Вирнала глава, въоръжена с вилицата, тя крачеше с чанта на гръб. Готова да се отбранява. Изобщо не ме е страх, повтаряше си тя в припадащата нощ, когато пред очите й започнеха да мержелеят неясни сенки на вълчи муцуни.

 

 

С времето вдигна летвата по-високо.

Замахна с вилицата, когато едно момче се опита да я целуне насила. Заби я в бедрото на един здравеняк, който й препречи пътя по стълбите, искайки две евро, за да я пусне. След това я заби в окото на оня, който се опита да я замъкне в мазето.

Скоро вилицата се оказа ненужна.

Беше си създала име.

Единственият въпрос, който Ортанс си задаваше, докато се учеше да побеждава страха, бе защо само тя бе възприела този начин на действие.

Изглеждаше от просто по-просто.

И въпреки това…

Долавяше как всички наоколо шепнат: страх ме е, страх ме е. Страх ме е, че няма да се справя, страх ме е, че парите няма да ми стигнат, страх ме е, че няма да ме харесат, страхувам се да кажа „да“, да кажа „не“, страх ме е, че ще ме боли. И тъй като хората постоянно се страхуваха, им се случваше най-лошото. Защо майка й, зрял човек, който би трябвало да я защитава, трепереше при мисълта, че има да връща заем, стряскаше се от мъж с плашеща външност или от листо, танцуващо на вятъра? Ортанс недоумяваше. Беше решила да не мисли по тези въпроси, а да върви неотклонно напред.

Да върви напред. Да учи. Да успее. Да не позволява на емоциите, страховете и желанията да й пречат, да я натоварват, защото те са само паразити, нищо повече. Все едно че дните й са преброени. Все едно че няма право на грешен ход.

Вилицата на Ортанс пропусна едно-единствено предизвикателство: смъртта на баща й, изяден от крокодил в езеро в Кения. Колкото и да си повтаряше: Антоан, крокодил, не ме е страх, случваше се да сънува кошмари, в които издъхваше, смачкана от хиляди зъби. Никога!, възмущаваше се тя, отваряйки очи, плувнала в пот, никога! Обещаваше си да подсили още повече стоманената си черупка, за да издържи и да се съпротивява. Да се съпротивява. Трудно заспиваше отново. В тъмнината на стаята й се привиждаше дебнещо, жълто крокодилско око…

След като Гари Уорд я изостави насред улицата, като преди това бе накарал сърцето й лудо да затупти и тялото й да завибрира от тъмно желание, след като я бе целунал така, че тя изгуби и ума, и дума, Ортанс отблъсна образа на Гари, отдалечи го от себе си, трезво го подложи на безпощадна дисекция и реши, че най-умният ход бе да изчака. Да изчака да й звънне на другия ден.

 

 

Той не звънна на другия ден, нито на по̀ другия, нито следващите дни.

И тя го зачеркна от списъка си.

Животът й не зависеше от Гари Уорд. Животът й не зависеше от една целувка на Гари Уорд, от удоволствието, избликнало онази нощ от устните на Гари Уорд. Животът й зависеше единствено от нейното лично желание — желанието на Ортанс Кортес.

Тя трябваше само да изрази ясно желанията, стремленията си, за да се осъществят по силата на непреклонната й воля.

Гари Уорд беше невъзможен, непредвидим, дразнещ, отвратителен.

Гари Уорд бе съвършен.

Тя искаше точно него. Щеше да го има.

По-късно.

Този ден, докато пътуваше по северната линия, отбелязана с черно на картата на метрото, линията, която я отнасяше от училище до голямата къща, в която живееше с четирима наематели — само момчета — Ортанс прочете хороскопа си в един „Лондон Пейпър“, който се търкаляше на седалката. В рубриката „Чувства“ пишеше: „И тъй като тази връзка ви тежи, прекъснете я. Ще я подновите по-късно“.

Виж ти, виж ти, промърмори тя, сгъвайки вестника, ето го решението — щеше да го забрави.

Като изключим решителността и вилицата в джоба й, онова, което спасяваше Ортанс Кортес, бе високото й мнение за себе си. Мнение, според нея напълно оправдано от усилията, които полагаше, и от работата, която вършеше. Не съм мързелана, не си губя времето, не се размотавам, боря се да се домогна до това, към което се стремя, и ще бъде съвсем справедливо да бъда възнаградена.

Понякога се питаше дали би хвърляла толкова сили и упорство, ако съдбата не беше благосклонна към нея.

Признаваше, че не е съвсем сигурна.

Нуждаеше се от резултати, за да продължи да върви напред. Колкото повече й се усмихваше съдбата, толкова по-големи усилия полагаше. Едно любовно изживяване с Гари щеше да я отклони от целта й, мислеше тя, обхождайки с очи спътниците си. Може би щях да стана като това момиче, изложило на показ зачервените си бедра изпод червената си минипола, или онова другото, което дъвче дъвка, разказвайки за вечерта си с Анди: и той ми каза… тогава аз му казах… и тогава той ме целуна. И после го направихме… и после той не се обади повече… и как да постъпя? Две нещастни жертви, които повтаряха като папагали тъпите реплики на любовните си поеми. Като не си позволявам да обичам, не поемам риска да се окажа нелюбима. Такива са мъжете — колкото повече ги обичаме, толкова по-хладно се отнасят към нас. Това е стар природен закон. Тъй като не обичам никого, се оказвам заобиколена от безброй поклонници, сред които при случай си избирам някого.

 

 

Целувката на Гари в тъмната лондонска нощ на фона на потрепващите листа на дърветата в парка я бе смутила. Беше я извадила от равновесие. За малко да се превърна във влюбено нищожество. Аз не съм нищожество. Не пуша, не пия, не се дрогирам, не свалям мъже. В началото беше поза, не исках да приличам на останалите, сега вече е моят избор, така печеля време. Едва след като постигна целта си — да отворя модна къща, да направя собствена колекция, — ще обърна поглед към другите. Засега цялата ми енергия трябва да бъде подчинена на волята ми за успех. Да създам собствена фирма, да проявявам отвратителен характер, да се превърна в Коко Шанел, да наложа собствен моден стил, въпреки че, призна си тя в неочакван порив на трезвомислие, имам още много да уча. Знам обаче какво искам: върховна елегантност, чиста класика, нарушавана единствено от един-два небрежни детайла. Които да сринат чистотата, да я омърсят. И да я извисят благодарение на мен. Да овладея линията, рисуването, детайла и после да внеса смут и объркване, разрязвайки целомъдрената творба. Удар с нож в непорочността.

Тя потръпна и дълбоко въздъхна. Нямаше търпение да започне работа. И без това, разсъждаваше тя, единствено работата ме вдъхновява… Човешката плът ми се вижда твърде безцветна, сравнена с моите замисли.

Слезе на спирка „Ейнджъл“, подхлъзна се на опаковка от макдоналдс, едва не падна и изруга. Мина покрай веригата ресторанти „Готово за ядене“ и сви рамене презрително. Какво тъпанарско име! Извървя последните метри до къщи, продължавайки да си разказва приказката за социалното си издигане. Стигна до опияняващия момент, в който приема журналисти от цял свят, за да говори за колекцията си, със сако и шалвари от вълнен креп в опушено синьо, със сандали „Живанши“, отключи вратата, влезе и бе посрещната от заядливата забележка на Том:

— Ортанс! Ти си отврат!

Изгледа студено Том. Рус англичанин с редичка брадица, дълъг и вечно запотен, който обикновено я гледаше с поглед на басет, устремен към пълна купа с ядене, далече от неговия обсег.

— Какво е станало, Томи? Прибирам се след десет часа лекции и не съм в настроение да слушам оплакванията ти…

Окачи палтото си в антрето, развърза дебелия бял шал, който бе увила няколко пъти около врата си, остави чантата си, преливаща от книги и папки, и тръсна тежките си светлокафяви къдрици под носа на свития и според нея безобиден младеж.

— Забравила си в банята тампона си!

— Аха! Съжалявам. Вероятно съм мислела за нещо друго и…

— Само това ли ще ми кажеш!

— Томи, скъпи, нима не знаеше досега, че всеки месец жените губят кръв и това явление се нарича месечен цикъл?

— Това не означава, че трябва да сееш тампоните си из банята!

— Съжалявам, повече няма да се повтори… Колко пъти искаш да го кажа?

Тя му се усмихна с най-милата си изкуствена усмивка.

— Ти си мръсна егоистка, дори не си помислила за нас, момчетата!

— Два пъти се извиних, смятам, че е достатъчно, нали? Няма да седна да се разкайвам и да си посипвам главата с пепел! Не е трябвало да го правя, вярно, но вече е късно, какво искаш? Да те целуна в замяна? Изключено. Мисля, че бях пределно ясна по въпроса: никакви плътски контакти между нас. Как мина денят ти? Сигурно обстановката в службата е мъчителна с тези зигзази на борсата? Да не би да са те изхвърлили? Или напротив… Нека отгатна: изхвърлили са те и сега си го изкарваш на мен…

Бедният младеж едва не се задави от наглостта на Ортанс, след което продължи да се възмущава, повтаряйки непрекъснато думата „тампон“.

— Виж какво, Томи, престани! Ще ме накараш да си помисля, че не си знаел думата „тампон“, преди да попаднеш на моя… Ще се наложи да свикваш, ако искаш някой ден да имаш връзка с момиче… Истинско, имам предвид… не някоя повлекана, на която да запретнеш полата мъртво пиян в събота вечер…

Той млъкна и обърна гръб, мърморейки, какво ужасно момиче! Истински Нарцис в пола! Твърдо бях решил да не допускам никакво момиче в тази къща! Колко съм бил прав!

Ортанс го проследи с поглед, провиквайки се:

— Нека ти кажа нещо. Този, който не се съсредоточава върху себе си, не постига нищо в живота. Ако на двайсет години не съм Нарцис, на четирийсет ще свърша в манастир, а за такова нещо и дума не може да става! Трябва да вземеш пример от мен, вместо да ме критикуваш! Петдесет лири на час, за теб специална цена, ако се договорим за определен брой часове!

И тя пое към кухнята да си направи кафе.

Предстоеше й дълга нощ. Утре трябваше да предаде проекта си. Заданието гласеше: „Нарисувайте тоалет в три основни цвята: черно, сиво и морскосиньо, като започнете от обувките и стигнете до очилата, дамската чанта, шала и различните аксесоари“.

Тримата й съквартиранти я чакаха, застанали до кафе-машината.

Питър, Сам и Рупърт.

Сам и Рупърт работеха в Сити, където положението беше доста напечено. Вечер се прибираха все по-късно, намръщени, изброяваха имената на уволнените колеги, наливаха се със силно кафе. Сутрин ставаха все по-рано. Четяха обявите за работа и стискаха зъби.

В кухнята бе тихо като в църква, само дето не се чуваше как миряните прехвърлят зърната на броеницата. Всички гледаха печално и намръщено.

Ортанс си взе една капсула с черно капаче, за да си направи силно кафе, и пусна машината в пълна тишина. Отвори хладилника, извади бялото меко сирене с ниско съдържание на мазнини и резен шунка. Имаше нужда от протеини. Сложи сиренето в чиния, наряза шунката на тънко. Все така тъжни и намръщени, тримата млади мъже не я изпускаха от очи.

— Какво има? — попита тя накрая. — Да не би мисълта за тампона да ви пресече апетита? Не сте прави. И да ви осветля, тампоните се разграждат и не замърсяват околната среда…

Мислеше, че с духовитата си забележка ще ги развесели и ще разведри обстановката.

Те свиха рамене и продължиха да се цупят.

— Не предполагах, че сте такива нежни души, момчета… Аз виждам мръсните ви гащи, хвърлени по ъглите, сблъсквам се с миризливите ви чорапи, с небрежно метнатите на показ презервативи в кофата за боклук, натрупаните чинии в мивката, мокрите чаши от бира, които оставят кръгчета навсякъде, и дума не казвам! Или по-точно, казвам си, че това им е в природата на момчетата, където минат, оставят след себе си кочина. Не съм имала брат, но откакто живея с вас, започвам да добивам смътна представа за нещата…

— Сестрата на Том умря, самоубила се е сутринта… — прекъсна я Рупърт, размазвайки я с поглед.

— Аха! — каза Ортанс с пълна уста. — Значи, заради това се нахвърли отгоре ми… Пък аз си мислех, че са го изхвърлили от банката… И защо се е убила? Любовна мъка или страх от провал?

Те я изгледаха, шокирани. Рупърт и Сам скочиха едновременно и напуснаха кухнята в знак на неодобрение.

— Ортанс, ти си чудовище! — възнегодува Питър.

— О, я стига! Изобщо не познавах сестрата на Том! Да не би да искаш да заридая и да започна да си скубя косата?

— Бих искал да проявиш малко съчувствие…

— Ненавиждам тази дума! Вони! Свършили сме захарта? Така е, ако аз не мисля за всичко в тази къща, нещата отиват на…

— Ортанс! — изръмжа Питър, удряйки с юмрук по кухненската маса.

Питър беше тъмнокос, сух и нервен. Беше на двайсет и пет, с лице, нашарено от белези от акне, с хлътнали бузи. Носеше малки очила с железни рамки и следваше машинно инженерство. Ортанс така и не разбра какво точно означаваше това. Кимаше, когато той й заговореше за скици и чертежи, за проекти, за експерименти и двигатели, понеже бе решила, че не си заслужава да се задълбочава в темата. Запозна се с него във влака „Евростар“, беше се натоварила с три големи чанти. Той й бе предложил помощта си и тя му бе подала двата по-тежки сака.

Благодарение на Питър Ортанс успя да се настани в къщата. Той се беше борил, за да убеди приятелите си да приемат при тях момиче. Ортанс харесваше идеята да съжителства с момчета, предишните й съквартирантски експерименти с момичета се оказаха несполучливи. Момчетата, ако не се смятат немарливостта и безпорядъкът, който оставяха след себе си, бяха много по-лесни за съжителство. Наричаха я „Принцесо“, поправяха радиаторите и отпушваха мивките. Освен това и тримата бяха леко влюбени в нея… Поне до тази вечер… сега, разсъждаваше тя, ще се наложи доста да се поизмъча, докато си възвърна позициите. Пък и имам нужда от тях. Имам нужда да продължа да живея тук, имам нужда от подкрепата на Питър, когато имам проблеми. Освен това сестра му е костюмиерка в някакъв театър и някой ден може да ми потрябва. Успокой се, момиче, успокой се и прояви някакъв интерес към съдбата на бедната девойка.

— Да, така си е! Тъжно е. Тя на колко години беше?

— Престани с този изкуствен тон, не се преструвай, че се интересуваш, защото така звучиш още по-ужасно!

