Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (22)

21.

Герхард Крьогер лежеше в усмирителна риза на тясното легло, долепено до стената. Беше сам в стаята на лечебницата при посолството, ранените му крака бяха бинтовани под болничната пижама, погледът му беше див, отнесен, местеше се от един предмет на друг, без да се спира на нищо.

— Баща ми беше предател — говореше той на немски с дрезгав шепот. — Баща ми беше предател!… Животът ми си отиде, всичко е свършено!

Двама мъже го наблюдаваха през фалшивото огледало от съседния офис — единият беше лекарят на посолството, а другият — полковник Витковски.

— Наистина е много бъбрив — каза шефът на сигурността.

— Не разбирам немски. Какво казва? — попита докторът.

— Нещо в смисъл че баща му е бил подлец и предател и че животът му е свършил и всичко е разрушено.

— Какво заключение можете да направите от това?

— Само това, което чувам.

— В такъв случай е склонен към самоубийство — заключи докторът. — Ще остане в усмирителната риза.

— Много сте прав — съгласи се полковникът. — Но аз все още смятам да вляза и да направя опит да го разпитам.

— Внимавайте, кръвното му налягане почти не може да се измери. Предполагам, че това е естествено, като се има предвид кой е… кой беше той. Когато силите го напуснат, може да се стигне до разрив на сърцето.

— Вие знаете ли кой е… кой беше той?

— Разбира се. Повечето хора, завършили медицинско училище, знаят. От времето на сесиите, свързани с проблемите на мозъка.

— Посветете ме, докторе — каза Витковски, като погледна лекаря.

— Той беше известен немски хирург — не съм чувал за него вече от няколко години — но специалността му беше мозъчни увреждания. Навремето се говореше, че е излекувал повече пациенти с нарушения на мозъчните функции, отколкото всеки друг в същата област. Със скалпел, а не с лекарства, причиняващи странични ефекти.

— Защо тогава този проклет гений е бил изпратен в Париж да убива, когато не би могъл да уцели стената на хамбар дори с едри сачми?

— Не бих могъл да знам, полковник, а дори ако той е казал нещо по този въпрос, аз не съм го разбрал.

— Добре, макар че всъщност не е добре, докторе. Разрешете ми да вляза вътре, моля ви.

— Влезте, но помнете, че ще ви наблюдавам. Ако видя, че кризата се изостря — въпреки че усмирителната риза не би трябвало да затруднява кръвообращението, ритъма на сърцето и притока на кислород — вие ще трябва да излезете. Разбрахте ли ме?

— Не приемам лесно подобни заповеди, когато става въпрос за убиец…

— От мен ще ги приемете, Витковски — твърдо го прекъсна докторът. — Моята работа е да го запазя жив, може би дори във ваша полза. Разбрахме ли се?

— Нямам избор, нали?

— Нямате. Съветвам ви да говорите с него спокойно.

— Няма нужда от този съвет.

Полковникът седна на един стол до леглото и остана неподвижен, докато Крьогер, който не можеше да фокусира погледа си, осъзна, че той е тук.

— Guten Abend, herr Doktor. Sprechen sie Englisch, mein Herr?^[1]

— Отлично знаете, че говоря — каза Крьогер, докато се бореше с усмирителната риза. — Защо съм в това недостойно облекло? Аз съм лекар, хирург с репутация. Защо се отнасяте с мен като с животно?

— Защото семействата на две от вашите жертви в хотел „Интерконтинентал“ без съмнение ви смятат за зло животно. Трябва ли да ви освободим, за да се срещнете лице в лице с техния гняв? Гарантирам ви, че смъртта в техните ръце ще бъде много по-мъчителна, отколкото екзекуцията при нас.

— Това е грешка, те грешат! Трагичното събитие се случи поради това, че вие укривате един враг на хуманността!

— Враг на хуманността?… Това е много сериозна присъда. Защо Хари Латъм да е враг на хуманността?

— Той е луд, шизофреник насилник, който трябва да бъде освободен от своите мъки или да му бъдат дадени лекарства, за да бъде настанен в клиника за душевноболни. Моро не ви ли каза?

— Моро? От бюро „Дьозием“?

— Разбира се. Обясних му всичко! Не се ли свърза с вас? Естествено, той е французин, а французите пазят нещата за себе си, нали?

— Може би аз съм пренебрегнал намеците му.

— Вижте — каза Крьогер, който вече седеше изправен на леглото. — Аз лекувах Хари Латъм в Германия — няма значение къде точно — спасих живота му, но сега трябва да ме заведете при него, за да му инжектирам лекарствата, които бяха в джобовете на дрехите ми. Това е единственият начин той да остане жив и да ви служи!

