Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (6)

5.

Колоната от силуети си проправяше път през снега, а дългите вечерни сенки пълзяха по планинския склон. Единствената светлина идваше от фаровете на двата големи камиона и от фенерчетата на пазачите. Хари Латъм скочи от камиона; болката в главата му утихваше, колкото повече се приближаваха към моста над клисурата на притока Залцах. Щеше да успее! След като веднъж преминеше тесния мост, щеше да намери пътя; помнеше обратния маршрут и белезите, които бе оставил. Беше си го припомнял хиляди пъти по време на така наречената хоспитализация, позната и под името „задържане на заложник“. Но не можеше да остане в алпийския камион, където се беше скрил, защото претърсваха колите, а всяка част от оборудването се сверяваше с описа. Вместо това трябваше да се присъедини към колоната на „Зоненкиндер“^[1], сляпо маршируващи към несигурното си бъдеще през Германия и цяла Европа, пеещи песните си за чиста кръв, арийски гняв и смърт за недъгавите. Хари пееше най-силно от всички и в отговор на своята възторженост получаваше признателни усмивки и светнали погледи, докато прекосяваха моста. Още само няколко мига…

Мигът дойде! Колоната зави надясно в снеговитата нощ; Хари се отби встрани, залитна и забърза наляво, точно когато снеговалежът внезапно се засили. Надзирателят го забеляза и вдигна пистолета си.

— Найн! — каза райхсфюрерът на отряда, стисна рамото на войника и го накара да свали ръката си. — Verboten. Ist schon gut^[2]!

Човекът, познат от тайните операции като Жилото, се запромъква през снега, който му стигаше до коляното, неотъпкан от никого досега. Той отчаяно се взираше, за да види първите белези, които бе оставил преди седмица — струваше му се, че е било преди години — когато го отведоха за пръв път в тайната долина. Там бяха! Два счупени клона на фиданка, която нямаше да се съживи през пролетта. Дръвчето беше отляво, следващият белег — отдясно, следващият — вдясно по диагонал… Откри ги триста ярда по-надолу — вървеше със сгорещено и зачервено лице, с премръзнали крака. Клонката на алпийския смърч, която бе прекършил, сочеше още по-надолу — прекършеното клонче бе изсъхнало, иглите му бяха опадали. Планинският път между двете алпийски села бе на по-малко от пет мили. Щеше да се справи. Трябваше!

Най-накрая — краката му бяха ледени, тялото му — превито от болка — той стигна. Седна и замасажира краката си. Замръзналият панталон драскаше ръцете му. Отляво се появи камион. Той се надигна, залитна по шосето и енергично размаха ръце в светлината на фаровете. Камионът спря.

— Hilfe^[3]! — изкрещя той на немски. — Колата ми се преобърна и излезе от пътя.

— Моля ви, няма нужда от обяснения — каза брадатият шофьор на английски, с акцент. — Чаках ви. Последните три дни час по час кръстосвах този път.

— Кой сте вие? — попита Хари, докато се качваше на седалката.

— Вашето избавление, както казват британците — изкикоти се шофьорът.

— Знаели сте, че ще се измъкна?

— Имаме една шпионка в тайната долина, макар че нямаме представа къде се намира. Тя, както и всички останали, е била отведена там с превръзка на очите.

— Как е разбрала?

— Тя е сестра в тамошната болница — медицинска сестра, когато не я задължават да се сношава с някой арийски Брудер^[4], за да произведат ново „дете на слънцето“. Тя ви е наблюдавала, видяла е как сгъвате хартийки и ги зашивате в дрехите си…

— Но как? — прекъсна го Латъм-Ласитър.

— В стаите ви има скрити камери.

— Как се е свързала с вас?

— На всички „деца на слънцето“ се разрешава, дори им е заповядано, да държат връзка с родителите и роднините си, за да обяснят отсъствието си с някоя приятна измислена история. Без излишни обяснения ще ви кажа, че оберфюрерът е заплашен от разкриване — също както при вашите американски секти, които се барикадират в далечни планини и долини. Тя се свърза с „родителите си“ и с прецизни кодове ни съобщи, че американецът се готви да си тръгва — не е могла да научи точния ден и час, но вие определено сте се готвил да избягате в най-скоро време.