— Ама какво искаш да кажа? — попита тя, разтваряйки широко ръце с притеснен вид. — Не я познавах, казвам ти, никога не съм я виждала… даже на снимка! Искаш от мен да се преструвам, а като го правя, пак ме одумваш!

— Бих искал да проявиш за миг малко човечност, но вероятно искам прекалено много…

— Вероятно. Отдавна съм се отказала да се интересувам от мъката по света. Прекалено много е и няма да смогна. Стига, Питър, питам те сериозно защо се е убила…

— Изгубила е всичките си пари на борсата… и парите на немалко хора, които е управлявала…

— Аха…

— Скочила от покрива на кооперацията, в която живеела…

— Висока ли е?

И понеже той отново я прониза с поглед:

— Искам да кажа… на място ли е издъхнала?

Той схвана объркването й и реши да премълчи.

Винаги става така, когато човек се преструва — не изглежда убеден и това веднага проличава.

— Да. Почти веднага. Благодаря, че попита.

Тя поне не е страдала, каза си Ортанс. Може, докато е падала, да е съжалила… Да е пожелала да се върне обратно или да спре по пътя… Сигурно е отвратително да свършиш по този начин, размазан на тротоара. Представляваш страшна гледка. В погребалната агенция запечатват ковчега, за да не те види никой. Отново се сети за баща си и лицето й се изкриви.

— Ортанс, трябва да се промениш…

След минута мълчание той добави:

— Аз толкова се борих, за да те приемат в този дом…

— Знам, знам… но съм си такава. Не мога да се преструвам.

— Не можеш ли да бъдеш мила? Малко поне?

Чувайки думата „мила“, Ортанс, отвратена, изкриви устни. Ненавиждаше тази дума. И тя вонеше ужасно. За миг се замисли, притеснена от настоятелния и строг поглед на Питър.

Какво ли трябва да прави човек, за да бъде „мил“? Никога не съм опитвала този трик. Мирише ми на шашма, на душевен смут, загуба на енергия и всякакви неща от този сорт.

Дояде сиренето, шунката, изпи си кафето. Вдигна глава. Погледна право в очите Питър, който очакваше отговор, и на един дъх изрече:

— Съгласна съм да бъда мила, но не искам да се забелязва… Става ли?

* * *

Дойде денят, в който Жозефин трябваше да защити хабилитационния си труд.

Денят, в който след дълги години учене, посещаване на всякакви лекции, семинари, ровене по библиотеки, писане на публикации, книги, статии, щеше да застане пред журито и да се пребори за труда си.

Научният й ръководител бе решил, че е готова. Определиха й дата: седми декември. Уговориха се всички членове на журито да получат още през септември по един екземпляр от труда на Жозефин, за да имат достатъчно време да се запознаят с него, да го проучат, да го анотират.

Според регламента й се отпускаха трийсет минути, за да се представи, да запознае журито с творческия си път, проведените изследвания, етап по етап, автор по автор и още трийсет минути, за да отговори на въпросите.

Процедурата щеше да започне в четиринайсет часа и да приключи в осемнайсет, след което щяха да обявят резултата и да изпият по чаша вино, почерпка от кандидатката.

Такъв беше протоколът.

 

 

Жозефин беше тренирала като за спортно състезание. Написа триста страници увод. Изпрати по един екземпляр на всеки член на журито и депозира един във факултета.

Защитата беше публична. В залата щяха да присъстват шейсетина слушатели, повечето колеги. Тя не покани никого. Искаше да бъде сама. Сама пред журито.

Цяла нощ не си намери място в леглото, не мигна. Става на три пъти, за да провери дали папката наистина беше на малката масичка в хола. Провери дали някое листче не бе изчезнало. Препрочете съдържанието. Прелисти отделните глави.

Всяка тема вървеше гладко. „Обем и смисъл“, препоръчваше й научният ръководител.

Постави ръце с разперени пръсти върху огромната папка. Седем хиляди страници. Седем кила и половина. „Положението на жената в градовете и селските райони на Франция през дванайсети век“. Петнайсет години труд, изследвания, публикации във Франция, Англия, Германия, САЩ, Италия. Изнесени от нея лекции, издадени статии, отваряше наслуки страниците и се зачиташе: „… женският труд в тъкачниците… Жените работели наравно с мъжете…“ или „икономическият обрат от 1070 до 1130 година във Франция… първите признаци на подем в градовете… разпространението на парите в селските райони на страната… на панаирите в Европа… първите катедрали…“, или финалната статия, заключението, в което правеше сравнение между дванайсети и двайсет и първи век… Парите стават всесилни, изместват стоковата размяна, променят постепенно отношенията между хората, между жените и мъжете, обезлюдяващите се села, разрастващите се градове, Франция, която се отваря за чужди влияния, развитието на търговията, жената, която заема своето място, вдъхновява трубадурите, пише любовни романи, превръща се в център на вниманието на мъжа, който става изтънчен, изискан… Влиянието на икономиката върху социалния статус на жената. Икономиката, която облагородява нравите или, обратното, прави хората по-груби?

Това бе нейната глава в малката книжка, дело на авторски колектив, публикувана от издателство „Пикар“, от която се продадоха две хиляди екземпляра. Истински успех за университетска публикация.

Мисълта за това скромно и блестящо книжле я накара да се почувства по-уверена. Заспа, загледана в светещия екран на електронния будилник: 4:08.

 

 

Приготви закуската.

Събуди Зое.

— Мисли за мен, мила, мисли за мен следобед, между два и шест часа, когато ще застана пред журито.

— Защитата ли?

Жозефин кимна.

— Страх ли те е?

— Малко…

— Всеки по реда си — отвърна Зое, целувайки я. — Всичко ще мине добре, мамо, не се притеснявай, ти си най-добрата…

Жозефин обърса с пръст следите от конфитюр по лявата буза на Зое и я целуна.

 

 

Към обяд вече бе готова.

Провери за последно дали е подредила всичко в папката, гризейки кожичките на ноктите си.

Пусна радиото, за да се разсее, да затананика някоя песен, да се разсмее на сполучлива шега, да чуе новините. Попадна на предаване за психическата устойчивост. Някакъв психиатър обясняваше, че малтретираните деца, които са били бити, пречупени, насилвани, измъчвани, били склонни в зряла възраст да се възприемат като предмети. Недостойни за обич предмети. Били готови на всичко, само и само да бъдат обичани. Да правят шпагат, да се премятат във въздуха, да издължават врата си, за да стане като на жирафа, да се нашарят на райета като зебрата, какво ли не…

Жо гледаше папката, поставена в голямата шарена торба от веригата магазини „Ю“, и отпиваше от голямата розова чаша…

Декември с типичната си почти бяла светлина. Лъч студена светлина, разцепил кухнята, осветяваше крака на масата. Фини прашинки танцуваха из него, както в сноповете светлина на автомобилните фарове…

Скоро щяха да станат четири месеца…

Четири месеца, откакто Ирис си замина, валсирайки в гората…

Преди броях дните и седмиците, сега вече стават месеци.

„Тези деца, продължаваше гласът от радиото, порастват и стават зрели хора, които толкова силно се нуждаят от обич, че са готови на всичко, за да им подхвърлят някоя трошица. Готови да забравят, да възприемат чуждото желание, да се разтворят в него… За да ги харесат, да ги заобичат най-сетне!

Тези деца, продължаваше гласът, са първите жертви на сектите, лудите, мъчителите, покварените или, обратното, те се превръщат в оцелели по чудо хора, които се изправят, горди и силни.

Едното или другото.“

Жозефин слушаше и мислеше за сестра си. Опитваше се с всички сили да проумее.

„Готови на всичко, за да бъдат обичани…“, повтаряше мъжът по радиото.

„Липсва им достатъчно самоувереност, за да отстояват мнение, да изразят съмнение, несъгласие с думите на другите, да защитят територията си… Когато човек се обича, той се уважава, знае как да се отбранява. Не се оставя да го тъпчат. А когато не се обича, тогава позволява на всички да нахълтват в неговото пространство и да го тъпчат…“

 

 

Слушаше думите… те се врязваха в главата й, готови да набъбнат, да се разраснат. За да й посочат следа, по която да тръгне.

Опита се да ги прогони. Не сега, не сега! По-късно… Трябва да остана в дванайсети век… В дванайсети век не е имало психиатри. Горели вещиците, които влизали в главите на хората. Вярвали само в Бог. Вярата била толкова силна, че свети Елоа отрязал крака на коня си, за да го подкове по-здраво, молейки Бог да го залепи отново. Конят за малко не издъхнал от загуба на кръв и светецът бил дълбоко учуден!

И тя отново се връщаше на темата си, старателна като ученичка. Все едно рецитираше таблицата за умножение.

„Дванайсети век е епохата на съзиждане на катедрали, болници, университети… По това време са положени основите на задълбочено, по-високо образование. В градовете, преживяващи небивал подем, буржоата искат синовете им да се научат да четат и смятат, в дворците на принцовете изпитват все по-силна нужда от професионални писари, счетоводители, книговодители… Младежите от добри семейства, в някои случаи и девойките, се учели на граматика, реторика, логика, аритметика, геометрия, астрономия, музика… Образованието било на латински… учителите си имали ученици, които им заплащали за труда. Колкото по-добри били, толкова по-високо било заплащането и преподавателите яростно се конкурирали, понеже им се заплащало според заслугите им. Най-блестящите, като Абелар например, привличали множество ученици и си спечелвали ненавистта на завистливите си колеги. Поговорката «Бог е създал преподавателите, а Сатаната — колегите», датира от дванайсети век.“

 

 

Почувства се готова да застане лице в лице с преподавателите и колегите.

Избра набрана пола до под коляно, сложи черна лента на опънатата си назад коса, не бива да се старая да ме харесат, ще бъда строга като граматическо правило. „Бог е създал преподавателите, а Сатаната — колегите“… Не бе включила в публикациите си „Смирената кралица“. Знаеше, че на колегите й не се хареса това, че тя излезе от редиците им и пожъна такъв голям успех. Шушукаха зад гърба й, подиграваха се, сравняваха книгата с любовните романи на „Арлекин“… Някои дори се възмущаваха от подобно научнопопулярно романизиране, наричаха го долнопробно. Затова пропусна да отбележи книгата. Да се слее със заобикалящата действителност. Да се движи, без да я забелязват. И най-важното… да не блести…

От папката леко стърчеше краят на син класьор. Жозефин го намести, потупвайки го отгоре, но тъй като се бе заклещил, внимателно го издърпа. Той съдържаше главата за цветовете и значенията им в Средновековието. Цветовете и тяхното присъствие по домове, сватби, погребения, празничните ястия, приготвяни от домакините. Ще го отворя наслуки, за да видя дали добре го помня, каза си тя. Не, не, няма смисъл, знам го наизуст! Отвори го все пак и попадна на небесна дъга — „ирис“, през средните векове. От гръцки през латински: iris, iridis, дъгата се простира от небето до земята и затова е посредница между боговете и хората.

Смутена, затвори класьора.

Може би защото Ирис е била пречупена в детството си…

Мисълта се връщаше, носейки късчета живот отгук-оттам, стигаше до извора на огромната болка, която според нея само тя бе понесла, същата тази болка, която, разсъждаваше тя, беше спестена на Ирис.

А може би бе сполетяла и Ирис?

Може би в края на краищата Ирис бе повярвала, че и тя е предмет, че могат да я принудят да стори каквото пожелаят, може би е била възпламенена от дивата радост да се предложи в дар на мъжа, който… я малтретираше. Завързваше я. Даваше й заповеди.

Дневникът й описваше тази странна радост, тази сексуална наслада. Описваше дните и нощите, в които се бе превърнала в жалка играчка… със счупени ръце и крака… в кукла…

Но в такъв случай, Ирис също? И Ирис като мен…

И двете са били пречупени.

Прогони тази мисъл от главата си.

Не! Не! Ирис не беше пречупена. Ирис беше самоуверена. Великолепна, силна, красива. По-скоро тя, Жозефин, по-малката, неуверената, с пламващи от неудобство уши по най-дребния повод, тя, която винаги се притесняваше, че пречи, че е грозна, че не е на висота…

Не Ирис.

 

 

Жо дръпна входната врата зад гърба си.

Извади билет за метрото от малкото кадифено портмоне, подарък от Зое за празника на майките.

Качи се в метрото, стиснала под мишница седемкилограмовата папка.

Гласецът обаче настояваше, не млъкваше. Ами ако и двете са били пречупени още като деца? От тяхната майка. Анриет Гробз, бивша госпожа Плисоние по името на първия си съпруг, покойник.

Прекачи се на спирка „Етоал“. Продължи по 6-а линия, в посока Насион.

Погледна часовника си и…

Не закъсня, стигна навреме.

Научният й ръководител беше председател на журито. Членовете… познаваше ги до един. Колеги, които вече бяха защитили дисертациите си. За тях тя представляваше прашинка, която можеха да издухат с лекота. Освен това беше жена! Подсмихваха се помежду си. Когато се представяха, задължително обявяваха професионалния си статус, сякаш бе визитка, забодена на ревера на сакото. На лекцията ми на откриването в Колеж дьо Франс, онзи ден, на излизане от министерството… във Висшия педагогически институт… на семинарите в „Каза Веласкес“^[21]… Бе задължително да изтъкнат, че не са кой да е.

Обаче там ще бъде и Джузепе.

Начетен и очарователен италианец, който я канеше на конференции в Торино, Милано, Флоренция и Падуа. Той щеше да я окуражава с поглед и да разведрява атмосферата. Джузепина, bellissima! Страхуваш се, но защо… аз съм тук, Джузепина…

Кураж, моето момиче, кураж, каза си Жозефин, довечера всичко ще е минало. Довечера ще узнаеш… Това винаги е бил твоят живот, да учиш, да се трудиш, да се явяваш на изпити. Няма смисъл от излишни вълнения. Изправи рамене и посрещни журито с усмивка.

 

 

Плакатите по стените на метрото рекламираха коледни подаръци. Златни звезди, магически пръчици, сняг, белобрадия Дядо Коледа с червена шапка, играчки, видеоигри, CD, DVD, елхи, бенгалски огньове, кукли с огромни сини очи…

Анриет бе превърнала Ирис в кукла. Глезена, възхвалявана, с разкошна прическа, нагиздена като кукла. Видяхте ли дъщеря ми? Прекрасна е, нали? Наистина е прекрасна! А какви очи има само! Забелязахте ли колко дълги мигли има? Направи ли ви впечатление как са извити?

Излагаше я на показ, караше я да се върти, поправяше гънка на роклята й, наместваше непокорен кичур. Отнасяше се с нея като с кукла, но всъщност не я обичаше.