— Изкусително предложение — каза Витковски. — Той донесе списък с имена, стотици имена…

— Кой знае откъде ги е получил? — прекъсна го Герхард Крьогер. — Той пътуваше из Германия упоен с наркотици. Някои имена може да са правилни, но повечето вероятно са грешни. Ето защо трябва да ме срещнете с него на неутрална територия, за да можем да научим истината.

— За Бога, вие сте достатъчно отчаян, за да прикривате всички следи, не е ли така?

— Was ist?^[2]

— По дяволите, добре знаете was ist, докторе… Хайде да поговорим за нещо друго, може ли?

— Was?^[3]

— За вашия баща, ако нямате нищо против.

— Никога не говоря за баща си, господине — каза Крьогер с отнесен поглед: гледаше в стената, в нищото.

— О, мисля, че трябва — настоя полковникът. — Виждате ли, ние направихме справка за вас, за всичко, свързано с вас, и разбрахме, че баща ви е герой, голям герой на Германия.

— Nein! Ein Verräter!^[4]

— Ние не смятаме така. Искал е да спаси живота на немци, англичани и американци. Накрая е прозрял празните игри на Хитлер и неговите главорези, искал е да тръгне по своя път, рискувайки живота си, без страх от смъртта. Това е истински героизъм, докторе.

— Не! Той предаде родината си!

Крьогер продължаваше да се бори с усмирителната риза, като се търкаляше напред-назад в леглото, сякаш агонизираше, и в този момент от очите му закапаха сълзи.

— Когато бях в гимназията, а и по-късно, в университета, съучениците ми често ме биеха. Казваха: „Баща ти е предател, всичко го знаем!“. Или: „Защо американците го направиха кмет, когато никой не го искаше?“. Боже мой, колко мъчително беше това!

— И вие решихте да направите това, което той не бе направил, така ли, хер Крьогер?

— Нямате право да ме разпитвате по този начин! — изкрещя хирургът и се изправи на леглото с влажни и зачервени очи. — Всеки човек, бил той и враг, има право на свой личен живот!

— Аз уважавам това право — каза Витковски. — Но вие правите изключение, докторе, защото сте прекалено интелигентен, прекалено образован. Кажете ми, уважавате ли светостта на човешкия живот?

— Естествено. Всеки живот е свещен.

— Включително този на евреите, циганите, физически и душевно „непълноценните“, както и на хомосексуалистите?

— Това са политически решения извън рамките на лекарската професия.

— Докторе, вие сте мръсник. Може и да ви заведа при Латъм, когото преследвате, само за да видя как той първо ще ви изслуша, а после ще се изплюе в лицето ви… „Политически решения“? Повдига ми се от вас.

* * *

Уесли Сорънсън стоеше до прозореца на своя офис във Вашингтон и разсеяно наблюдаваше сутрешното задръстване долу на улицата. Многобройните листчета с бележки върху бюрото му щяха да бъдат нарязани и изгорени, преди да напусне офиса си в края на работния ден. Информацията идваше твърде бързо и задръстваше мозъка му; всяка нова информация му се струваше по-важна от предишната. Двамата германци от затвора във Феърфакс бяха обвинили вицепрезидента на Съединените щати и говорителя на Белия дом и бяха обещали да съобщят още имена; ЦРУ беше компрометирано на най-високо равнище (в колко ли още агенции се бе случило това?); от компютрите на една от лабораториите на Пентагона бяха изтрити резултатите от едногодишно изследване — дело на неонацист, който беше изчезнал с полет на „Луфтханза“ за Мюнхен; конгресмени, сенатори, влиятелни бизнесмени, дори водещи от новините може би бяха свързани с неонацистите и нямаше достатъчно убедителни факти, които да оспорват това. Такива доказателства все още липсваха, а се стигна дотам, че един влиятелен служител от британското Министерство на външните работи беше заловен и съобщи имената на други влиятелни фигури в британското правителство. В крайна сметка Клод Моро се оказа чист, но посолството на Съединените щати в Париж — не; Господи, дали последната информация от Париж беше точна! Съпругата на посланика Кортлънд — доносник?