— Евакуацията — точно това провеждат сега — ми даваше възможност да избягам.

— Както и да е, вие сте тук и пътувате за Бургхаузен. От нашата скромна главна квартира там можете да се свържете с когото пожелаете. Виждате ли, ние сме антинеоси^[5].

— Какви?

— Обратното на хора като този, който под псевдонима Каракала е изклал двайсет хиляди римляни, противопоставили се на деспотичното му управление, както твърди историкът Дио Касий.

— Чувал съм и за Каракала, и за Дио Касий, но се боя, че не ви разбирам.

— Тогава не сте изучавал сериозно римската история.

— Не, не съм.

— Та нека сега го пренесем в съвременността, в друг контекст, под друг ъгъл, ja^[6]?

— Както кажете.

— На английски това звучи „антиниос“, ja?

— Окей.

— Заместваш „неос“ с „ниос“, окей?

— Ясно.

— И така, какво получаваме? Антинеос, nicht war? Антинеонацисти! Точно това сме ние!

— Защо трябва да се криете под това неясно име?

— А защо те се крият под тайното име „Братството“?

— Какво общо има едното с другото?

— На секретността се отговаря със секретност!

— Защо? Вие сте законна организация.

— Борим се с врага си и на земята, и под нея.

— Бил съм там — каза Хари Латъм и се отпусна тежко на седалката. — И все пак не ви разбирам.

* * *

— Защо си тръгнахте? — попита Дру. Беше взел телефонния номер на Карин де Врийс от охраната.

— Нямаше какво повече да си кажем — отвърна следователката от „Документи и разследване“.

— Имаше ужасно много неща за казване и вие го знаете.

— Моля ви, проверете ми досието и ако нещо там ви смущава, докладвайте за него.

— Престанете с тези глупости! Хари е жив! След три години работа в нелегалност той е избягал и се завръща!

— Mon Dieu! Не мога да ви опиша колко съм щастлива, колко ми олекна!

— През цялото време сте знаела с какво се занимава брат ми, нали?

— Да не говорим по телефона, Дру Латъм. Елате в дома ми на „Рю Мадлен“, номер двайсет и шест, апартамент пет.

Дру продиктува номера на Дърбейн от центъра за свръзка, грабна якето си и се втурна към колата на „Дьозием“, превърнала се напоследък в негов постоянен придружител.

— „Рю Мадлен“ — каза той. — Номер двайсет и шест.

— Приятен квартал — каза шофьорът и запали колата, която приличаше на всяка друга.

* * *

Апартаментът на „Рю Мадлен“ прибави ново измерение към загадката, която представляваше Карин де Врийс. Освен че беше огромен, той бе обзаведен скъпо и с вкус: мебелите, завесите и картините в него съвсем не бяха по джоба на служител от посолството.

— Съпругът ми не беше от бедните — обади се вдовицата, щом забеляза реакцията на Дру спрямо обстановката. — Той не само се преструваше на търговец на диаманти, но и вземаше активно участие в сделката — с обичайното си въодушевление.

— Трябва да е бил много свестен човек.

— Нещо повече — добави Де Врийс с равен тон. — Моля ви, седнете, мосю Латъм. Мога ли да ви предложа питие?

— Като си спомня за киселото вино в кафенето^[7], което избрахте, приемам с благодарност.

— Имам шотландско уиски.

— Тогава не просто приемам — моля смирено.

— Няма нужда — добродушно се засмя Де Врийс и се запъти към огледалния бар. — Фреди ме научи винаги да държа четири вида питиета подръка — продължи тя, отвори кофичка с лед, после бутилка и му сипа питието. — Червено вино със стайна температура, охладено бяло вино — едното десертно, другото — сухо, и двете с добро качество, а също така шотландско уиски за англичаните и бърбън за американците.

— А за германците?

— Бира. Марката няма значение; той казваше, че те пият каквото и да е. Но тогава, както ви казах, беше много предубеден.

— Трябва да е познавал и други германци.

— Natürlich. Той смяташе, че те издигат в култ стремежа си да се правят на британци. Уиски — шотландско, без лед, макар че предпочитат да е с лед — тя донесе на Дру чашата и му посочи един стол. — Седнете, мосю Латъм, трябва да обсъдим някои неща.