И все пак… именно нея Анриет бе спасила от удавяне, когато бяха на почивка в Ландите^[22]. Не мен! Беше го сторила, както човек си грабва чантата, когато пламне пожар. Сякаш беше касичка, трофей. Изречението, което чу по радиото, продължаваше да звучи в главата й и Жозефин все така го слушаше…

 

 

Продължи да слуша, докато пътуваше в метрото.

Продължи да слуша, прекрачвайки прага на университета, вървейки по коридорите, на път към залата, където щеше да се проведе защитата.

В главата й сякаш звучаха две музикални фрази — изречението, което продължаваше спора, и дванайсети век, който се опитваше да го избута, за да се изправи уверено на крака, когато дойде времето да се яви на изпита и да отговаря на въпросите.

Ще започне с биографията си, като я изпъстри с библиографски вметки, за да обясни откъде идва, какво е работила. След това ще отговори на въпросите на колегите.

Да не мисли за присъстващите, насядали зад гърба й.

Да не чува скърцането на столовете по пода, шушуканията, местенето от един стол на друг, въздишките, влизанията, излизанията… Да се съсредоточи върху отговорите на въпросите на членовете на журито, които в продължение на трийсет минути ще изразяват мнението си, ще кажат какво ги е заинтересувало в работата й или какво ги е отегчило, ще се установи диалог, тя ще слуша, ще отговаря, евентуално ще се защити, без да се нервира и обърква…

Повтаряше си етапите на изпита, който щеше да продължи четири часа и да й донесе званието професор.

Заплатата й щеше да скочи от три хиляди на пет хиляди евро.

Или да остане непроменена.

Защото винаги имаше опасност да не защити успешно. Беше съвсем малка, практически не съществуваше, но все пак…

След като всичко приключи, журито ще се оттегли, за да се съвещава. Час и половина по-късно ще заеме отново мястото си и ще съобщи резултата:

„Кандидатът е приет с оценка «много добър» и с поздравленията на журито…“

Ще има гръм от аплодисменти.

Или: „Кандидатът е приет с оценка «много добър», но без поздравленията на журито“.

Ще се чуе потракването на чукчето и кандидатът ще направи гримаса.

Или: Кандидатът е приет с оценка „добър“.

И присъстващите ще запазят неловко мълчание.

Кандидатът ще увеси нос и ще се свие засрамен на стола си.

След четири часа щеше да разбере.

След четири часа щеше да започне нов живот, изпълнен с неизвестни.

Жозефин си пое дълбоко въздух и бутна вратата на залата, в която я очакваше журито.

* * *

Всяка сутрин, когато светлината на новия ден се процеждаше през завесите на прозореца, Анриет Гробз се надигаше, сядаше в леглото, пускаше малкото радио, изслушваше последните котировки на азиатските борси и започваше да се вайка. Какво нещастие! Какво нещастие, повтаряше тя, въртейки се и омотавайки се в дългата си нощница. Икономиите й се топяха като сняг и тя се виждаше като дете, в кухнята на старата ферма в Юрските планини, как потрива една в друга грубите си обувки с надеждата да стопли вкочанените си крака, а майка й бърше напуканите си ръце в сивата си престилка. Беднотията е красива единствено в тъпите книги. Беднотията предлага скъсани, дрипави дрехи, изкривява ставите. Вперила очи в деформираните ръце на майка си, тя се бе заклела никога да не попада в лапите на беднотията. Беше се омъжила за Люсиен Плисоние, после за Марсел Гробз. Първият й донесе охолство, вторият богатство. Мислеше си, че вече е на завет, когато Жозиан Ламбер й отмъкна съпруга. Въпреки че Марсел Гробз се бе показал щедър при развода, така или иначе, тя изгуби много.

А сега и борсата се сгромолясваше!

Накрая щеше да се окаже боса и гола на улицата. Истински стриптийз! Без кесия, в която да бърка. Ирис бе напуснала този свят — тя бързо се прекръсти, а Жозефин…

Жозефин… по-добре да не си спомня за нея.

Щеше да остарява, стискайки се, в мизерия. Какво толкова съм сторила, че съм така наказана?, зачуди се, долепила длани и обърнала поглед към разпятието над леглото си. Бях примерна съпруга, добра майка. И ето как съм наказана. Чимширът, закрепен на разпятието, бе пожълтял и изсъхнал. Откога ли стои там?, замисли се тя, вдигнала глава към Месията. От времето, когато се къпех в златен прах от сутрин до вечер. И тя отново увеси нос и се завайка още по-горестно.

Купуваше всички икономически списания. Следеше новините на радио BFM за бизнес, икономика и борсови операции. Четеше и препрочиташе статиите на прочути експерти. Слизаше при портиерката, подкупваше единствения й син Кевин, дванайсетгодишен дебел и неблагодарен хлапак, за да й покаже в Гугъл последните данни от финансовите институции. Той й вземаше по едно евро за влизане, после по едно евро на десет минути и двайсет евроцента за разпечатване на страница… Тя не разбираше бъкел и понасяше да я командва пастьозният келеш, който я зяпаше безочливо, въртейки се на стола си, и плющеше с един ластик, опънат между палеца и показалеца му. Звукът бе досаден, напомняше на стържещ трион и той го модулираше, като свистеше през зъби. Анриет се усмихваше накриво, стараеше се да запази достойнството си, докато кроеше наум страховити планове за мъст.

Трудно бе да се каже със сигурност кой от двамата представлява по-отблъскваща гледка — дебелото и алчно дете или изсушената, обладана от студен гняв Анриет? Независимо че двамата не разменяха и дума, от схватката помежду им струяха открита враждебност и премерена жестокост.

 

 

Анриет заопипва около себе си, търсейки най-новата страница, разпечатана от Кевин. Тревожният доклад на някакъв европейски институт. По мнението на някои специалисти цените на недвижимите имоти ще се сринат, докато тези на петрола, на газа, водата, електричеството и храните ще хвръкнат, така че милиони французи ще бъдат разорени. „И вие може да сте едни от тях!“, пишеше в заключение авторът. Остава едно-единствено сигурно вложение, помисли Анриет — златото! Нуждаеше се от злато. Трябва да имаше някакъв начин да сложи ръка на златна мина.

Тя тихо изстена, свита под завивките. Как да постъпи? Какво да стори? Господи, помогни! Закашля се, разхлипа се, проклинаше Марсел Гробз и неговата кокошка, мрънкайки безспир, че я е напуснал, че си е изплакала очите и че я е принудил да се справя сама, без да пробира начините. Затова да не искат от нея да проявява състрадание към чуждата мъка!

За да потисне паниката, която се надигаше в нея, трябваше да посрещне деня на крак. Загърна плътно кльощавите си рамене с шала с ресни и извади изпод завивките болезнено белите си крака.

Надникна през прозореца, за да види дали слепият просяк, от чиято паничка бе свикнала да краде монети, не се е завърнал на входа на кооперацията. Понеже не го видя, заключи, че е сменил мястото си, отвратен от мизерните сумички, които събираше в обърнатата си шапка. Може би трябваше да го пощадя и да не го ограбвам с такова усърдие?, помисли тя, нахлузвайки старите избелели чехли на издължените си кокалести стъпала.

Дотътри се до кухнята, стопли си мляко, за да си сипе в какаото, разцепи по дължина половин франзела, намаза я с маргарин и конфитюр от малко бурканче. Бурканчетата отмъкваше от количките в коридорите на хотелите. Беше си изработила нова стратегия: промъкваше се в луксозните хотели, когато камериерките оправяха стаите — оставяйки вратите отворени, за да си вършат работата свободно, — качваше се по етажите и плъзгайки се покрай стените като сянка, пълнеше голямата си торба с най-разнообразни продукти, като се започне от ухаещите сапунчета и се стигне до малките бурканчета с мед и конфитюр. Случваше се да си тръгне с остатъци от пастет от гъши дроб, едва наченати агнешки котлети, златисти хлебчета, недоизпити бутилки вино или шампанско, които задигаше от подносите, оставени пред вратите. Нравеха й се тези плодоносни набези, създаваха й илюзията, че живее рисковано и гризка по малко от лукса.

Докато следеше млякото с избледнелите си очи, потъна в размисъл, от което сбръчканото й лице придоби леко унесено и меко изражение. Което подсказваше, че преди години тази жена трябва да е била красива. Около нея витаеше сянка на елегантност и женственост и човек с право можеше да си зададе въпроса, каква мъка я бе разяла, за да се изсуши до такава степен. Дали скъперничеството, високомерието и алчността, или гордостта на преуспелия, който е престанал да мисли за душата си и да я облагородява? Защо да си гримира сърцето и лицето, след като се смята за недостижима и всемогъща? Тъкмо обратното! Започва да заповядва, да гримасничи, да мята гръмотевици, става последна инстанция, унижава, отпъжда с небрежен жест досадниците. Не се страхува от никого, след като бъдещето й е осигурено.

До деня, в който…

Картите преминаха в други ръце и четирите аса на съпругата на шефа отидоха при младата унижена и оскърбена секретарка.

 

 

След като се наслади на половинката франзела, Анриет Гробз реши да се усамоти в тишината на някоя църква, за да си направи равносметка. Светът се бе засилил към погибел, обаче тя нямаше намерение да се предава. Длъжна бе да намери начин да се предпази от общия банкрут.

Позализа се малко оттук-оттам, сложи бяла пудра на продълговатото си тясно лице, намаза тънките си устни с дебел слой червило, натъкми широкопола шапка върху проскубания си кок, закрепи я с дълга игла, направи гримаса, като се видя в огледалото, повтори си многократно, годините ти се отразяват зле, моето момиче, потърси ръкавиците си от шевро, откри ги и излезе, превъртайки два пъти ключа в бравата.

Налагаше се да обмисли нещата. Да прояви новаторство. Да се изхитри. Да поразсъждава сериозно и задълбочено.

За целта нямаше нищо по-добро от тишината и покоя на църквата „Сент Етиен“, на две крачки от дома. Харесваше атмосферата на смирение в църквата. Въздухът, напоен с уханието на тамян в параклиса на Дева Мария, вдясно от входа, действаше на съвестта й като балсам, успокояваше я и й помагаше да върши зло, измолвайки божията прошка. Падна на колене на студените плочи, сведе глава и шепнешком се замоли. Благодаря Ти, Господи Исусе, за Твоето милосърдие, благодаря, че разбираш, че трябва да живея и да оцелея, благослови моите помисли и намерения, прости ми злото, което ще сторя, то е за правата кауза. Моята кауза.

Надигна се и отиде да седне на стол със сламена седалка на първия ред.

На светлината на трепкащите пламъчета на свещите и в тишината, нарушавана от време на време от нечии стъпки, Анриет се взираше в синьото наметало на Дева Мария и изковаваше плана на поредното си отмъщение.

Бе подписала документите за развода. Бе отстъпила. Марсел Гробз демонстрира великодушие. Факт. Тя запази името, апартамента и получи месечна издръжка, която й осигуряваше комфортен живот. Признаваше го… Но това, което всеки би определил като благоразположение и щедрост, за Анриет Гробз бе милостиня, мизерия, шамар. Всяка дума звучеше като обида. Тя мърмореше, преструвайки се, че се моли. Беше й неудобно на стола, който скърцаше под тежестта й, а докато отмяташе ядно зърната на молитвената броеница, не можеше да се стърпи да не предъвква обидата и да не си казва, аз живея в мансарда, той се шири в палат. От време на време в главата й проблясваха цифрите на фантастичните печалби на „Казамиа“, фирмата, която Марсел Гробз бе създал, тръгвайки от нулата, и тя скриваше лице в ръцете си, за да сподави яростта си. Цифрите танцуваха пред очите й и тя фучеше, безсилна, отчаяна, че отсега нататък не й се полага нито стотинка. Аз, която дадох толкова от себе си! Без мен той щеше да бъде нищо, нищо! Всичко това ми се полага по право, по право!

Бе повярвала, че ще постигне целите си, наемайки вещицата Шерюбин^[23] с нейните зли прокоби и уроки. Почти ги постигна, но се оказа, че отново е ударила на камък. Бе абсолютно необходимо да изработи нова стратегия. Нямаше време за губене. Изход имаше и тя бе сигурна в това. Марсел Гробз, потънал в брачната идилия и разсеян от семейното щастие, скоро щеше да направи някоя грешка.

Да прогоня гнева, да изработя стратегия, да си придам вид на невинно девойче на конфирмация, да пусна плана си в действие, изреди тя задачите си, вперила поглед в картината насреща, изобразяваща предателството на Юда и залавянето на Исус.

 

 

Всеки път, когато сядаше в параклиса на Дева Мария, Анриет Гробз вдигаше поглед и потъваше в съзерцание на огромната фреска, изобразяваща началото на Страстите Христови, мига, в който Юда пристъпва, за да целуне Господ. Зад гърба му — римски войници, дошли да отведат Христос. Странно чувство обземаше Анриет, смесица от жалост, ужас и нещо като върховна наслада от факта, че присъства на зараждащата се основополагаща драма на християнството. Черната душа на Юда се промъкваше в нейната собствена, показвайки й греха като зрял, апетитен плод, оцветен в яркочервено. Тя оглеждаше светлото, добродушно, всъщност твърде безинтересно лице на Христос, след което погледът й се местеше на Юда, на дългия му и тесен нос, гъстата брада, червената туника. Изглеждаше привлекателен и тя подозираше, че художникът е изпитал същата греховна слабост по отношение на този лукав и злосторен мъж, на този престъпник.

Добродетелта може да се окаже доста отегчителна…

Сети се за дъщеря си Жозефин, която винаги я дразнеше с поведението си на самарянка, с предаността си, и отново съжали за кончината на Ирис, истинската й дъщеря, плът от плътта й… Виж, тя беше тъй нужната й златна мина…

Анриет целуна молитвената броеница и се помоли за душата й.

Трябва непременно да измисля някаква хитрост, прошепна тя, милвайки с очи издължените тесни ходила на Юда, които се виждаха под червената роба. Помогни ми, мрачни Юда, помогни ми да се докопам и аз до хубаво натъпкана кесия със сестерции. Ти поне си наясно, че порокът изисква по-голямо въображение, повече ум, за разлика от добродетелта, която е ужасно глупава, подхвърли ми някаква идея и ще се моля за спасението на душата ти.