Това беше водовъртеж от съмнения и потвърждения, случайни разкрития, гневно отхвърляне — бойно поле, където се проливаше кръв, смъртно раняваха невинни хора, а виновните изчезваха. Изглеждаше така, сякаш лудостта от безумната епоха на Маккарти се бе объркала с фашизма от края на трийсетте, със съвременните престъпни групировки — всичко представляваше затворен кръг, създаден от демонични водачи, чиито гръмогласни призиви поставяха на колене интелектуално слабите, разкриваха техните страхове и надежди — често еднакви, — които получаваха спонтанна изява в техните речи. Заразата на фанатизма отново се разпространяваше по целия свят. Как ли щеше да свърши това и дали изобщо щеше да свърши?

Всъщност това, което в момента вълнуваше Сорънсън, беше информацията, последвана и от проверка по факса, относно произхода на втората съпруга на Кортлънд. Жанин Клунс. На пръв поглед изглеждаше невероятно и той сподели мнението си с Дру Латъм по време на секретния телефонен разговор отпреди няколко минути.

— Не мога да повярвам!

— Същото каза и Витковски, докато не прочете информацията от Чикаго. Тогава каза нещо друго или по-скоро го прошепна. Едва успях да го чуя, но думите бяха ясни: „Тя е зоненкинд!“

— Знаеш ли какво означава това, Дру?

— Карин ми обясни. Това е безумие, Уес, и не би могло да бъде вярно. Деца и младежи, изпратени по целия свят…

— Пропускаш една подробност — прекъсна го Сорънсън. — Това са подбрани деца с чиста арийска кръв и родители с общ коефициент на интелигентност над двеста и седемдесет, не по-малко.

— Какво знаеш за това?

— Наричали са ги продукт на „Лебенсборн“. Офицери от SS осеменявали русокоси синеоки жени от Северна Европа, по възможност около границите със скандинавските страни.

— Но това е абсурд!

— Измислил го е Хайнрих Химлер. Това е негова концепция.

— И това се е осъществило?

— Не — поне такъв беше изводът от всички разузнавателни операции, проведени след войната. Направиха заключение, че проектът „Лебенсборн“ е бил изоставен поради транспортни затруднения или поради времето, което са отнемали медицинските изследвания.

— Витковски не смята, че проектът е бил изоставен.

Сорънсън мълчеше. Накрая проговори:

— Бях убеден, че не са го осъществили — каза той. — Сега вече не съм.

— Какво искаш да направим… да направя?

— Успокой се, не говори. Ако неонацистите разберат, че Крьогер е жив, ще направят всичко възможно да го открият. Ако имате късмет, никой от нашите хора няма да бъде убит.

— Звучи доста обезкуражаващо, Уес.

— Само ти припомням отминали неща — каза Сорънсън. — Съобщи на „Антинеос“. Кажи им, че си попаднал право в целта.

— Но защо, за Бога?

— Защото сега не вярвам на никого и искам да прикрия всички флангове. Направи каквото ти казах. Обади ми се след около час, когато нещата потръгнат.

Всъщност, за ветерана от разузнаването, директора на Консулски Операции, нещата вече бяха потръгнали. Никой досега не беше открил зоненкинд. Дори тези, които някога бяха заподозрени, се оказаха абсолютно невинни деца, благодарение на официалните документи и отлично внедрените американизирани семейни двойки, приютили сирачетата, останали без близки. Но сега, въпреки всичко, на повърхността изплуваше един вероятен зоненкинд! Възрастна вече жена, някогашно дете на нацистка Германия, а сега — търсен титулуван академичен ум; беше се омъжила за висш служител от Държавния департамент. Това бе осъществената мечта на зоненкиндерите, ако такива все пак съществуваха.

Сорънсън вдигна слушалката и набра личния номер на шефа на ФБР — свестен човек, за когото Нокс Талбът беше казал: „Върши работа“.

— Да?

— Обажда се Сорънсън от Консулски Операции, удобно ли е да говорим?

— На тази линия може. Какво бих могъл да направя за вас?

— Трябва да се захвана с неща, които не са моя работа. Навлизам във вашата област, но нямам друг избор.

— Всеки от нас понякога го прави, нали? — каза директорът на ФБР. — Досега не сме се срещали, но Нокс Талбът казва, че сте негов приятел, което е достатъчно, за да ви разчисти пътя към мен. Та къде преминахте границата?

— Всъщност, още не съм го направил, но възнамерявам да го сторя. Смятам, че трябва.

— Казахте, че нямате избор.

— Мисля, че нямам. Но всичко трябва да остане вътре в Консулски Операции.

— Тогава защо ми се обаждате? Не е ли по-добре да действате сам?

— В този случай — не. Имам нужда от пряк път.

