Христо Смирненски
Барутно време

Замъчи ме житейската съблазън

да следвам криминална мода —

застрелях се с револвер празен

и тръгнах да се поразходя.

 

По стълбите хазайката ме зърна

и скимна ми да я измамя:

„Убиха го“ — казах, а тя отвърна:

„Убитите са само двама“…

 

На ъгъла стояха две хлапета,

в съвременна игра заети.

Едното понахлупи си каскета

и кресна: „Горе, бре, ръцете!“

 

Погалих ги със поглед благ и топъл

и мислех: бъдеще ги чака!

Но ето в тоя миг отчаян вопъл

процепи рязко полумрака.

 

Аха!… Убийство пак… не заслужава:

най-скучно някого там колят,

а вечерта е, знаете, такава

приятна, мека — сякаш пролет…

 

Но скучно е. От скука се не диша.

От скитането ми додея.

Прочетох с мъка няколко афиша

и: ето ме на юбилея.

 

Ала каква бе таз постъпка мерзка,

шега трагична и измамна?

Сред глъхналата ложа министерска

бенгалски огън, гледам, пламна.

Добре! Разбирам: и това е драма!

Но ред не спазваме бе, брате.

Я дайте ни поне една програма

за тия пусти атентати.