До слуха й стигна шумът от стъпките на пастора, който отиваше към сакристията, и тя припряно се прекръсти, осъзнала грешните си помисли. Може би трябваше да се изповядам, помисли си, прехапвайки устни. Бог прощава всички грехове и сигурно разбира моя гняв. В края на краищата и той не е бил чак такъв ангел! Обръщал се е с груби думи към майка си и е малтретирал търговците в храма. Всъщност изпитвам праведен гняв, Марсел ме ограби, остави ме гола и боса и затова искам отмъщение. Искам да ме възстановят в законните ми права. Боже мой, давам Ти обет, че искам само да ми върнат това, което е мое. Отмъщението ми ще се изрази само в това, Марсел да ми заплати полагаемото ми се. В края на краищата не е кой знае колко…

Посещенията в този скромен параклис й действаха успокояващо. Чувстваше се изпълнена с доверие в студения мрак. Знаеше, че съвсем скоро ще й дойде някоя идея. Най-неочаквано някоя случка ще промени положението й и ще я превърне в интересна жена.

Сведе глава, когато пасторът мина покрай нея, и си придаде скръбното изражение на жена, преминала през низ от нещастия и върнала се да се поклони на въздългото лице на Искариот. Странно, помисли си, напомня ми някого. Дали тук не се крие някакво предчувствие? Деликатно послание, за да се появи нечие име в ума ми и да ми укаже някой съучастник? Къде бе виждала това издължено, тъмно, слабо лице, този нос на ненаситен хищник, тази горда осанка на мрачен идалго? Наведе се напред, за да го огледа по-добре, вляво, вдясно, но да, разбира се, познавам този мъж, познавам го…

Продължи да се взира в издължената и тъмна физиономия, нервно цъкна с език, за малко да изругае на висок глас, как не се сетих, ами да, правилно, не бива да действам сама, имам нужда от мъж, който да ми послужи за маша, някой Юда, когото трябва да открия сред обкръжението на Марсел…

Мъж, който ще ми осигури достъп до сметките, до компютрите, до поръчките на клиентите, до кореспонденцията със заводите, складовете…

Мъж, когото да купя…

Мъж, който да ми е винаги подръка.

Тя шумно плесна ръкавиците си една в друга.

Внезапен горещ полъх изпълни кльощавите й гърди и от устата й се отрони въздишка на задоволство.

Изправи се. Припряно се поклони на Дева Мария в синьото й наметало. Прекръсти се. Благодари на Небето за подкрепата. Вдовицата и сирачето, вдовицата и сирачето, Боже мой, Боже мой, не ме пощадихте, но ще ми помогнете, нали?

Пусна една след друга три монети по десет сантима в кутията за дарения на параклиса. Те паднаха, подрънквайки тихо. Свита на стола си, една прегърбена бабка не я изпускаше от очи. Усърдната енориашка Анриет Гробз й се усмихна мазно и излезе, оправяйки мекицата на главата си.

* * *

Има хора, с които прекарваме голяма част от живота си, без да ни принесат никаква полза. Те не ни учат, не ни подхранват, не ни въодушевяват. Може да се каже, че имаме късмет, ако не ни унищожат бавно, като се впият в нас и ни обезкръвят.

Обаче…

Има и такива, с които се разминаваме, които бегло познаваме, които ни казват една дума, едно изречение, отделят ни една минута или половин час и променят живота ни. От тях не сме очаквали нищо, почти не ги познаваме, обаче като ги срещнем, на душата ни става леко, леко и след като сме се разделили с тези странни хора, откриваме, че те са отворили в нас врата, задействали са парашут, раздвижили са в нас нещо, наречено желание, което ще ни удиви и окрили. Никога вече няма да бъдем отпуснати и инертни, ще сме готови да затанцуваме на улицата, пръскайки искри, и с пръсти да докоснем небето…

Точно това се случи с Жозефин в един такъв ден.

Имаше среща с издателя си Гастон Серюрие.

Не бяха близки познати. Поддържаха връзка по телефона. Той включваше високоговорителя, за да продължава да върши няколко неща едновременно; тя чуваше как разпечатва пликове с писма, отваря чекмеджета, без да прекъсва разговора. Съобщаваше й с точни цифри как вървят продажбите, споменаваше за издаването на романа в така наречената „джобна колекция“ с меки корици, за филма, чиито снимки така и не започнаха. Американците, ругаеше той, американците обещават много, а не дават нищо. На тях изобщо не може да се разчита. Аз обаче винаги ще бъда до вас, Жозефин — гласът му заглъхваше, вероятно се навеждаше да вдигне от земята някой кламер или химикалка, договор или бележник.

Гастон Серюрие.

Един от познатите на Ирис. Именно пред него на една светска вечеря — на тези места, както е известно, всеки се надува и се подиграва с някого или с нещо — Ирис беше изтърсила… в момента пиша книга… и Гастон Серюрие, който следеше разговора и наблюдаваше отстрани строго и същевременно безразлично затворения парижки свят, който линееше подобно на анемичната светлина на свещите, но имаше самочувствието, че свети като фар над вселената, същият този Гастон Серюрие бе поел предизвикателството на Ирис и помолил да види…

Ръкописа.

Да се увери, че не става дума за салонен разговор, подхвърлена ръкавица от младата и разсеяна маркиза, която се отегчава, докато богатият й съпруг пълни семейната каса.

Така се роди „Смирената кралица“. Ирис Дюпен занесе ръкописа на Гастон Серюрие. Той бе прочетен, одобрен, отпечатан, продаден в стотици хиляди екземпляри. Пръв опит, който се оказа майсторско постижение.

За един ден Ирис Дюпен се превърна в кралицата на светските салони, на телевизионните предавания, на списанията. В нейно лице приветстваха новата звезда на литературния небосклон. Интересуваха се от прическата й, от конфитюрите, които не приготвяше, разпитваха я за любимите й автори, за марката дневен и нощен крем, които употребява, за първата й любов, дори и за Бог в цялата тази работа, кажете нещичко и за него? Канеха я на Салона на шоколада, на Автомобилния салон, на модните ревюта на Кристиян Лакроа, на предпремиерни прожекции на филми.

После гръмна скандалът, узурпаторката бе изобличена, стеснителната сестра — възстановена в авторските й права.

Гастон Серюрие бе проследил цялата афера от висотата на безпристрастен познавач на парижките нрави. Развеселен. Съвсем леко учуден.

Не трепна, когато научи за жестоката смърт на Ирис Дюпен в компиенската гора. Докъде ли бяха способни да стигнат някои жени, само и само да изпитат силни усещания? Жени, които предизвикваха съдбата, както се хвърлят жетони по зелените маси на казината. Жени, които се отегчават и си съчиняват изживявания с първия срещнат празноглав красавец, който кара кръвта им да кипне.

Нежната по-малка сестра го заинтригува…

Откъде идваше въображението, което щедро се сипеше, сякаш от рога на изобилието? Едва ли само от историческите източници. Не на него тия. В „Смирената кралица“ имаше любовни сцени, които точно предизвестяваха смъртта на красивата Ирис Дюпен. Истинските писатели предчувстват бъдещите трагедии. Истинските писатели изпреварват живота. Тази малка, скромна жена, тази Жозефин Кортес беше истинска писателка, но не го съзнаваше. Тя бе предугадила съдбата на сестра си. И точно това противоречие между жената и писателката караше да припламва искрица на интерес в студения и преситен поглед на Гастон Серюрие.

 

 

Определи й среща в един рибен ресторант на булевард „Распай“, обичате ли риба? Радвам се, защото там, където ви каня, предлагат само риба… значи казваме тринайсет и петнайсет, понеделник.

Жозефин пристигна точно в тринайсет и петнайсет. Вие сте първа, предупреди я сервитьорът, преди да я отведе до широка маса, застлана с бяла покривка. Малък букет анемонии хвърляше срамежлива сянка на елегантно подредената маса.

Тя съблече палтото си. Седна и зачака.

Огледа се и се опита да разпознае редовните посетители. Те се обръщаха към сервитьорите на малко име, осведомяваха се за ястията за деня, преди да седнат. Тези, които идваха за първи път, се държаха сковано и неловко, не отваряха уста, докато ги настаняваха на масите, и изпускаха на пода салфетките, разгъвайки ги. Редовните посетители се отпускаха тежко на пейките с разперени широко ръце, а незапознатите с мястото сядаха тихомълком, притеснени от разнообразната посуда и пъргавия и приветлив персонал.

Тя погледна няколко пъти часовника си и се изненада от въздишката на нетърпение, която се отрони от устните й. Ти си си виновна, упрекна се, в Париж хората никога не идват навреме, прието е да се закъснява. По принцип. Държиш се като истинска мухла.

Той пристигна в тринайсет и четирийсет и пет. Влезе като вихрушка в ресторанта, без да прекъсва разговора по мобилния си. Попита я дали чака отдавна. Отговори на събеседника си по телефона, че е изключено. Тя запелтечи, не, току-що била пристигнала, той отвърна, че в такъв случай не се чувствал чак толкова неудобно. Мразел да кара хората да го чакат, но го задържал един натрапник, от който не можеш лесно да се измъкнеш. Показа с жест как отхвърля натрапника, бръсвайки с ръка по ръкава си, и тя се насили да се усмихне. Някой ден може и аз да се окажа на неговото място, не се стърпя да си го помисли, поглеждайки ръкава.

Той прибра телефона си, прегледа набързо менюто, което знаеше наизуст, и поръча, правейки обичайните уточнения. Тя бе имала предостатъчно време да изучи ястията и тихо даде поръчката си. Той я поздрави за добрия избор и тя се изчерви.

Той разгъна салфетката си, взе си парче франзела, намаза го с малко масло и попита:

— С какво се занимавате в момента?

— Току-що защитих хабилитационния си труд… с „поздравленията на журито“…

— Супер! И това е…

— Най-високата университетска диплома във Франция…

— Впечатлен съм — каза той, правейки знак да му донесат листата с вината. — Ще пийнете малко вино, нали?

Тя не се осмели да отклони поканата.

Той поприказва със сервитьора, възмути се, че нямат от това, което пие обикновено, поръча бутилка „Пюлини-Монтраше“, 2005 година, „изключителна реколта“, уточни, поглеждайки я над очилата си, затвори шумно листата, въздъхна, свали очилата си за далекогледство, протегна ръка към маслото и си намаза втори сандвич, продължавайки:

— И какви са плановете ви оттук насетне?

— Сложно е… аз…

Телефонът му звънна, ядосан, той повиши тон, мислех, че съм го изключил, ще позволите ли? Тя кимна. Той придоби загрижен вид, каза няколко думи и затвори, проверявайки този път, че наистина го е изключил.

— Та точно казвахте, че…

— … че защитих професура с поздравленията на журито и се надявах да ме вземат в университета… или да стана научен ръководител в Националния център за научни изследвания… Нещо, което много силно желаех… и му посветих целия си живот…

— И не се получи?

— Тоест… след решението на журито се чака заключителният доклад. В него всички членове са вписали забележките, които не са ви съобщили при защитата…

— Какво лицемерие, а!

Жозефин сви глава между раменете си.

— Всъщност назначението ви зависи от въпросния доклад…

Тя избърса овлажнелите си длани в салфетката и почувства как ушите й пламват.

— Научих… не директно, разбира се, не… от един колега, че не трябва да се надявам на ново назначение, че нямам нужда от престижен пост, нито от повишаване на заплатата и ще си остана до живот научен сътрудник…

— И защо? — попита Гастон Серюрие, повдигайки учудено вежди.

— Защото… не се изразиха точно така, но то се подразбира… Защото съм спечелила много пари с романа си… и решили, че имало други, по-заслужили от мен… тоест оказах се на практика в изходна позиция.

— И сте бясна, предполагам…

— Най-вече наранена… Въобразявах си, че принадлежа към едно семейство, вярвах, че съм се доказала, и сега съм отхвърлена заради големия успех на една книга, която всъщност…

Тя въздъхна, за да попречи на сълзите си да рукнат.

— … би трябвало да се радват, че читателите се увлякоха по историята на Флорин, а се получи точно обратното.

— Отлично! Отлично! — възкликна Гастон Серюрие. — Предайте им моите благодарности!

Жозефин го изгледа изненадано и леко закри зачервените си уши с длани, за да ги охлади.

— Вие сте първият, с когото споделям. Не исках дори да мисля за това. На никого не съм казала. Беше такъв удар за мен… Толкова години работа и… така да ме отхвърлят!

Гласът й се разтрепери и тя прехапа горната си устна.

— Идеално, защото ще можете да работите за мен! Само за мен…

— Как така — изненадано промълви Жозефин, чудейки си дали той не иска да създаде отдел по средновековна история в издателството си.

— Защото вие имате златни заложби…

Той я гледаше настойчиво, без да мига. Сервитьорът току-що им бе поднесъл огромна салата от пържени калмари и карпачо от сьомга и лаврак. Серюрие изгледа продължително чинията си и изнервен грабна приборите.

— Златни… да пишете, да разказвате истории… Да откривате от какво се интересуват читателите, като ги карате да се чувстват интересни самите те, да ги учите на купища интересни неща, не само в исторически план. Вие имате дарба, единственият проблем е, че не го осъзнавате, нямате и най-малка представа за собствената си цена.

Очите му, приковани в нея, я отделяха от околните, открояваха я, сякаш в светлинния лъч на прожектор. Нямаше и помен от забързания мъж, който нахълта в ресторанта, всявайки смут сред персонала, изнервения мъж, който си избираше вино, мърморещия, който разгъваше салфетката си, мъжа, който претупа извинението за това, че я бе накарал да чака…

За него тя беше голяма ценност.

 

 

И Жозефин забрави всичко.

Забрави обидата, нанесена от колегите й, забрави мъката, обзела я в мига, в който научи за отстраняването си, мъката, която я лиши от каквото и да е желание, от най-простата идея. Не можеше да отвори историческа книга, да напише ред за дванайсети век, не можеше да си представи как е седяла с часове по библиотеките. Цялото й същество отказваше да се примири с мисълта да остане анонимната, трудолюбива и скромна научна работничка, поставена под домашен арест. А сега този мъж признаваше нейната компетентност, убеждаваше я в нейната значимост. Този мъж й заявяваше, че има талант. Тя изправи рамене. Бе щастлива да седи срещу него, щастлива, че го чака половин час, щастлива, че я гледа с уважение.

— Нищо ли няма да кажете? — попита той, насочвайки лъча на прожектора право към нея.

— Ами…

— Защото не сте свикнали да получавате комплименти, прав ли съм?

— Да ви призная, в университетските среди погледнаха с недотам добро око на това, че пиша… хм… подобна книга… Затова си помислих…

— Че книгата ви не струва нищо?

— Не. Не съвсем… смятах, че не е чак толкова добра, че по-скоро е някакво недоразумение.