— Слушам ви, Уес — така ви нарича Нокс. Можете да ме наричате Стив.

— Да, знам — Стивън Росбитън.

— Кажете молбата си, моля.

— Имате ли отдел в окръг Марион, Илинойс?

— Сигурен съм, че имаме. Илинойс е проправил пътя за нашата история. В кой град?

— Сентралия.

— Достатъчно близо. Какво ви трябва?

— Всичко, което можете да научите за господин и госпожа Чарлз Шнайдер. Възможно е вече да са починали, а нямам и точния им адрес, но ми се струва, че може да са емигрирали от Германия между началото и средата на трийсетте години.

— Не е много като за начало.

— Знам това, но в контекста на нашето запитване и като се има предвид времето, за което става въпрос, Бюрото може би разполага с данни за тях.

— Ако разполагаме с тях, ще ги получите. И все пак какво ви накара да потърсите нашето сътрудничество?

— Тогава нека ви обясня, Стив. Интересувам се от неща, които са във вашата сфера, но не мога да ви разкрия причините за това. Навремето негодникът Едгар щеше да ми откаже или просто да ми затвори телефона.

— Аз не съм проклетият Хувър, а и Бюрото значително се е променило оттогава. Ако не можем да си сътрудничим, закъде сме?

— Е, добре, приятно е, че можем да говорим така…

— Предполагам, че поне можем по-честно да прекъснем взаимоотношенията си — прекъсна го Росбитън. — Дайте ми номера на секретния си факс. Каквото и да открием, ще го получите в рамките на един час.

— Много ви благодаря — каза Сорънсън, — и както сам предложихте, оттук нататък ще действам самостоятелно.

— Що за глупости?

— Ще разберете, когато застанете лице в лице с комисия от Конгреса с шестима строги членове, които не ви харесват.

— Тогава ще се върна обратно в някоя юридическа фирма. Ще живея много по-добре, по дяволите.

— Харесва ми вашето предложение, Стив — и Сорънсън продиктува на директора на ФБР номера на секретния си факс.

Изминаха трийсет и осем минути, преди звучният сигнал на факсовия апарат на Сорънсън да извести спешното съобщение от ФБР. Шефът на Консулски Операции го издърпа от машината и прочете информацията.

„Карл и Йохана Шнайдер пристигат в Съединените щати на 12 януари 1940 година; емигрирали са от Германия. Имат роднини в Сисеро, Илинойс, които гарантират за тях, като твърдят, че младият Шнайдер притежава умения, с които лесно би си намерил работа в областта на оптометрията. Шнайдер са на възраст съответно двайсет и една и деветнайсет години. Причината, поради която напускат Германия, е, че дядото на Йохана Шнайдер е евреин и тя е дискриминирана от Арийското министерство в Щутгарт.

През март 1946 година господин Шнайдер — вече Чарлз, а не Карл — става собственик на малка оптометрична фабрика в Сентралия и подава молба до имиграционните власти да разрешат на племенницата му, някоя си Жанин Клунс, невръстно дете, да имигрира, тъй като родителите й са загинали при автомобилна катастрофа. Молбата е уважена и семейство Шнайдер законно осиновява детето.

През август 1991 година госпожа Шнайдер умира от сърдечна недостатъчност. Седемдесет и шестгодишният господин Шнайдер все още живее на «Сайпръс Стрийт» No 121, Сентралия, Илинойс. Той е пенсионер, но два пъти седмично посещава своята фабрика.

Информацията в този файл се основава върху едногодишно наблюдение на германските имигранти от началото на Втората световна война. По мнение на служителя, който отговаря за тази сфера, тя трябва да бъде унищожена.“

„Слава богу, дори надмина очакванията“, помисли си Сорънсън. Ако Чарлз-Карл Шнайдер наистина бе осиновител на зоненкинд, от него можеха да се научат много неща, щом се предполага, че съществува мрежа на зоненкиндерите. Би било пълна глупост да се смята, че такава мрежа не е съществувала. Официалните документи, включени в имиграционните процедури на Съединените щати, бяха огромно количество и човек се объркваше в тях; системата се променяше през определен период. По онова време мрежата би могла да действа без проблем, но днес пропукванията в леда можеха да раздвижат мътните води отдолу и да извадят на повърхността мръсотията. Сорънсън вдигна слушалката и натисна бутона за повикване на секретарката.

— Да, сър?

— Направете ми резервация за полет до Сентралия, Илинойс, или за най-близкото до там място. Разбира се, на чуждо име, което после ще ми съобщите.

— За кога, господин директор?