— Всъщност, точно затова дойдох.

Дру седна в мекото кресло срещу тапицираната в меко кадифе кушетка, която бе предпочела Карин де Врийс.

— Няма ли да ми направите компания? — той леко повдигна чашата си.

— Може би по-късно — ако изобщо има „по-късно“.

— Вие сте смес от загадки, госпожа.

— Оттам, където сте седнал, със сигурност ви се струвам точно такава. Както и да е, но в сравнение с вас аз съм самата простота. Загадката сте вие. Вие и американското разузнаване.

— Струва ми се, че тази забележка изисква обяснение, госпожа Де Врийс.

— Разбира се, и ще го получите. Изпращате в долината човек в дълбока нелегалност, един извънредно талантлив агент, който говори гладко пет-шест езика, и пазите съществуването му в пълна тайна от Европа, в такава дълбока тайна, че той не е защитен отникъде, няма никой, с когото да може периодично да се свързва, защото никой не е упълномощен, нито пък отговорен да го съветва.

— Хари винаги е имал възможност да се измъкне — запротестира Латъм. — Той е пътувал из цяла Европа и в Средния Изток. Би могъл да спре някъде, да вдигне някой телефон, да се обади във Вашингтон и да каже: „Това е, дотук бях“. Нямаше да е първият таен агент, постъпил по този начин.

— Тогава вие не познавате собствения си брат.

— Какво искате да кажете? За Бога, израснали сме заедно.

— И професионално ли?

— Не, нямах предвид това. Работим в различни области.

— Тогава наистина нямате представа колко ревностно си върши работата.

— Ревностно?!

— Той е фанатик — точно като хората, които преследва.

— Не обичаше нацистите. Но кой ги обича?

— Не това исках да кажа, мосю. Като ръководител Хари имаше достъп до Източна Германия, който американците му осигуряваха; те му даваха информация и от тази информация зависеха заповедите, които даваше на подчинените си, сред които беше и моят съпруг. Брат ви не се ползваше с това предимство. Той действаше сам.

— Така се налагаше. Операцията изискваше пълна изолация. Не биваше да се оставя и най-малката следа. Дори аз не знаех кодовото име, под което той работеше. Вие не мислите ли така?

— Хари нямаше достъп до нас, но врагът му е имал достъп до Вашингтон.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Вие правилно отгатнахте: аз знаех за мисията на брат ви. Всъщност, той действаше под името Ласитър, Александър Ласитър.

— Какво? — изумен, Латъм рязко се наведе напред. — Откъде сте се сдобила с тази информация?

— След като и вие не сте знаел какво име използва, откъде бих могла да разбера? От врага, естествено, от член на Братството, както те го наричат.

— Нещата станаха твърде заплетени, госпожа. Моля ви за още едно обяснение.

— Ще ви обясня само донякъде. Трябва да приемете някои неща на доверие. За моя лична сигурност.

— Нямам ви особено голямо доверие — а сега още по-малко. Така че да започнем с частичното обяснение. По-късно ще ви кажа дали ще работите още при нас, или не.

— Като се има предвид моят принос, това едва ли е справедливо…

— Ще видим — рязко я прекъсна Дру.

— Фреди и аз наемахме апартамент в Амстердам — на негово име естествено — апартамент, който да съответства на богатството на един млад предприемач в търговията с диаманти. Когато програмата ни позволяваше, ние прекарвахме там известно време заедно, но аз винаги изглеждах, така да се каже, далеч по-различно от жените, които познавам в НАТО… и от тези, които виждате тук в посолството. Обличах се модно, дори екстравагантно, носех руса перука и много бижута…

— Живели сте двоен живот — още по-нетърпеливо кимна Латъм.

— Беше необходимо.

— Съгласен съм. И?

— Давахме приеми — не много често, само при най-важните за Фреди контакти — но аз присъствах там като негова жена… Тук трябва да спра и да ви обясня нещо, което вие без съмнение знаете. Когато външни елементи проникнат в мощни правителствени и политически агентури, те, разбира се, се спасяват от преследване чрез екзекуция, като карат собствените си хора да ги убият като двойни агенти, нали така?

— Мога да кажа само, че съм чувал за това.

— Но тези организации не могат да признаят унижението от това, че някой е успял да проникне в тях; затова тези случаи усърдно се пазят в тайна дори вътре в самите организации.