— Недоразумение, което се продаде в петстотин хиляди екземпляра! Бих искал всяка година да издавам подобни недоразумения… Днес не са я докарали както трябва салатата от калмари — обърна се той към сервитьора, зает да сменя чиниите. — Като гледам, май не ви пука много-много за клиентите? Хубава работа! Ако бях на ваше място, щях да се притесня!

Сервитьорът се оттегли, засрамен.

Серюрие доволно цъфна в усмивка и се обърна отново към Жозефин.

— А семейството ви?

— О, семейството…

— Не се ли гордеят с вас?

Тя смутено се засмя.

— Не особено…

Той се отдръпна и я изгледа по-внимателно.

— В такъв случай как го правите?

— Как правя какво?

— Как живеете. Искам да кажа… след като никой не ви казва колко сте страхотна, откъде черпите сили за…

— Ами… свикнала съм… Винаги е било така…

— Смятате, че струвате колкото една лула орехи.

Тя го погледна учудена и трогната, в очите й се четеше безмълвният въпрос „как разбрахте“?

— А още повече сега, след смъртта на сестра ви… Смятате, че нямате право да живеете, нямате право да пишете, да дишате… Че не струвате пукната пара, че всъщност не вие, а тя е написала книгата!

— О, не! Това го зная, аз бях.

Той продължаваше да я гледа, усмихнат.

— Чуйте… знаете ли какво ще направите?

Жозефин поклати недоумяващо глава.

— Ще напишете нова книга. Първо, защото скоро ще ви свършат парите. Парите от една книга не траят вечно… не съм хвърлял поглед на сметките ви, преди да дойда, но ми се струва, че не ви е останало кой знае колко… Покупката на апартамента представляваше сериозен разход.

Всичко наоколо започна да се клати.

Масата, съвършеният декор, белите покривки, букетите от анемонии, услужливите сервитьори, всичко изчезна светкавично и й се зави свят. Сама насред покрито с отломки поле. Усети как корените на косата й подгизват… Погледна Серюрие с ужас.

— Не, не се тревожете… Не сте напълно разорена, но кредитът ви при нас чувствително намаля. Не преглеждате ли сметките си?

— Не съм особено наясно с тези работи…

— Добре… двамата с вас ще сключим договор: вие ще ми напишете книга, а аз ще ви плащам сметките. Става ли?

— Но…

— Още повече че не ми приличате на човек, който пръска състояния. Няма да ми струвате скъпо…

— …

— Не ми приличате на жена, която обича лукса. Никак дори! За да ви уважават, трябва да се изтъквате… Вие изобщо не го правите. По-скоро сте от тези, които се страхуват да не настъпят нечия сянка…

Сервитьорът се прокашля леко, за да даде знак, че е тук с двете ястия. Серюрие се отдръпна и поиска една минерална вода.

— Няма да се оставите да ви се качват на главата цял живот, я! Не ви ли омръзна? Какво чакате, та не заемете мястото, което ви се полага?

— Заради Ирис… Откакто Ирис…

— Умря. Това ли било?

Жозефин започна да се върти неловко на стола си.

— Откакто тя умря, вие се самобичувате и си забранявате да живеете?

— …

— Ама много сте мекушава!

Жозефин се усмихна.

— Защо се усмихвате? Би трябвало да ме наругаете, че ви наричам мека Мария…

— Не е това, дълго време аз самата се наричах мека Мария… Но вече имам напредък, да знаете, станала съм по-неотстъпчива.

— Силно се надявам. Нужно е човек да има малко себеуважение, за да върви напред, а аз искам да напишете книга, която да издам. Хубава книга, пълна с неща от живота, като първата. Не е задължително да се ограничавате с дванайсети век. Променете обстановката, иначе ще се окажете в плен на историческия роман и повярвайте, ще ви омръзне! Най-учтиво ви предупреждавам… Не! Напишете един съвременен роман с жени, деца, изневеряващи съпрузи или съпрузи рогоносци, жени, които се смеят и плачат, красива любов, предателство, с една дума, опишете живота! Живеем в трудни времена и хората искат развлечение… Вие имате дарба на разказвач. Романът за Флорин беше много добър, а като за пръв опит, шапка ви свалям!

— Не го направих нарочно…

Той я прониза с поглед.

— Тези думи трябва да изчезнат от речника ви отсега нататък. Разбира се, че сте го направили нарочно! Тази книга не се е появила просто ей така…

Той щракна с пръсти.

— Трудили сте се усърдно, съчинили сте история, написали сте диалози, навързали сте разни случки, продължения, нищо не се е появило ей така, от само себе си! Престанете с тези извинения! Уморявате ме, да ви кажа… На човек му иде здраво да ви разтърси.

Той се укроти, поръча две кафета, ще пиете кафе, нали, значи, две кафета, едното силно! Извади голяма пура, подуши я и я повъртя между пръстите, преди да я запали, и добави:

— Да, знам, че вече в ресторантите хората не пушат. Аз съм изключение. Пука ми за законите. И от мен да го знаете, Жозефин, писането, противно на общоприетото мнение, не е никаква терапия… не помага за нищо. Съвсем за нищо. Обаче то е реванш срещу съдбата, и вие, ако не греша, имате да получавате страхотен реванш.

— Не знам…

— Напротив, помислете малко и ще видите… Да пишеш, е все едно да се бориш със страданието, да го гледаш в очите и да го заковеш на кръста. След това изобщо не ти пука дали си оздравял, или не си, реванширал си се… Направил си нещо със страданието и това нещо ти позволява да живееш или да преживееш, според случая…

— Не съм съвсем сигурна, че разбирам всичко…

— Намерете тема, която да ви вдъхнови, и пишете. Отприщете струята да потече свободно… пуснете цялата си мъка, цялата си тъга и ги заковете на кръста! Дръзнете отново да дишате, да живеете! Вие сте като малко птиченце, застанало на края на гнездото, размахва криле и не се осмелява да полети. Вече сте се доказали, какво ви липсва?

На Жозефин й се прииска да каже… да обядвам всеки ден с някого като вас, но не посмя.

— На хората им е писнало от всичко — продължаваше Серюрие, — умориха се, разказвайте им приказки… Приказки, които ще им дадат сили да станат от леглото сутринта, да вземат метрото и да се приберат вечерта вкъщи. Съчинете нови „Приказки от хиляда и една нощ“, хайде, давайте…

— Но аз нямам никакви приказки за разказване!

— Така си мислите! Имате хиляди приказки в главата, но не си давате сметка. Свитите хора, бедните, обикновените винаги имат готови приказки в ума си, защото са чувствителни, всички ги мачкат, нараняват, и от тези обиди, рани те създават емоции, герои, ситуации… Затова да си писател не е лесно, писателят страда постоянно, цял живот… Повярвайте, по-лесно е да си издател!

Той широко се усмихна, без да изважда пурата от устата си. Грабна кафето си от ръцете на сервитьора, като го попита как успява да се задържи на работа, след като е толкова непохватен, никога не бил виждал по-несръчен келнер!

— А какво ще правим с моите сметки? — попита Жозефин, чувствайки как паниката отново я обзема.

— Забравете сметките и работете! Парите са моя грижа… Кажете си, че отсега нататък няма повече да се борите сама със съмненията и тревогите, и си отпуснете душата! Отпуснете се! Иначе ще ви откъсна главата!

На Жозефин й се дощя да се хвърли на врата му, но се сдържа и се задави от пушека на пурата, който той издуха право в лицето й, изтривайки блажената й усмивка.

 

 

Вечерта Жозефин изчака Зое да си легне и излезе на балкона. Обу вълнени чорапи, купени в „Топшоп“ по заповед на Ортанс, убедена, че там продават най-хубавите чорапи на света. Бяха дебели и й стигаха до коленете.

Заслуша се в далечния шум на мотопед в студената декемврийска нощ, в полъха на вятъра, във виеща безспир автомобилна аларма, в кучешки лай…

Вдигна очи към небето. Откри Малката и Голямата мечка, Косата на Береника, Стрелата и Делфина, Лебеда и Жирафа…

Отдавна не бе говорила със звездите.

За начало им отправи благодарности.

За обяда със Серюрие, благодаря, благодаря, всичко разбрах, не запомних всичко, но ми се прииска да целуна кестените, да се покатеря на светофарите, да докосна късчета от небето.

Пийна глътка мащерка, сложи под езика си парченце мед. Какво каза той? Я да си спомня, какво каза? Преливаше от ентусиазъм, готова бе да обуе вълшебните ботуши на Палечко-Малечко…

Чуй, татко, чуй…

Той каза, че съм талантлива, че ще напиша нова книга.

Каза, че ще закова на кръста страданието си, че ще се преборя с него.

Каза, че трябва да съм смела. Да забравя, че сестра ми и майка ми са ми прекършили крилете. Че са ме докарали до това, да се смятам за половин човек.

Каза, че това време вече е свършило.

Никога вече! Никога вече! Даде обет пред себе си, наблюдавайки звездите от дълго време насам.

Писателка съм, много добра при това, и съм достойна да циша. Преставам да си въобразявам, че всички са по-добри от мен, по-умни, по-блестящи, докато аз съм едно нищожество… Ще напиша нова книга.

Съвсем сама. Така както написах „Смирената кралица“. С моите думи. Моите думи от моето ежедневие, които не приличат на ничии други. Той каза и това.

Тя потърси малката звезда, своята звезда, на края на дръжката на черпака, за да види дали се е върнала, дали бе готова да заискри и да й покаже, че я чува ясно и силно.

Защото, разбираш ли, татко, ако аз не се гордея със себе си, кой друг ще го стори?

Никой.

Ако аз не вярвам в себе си, кой ще ми повярва?

Никой.

И ще продължа да си троша главата…

Непрекъснато да си трошиш главата не може да бъде цел в живота.

Повече не искам да ме наричат мека Мария, не желая да се смятам за половин човек.

Не искам да се подчинявам на началници. На Ирис, на Антоан, на йерархията в Центъра, на колегите от факултета.

Искам да се вземам на сериозно. Да си вярвам.

Обещавам тържествено да не превивам гръб и да вървя напред.

Дълго време продължи да гледа звездите, но нито една не примигна.

Поиска помощ, за да започне книгата.

Обеща, че ще отвори широко ума, ушите, очите си, ще стои нащрек, за да не пропусне и най-незначителната идея, която мине покрай нея.

Призова звездите да й изпратят всичко, от което се нуждае, за да продължи напред. Да й изпратят правилните инструменти, а тя им обеща, че ще ги използва по най-добрия начин.

Загледа се в апартаментите зад дърветата. Някои си бяха украсили в дневните коледните елхи и те искряха с пъстроцветни светлини. Не откъсна очи от тях, докато не затанцуваха пред очите й в шарено съцветие.

Сивите скосени покриви, високите черни дървета, хармоничните фасади на сградите, всичко й говореше, че живее в Париж и че е щастлива, макар да не можеше да си го обясни. Беше някаква тайна и неизцелима любов.

Чувстваше се на мястото си.

И щеше да напише книга.

В гърдите й избухна взрив от щастие.

Радост изпълваше сърцето й и избликваше на мощни струи, спокойствието се лееше на широки потоци, силата настъпваше неудържимо като потоп. Тя гръмко се разсмя в нощта, увивайки се още по-плътно в пухената завивка.

В този момент осъзна, че отново е намерила баща си. Той не примигваше скромно там горе, на края на дръжката на черпака, а изливаше щастието с кофи, препълвайки сърцето й.

Наводнение от щастие.

Беше два часът сутринта. Поиска й се да се обади на Шърли.

Обади й се.

— Кога идваш в Лондон?

— Утре — отговори Жозефин. — Утре пристигам.

Утре беше петък. Зое щеше да отиде у Ема за една седмица да преговарят материала. Жозефин бе решила да си остане у дома, да изчисти, да разтреби, имаше натрупано пране за гладене. Ифижени бе оставила пълен панер.

— Наистина ли? — Шърли сякаш не вярваше.

— Наистина… Подпечатвам думите си с билет за влака „Евростар“!

* * *

Излапаха до дъно по една кофичка сметанов сладолед „Бен & Джери“ и легнали на пода в кухнята на Шърли, си разтриваха коремите, като вече съжаляваха за всичките мазнини, захари, лешници, карамел и шоколад, от които сега трябваше да освободят организмите си. Със смях съставиха списъка на всички вкусни и опасни неща, до които повече не биваше да се докосват, за да не заприличат на дебеланите от Антиб^[24].

 

 

— Ще бъде жалко да стана такава дебелана, няма да мога да танцувам кючек за Оливър…

Оливър? Жозефин седна на пода, подпря главата си с ръка и отвори уста…

Шърли й направи знак да спре.

— Мълчи, не казвай нищо, слушай и никога повече не отваряй дума пред мен, никога, обещаваш ли? Или чакай аз да заговоря първа…

Жозефин кимна, допряла пръст до устните си, гроб съм.

— … срещнах един мъж с усмивка на добър човек, широк гръб, износен кадифен панталон, мъж, който кара колело и носи подплатени кожени ръкавици, и по всичко изглежда, че съм влюбена. Твърде е възможно. Защото, откакто го зърнах, сякаш съм изпълнена с някакъв летлив газ. Той е навсякъде, върти се в главата ми, носи се по вените ми, завладял е сърцето ми, превзел ме е цялата, толкова е хубаво, че никога няма да стана като онези дебелани, защото искам да запазя този мъж…

Тя притвори очи, прегърна се и се усмихна, шепнейки:

— Край на откровенията. Време е за игра.

Играха на „провал“ и „успех“, опъвайки ръце, крака, търкаляйки се настрани, плътно допирайки глави, рамене.

— Провал в любовта, в учението, винаги когато готвя телешко варено, не успях да отида на последния концерт на „Моршеба“ — изреждаше Шърли, пресмятайки на пръсти, — за сметка на това успех в отношенията с баща ми и с майка ми, успех с повечето от оргазмите ми, с шофьорската книжка, с възпитанието на сина ми, с приятелството ми с теб…

Жозефин продължи:

— Жалък провал в любовния ми живот, провал в почти всичките ми оргазми, във всичките диети, в отношенията с майка ми, обаче успех с двете ми красиви дъщери, стигнах до професура, написах роман, спечелих твоето приятелство…

— Винаги съм се проваляла с отглеждането на цветя — въздъхна Шърли.

— Винаги съм се проваляла с майонезите — призна Жозефин.

— Дори не съм способна да отгледам едно мушкато…

— Никога не съм успявала да хвана поне едно водно конче… После преминаха на друга игра — „това, което най-много мразя у мъжете“.

— Мразя лъжците — започна Шърли. — Те са подли, малодушни медузи, които парят, ако се допреш до тях.

— И ходят облечени като за зимата! — допълни през смях Жозефин.