— За днес следобед, ако е възможно. След това ме свържете с жена ми. Няма да се прибера за вечеря.

* * *

Клод Моро изучаваше копието от Нюрнберг, Германия, на разшифрованото досие на доктор Ханс Траупман, главен хирург на болницата в Нюрнберг.

„Ханс Траупман, роден на 21 април 1922 година в Берлин, син на двама лекари, докторите Ерих и Марлене Траупман, още в най-ранна възраст, през първите години в училище, показва признаци на изключителна интелигентност…“

Досието продължаваше с описание на академичните занимания на Траупман, включително краткия период в движението „Хитлерюгенд“, забранено с декрет, и на службата му след медицинското училище в Нюрнберг като млад лекар в „Санитартрупе“, медицинския корпус на Вермахта.

„След края на войната Траупман се връща в Нюрнберг, където практикува в местната болница и специализира мозъчна хирургия. След десет години, с голям брой успешни операции зад себе си, той е обявен за един от водещите черепни хирурзи в страната, ако не и в целия свободен свят. По отношение на личния му живот сведенията са оскъдни. Бил е женен за Елке Мюлер; твърди се, че след пет години бракът му е разтрогнат чрез развод. Няма деца. Оттогава живее в елегантен апартамент в най-модерната част на Нюрнберг. Състоятелен, често вечеря в най-скъпите ресторанти, известен е като изключителен гастроном. Познанствата му се движат от колеги медици до политически фигури от Бон и множество знаменитости от киното и телевизията. Може да се обобщи, че е бохем, получил признание в областта на медицината, поради което може да си позволи екстравагантен начин на живот.“

Моро вдигна слушалката и натисна бутона, който го свързваше директно с техния човек в Нюрнберг.

— Да? — обади се гласът от Германия.

— Аз съм.

— Изпратих ви всичко, каквото намерих.

— Не, не сте. Изровете всичко за Елке Мюлер.

— Бившата съпруга на Траупман? Защо? Тя е вече история.

— Защото тя е ключът, идиот такъв! Разводът след една или две години е разбираем, след двайсет е приемлив, но не и след пет. А ситуацията при тях е точно такава. Направете каквото ви казах и ми изпратете материала възможно най-бързо.

— Техният случай е друг — запротестира агентът в Нюрнберг. — Сега тя живее в Мюнхен под моминското си име.

— Мюлер, нали? Имате ли адреса?

— Естествено — и агентът му го продиктува.

— Тогава оставете последната заповед. Промених решението си. Ще отида в Мюнхен. Искам да се срещна с тази дама.

— Мислете каквото искате, но според мен вие сте луд.

— Всички сме луди — каза Моро. — В такива времена живеем.

* * *

Самолетът на Сорънсън кацна в Маунт Върнън, Илинойс, на около трийсет мили южно от Сентралия. С фалшива шофьорска книжка и кредитна карта, осигурени от Консулски Операции, той нае кола и следвайки обясненията на чиновника от агенцията „Коли под наем“, пое на север в посока към града. Консулски Операции му бяха предоставили и карта на града, на която бяха ясно отбелязани адресът на „Сайпръс Стрийт“ 121 и пътят от края на града, все по магистрала 51. След двайсет минути Сорънсън вече караше по спокойната улица с три платна и търсеше номер 121. Самата улица беше типична за Централна Америка, но от друга, отминала епоха. Тя датираше от времето на богатата средна класа — големи къщи с огромни портали отпред, решетки от ковано желязо, дори каменни стъпала. Човек лесно можеше да си представи как техните собственици седят вътре и пият следобедния си чай със съседите.

И тогава Сорънсън видя пощенската кутия с номер 121. Тази къща беше различна — не заради размерите, а заради нещо друго, неуловимо. Какво беше то? „Прозорците“, помисли си директорът на Консулски Операции. Всички прозорци на втория и третия етаж бяха със спуснати пердета. Дори големият прозорец на първия етаж, който гледаше към градината, беше покрит с венециански капаци. Тази особена къща нямаше вид на много гостоприемна. Уесли се зачуди дали това не се отнася специално за него. Той паркира пред къщата, слезе от колата, мина по асфалтираната пътечка, изкачи стъпалата и позвъни.

Вратата се отвори, показа се слаб възрастен мъж с мека бяла коса и очила с дебели лещи.

— Какво желаете, моля? — попита той с тих треперещ глас, в който имаше едва доловими следи от акцент.

— Името ми е Уесли Сорънсън, идвам от Вашингтон, господин Шнайдер. Трябва да поговорим — тук или някъде другаде.