— И за това съм чувал.

— Така се случи и в ЩАЗИ. След като убиха Фредерик и Стената падна, редица важни клечки от тези, с които той контактуваше в Източна Германия, още продължаваха да оставят съобщения на телефонния секретар и да молят за среща с него. Аз приех някои от тях в качеството на негова съпруга. Двама души — единият бе четвъртият по ранг офицер в ЩАЗИ, а другият, който разшифроваше кодове, бе съден за изнасилване и изоставен от покровителите си — бяха привлечени в Братството. Те бяха дошли при Фредерик, за да обърнат диамантите си във валута. Поднесох им вечеря както и на другите, и ги упоих с алкохол — в чашите винаги пусках прахчета, които Фреди настояваше да държа в захарницата — та тези двамата пожелаха да се любят с мен, като всеки ми обясняваше колко важен пост заемал, и на пияна глава ми разкриха защо постовете им са толкова важни.

— И за брат ми Хари — монотонно се обади Дру.

— Да. Аз ги попитах; и двамата говореха за американския агент на име Ласитър. Братството го е познавало и се е готвело да го посрещне.

— Как разбрахте, че става дума за Хари?

— Много лесно. Първите ми въпроси бяха безобидни, но после ставаха все по-целенасочени. Фреди винаги твърдеше, че това е най-добрият начин, особено в комбинация с алкохол и прахчета. И двамата казаха едно и също с почти едни и същи думи. А то беше следното: „Истинското му име е Хари Латъм, таен агент от ЦРУ, времетраене на проекта — две години плюс, кодово име Жилото, цялата информация е свалена от компютри ниво АА-Нула…“

— Господи! Та това е от върха, от самия връх! АА-Нула не слизат по-долу от помощник на директорската канцелария… Това е направо скандално, госпожа Де Врийс.

— Тъй като нямах, а и сега нямам представа какво означава АА-Нула, аз приех, че това е истина. Точно това ми казаха и то стана причината да помоля да ме прехвърлят в Париж… Ще работя ли още при вас, мосю?

— Твърдо. Без съмнение. Но се появи нова гънка.

— Гънка ли? Разбирам думата, но за какво я използвате?

— Вие ще останете в „Документи и разследване“, но засега сте част от Консулски Операции.

— Защо?

— Наред с останалото ще трябва да подпишете клетвена декларация, че няма да разпространявате информацията, която току-що ми дадохте. В случай че го направите, ще бъдете осъдена на трийсет години в американски затвор.

— А ако откажа да подпиша такъв документ?

— Ще станете наш враг.

— Добре! Харесва ми. Правилно е.

— Нека постъпим още по-правилно.

Очите на Латъм се впиха в тези на Карин де Врийс.

— Ако се отметнете или ако ви принудят да го направите, няма обжалване. Разбирате ли ме?

— Изцяло и напълно, мосю.

— Сега е мой ред да питам. Защо?

— Наистина, много е просто. Години наред живях в щастлив брак с мъжа, когото обожавах; той ме обичаше и аз го обичах. По-късно видях този човек осакатен от омраза — не сляпа, а такава, която се ражда, когато отвориш широко очи и видиш пред себе си възкръсналия враг, който е унищожил семейството ти, родителите ти, а преди това и техните родители. Този прекрасен, темпераментен млад човек, за когото се омъжих, заслужаваше много повече от това, което му бе отредено. Сега идва моят ред да се боря срещу неговия враг, срещу общия враг на всички ни.

— Това е достатъчно, госпожа Де Врийс. Добре дошла на наша страна.

— В такъв случай ще ви направя компания за питието, мосю. Оказа се, че има и „по-късно“.

* * *

Американският реактивен самолет F-16 кацна на летището в Алтхайн. Пилотът — полковник от въздушните сили, работещ за ЦРУ — след като взе „товара“ си на борда, помоли за незабавно излитане. Закараха Хари Латъм до самолета, помогнаха му да се качи във втората кабина, затвориха капака и след минути самолетът се понесе във въздуха обратно към Англия. Три часа след пристигането си в Англия изтощеният таен агент бе откаран под охрана в американското посолство на Гросвенър Скуеър. Комитетът по посрещането му се състоеше от трима високопоставени членове на Централното разузнавателно управление, британската МИ-5 и френския й еквивалент Сервис Д’Етранже.