— При това облечени в стиховете на Чосър^[25]:

И портокалът се търкулна пред долния предател,

потъпкал доверие и вяра на учителя свой,

любовта, здрава и силна, на мъжа вдъхновен,

който учил го беше толкоз много лета,

сезон подир сезон, мъж истински да бъде,

на думата си да държи, лъжата гнусна да презира,

защото тя мърси душата наравно със съня.

Е, синко, учителят посочи портокала,

със срам на чело, изяж плода на измяната — твое дело,

парченце по парченце, наслада ти вкуси,

до пръсване се натъпчи с позора си тъй гнусен

и знай, омразен е синът, който родителя свой мами.

— Тръпки ме побиха — промълви Жозефин, разтърсена.

— Това ми изрецитира баща ми, когато научи, че съм родила син, без да му кажа… Винаги ще ги помня. Запечатани са в ума ми като с нажежено желязо…

Жозефин потрепери. Не можеше да определи дали по вина на Чосър, или на неизправното отопление, но й се стори, че я обвива леден саван.

— И оттогава, край на лъжите. Толкова време се печели така, представа си нямаш! По права линия се върви по-бързо.

— Отоплението пак ли не работи? — попита Жозефин.

— Крайно време е да научиш, скъпа, че в Англия отоплението е винаги повредено… На три дни един работи. Също както топлата вода и метрото… и така си е много добре. Колкото по-малко работи отоплението, толкова по-малко се замърсява въздухът. В скоро време няма да има петрол, няма да има с какво да се топлим, затова по-добре да свикваме отсега!

— В твоята страна е по-добре да се спи по двойки!

— След като стана дума, докъде докара работата с Филип?

— Доникъде. Прекалено съм съвестна. Съвестта не ми позволява да лудувам, нося пояс на целомъдрие и съм изгубила някъде ключа…

— Освен това не си от тези, които винаги са готови да се хвърлят в чуждите легла…

— А Александър? Имаш ли новини от него?

— Чрез Ани, бавачката. Чувства се като пубертет без убитата си майка… Не се чувства добре.

— Може би няма да е лошо да отида да го видя.

— И да видиш и татко му.

Жозефин пропусна забележката покрай ушите си. Мислеше за Александър. Питаше се какво ли чувства вечер, когато загаси лампата. Дали си мисли за Ирис, сам-самичка в гората с убийците си?

— Случва ли ти се да се страхуваш? — попита.

— От какво?

— От всичко…

— От всичко!

— Да.

— Само за едно нещо можеш да се страхуваш — заяви Шърли. — За децата си. Останалото — пари, бачкане, данъци, скокове с бънджи, всичко това е фасулска работа, само си казваш „не ме е страх“ и се хвърляш с главата напред.

— И какво, получава ли се?

— И още как! Казваш си „искам“ и получаваш. Влагаш обаче цялото си сърце. Не хитруваш. Мислиш много силно… искам това, искам това, искам това… да опитаме ли? Какво искаш сега, на мига? Казвай, без да се замисляш.

Жозефин затвори очи и каза:

— Да целуна Филип.

— Мисли с всичка сила, много силно и ти обещавам, чуваш ли, обещавам ти, че ще се случи.

— Наистина ли го мислиш?

— Трябва обаче да вложиш всички сили. Да престанеш да се дърпаш и да изпитваш скрупули. Например кажи, искам…

— … да се хвърля в прегръдките на Филип…

— Дрън-дрън, няма да се получи!

— Искам да ме прегърне силно, да ме целува навсякъде, навсякъде…

Шърли направи гримаса.

— Все още ти липсва убеденост.

— Искам да се нахвърли върху мен като разгонен козел! — изкрещя Жозефин, търкулвайки се на леденостудения под.

Шърли се дръпна и я изгледа, развеселена и учудена.

— Виж ти… е, това, вече съм сигурна, ще се случи!

 

 

На другия ден, събота, Жозефин се срещна с Ортанс за обяд.

Тя живееше в Ейнджъл, квартал, който приличаше на Монмартър. Улични фенери, лъкатушещи улички със стълби, стари вехтошарски дюкянчета. Кафенетата бяха с френски имена. Седнаха в „Сакре Кьор“, на ъгъла на „Стъд Стрийт“ и „Дъбъртън“. Поръчаха си задушено говеждо с моркови и две чаши червено вино. Отчупиха си от хляба и установиха, че е истинска френска франзела, вкусиха маслото, имаше истински вкус на солено масло от Нормандия.

Ортанс откри огъня.

— Най-после! Вече съм истинска англичанка!

Има си приятел англичанин, реши Жозефин, съзерцавайки дъщеря си с възхищение. Ортанс е влюбена. Дъщеря ми с каменното сърце е смъкнала гарда заради един англичанин с костюм от туид. Връстник или по-възрастен? С розови бузи и с увиснали клепачи? С остра брадичка и лакоми очи? И говори на нос? Знае ли френски? Дали ще хареса телешкото задушено, което ще му приготвя? Градините на Пале Роял, скулптурите на френските кралици в Люксембургската градина и нощния площад „Вож“? Моста на изкуствата^[26], малката улица „Феру“, по която се мотаел Хемингуей, когато нямал пукната пара? Вече му показваше Париж, виждаше го мислено, кичеше го с лавровия венец на мъжа, успял да срази неотстъпчивата Ортанс, и развълнувана, не сваляше влюбен поглед от дъщеря си.

— И как се казва красивият англичанин? — попита Жозефин със сърце, преливащо от радост.

Ортанс се отпусна назад и се разсмя.

— Мамо, наистина си непоправима! Изобщо не става дума за това! Просто в събота вечерта отпразнувах края на срока в една кръчма и в неделя сутринта се събудих с ужасен главоцеп и с непознат англичанин в леглото. Но най-невероятното е, че се казваше Парис! I spent the night in Paris^[27]. Когато му заявих, какво идиотско име!, той ме попита за моето и отвърна, какво отвратително име!, и се разделихме, без да си разменим дума.

— Искаш да ми кажеш, че си забърсала някакво момче в кръчма и си го пъхнала в леглото си? Пила ли беше? — ужасено възкликна Жозефин.

— Позна, чудно, виж ти, вече бързо схващаш. Всъщност постъпих точно както правят всички англичанки в събота вечер.

— Чакай малко, Ортанс! Предполагам, че си била много пияна, за да се сетиш да…

— … сложа презерватив?

Жозефин кимна със страхотно неловко изражение.

— Така се бяхме нацепили, че нищо не направихме. Той се опита да ме ухажва рано-рано сутринта, но забележката ми за идиотското му име му пресече мерака!

Тя бутна настрани чинията си и заключи:

— Както и да е, важното е, че вече съм истинска англичанка…

— А Гари? Виждаш ли се пак с него?

— Не. Нямам време. Още повече че последния път ме изостави сама посред нощ на улицата.

— Странно, не е в стила му — не много убедено каза Жозефин.

— Чух обаче, че сериозно се занимавал с пианото. Имал чудесни отношения с учителя си, който бил за него като баща, като настойник, служел му за пример за подражание. Били свързани с истинско мъжко приятелство. Колко вълнуващо! Говори се, че дори не го запознавал с приятелите си, за да може да го запази единствено за себе си. Луда работа. Влюбят ли се, хората стават ревниви, обсебващи…

— Радвам се за него. Не беше здравословно да няма край него мъж, на когото да подражава.

Ортанс отметна назад дългата си коса, сякаш за да приключи със случая „Гари Уорд“ и липсата на баща в живота на момчетата. Не беше неин проблем. Всичко, което не я засягаше пряко, не я интересуваше.

Жозефин се замисли за Антоан. Ортанс беше много близка с баща си, но никога не говореше за това. Вероятно й се струваше безполезно. Миналото е минало, да се погрижим за настоящето.

Не посмя да я разпитва повече и попита дали задушеното говеждо й е харесало.

 

 

Това бе последната им вечер заедно. На другата сутрин Жозефин пътуваше за Париж.

— Какво ще кажеш да отидем на концерт? — предложи Шърли, влизайки в стаята на Жозефин. — Имам два билета за отлични места, даде ми ги една приятелка. Нещо непредвидено й се случило в последната минута, болно дете…

Жозефин отговори, че идеята е много добра, и попита дали трябва да се облече официално.

— Направи се красива — отвърна Шърли загадъчно, — човек никога не знае…

Жозефин й хвърли разтревожен поглед.

— Какво пак си намислила?

— Аз? — възропта Шърли, преструвайки се на засегната. — Няма такова нещо! Какво си въобразяваш?

— И аз не знам. Имаш съзаклятнически вид.

— Имам вид на вълшебната флейта. Обожавам да ходя на концерти.

 

 

Дори не ме принуждава да лъжа, продължи да разсъждава наум Шърли, нищо не съм уредила. Просто знам, че тази вечер Филип ще бъде сам в залата.

Беше звъннала у тях сутринта, за да разбере как е Александър, бил вкиснат, защото боледувал от грип вече няколко дни. Поговори с Ани, гледачката, петдесетгодишна, добре закръглена, яка бретонка. Тя я харесваше и чувството на симпатия, изглежда, бе взаимно. В наше време бавачката играе ролята на доверената прислужница от пиесите на Расин. Тя е в течение на всичко, но издава тайните само ако успееш да я разприказваш. Ани беше безхитростна и лесно се отпускаше. Обясни й, че Александър се подобрявал, температурата спаднала, и Шърли попита дали може да го навести. Ани отвърна, че да, разбира се, обаче господин Дюпен няма да си бъде вкъщи, тъй като довечера ще ходи на концерт. В Роял Албърт Хол добави тя с гордост, ще има изпълнения на сонати на Скарлати и господин Дюпен много ги харесва. Ани трудно прикриваше горещата си привързаност към своя работодател.

Шърли затвори телефона. В главата й вече зрееше план. Ще отидат на концерт и така ще нагласи нещата, че Филип и Жо случайно да се срещнат в коридорите в антракта. В любовта „който не хитрува, няма да палува“, и тъй като и двамата упорстваха да се изкарват прокълнати любовници, налагаше се да изиграе ролята на сватовница.

Валеше ситен дъждец, докато се качваха в таксито за Кенсингтън Гор, и Шърли побърза да се загърне в дълъг розов ешарф от кашмир.

— По-добре да си бях облякла палто — укори се тя, давайки адреса на шофьора.

— Искаш ли да се върна и да ти взема някое — предложи Жозефин.

— Не, и така ще мина… В най-лошия случай ще умра с продрани от кашлица гърди, храчейки кръв… Ще бъде много романтично!

От таксито притичаха до входа на театъра и се смесиха с тълпата, която бързаше да нахълта във фоайето. Билетите бяха у Шърли, която си пробиваше път, приканвайки Жозефин да не изостава.

Ложата беше просторна, с шест фотьойла от червено кадифе с малки помпони, полюшващи се на подлакътниците. Седнаха и се заеха да наблюдават как залата постепенно се пълни. Шърли извади бинокъл от чантичката си. Сякаш инспектира войските, каза си Жозефин, развеселена от сериозното изражение на приятелката си, след което замислено повтори няколко пъти, утре се връщам, без да съм го видяла, а той дори не подозира, че съм тук… утре си тръгвам, тръгвам си… Чудеше се как така ще напусне Лондон и ще остави Филип зад гърба си, а всъщност бе прекарала цяла една седмица толкова близо до него. Вдигна глава към стъкления купол на концертната зала, за да прикрие напиращите в очите й сълзи.

 

 

Когато искаш да забравиш за някого, през цялото време мислиш за него.

 

 

Жо трепереше от желание да стане и да хукне да го търси. Изобщо не трябваше да идвам в Лондон, той е тук навсякъде, би могъл да е в залата тази вечер… Огледа се и трепна. Ами ако не е сам?

Сигурно не би дошъл сам.

Затварям очи, отварям ги, той стои пред мен и казва, Жозефин, и…

Шърли обхождаше с бинокъла цялата публика като редовен посетител, който се опитва да открие познати лица. Жозефин си каза, че би могла да измисли някакво извинение, да стане и да излезе бързо, да пробяга разстоянието до апартамента му. Представяше си сцената, той ще си е вкъщи, зает с четене или с някаква работа, ще отвори вратата, тя ще се хвърли в прегръдките му и ще се целуват, ще се целуват…

Шърли стоеше неподвижно и със свободната си ръка въртеше винта, за да получи по-ясна картина. В един момент захапа горната си устна.

— Видя някого ли? — попита Жозефин, колкото да каже нещо.

Шърли не отговори. Изглеждаше завладяна от гледката и тънките й пръсти стискаха театралния бинокъл. Свали го и погледна Жозефин със странно изражение, сякаш не я виждаше, сякаш не седеше редом с нея. Жозефин се притесни и започна да се върти във фотьойла, чудейки се каква муха е ухапала приятелката й.

— Я ми кажи, Жо — започна Шърли колебливо, — не ти ли е топло?

— Луда ли си? Отоплението никакво го няма! Самата ти преди малко умираше от студ!

Шърли отметна кашмирения шал от раменете си и го подаде на Жозефин.

— Ще отидеш ли да го оставиш на гардероба, ужасно ми е горещо!

— Но… можеш просто да го оставиш на облегалката на фотьойла си.

— Не! Ще вземе да падне, ще го настъпя, даже има опасност да го забравя. Цял живот ще съжалявам, защото ми е подарък от майка ми.

— Аха…

— Нещо против ли имаш?

— Не, защо?

— Мога да отида и аз, обаче забелязах един бивш… приятел в залата и не ми се иска да го изпускам от поглед.

Аха, ето обяснението за странния поглед, помисли Жозефин. Иска да го следи, да го наблюдава с бинокъла, неприятно й е да го прави пред мен. Предпочита да ме отпрати под някакъв идиотски претекст, дори да умре от студ.

Тя стана, взе ешарфа и съучастнически се извърна към Шърли с красноречива усмивка, добре, разбрах! Оставям те сама.

— Иди на долния гардероб — нареди й Шърли, докато тя излизаше от ложата. — На другите винаги има много народ!

Жозефин се подчини и пое към гардероба на партера. Блъскаха я забързани мъже, начервени жени, поели към местата си в залата. Тя се дръпна към стената, търсейки с очи опашката пред гардероба.

Не беше само една, няколко се извиваха. Нареди се на едната, даде ешарфа, взе жетона и се върна по същия път.

Не бързаше да се прибира в ложата. Мислеше за своята колебливост и нерешителност. Защо не се осмелявам? Защо? Страхувам се от призрака на Ирис. Страхувам се да не наскърбя призрака на Ирис…

Спря, замислена.

Беше без чанта, без палто. Налагаше се да се върне в ложата и да обясни на Шърли…

 

 

И тогава…

Очите им се срещнаха на един завой на коридора.