Очите на стария човек се разшириха, лицето му пребледня. На няколко пъти се опита да заговори, но от изненада не намираше думи. Накрая се овладя.

— Всичко беше толкова отдавна… Заповядайте, очаквам ви от почти петдесет години… Хайде, хайде, навън е много горещо, а климатичните инсталации са скъпи… Сега вече няма значение.

— Не сме били много далеч от вас през тези години, господин Шнайдер — каза Сорънсън, когато влезе в огромното фоайе във викториански стил и последва осиновителя на зоненкинд до сенчестата всекидневна, изпълнена със старомодни мебели. — Петдесет години не са много за никого от нас.

— Мога ли да ви предложа малко шнапс? Всъщност, аз ще пийна една-две чашки.

— Не бих отказал малко уиски; ако имате бърбън, ще бъде чудесно, но ако нямате — няма значение.

— О, напротив, имам. Втората ми дъщеря е омъжена за човек от Каролина и той го предпочита… Седнете, седнете, аз ще изляза за минута-две, за да донеса питиетата.

— Благодаря ви.

Директорът на Консулски Операции изведнъж се сети, че може би трябваше да претърси къщата за оръжие. Твърде дълго бе стоял далеч от бойното поле. Старият кучи син би могъл да има оръжие! Но Шнайдер се върна със сребърен поднос в ръце, върху който имаше две чаши и две бутилки, а по дрехите му не се забелязваха съмнителни издутини.

— Така ще се чувстваме по-удобно, нали? — каза той.

— Изненадан съм, че сте ме очаквал — отбеляза Сорънсън, когато питиетата бяха вече пред тях, неговото — върху подноса за кафе, а това на германеца — на поставката пред фотьойла му. — Както казахте, всичко беше толкова отдавна.

— Двамата с моята млада съпруга бяхме част от фанатичната младеж на Германия от онова време. Бяхме свидетели на всички онези факелни шествия и паради, лозунги, еуфория от факта, че сме великата раса, която ще управлява света. Всичко изглеждаше доста съблазнително и ние се поддадохме. Лично легендарният Хайнрих Химлер ни посвети в нашата мисия; той мислеше „дългосрочно“, както казваме днес. Бях убеден, че знае, че ще загубим войната, но той беше изцяло предан на идеята за арийското превъзходство. След войната действахме така, както ни бяха наредили. И дори тогава продължавахме да вярваме.

— Затова подадохте молба за разрешение някоя си Жанин Клуниц, по-късно Клунс, да имигрира, и я осиновихте.

— Да, тя беше изключително дете, много по-интелигентно от Йохана и мен. След като навърши осем или девет години, всеки вторник през нощта идваха хора и я откарваха някъде, където — предполагам — я „въвеждаха“ в доктрината.

— Къде беше това?

— Така и не разбрахме. Отначало просто й даваха бонбони и сладолед; по-късно, когато порасна, направо ни каза, че я посвещават в нашето „славно наследство“ — точно така се изрази. Ние, разбира се, знаехме какво означава това.

— Защо ми казвате това, господин Шнайдер?

— Защото живея в тази страна от петдесет и две години. Не бих я нарекъл прекрасна — няма такава държава — но е по-добра от мястото, откъдето пристигнах. Познавате ли хората, които живеят отсреща?

— Откъде бих могъл да ги познавам?

— Семейство Голдфарб, Джейк и Наоми Голдфарб. Евреи. Бяха най-добрите ни приятели. В края на улицата живее първото негърско семейство, което си купи къща тук. Ние и семейство Голдфарб организирахме празненство по случай посрещането им, дойдоха и всички останали. А когато някой изгори кръст на тяхната поляна, всички се събрахме и отведохме злосторниците в съда.

— Не е много типично за Третия Райх.

— Хората се променят, всички се променяме. Какво повече да ви кажа?

— От колко време не поддържате контакт с Германия?

— Боже мой, тези глупаци продължават да се обаждат по два-три пъти в годината. Обикновено им казвам, че съм стар човек и трябва да ме оставят на мира, защото не искам повече да ме занимават. Може би фигурирам в техните компютри или някъде другаде. Те поддържат връзка с мен и никога няма да ме оставят на мира, никога няма да престанат да ме заплашват.

— Вероятно не знаете никакви имена?

— Напротив, знам едно. Последният, който се обади преди месец, се държа почти истерично; крещеше, че някой си хер Траупман щял да заповяда да ме екзекутират. „За какво?“ — попитах. — „И без това скоро ще умра, и вашата тайна ще умре с мен“.