— Хей, чудесно е, че си отново при нас, Хари! — обади се американецът.

— Чудесно е, по дяволите — каза англичанинът.

— Magnifique^[8]! — добави французинът.

— Благодаря ви, господа, но не можем ли да отложим въпросите и първо да поспя?

— А долината? — попита американецът. — Къде се намира, по дяволите? Това не може да чака, Хари.

— Долината вече няма значение. Свършено е с нея — пожарът започна преди два дни. Всичко е унищожено, там вече няма никой.

— За какво говориш, по дяволите? — настоятелно попита човекът от ЦРУ. — Това е нашият ключ към тях.

— Американският ми колега е напълно прав, стари приятелю — подкрепи го служителят на МИ-5.

— Absolument^[9] — обади се човекът от „Дьозием“ — Трябва да ги унищожим!

— Почакайте, почакайте малко! — възрази Хари и умоляващо погледна трибунала. — Това може и да е ключът, но ключалката не е вече там. Както и да е, няма значение.

За учудване на останалите на масата, Латъм започна да разпаря подгъва на сакото си, после стана и си свали панталона, обърна го наопаки и направи същото с долния подгъв на джобовете. Останал по сако и гащета, той бавно, внимателно извади множество хартийки, изписани на ръка, и ги струпа в средата на масата за конференции.

— Донесох всичко, което ни е нужно. Имена, места, служби и отдели — всичко накуп, както би казал брат ми. Между другото, ще ви бъда много, много благодарен, ако…

— Вече го направихме — прекъсна го шефът от ЦРУ, изпреварвайки молбата. — Сорънсън от Консулски Операции му съобщи, че си се измъкнал. Той е в Париж.

— Благодаря… Ако при вас има някоя съвсем сигурна секретарска служба, нека всичко това се напечата. Сменяйте хората — нито един не бива да знае какво правят другите. По-късно ще ги подредя според кодираните данни.

— Какво означава всичко това? — попита англичанинът, втренчен в пръснатите хартийки, много от които бяха накъсани.

— Влиятелната армия на Братството — мъже и жени, които притежават власт във всяка от страните ни, които — дали поради алчност, дали поради извратени убеждения — поддържат неонацистите. Предупреждавам ви — има доста изненади и в правителствения, и в частния сектор… Сега, ако някой ми намери приличен хотел и ми купи някакви дрехи, бих искал да поспя ден-два.

— Хари — обади се човекът от ЦРУ, — обуй си панталона, преди да излезеш навън.

— Добре, че ми напомни, Джак. Винаги си бил наблюдателен.

* * *

Хари лежеше в леглото обиден и угрижен. Току-що бе приключил телефонния разговор с брат си Дру. Щяха да се срещнат в Париж в края на седмицата — веднага щом приключеха с доклада на Хари, включително с дешифрирането на информацията, която бе донесъл от Германия. По-големият брат не описваше непосредствените си задачи — по-малкият разбираше премълчаването. Единствената информация, която Дру му даде, бе следната:

— След като си се върнал, когато се съвземеш окончателно, можем да включим на висока скорост. Идентифицирахме колата, която караха ония двама боклуци… Всъщност, обади ми се в офиса или в хотел „Мьорис“ на улица „Риволи“.

— Какво е станало с апартамента ти? Да не би домсъветът да те е изхвърлил за неприлично поведение?

— Не, но нечие чуждо неприлично поведение го е направил изцяло неподходящ за живеене.

— Наистина ли? „Мьорис“ е скъпо място, братле.

— Бон плаща.

— Боже, нямам търпение да чуя всичко. Ще ти се обадя да ти кажа кога ще летя за Париж. Между другото, аз съм в „Глочестър“ под името Мос, Уендъл Мос.

— Висока класа… Радвам се, че се върна, братле.

— И аз се радвам, че се върнах, братче.

Хари затвори очи. Сънят бързо го обгръщаше и изведнъж на вратата в стаята му се почука тихо, но настоятелно. Той ядосано поклати глава, измъкна се от завивките, стана несигурно от леглото и затърси хавлията, предоставена му от хотела — беше метната на едно кресло. Залитайки, той тръгна към вратата.