 

 

Заковаха се на място, слисани.

Наведоха глава, сякаш се свиха от удар.

Подпряха се на стената, и двамата неподготвени за случващото се, изненадани от недовършения си жест — той току-що бе оставил дрехата си на гардероба, тя бе застинала с жетона от ешарфа на Шърли в ръка.

И двамата спрени посред лекото си волно движение, което допреди миг ги носеше напред.

Стояха неподвижни, облени от светлините на кристалните полилеи на голямото фоайе. Като двама непознати. Двама непознати, които се познават, но не трябва да се срещат.

Не трябва да се доближават един до друг. Не трябва да се докосват.

Знаеха го. Едно и също изречение, продиктувано от разума, едно и също изречение, сто пъти повтаряно, се въртеше в главите им като сигнална лампа.

Напомняха леко сковани, непохватни, неинтелигентни манекени.

Това, което той най-силно искаше в момента и което тя безмълвно крещеше, бе: да протегна ръка и да я докосна, да протегна ръка и да го докосна.

Стояха един срещу друг.

Филип и Жозефин.

Разделени от опашката от хора пред гардероба, които говореха високо, смееха се силно, дъвчеха, четяха програмата, говореха за пианиста вълшебник и за творбите, които бе избрал да изпълни тази вечер…

Стояха един срещу друг.

Галеха се с поглед, говореха си без думи, усмихваха се, питаха се, ти ли си? Наистина ли си ти? Ако знаеше… Пропускаха покрай себе си мъжете и жените, младите и недотам младите, нетърпеливите и спокойните, смаяни от изненада, застанали от двете страни на непрекъсващия човешки поток. Концертът щеше да започне всеки миг, бързо, бързо да оставят палтата си, да си вземат жетоните, бързо, бързо да седнат на местата си…

Ако знаеш само колко дълго те чаках, заявяваше единият с пламтящ поглед.

Ако знаеш колко ми липсваш, отвръщаше другият, зачервен, без да сваля очи, без да извръща глава.

И колко ми писна да те чакам…

Също колкото и на мен…

Говореха си, без да помръдват устни. Затаили дъх.

 

 

Опашката пред гардероба се бе разпръснала и продължителният звън напомняше, че концертът всеки момент ще започне. Гардеробиерката очакваше палтата на закъснелите, раздаваше последните жетони, подреждаше последното кожено палто, последната шапка, пътническа чанта и с книга в ръка се отпускаше на табуретката в очакване на първия антракт.

Звънецът продължаваше да звучи, театърът се пълнеше.

Последните посетители се втурваха запъхтени, търсеха разпоредителката изнервени, опасявайки се да не изпуснат началото, да не могат да влязат. Двамата чуваха врати да се отварят и затварят, чуваха скърцането на столовете, шум от гласове, кашлица, прочистване на гърло…

 

 

След това вече не чуваха нищо.

 

 

Филип хвана Жозефин за ръка и я заведе в едно ъгълче на стария театър, което миришеше на прах и на вечност.

Толкова силно я притисна до себе си, че дъхът й секна. Завря нос във врата му, сключи ръце на тила му и от гърдите й се изтръгна болезнена въздишка, последвана от стон на удоволствие.

Той я притискаше, притискаше я, обгръщайки я с ръце, за да не може да му избяга.

Обсипваше я с целувки. Целуваше я по косата, по врата, разтваряше бялата й блуза и целуваше раменете й, тя не се съпротивяваше, забила устни във врата му, леко го хапеше, ближеше, опитвайки вкуса на кожата му, припомняше си познатия мирис на индийска подправка, затваряше очи, за да го запечата завинаги във флакончето на паметта си, за да си го припомня и да му се наслаждава по-късно…

По-късно… мирисът на кожата му, смесен с уханието на тоалетната вода, която употребяваше, миризмата при яката на изпраната и изгладена риза, набождащата брада, малката гънка на врата му при яката на ризата…

Филип, шепнеше тя, милвайки косата му, Филип…

Жозефин… той леко я захапваше по ушите, по кожата.

Тя се отстрани, повтаряйки, ти ли си, ти ли си? Най-сетне… наистина ли си ти? Дръпна се, за да го разгледа по-добре, да си припомни лицето, очите му…

Той отново я придърпа към себе си.

Двама непознати, свити в мрачния ъгъл на театъра, стъпили на скърцащия паркет под прикритието на тъмнината.

Целуваха се бързо и задъхано, ненаситно, наваксваха изгубените часове, седмици, месеци, вкопчени един в друг с желанието да имат десет хиляди усти, десет хиляди ръце, за да не се пуснат никога вече, за да се заситят завинаги.

Целувка на две лакоми хидри.

Ненаситни.

Защо? Защо?, повтаряше Филип, повдигайки косата на Жозефин, за да види очите й. Защо това мълчание, защо не обясни нищо? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че не разбирам? Смяташ, че съм толкова глупав?

Тонът му ставаше нетърпелив, груб, раздразнителен. Дръпна Жозефин за косата, за да я принуди да вдигне глава.

Мълчи, умоляваше тя, вклинила бедро между неговите, увила другото около хълбока му, буквално увисвайки на него, сякаш бе малко дете, което се катери по високо, опасно, забранено дърво. Мълчи, стенеше тя, мълчи… Не трябва да говорим.

Само устата ми върху твоята, зъбите ти да ме хапят, езикът ти да ме ближе, да ме всмуква, а аз се разтварям, разцепвам се на две и нищо освен телата ни сред заобикалящата ни тишина, само без думи, умолявам те, кръв, плът, дъх, слюнка, въздишки, преливащо удоволствие, но никакви думи. Думите убиват, любов моя, думите убиват… Ако позволим една-единствена дума да се изплъзне от устните ни, да се смеси с дъха ни, ще изчезнем като два малки обезумели елфа.

Жозефин, шепнеше той в отговор, ако знаеш, Жозефин, ако знаеш… Тя закриваше с длан устата му, отнемаше му думата и той хапеше дланта й, поемаше си дъх и повтаряше отново и отново, чакам те всеки ден, всяка минута, всяка секунда, всеки час, казвам си, ще дойде, сякаш нищо не е станало, ще седне насреща ми на терасата на кафенето точно когато не я очаквам, с омазани с вестникарско мастило пръсти, които ще изтрия един по един…

И той ближеше пръстите й един по един.

В гърдите й избухна ослепително слънце, нямаше сили да се държи на крака, останали й бяха само колкото да се вкопчи в него.

Той я прикрепяше, тя го притискаше, вдишваше го, научаваше го наизуст, за да го помни през времето, което щеше да я отдели от него.

Любов моя…

Думите излитаха и се въртяха във въздуха. Ох, възкликваше тя, изненадана от бликналото удоволствие, и пак, и пак повтаряше, любов моя, любов моя…

Той приемаше това изнурено признание за съучастничество, без да спира да се усмихва, долепил разтворени устни до нейните и усмивката му растеше, разширяваше се, превръщаше се в звездно знаме.

В този миг до слуха й стигна ехото на собствените й думи, след кратко колебание ги повтори, леко променени, ти си моята любов, моята любов вовеки веков, целуна ухото му, сякаш запечатваше бронирана каса, и се отпусна в умиротворена прегръдка. Останаха неподвижни в тъмното, наслаждаваха се на тези думи, изпълваха се с тях, скътвайки ги като провизии за бъдещето, за дните на голяма самота, на разяждащи съмнения и дълбока печал.

Любов моя, любов моя, тананикаха тихичко, увивайки се един в друг, все по-навътре в ъгъла на театъра, за да се скрият от всички и никой никога да не ги открие. Любов моя, гордо изправена, любов моя, ще те обичам вечно, любов моя, обичам те дори да ме горят жива, любов моя, по-силна от бури и от урагани, от вятъра пустинен и от планинския му побратим, от северняка и от всички ветрове от изток…

Прославяха любовта си, изковавайки нови думи, поднасяйки си ги в дар, добавяйки и други, благословени като нафора, по-меки от ешарфа от чинчила, по-упойващи от уханен тамян, редяха думи, вричаха се един на друг, слели се в едно.

Целуваха се, без да спират, целуваха се с думи, които ги носеха на крилете си и ги обвързваха като с вериги.

Тя постави длан на устните му, за да ги запечата завинаги, за да не излетят думите.

На свой ред той пъхна пръст в устата й, намазвайки я със слюнката на любовните думи, които бе изрекла, за да не се откаже никога от тях.

Двете й длани върху устните му…

Пръстът му, който пише върху нейните устни…

Това бе тяхната клетва. Талисманът им.

 

 

От тъмния ъгъл чуха тракането на седалките в залата, шум от разговори, от приближаващи стъпки.

Беше дошъл антрактът.

Разделиха се, без да бързат, върнаха се при стълбите, той приглади косата си с ръка, тя оправи сакото си, хвърлиха си последен изгарящ и победоносен поглед, пропуснаха хората да минат…

Вече нямаше от какво да се страхуват. Бяха се превърнали в смелия рицар и неговата дама, щяха да се разделят, за да се срещнат отново някой ден, без да знаят как и по какъв начин.

Всеки тръгваше по своя път, запазил в себе си отпечатък на другия.

Прекрасно е, когато любовта започва, помисли Жозефин, а ние сме постоянно в началото.

Вървяха, гледайки се в очите, за да останат заедно до последния миг.

 

 

Шърли чакаше в ложата. Забеляза блесналите очи на Жозефин, пламналите й страни и се усмихна едва забележимо. Предпочете да премълчи. Очите й не зададоха въпрос, само една палава искрица озари погледа й.

Жозефин седна на мястото си. Облегна на подлакътниците и двете си ръце, сякаш за да се върне отново в действителността. Пръстите й опипваха малките червени помпони. Замисли се. Стисна ръката на приятелката си.

— Благодаря, любима моя приятелко. Благодаря.

— You are welcome, my dear!

Шърли кихна няколко пъти.

— Намирам се на прага на смъртта.

И добави:

— А ти няма да си тук, за да се грижиш за мен!

* * *

Никълъс Бергсън чакаше Ортанс Кортес в ресторант „Улсли“, за да обядват заедно. Чакаше я вече двайсет минути и започна да се изнервя. Празният стол насреща сякаш му се подиграваше и го поставяше в положението на подчинен. Подмазвач, слуга, простак, присмехулно, нареждаше столът. Забравяш, че ти си художественият директор на „Либърти“, и позволяваш на една хлапачка да те води за носа! Shame on you! Засрами се! Така де! Тя се отнася с мен като с малко момче, процеди той през зъби, забивайки нос в менюто за десети път.

 

 

Наближаваше Коледа с традиционните украси, илюминации, с неизменните коледни песни, изпълнявани на входа на метрото, с протегнатите за милостиня панички от доброволците на Армията на спасението и той наблюдаваше уличната суетня през витрината на ресторанта, очаквайки да зърне Ортанс. Прокара ръка по ризата си, оправи възела на вратовръзката си, отново погледна часовника, кимна за поздрав на един познат от гилдията, който седна на съседна маса. Ама на какво прилича това, така да вися тук? Такъв удар по репутацията ми… Като си помисля, че я чуках! Това лято! Страхотно се изложих с това момиче. На такива като нея трябва да гледаш отвисоко, не да превиваш гръб… Ако й подадеш пръст, ще ти оглозга ръката до рамото.

Чудеше се дали да не стане и да си тръгне, поколеба се, отпусна й още пет минути и си обеща да се държи студено с нея.

Отношенията му с Ортанс бяха много объркани. Тя ту се сучеше около него приканващо, ту го фиксираше с ледена ирония, все едно го питаше кой си ти, че така фамилиарничиш? Един ден бе просъскал, нека ти припомня, че бяхме любовници! Така ли, погледна го ледено тя, странно, колкото и да се напъвам, нещо не мога да си спомня! Това май не е добре за теб, а?

През живота си не се бе сблъсквал с такова презрение и равнодушие. Тя беше от момичетата, способни да скочат с парашут… без парашут. Трябва да призная обаче, продължи той наум, поглеждайки за кой ли път часовника си, че тя се държи така с всички — светът сякаш е създаден, за да бъде в нейна услуга.

Въздъхна.

И което е най-тъпото, точно поради тази причина вися тук като кретен и я чакам…

Тъкмо когато се готвеше да стане и да си тръгне, Ортанс се появи и седна на празния стол срещу него. Дългата й кестенява коса с червеникави оттенъци, искрящите й зелени очи, ослепително бялата й усмивка излъчваха толкова силна радост от живота и такъв апетит, че Никълъс Бергсън не можа да устои на очарованието й и се развълнува. Каква красавица! Как сияе and so chic! Носеше вталено черно палто от вълнено сукно с навити ръкави, за да се види изключително елегантният й „Ролекс Ойстър“, тесни, опушено кафяви джинси на „Балмен“ за деветстотин и осемдесет паунда, отбеляза наум Никълъс, черно кашмирено поло с висока яка и торба от телешки бокс от „Ермес“.

Той повдигна учудено едната си вежда и отбеляза:

— Откъде такъв лукс?

— Открих интернет сайт, откъдето можеш да наемеш за месец всичко от всякакви марки. Буквално за без пари! И както сам се убеди, ефектът е гарантиран, това е първото, което ти се набива в очите. Забравяш даже да ме поздравиш, веднага си казваш, аууу, какъв шик, само това звучи в главичката ти на моден диктатор. И ти си като всички останали, лъскавото те шашка и веднага налапваш въдицата.

— Как действа този сайт?

— Правиш си абонамент, внасяш някаква сума като гаранция и абракадабра!, начаса си вземаш каквото пожелаеш и се обличаш като принцеса. Зяпат те, отнасят се с теб почтително, поздравяват те! Избра ли какво ще си поръчаш? — продължи тя, прелиствайки менюто.

— Имах прекалено много време на разположение — измърмори сърдито Никълъс, — научих менюто наизуст.

— И какво си избра? — полюбопитства Ортанс, игнорирайки студенината на събеседника си. — Чудесно, аз съм готова с поръчката. Ще повикаш ли сервитьора? Умирам от глад.

Тя го погледна и се разсмя.

— Да не си станал гей или…?

Никълъс едва не се задави.

— Ортанс! Какво си позволяваш?

— Как си се облякъл само, видя ли се? Оранжева риза, розова вратовръзка, виолетово сако! Никъде не съм прочела, че е модерно. Освен ако не си променил сексуалните си предпочитания.

— Все още не съм, но и това скоро ще се случи, ако продължавам да се срещам с теб. Предостатъчна си ми, за да се отвратя от женския пол като цяло.