* * *

Човекът на Клод Моро в Мюнхен откара шефа на „Дьозием“ до „Леополдщрасе“. Той вече беше открил апартамента, в който живееше Елке Мюлер, бившата госпожа Траупман. За да спестят времето на Моро, от секретния офис на „Дьозием“ на „Кьонингщрасе“ се бяха свързали по телефона с госпожа Мюлер. Бяха й обяснили, че високопоставено лице от френското правителство би желало да обсъди с нея някои поверителни въпроси, които биха могли да й донесат финансови облаги… Този, който се обаждаше, нямаше представа за какви поверителни въпроси става дума, знаеше само, че видната госпожа няма да бъде компрометирана по никакъв начин.

Сградата беше забележителна, а самият апартамент — още повече. Представляваше странна смесица между барок и арт деко. Елке Мюлер изцяло хармонираше с обкръжаващата я обстановка: беше висока, слаба, впечатляваща жена на около седемдесет години; прошарената й коса бе добре оформена, лицето й беше скулесто, чертите — остри. Не приличаше на жена, с която човек би могъл да говори за дреболии, това личеше в погледа й: очите й бяха големи и светли и изразяваха враждебност и подозрителност.

— Казвам се Клод Моро, госпожо, работя в „Ке д’Орсе“ в Париж — каза шефът на „Дьозием“ на немски, след като влезе в гостната, придружен от униформена прислужница.

— Не е необходимо да говорите на немски, мосю. Френският ми е безупречен.

— Извънредно ме облекчавате — отговори Моро, — защото моят немски едва ли може да се нарече такъв.

— Предполагам, че все пак е по-добър, отколкото казвате. Ако обичате, седнете срещу мен и ми обяснете какви са вашите поверителни въпроси. Не мога да проумея защо френското правителство би могло да проявява какъвто и да било интерес към мен.

— Извинете ме, мадам, но предполагам, че бихте могла.

— Вие сте нахален, мосю.

— Извинявам се. Искам само да бъда ясен и да говоря истината.

— Сега ви разбрах. Заради Траупман е, нали?

— Значи слабото ми подозрение е било правилно, така ли?

— Разбира се. Не би могло да има друга причина.

— Била сте омъжена за него…

— Не за дълго, както е в повечето бракове — неочаквано твърдо го прекъсна Елке Мюлер, — но все пак твърде дълго за мен. Подслоняваше у дома своите мръсни малки пиленца… Не се изненадвайте, Моро. Чета вестници и гледам телевизия. Разбирам какво става.

— Мога ли да ви попитам за тези „мръсни малки пиленца“?

— Защо не? Напуснах инкубатора преди повече от трийсет години.

— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако ви помоля да ми разкажете по-подробно — разбира се, само това, което е удобно за вас.

— Сега вече лъжете, мосю. Бихте предпочел да бъда ужасно недискретна, дори да стигна до горчив истеричен пристъп и да ви разкажа какво представляваше ужасният ми съпруг. Е, добре, но не мога да направя това, независимо дали е истина, или не. Всъщност, мога да ви кажа какво аз мисля за Траупман — и това ще бъдат сурови думи, защото съм изпълнена с неприязън към него.

— Така ли?…

— О, да, ще чуете моя подробен разказ. Омъжих се за Ханс Траупман доста късно. Бях на трийсет и една, а той — на трийсет и три, и още на тази възраст — преуспяващ хирург. Бях като омагьосана от неговите медицински способности и вярвах, че под студената му външност се крие добър човек. Имаше изблици на нежност, които ме възбуждаха; докато накрая не разбрах какъв е той в действителност. Много бързо стана ясно какво го е привлякло към мен. Аз принадлежах към семейство Мюлер от Баден-Баден — най-богатите земевладелци в областта, а също и много влиятелни в обществото. Аз му осигурих достъп до среди, в които той отчаяно жадуваше да попадне. Виждате ли, и двамата му родители бяха лекари, но бяха недостатъчно общителни и всъщност не особено преуспели — и двамата практикуваха в клиники, които обслужваха икономически по-слабите слоеве…

— Мога ли да ви попитам — намеси се Моро, — той възползва ли се от положението на ваш съпруг, за да осъществи по-нататък своите обществени амбиции?

— Точно това имах предвид.

— Тогава защо е рискувал да се разведе с вас?