— Кой е? — извика Хари.

— Дрозда, от Лангли^[10] — дойде тихият отговор. — Трябва да говоря с теб, Жило.

— Така ли?

Хари бе объркан: знаеше колко секретно е кодовото му име. Той отвори вратата. В коридора стоеше един сравнително нисък мъж, с приятно, доста бледо лице — от тези, които човек лесно забравя. Беше облечен в черен делови костюм, с очила със стоманени рамки.

— Какъв е този „дрозд“? — попита Латъм и покани с жест емисаря на ЦРУ да влезе.

— Нашите кодови имена се променят, твоето — не — отвърна непознатият.

Той влезе и протегна ръка. Хари я пое, но все още беше объркан.

— Не мога да ти изразя нашето задоволство от това, че успя да се върнеш от студа.

— Това да не е намек за Джон льо Каре^[11]? Ако е така, той се е справил по-добре от мен. „Жилото“ звучи добре, но „Дрозд“ е малко банално, не мислите ли? И защо не дойдохте в посолството? Много съм изтощен, господин Дрозд. Наистина имам нужда от сън.

— Да, знам и искрено съжалявам. Както и да е, има и по-високо ниво от посолството. Сигурен съм, че знаете.

— Естествено. Има Директор на ЦРУ, после са Държавният секретар и президентът. Но пак ще повторя — какъв е този „дрозд“?

— Това би ви отнело само няколко минути — каза човекът с приятното лице, като не обърна внимание на въпроса на Хари и извади джобен часовник от жилетката си. — Това е фамилна ценност; зрението ми е слабо и се надявам, че така ще ми бъде по-лесно да виждам колко е часът. Само две минути, господин Латъм, и се махам.

— Преди да продължите, по-добре ми покажете някое съвсем автентично удостоверение за самоличност, по дяволите!

— Разбира се — натрапникът вдигна джобния часовник пред лицето на Хари, натисна бутона му и каза ясно и отчетливо:

— Здравейте, Александър Ласитър. Аз съм вашият приятел — доктор Герхард Крьогер. Трябва да поговорим.

Погледът на Хари изведнъж се разфокусира, зениците му се разшириха. Той се взираше в нищото.

— Здрасти, Герхард — каза той. — Какво правят моите любими касапи?

— Добре са, Алекс. А вие как сте, разходихте ли се днес из ливадите?

— Хайде, докторе, сега е нощ. Да не искате да попадна право в някоя глутница добермани? Къде ви е умът?

— Извинете, Александър. Оперирах почти цял ден и вие сте напълно прав — уморен съм почти колкото вас… Но кажете ми, Алекс, когато мислено се срещнахте с онези хора в американското посолство, какво се случи?

— Всъщност нищо. Аз им дадох всичко, което бях донесъл, и през следващите няколко дни ще го преглеждаме.

— Добре, нещо друго?

— Брат ми се обади от Париж. Следят някаква подозрителна кола. Малкото ми братче е свястно момче. Ще ви хареса, Герхард.

— Сигурен съм. Нали той работеше за Консулски Операции?

— Точно така… Защо ми задавате тези въпроси?

В този миг бледият непознат отново протегна напред часовника, натисна бутона два пъти и погледът на Хари се проясни, очите му се фокусираха.

— Наистина се нуждаеш от сън, Хари — каза човекът, представил се като „Дрозд“. — Но няма да мога да се свържа с теб. Знаеш ли, ще опитам да ти се обадя, може ли?

— Какво?…

— Утре ще се свържа с теб.

— Защо?

— Не помниш ли? Боже мой! Страшно си уморен. Директорът на ЦРУ, Държавният секретар… Президентът, Хари. Той ме изпраща. Това искаше да знаеш, нали?

— Да… окей. Това исках.

— Поспи, Жило. Заслужаваш си го.

Дроздът побърза да излезе и затвори вратата след себе си, докато Хари Латъм с походка на робот се върна до леглото и падна в него.

* * *

— Кой е Дрозд? — попита Хари.

Беше сутрин и тримата офицери от разузнаването седяха около масата за конференции както и предишния ден.

— Получих съобщението ти преди два часа — каза американецът от ЦРУ. — Събудих по телефона самия Директор на ЦРУ, но той никога не бе чувал за Дрозд. Освен това името му се стори доста глупаво — както и на теб, Латъм.

— Но той беше при мен! Видях го, говорих с него! Той беше там!

— За какво си говорихте, мосю? — попита служителят на френското разузнаване.

— Не си спомням със сигурност… Всъщност не знам. Всичко вървеше съвсем нормално, той ми зададе няколко безобидни въпроса, а после… Просто не помня.

— Позволете ми да предположа, офицер Латъм — намеси се генерал-майорът от британската МИ-5. — Вие сте преживял три извънредно напрегнати — о, по дяволите — три непоносими години. Не е ли възможно — казвам го с цялото си уважение към вашия изключителен интелект — да се поддавате на илюзорни моменти? Боже мой, човече, случвало се е мои агенти, които имат по две самоличности, да фантазират и да се пречупват, след като са преживели само половината от вашия стрес.

— Аз не съм се пречупил, генерале. А още по-малко фантазирам.

— Да се върнем назад, мосю Латъм — каза французинът. — Когато пристигнахте в долината на Братството, какво се случи?

— Ах, да.

Хари сведе поглед. За няколко минути се почувства много объркан, после всичко му се проясни.

— За катастрофата ли… О, Господи, беше ужасно. Повечето от спомените ми се губят, но първото нещо, за което си спомням, са истерични викове. После разбрах, че главата ми е затисната — никога не бях изпитвал подобна болка… — занарежда Латъм думите, програмирани от Герхард Крьогер, и когато свърши, вдигна глава. Погледът му беше бистър. — Останалото го знаете, господа.

Членовете на трибунала се спогледаха. Всички поклатиха глави — очевидно бяха объркани. След това американецът се обади:

— Виж, Хари — внимателно каза той. — През следващите няколко дни ще прегледаме всичко, което си ни донесъл, окей? А после — дълга почивка, заслужил си я, нали?

— Бих искал да отлетя за Париж и да се срещна с брат си…

— Естествено, не се притеснявай — макар че той работи за Консулски Операции, а това не е любимият ми отдел.

— Разбрах, че доста добре се справя с работата.

— Страхотно — съгласи се шефът на ЦРУ. — Беше много добър, когато играеше хокей с „Айлъндърс Фарм Тийм“ в Монитоба. Тогава работех в Канада и, казвам ви, този здравеняк прилагаше бодичек^[12] на много по-едри от него играчи. Можеше да стане голяма звезда в Ню Йорк.

— За щастие — каза Хари Латъм, — успях да го измъкна от тази изпълнена с толкова насилие професия.

* * *

Дру Латъм се събуди в съвършено мекото легло на апартамента в „Мьорис“ на улица „Риволи“. Той примигна с очи, погледна телефона на нощното шкафче и натисна бутона за румсървиса. И тъй като германците плащаха, Дру реши да си поръча пържола „портърхаус“ с две яйца на очи отгоре и каша с много, много сметана. Казаха му, че поръчката ще пристигне след трийсет минути. Той се протегна в леглото. Автоматичният пистолет под възглавницата убиваше на лявата му ръка. После затвори очи за още няколко последни минути почивка.

Чу се драскане. Драскане на метал по вратата. Това не беше нормално — изобщо не беше нормално! Изведнъж се чуха силни отчетливи удари с пневматичен чук — чукаха шест етажа по-надолу, на улицата. Някаква ремонтна бригада бе започнала работа необичайно рано тази сутрин… Необичайно — съвсем необичайно! Едва съмваше! Дру грабна оръжието и се смъкна от лявата страна на леглото; претърколи се няколко пъти, докато достигна ъгъла на далечната стена. Вратата се отвори и дъжд от куршуми разкъса леглото, раздра дюшека и възглавниците в синхрон с оглушителния шум отвън. Латъм вдигна пистолета и изстреля пет последователни куршума в черния силует на вратата. Мъжът падна по очи. Дру се изправи. Ударите на пневматичния чук секнаха и той притича към потенциалния си убиец. Човекът беше мъртъв. Когато Дру го сграбчи за раменете, тесният му черен пуловер се разкъса. На гърдите му бяха татуирани три малки светкавици. Блицкриг. Die Brüderschaft^[13].