— Да ти кажа само, че изобщо няма да се притесня. Тъкмо обратното. Ще бъдеш само мой, няма да ми се налага да те деля с някоя пачавра. Затова избирай: монах или гей.

— Драга ми Ортанс, за да ме задържиш, опитай се за начало да се отнасяш с повече уважение към мен… бих искал да отбележа…

— Повикай сервитьора, прилошава ми!

— Ето, прекъсваш ме!

— Не мога да понасям, когато започнеш да хленчиш. Звъниш ми да ми кажеш, че имащ да ми съобщиш нещо суперважно, аз вземам назаем суперлуксозни дрехи, изтупвам се, упражнявам се пред огледалото, представям си, че ще ме запознаеш със Стела или Джон… и се оказвам седнала срещу някакъв тъжен, вкиснат клоун с шарени одежди, съвсем сам в ресторанта! Секси, няма що!

— Вкиснат съм, защото закъсня с трийсет и пет минути! И съм сам, защото идеята бе да обядвам с теб, а не с цяла тайфа! — разбесня се Никълъс Бергсън, на ръба на нервната криза.

— Аха, закъсняла съм. Напълно е възможно, но не е фатално. Можеш да повикаш келнера, умирам от глад. Струва ми се, че вече ти го казах.

Никълъс се подчини. Двамата направиха поръчката си.

Той продължи да мълчи.

— Окей, ясно. Дотук с играта на гатанки. Мусиш се, сърдит си ми… Затова ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш с „да“ и с „не“, ще продължиш да се цупиш на воля и честта ти ще остане ненакърнена. Първи въпрос: изключителната новина свързана ли е с теб?

Никълъс поклати отрицателно глава.

— За мен ли се отнася?

Той кимна утвърдително.

— Нещо свързано с училището?

Той отново отрече с глава.

— Някаква работа?

Ново кимване за потвърждение.

— Страхотна работа, която ще се превърне в трамплин за изключителната ми кариера?

Ново кимване.

— Предупреждавам те — бързичко си възвръщай говора или ей сега ще ти забия вилицата в окото, пред очите на всички!

Той игнорира заплахата и без да продума, взе да върти в ръце дръжката на ножа.

— Добре, така да бъде. Извинявам се за закъснението. Дори мога да те целуна по устата, за да се уверят, че не си гей, а приемлив любовник.

— Само приемлив и нищо повече?

— Достоен за уважение и това е последната ми дума. Е, каква е новината?

Победен, Никълъс въздъхна и обясни.

— „Хародс“. Витрините. Прочутите витрини… Останали са две свободни. Все още не са решили на кого да поверят украсата и формулярът за кандидатстване може да се получи от някоя си мис Фарланд до седемнайсет часа днес.

Ортанс се ококори и зяпна.

— Това е страхотно. Страхотно! И смяташ, че…

— Давам ти адреса на офиса на мис Фарланд, грабваш папките и си продаваш душата! Ти си на ход.

— И как така се оказва, че витрините на „Хародс“ са свободни? — попита Ортанс с дълбоко подозрение. — Обикновено са заети за месеци напред.

— Става дума за витрините за март-април, които се отстъпват на новите модни дизайнери. Тези са били предназначени за Клое Пинкертън…

— … която катастрофира с колата си вчера сутринта, връщайки се от провинцията. Пада й се! Да се научи да не е такава снобка и да не отказва да живее в Лондон! Според мен това момиче е ужасно префърцунено. Винаги съм се чудела как е успяла… Отървахме се от нея!

— Понякога се чудя дали си човешко същество — заяви Никълъс, смаян. — Защото човекът притежава най-страшни черти, несъмнено, но и чувства, като например нежност, състрадание, щедрост, отдаденост…

— Как мислиш, мога ли да отида сега, веднага при мис Фарланд?

— Дума да не става! Дължиш ми поне едно — да довършиш обяда си с мен, след като ме накара да те чакам толкова дълго!

— Окей, но ако закъснея, никога повече няма да ти продумам! Впрочем вече не съм гладна, обмислям как да аранжирам моите витрини…

Никълъс въздъхна дълбоко и разгъна салфетката си.

— Какво ще правиш на Коледа? — попита, за да поддържа разговора.

— Париж, мама, сестра ми, Шърли, Гари, като всяка Коледа! Мама ще приготви пуйката, но нещо ще обърка, ще изпадне в сантиментално настроение и ще се разплаче, Зое, както винаги, ще измайстори тъпи подаръци в скаутски дух, Шърли ще се старае да създава настроение, а ние с Гари ще се гледаме враждебно.

— Аха! Виж ти! Красивият Гари Уорд ще бъде там.

— Ами както обикновено.

— Вероятно знаеш, че Шарлот Брадсбъри така и не успя да преживее раздялата с него. Твърди, че било заради теб, и злослови по твой адрес където седне и легне…

— Ще се прочуя, ако продължава да ме разнася из цял Лондон!

— Твърди също, че на първото ти модно дефиле ще те разпердушини.

— Няма лошо! По-добре да злословят по мой адрес, отколкото да не ми обръщат внимание!

— С една дума, много е тъжна…

— Все ми е тая. Изобщо не ми пука за сърдечните мъки на мис Шарлот! Ще ги получа тези две витрини на „Хародс“. Два огромни екрана, на които ще покажа таланта си! И в продължение на цели шест седмици целият свят ще види на какво съм способна, целият свят ще чуе за Ортанс Кортес… бим-бам, ще изляза на авансцената, ще ме ухажват… ще стана богата, богата! Защото договорите ще потекат към мен. Трябва да си намеря добър адвокат. Ще ми препоръчаш ли някой?

Тя млъкна, замисли се за миг. Стана сериозна. Напрегната.

— Ще трябва да си намеря тема. Спомняш ли си мотото на модното ми дефиле в „Сейнт Мартинс“?^[28]

— Sex is about to be slow…

— Беше много хубаво, нали?

— Идеално. Но тогава все още не бяхме в криза…

— Пука ни за кризата! Хората ще я забравят, докато гледат моите украсени витрини. Ще бъдат запленени, слушай какво ти говоря!

— Все още не са ти ги дали! Много сте маймуните на клона…

— Ще ми ги дадат. Ще видиш! Дори да трябва да бачкам ден и нощ, нощ и ден, че и отгоре, да пълзя в краката на мис Фарланд… Ако е необходимо, ще заложа бомба, за да отстраня конкуренцията…

Направи знак на сервитьора и поръча прясно изцеден лимонов сок.

— Пиеш лимонов сок? — потресе се Никълъс.

— Всяка сутрин. Полезен е за кожата, за косата, за черния дроб, предпазва от вируси и разни микроби и дава самочувствие. Сутринта забравих…

Подпря брадичка на ръката си и повтори няколко пъти, ще трябва да измисля нещо прекрасно.

— И страшно бързо! — уточни Никълъс.

— Те ме очакват, предопределени са за мен. Ортанс Кортес! Ще ги получа тези прочути витрини!

— Не се съмнявам нито за миг, скъпа. Това, което жената иска^[29]…

 

 

 

В четиринайсет и трийсет Ортанс Кортес чакаше на опашката, извила се на осмия етаж в сграда на „Бонд Стрийт“, една от петдесетината кандидати, които се оглеждаха взаимно по твърде нелюбезен начин. Стърчаха прави и никой не изпускаше и най-дребното движение на останалите. От заседателната зала излетя една девойка и обяви високо и ясно, няма смисъл да висите, взеха мен! Някои от чакащите я изгледаха обезсърчени и напуснаха опашката. Ортанс обаче не се хвана на въдицата.

Десет минути по-късно от стаята излезе Алистър Бранстол, известен дизайнер на ексцентрични рамки за очила, и разясни, че формулярите за кандидатстване са ограничени и последните няма смисъл да чакат. Поклащаше се, наконтен в костюм на зелени и черни карета, ококорил очи зад очила във форма на жираф.

Ортанс сви рамене.

После изскочи една асистентка на мис Фарланд и обяви, че са останали само десет комплекта документи. Ортанс преброи набързо стоящите пред нея — беше четиринайсета.

Ядоса се, укори се за лешниковия крем със сметана и второто кафе на обяд, обвини Никълъс и лакомията си и отново преброи чакащите. Кандидатите се отказваха един по един. Реши да остане.

Беше единайсета поред.

— Казах, че могат да останат само десет души — повтори асистентката, фиксирайки Ортанс.

— Аз пък реших, че не ме бива много в броенето — отвърна девойката, широко усмихната.

— Както искате — сви устни асистентката, обръщайки й гръб.

След като последната кандидатка си тръгна с документите под мишница, Ортанс почука на вратата на мис Фарланд.

Асистентката й отвори с високомерна усмивка.

— Искам да получа един комплект документи — каза Ортанс.

— Предупредих ви, че свършиха.

— Искам да поговоря с мис Фарланд.

Асистентката сви рамене, показвайки с жест, че няма смисъл да настоява.

— Кажете й, че съм работила с Карл Лагерфелд и че имам препоръчително писмо, подписано лично от него.

За миг асистентката се поколеба. Пусна Ортанс да влезе и я помоли да изчака.

— Ще видя какво мога да направя.

Върна се и помоли Ортанс да я последва.

Мис Фарланд седеше зад овално бюро със стъклен плот. Тънка като конец — кожа и кости, изпито лице, огромни черни очила, гарвановочерна коса, събрана на кок, крещящо червило и грамадни златисти обеци, които буквално изяждаха физиономията й. Ама наистина кльощава, направо прозрачна.

Помоли асистентката да ги остави насаме и протегна ръка за писмото на Карл.

— Нямам писмо. Никога не съм работила с господин Лагерфелд. Блъфирах — каза Ортанс невъзмутимо. — Искам тази работа, тя е точно за мен. Ще ви смая. Имам безброй идеи. Невероятно работоспособна съм и нищо не може да ме уплаши.

Мис Фарланд учудено я наблюдаваше.

— И си въобразявате, че ще ме спечелите с празните си приказки?

— Да. Нямам още двайсет, французойка съм, втора година в „Сейнт Мартинс“. Първата година от хиляда кандидати приеха седемдесет. Темата на ревюто ми за курсовата работа беше: Sex is about to be slow. Кейт Мос дефилира c един от моите модели. Това вече мога да ви го докажа, имам го на DVD, има и рецензии, публикувани в печата… и накрая, знам, че съм най-добрата сред петдесетте кандидати за работата.

Мис Фарланд оглеждаше, без да се смущава, черното вталено палто, навитите ръкави, джинсите „Балмен“, широкия колан на „Долче & Габана“, торбестата чанта „Ермес“, ролекса и ръката й в черна ръкавица докосна купчинката папки с документите за кандидатстване.

— Доста повече от петдесет кандидати сте, някъде около стотина… само за днес!

— Е, аз съм най-добрата от тези сто!

Мис Фарланд се усмихна почти любезно.

— Тази работа е точно за мен — повтори Ортанс, като веднага се възползва от направения малък пробив.

— Одобрени са, защото са добри, защото са се доказали…

— Доказали са се, защото са им дали шанс. Първия път… Дайте ми и на мен първи шанс.

— Имат опит…

— И аз имам опит. Работила съм при Вивиан Уестууд и Жан-Пол Готие. Те не се уплашиха да ми се доверят. Освен това и аз съм обличала с първите си модели плюшеното ми мече, когато бях на шест години!

Мис Фарланд отново се усмихна и отвори едно чекмедже, за да извади още един комплект документи.

— Няма да съжалявате — не спираше да говори Ортанс, усетила, че трябва да продължи натиска. — Един ден ще можете да казвате, че сте били първият човек, който ми е дал шанс, ще идват да ви интервюират, ще станете част от легендата…

Очевидно Мис Фарланд добре се забавляваше.

— Вече не са ми останали комплекти, ще видя дали при асистентката ми има още един, госпожице…

— Кортес. Ортанс Кортес. Като конкистадора. Запомнете това име.

Мис Фарланд отиде в съседната стая. Ортанс чу да си говорят двете с асистентката, която твърдеше, че били свършили, мис Фарланд настояваше.

Остана на стола. Поклащаше дългите си, преметнати един връз друг дълги крака, оглеждаше разхвърляното бюро. Бележникът с отбелязани часове за срещи и телефонни номера. Впечатлена бе от пудриерата „Шисейдо“, червилото „Мак“, одеколона „Шанс“ на „Шанел“, маркерите, флумастерите, химикалките, хромираните писалки, позлатените писалки и една перодръжка, потопена в мастилница.

Никакви снимки на деца, на мъж. Щеше да посрещне празниците сама. Без грим, с безцветни устни, увиснали кичури немита коса, нахлузила стари чехли, дъждът тропа по стъклата, телефонът мълчи, вдига го да провери дали работи, брои дните до връщането си на работа… Тъжни празници!

Обходи с поглед кабинета и се загледа в купчината досиета. Дебелата купчина на одобрените кандидати.

Как ли се съставя подобно нещо? Досега не съм го правила.

Не е достатъчно да си тръгне оттук с папката с документи под мишница, нужно е да знае как правилно да ги попълни. Да предостави достатъчно интересни подробности, за да не свърши досието й като смачкана хартиена топка, метната в кошчето.

Скочи, отвори чантата си и напъха в нея десетина папки с попълнени формуляри. Щеше да почерпи от тях вдъхновение, да се запознае със сивитата на конкуренцията, за да съчини и украси своето, а и като ги задигне, ще намали бройката на кандидатите.

Затвори чантата си, върна се на мястото си и преметнала крак връз крак, продължи небрежно да се полюлява. Преброи писалките на бюрото и дълбоко си пое дъх.

 

 

Когато мис Фарланд се върна, Ортанс продължаваше да седи, поставила скромно чантата на коленете си. Подаде й един голям плик.

— Донесете ги утре попълнени. Краен срок, седемнайсет часът. Няма да има отсрочка за закъснелите. Разбрано?

— Разбрано.

— Дръзка сте. Харесвате ми.

Мис Фарланд имаше красива усмивка.

Ортанс старателно изчете откраднатите досиета на кандидатите, преди да попълни своето.

Чопна оттук-оттам по някоя информация.

Разкраси професионалната си биография с престой в Бангладеш по линия на хуманитарна организация, присвои си два стажа в предприятия, почерпи от опита на една театрална художничка, на помощник-фотограф, съчини си командировка до Хърватия за снимане на рекламни клипове…

Попълни домашния си адрес, имейла, номера на мобилния си телефон.

В петнайсет и пет остави документите си на бюрото на мис Фарланд.

След това взе Евростара, за да прекара коледната ваканция в Париж.

 

 

В плик, надписан на името на мис Фарланд, пъхна една писалка със златиста Айфелова кула, която примигваше в тъмното.