— На този въпрос и той не може да ви даде изчерпателен отговор. Но за пет години Траупман беше успял да си проправи път там, където имаше нужда, а способностите му направиха останалото. За разлика от семейство Мюлер, аз се съгласих на така наречения „развод по взаимно съгласие“ поради несъвместимост на характерите, без някоя от страните да има задължение към другата. Това беше най-голямата ми грешка и преди да почине, баща ми много ме критикуваше за това.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Вие не познавате семейството ми, мосю, но Мюлер е често срещана фамилия в Германия. Ще ви обясня. Семейство Мюлер от Баден-Баден се противопостави на престъпника Хитлер и неговите разбойници. Фюрерът не се осмели да ни закачи заради предприятията ни и заради лоялността на хилядите работници, наети от нас. Съюзниците така и не разбраха колко уплашен беше Хитлер от местните икономически сили. Ако го бяха разбрали, можеха и да разработят вътрешна стратегия в рамките на Германия, която би могла да приближи края на войната. А Траупман — малък мустакат плъх — пред хората показваше благоговение пред фюрера, а всъщност така и не го прие. Баща ми винаги твърдеше, че действията на Хитлер са действия на уплашен човек, принуден да отстранява и най-слабата опозиция, като я избива, преди да е станала прекалено влиятелна. Чрез своята военна повинност хер Хитлер уреди изпращането на двамата ми братя на руския фронт, където те бяха убити, но по-скоро от германски куршуми, отколкото от съветски.

— А Ханс Траупман?

— Той беше съвършеният нацист — тихо отвърна госпожа Мюлер и обърна лице срещу следобедната слънчева светлина, която проникваше през прозореца. — Желанието му за власт беше странно, почти нечовешко — той искаше власт извън професията си. Мисля, че това беше горчивото негодувание на отхвърления млад човек, който не е могъл да се движи сред елита на Германия въпреки растящата си сила, просто защо е бил груба, недодялана личност.

— Струва ми се, че намеквате за нещо друго — каза Моро.

— Да. Той започна да организира събрания в нашата къща в Нюрнберг; канеше хора, за които знаех, че са убедени националсоциалисти, фанатични привърженици на Хитлер. Държеше заключена стаята, в която се събираха всеки вторник — не ме допускаше до тях. Имаше много пиене; в спалнята ни ясно се чуваха викове „Sieg heil“, пееха „Хорст Весел“ — щом свършеха, започваха отначало. Така продължи три години — до петата година от нашия брак. Накрая се скарахме — просто не знам защо не направих това по-рано… Когато човек е в състояние на афект — основателно или не — той трябва да е подготвен да се защитава. Аз крещях, обвинявах го в ужасни неща, в това, че се опитва да върне ужаса от миналото. Една сряда сутрин, след поредната ужасна нощ, той ми каза: „Не ме интересува какво мислиш, богата кучко! Тогава бяхме прави, прави сме и сега!“. Отидох си на следващия ден. Това достатъчно подробно ли е за вас, Моро?

— Да, мадам — отговори шефът на „Дьозием“. — Можете ли да си припомните имената на някои от мъжете или жените на тези събрания?

— Беше преди повече от трийсет години. Не, не мога.

— Поне един или двама от тези „убедени нацисти“…

— Чакайте да помисля… Имаше един Бор, Рудолф Бор — мисля, че така беше; един много млад бивш полковник от Вермахта на име Фон Щайфел — нещо такова. Нямам спомени за други освен за тези двамата. Спомням си ги само защото често идваха на обяд или вечеря, където не се говореше за политика.

— Оказахте ни голяма помощ, мадам — каза Моро и стана от стола си. — Няма повече да ви досаждам.

— Спрете ги! — бързо прошепна Елке Мюлер. — Те ще донесат смърт на Германия!

— Ще запомня думите ви — отвърна Клод Моро и тръгна към фоайето.

От главната квартира на „Дьозием“ на „Кьонингщрасе“ Моро се обади в Париж със заповед незабавно да го свържат с Уесли Сорънсън.

Сорънсън пътуваше в самолета обратно за Вашингтон, когато се включи сателитната връзка. Той стана от мястото си, отиде до телефона в салона на първа класа, вкара в него личната си карта и позвъни в офиса си.

— Изчакайте, господин директоре — каза операторът на Консулски Операции. — Ще извикам Мюнхен и ще ви свържа.

— Ало, Уесли?

— Да, Клод?

— Траупман!

— Траупман е ключът! — заговориха и двамата едновременно.

— Ще бъда в офиса си точно след час — каза Сорънсън. — Пак ще ти се обадя.

— И двамата сме свършили много работа, mon ami^[5].

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен!